Споделена любов

31.

Проснат на средата на пътя и облян в кръв, господин Х. не откъсваше поглед от човека, който би трябвало да е мъртъв. Справяше се отлично, особено когато събори един от лесърите в двора, но надмощието му нямаше да трае дълго. Ето че господин Х. се оказа прав — лесърът успя да го тръшне по гръб на земята и само след миг щеше да го…

Изведнъж двамата противници сякаш замръзнаха и в разпределението на силите настъпи внезапен обрат. Лесърът може и да беше отгоре, но положението беше изцяло под контрола на човека.

Дъхът на господин Х. спря. Нещо се случваше там… нещо… В този миг един рус вампир се материализира точно до двамата противници. Воинът се наведе и откъсна лесъра от човека, прекъсвайки каквото и да бе онова, което ги свързваше…

Внезапно Ван излезе от сенките и скри случващото се от очите му.

— Какво ще кажеш да се махаме оттук?

Това вероятно беше най-разумното решение. Защото господин Х. всеки миг щеше да припадне.

— Аха… Действай бързо.

Докато Ван го вдигаше и му помагаше да стигне до минивана, главата на господин Х. се люшкаше като парцалена кукла, но той все пак успя да види как русият воин унищожи лесъра и коленичи до човека. Шибани герои.

Господин Х. притвори клепачи. И се благодари на Бог, в когото не вярваше, че Ван Дийн бе още съвсем нов и не знаеше, че лесърите нямат навика да се грижат за ранените си. Обикновено, когато някой от тях пострадаше в битка, той си оставаше, където беше паднал, за да бъде изпратен от братята обратно при Омега или пък постепенно да се разложи.

Господин Х. усети, че го натикват в минивана, после чу запалването на двигателя и те потеглиха. Той се опъна по гръб и опипа гърдите си, преценявайки пораженията. Щеше да се оправи. Щеше да отнеме време, но тялото му не беше толкова сериозно засегнато, че да не се възстанови.

Ван направи рязък десен завои и тялото на господин Х. се блъсна във вратата. От устните му се откъсна стон и Ван хвърли поглед през рамо.

— Съжалявам.

— Забрави. Просто ни измъкни оттук.

Двигателят изрева по-силно и господин Х. отново затвори очи. Мили боже, значи човекът беше жив? Това беше проблем. Сериозен проблем. Какво беше станало? И защо господарят му не бе разбрал, че човекът е жив? Особено при положение че присъствието на Омега се излъчваше от цялото му същество?

По дяволите, кой знае как се бе случило. Единственото важно в случая беше как да постъпи господин Х. Трябваше ли да съобщи на Омега, че човекът е жив? Или това щеше да доведе до поредната смяна в лидерството на Обществото и господин Х. щеше да бъде обречен завинаги? Та нали се беше заклел пред господаря, че братята са убили човека. Щеше да изглежда като пълен идиот, когато се окажеше, че това не е вярно.

Значение имаше само това, че трябваше да оцелее, докато Ван Дийн станеше достатъчно силен. Така че, не… нямаше да съобщи на Омега, че неговият троянски кон е жив.

Само че човекът представляваше сериозна опасност. Заплаха, която трябваше да бъде премахната възможно най-скоро.

Бъч остана да лежи неподвижно на заснежената земя, мъчейки се да си поеме дъх, все още прекалено погълнат от разигралото се преди малко между него и лесъра.

Докато стомахът му се свиваше, той се зачуди къде ли е Рейдж. След като прекъсна връзката между него и лесъра и довърши копелето, Холивуд се запъти към гората, за да се увери, че наоколо не се навъртат още убийци.

Така че май нямаше да е зле да се изправи и да си намери оръжието, в случай че изникнат и други лесъри.

Бъч се надигна на ръце и в този миг забеляза майката и детето в другия край на моравата. Бяха се свили до един навес и отчаяно се притискаха една в друга. По дяволите… беше ги виждал и преди. В клиниката на Хавърс. Това беше същата жена и малкото й момиченце, в чиято стая беше зърнал Мариса в деня, когато го изписаха.

Да, определено бяха те. Момиченцето беше с гипсиран крак.

„Горкичките“, помисли си Бъч. Сгушени така, те изглеждаха като абсолютно всички жертви, които бе виждал като полицай. Очевидно преживяната травма оставяше еднакъв отпечатък върху всички раси — широко отворените очи на майката, пребледнялото й лице и разбитата илюзия, че с живота й всичко е наред, бяха точно това, с което се бе сблъсквал толкова пъти преди.

Бъч се изправи и бавно отиде при тях.

— Аз съм… — Едва не каза „полицай“. — Аз съм приятел. Знам какви сте и ще се погрижа за вас.

Майката вдигна разширените си от тревога очи от разрошената коса на дъщеря си.

Все така тихо и без да се приближава повече, Бъч посочи кадилака.

— Защо не седнете в колата. Ще ви дам ключовете, за да не се чувствате заплашени и да се заключите, ако искате. Аз ще разменя няколко думи с партньора си? А след това отиваме при Хавърс.

И той зачака, докато тя го оглеждаше преценяващо. Прекрасно знаеше какво се върти в главата й — щеше ли той да нарани нея или детето й? Можеше ли да се довери на някого от противоположния пол. Имаше ли друг избор?

Като стискаше здраво детето си, тя се изправи и протегна ръка. Бъч се приближи и постави ключовете на колата в дланта й. Ви имаше още един комплект, така че можеха да влязат в колата, ако се наложи.

Жената се обърна светкавично и хукна към колата, понесла детето си на ръце.

Докато ги гледаше как се отдалечават, Бъч осъзна, че няма скоро да забрави лицето на момиченцето. За разлика от майка си, то беше съвършено спокойно. Сякаш отдавна бе свикнало с подобни прояви на насилие.

Бъч изруга и се затича към къщата.

— Ви, аз съм.

Гласът на Вишъс долетя от втория етаж.

— Тук няма никого. А и не можах да запиша номера на минивана, с който избягаха.

Бъч се наведе над тялото на прага. Мъжки вампир на около трийсет и четири години. От друга страна, те всички изглеждаха на толкова, докато не започнеха да остаряват.

Бъч леко побутна главата му с крак. Беше отпусната като панделка около подарък.

Тежките ботуши на Ви затрополиха надолу по стълбите.

— Още ли е мъртъв?

— Аха. Добре си го подредил… мамка му, от врата ти тече кръв. Аз ли те улучих?

Ви докосна шията си и погледна кръвта по пръстите си.

— Не знам. Двамата добре се сборичкахме в задната част на къщата и един-два пъти не можах да избегна резачката, та може да е от всичко. Къде е Рейдж?

— Тук съм — обади се Холивуд и прекрачи прага. — Претърсих гората. Чисто е. Какво стана с майката и детето?

Бъч кимна към главния вход.

— В кадилака са. Трябва да отидат в болницата. Майката имаше пресни рани.

— Ние с теб ще ги закараме — каза Ви. — Рейдж, ти можеш да се върнеш при близнаците.

— Става. Тъкмо се канеха да отидат на лов в града. Пазете се вие двамата.

Когато Рейдж се дематериализира, Бъч попита:

— Какво ще правим с тялото?

— Да го изнесем навън. Слънцето ще изгрее след няколко часа и ще го изпепели.

Те вдигнаха убития вампир, пренесоха го през занемарената къща и го оставиха до изгнилия скелет на някакво кресло в двора.

Бъч се спря, загледан в изкъртената задна врата.

— Значи този тип се появява в къщата като Джак Никълсън в „Сиянието“16 точно същата вечер, в която лесърите, които от известно време държат мястото под око, решават да нападнат?

— Бинго.

— Често ли имате подобни случаи на домашно насилие?

— В Древната страна — да, но тук не съм чувал да има много.

— Може би просто никой не съобщава за тях.

Ви потърка дясното си око, което отново бе започнало да играе.

— Може би. Да… може би.

Двамата излязоха през онова, което беше останало от задната врата, и заключиха, доколкото изобщо това беше възможно. Докато отиваха към главния вход, Бъч видя опърпан плюшен тигър да се въргаля в един ъгъл на всекидневната, сякаш някой го беше изпуснал там. Той го вдигна и се намръщи. Проклетото нещо тежеше цял тон.

Мушна го под мишницата си, извади мобилния си телефон и проведе два бързи разговора, докато Ви се опитваше да затвори външната врата. След това се отправиха към колата.

Бъч предпазливо се приближи до мястото на шофьора, разперил ръце настрани, а тигърът висеше от пръстите му. Вишъс заобиколи колата по същия незаплашителен начин и спря на около метър от вратата.

Никой от двамата не помръдваше. От север повя студен, влажен вятър, който накара Бъч да почувства твърде осезателно натъртванията и раните от битката.

След един дълъг миг вратите на колата се отключиха със звучно изщракване.

Джон не можеше да престане да зяпа Блейлок. Особено докато бяха под душа. Тялото му беше станало огромно, навсякъде под кожата му изпъкваха мускули — по гърба и раменете, по ръцете и краката. Освен това беше с поне петнайсет сантиметра по-висок. Боже, сега трябва да бе над метър и деветдесет.

Само че изобщо не изглеждаше щастлив. Движеше се някак неловко и почти през цялото време, докато се къпеха, стоеше с лице към стената. А ако се съдеше по това, как потръпваше, сапунът явно дразнеше кожата му, освен ако проблемът не беше в сапуна, а в самата му кожа. На всичкото отгоре всеки път, щом се опиташе да се пъхне под душа, бързо се отдръпваше, за да нагласи температурата на водата.

— Сега да не вземеш да се влюбиш и в него? Братята ще започнат да ревнуват.

Джон хвърли свиреп поглед на Леш. Широко ухилено, копелето сапунисваше гърдите си, върху които висеше дебела диамантена верижка.

— Хей, Блей! Гледай да не изпуснеш сапуна. Джони е ококорил ей такива очи насреща ти.

Блейлок се престори, че не го е чул.

— Ехо, Блей? Оглуша ли? Или си представяш Джони на колене пред теб?

Джон застана пред Леш, закривайки Блейлок от погледа му.

— О, моля ти се, сякаш ти ще го защитиш! — Леш погледна към Блейлок. — Блей не се нуждае от ничия защита, нали? Сега той е голяяяям мъж, прав ли съм, Блей? Я да те попитам, ако Джон поиска да те оправи, ще му позволиш ли? Бас държа, че да. Бас държа, че нямаш търпение. Двамата ще бъдете страхотна…

Джон се хвърли напред, повали Леш на мокрия под и… го смаза от бой.

Сякаш беше превключил на автопилот. Яростта изцяло владееше пестниците му и той удряше ли, удряше, докато плочките на пода не почервеняха от кръв. Колкото и ръце да го дърпаха за раменете, той не им обръщаше внимание и продължаваше да забива юмрук след юмрук в лицето на Леш.

Докато най-неочаквано някой не го вдигна във въздуха.

Джон се опита да се съпротивлява, дърпаше се и драскаше, въпреки че като през мъгла забеляза как останалите от класа се отдръпват уплашено.

Той обаче продължи да се бори и да пищи безгласно, докато го издърпваха от банята. От съблекалнята. Надолу по коридора. Той драскаше и раздаваше юмруци, докато най-сетне не го хвърлиха върху една синя постелка в тренировъчната зала толкова силно, че остана без дъх.

За миг единственото, което можеше да направи, беше да се взира в лампите по тавана, но когато си даде сметка, че някой го притиска към пода, желанието му за борба бързо се завърна. Той оголи зъби и ухапа китката, която беше най-близо до устата му.

Миг по-късно лежеше по очи, затиснат от огромна тежест.

— Рот! Не!

Името мина покрай ушите му, без да му направи почти никакво впечатление. Гласът на кралицата — още по-малко. Джон беше преминал границите на нормалния гняв, сляпа ярост го изгаряше отвътре и го караше да се съпротивлява бясно.

— Причиняваш му болка!

— Не се намесвай, Бет! — Резкият глас на Рот изтрещя като изстрел до ухото на Джон. — Е, свърши ли вече, синко? Или пак ще ме ухапеш?

Джон продължи да се бори, въпреки че не можеше да се движи, а силата бързо го напускаше.

— Рот, моля те, пусни го…

— Това е между него и мен, лийлан. Искам да отидеш в съблекалнята и да се погрижиш за другите, замесени в тази бъркотия. Онова хлапе на пода ще трябва да отиде при Хавърс.

Чу се ругатня, последвана от захлопване на врата. Миг по-късно гласът на Рот отново се разнесе на сантиметри от ухото на Джон.

— Смяташ, че като пречукаш един от съучениците си, ще станеш мъж, така ли?

Джон напрегна всичките си сили, мъчейки се да отхвърли тежестта от себе си, без да го е грижа, че това е кралят. Единственото, което имаше значение, беше яростта, която пулсираше във вените му.

— Смяташ, че като смажеш от бой онзи идиот с голямата уста, ще влезеш в Братството? Така ли?

Джон се задърпа още по-яростно. Поне докато една тежка длан не се стовари върху тила му и не го накара да се запознае по-отблизо с тепиха.

— Не ми трябват побойници. Трябват ми войници. Искаш ли да знаеш каква е разликата между тях? Войниците мислят.

Натискът върху тила на Джон се засили, докато очите му едва не изскочиха от орбитите си.

— Войниците мислят.

В следващия миг тежестта, която го притискаше към пода, изчезна и Джон си пое дълбоко дъх; въздухът нахлу в устата му и изпълни дробовете му.

Ново вдишване. И още едно.

— Ставай.

„Майната ти“, помисли си Джон. Но въпреки това се оттласна от пода. За съжаление, глупавото му слабо тяло беше като приковано към земята. Той буквално не беше в състояние да се изправи.

— Ставай.

„Майната ти.“

— Какво каза?

Джон усети как го вдигат от пода за мишниците и след миг се озова лице в лице с краля. Който беше сериозно вбесен.

Джон бе обзет от внезапен страх, осъзнал изведнъж колко здраво е загазил.

Рот оголи насреща му вампирските си зъби, които бяха едва ли не толкова дълги, колкото и краката на Джон.

— Мислиш си, че понеже си ням, не мога да те чуя, така ли?

Джон повися още миг-два във въздуха, после тупна на земята. Коленете му се подвиха и той се свлече на пода.

Рот го изгледа с отвращение.

— Добре, че Тор го няма да те види.

„Не е честно — искаше да изкрещи Джон. — Не е честно!“

— Мислиш ли, че на Тор щеше да му хареса онова, което направи?

Джон се оттласна от пода и този път успя да се задържи на крака, макар и нестабилно.

— Не изричай името му — оформиха безмълвно устните му, докато свирепият му поглед срещна този на Рот.

Изневиделица остра болка прониза слепоочията му, а гласът на Рот отекна в съзнанието му, повтарящ името на Тормент отново и отново. Джон притисна ушите си с ръце и се препъна в опита си да се отдръпне.

Рот го последва, а името на Тор продължи да ехти в главата на Джон, докато не се превърна в оглушително, неумолимо скандиране. И тогава лицето на Тор изплува в съзнанието му така ясно, сякаш беше пред него. Тъмносините очи. Тъмната коса с войнишка подстрижка. Изсечените черти на лицето му.

Джон отвори уста и изкрещя. Никакъв звук не излезе от гърлото му, но той не спря, докато сълзи не изместиха крясъците. Сърцето му се късаше от болка, единственият баща, който някога бе имал, му липсваше отчаяно и той бавно се свлече на пода, закрил лицето си с ръце и превил рамене.

В мига, в който се разрида, всичко свърши — в съзнанието му се възцари тишина, видението си отиде.

Две силни ръце го вдигнаха.

Джон отново се разкрещя, този път не от гняв, а от мъка, и се вкопчи в огромните рамене на Рот. Единственото, което искаше, беше болката да спре… Искаше онова, което го раздираше отвътре, онова, което той отчаяно се мъчеше да погребе, да си отиде. След всички загуби, които бе понесъл в живота си, след толкова много трагични стечения на обстоятелствата, отвътре той беше като оголен нерв, целият насинен и покрит с белези.

— По дяволите… — Рот го залюля нежно. — Всичко е наред, синко. Всичко е наред.