Споделена любов

19.

Мариса за пореден път обиколи библиотеката и отново се озова до прозорците, които гледаха към терасата и езерото навън.

„Отминалият ден трябва да е бил топъл“, помисли си тя. Снегът се беше разтопил на няколко места, разкривайки черните плочки на терасата и кафявата пръст на моравата…

О, господи, на кого му пукаше за проклетия пейзаж!

Бъч си беше тръгнал след Първото хранене с обяснението, че има някаква бърза работа. В това нямаше проблем. Наистина. Но беше преди два часа.

Някой влезе в стаята и тя се обърна рязко.

— Бъч… о, ти ли си…

В пищната позлатена рамка на вратата стоеше Вишъс. О, Скрайб Върджин… лицето му приличаше на безизразна маска, каквато се слага, когато трябва да се съобщи лоша новина.

— Кажи ми, че не е мъртъв — рече Мариса. — Спаси живота ми, кажи, че не е мъртъв.

— Не е мъртъв.

Краката й омекнаха и трябваше да се улови за една от полиците с книги, които опасваха цялата стена.

— Но няма да дойде, нали?

— Не.

Докато се взираха един в друг, Мариса разсеяно забеляза фината бяла риза, която Вишъс носеше под кожените си дрехи — беше на британската къща „Търнбул енд Есър“, същия модел като на Бъч.

Мариса обви ръка около кръста си. Дори от другия край на стаята Вишъс я плашеше. Изглеждаше толкова опасен… и то не заради татуировките на слепоочието, черната брадичка или страховитото тяло. От цялото му същество се излъчваше студенина, изглеждаше така, сякаш бе способен на всичко.

— Къде е?

— Добре е.

— Тогава защо не е тук?

— Беше само една бърза битка.

Една… бърза… битка. Коленете на Мариса се огънаха, когато я връхлетя споменът за дните, прекарани до леглото на Бъч. Отново го видя в болничната стая, пребит и агонизиращ. Заразен с нещо зло.

— Искам да го видя.

— Не е тук.

— При брат ми ли е?

— Не.

— И ти няма да ми кажеш къде е, нали?

— Много скоро ще ти се обади.

— С лесърите ли се бихте?

Вишъс продължи да се взира безмълвно в нея и Мариса усети как сърцето й заби учестено. Не можеше да понесе мисълта, че Бъч ще продължи да участва в тази война. Тя вече му бе причинила толкова много страдание!

— По дяволите, кажи ми дали сте се били с лесърите, арогантно копеле такова.

Последва мълчание, което недвусмислено отговаряше на въпроса й и даваше да се разбере, че Вишъс не го е грижа дали ще я вбеси.

Мариса повдигна края на роклята си и отиде до него. От толкова близо трябваше да протегне шия, за да го погледне в лицето. Господи, тези очи, тези диамантено бели ириси, обрамчени с тъмносин ореол. Студени. Толкова студени.

Тя се опита да овладее треперенето си, но той го усети по потръпването на раменете й.

— Боиш ли се от мен, Мариса? — попита. — Какво точно си мислиш, че ще ти сторя?

— Не искам Бъч да се бие — заяви тя, сякаш не го бе чула.

Една от черните вежди на Вишъс се повдигна.

— Не зависи от теб.

— Прекалено е опасно за него.

— След видяното тази нощ не съм много сигурен в това.

Суровата му усмивка я накара да направи крачка назад, но гневът я възпря от по-нататъшно отстъпление.

— Забрави ли в какво състояние беше в болницата? Сам видя какво му бяха сторили миналия път. Мислех, че те е грижа за него.

— Ако се окаже, че може да ни бъде полезен, и ако той е съгласен, ще го използваме.

— Точно в този момент ненавиждам Братството! — произнесе тя на един дъх. — Както и теб.

Понечи да го заобиколи, но Вишъс я улови за лакътя и я придърпа към себе си — властно, но без да й причинява болка. Очите му обходиха лицето, шията, тялото й.

И тогава тя почувства пожара, който бушуваше в него. Вулканичната стихия. Огненият ад, заключен зад решетките на ледения му самоконтрол.

— Пусни ме — прошепна и сърцето й заби учестено.

— Не съм изненадан.

Отговорът му беше тих, но прозвуча като потракването на нож, оставен върху маса.

— От к-к-какво?

— Ти си достойна жена. С основание не ме харесваш.

Искрящите му очи се спряха върху лицето й.

— Знаеш ли, ти наистина си най-прекрасната дъщеря на нашата раса.

— Не… не съм…

— О, да, и още как.

Гласът на Вишъс ставаше все по-нисък и по-тих, докато накрая Мариса не беше сигурна дали наистина го чува, или всичко бе плод на въображението й.

— Направи мъдър избор с Бъч. Той ще се грижи за теб, ако му позволиш. Ще му позволиш ли, Мариса? Ще го оставиш ли… да се грижи за теб?

Хипнотизирана от диамантените му очи, тя усети как палецът му се плъзва по китката й — напред-назад, напред-назад. Постепенно пулсът й се успокои и сърцето й заби в ленивия ритъм на ръката му.

— Отговори ми, Мариса.

Тя се олюля.

— Какво… какво ме попита?

— Ще му позволиш ли да те вземе? — Вишъс се наведе към нея и долепи устни до ухото й. — Ще го приемеш ли в себе си?

— Да… — задъхано прошепна Мариса. Прекрасно си даваше сметка, че говорят за секс, но беше прекалено оплетена в изкусителната мрежа на мига, за да не отговори. — Ще го приема в себе си.

Вишъс разхлаби желязната си хватка и я помилва по ръката. Пръстите му се плъзнаха по кожата й, топли и уверени. Той сведе поглед към мястото, което докосваше, и лицето му придоби вглъбено изражение.

— Добре. Това е добре. Двамата сте прекрасна двойка. Същинско шибано вдъхновение.

И като се обърна, той излезе от стаята.

Объркана и разтърсена, Мариса отиде до вратата със залитане и се загледа как Вишъс се изкачва с твърда стъпка по стълбите.

Изведнъж той се извърна към нея и тя неволно вдигна ръка към гърлото си.

Усмивката му беше толкова мрачна, колкото светли бяха очите му.

— Хайде, Мариса. Наистина ли мислеше, че ще те целуна?

Тя ахна. Точно това й беше минало през…

Вишъс поклати глава.

— Ти си жената на Бъч и за мен винаги ще си останеш такава, независимо дали ще се съберете или не.

И като продължи нагоре по стълбите, добави:

— Освен това не си мой тип. Кожата ти е прекалено нежна.

Ви влезе в кабинета на Рот и затвори двукрилата врата след себе си. Разговорът с Мариса беше адски смущаващ, и то по ред причини. От седмици не беше прониквал в ничии мисли, но днес беше прочел нейните без проблем. Или пък просто беше налучкал? По дяволите, това май беше по-вероятно. Съдейки по широко отворените й очи, очевидно си бе помислила, че ще я целуне.

Но беше сгрешила. Гледаше я по този начин, защото тя възбуждаше интереса му, а не защото беше привлечен от нея. Искаше да разбере защо Бъч я бе докосвал с такава жар и любов. Дали беше нещо в кожата й? В тялото й? Или беше красотата й? Как точно го правеше?

Как успяваше да отведе Бъч отвъд секса — там, където душите се сливат?

Ви внезапно се почувства самотен и разтри гърдите си.

— Хей? Братко?

Рот излезе иззад изящното си писалище, огромен както винаги.

— Тук си, за да докладваш или за да се правиш на статуя?

— Ъъъ… извинявай. Бях се замислил.

Вишъс запали цигара и описа битката, като отдели особено внимание на последната част, когато с очите си бе видял как лесърът се изпарява във въздуха благодарение на Бъч.

— Господи! — ахна Рот.

Ви отиде до камината и хвърли угарката в пламъците.

— Никога не бях виждал подобно нещо.

— Той добре ли е?

— Не знам. Бих го завел на преглед при Хавърс, но вратите на клиниката вече са затворени за него. Оставих го в моя апартамент. Има мобилен телефон — ще ми се обади, ако нещо се обърка, и тогава ще му мислим.

Веждите на Рот изчезнаха зад плътно прилепналите тъмни очила.

— Сигурен ли си, че лесърите не могат да го проследят?

— Дяволски сигурен. И в двата случая той ги откри. Сякаш ги надушва или нещо такова. Когато се доближи до тях, те като че ли го разпознават, но винаги той е инициаторът.

Рот погледна към купищата хартия, с които беше отрупано писалището му.

— Не ми харесва, че е съвсем сам някъде там. Изобщо не ми харесва.

Последва дълга пауза, после Ви каза:

— Мога да отида и да го взема. Да го доведа у дома.

Рот свали тъмните си очила и разтърка очи, при което едрият черен диамант на средния му пръст проблесна.

— Тук има жени. Една от които е бременна.

— Ще го държа под око. Ще се погрижа да стои в Дупката. Мога да затворя достъпа през тунела.

Тъмните очила на Рот отново скриха очите му.

— По дяволите. Върви. Време е нашето момче да си дойде у дома.

За Ван най-страшната част от въвеждането в Обществото на лесърите не беше физическата промяна, Омега, или принудата да приеме всичко това. Не че цялата история не беше направо ужасяваща. Беше, и още как. Да разбере, че злото не само съществува, но и че броди по земята и прави каквото си поиска с хората, беше наистина стряскащо.

Но най-страшното беше друго.

Ван изсумтя и се надигна от голия дюшек, върху който лежеше Бог знае откога. Погледна надолу и протегна едната си ръка, после отново я прибра до тялото си.

Не, най-страшното беше, че когато най-сетне спря да повръща и успя да си поеме дъх, не можа да си спомни защо бе отказвал да се присъедини към Обществото. Защото сега силата му се беше възвърнала, в тялото му сякаш имаше нов двигател, сякаш отново беше на двадесет години. Благодарение на Омега, той отново беше себе си, а не бледо подобие на онова, което бе някога. Вярно, средствата за постигането на тази цел бяха чудовищни и направо немислими. Но резултатът… резултатът беше удивителен.

Той отново напрегна бицепса си, наслаждавайки се на усещането на мускулите и костите си.

— Усмихваш се — каза Хавиер и влезе в стаята.

Ван вдигна очи.

— Чувствам се страхотно. Направо страхотно.

Погледът на Хавиер остана хладен.

— Недей да се главозамайваш. И ме чуй добре. Искам да се държиш близо до мен. Никъде няма да ходиш сам, ясно?

— Да. Абсолютно.

Ван спусна крака от леглото. Нямаше търпение да се втурне да бяга, за да разбере какво е усещането.

Докато той се изправяше, по лицето на Хавиер пробяга странно изражение. Раздразнение?

— Какво не е наред? — попита Ван.

— Твоето въвеждане беше толкова… обикновено.

Обикновено? Да ти изтръгнат сърцето и да напълнят вените ти с нещо, което прилича на катран, изобщо не му се струваше „обикновено“. А и на Ван никак не му беше приятно да му развалят удоволствието по този начин. За него светът отново беше нов и вълнуващ. Чувстваше се като прероден.

— Съжалявам, че те разочаровах — измърмори той.

— Не съм разочарован от теб. Засега — отвърна Хавиер и погледна часовника си. — Облечи се. Тръгваме след пет минути.

Ван отиде в банята и застана над тоалетната чиния, но изведнъж осъзна, че не му се ходи. И че не е нито гладен, нито жаден.

Хм, това беше доста странно. Някак неестествено му се струваше да не изпълнява обичайната си сутрешна програма.

Приведе се напред и се погледна в огледалото над умивалника. Чертите му си бяха съвсем същите, но очите му бяха различни.

Тласкан от внезапно разляло се по вените му безпокойство, той потри лицето си с длан, сякаш за да се увери, че все още е от плът и кръв. Когато почувства костите на черепа си под тънката кожа, неволно се сети за Ричард.

Който си беше у дома, при жена си и двете си деца. В безопасност.

Връзката на Ван със семейството му беше прекъсната. Завинаги. Но животът на брат му си струваше цената. Той все пак беше баща.

Пък и самият Ван беше получил толкова много в замяна на саможертвата си. Онова, особеното у него, отново беше в играта.

— Готов ли си да тръгваме? — повика го Хавиер от коридора. Ван преглътна мъчително. В каквото и да се беше забъркал, то определено не беше обикновено престъпление, беше много по-страшно и загадъчно. Сега той беше инструмент на злото. Защо тогава не бе разтревожен?

Вместо това се наслаждаваше на силата си и нямаше търпение да я използва.

— Да, готов съм.

Усмихна се на отражението си. Имаше чувството, че съдбата му беше предопределила нещо много специално и то се беше сбъднало. И че се намира точно там, където трябва да бъде.