Споделена любов

4.

Първата мисъл на Бъч, когато дойде в съзнание, беше, че някой трябва да спре чешмата. Това непрекъснато кап-кап-кап беше ужасно дразнещо.

После успя да повдигне клепачи и осъзна, че всъщност капе от собственото му тяло.

А, да…

Бяха го пребили и сега кръвта му изтичаше.

Това беше един адски дълъг, отвратително гаден ден. Колко часа го бяха разпитвали? Дванадесет? Струваше му се, че трябва да са били поне хиляда.

Опита се да си поеме дълбоко дъх, но ребрата му бяха изпотрошени и предпочете недостига на кислород пред още по-силната болка. Лесърът, който го държеше в плен, се беше постарал всеки милиметър от тялото да го боли зверски, но поне беше затворил огнестрелната рана.

Не за друго, а за да може разпитът да продължи по-дълго.

Единственото хубаво в цялата история беше, че от устните му не се беше отронила нито дума за Братството. Нито думичка. Не беше проговорил дори когато убиецът се залови с ноктите му, нито когато се премести между краката му. Скоро щеше да умре, но когато отидеше в рая, щеше да погледне свети Петър право в очите, спокоен, че не е станал предател.

А дали пък вече не бе умрял и не бе отишъл в ада? Това ли се случваше с него? Като си спомнеше за някои от подвизите си на земята, изобщо не би се учудил, ако се окажеше, че се е озовал в къщата за гости на дявола. Но в такъв случай защо мъчителят му нямаше рога като всички демони?

Я стига, да не би да се намираше в анимационен филм!

Бъч отвори очи малко по-широко, решил най-сетне да разграничи действителността от шантавите глупости, които се въртяха в ума му. Имаше чувството, че това е последното му прояснение, и беше твърдо решен да се възползва докрай от него.

Зрението му беше замъглено. Ръцете… краката… да, беше прикован върху нещо кораво. Маса. Помещението беше мрачно. Миризмата на пръст говореше, че най-вероятно се намира в някакво мазе. На светлината на една гола крушка видя… да, уреди за мъчения и потрепервайки, извърна поглед от лъскавите инструменти.

„Какъв беше този звук?“

Далечен рев, който се засилваше. Все повече и повече. В мига, в който ревът секна, на горния етаж се отвори врата и Бъч чу приглушен мъжки глас да казва:

— Господарю.

Тих отговор. Неразбираем. После — разговор. Някой закрачи напред-назад и от гредите по тавана се посипа прах. Най-сетне някаква врата се отвори със скриптене и изскърцаха стъпала.

Бъч усети как го облива ледена пот и зачака да види през притворените си клепачи какво се приближава.

Първи в стаята влезе лесърът, който го беше обработвал досега. Бъч си спомняше този тип отпреди — беше го срещнал през лятото в Колдуелската академия за бойни изкуства. Казваше се Джоузеф Хавиер, ако не бъркаше. Другият беше обвит от глава до пети в сияйна бяла роба, която напълно покриваше лицето и ръцете му. Приличаше на монах или свещеник.

Само дето онзи, който се криеше под белите одежди, не беше божи човек. В мига, в който долови излъчването му, Бъч едва не се задави от физическо отвращение. Каквото и да имаше под бялата роба, то бе въплъщение на злото, движещата сила на серийните убийци и изнасилвачите, както и на онези, които обичаха да пребиват децата си — омраза, приела физически облик.

Нечовешки страх връхлетя Бъч. Той можеше да понесе побоищата — болката беше нещо гадно, но поне не беше неизчерпаема и щеше да свърши, когато сърцето му спреше да бие. Но онова, което се криеше под белите одежди, несъмнено владееше тайни на страданието с библейски размери. Откъде бе сигурен ли? Защото цялото му тяло се бунтуваше, инстинктът му крещеше да бяга, да се спасява… да се моли.

Неканени думи нахлуха в съзнанието му:

Качулката на фигурата в бяло се обърна плавно към Бъч, подобно на бухал…

Бъч стисна клепачи и продължи с Двадесет и третия псалм от Стария завет. По-бързо, трябваше да си го припомни…

— Това ли е мъжът?

Гласът, който отекна из стаята, сепна Бъч и мислите му се накъсаха. Беше плътен и пораждаше причудливо ехо, като специален ефект от научнофантастичен филм.

— В пистолета му имаше от куршумите на Братството.

Обратно на псалма. И по-бързо.

— Знам, че си буден, човеко.

Кънтящият глас се заби като нагорещена игла в мозъка на Бъч.

— Погледни ме и виж господаря на онзи, който те плени!

Бъч отвори очи, завъртя глава и преглътна мъчително. Лицето, което се взираше в него, беше концентриран мрак, оживяла, непрогледна сянка.

Омега.

Въплъщението на злото се изсмя.

— Значи знаеш кой съм? — каза то и се изправи. — Научи ли нещо от него, водачо на лесърите?

— Още не съм свършил.

— А, значи отговорът е „не“. Добре си поработил върху него, като виждам колко малко го дели от смъртта. Усещам, че тя скоро ще го прибере при себе си. Много скоро.

Омега се наведе и вдъхна въздуха над тялото на Бъч.

— О, да. До час. Може би по-малко.

— Пленникът ще издържи толкова, колкото аз искам — каза лесърът.

— Не, няма.

Омега започна да обикаля около масата. Бъч го следеше с поглед, а ужасът му ставаше все по-голям, сякаш повлечен от центробежната сила на крачките на Злото. То обикаляше ли, обикаляше… Бъч се разтрепери толкова неудържимо, че чак зъбите му затракаха.

Треперенето секна в мига, в който Омега спря в другия край на масата. Чифт призрачни ръце се вдигнаха, уловиха бялата качулка и я дръпнаха назад. Голата крушка на тавана примига, сякаш светлината й беше всмукана от черната фигура.

— Ще го пуснеш да си върви — каза Омега. Гласът му ту се усилваше, ту затихваше, подобно на мощна вълна. — Ще го оставиш в гората и ще наредиш на останалите да не го доближават.

„Какво?“, помисли си Бъч.

— Какво? — попита на глас водачът на лесърите.

— Една от слабостите на Братството е парализиращата им преданост един към друг, нали така? О, да, те са парализиращо лоялни. Борят се за своите. Това е част от животинската им природа — обясни Омега и протегна ръка. — Нож, ако обичаш. Смятам да използвам този човек за нещо полезно.

— Нали току-що казахте, че много скоро ще умре?

— Е, аз ще му подаря малко живот, така да се каже. Както и още нещо. Нож!

Бъч рязко отвори очи, тъкмо навреме, за да види как двамата си разменят дълъг ловджийски нож.

Омега сложи ръка на масата, допря острието до един от пръстите си и натисна. Разнесе се хрущящ звук, сякаш някой беше срязал морков.

Омега се надвеси над Бъч.

— Къде да го скрия, къде да го скрия…

Когато ножът проблесна и се спря над корема му, Бъч извика. Продължи да крещи и когато направиха плитък разрез в тялото му. Омега взе малкото късче от себе си, черния пръст. Бъч се опита да се съпротивлява и яростно задърпа веригите, с които беше окован. Ужасът накара очите му да изскочат от орбитите си, докато напрежението върху очния нерв не го заслепи.

Омега пъхна отрязания си пръст в стомаха му, после се наведе ниско и духна върху прясната рана. Плътта начаса се слепи, и раната зарасна. В същия миг Бъч почувства как тялото му започва да гние, усети злото да се движи, да пъпли в него. Надигна глава и видя, че кожата около раната бързо посивява.

Сълзи изпълниха очите му и рукнаха по израненото му лице.

— Освободи го.

Водачът на лесърите се залови с веригите, но когато ги махна, Бъч установи, че не е в състояние да помръдне. Беше парализиран.

— Аз ще го отнеса — каза Омега. — А той ще оцелее и ще намери начин да се върне в Братството.

— Те ще ви усетят.

— Навярно, но въпреки това ще го приберат.

— Той ще им каже.

— Няма, защото няма да си спомня за мен — каза Омега и приближи лице до лицето на Бъч. — Няма да си спомняш нищо.

В мига, в който погледите им се срещнаха, Бъч почувства сродството между тях, връзката, еднаквостта. Той зарида, задето бе осквернен така, но най-вече заради Братството. Те щяха да го приемат обратно. Щяха да се опитат да му помогнат по всякакъв начин.

А той щеше да ги предаде — това беше така сигурно, както и злото, което се спотайваше в него.

Ами ако не успееха да го открият? Как биха могли? И понеже беше гол, много бързо щеше да измръзне до смърт.

Омега избърса едната буза на Бъч и прозирните, черни пръсти заблещукаха от сълзите му. На Бъч отчаяно му се прииска да върне онова, което Омега му беше дал. Да не бъде жив. Зловещото създание поднесе пръст към лицето си и го облиза, вкусвайки страха и болката на Бъч.

Отчаяние заля Бъч като вълна, но вярата, която си мислеше, че отдавна е изгубил, му нашепна още един стих от псалма:

Но това беше невъзможно, нали? Защото, спотаено под кожата му, в него вече се криеше зло.

Макар да не знаеше как го разбра, Бъч почувства, че Омега се усмихва.

— Жалко, че не разполагаме с повече време, защото си в толкова лошо състояние. Но в бъдеще двамата с теб ще имаме и други възможности. Всичко, върху което сложа ръка, рано или късно се връща при мен. А сега заспивай.

И като лампа, изключена с едно щракване, Бъч потъна в дълбок сън.

— Попитахте нещо, Вишъс.

Ви извърна поглед от краля в мига, в който големият часовник в ъгъла на кабинета започна да отброява часовете. Четири удара, значи трябва да беше четири следобед. Братята бяха прекарали целия ден в кабинета на Рот — кръстосваха неспокойно абсурдно елегантния салон в стил Луи XIV и насищаха въздуха с гнева си.

— Вишъс — изръмжа Рот. — Чакам. Откъде знаеш къде да търсиш ченгето? И защо не си ми го споменал досега?

Защото истината щеше да предизвика нови неприятности, а на тях вече им се бяха струпали предостатъчно беди.

Докато Ви се опитваше да измисли някакъв отговор, погледът му обходи останалите братя. Фюри се беше разположил пред камината и под масивното му тяло бледосиният копринен диван изглеждаше миниатюрен. Пъстрата му коса беше пораснала и отново стигаше до яката му. Зи, неговият близнак, се беше облегнал на камината и понеже беше бесен, очите му отново бяха почернели. Рейдж стоеше до вратата със заплашително изражение на красивото си лице, а раменете му потръпваха, което говореше, че и звярът в него е разярен.

И разбира се, Рот. Седнал зад изящното си бюро, Слепия крал имаше страховит вид. Суровото му лице беше безизразно, тъмни очила скриваха почти незрящите му очи. Масивните ръце, покрити с татуировки, които разкриваха чистокръвното му потекло, почиваха върху инкрустирано със злато преспапие.

Отсъствието на Тор зееше като отворена рана.

— Ви? Отговори ми, ако не искаш да изкопча истината с бой.

— Просто знам как да го намеря.

— Какво криеш?

Ви отиде до бара, наля си няколко пръста „Сива гъска“ и ги изпи на един дъх. Преглътна няколко пъти и най-сетне изстреля отговора си.

— Нахраних го.

Като по команда, всички в стаята рязко си поеха дъх. Докато кралят се изправяше, неспособен да повярва на ушите си, Ви си наля ново питие.

— Какво си направил? — изрева Рот.

— Дадох му да пие от кръвта ми.

— Вишъс… — Рот излезе иззад бюрото и с тежки стъпки, които отекваха като каменни колони по пода, застана на сантиметри от Ви. — Той е обикновен мъж. Човек. Какво, по дяволите, си мислеше, че правиш?

Още водка. Определено имаше нужда от нова доза „Сива гъска“.

Ви изпразни третата си чаша и си наля четвърта.

— С моята кръв в тялото му мога да го открия навсякъде. Затова го накарах да пие. Видях, че… че трябва да го сторя. Направих го и бих го направил отново.

Рот се отдръпна и закрачи напред-назад из стаята, стиснал ръце в юмруци. Докато кралят им опитваше да се успокои, останалите от Братството погледнаха заинтригувано към Вишъс.

— Направих онова, което беше нужно — сопна се той и пресуши чашата си.

Рот спря пред един от френските прозорци. Тъй като беше ден, щорите бяха спуснати и в стаята не проникваше никаква светлина.

— От вената ти ли пи?

— Не.

Един-двама от братята се прокашляха, сякаш за да окуражат Вишъс да бъде откровен.

Ви изруга и си наля още водка.

— О, за бога! Изобщо не става дума за това. Сипах му в чаша. Той дори не знаеше какво пие.

— Майната ти, Ви — промърмори Рот. — Можеше да го убиеш…

— Беше преди три месеца. Той оцеля, така че какво толкова е станало…

Гласът на Рот раздра въздуха като вой на бомбардировачи.

— Нарушил си закона! Нахранил си човек! Боже! Какво да те правя сега!

— Ако искаш да ме предадеш на Скрайб Върджин, изобщо няма да се съпротивлявам. Но да сме наясно — първо ще открия Бъч и ще го върна у дома, жив или мъртъв.

Рот свали очилата си и разтърка очи — напоследък често го правеше, когато особено много му омръзваше да бъде крал.

— Ако са го разпитвали, може да е проговорил. Възможно е да знаят всичко за нас.

Ви сведе поглед към чашата си и бавно поклати глава.

— Бъч по-скоро би умрял, отколкото да ни предаде. Гарантирам ви го. — Той вдигна чашата си и усети как течността се излива в гърлото му. — Такъв е моят човек.