Споделена любов

48.

На следващата вечер Мариса стисна ръката на новата си администраторка. Тя беше идеална за тази работа — интелигентна, мила, с приятен глас и диплома по публичното здравеопазване от Нюйоркския университет (разбира се, от вечерните курсове).

— Кога искате да започна? — попита тя.

— Какво ще кажеш за тази вечер? — отвърна Мариса донякъде на шега и се усмихна, когато другата жена кимна ентусиазирано. — Чудесно. Нека ти покажа кабинета ти.

Когато се върна от горния етаж, където се намираше стаята на администраторката, Мариса седна пред лаптопа си и се залови да преглежда недвижимите имоти, които се предлагаха в този квартал.

Много скоро погледът й престана да вижда онова, което уж четеше. Мисълта за Бъч бе като постоянна тежест в гърдите й, от която й бе трудно да диша, а когато не беше заета, спомените за него напълно я обсебваха.

— Господарке?

Мариса вдигна очи към прислужницата.

— Какво има, Филипа?

— Господарят Хавърс е насочил един случай към нас. Жената и синът й ще пристигнат утре, след като състоянието на момчето се стабилизира, но от болницата обещаха, че до един час ще ни пуснат по имейл историята на заболяването.

— Благодаря ти. Ще им приготвиш ли една стая на долния етаж?

— Да, господарке.

С тези думи прислужницата се поклони и излезе.

Хм, значи Хавърс наистина смяташе да удържи на думата си.

Мариса се намръщи и за кой ли път я обзе усещането, че нещо й се губи. По някаква причина образът на Хавърс не си отиваше и именно това извади на повърхността неясната мисъл, която я глождеше.

Изведнъж тя се чу как казва на Бъч: „Нямам намерение да гледам как се погубваш“.

Мили боже! Съвсем същото, което Хавърс й бе казал, преди да я изхвърли от вкъщи. О, Скрайб Върджин, та тя постъпваше с Бъч точно както Хавърс беше постъпил с нея — пропъждаше го под благовидната маска на трезво неодобрение. Само че не беше ли истинската причина желанието й да си спести страха и чувството на безпомощност?

Ами неговата склонност към самоунищожение?

Изведнъж мислите й се върнаха към онова, което се беше разиграло пред къщата на Председателя на Съвета. Бъч бе действал много благоразумно. Предпазливо. Без помен от безразсъдство. А движенията му бяха умели и добре премерени, той не се държеше като безумец.

По дяволите, помисли си тя. Ами ако бе сгрешила? Ако Бъч наистина можеше да се бие? Ако трябваше да се бие?

Ами Злото? Омега?

Е, нали Скрайб Върджин се бе намесила, за да защити Бъч. А и след като Омега си тръгна, Бъч си беше… Бъч… На вратата се почука и Мариса скочи на крака.

— Кралице!

На прага стоеше Бет и се усмихваше.

— Здравей! — каза тя и й помаха.

Смутена, Мариса направи реверанс. Бет се засмя и поклати глава.

— Дали някога ще успея да те отуча от това? — каза тя.

— Съмнявам се. Това са оковите на възпитанието ми — отвърна Мариса, мъчейки се да подреди обърканите си мисли. — Идваш да… ъъъ… да видиш какво сме направили тук през последните…

В този миг зад кралицата се появиха Бела и Мери.

— Трябва да поговорим — каза Бет. — За Бъч.

Бъч се размърда в леглото. Отвори едното си око. И изруга, когато видя колко е часът. Беше се успал. Дали не беше прекалил предишната вечер? Може би трима лесъри за една нощ беше твърде много? Или пък беше заради храненето…

По дяволите! Изобщо нямаше намерение да мисли за това. Нито да си го спомня.

Той се обърна по гръб…

… и направо подскочи.

— Мамка му!

Край леглото стояха пет фигури, облечени в черни роби с качулки.

Прозвуча гласът на Рот, първо на Древния език, а после на английски:

— От въпроса, който ще ти бъде зададен тази нощ, няма връщане назад. Ще бъдеш попитан само веднъж и отговорът ти ще важи до края на дните ти. Готов ли си да бъдеш попитан?

„Братството. Света Богородице, майко Божия!“

— Да — отвърна Бъч и стисна кръста около врата си.

— Тогава, Бъч О’Нийл, потомък на моята кръв и кръвта на моя баща, нека те попитам — ще се присъединиш ли към нас?

Мамка му. Това наистина ли се случваше? Или той сънуваше? Бъч огледа качулатите фигури една по една.

— Да. Да, ще се присъединя към вас.

Подхвърлиха му черна роба.

— Покрий плътта си с това и вдигни качулката над главата си. От устните ти не бива да се отрони нито звук, освен ако някой не се обърне към теб. Очите ти не бива да се вдигат от земята. Ръцете ти през цялото време трябва да бъдат сключени зад гърба ти. Доблестта ти и благородството на кръвната линия, която споделяме, ще бъдат преценявани по всяко твое действие.

Бъч стана от леглото и нахлузи робата. За миг си помисли, че не би било зле, ако първо беше отскочил до тоалетната…

— Разрешава ти се да облекчиш тялото си. Направи го сега.

Когато се върна от тоалетната, Бъч много внимаваше да не вдига глава от пода и да държи ръцете си отзад.

Усети как върху рамото му се отпуска нечия ръка, и разбра, че е Рейдж — никой друг нямаше толкова тежка десница.

— Ела с нас — нареди Рот и Бъч бе изведен от Дупката право в кадилака, който бе паркиран едва ли не във вестибюла — сякаш братята не искаха никой да разбере какво се случва.

Бъч се настани на задната седалка, захлопнаха се няколко врати и колата потегли. Бавно прекосиха двора, а след това (както Бъч предположи по друсането) и задната морава, и се отправиха към гората. Никой не продумваше и в тишината Бъч не можеше да не се запита какво ли щяха да правят с него. Със сигурност нямаше да е шега работа.

Най-сетне кадилакът спря и всички слязоха. Мъчейки се да спазва правилата, Бъч застана отстрани, вперил поглед в земята, и зачака да го поведат нанякъде. Някой стори точно това, докато друг си тръгна с колата.

Бъч закрачи напред. Известно време земята под краката му беше обляна от лунните лъчи, но после и тази светлина изчезна и се възцари пълен мрак. Може би бяха влезли в някаква пещера? Да, точно така. Мирис на влажна пръст изпълни ноздрите му, ситни камъчета боцкаха босите му стъпала.

След около четиридесет крачки го накараха да спре. Разнесе се шумолене, после отново поеха нанякъде, този път — надолу.

Ново спиране. И още приглушени звуци като от отварянето на добре смазана врата.

След това — топлина и светлина. Подът под краката му стана гладък. Мрамор… черен мрамор. Трябва да се намираха в галерия с доста висок таван, тъй като едва доловимият шум от стъпките им се издигаше нагоре и отекваше. Настъпи нова пауза, последвана от шумолене на плат и Бъч предположи, че братята свалят робите си.

Някой сложи ръка на тила му и гласът на Рот проехтя в ухото му:

— Не си достоен да влезеш тук такъв, какъвто си сега. Кимни с глава.

Бъч се подчини.

— Кажи, че не си достоен.

— Не съм достоен.

Изведнъж гласовете на братята се извисиха в мощен, суров вик на Древния език, сякаш в несъгласие. Рот продължи:

— Макар да не си достоен, ти искаш да станеш такъв тази нощ. Кимни с глава.

Бъч се подчини.

— Кажи, че искаш да станеш достоен.

— Искам да стана достоен.

Нов възглас на Древния език — този път на насърчение.

Рот продължи:

— Има само един начин да бъдеш достоен, единственият правилен начин. Да станеш плът от плътта ни. Кимни с глава.

Бъч се подчини.

— Кажи, че искаш да бъдеш плът от плътта ни.

— Искам да бъда плът от плътта ви.

Братята подхванаха нисък напев и на Бъч му се стори, че са застанали в редица пред и зад него. Без никакво предупреждение те започнаха да се движат напред и назад, напред и назад, в ритъма на мощните си гласове. Бъч се опита да влезе в такт и се бутна в някого пред себе си, най-вероятно — Фюри, ако се съдеше по едва доловимото ухание на червен дим. Миг по-късно някой отзад се бутна в него. Вишъс. Бъч беше сигурен, без сам да знае откъде. По дяволите, щеше да оплеска цялата церемония…

И тогава то се случи. Тялото му някак си намери ритъма и ето че той се движеше заедно с тях. Те се сляха с напева и с движението — напред-назад, наляво-надясно — сякаш не мускулите, а гласовете им местеха краката им.

Изведнъж се разнесе акустична експлозия, звуците на напева сякаш се разпаднаха на хиляди парчета, които се устремиха високо нагоре и като полетяха в различни посоки, отново се сляха — явно бяха влезли в огромно помещение.

Някой сложи длан върху рамото на Бъч и той се закова на място.

Напевът спря отведнъж и след като отекна няколко пъти, постепенно заглъхна.

Бъч усети, че го улавят за ръка и го повеждат напред.

— Стъпала — разнесе се гласът на Вишъс от едната му страна. Бъч залитна леко, но бързо си възвърна равновесието и пое нагоре. Когато изкачиха стъпалата, Ви му помогна да застане, където трябва, нагласявайки тялото му в правилната позиция. Бъч имаше чувството, че стои досами нещо масивно, струваше му се, че пръстите на краката му докосват някаква стена.

В настъпилата тишина по носа му се стече капка пот и тупна върху гладкия под, точно между краката му.

Ви стисна рамото му, сякаш за да му вдъхне увереност.

— Кой предлага този мъж? — разнесе се гласът на Скрайб Върджин.

— Аз, Вишъс, син на воина от Братството на черния кинжал, известен като Бладлетър.

— Кой го отхвърля?

Мълчание. Слава богу.

Гласът на Скрайб Върджин се извиси, изпълни всеки сантиметър от пространството около тях, докато накрая единственото, което Бъч чуваше, бяха нейните думи.

— Въз основа на заявеното от Рот, син на Рот и по предложение на Вишъс, син на воина, известен като Бладлетър, обявявам мъжа пред себе си, Бъч О’Нийл, потомък на Рот, син на Рот, за достоен претендент за членство в Братството на черния кинжал. По свое усмотрение и по силата на властта, която имам, в името на опазването на расата, разрешавам да бъде пренебрегнато правилото за майчината линия. Може да започнете.

— Обърнете го — проговори Рот. — Съблечете го.

Бъч усети как го завъртат. Вишъс свали робата му, премести разпятието, така че да пада върху гърба му, и отстъпи назад.

— Вдигни очи — нареди Рот.

Бъч се подчини и дъхът му спря.

Намираше се върху подиум от черен мрамор, обърнат към подземна пещера, осветена от стотици черни свещи. Пред него имаше олтар, върху два масивни скални блока беше закрепен огромен каменен трегер, а отгоре му имаше… череп. От другата му страна стоеше Братството на черния кинжал в цялото си великолепие — петима мъжки вампири с тържествени лица и силни тела.

Рот излезе напред и се доближи до олтара.

— Отстъпи назад и се улови за клиновете!

Бъч се подчини и опря гръб в гладката каменна стена, а пръстите му се сключиха около две солидни дръжки.

Рот вдигна ръка и Бъч видя, че дланта му, здраво стиснала черен кинжал, е облечена в сребърна ръкавица с шипове на кокалчетата. Той заби острието малко над китката си и протегна ръка над черепа, върху който беше поставена сребърна чаша. Кръвта, която изтече от раната, се събра в чашата като миниатюрно алено езерце, което улови светлината на свещите и я отрази.

— Моята плът — каза Рот и след като близна раната си, за да я затвори, остави кинжала и пристъпи към Бъч.

Който преглътна мъчително.

Рот отметна главата му назад и впи зъби във врата му. Мощен спазъм разтърси тялото на Бъч и той трябваше да стисне челюсти, за да не изкрещи. Вкопчи се в двете дръжки толкова силно, че от напрежение китките му едва не се строшиха. Най-сетне Рот отстъпи назад и избърса уста.

— Твоята плът — каза той със свирепа усмивка и замахна, свил в юмрук ръката с ръкавицата.

Шиповете потънаха дълбоко в гърдите на Бъч, а от мощния удар и последната глътка въздух изскочи от дробовете му със свистене, което отекна из подземната галерия.

Докато Бъч се мъчеше да си поеме дъх, Рейдж пристъпи напред, взе ръкавицата от краля и повтори ритуала до последната подробност — поряза ръката си над сребърната чаша и произнесе същите две думи. След това запечата раната си и се доближи до Бъч, изричайки същото, което бе казал и Рот. Зъбите му потънаха в шията на Бъч, точно под мястото, където се бяха забили зъбите на краля, а юмрукът му се стовари в гърдите на Бъч, точно там, където и юмрукът на Рот.

Трети беше Фюри. Четвърти — Зейдист.

Докато и Зи свърши, Бъч имаше чувството, че главата му всеки момент ще се откъсне от отмалелия му врат и ще се търкулне надолу по стъпалата. Освен това му се виеше свят от ударите в лявата част на гърдите, а по стомаха и бедрата му се стичаше кръв от раните.

Най-сетне дойде ред и на Ви.

Той се приближи до подиума, свел очи към пода. Пое ръкавицата от Зи и я надяна върху другата, която никога не сваляше. Бързо движение с ножа и кръвта му закапа в чашата, където се бе изляла и кръвта на братята му.

— Моята плът — прошепна той.

Поколеба се за миг, после се обърна към Бъч и погледите им се срещнаха. Треперливата светлина на черните свещи огря суровото му лице и се отрази в диамантените му очи. Бъч усети как дъхът му спира — в този миг съквартирантът му изглеждаше могъщ като бог и… може би също толкова красив.

Вишъс пристъпи към него и положи ръка на тила му.

— Твоята плът — прошепна той, но се поколеба за миг, сякаш молеше за разрешение.

Без дори да се замисли, Бъч вирна брадичка, сякаш му се предлагаше… сякаш… о, по дяволите! Той си нареди да не мисли за това, стъписан от чувствата, надигнали се Бог знае откъде.

Като на забавен каданс, Ви сведе чернокосата си глава и Бъч усети копринения допир на козята му брадичка върху гърлото си. С възхитителна точност зъбите на Ви докоснаха вената, която идваше от сърцето на Бъч, и бавно и неумолимо разкъсаха кожата му. Гърдите им се допряха.

Бъч затвори очи и се остави да бъде завладян от онова, което се случваше — топлината на телата им, така близо едно до друго, начина, по който косата на Ви милваше лицето му, допирът на силната мъжка ръка, която се плъзна около кръста му. Инстинктивно Бъч пусна двете дръжки, сложи ръце върху стегнатите хълбоци на Ви и го привлече към себе си. Спазъм пробяга по едно от плътно притиснатите тела… или пък… по дяволите, май и двамата потръпнаха конвулсивно.

После всичко свърши. За да не се повтори никога повече.

Никой от двамата не погледна към другия, докато Ви се отдръпваше, откъсването беше окончателно и безвъзвратно. Път, който никога нямаше да бъде извървян.

Ви свали ръка от врата на Бъч и стовари юмрук в гърдите му по-силно от всички останали, даже и от Рейдж. Докато Бъч се бореше да си поеме въздух, Вишъс се обърна и отиде при другите.

Миг по-късно Рот се приближи до олтара, взе черепа и го вдигна над главата си, така че всички братя да го видят.

— Това е първият от нас. Нека възхвалим воина, който даде живот на Братството.

Мощен боен вик се откъсна от гърлата на братята и отекна в пещерата, а Рот се обърна към Бъч.

— Пий и стани един от нас.

Бъч се подчини с жар — грабна черепа от ръцете му, отметна глава назад и изля кръвта в гърлото си. Докато той пиеше, братята отново подеха напев, гласовете им, все по-силни и по-силни, изпълниха пещерата. Бъч вкуси всеки един от тях. Суровата величава мощ на Рот. Безмерната сила на Рейдж. Изгарящата вярност на Фюри. Студената свирепост на Зейдист. Забележителният интелект на Вишъс.

После Рот взе черепа от ръцете му и го бутна към стената, а устните му се извиха в мрачна усмивка.

— По-добре се улови за дръжките.

Бъч го стори в същия миг, в който вълна от смазваща енергия се разби в тялото му. Той прехапа устни, за да не изреве, и като през мъгла чу как братята изръмжаха одобрително. Онова, което бушуваше в жилите му, бързо се засилваше и цялото му тяло се тресеше неудържимо, като че ли беше изсмъркал наведнъж цяло кило кокаин. Изведнъж нещо в него сякаш даде накъсо — невроните в мозъка му започнаха да предават импулси във всички посоки, кръвоносните му съдове се разшириха и се изпълниха с кръв до пръсване, сърцето му заби лудешки, тялото му се напрегна до краен предел. Светът се завъртя около него и Бъч…

Свести се върху олтара, гол и свит на кълбо. Гърдите му горяха и когато вдигна ръка, усети нещо зърнесто. Сол?

Когато примига няколко пъти и се огледа наоколо, видя, че се намира пред стена от черен мрамор, върху която бяха издълбани имена на Древния език. Господи, трябва да бяха стотици! Поразен от гледката, Бъч се надигна и с усилие се изправи на крака. Олюля се, но успя да запази равновесие, преди да е докоснал онова, което от само себе си знаеше, че е свещено.

Докато съзерцаваше имената пред себе си, Бъч почувства, че са дело на една ръка — всеки символ беше направен с едно и също грижливо и любящо старание.

Вишъс. Беше ги издялал Вишъс. Бъч не знаеше откъде е сигурен… не, всъщност знаеше. Сега в главата му отекваше нещо като ехо от живота на неговите… братя? Да, всички тези вампири, чиито имена виждаше пред себе си, бяха негови братя и сега той познаваше всеки от тях.

Широко отворени, очите на Бъч се плъзгаха по редиците с имена, докато не стигнаха до края им. До последното име. Неговото?

Зад гърба му се разнесе ръкопляскане и той погледна през рамо. Братята отново бяха облекли робите си, ала качулките им бяха свалени. Те до един сияеха, дори лицето на Зейдист грееше.

— Да, това е твоето име — каза Рот. — От днес ти си воинът от Братството на черния кинжал Дистройър, потомък на Рот, син на Рот.

— Но за нас винаги ще си останеш Бъч — обади се Рейдж.

— Коравото копеле. Разтропаното копеле. Нахалното копеле. Според случая.

— Май трябваше да го кръстим Копеле — подхвърли Зейдист.

— Имаш право.

Те се разсмяха, а Вишъс подаде на Бъч робата му.

— Заповядай — каза той, без да среща погледа му.

Бъч пое дрехата. Не искаше Ви да се отдалечи, затова го повика, тихо, но настойчиво:

— Ви?

Веждите на Вишъс се повдигнаха, но диамантените му очи си останаха извърнати.

— Вишъс? Хайде де, човече. Рано или късно ще трябва да ме погледнеш. Ви…

Гърдите на Вишъс се повдигнаха и той бавно обърна поглед към Бъч. Последва един напрегнат миг, после Ви протегна ръка и оправи разпятието на Бъч, така че то отново почиваше върху гърдите му.

— Справи се добре, ченге. Поздравления.

— Благодаря, че ме предложи… трейнър — отвърна Бъч и когато видя пламъка, проблеснал за миг в очите на Ви, добави: — Да, проверих какво означава. „Многообичан приятел“ ти подхожда съвършено.

Ви се изчерви. Прокашля се.

— Много добре, ченге… много добре — промърмори той и се отдалечи.

Бъч облече робата си и погледът му падна върху гърдите му. Кръглият белег от лявата страна беше запечатан завинаги върху кожата му, също като белезите на останалите от Братството. Символ на това, че отсега нататък бяха свързани завинаги.

Прокара пръсти по вече зарасналата рана и върху лъскавия под се посипаха зрънца сол. След това погледна към стената и се доближи. Приклекна и докосна въздуха над името си. Неговото ново име.

„Това е истинското ми рождение — помисли си той. — Дистройър, потомък на Рот, син на Рот.“

Очите му се замъглиха и той запримигва, но се оказа безсилен срещу сълзите, които се стекоха по бузите му. Побърза да ги изтрие с ръкав и в този миг усети ръце върху раменете си. Братята… неговите братя го бяха наобиколили и той буквално усещаше присъствието им.

Плът от плътта му. Така, както той бе плът от плътта им.

Рот се прокашля и въпреки това, когато проговори, гласът му беше необичайно дрезгав:

— Ти си първият, когото въвеждаме в Братството от седемдесет и пет години насам. Ти… ти си достоен за кръвта, която споделяме, Бъч.

Бъч наведе глава и се разрида открито, но не от щастие, както сигурно предположиха другите.

Плачеше заради празнотата, която усещаше.

Защото, колкото и прекрасно да беше всичко това, той се чувстваше празен.

Без жена, с която да сподели живота си, той бе като решето, през което изтичаха всички събития. Не беше в състояние да задържи дори въздуха.

Живееше, но всъщност не беше жив.