Споделена любов

34.

Дъждовните капки падаха по лицето на Бъч. Навън ли беше? Като че ли, да. По дяволите… изглежда здравата се беше отрязал. Защото лежеше проснат по гръб на земята, главата му щеше да се пръсне, а да се опита да отвори очи, му се струваше непосилна задача. Май беше най-добре просто да си лежи и да чака. Да… трябваше да поспи малко…

Само че дъждът адски му лазеше по нервите. Ужасно гъделичкаше всеки път, когато поредната капка се разплискаше върху лицето му и се стечеше в яката му. Той вдигна ръка, за да се предпази.

— Идва на себе си.

Чий бе този плътен глас? На Ви… точно така, на Ви… а Ви беше… неговият съквартирант? Или нещо такова. Да… съквартирант. Той много харесваше Ви.

— Бъч?

Този път се обади жена. Страшно уплашена жена.

— Бъч, чуваш ли ме?

О, той я познаваше! Тя беше… любовта на живота му… Мариса.

Бъч с усилие отвори очи, без да е сигурен дали е буден, или халюцинира. Поне докато не видя лицето на своята жена.

Тя беше взела главата му в скута си и се бе навела над него, а сълзите й мокреха лицето му. А Ви… Ви беше приседнал до нея, стиснал напрегнато устни, които се бяха превърнали в съвсем тънка линия, пресичаща козята му брадичка.

Бъч се опита да проговори, но в устата му имаше нещо, което му пречеше. Той посегна да го извади и Мариса понечи да му помогне, но Ви ги спря:

— Още не. Мисля, че още не са свършили.

Кое не е свършило?

Изведнъж се разнесе тропот на крака. Бъч повдигна глава и с изненада установи, че звукът идва от него. Обувките му подскачаха нагоре-надолу, после спазмите тръгнаха нагоре по краката му. Той се опита да ги спре, но гърчът го надви и обхвана бедрата и корема му. Гръбнакът му се изви в дъга и се блъсна в коравия под, а ръцете му замахаха неконтролируемо.

Бъч се опита да издържи и да запази съзнание възможно най-дълго, но накрая трябваше да се предаде.

Когато дойде на себе си, му се виеше свят.

— Този път не продължи дълго — каза Мариса, милвайки косата му. — Бъч, чуваш ли ме?

Той кимна и се опита да вдигне ръка, но в този миг краката му подхванаха нов танц. След още три пристъпа коланът най-сетне беше изваден от устата му. Бъч се опита да каже нещо и едва тогава си даде сметка точно колко е пиян. Мозъкът му направо отказваше да работи, така се бе отрязал. Само че… я чакай… защо не си спомняше да се е напивал?

— Мариса — измърмори той и улови ръката й. — Не исках да те видя да пиеш толкова.

Не точно това се беше опитал да каже.

— Ъъъ… не ме виждаш аз да пия толкова много… искам.

О, зарежи! Господи… в главата му беше истинска каша.

Ви се усмихна лекичко, но с онази престорена усмивка, с която лекарите гледат пациент, който всеки момент ще повърне.

— Трябва да му дадем нещо сладко. Рейдж, да ти се намира някоя близалка?

Бъч вдигна поглед и видя как един адски красив тип коленичи до него.

— Познавам те — каза той. — Здрасти… приятелю.

— Здрасти, мой човек.

Рейдж извади една близалка от джоба на пуловера си, махна опаковката и я напъха в устата му.

Бъч простена. Мамка му, това беше най-прекрасното нещо, което беше вкусвал през живота си. Грозде. Сладко. Мммм…

— Нов пристъп ли получава? — попита Мариса.

— Мисля, че му харесва — промърмори Рейдж. — Така ли е, ченге?

Бъч кимна, при което близалката едва не изпадна от устата му, та се наложи Рейдж да поеме нещата в свои ръце и да я задържи на мястото й.

Всички бяха толкова мили. Мариса го милваше по косата и го държеше за ръка. Топлата длан на Ви почиваше върху единия му крак, а Рейдж се грижеше близалката да остане там, където трябва…

Изневиделица умствената му дейност и краткосрочната му памет се възстановиха, сякаш някой беше налял мозъка му обратно в черепа. Не беше пиян. Регресията. Семейната регресия. Ръката на Ви на гърдите му. Черната бездна.

— Какво стана? — попита той, обзет от паника. — Ви… какво откри? Какво…

Всички около него си поеха дълбоко дъх и някой измърмори:

— Слава богу! Сега вече наистина дойде на себе си.

В същия миг отдясно се приближиха чифт подковани със стомана ботуши. Бъч прикова поглед в тях, после бавно го плъзна нагоре по обутите в кожа крака и масивното тяло над тях.

Рот се надвеси и свали тъмните си очила, разкривайки две искрящи светлозелени очи. Тъй като те сякаш нямаха зеници, ефектът беше, като да погледнеш право в два прожектора.

Рот се ухили широко и ослепително белите му вампирски зъби проблеснаха.

— Как си… братовчеде?

Бъч се намръщи.

— Какво…?

— Във вените ти тече от моята кръв, ченге — каза Рот и все така широко усмихнат, си сложи очилата. — Аз си мислех, че си цар само на това, да се забъркваш в големи каши, но ти си бил имал царска кръв.

— Ти… сериозно ли?

Рот кимна.

— Ти си от моето потекло. Потомък на моя род.

Гърдите на Бъч се стегнаха и той се приготви за поредния пристъп. Останалите сториха същото — Рейдж извади близалката от устата му и посегна към колана, Мариса и Ви застанаха нащрек.

Но той се разтресе от смях. Гръмогласен пристъп на ликуваща истерия, от който го заболя коремът, а очите му се насълзиха.

Бъч се смееше ли, смееше, целуна ръката на Мариса и продължи да се смее.

Когато Бъч избухна в смях, Мариса съвсем ясно почувства задоволството и вълнението, които кипяха в тялото му. Но когато срещна щастливия му поглед, тя усети, че не е в състояние да сподели радостта му.

Усмивката му помръкна.

— Скъпа, всичко ще бъде наред.

Вишъс се изправи.

— Защо не ви оставим за малко сами?

— Благодаря — отвърна Мариса.

Когато братята излязоха от стаята, Бъч се надигна и седна.

— Това е шансът ни…

— Ако те помоля, ще се откажеш ли от преобразяването?

Бъч се вцепени, сякаш тя отново го бе зашлевила през лицето.

— Мариса…

— Ще го направиш ли?

— Защо не искаш да бъдем заедно?

— Искам. Но предпочитам бъдещето, което имаме сега, пред хипотетичните векове, които бихме могли да имаме. Не го ли разбираш?

Бъч шумно издиша и нещо го стисна за гърлото.

— Господи, толкова те обичам.

Очевидно логиката й не му се нравеше особено.

— Бъч, ще се откажеш ли, ако те помоля?

Той не отговори и Мариса закри очите си с ръце, въпреки че не й бяха останали сълзи.

— Обичам те — повтори той. — Така че… да, ако ме помолиш, ще се откажа от преобразяването.

Мариса свали ръце и си пое дъх.

— Закълни ми се. Тук и сега.

— Кълна се в майка си.

— Благодаря ти… — прошепна тя и го прегърна. — Господи, благодаря ти! И ще измислим нещо за… за проблема с храненето. Мери и Рейдж са го направили. Аз просто… Бъч, можем да имаме чудесно бъдеще.

За известно време между тях се възцари тишина. Те просто седяха на пода и мълчаха. Изведнъж, съвсем неочаквано, Бъч каза дрезгаво:

— Имам трима братя и една сестра.

— Моля?

— Никога не съм ти разказвал за семейството си. Имам трима братя и една сестра. Бяха две, но изгубихме едната.

— О! — Мариса се отдръпна леко, стресната от странния му тон. От следващите му думи, изречени със същия глух глас, я побиха тръпки:

— Най-ранният ми спомен е за това как донасят сестра ми Джойс от родилния дом. Исках да я видя и изтичах до кошарката й, но баща ми ме блъсна настрани, за да могат по-големият ми брат и другата ми сестра да я видят. Аз се ударих в стената, а баща ми вдигна брат ми, така че да може да докосне бебето. Никога няма да забравя гласа му… — При тези думи Бъч заговори с бостънски акцент: — „Това е сестричката ти, Теди. Искам да я обичаш и да се грижиш за нея.“ Спомням си, че си помислих: „Ами аз?“. Аз също исках да я обичам и да се грижа за нея. „Татко, и аз искам да помагам“, обадих се аз, но той дори не ме погледна.

Мариса осъзна, че е стиснала ръката на Бъч толкова силно, че несъмнено му причиняваше болка, но той сякаш не забелязваше. А тя просто не бе в състояние да го пусне.

— Оттогава — продължи Бъч — започнах да забелязвам колко различно се държат майка ми и баща ми с другите си деца. Особено в петък и събота вечер. Баща ми обичаше да пие и аз бях този, към когото се обръщаше, когато имаше нужда да срита някого.

Мариса ахна и Бъч поклати глава равнодушно.

— Не беше чак толкова страшно. Благодарение на него се научих да понасям удари забележително добре, нещо, което впоследствие неведнъж ми е било от полза. Както и да е… веднъж в Деня на независимостта… трябва да съм бил на дванадесет… — Бъч разтърка наболата си брада. — Да, беше Денят на независимостта и както обикновено цялото семейство беше в къщата на чичо ми в Кейп Код. Брат ми и неговите приятелчета задигнаха няколко бири от хладилника и отидоха да ги изпият в гаража. Аз се спотайвах в храстите, защото исках да ме повикат при тях. Нали се сещаш… надявах се, че брат ми… — Бъч се прокашля и продължи: — Когато баща ми дойде да ги търси, другите момчета офейкаха, а брат ми едва не напълни гащите. Баща ми обаче само се разсмя. И му каза да внимава майка ни да не разбере. След това ме забеляза, скрит в храстите. Приближи се. Извлече ме за яката и ме зашлеви с опакото на ръката си толкова силно, че от устата ми рукна кръв.

Бъч се усмихна студено и Мариса забеляза, че от предния му зъб липсва парченце.

— Каза ми, че било, задето съм шпионирал брат си, за да го натопя. Кълнях му се, че просто съм гледал и че не съм имал намерение да кажа на никого. Той ме зашлеви още веднъж и каза, че съм извратен. Брат ми… брат ми просто гледаше отстрани. Без да каже нито дума. А когато минах покрай майка ми с разцепена устна и счупен зъб, тя само притисна сестричката ми Джойс до себе си и извърна поглед. — Бъч поклати глава. — Когато се прибрах в къщата, отидох в банята и се измих, а после се качих в стаята, където спях. Изобщо не ме беше грижа за Бог, но като добър католик коленичих, допрях молитвено ръце и се помолих да имам друго семейство. Моля те, нека това не е истинското ми семейство. Моля те, нека да има друго място, където мога да отида…

Мариса имаше чувството, че Бъч дори не забелязва, че е преминал в сегашно време. Или че стиска разпятието около врата си така, сякаш животът му зависи от това.

Устните му се изкривиха в някакво подобие на усмивка.

— Но Господ трябва да е знаел, че не съм сигурен дали го има, защото нищо не се случи. А през есента убиха сестра ми Джейни.

Мариса рязко си пое дъх и Бъч посочи към гърба си.

— Затова имам татуировка на гърба. Отбелязвам годините, откакто я няма. Аз последен я видях жива, преди да се качи в колата с онези момчета, които… се поругаха с нея зад гимназията ни.

Мариса протегна ръка към него.

— Бъч, толкова…

— Не, нека да довърша. То е като влак — тръгне ли веднъж, не можеш да го спреш.

Бъч пусна разпятието и прокара ръце през косата си, после продължи:

— След смъртта на Джейни баща ми никога повече не ме докосна и с пръст. Не се доближи до мен. Не говореше с мен, нито ме поглеждаше. Много скоро майка ми полудя и трябваше да я затворят в болница. По това време и аз започнах да пия. Вземах наркотици. Биех се. Семейството продължи да крета някак си. Но така и не можех да си обясня промяната у баща ми. Искам да кажа… години наред ме биеше, а после… нищо.

— Радвам се, че е спрял да те удря.

— За мен нямаше голяма разлика. Очакването да те пребият беше също толкова лошо, колкото и самият побой. Както и неразбирането… недоумението какво се беше случило. Макар че след време разбрах, на ергенското парти на най-големия ми брат. Бях на двайсет и вече се бях преместил от Бостън тук. Тъкмо бях започнал работа в колдуелската полиция. Както и да е, върнах се у дома за партито. Беше в къщата на един от приятелите на брат ми и беше пълно със стриптийзьорки. Баща ми обръщаше бира след бира. Аз смърках кокаин и се наливах с уиски. Докато партито свърши, вече бях тотално извън контрол. Здравата се бях надрусал… изобщо не бях на себе си… Та значи, баща ми си тръгна… някой щеше да го откара вкъщи и аз внезапно реших, че трябва да говоря с кучия син. Преследвах го чак до улицата, но той се правеше, че не ме забелязва, така че го сграбчих пред всички. Бях освирепял от яд и започнах да му крещя колко скапан баща е бил и как изобщо не проумявам защо е спрял да ме бие, при положение че толкова обича да го прави. Крещях ли, крещях, докато той най-сетне ме погледна право в лицето и аз се вцепених. В очите му имаше неподправен ужас. Страхуваше се от мен. И после каза: „Оставих те на мира, защото не можех да допусна да пречукаш още някое от децата ми“. Аз го зяпнах като онемял, без изобщо да разбирам какви ги дрънка, а той се разплака и добави: „Знаеше, че тя ми е любимка… знаеше го и затова я набута в колата с ония момчета. Ти го направи. Знаеше какво ще се случи и го направи“.

Бъч поклати глава и след малко продължи:

— Господи, всички го чуха. Абсолютно всички. Брат ми — също. Баща ми най-сериозно вярваше, че съм уредил да убият сестра ми, за да му отмъстя.

Мариса се опита да го прегърне, но той не й позволи и си пое дълбоко дъх.

— Вече не си ходя вкъщи. Никога. За последно чух, че майка ми и баща ми прекарват лятото във Флорида, но иначе все още живеят в къщата, където отраснах. Дори сестра ми Джойс, онази с новороденото бебе, не ми се обади. Научих за кръщенето само защото мъжът й се обади, подтикван от чувство за вина. Ето как стоят нещата при мен, Мариса. През целия ми живот нещо ми липсваше. Винаги съм бил различен от другите, не само в семейството си, но и докато работех в полицията. Никога не съм се чувствал на мястото си… докато не срещнах Братството. Докато не се докоснах до твоята раса. Мамка му, сега знам защо — бил съм чужд за хората.

Бъч изруга тихо, после продължи:

— Исках да опитам с преобразяването не само заради теб, но и заради самия мен. Защото си мислех, че така най-сетне ще стана онзи, който би трябвало да бъда. Цял живот съм живял в периферията. Искаше ми се да разбера какво е да бъдеш в центъра на събитията.

С едно рязко движение той се изправи.

— Ето защо искам… исках да го направя. Не беше само заради теб.

Той отиде до един от прозорците и дръпна завесата от бледосиньо кадифе. Докато се взираше навън в нощта, светлината от лампата на писалището падаше върху лицето му, върху натежалите му рамене, върху мускулите на гърдите му. И върху златния кръст над сърцето му.

Бъч се взираше навън, раздиран от такъв копнеж, че очите му пламтяха.

Мариса се замисли за нощта, когато тя бе пила от кръвта на Ривендж. И за Бъч — наранен, страдащ, парализиран от физиологията си.

Той сви рамене.

— Е, невинаги получаваме всичко, което искаме. Единственото, което можем да сторим, е да се примирим и да продължим напред. — Погледна към Мариса и добави: — Както казах, няма да го направя, щом не искаш.