Споделена любов

46.

Застанал на прага на библиотеката, Бъч стори всичко по силите си, за да не се вторачи в Мариса, но това не беше никак лесно. Особено когато забеляза, че тя седи до Ривендж.

За да отвлече вниманието си от тях, Бъч се огледа наоколо. Ама че авторитетно изглеждащи типове. Приличаше на политическа среща на върха, с това изключение, че всички бяха адски изтупани, особено жените. Кутията за бижута на Елизабет Тейлър би изглеждала жалка в сравнение с това, което висеше по тези мадами.

И тогава започна най-забавната част. Типът начело на масата погледна към тях, видя Леш и пребледня като платно. Изправи се бавно. Беше изгубил дар слово. Както и всички останали в стаята.

— Трябва да поговорим — каза Рейдж и раздруса Леш за яката. — За извънкласните занимания на сина ви.

Ривендж също се изправи.

— И още как!

Думите му сложиха край на заседанието така рязко, сякаш го отрязаха с нож. Бащата на Леш изхвърча от библиотеката, подкарвайки Рейдж, Ривендж и хлапето към една от съседните стаи. Изглеждаше изключително засрамен. В същото време издокараните типове наставаха от местата си и започнаха да крачат напред-назад. Не изглеждаха никак доволни и повечето от тях хвърляха гневни погледи към Мариса.

Което породи у Бъч неудържимото желание да ги научи на уважение. Да им даде такъв урок, че дълго да го помнят.

Ръцете му се свиха в юмруци, ноздрите му се разшириха и той задуши въздуха, докато откри мириса на Мариса и го погълна жадно. Както можеше да се очаква, близостта й го подлуди, тялото му пламна и се изпълни с настойчиво желание. По дяволите, трябваше да повика на помощ цялата си воля, за да остане на мястото си. Особено когато усети погледът й да се спира върху него.

По хладния повей, нахлул изведнъж в къщата, се досети, че никой не е затворил входната врата след тях. Погледна в нощта навън и почувства, че ще е по-добре да излезе. По-чисто. По-сигурно. По-безопасно, като се имаше предвид, че адски му се искаше да смели от бой всички тези сноби в стаята, задето се отнасяха към Мариса с такава студенина.

Бъч излезе навън и закрачи по разкаляната от топящия се сняг морава. След известно време се обърна и тръгна обратно към къщата, но когато се приближи до кадилака, спря, почувствал внезапно, че не е сам.

— Здравей, Бъч — каза Мариса и излезе иззад колата.

Господи, толкова беше красива. Особено така отблизо.

— Здрасти.

Той пъхна ръце в джобовете на коженото си яке и си помисли колко много му липсва тя. Колко силно я желае. Как копнее за нея. И то не само заради секса.

— Бъч… аз…

Изведнъж Бъч се напрегна, зърнал нещо да се задава по моравата. Мъж… белокос мъж… лесър.

— По дяволите! — изсъска той и като сграбчи Мариса, я затегли към къщата.

— Какво правиш… — започна тя, но после забеляза лесъра и веднага престана да се съпротивлява.

— Бягай! Намери Рейдж и Ви и им кажи моментално да си докарат задниците тук. И заключи проклетата врата.

И като я побутна, той се обърна. Пое си дъх едва когато чу тежкото захлопване на вратата и изщракването на резетата от вътрешната страна.

Я виж ти! Та това бе водачът на лесърите!

Де да можеше да се разправи с него без свидетели. Защото, преди да го убие, Бъч искаше да го разкъса на парченца. Око за око, така да се каже.

Когато се приближи още малко, копелето вдигна ръце в знак, че се предава, но на Бъч не му минаваха такива. Освен това не вярваше, че убиецът е сам, затова накара инстинктите си да пребродят местността наоколо, очаквайки да усети цяла армия лесъри. За негова изненада нямаше никой друг.

Въпреки това се почувства много по-уверен, когато Ви и Рейдж се материализираха до него в студената нощ.

— Мисля, че е сам — прошепна Бъч и се приготви за битка. — И не е нужно да ви казвам, че той е мой.

Когато лесърът се приближи още малко, Бъч се приготви да се нахвърли върху него, но тогава се случи нещо неочаквано. Мили боже… сигурно му се привиждаше! Не беше възможно по лицето на лесъра да се стичат сълзи.

С изтерзан глас водачът на лесърите каза:

— Ей ти, ченге. Убий ме… довърши ме. Моля те…

— Не му вярвай — обади се Рейдж от лявата страна на Бъч.

За миг погледът на убиеца се премести към него, после отново се спря върху Бъч.

— Искам всичко да свърши. Уловен съм в капан… Моля те, убий ме. Но трябва ти да го направиш. Не те.

— С най-голямо удоволствие — промърмори Бъч и се нахвърли отгоре му, очаквайки всякакви номера и хватки от страна на копелето.

Но лесърът дори не опита да се съпротивлява и рухна на земята като торба с пясък.

— Благодаря ти… благодаря ти…

Странните благодарности на убиеца се лееха като несекващ поток.

Завладян от желанието да погълне злото в себе си, Бъч го стисна за гърлото и отвори устата му, като съвсем ясно усещаше погледите на глимерата, впити в него през прозорците на имението. Започна да вдишва, но не можеше да мисли за друго, освен за Мариса. Не искаше тя да стане свидетел на онова, което щеше да се случи.

Само че то така и не се случи. Някаква преграда не позволяваше на злото в лесъра да излезе от тялото му и да премине у Бъч.

Очите на убиеца се разшириха от ужас.

— Но нали с другите се получи. Получи се! С очите си видях…

Бъч продължи да вдишва, докато най-сетне му стана пределно ясно, че по някаква причина точно този убиец няма да успее да погълне. Може би защото беше водач на лесърите? Но на кого му пукаше!

— С другите… — бръщолевеше убиецът, без да спира. — С другите се получи…

— Но не и с теб, както изглежда — каза Бъч и извади ножа, препасан около бедрото му. — Добре, че има и друг начин да го направим.

И той вдигна ножа във въздуха.

Лесърът изпищя и се замята като обезумял.

— Не! Той ще ме измъчва! Неееееее…

Нечовешките крясъци секнаха изведнъж и лесърът се разпадна.

Бъч въздъхна облекчено, доволен, че го е сторил…

Изведнъж през тялото му премина вълна от ужасяваща злост, едновременно леденостудена и изпепеляващо гореща. Дъхът на Бъч секна и в същия миг, долетял сякаш от нищото, се разнесе злокобен смях и отекна в нощта, безплътен звук, от който човек неволно се замисляше за собствения си гроб.

Омега.

Бъч стисна кръста, който беше скрит под ризата му, и скочи на крака в същия момент, в който наелектризираното въплъщение на злото изникна пред него. Тялото на Бъч възнегодува, но той не отстъпи. Смътно почувства как Рейдж и Ви застават от двете му страни, сякаш за да го защитят.

— Какво има, ченге? — прошепна Ви. — Какво гледаш?

По дяволите, те не го виждаха!

Преди Бъч да успее да им обясни, вятърът отново довя характерния кънтящ глас на Злото и той отекна в главата му:

— Е, ти ли си това, или не си? Моят син, така да се каже.

— В никакъв случай!

— Бъч? На кого говориш? — обади се Ви.

— Не ти ли дадох живот? — Омега отново се разсмя. — Не ти ли дадох късче от себе си? О, да, направих го. А знаеш ли какво казват за мен?

— Не ме интересува.

— А би трябвало! — Омега протегна призрачната си ръка и макар тя да не го докосна, Бъч я усети върху лицето си. — Аз винаги си връщам онова, което ми принадлежи. Синко.

— Съжалявам, но Създателят ми е друг.

Бъч извади разпятието изпод ризата си и го разлюля. Като през мъгла чу как Ви изруга, сякаш най-сетне се беше досетил какво става, но вниманието му бе изцяло погълнато от чудовищното създание пред него.

Омега погледна първо към златното украшение, а после към Вишъс и Рейдж и имението зад тях.

— Подобни дрънкулки не ме впечатляват. Нито пък братята. Нито дори най-дебелите врати и най-здравите ключалки.

— Ами аз?

Омега рязко завъртя глава.

Скрайб Върджин се материализира пред него, тялото й, освободено от обичайните черни одежди, грееше като ярка звезда.

В миг Омега се преобрази в черна дупка, изкривявайки самата тъкан на пространството — вече не бе видение, а непрогледна бездна.

— По дяволите! — изруга Ви, сякаш двамата с Рейдж най-после виждаха какво става.

От дълбините на чернотата се разнесе гласът на Омега:

— Е, сестро, как се чувстваш тази вечер?

— Повелявам ти да се върнеш обратно в пъкъла. Върви си!

Сиянието й се засили и започна да обгръща черната бездна на Омега, от чиито недра се надигна грозно ръмжене:

— Нима вярваш, че като ме прокудиш, ще изличиш следите от моето присъствие? Колко нелепо!

— Върви си! — повтори Скрайб Върджин и от устните й се изля порой от думи, които не бяха нито на Древния език, нито на който и да било език, който Бъч бе чувал някога.

Миг преди Омега да изчезне, Бъч почувства как очите на Злото се впиват в него и чу ужасяващият глас да казва:

— Ти си същинско вдъхновение, синко. Добре ще сториш, ако потърсиш своята плът и кръв. Семействата трябва да бъдат заедно.

Лумна бяла светлина и Омега изчезна. Също както и Скрайб Върджин.

След тях остана само бръснещ вятър, който разпръсна облаците по небето така, както яростна ръка дърпа завеса. Рейдж се прокашля.

— Хмм… бас държа, че поне седмица няма да мога да мигна. Ами вие?

— Добре ли си? — обърна се Ви към Бъч.

— Аха.

Друг път беше добре! Мили боже… не беше син на Омега, нали?

— Не — каза Ви. — Не си. На него му се иска да е така. И се опитва да накара и теб да го повярваш. Но това не го превръща в истина.

Възцари се дълго мълчание, после Рейдж сложи ръка на рамото на Бъч.

— Освен това, ти изобщо не приличаш на него. Така де! Ти си бледолико ирландско копеле, а той… той е черен като ауспух на автобус.

Бъч се обърна към него.

— Ти не си наред, нали знаеш?

— Не, но ти ме обичаш. Хайде де, знам, че е така!

Бъч пръв прихна, после към него се присъединиха братята и смехът бързо разсея тежкото чувство, което бе оставила у тях току-що разигралата се сцена.

Но в мига, в който смехът им замря, Бъч неволно сложи ръка върху корема си и хвърли поглед към бледите лица от другата страна на витражните прозорци. Мариса беше най-отпред и прекрасната й руса коса сияеше на лунните лъчи.

Бъч затвори очи и обърна гръб на къщата.

— Искам да се прибера с кадилака. Сам.

Защото, ако не останеше сам поне за малко, щеше да се разкрещи.

— Но преди това — добави той — трябва ли да направим нещо за глимерата и онова, на което станаха свидетели?

— Рот без съмнение ще чуе от тях за случилото се — промърмори Ви. — Но иначе, да се оправят сами. Да отидат на психотерапевт, ако искат. Не е наша работа да ги успокояваме.

След като Рейдж и Ви се дематериализираха, Бъч се отправи към кадилака. Тъкмо изключваше алармата, когато чу забързани стъпки.

— Бъч! Почакай!

Той погледна през рамо и видя Мариса да прекосява тичешком моравата. Когато спря, тя бе толкова близо до него, че Бъч можеше да чуе как кръвта минава през камерите на сърцето й.

— Ранен ли си? — попита тя и погледът й се плъзна по тялото му.

— Не.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Това Омега ли беше?

— Да.

Мариса си пое дълбоко дъх, сякаш искаше да продължи да го разпитва, но си даваше сметка, че той няма да й каже какво се бе случило между него и Омега. Не и докато отношенията им бяха така обтегнати.

— Ъъъ… преди Омега да се появи, видях как убиваш онзи лесър. Това ли… светлината, която лумна… това ли правиш…

— Не.

— О! — Мариса сведе поглед към ръцете му… не, всъщност гледаше кинжала, който висеше на кръста му. — Идвате от битка, нали?

— Да.

— И това момче… Леш… ви дължи живота си, нали?

Бъч хвърли поглед към кадилака. Знаеше, че съвсем малко го дели от това, да притисне Мариса в обятията си и да започне да я умолява да си дойде заедно с него у дома. Като някакъв тъп идиот.

— Виж, Мариса, трябва да тръгвам. Е… грижи се за себе си.

И като заобиколи колата, той се настани зад волана. Мариса го последва и той затвори вратата пред лицето й, но не запали двигателя.

По дяволите, дори през стъклото и стоманата на кадилака усещаше присъствието й така ясно, сякаш я притискаше до гърдите си.

— Бъч… — долетя приглушеният й глас. — Искам да ти се извиня за нещо, което казах.

Бъч стисна кормилото и впери поглед през предното стъкло. После, като сантименталния глупак, в какъвто се беше превърнал, свали ръка и открехна вратата.

— За какво?

— Съжалявам, че намесих сестра ти във всичко това. Нали се сещаш, когато бяхме в Дупката. Беше жестоко от моя страна.

— Аз… По дяволите, беше съвсем права. Цял живот се опитвам да спася другите заради Джейни. Няма за какво да се чувстваш виновна.

Последва дълга пауза, през която Бъч усети, че от нея се излъчва нещо силно… да, нуждата да се нахрани. Мариса жадуваше за нечия вена.

И естествено, неговото тяло закопня да й даде своите. Всяка една от тях.

За да не се поддаде на изкушението да излезе от колата, Бъч си закопча колана и хвърли един последен поглед към лицето й. То бе изопнато от напрежение и… глад. Мариса наистина се бореше с нуждата си от кръв, мъчейки се да я скрие, за да може да поговори с него.

— Трябва да тръгвам — каза той. — Веднага.

— Да… аз също.

Мариса се изчерви и отстъпи назад. За миг погледът й срещна неговия и тя побърза да извърне очи.

— Е… доскоро.

Тя се обърна и пое към къщата… където я очакваше не кой да е, а Ривендж.

Рив… толкова силен… могъщ… напълно способен да утоли глада й.

Мариса не можа да направи нито крачка повече.

Бъч изхвърча от кадилака, сграбчи я през кръста и я задърпа към колата. Не че тя се съпротивляваше. Ни най-малко.

Той отвори задната врата и само дето не я хвърли на седалката. Преди да я последва, Бъч погледна към Ривендж. Виолетовите очи на Рив горяха, сякаш искаше да се намеси, но Бъч го изгледа смразяващо и насочи пръст към гърдите му, универсалният знак за „стой настрани, ако не искаш да ти избия зъбите“. Рив изруга, после кимна и се дематериализира.

А Бъч скочи в колата, хлопна вратата зад гърба си и се хвърли върху Мариса, преди лампичката на тавана да е угаснала. На задната седалка беше тясно, краката му бяха извити под странен ъгъл, рамото му опираше в нещо, навярно в облегалката, ала на Бъч не му пукаше. Нито пък на Мариса. Не по-малко възбудена от него, тя обви крака около бедрата му и жадно отвърна на грубата му целувка.

С едно рязко движение Бъч я завъртя така, че сега тя беше отгоре, и като стисна кичур от косата й, я дръпна към шията си.

— Пий! — изръмжа той.

Тя го направи, и още как!

Бъч почувства остра болка, когато зъбите й се забиха в плътта му и в същия миг тялото му подскочи конвулсивно, от което раната стана още по-дълбока.

Беше прекрасно! Невероятно! Мариса пиеше на големи глътки и удоволствието от това, да усеща, че я храни, беше неописуемо.

Бъч пъхна ръка между бедрата й и стисна сърцевината й, при което от гърдите на Мариса се изтръгна необуздан стон. С другата си ръка Бъч повдигна блузата й, тя се откъсна от шията му за няколко секунди, колкото й трябваха, за да я свали и да захвърли сутиена си настрани.

— Панталоните — хрипливо процеди Бъч. — Махни си панталоните.

Докато Мариса се събуваше трескаво в тясното пространство, Бъч смъкна ципа си, освобождавайки ерекцията си. Не смееше да я докосне — толкова малко го делеше от оргазма.

Съвсем гола, Мариса го възседна, а светлосините й очи сияеха в полумрака на колата. Устните й бяха червени от кръвта му и Бъч се надигна, за да ги целуне, а после се намести така, че Мариса да седне точно където той искаше. Когато телата им се сляха, той отметна глава назад и тя впи зъби от другата страна на шията му. Бедрата му ускориха ритъма си и тя се повдигна на колене, за да продължи да пие.

Оргазмът на Бъч беше разтърсващ.

Но в мига, в който свърши, той беше готов да започне отново. И точно това направи.