Споделена любов

33.

Четиридесет и пет минути по-късно Бъч стоеше на прага на кухнята и гледаше как Мариса разговаря с Мери и Джон. Тримата се бяха навели над схема с всички социални служби и агенции в щата Ню Йорк. Мери беше избрала подхода на отделния случай, за да обясни на Мариса как действа системата, а Джон се беше съгласил да вземат него за пример.

Боже, на хлапето не ще да му е било никак лесно. Роден в тоалетната на една автогара. Открит от чистача и отнесен в католическо сиропиталище. Изпратен при приемни родители, които не давали и пукната пара за него, когато църквата орязала бюджета на сиропиталището. А нещата тепърва щели да стават още по-лоши — напуснал училище на шестнадесет. Избягал от приемните си родители. Заживял в нищета, издържайки се с работа като помощник в кухнята на някакъв ресторант. Имаше късмет, че изобщо бе оцелял.

А Мариса очевидно възнамеряваше да помага на деца като него.

Докато разговорът продължаваше, Бъч забеляза, че гласът й е различен. По-дълбок. По-смел. Очите й блестяха будно, въпросите й ставаха все по-проницателни. Бъч изведнъж си даде сметка, че тя е забележително интелигентна. Щеше да се справи отлично.

Господи, колко я обичаше! И отчаяно жадуваше да бъде мъжът, от когото тя се нуждае. Като по поръчка, точно в този момент чу шум от стъпки и долови мириса на турски тютюн.

— Рот ни чака, ченге.

Бъч задържа погледа си върху Мариса в продължение на още един миг и каза:

— Да го направим.

Внезапно Мариса вдигна очи.

— Бъч? Ще се радвам да чуя какво можеш да ни кажеш за полицията — обърна се тя към него и докосна диаграмата. — Виждам, че съществуват доста сценарии, при които ще имаме нужда от намесата на правоохранителна организация. Рот ще трябва да помисли за създаването на някаква гражданска милиция.

— Каквото поискаш, скъпа — отвърна той, без да откъсва поглед от лицето й, сякаш се опитваше да го запечата в съзнанието си. — Но ми дай няколко минути.

Мариса кимна, усмихна се разсеяно и отново се залови за работа.

Неспособен да се въздържи, Бъч отиде до нея и я докосна по рамото. Когато тя вдигна поглед, той я целуна по устните и прошепна „Обичам те“.

Очите й светнаха и той я целуна още веднъж, преди да се обърне към Ви. Господи, така се надяваше регресията да открие и нещо друго, освен една камара бели като мляко ирландци.

Двамата с Вишъс се качиха на втория етаж. В пищния кабинет беше само Рот, който стоеше облегнат на камината и се взираше в огъня, потънал в мисли.

— Братко? — обади се Ви. — Да не идваме в лош момент?

— Не. — Рот им махна да влязат, при което диамантеният пръстен на ръката му проблесна. — Затворете вратата.

— Имаш ли нещо против да повикам подкрепление? — попита Ви и кимна към коридора. — Ще ми се Рейдж да го държи.

— Добре.

Вишъс излезе, а Рот се загледа в Бъч толкова напрегнато, че очите зад тъмните стъкла бяха като два лъча светлина.

— Не очаквах Скрайб Върджин да се съгласи.

— Радвам се, че го направи.

И още как.

— Нали разбираш с какво се захващаш? Адски ще боли и може да те остави да вегетираш като жив труп.

— Ви вече ме осветли по този въпрос. Не ме е страх.

— Браво на теб — измърмори Рот одобрително. — Твърдо си решен, а?

— Има ли друг начин да разбера какво се крие в миналото ми? Не. Така че няма смисъл да се паникьосвам.

Двукрилата врата се затвори и Бъч вдигна поглед. Рейдж беше бос и с влажна коса, носеше избелели дънки и черен поларен блузон. По някаква нелепа причина, Бъч забеляза, че дори стъпалата му бяха страхотни. Нито следа от косми по кокалчетата или криви нокти. Копелето беше съвършено от главата до петите.

— По дяволите, ченге — каза той. — Наистина ли смяташ да го направиш?

Бъч кимна и Вишъс пристъпи иззад Рейдж и си свали ръкавицата.

— Ще трябва да си махнеш ризата, приятелю.

Бъч се съблече до кръста и хвърли марковата риза на дивана.

— Мога ли да задържа кръста?

— Да. Не би трябвало да се разтопи. Поне не твърде много.

Ви напъха ръкавицата в задния си джоб, после свали кожения си колан и го подаде на Рейдж.

— Искам да го сложиш в устата му и да го държиш там, за да не си строши зъбите. Но не го докосвай. И без това ще получиш изгаряния само от това, че си толкова близо.

Рейдж пристъпи напред, но неочаквано почукване на вратата ги прекъсна.

Иззад солидното дърво долетя гласът на Мариса.

— Бъч? Рот?

Ново почукване. Още по-силно.

— Господарю? Какво става там?

Рот погледна към Бъч и повдигна въпросително вежди.

— Нека поговоря с нея — каза Бъч.

Рот отвори вратата със силата на волята си и Мариса нахълта в стаята. Погледът й се премести от ръката на Ви към голите гърди на Бъч и лицето й пребледня като платно.

— Какво ще му правите?

Бъч направи крачка към нея.

— Ще се опитаме да разберем дали във вените ми тече кръвта на расата ти.

Мариса го зяпна с широко отворена уста. После рязко се обърна към Рот.

— Кажи им да спрат. Кажи им, че не могат да го направят. Кажи им…

— Изборът е негов, Мариса.

— Но това ще го убие!

— Мариса — каза Бъч, — заслужава си риска, за да открия истината.

Тя се завъртя към него и го погледна с пламнали от изпепеляващ гняв очи. Последва пауза, после тя го зашлеви през лицето.

— Това е, задето не те е грижа за самия теб — каза тя и без дори да си поеме дъх, го зашлеви още веднъж. — А това е, задето не ми каза какво смяташ да правиш.

Силна болка опали бузата на Бъч и запулсира с ритъма на сърцето му.

— Момчета, ще ни оставите ли сами за малко? — тихо каза той, без да откъсва очи от пребледнялото й лице.

Когато братята изчезнаха, Бъч се опита да улови ръцете й, но тя рязко ги дръпна и ги обви около тялото си.

— Мариса… това е единственият начин, за който се сещам.

— Начин да постигнеш какво?

— Да бъда онзи, от когото се нуждаеш.

— Да бъдеш онзи, от когото се нуждая? Нужно ми е само да бъдеш себе си. И да си жив.

— Това няма да ме убие.

— Колко успокояващо! И откъде си сигурен? Да не си го правил и преди?

— Трябва да го сторя.

— Не, не трябва…

— Мариса — тросна се той. — Постави се на моето място. Представи си, че ме обичаш, но че аз имам нужда да бъда с друга, която да поддържа живота ми, докато ти не си в състояние да направиш абсолютно нищо, месец след месец, година след година. Представи си какво е усещането да знаеш, че ще умреш първа и ще ме оставиш сам. Че в моя свят ти винаги ще си останеш второ качество.

— Значи предпочиташ да умреш, пред това да бъдеш с мен?

— Казах ти, това няма да ме…

— Ами след това? Да не мислиш, че не мога да се досетя? Нима искаш да ми кажеш, че ако откриеш, че си потомък на вампир, няма да опиташ нещо наистина глупаво?

— Толкова много те обичам…

— По дяволите! Ако ме обичаше, нямаше да си причиняваш това. Ако ме обичаше… — Гласът на Мариса се прекърши. — Ако ме обичаше…

Очите й се наляха със сълзи и с едно рязко движение тя закри лицето си с ръце и потрепери от глава до пети.

— Скъпа, всичко ще бъде наред.

Слава богу, този път му позволи да я прегърне!

— Скъпа…

— Толкова съм ти ядосана! — каза тя, заровила лице в гърдите му. — Ти си арогантен, горделив глупак, който разбива сърцето ми.

— Аз съм мъж, който иска да се грижи за своята жена.

— Както казах — проклет глупак. А и нали обеща, че вече няма да се грижиш за мен, изключвайки ме от живота си.

— Наистина съжалявам, просто исках да ти кажа, когато всичко свърши. Освен това имам пълна вяра във Ви. Бих му поверил живота си.

Той повдигна лицето й и нежно избърса сълзите й.

— Просто не мога да престана да мисля за бъдещето. Аз съм на тридесет и седем и досега в живота ми е имало предимно цигари и алкохол. Кой знае, след десет години може и да не съм жив.

— Значи, ако умреш сега, ще изгубя цели десет години. Искам през тези години да бъда с теб.

— А аз искам векове. Столетия. И искам да престанеш да се храниш от Ривендж.

Мариса затвори очи и поклати глава.

— Казах ти, че между нас няма нищо романтично.

— Не и от твоя страна. Но можеш ли да ми кажеш с ръка на сърцето, че той не те желае? — Мариса не отговори и Бъч кимна. — Така си и мислех. Не го обвинявам, но и не ми е приятно. Въпреки че… по дяволите, ти навярно трябва да бъдеш с някой като него, някой от твоята класа.

— Бъч, вече не ме е грижа за глимерата. Те ме изхвърлиха от своя свят и знаеш ли какво? Радвам се, че стана така. Всъщност, трябва да съм благодарна на Хавърс, че ме принуди да стана независима. Направи ми услуга.

— Може и така да е, обаче още изгарям от желание да му сритам задника.

Той я притисна малко по-силно до гърдите си и тя въздъхна дълбоко.

— Какво ще направят, ако открият следа от расата ни у теб?

— Нека го обсъдим после.

— Не — отсече Мариса и се оттласна от него. — Не ме изолирай. Казваш, че го правиш заради нас, нали? Значи имам право на глас, по дяволите! Ще го обсъдим сега.

Бъч прокара пръсти през косата си и събра сили.

— Ако се окаже, че имам вампирска кръв, те ще се опитат да предизвикат преобразяване.

Мариса бавно отвори уста.

— Как?

— Ви каза, че може да го направи.

— Как?

— Не знам. Още не сме стигнали дотам.

Мариса дълго се взира в него и Бъч беше сигурен, че мислено съставя списък с всички глупости, които той бе извършил досега.

— Наруши обещанието си, като не ми каза за това — проговори тя най-сетне.

— Аз… да, издъних се — призна той и сложи ръка на сърцето си. — Но ти се кълна, че щях да ти кажа веднага щом разберях дали имаме някакъв шанс или не. И за миг не съм си помислял да започна преобразяването, без първо да поговоря с теб. Кълна се.

— Не искам да те изгубя.

— И аз не искам да бъда изгубен.

Мариса погледна към вратата, а тишината изпълни стаята, осезаема и плътна, докато на Бъч не му се стори, че усеща студения й допир върху кожата си.

Най-сетне Мариса каза:

— Ако ще опитвате регресията, искам да бъда в стаята.

Бъч издиша шумно.

— Ела тук. Искам да те прегърна.

И като я привлече към себе си, той я притисна до тялото си. Раменете й бяха сковани, но ръцете й се обвиха около кръста му. Здраво.

— Бъч?

— Да?

— Не съжалявам, че те ударих.

Той отпусна глава на шията й.

— Заслужих си го.

Той я докосна с устни и си пое дълбоко дъх, мъчейки се да задържи аромата й не само в дробовете, но и в кръвта си. Когато се отдръпна, погледът му попадна върху вената на врата й и той си помисли: „О, господи… моля те, нека бъда нещо повече от това, което съм“.

— Да приключваме с това — каза Мариса.

Бъч я целуна и пусна Рот, Ви и Рейдж обратно в стаята.

— Е, ще го правим ли? — попита Вишъс.

— Да.

Бъч затвори вратата, после двамата с Ви се върнаха до камината.

Когато Рейдж пристъпи зад него с колана в ръка, Бъч се обърна към Мариса.

— Всичко е наред, скъпа. Обичам те — каза той, после погледна към Рот.

Сякаш прочел мислите му, кралят застана до нея. Готов да я улови. Или да я удържи.

Ви дойде съвсем близо, толкова близо, че телата им почти се докосваха. Много внимателно, той премести разпятието на Бъч, така че да виси на гърба му.

— Е, готов ли си да започваме, ченге?

Бъч кимна и захапа колана по най-удобния начин, който успя да открие. Ви вдигна ръка и той се напрегна.

Само че когато Ви положи длан на гърдите му, единственото, което Бъч усети, беше топла тежест. Бъч се намръщи. Това ли беше? Само това? Да изкарат акъла на Мариса за едното…

Сърдит, той погледна надолу.

О, това било грешната ръка.

— Опитай да се отпуснеш — каза Ви, докато ръката му описваше бавни кръгове над сърцето на Бъч. — Дишай дълбоко. Колкото си по-спокоен, толкова по-лесно ще ти бъде.

Интересен избор на думи. Точно същото, което Бъч беше казал на Мариса, когато… Тъй като не искаше да се вълнува ненужно, той си наложи да не мисли за това и се опита да отпусне рамене. Неуспешно.

— Нека подишаме заедно, ченге. Точно така. Вдишай. Издишай. Дишай заедно с мен. Така е добре. Разполагаме с цялото време на света.

Бъч затвори очи и се съсредоточи върху успокояващия допир на Ви. Върху топлината на ръката му. Върху въртеливото й движение.

— Точно така. Браво, ченге. Така е добре, нали.

Кръговете постепенно се забавиха, дишането на Бъч стана по-дълбоко и по-леко. Сърцето му започна да си почива между отделните удари, паузите между тях ставаха все по-дълги и по-дълги. И през цялото време гласът на Ви напевно редеше думи, проникваше дълбоко в съзнанието му, хипнотизираше го.

— Окей, Бъч, погледни ме. Отвори очи.

Бъч повдигна натежали клепачи и олюлявайки се, спря поглед върху лицето на Ви. Изведнъж настръхна. Дясната зеница на Ви започна да се разширява, докато напълно закри и ириса, и бялата част на окото. Какво, по…

— Всичко е наред, Бъч. Не се тревожи за това, което виждаш. Просто погледни в мен. Хайде, погледни в мен, Бъч. Почувствай ръката ми върху гърдите си. Добре… сега искам да потънеш в мен. Отпусни се и потъни… в… мен.

Бъч впери поглед в чернотата пред себе си и отново се съсредоточи върху дланта над сърцето си. С крайчеца на окото си видя как сияещата ръка на Ви се вдига, но вече бе прекалено унесен, за да се уплаши. Струваше му се, че се препъва леко и полита във въздуха, изгубвайки се във Вишъс…

… и потъва в бездна от мрак.

Господин Х. се събуди и докосна гърдите си, за да провери раните си. Беше доволен от това, колко бързо зарастват, но все още не си беше възвърнал силата.

Повдигайки предпазливо глава, той огледа онова, което някога трябва да е било уютно семейно кътче. Сега, когато Обществото на лесърите се беше нанесло в къщата, стаята беше просто четири стени, избелял килим и оръфани завеси.

Ван се показа от веселата празна кухня и се закова на място.

— Буден си! Боже, мислех, че скоро ще ми се наложи да те погреба в задния двор.

Господин Х. се закашля и каза:

— Донеси ми лаптопа.

Когато Ван се върна с компютъра, господин Х. се повдигна и като се облегна на стената, отвори файл с име „Оперативни бележки“, отиде на пасажа, озаглавен „Юли“, и се залови да преглежда записките, въведени преди девет месеца. Имаше бележки за всеки ден. Бяха от времето, когато за първи път стана водач на лесърите, времето, когато все още му пукаше.

Докато той четеше, Ван се въртеше наоколо.

— Двамата с теб имаме нова цел — каза господин Х. разсеяно.

— Така ли?

— Човекът, когото видяхме днес. Трябва да го намерим.

Господин Х. се спря на бележките от седемнайсети юли, ала те не съдържаха онова, което търсеше.

— Целта ни е да го открием — продължи той — и да го извадим от играта. Да го открием… и да го извадим от играта.

Човекът трябваше да умре, така че заблудата на господин Х. да стане истина и Омега никога да не научи, че неговият троянски кон не е бил убит от Братството.

Същинското премахване на човека обаче трябваше да бъде извършено от някой друг лесър. След сблъсъка, на който беше станал свидетел тази вечер, господин Х. нямаше намерение да рискува собствената си кожа. Не можеше да си позволи отново да пострада сериозно.

Юли… юли… може би бъркаше месеца, но беше готов да се закълне, че някъде по това време в Колдуелската академия за бойни изкуства, предишната щабквартира на Обществото, се беше появило едно ченге, което приличаше на този човек. Да, ето че воденето на подробни записки му се отплащаше. Както и фактът, че бе поискал да види значката на ченгето.

— Казва се Бъч О’Нийл — каза господин Х. на глас. — Номерът на значката му е 852. Адресът му е бил в „Корнуел Апартмънтс“, но съм сигурен, че вече не живее там. Роден е в Бостънската женска болница, от родители Едуард и Одел О’Нийл.

Господин Х. вдигна поглед към Ван и се усмихна.

— На какво да се обзаложим, че те все още живеят в Бостън?