Споделена любов

6.

Вишъс стоеше насред паркинга на болницата и гледаше как Рейдж и Фюри се отдалечават в черния мерцедес. Отиваха да приберат телефона на Бъч от уличката зад „Скриймърс“, след това щяха да вземат колата му от паркинга на „Зироу Сам“ и да се върнат у дома.

От само себе си се разбираше, че Ви е приключил с патрулирането за тази нощ. Все още усещаше в тялото си отпечатъка от злото, до което се беше докоснал, и то го караше да се чувства слаб. Но далеч по-пагубни бяха последиците от онова, което бяха сторили на Бъч. Нещо се бе прекършило у Вишъс, когато го видя смазан, на крачка от смъртта. Струваше му се, че някаква важна част от него се беше повредила, вратата към най-съкровената му същност зееше отворена и той малко по малко губеше себе си.

Всъщност чувстваше се така от известно време — откакто виденията му бяха престанали. Но тази нощ на ужасите беше направила всичко още по-непоносимо.

Уединение. Имаше нужда от уединение, но му призляваше дори при мисълта да се върне в Дупката. Тишината там, празният диван, на който Бъч обикновено седеше, мъчителното усещане, че нещо липсва, щяха да бъдат нетърпими.

Така че той отиде в своето убежище. Приемайки физическия си облик високо във въздуха, той се материализира на терасата на своя апартамент на тридесетия етаж в „Комодор“. Пронизващият вятър му подейства добре — имаше нужда да усети нещо друго, освен празнотата, която се бе настанила в гърдите му.

Отиде до ръба на терасата, облегна се на парапета и зарея поглед към улиците далеч под себе си. Минаваха коли. Хора влизаха във фоайето на хотела. Някакъв човек пъхна ръка през прозореца на едно такси и плати на шофьора. Нормално. Всичко бе така нормално…

А в същото време тук горе той умираше.

Бъч нямаше да оцелее. Частица от Омега беше проникнала в него — това бе единственото обяснение на случилото си. И макар че злото беше извадено от тялото му, заразата беше повече от смъртоносна и вредата вече бе нанесена.

Ви потърка лицето си. Какво, по дяволите, щеше да прави без нахакания кучи син, който не си мереше приказките и непрекъснато се наливаше с уиски? Коравото копеле някак си успяваше да притъпи ръбовете на живота, може би, защото беше като шкурка, която изглаждаше грапавините с неотстъпчивата си безцеремонност.

Ви се обърна и остави зад гърба си улицата, от която го деляха близо сто метра, отиде до вратата, извади от джоба си златен ключ и го пъхна в ключалката. Апартаментът беше неговото лично пространство, запазено за частните му… занимания. Миризмата на жената от предишната вечер все още се долавяше в мрака.

Подчинявайки се на волята му, в стаята лумнаха черни свещи. Стените, подовете и таванът, които също бяха черни, мигновено абсорбираха светлината, погълнаха я, попиха я в себе си. Единствената истинска мебел в помещението беше огромно легло, застлано с черни сатенени чаршафи. Ви обаче не прекарваше много време върху него.

Онова, на което разчиташе, беше дибата8. Дибата със своя корав плот и здравите окови. Освен това използваше и приспособленията, които висяха до нея — кожените ремъци, жилавите пръчки, наустниците, нашийниците с шипове, камшиците… и разбира се, неизменните маски. Жените задължително трябваше да останат анонимни, докато той връзваше телата им, лицата им трябваше да бъдат скрити. За него те не биваше да бъдат нищо повече освен уреди в извратените му занимания.

По дяволите, предпочитанията му в секса бяха перверзни и той добре го знаеше, но след като беше опитал много други неща, най-сетне бе открил единственото, което му действаше. За щастие, имаше достатъчно женски вампири, които харесваха онова, което той им причиняваше, нещо повече, нуждаеха се от него така, както и той се нуждаеше да ги подчинява, сами или по двойки.

Само че тази вечер видът на всички тези приспособления и мисълта за перверзиите му го накараха да се почувства омърсен. Понеже идваше тук само когато беше в настроение да ги използва, никога досега не бе оглеждал мястото с трезв поглед.

Мобилният му телефон иззвъня и го извади от мислите му. Когато видя върху малкия екран да се изписва името на Хавърс, Ви усети, че се вцепенява.

— Мъртъв ли е?

Хавърс заговори с онзи тон, с който лекарите обикновено съобщаваха най-лошите новини. Недвусмислено доказателство, че животът на Бъч виси на косъм, нали така?

— Сърцето му спря, сър. Беше извадил иглата от ръката си и показателите му се сринаха. Успяхме да го реанимираме, но не знам колко дълго ще издържи.

— Не можеш ли да го вържеш?

— Направих го. Но искам да сте подготвен. Той е просто човек…

— Не, не е.

— Ъъъ… разбира се, сър. Не исках да кажа това…

— По дяволите! Ей сега идвам. Искам да бъда до него.

— Бих предпочел да не го правите. Той започва да се вълнува всеки път, когато някой влезе в стаята, и това никак не му се отразява добре. В момента състоянието му е толкова стабилно, колкото изобщо е възможно, а ние се грижим да му е максимално удобно.

— Не искам да умре сам.

Пауза.

— Сър, всички умираме сами. Дори ако сте в стаята с него, той пак ще премине в Небитието сам. Необходимо му е спокойствие, за да може тялото му да реши дали ще се възстанови или не. Правим всичко по силите си за него.

Ви прокара ръка пред очите си. Чу гласа си, изтънял така, че на самия него му беше трудно да го познае, да казва:

— Не искам… не искам да го изгубя. Аз… ъъъ… не знам какво бих правил, ако… — Той се прокашля. — По дяволите!

— Ще се грижа за него като за брат. Дайте му един ден, за да се стабилизира.

— До утре вечер, тогава. И ми се обади, ако състоянието му се влоши.

Ви затвори и се загледа в една от запалените свещи. Оковано за черното си восъчно тяло, мъничкото пламъче потрепваше от течението в стаята.

Гледката го накара да се замисли. Яркожълтият пламък му напомняше… напомняше му за руси коси.

Той отново извади телефона си. Хавърс грешеше, като казваше, че Бъч не се нуждае от посетители. Просто зависеше от посетителя.

Набра номера с нежелание. Осъзнаваше, че постъпката му най-вероятно ще създаде сума неприятности, но нямаше друг избор. Когато най-добрият ти приятел е на крачка от смъртта, останалите неща престават да имат значение.

— Господарке?

Мариса вдигна глава от бюрото на брат си. Опитваше се да реши кой къде ще седи на вечерята, която брат й даваше за принцепсите, но й беше трудно да се съсредоточи. Беше претърсила и клиниката, и къщата, без да открие абсолютно нищо. Въпреки това всичките й инстинкти крещяха, че нещо не е наред.

Тя се насили да се усмихне на догена на прага.

— Да, Каролин?

Прислужницата се поклони.

— Търсят ви по телефона. На първа линия.

— Благодаря ти.

Прислужницата отново се поклони и си тръгна, а Мариса вдигна слушалката.

— Ало?

— Той е в стаята до лабораторията на брат ти.

— Вишъс? — Мариса скочи на крака. — Какво…

— Мини през вратата с надпис „Обслужващ персонал“. Вляво има контролен панел, който трябва да натиснеш. Облечи си защитен костюм, преди да влезеш при него…

Бъч… мили боже, Бъч!

— Какво…

— Чу ли ме? Облечи си защитен костюм и не го сваляй.

— Какво е ста…

— Автомобилна злополука. Върви. Още сега. Той умира.

Мариса изпусна слушалката и изхвърча от кабинета на Хавърс толкова бързо, че едва не събори Каролин, която още беше в коридора.

— Господарке! Какво има?

Мариса прекоси на бегом трапезарията, блъсна вратата за прислугата и влетя в кухнята. Едната й обувка се изхлузи, докато свиваше по коридора, отвеждащ до задното стълбище, но тя свали и другата и продължи да тича по чорапи. Въведе кода, отварящ задния вход на клиниката, и се втурна в чакалнята на спешното отделение.

Чу как медицинските сестри викат след нея, но не се обърна. Тичешком прекоси коридора, отвеждащ до лабораторията на Хавърс, мина покрай нея и блъсна вратата с надпис „Обслужващ персонал“.

Огледа се, едва поемайки си дъх… но не видя нищо. Само четки, празни кофи и работни дрехи. Но нали Вишъс каза…

„Почакай малко.“

Подът беше издраскан на едно място — едва забележими следи, несъмнено оставени от отварянето и затварянето на тайна врата. Тя разбута работните дрехи и откри плосък панел. Задраска с нокти, докато не го отвори… и се намръщи. От другата страна имаше слабо осветена стая за наблюдение, оборудвана с компютри и монитори, показващи различни жизнени показатели. На синкавото сияние, хвърляно от един от мониторите, видя болнично легло, а върху него, завързан по гръб и с безброй тръбички и жици, излизащи от тялото му, лежеше… Бъч.

Мариса мина на бегом покрай жълтите защитни костюми и хирургичните маски, които висяха по стените, и нахълта през херметичната врата, която се отвори с шумно свистене.

— О, Скрайб Върджин… — ахна тя и вдигна ръка към гърлото си.

Бъч умираше. Усещаше го с цялото си същество, но освен това усещаше и още нещо. Нещо ужасяващо, на което инстинктът й за самосъхранение реагира така, сякаш някой я беше заплашил с пистолет. Тялото й крещеше да се маха, да бяга, да се спасява.

Но сърцето й нашепваше друго и тя се приближи до леглото.

— О, господи!

И ръцете, и краката му, които болничната нощница не скриваше, бяха покрити със синини. А лицето му… мили боже, та той беше смазан от бой!

От гърлото му се откъсна стон и тя посегна да улови ръката му… о, не, не и там. Върховете на пръстите му бяха подути, кожата имаше морав цвят, няколко от ноктите му липсваха.

Искаше й се да го докосне, но по тялото му нямаше нито едно здраво място.

— Бъч?

При звука на гласа й той трепна и отвори очи. Или поне едното от тях.

Погледът му се спря върху лицето й и по устните му пробяга бледо подобие на усмивка.

— Върна се. Току-що… те видях пред вратата.

Гласът му беше неописуемо слаб и по нищо не приличаше на обичайния му бас.

— Аз… видях те… но после… те изгубих. Но ето че ти се върна.

Мариса предпазливо приседна на ръба на леглото, чудейки се за коя ли от медицинските сестри я вземаше.

— Бъч…

— Къде е… жълтата ти рокля?

Трудно му се разбираше, устата му се отваряше едва-едва, сякаш челюстта му беше строшена.

— Беше толкова красива… в жълтата рокля…

Определено я бъркаше с някоя от сестрите. Защитното облекло, което висеше до вратата, беше жъл… по дяволите! Напълно бе забравила за това. Мили боже, ако имунната му система беше отслабена, тя трябваше да го пази, нали така?

— Бъч, ще отида да си облека…

— Не… не си тръгвай… не ме изоставяй…

Ръцете му, привързани за леглото, се напрегнаха и кожените ремъци изскърцаха.

— Господи… моля те… не ме оставяй…

— Всичко е наред, веднага ще се върна.

— Не… жената, която обичам… жълтата рокля… не ме оставяй…

Не знаейки какво друго да стори, Мариса се приведе над него и нежно го помилва по лицето.

— Няма да те оставя.

Той долепи изранената си буза до дланта й, напуканите му устни докоснаха кожата й.

— Обещай ми.

— Аз…

Вратата се отвори със съскане и Мариса погледна през рамо.

Хавърс влетя в стаята като куршум и се олюля в защитното си облекло. Жълтата маска не можеше да скрие ужаса, изписан по лицето му, гласът му, макар и приглушен, беше като на обезумял.

— Мариса! Мили боже, какво… защо не си със защитно облекло?

Бъч се помъчи да се надигне, но тя нежно положи ръка върху рамото му.

— Шшшт… Тук съм.

Когато Бъч се успокои малко, Мариса се обърна към брат си:

— Веднага ще си облека…

— Нямаш представа… о, господи! — Хавърс потрепери конвулсивно. — Ти също си в опасност. Може би вече си заразена.

Мариса сведе поглед към Бъч.

— Заразена?

— Не го ли усети, когато влезе! — извика Хавърс и от устата му се заизлива порой от думи.

Но Мариса вече не го слушаше. Докато брат й беснееше, тя подреждаше приоритетите си, една желязна воля в сблъсък с друга. Какво значение имаше, че Бъч няма представа коя е? Ако заблудата му дадеше сили да се бори, ако му спасеше живота, това й стигаше.

— Мариса, чуваш ли какво ти казвам? Вече си зара…

Тя хвърли поглед през рамо.

— Е, ако вече съм заразена, значи нямам друг избор, освен да остана с него, не е ли така?