Чарлз ФрейзърСтудена планина

На Катрин и Ани

Сред дружелюбния покой на гори и поля живите същества водят страховита, макар и безшумна война. Това е трудноразбираемо.

Дарвин, 1839, бележка в дневника му

Мнозина търсят пътя към Студената планина.

Студената Планина казва: пряк път няма.

Хан-шан

Сянка на гарван

При първия признак на разсъмването мухите се раздвижиха. Привличаха ги очите на Инман и дългата рана на врата му. Бръмченето на крилата и докосването на крачетата им му подействаха по-силно от цял двор с кукуригащи петли и скоро за него започна поредният ден в болницата. Той пропъди мухите с ръце и се загледа през отворения прозорец с три панти откъм долния край на леглото. Обикновено виждаше червеникавия път, дъба и ниската тухлена стена. А отвъд тях — полето и равната борова гора, която се губеше на запад. Погледът достигаше чак до хоризонта, тъй като болницата бе построена на единствения хълм сред равнината. Но все още бе твърде рано, за да се види нещо. Прозорецът сякаш бе боядисан в сиво.

Ако не беше толкова тъмно, Инман можеше да почете, за да убие времето до закуска, тъй като четенето го успокояваше. Но бе изгорил и последната си свещ, докато предната вечер се опитваше да се приспи с книгата, а газта бе твърде оскъдна, за да пали лампата просто за удоволствие. Затова стана, облече се и седна на стола с въжена облегалка, обръщайки гръб на мрачната стая и нейните злощастни обитатели. Отново пропъди мухите с ръка и се загледа през прозореца в мъгливото разсъмване, очаквайки светът да придобие познатите очертания.

Прозорецът бе висок колкото врата и той много пъти си бе представял как прекрачва през него и се озовава в някакъв друг свят. През първите седмици в болницата едва можеше да движи главата си и единственото му възможно занимание бе да гледа през прозореца и да си представя познатите зелени поля от родния край. От детството. Брегът на потока, обрасъл в папрат. Онова кътче в ливадите, където през есента се събираха кафяво-черни гъсеници. Клона на ореха, надвиснал над пътя, откъдето привечер често наблюдаваше баща си да прибира кравите. Минаваха под него, той затваряше очи и се вслушваше в постепенно затихващото глухо топуркане на копитата им в праха, губещо се сред цвъртенето на скакалците и птичата глъч. Очевидно прозорецът допускаше в мислите му само образи от миналото, а това бе добре дошло, тъй като бе видял с очите си металическото лице на своето време и бе останал толкова слисан, че когато се замислеше за бъдещето, си представяше само един свят, от който всичко, имащо някаква стойност за него, бе прокудено или доброволно избягало.

Той се взираше през прозореца в късното лято, толкова горещо и мокро, че и денем, и нощем сякаш дишаше през парцал за бърсане на чинии. От влажния въздух чаршафите направо прокисваха, а по омекналите страници на книгата върху шкафчето до леглото нощем прорастваха ситни черни гъбички. Инман подозираше, че след този толкова настойчив и продължителен разпит, сивият прозорец вече му е казал всичко, каквото има да казва. Но тази сутрин той все пак го изненада, поднасяйки му забравения спомен за това как седи в училищната стая и през подобен висок прозорец наблюдава пасищата и ниските зелени хълмове, издигащи се терасовидно чак до огромната гърбица на Студената планина. Беше септември. Тревата по ливадата, отвъд отъпкания училищен двор, бе висока до кръста и жълтееше неокосена. Учителят бе дребен закръглен човечец с оплешивяла глава и розово лице. Притежаваше само един ръждиво-черен костюм и чифт стари обуща с извити нагоре върхове, толкова износени, че токовете им бяха придобили клиновидна форма. Стоеше до черната дъска и се полюшваше напред-назад върху тях. Имаха час по история. Учителят разказваше надълго и нашироко на по-големите ученици за великите войни, водени в древна Англия.

След като скуча достатъчно дълго, Инман извади шапката си изпод чина и я хвана за ръба. После замахна с китка и шапката излетя през прозореца. Подхвана я въздушно течение и я издигна високо. Приземи се чак в края на ливадата и остана там, като сянка на кацнал на земята гарван. Учителят го видя, каза му да отиде да я прибере и да се приготви за наказанието. Имаше голяма дървена показалка и обичаше да я използва. Инман не знаеше какво го прихвана в този момент, но излезе навън, нахлупи предизвикателно шапката си на една страна, отдалечи се и повече не се върна в училището.

Щом прозорецът започна да просветлява с настъпването на новия ден, споменът отмина. Съседът по легло на Инман се надигна и придърпа патериците към себе си. Както всяка сутрин той се приближи до прозореца и започна да храчи мъчително, прочиствайки задръстените си дробове. После прокара гребен през черната си, равно подрязана до под челюстта коса. Избута дългите кичури зад ушите и сложи очилата с опушени стъкла, които носеше дори на разсъмване. Явно очите му бяха прекалено слаби, за да издържат дори и на най-слабата светлина. После, все още по нощна риза, се приближи до шкафчето си и се зае да прехвърля някакви листи. Рядко изговаряше повече от една-две думи и Инман не знаеше много за него, освен че се казва Бейлис и че преди войната е посещавал училището в Чейпъл Хил, където е учил старогръцки. Сега по цял ден превеждаше някакви древни неразбираеми писания от малка дебела книжка, за да могат да се четат от всички. Седеше прегърбен до шкафчето си с лице на сантиметри от листа и се въртеше на стола, опитвайки се да намери най-удобното положение за крака си. Дясното му ходило бе откъснато от граната в Колд Харбър и осакатеният крайник като че не искаше да оздравява — бе започнал да гние сантиметър по сантиметър нагоре от глезена. Ампутациите вече бяха задминали коляното и човекът вонеше на развалено месо.

Известно време се чуваше само скърцането на перото и разлистването на книгата. После другите в стаята се размърдаха и закашляха, някои застенаха. Светлината се засилваше и накрая орнаментите по дъсчените стени изпъкнаха съвсем отчетливо. Инман наклони стола на задните му крака, отметна глава назад и преброи мухите по тавана. Шейсет и три.

Гледката през прозореца постепенно се проясняваше — първо се очертаха тъмните дънери на дъбовете, после части от моравата и накрая червеникавият път. Инман чакаше появяването на слепеца. Бе го наблюдавал в продължение на няколко седмици и сега, вече достатъчно здрав, за да бъде причислен към можещите да ходят, бе решил да го пресрещне и поговори с него, тъй като смяташе, че човекът живее с някаква своя си рана от доста отдавна.

Инман получи своята в битката край Питърсбърг.1 Когато двамата му другари разкъсаха дрехите му и видяха раната, се сбогуваха с него, очаквайки, че ще умре. Ще се срещнем в един по-добър свят, казаха те. Все пак Инман стигна жив до полевата болница, където лекарите също сметнаха, че няма да го бъде. Сложиха го да легне при умиращите и го зарязаха. Но той не умря. След два дни, поради липса на място в претъпкания лазарет, го изпратиха в редовна болница в неговия щат. След бъркотията в лазарета и дългото мъчително пътуване на юг в товарен вагон, претъпкан с ранени, той бе готов да се съгласи с приятелите си и лекарите. Мислеше, че ще умре. Всичко, което си спомняше от това пътуване, бе жегата и миризмата на кръв и изпражнения, понеже мнозина от спътниците му не бяха в състояние да контролират телесните си функции. Тези, които имаха сили, пробиваха дупки в дървените страни на вагона с прикладите на пушките си и промушваха глави навън, за да дишат чист въздух като пилета в кафез.

В болницата лекарите го прегледаха и казаха, че почти нищо не могат да направят. Че или ще оживее, или ще умре. Все пак му дадоха сивкав парцал и малък леген, за да промива раната си. През първите няколко дни, когато идваше в съзнание, той избърсваше врата си с парцала, докато водата в легена придобиеше цвета на гребена на пуяк. Но раната бе решила да се прочисти сама. Преди да хване коричка, тя изхвърли цял куп неща: копче за яка и парче от самата вълнена яка на ризата, която носеше при раняването, късче сивкав мек метал с големината на монета от двайсет и пет цента и най-неочаквано — нещо, което много приличаше на костилка от праскова. Той я сложи на шкафчето си и я проучва няколко дни. Накрая я изхвърли през прозореца, но след това започна да сънува как костилката пуска корени, покълва и от нея израства чудовищно растение.

Раната бе решила да заздравее. Но през седмиците, когато не можеше нито да обърне глава, нито да държи книгата, Инман лежеше и наблюдаваше слепеца. Пристигаше самотен, малко след разсъмване, бутайки количката си по пътя не по-малко умело от всеки зрящ. Спираше под дъба край пътя, палеше огън в кръг от камъни и вареше фъстъци в железен казан. Седеше по цял ден на столчето си с гръб към тухлената стена и продаваше фъстъци и вестници на болните, които можеха да ходят. Когато нямаше клиенти, оставаше неподвижен с ръце в скута като препариран.

Онова лято светът за Инман бе каквото виждаше през рамката на прозореца. Често минаваха дълги промеждутъци от време, през които въпреки промените в гледката, тя продължаваше да напомня на стара рисунка, изобразяваща път, стена, дърво, количка, слепец. Понякога Инман броеше наум, за да види колко време ще мине преди нещо съществено в нея да се промени. Това се превърна в игра със свои правила. Прелитащите птици не се брояха. Преминаването на човек се броеше. Също и промените във времето — изгряването на слънцето, дъжда — но не и сенките на облаците. Някои дни стигаше до хиляда, преди да настъпи някое важно изменение в детайлите на картината. Смяташе, че гледката никога няма да се изтрие от паметта му — стената, слепецът, дървото, количката — все едно колко далеч ще живее. Представяше си се като старец, който си я спомня. Тези отделни късчета, подредени едно до друго, сякаш носеха някакъв смисъл, макар да не знаеше точно какъв и да се съмняваше, че някога ще да го открие.

Инман наблюдаваше прозореца, докато закусваше с овесена каша и масло и не след дълго забеляза слепеца да се задава по пътя, прегърбен заради тежестта на количката, изпод чиито въртящи се колела се вдигаха две еднакви облачета прах. Когато слепецът запали огъня и сложи фъстъците да се варят, Инман сложи чинията си на перваза, излезе навън и влачейки крака като старец, прекоси моравата и стигна до пътя.

Слепецът бе с широки яки рамене и бедра. Панталонът му бе стегнат през кръста с кожен колан, широк колкото бръснарски каиш. Ходеше без шапка, дори в жегата. Късата му коса бе гъста и прошарена, с груб косъм като конопена четка. Седеше с отпусната глава, потънал в размисъл, но щом Инман приближи, се изправи и се обърна към него, сякаш го виждаше. Но клепачите му бяха безжизнени като кожа за обувки, потънали дълбоко в сбръчканите и празни очни гнезда.

Без да губи време дори за поздрав, Инман попита:

— Кой ти извади очите?

Слепецът се усмихна дружелюбно и отвърна:

— Никой. Никога не съм имал очи.

Инман се сепна, тъй като дотогава си бе мислил, че някой е извадил очите на мъжа по време на някакво свирепо и кърваво скарване. Всички подли дела, на които в последно време бе ставал свидетел, бяха извършвани от човешка ръка и той съвсем бе забравил, че на света има и множество други беди.

— Как така? — попита Инман.

— Ами така.

— Не си ли прекалено спокоен за човек, към когото съдбата е била толкова несправедлива?

— Сигурно щеше да е по-лошо, ако съдбата ми бе позволила да зърна света за миг и да ми отнеме зрението след това.

— Може би — съгласи се Инман. — Макар че, бас държа, сега сигурно си готов да платиш много, за да ти го върне поне за десет минути.

Мъжът се замисли. Облиза устните си.

— Не бих платил и пукнат грош — каза той. — Боя се, че това ще ме изпълни с омраза.

— Нещо такова се случи и с мен — каза Инман. — Има много неща, които не бих искал да съм виждал.

— Не е същото. Ти каза десет минути. Говоря за това да имаш нещо и после да го загубиш.

Слепецът сви парче вестник на фуния, взе решетеста лъжица и напълни фунията с мокри фъстъци. Подаде я на Инман и каза:

— Добре, кажи ми един случай, когато си искал да си сляп.

Откъде да започна? — зачуди се Инман. Малвърн Хил2. Шарпсбърг3. Питърсбърг. Всяко от тези събития би било прекрасен пример за нежелани преживявания. Но Фредериксбърг4 изпъкваше сред тях. Той седна, облегна гръб на дъба, взе да чупи на две влажните черупки на фъстъците, да слага ядките в устата си и да разказва историята си на слепеца, започвайки с това как онази сутрин мъглата се бе вдигнала, за да открие огромната армия, настъпваща по хълма към каменната стена. Полкът на Инман бе заел позиции край голямата бяла сграда на върха на Мерис Хайтс. Лий5, Лонгстрийт6 и Стюарт7 с украсената си с пера шапка, стояха на моравата пред портала, редуваха се да оглеждат с бинокъл отвъдния бряг на реката и разговаряха. Лонгстрийт носеше сив вълнен шал на раменете си. В сравнение с другите двама, той приличаше на търговец на добитък. Но доколкото Инман познаваше начина на мислене на Лий, бе сигурен, че последният ще предпочете тъкмо Лонгстрийт да е до него в битка. Колкото и невзрачен да изглеждаше Лонгстрийт, той умееше да намира такива позиции, които не само да осигуряват надеждна защита на войниците, но и да им дават възможност да водят ефективен огън по противника. Бойното поле край Фредериксбърг бе от ония, на които Лий не се доверяваше, а Лонгстрийт предпочиташе.

След като полкът на Инман зае позиции, получиха заповед да настъпят надолу по хълма под унищожителния огън на федералните. Спряха само веднъж, за да дадат залп, после хукнаха надолу към изровения път зад каменната стена. По пътя куршум одраска китката на Инман. Все едно го близна коте. Куршумът не го рани, само охлузи кожата му.

Като стигнаха до пътя, Инман видя, че позицията им е отлична. Пристигналите преди тях вече се бяха окопали покрай здравата стена, така че дори да се изправиш в цял ръст, пак оставаш защитен. Федералните трябваше да се изкачат до стената, преминавайки през обширно открито пространство. Позицията бе толкова добра, че един от войниците се покатери на стената и извика: „Правите грешка! Чухте ли? Голяма грешка!“. Край главата му засвистяха куршуми, той скочи обратно в окопа зад стената и затанцува жига.

Беше студен ден и калта по пътя бе почти замръзнала в рядка каша. Някои от мъжете бяха боси. Мнозина бяха облечени в ушити от жените им униформи в убитите цветове на растителните бои. Федералните настъпваха към тях в строен ред, всичките с нови, блестящи фабрично шити униформи и нови ботуши. Когато стреляха, войниците зад стената спираха огъня и ги дразнеха, а някой извика: „Ела по-близо, трябват ми ботушите ти.“ Оставиха ги да се доближат на двайсет крачки, преди да открият огън. Мъжете зад стената стреляха толкова отблизо, че един от тях изказа мнението, че е срамота, дето патроните им са хартиени, защото ако разполагали с отделните съставки — барут, куршум и набивка — можело да ги пълнят с по-малки заряди и така да пестят барут.

Докато клечеше, за да зареди, Инман чуваше пукотевицата, а също и звука от съприкосновението на куршуми с човешка плът. Един от войниците близо до него толкова се разгорещи или умори, че забрави да извади шомпола от цевта. Стреля и улучи един федерален в гърдите. Онзи политна назад, а шомполът остана да стърчи от тялото му и да потрепва в ритъма на последните му издихания, като че бе пронизан от стрела.

Федералните прииждаха към стената с хиляди през целия ден и намираха гибелта си. Из полето бяха пръснати три-четири тухлени къщички. Федералните се струпваха зад тях в такова множество, че приличаха на дълги синкави сенки на самите къщи при изгрев-слънце. От време на време собствената им кавалерия ги пъдеше на открито. Кавалеристите ги налагаха с плоското на сабите си като учители, които пердашат непослушни ученици. И те поемаха нагоре към стената, приведени напред и изгърбени — поза, която напомняше на очевидците на този ден на хора, вървящи срещу силен, шибащ в лицето дъжд. Федералните продължаваха да прииждат и удоволствието от стрелбата по тях отдавна се бе изгубило. Инман ги намрази заради тъпата им решимост да умират.

Сражението приличаше на сън, в който противникът ти настъпва в безбройни редици, решителен и силен. А ти си толкова слаб. И въпреки това вражеските войници падат и падат, докато накрая ги избиеш до крак. Инман стреля, докато дясната му ръка изтръпна от непрекъснатата работа с шомпола, а челюстите го заболяха от стискането със зъби на краищата на хартиените патрони. Пушката му толкова се нагря, че барутът от време на време се подпалваше, преди да е изтикал патрона на мястото му. В края на деня лицата на другарите му бяха покрити с чернилка в различни отсенки на синьото. Приличаха му на грамадната маймуна с издут червен задник, която бе виждал в един пътуващ цирк.

Бяха се сражавали целия ден под погледите на Лий и Лонгстрийт. Мъжете зад стената трябваше само да се понадигнат и поогледат, за да ги зърнат, изправени в цял ръст над тях. Генералите прекараха следобеда на хълма, сътворявайки на шега нови фрази. Лонгстрийт каза, че неговите хора са заели такава позиция, че ако ще цялата армия на Потомак да прекоси полето, те ще изпозастрелят войниците й, преди да са стигнали до стената. Каза още, че този следобед федералните падали с постоянството на дъждовни капки от стрехата на къща.

За да не остане назад, старият Лий каза, че е добре, дето войната е нещо толкова ужасно, иначе ще вземе прекалено да се харесва. Както ставаше с всичко, произнесено от него, войниците повтаряха тази остроумна забележка отново и отново, предавайки я едни на друг като че сам Бог Всемогъщи бе проговорил. Когато тя стигна до Инман, той просто поклати глава. Още тогава, в началото на войната, неговото мнение се различаваше значително от това на Лий, защото смяташе, че вътре в себе си хората одобряват войните и че колкото по-ужасни са те, толкова по-добре. Освен това подозираше, че Лий ги обича повече от всички останали и че ако зависеше от него, щеше да им заповяда да атакуват и портите на смъртта. Лий даваше да се разбере, че гледа на войната като на инструмент за разгадаване на тайната божествена воля, а това никак не допадаше на Инман. Лий считаше, че битките — сред всички други човешки дела — се превъзхождат по святост само от молитвите и четенето на Библията. Инман се тревожеше, че следването на тази логика скоро ще доведе дотам, че победителят във всяка пиянска кавга и ръкопашен бой ще бъде обявяван за ревностен борец за божията правда. Той премълчаваше тези си мисли, защото в момента биха прозвучали скандално сред другарите му, както и факта, че не се е записал в армията от възхищение към генерал Лий, колкото и величествен и благороден да изглеждаше той на Мерис Хайтс през този ден.

Късно следобед федералните прекратиха атаките и стрелбата постепенно стихна. Хиляди мъже лежаха мъртви или умиращи по склона под стената, а когато се стъмни, онези от тях, които можеха да се движат, си направиха подслон от мъртвите тела на другарите си. През цялата нощ полярното сияние проблясваше в зловещи цветове в небето на север. Това рядко явление се възприе от войниците по цялата линия като знамение и те се надпреварваха да го тълкуват по най-благоприятния за тях начин. Някъде над тях цигулка засвири тъжната мелодия на „Лорена“. Ранените федерални по замръзналото поле припяваха нестройно, стенейки от болка и мъка със скърцащи от песъчинките зъби, а някои извикваха имената на възлюблените си.

Под този акомпанимент зле обутите войници от ротата на Инман започнаха да се прехвърлят през стената и да събуват ботушите на мъртвите. Макар че неговите обуща бяха в сравнително добро състояние, Инман също предприе среднощен набег из полето, но просто за да види какъв е резултатът от целодневните им усилия. Земята бе покрита с трупове, разхвърляни навсякъде на кървави купчини и осакатени по всевъзможни невъобразими начини. Войникът, който крачеше до Инман, каза: „Ако зависеше от мен, всичко северно от Потомак ще заприлича на това тук до последната подробност“. Гледайки зловещата сцена, Инман си мислеше само едно: Прибирай се у дома. Някои от мъртвите имаха етикетчета с имената си, закачени на униформите, други бяха анонимни. Инман видя как един от другарите му приклекна, за да издърпа ботушите на проснат по гръб труп, но когато повдигна крака и дръпна ботуша, мъртвият се размърда и изломоти нещо с ирландски акцент, толкова глухо, че единствената отчетлива дума бе „мамка му“.

По-късно, часове след полунощ, Инман се загледа в една от къщите сред полето. От отворената врата на тавана проблясваше светлина. Вътре седеше стара жена с разрошена коса и покрусено лице. На масата до нея гореше остатък от свещ. Трупове на прага. И вътре — издъхнали, докато са пълзели, търсейки убежище. Старицата се взираше с невиждащи очи отвъд прага, отвъд лицето на Инман, сякаш в нищото. Инман мина през къщата и на излизане през задната врата видя как един мъж доубива ранените федерални с чук. Беше ги подредил с главите в една посока и пъргаво се придвижваше край редицата тела, стараейки се да ги довършва с по един удар. Не беше ядосан, просто се придвижваше от един ранен на друг, като човек, който си върши работата. Подсвиркваше си под мустак мелодията на „Кора Елън“. Можеха да го разстрелят, ако го видеше някой от по-благовъзпитаните офицери, но човекът бе уморен и искаше да унищожи още няколко вражески войника, без да рискува. Инман никога нямаше да забрави как щом онзи стигна до края на реда, първите лъчи на зората докоснаха лицето му.

Слепецът изслуша мълчаливо историята на Инман. После каза:

— Трябва да махнеш това от себе си.

— Тогава няма да се различавам от теб — отвърна Инман.

Но онова, което той премълча, бе, че въпреки усилията си не може да изтрие от паметта си полето през онази нощ, че всяка нощ в болницата сънува един и същ сън. В този сън полярното сияние ярко осветяваше разпръснатите кървави късове — ръце, глави, крака, тела — които бавно се плъзгат един към друг и се съединяват в чудовищни тела от несъответстващи части. Те куцукат, залитат и се препъват из мрачното бойно поле като слепи пияници на омекналите си крака. Зашеметени, се блъскат и бутат с кървавите си осакатени ръце. Размахват ги из въздуха, но само малко от тях образуват що-годе съвпадащи чифтове. Някои зоват имената на жените си. Други пеят едни и същи откъси от песни отново и отново. Трети стоят отстрани, взират се в мрака и викат кучетата си.

Един от тях, чиито рани са толкова ужасни, че прилича повече на купчина месо, отколкото на човек, безуспешно се опитва да се изправи. Строполява се обратно на земята и замира. Само главата му продължава да се люшка насам-натам. Протяга врат, поглежда Инман с мъртви очи и глухо изговаря името му. Всяка сутрин след този сън Инман се будеше в мрачно настроение, по-тъмно и от най-черния гарван, летял някога над земята.

Инман се върна в стаята, уморен от разходката. Бейлис седеше с тъмните си очила в здрачната стая и дращеше с перото по листите хартия. Инман си легна с намерението да подремне до обед, но не можа да заспи и взе книгата. Четеше трета част на „Пътешествията на Бартрам“8. Бе я взел от сандъка с книги, дарени от столичните дами, загрижени както за физическото, така и за духовното благоденствие на болните. Очевидно книгата е била подарена, защото липсваше предната й корица, и в стремежа си да постигне симетрия, Инман бе откъснал и задната, оставяйки само кожения гръб. Държеше книгата навита на руло, завързано с парче канап.

Книгата не бе от ония, дето трябва да се четат отначало докрай, и Инман я отвори напосоки, както правеше вечер след вечер в болницата, опитвайки се да се приспи. Преживелиците на добрия самотен скитник — наречен от индианците чероки „Събирачът на цветя“ заради пълната му с растения раница — неизменно му носеха покой. Откъсът, на който обърна тази сутрин, му стана любим, а първото изречение, което попадна пред очите му, бе следното:

Продължих да се изкачвам, докато стигнах върха на скалистия хълм, където пред мен се откри пропаст между него и други, още по-стръмни върхове. Каменистата пътека ме поведе към тях по брега на лъкатушния буен поток, който зави наляво, спусна се стремглаво в скалистата бездна, плъзна се през тъмната клисура и вековните гори, носейки плодородие и радост на полето в подножието на планината.

Подобни описания правеха Инман щастлив, също и следващите страници, където Бартрам продължаваше вълнуващото си пътуване към долината Кауи в сърцето на планините, разказвайки възторжено за света на зъберите и канарите, губещи се в синкавата далечина, възпял названията на всички растения, които среща по пътя си, сякаш изброява съставките на някаква вълшебна отвара. След известно време Инман се улови, че е оставил книгата и че просто си припомня имената на местностите в родния край. Студената планина, с нейните била, долини, потоци и реки. Пиджън ривър, Литъл Ийст Форк, Сорел Коув, Дийп Гап, Файър Сколд Ридж. Той знаеше тези названия и си ги повтаряше като думите на заклинание против нещата, от които най-много се страхуваме.



След няколко дни Инман отиде до града. Вратът го болеше, сякаш от него до ставите на краката му минаваше нажежена жица, която някой затяга при всяка стъпка. Но краката му бяха заякнали, а това го разтревожи. Щом откриеха, че е годен за служба, щяха да го върнат обратно във Вирджиния. Засега се наслаждаваше на безделието, но трябваше да внимава да не изглежда прекалено здрав пред лекарите.

От дома бяха пристигнали пари, също и войнишката му заплата, и той тръгна на покупки из улиците и магазинчетата от червени тухли и с бели рамки на витрините. В магазина за дрехи откри черно палто от плътен вълнен плат, което му бе като по мярка, въпреки че беше кроено за човек, починал, докато са го шили. Шивачът му го продаде изгодно и Инман го облече още там и си тръгна с него. От смесения магазин си купи панталони от корав дочен син плат, вълнена кремава риза, два чифта чорапи, сгъваем нож, нож в калъф, малък чайник, чаша, амуниции и тенекиени кутийки с патрони за пистолета си. Опаковаха ги в кафява хартия и той отнесе пакета, мушнал пръст под кръстосания канап, с който го пристегнаха. При шапкаря си купи черна широкопола шапка със сива лента. Като излезе на улицата, свали старата — вече смачкана и изпоцапана — и я захвърли сред редовете фасул в нечия градина. Можеха да я поставят на главата на плашилото. Нахлупи новата и отиде при обущаря, където си намери чифт здрави ботуши, които почти му ставаха. Старите остави на пода, където те се подвиха, нагърчиха и клюмнаха. В книжарницата си купи писалка със златно перо, шише мастило и няколко листа за писане. Когато приключи с покупките, бе похарчил куп банкноти, достатъчен да подпали огън от сурови дърва, но с незначителна стойност.

Уморен, той се отби в странноприемницата близо до увенчаната с купол сграда на щатския парламент и седна под едно дърво. Изпи чашка с някаква напитка, наречена от съдържателя кафе, доставено през блокадата, макар че по вида на утайката да личеше, че се състои най-вече от цикория и смлени печени царевични зърна и съвсем малко истинско кафе. По краищата на металната маса се бе появила прахообразна оранжева ръжда и Инман трябваше да внимава да не опира ръкавите на новото си палто в нея, когато поставя чашката в чинийката й. Седеше малко сковано, с изправен гръб и свити в юмрук длани, опрени на бедрата. За наблюдател, застанал в средата на пътя и гледащ към масите в сянката на дъба, би изглеждал строг и неловък в черното си палто и бялата превръзка около врата като стегнат шал. Приличаше на човек, застинал неподвижно по време на продължителното фотографиране с дагеротип — замаян и изгубил представа за времето, докато фотографската плака бавно попива образа му и фиксира завинаги част от душата му.

Инман си мислеше за слепеца. Сутринта си бе купил вестник „Стандарт“ от него, както напоследък правеше ежедневно. Сега, когато бе научил истината за липсващото му зрение, изпитваше съжаление към него, защото нима можем да мразим някого заради това, което е? Каква е цената на това да нямаш врагове? На кого можеш да отмъстиш, освен на себе си?

Инман изпи кафето си и разгърна вестника, с надеждата да се поразсее. Опита се да прочете статията за това колко зле вървят нещата при Питърсбърг, но не можа да я довърши. Тъй и тъй знаеше всичко, което можеше да се каже по въпроса. Като стигна до трета страница, попадна на обръщение на щатското правителство до дезертьорите и самоотлъчилите се, и до семействата им. Щели да бъдат преследвани. Имената им щели да бъдат включени в списък и отрядите на военна полиция щели да патрулират денонощно и да ги издирват. След това прочете статия, отпечатана в долния край на страница в средата на вестника. В нея пишеше, че из пограничните райони в западните планини Томас и съюзниците му чероки са имали безброй схватки с федералните. Обвиняваха ги, че взимали скалпове. Вестникът възразяваше, че макар тази практика да е наистина варварска, тя служи като сурово предупреждение, че всяко нашествие си има жестока цена.

Инман остави вестника и се замисли за воините чероки. Стана му малко смешно като си представи как тия бледолики мелничари, настъпващи толкова самоуверено, се разделят с кожата на темето си из горите. Инман познаваше доста воини от това племе на достатъчна възраст, за да се бият под командването на Томас, и се зачуди дали Плувец е сред тях. Бе се запознал с Плувец през лятото, когато и двамата навършваха шестнайсет години. На Инман бяха възложили приятната задача да изкара на паша няколко юници по ливадите на Балсамовата планина, покрити с последната лятна трева. Водеше със себе си кон, натоварен със съдове за готвене, шунка, брашно, въдици, пушка, завивки и парче восъчно платно за палатка. Очакваше, че ще е самотен и ще трябва да разчита единствено на себе си. Но когато стигна до ливадите, завари там хора. Петнайсетина мъже от Каталох бяха разпънали палатките си на гребена на хълма от седмица и повече, наслаждавайки се на свежия планински въздух и на свободата, далеч от дома. Мястото бе чудесно. Имаха прекрасен изглед на изток и на запад, добра паша за добитъка, пълни с пъстърва потоци наблизо. Инман се присъедини към тях и в продължение на няколко дни си готвеха обилни количества пържен царевичен хляб, пъстърва и задушено дивечово месо на голям огън, който поддържаха денонощно. Поливаха храната с царевично уиски, ябълково бренди и гъста медовина, в резултат на което мнозина си лягаха пияни на зазоряване и се събуждаха на следващото утро.

След някое време на другата страна на вододела се появи група индианци чероки от Коув Крийк със стадо мършави шарени крави от неопределена порода. Индианците разположиха лагера си наблизо, после отсякоха високи борови дървета, от които направиха врати и очертаха игрището за тяхната жестока игра на топка. Плувец, странно момче с големи ръце и дълбоки очи се приближи и покани компанията да участва в играта, намеквайки, че понякога се случва в нея да умират и хора. Инман и останалите приеха предизвикателството. Насякоха и сплетоха млади дръвчета, за да си направят ракети, после ги пристегнаха с кожени ремъци и върви.

Двете групи лагеруваха в съседство в продължение на две седмици. По-младите играеха на топка по цял ден, като залагаха големи суми. Играта нямаше строго определени правила и продължителност, тъй че те просто тичаха насам-натам и се блъскаха един друг, пробивайки си път с ракетите като с тояги, докато единият отбор не събереше определен брой точки при улучване на стълбовете на вратите с топката. Играеха през по-голямата част от деня, после прекарваха половината нощ в пиене и сладки приказки край огъня, унищожавайки огромни купища пъстърва, пържени картофи, ребра и какво ли още не.

Времето в планината се задържа хубаво през повечето дни. Въздухът бе прозрачен и пред погледа се откриваха верига след верига сини възвишения, всяко по-бледо от предното, като последните се сливаха с небето. Светът сякаш се състоеше единствено от долини и планински хребети. По време на една от почивките в играта Плувец погледна пейзажа и каза, че за него Студената планина е най-високата планина на света. Когато Инман го попита откъде знае, той протегна ръка към хоризонта и каза:

— Някъде да виждаш по-висока?

Утрините бяха мразовити. Мъгла изпълваше долините, а върховете се издигаха над нея, несвързани един с друг, като сини острови, разхвърляни из бяло море. Инман се будеше със замаяна от алкохола глава и с Плувец отиваха за риба за час-два, преди началото на играта. Седяха край буйния поток и замятаха въдиците. Плувец говореше непрекъснато с тих глас, който се сливаше с ромоленето на водата. Разказваше истории за животните и за това как са се появили на земята. Опосумът — с гола опашка, катеричката — с рунтава. Еленът с рога. Пумата — със зъби и нокти. Змията — с гъвкаво тяло и отровни зъби. Истории, които обясняваха как е възникнал светът и накъде върви. Разказваше и за магиите за сбъдване на желания, които учел. За начините да предизвикаш нещастие, болест, смърт, да отблъснеш злото чрез огън, за това как самотният пътник да се предпазва нощем и как да направиш така, че дългият път да ти се стори кратък. Доста от магиите въздействали върху духа на човека. Плувец знаеше няколко начина за умъртвяване на духа на враговете и много начини да предпазиш своя собствен. Магиите му описваха духа като нещо крехко, постоянно изложено на атака и нуждаещо се от нови сили, за да не погине в теб. На Инман тази представа му се стори доста мрачна, тъй като църковните проповеди и служби учеха, че човешкият дух е безсмъртен.

Инман го слушаше, наблюдавайки браздите във водата, които течението образуваше край влакното. Гласът на Плувец се лееше напевно и успокояващо като ромоленето на потока. Щом наловяха торба с дребна пъстърва, те се връщаха в лагера и после цял ден се бутаха, блъскаха и налагаха с тоягите.

Един ден заваля дъжд и тъкмо навреме, защото и двата отбора бяха изтощени от пиене и безкрайни схватки по игрището. Имаше счупени пръсти и носове и най-различни други наранявания. Всички бяха покрити от глезените до кръста със синини и зеленикави отоци от ударите. Отборът от Каталох бе загубил всичко, без което можеше да мине, както и неща, без които не можеше — тигани и полеви печки, чували с брашно, въдичарски пръчки, пушки и пистолети. Самият Инман бе загубил цяла крава и се чудеше какво ще обяснява на баща си. Бе я проиграл парче по парче, точка след точка от резултата. В разгара на играта ще се провикне: „Залагам филето на тази юница“. Или: „Всяко ребро от лявата плешка на кравата ми казва, че ще спечелим“. Когато накрая се разделяха с индианците, юницата си бе цяла-целеничка, но мнозина от тях притежаваха части от нея.

Като великодушна компенсация Плувец подари на Инман една чудесна ракета от хикори9 с мустаци от прилеп, вплетени в шнуровете от катерича козина. Плувец твърдеше, че тя дарява на притежателя си бързината и хитростта на прилепа. Бе украсена с пера от лястовица, ястреб и чапла и както обясни Плувец, качествата на тези птици също ще се предадат на Инман — изящество и ловкост в движенията, бдителност и мрачна целеустременост. Не всичко от това се бе осъществило, но Инман се надяваше, че Плувец не се сражава против федералните, а си живее в колиба от дървесна кора край някой буен поток.

От вътрешността на странноприемницата долитаха звуците от настройването на цигулка, от подръпване на струните и пробни арпежи, после се разнесе бавната несръчно изпълнявана мелодия на „Ора Лий“, прекъсвана на всеки няколко такта от проскърцвания и стържене. Но лошото изпълнение не можеше да развали красивата и позната песен и Инман си помисли колко болезнено невинно звучи тя, прогонвайки надалеч мрачните, объркани и нерадостни очаквания за бъдещето.

Той поднесе чашката кафе към устата си, но видя, че е почти празна. Остави я настрани и се загледа как тъмните фини частички потъват в останалите няколкото милиметра течност и се слягат на дъното. Замисли се за разните гадания на бъдещето по фигурите на утайката от кафе, чаени листа, вътрешности на животни, форма на облаците. Но дали си струваше човек да знае бъдещето си? Той разклати чашата, за да развали магията и обърна поглед към улицата. Зад редица млади дръвчета се издигаше капитолият, внушителна сграда от каменни блокове, увенчана с купол. Бе съвсем малко по-тъмна от високите облаци, пронизвани от лъчите на слънцето — сивкав диск, спускащ се над западния хоризонт. В разсеяната светлина капитолият изглеждаше нереално висок и грамаден, като средновековна кула. През отворените прозорци се ветрееха пердета. Над купола, в сивкаво-бялото небе се рееха лешояди, подредени в тъмен кръг. Дългите пера по притъпените краища на крилете им се виждаха отчетливо. Птиците не правеха никакви движения, но въпреки това постепенно се изкачваха нагоре, възседнали въздушните течения и описвайки възходяща спирала, докато накрая се превърнаха в черни точици в небето.

Инман оприличи траекторията на полета им на движението на слягащата се на дъното на чашата утайка. Всеки може да тълкува фигурите, които различни неща произволно образуват. Да гадаеш бъдещето е проста работа, ако човек е възприел идеята, че то е неизбежно по-нерадостно от миналото и че времето е пътека, водеща единствено към бездна от постоянно дебнещи заплахи. По тази логика, ако приемем, че Фредериксбърг бележи точка от настоящето, то може би след години — при скоростта, с която протича времето ни — ще започнем да се изяждаме един друг в суров вид.

Инман бе съгласен с Плувец, който твърдеше, че душата на човек може да бъде изтръгната и да умре, а тялото да продължи да живее. Че душата и тялото могат да умират поотделно. Самият Инман представляваше точно такъв случай и едва ли бе единственият, защото душата му бе изпепелена, а той все още живееше. Макар и чувствайки се празен като сърцевината на голям евкалипт. Чувствайки се също така доста странно, защото преживелиците му напоследък го бяха накарали да се страхува, че самото съществуване на магазинната винтовка „Хенри“ или миномета обезсмисля всички приказки за душата. Страхуваше се, че неговата душа е изтръгната и сега той е самотен и отчужден от всичко около себе си като тъжна стара чапла, стояща безсмислено на пост в тинята на блато, в което няма жаби. Не е никак радващо да откриеш, че единственият начин да престанеш да се боиш от смъртта е да се правиш, че нищо не виждаш и не чуваш и да се усамотиш, все едно вече си мъртъв, а от теб е останал само куп ходещи кокали.

Докато жалеше по изгубената си душа, една от прекрасните истории на Плувец внезапно изникна в спомените му. Плувец твърдеше, че над синия небесен свод има гора, обитавана от божествена раса. Докато е жив, човек не може да отиде и да живее там — това е място, където се прераждат само душите на умрелите. Плувец го описваше като далечно и недостъпно, но върховете на най-високите земни планини се докосват до подножието му. Най-различни знаци и чудеса понякога преминават от онзи свят в нашия. Животните, казваше Плувец, са първите вестители. Инман бе възразил, че е изкачвал върха на Студената планина, както и Писга и връх Стърлинг. Че едва ли има по-високи планини от тях и че от върховете им не е съзрял никакво по-горно царство. „Работата не е само в изкачването“, бе отговорил Плувец. И макар да не си спомняше в какво друго е работата според Плувец, Студената планина се извисяваше във въображението му като място, където би могъл да събере разпилените си сили. Инман не се считаше за суеверен, но вярваше, че наред с видимия, съществува и невидим свят. Бе престанал да го нарича „рай“, нито пък вече вярваше, че когато умрем, отиваме там. Бе скъсал с тези учения. Но не можеше да се примири с мисълта, че Вселената се състои само от това, което виждаме, още повече, че обикновено то е пошло. И поради това бе възприел идеята за другия, по-добрия свят, който би могъл да се намира в Студената планина, а защо не и на всяко друго място.

Инман съблече новото си палто и го провеси на облегалката на стола. Започна да пише писмо. Писа дълго и докато следобедът отмина, изпи още няколко чашки кафе и запълни с мастило доста листи и от двете страни. Улови се, че неволно разказва разни неща за сраженията, които иначе не би споделил. На едно място написа:

Земята бе обляна в кръв и ние виждахме къде е текла по камъните и къде кървави ръце са докосвали стволовете на дърветата…

После спря, за да си почине, и започна отново на чист лист. И ето какво написа:

Прибирам се у дома и не знам как ще потръгнат нещата между нас. Отначало исках да разкажа в това писмо какво съм вършил и видял, за да можеш да отсъдиш, преди да се върна. Но разбрах, че ще ми трябва лист колкото небето, за да опиша всичко, а и нямам желание и сили да го направя. Помниш ли онази нощ в навечерието на Коледа преди четири години, когато те взех на скута си в кухнята край печката и ти ми каза, че искаш да останеш там завинаги, облегнала глава на рамото ми? Сега с горчивина в сърцето си мисля, че като узнаеш какво съм вършил и видял, ще се побоиш да го направиш отново.

Инман се облегна и се загледа в моравата пред капитолия. По тревата вървеше жена в бяла рокля и малък пакет в ръка. По улицата между капитолия и църквата от червен камък мина карета. Вятърът вдигна прах и Инман забеляза, че денят отминава и че светлината пада под ъгъл, напомнящ за приближаващата есен. Ветрецът се промъкна през гънка в превръзката и докосна раната на врата му, пробуждайки заспалата болка в нея.

Той се изправи, сгъна на две писмото, после попипа коричката върху раната. Лекарите твърдяха, че заздравява бързо, но той все още имаше чувството, че може да прокара пръчка през нея с не повече усилия, отколкото през гнила тиква. Продължаваше да го боли, когато говореше и се хранеше, понякога и като дишаше. Тревожеха го и силните болки в раните на бедрото при по-влажно време, които бе получил при Малвърн Хил преди години. В крайна сметка, съмняваше се, че някога ще оздравее напълно и ще се чувства отново здрав и цял. Но докато вървеше по улицата, за да пусне писмото и после обратно до болницата, усети изненадваща сила и устойчивост в краката си.

Като влезе в стаята, веднага забеляза, че Бейлис го няма. Леглото му бе празно. Тъмните му очила лежаха върху купчината листове. Инман попита къде е. В отговор му съобщиха, че Бейлис тихичко е издъхнал същия следобед. Пребледнял и си легнал. Обърнал се на една страна с лице към стената и сякаш просто заспал.

Инман се приближи до листовете и ги заразглежда. На най-горния пишеше „Фрагменти“. Думата бе подчертана три пъти. Текстът отдолу бе пълна бъркотия. Почеркът бе дребен и ъгловат. Имаше повече зачерквания и указващи стрелки, отколкото четливи думи. Тук-там се четеше по някой цял ред, понякога дори само част от изречение. Докато разгръщаше листите, Инман попадна на следната мисъл: „Бележим някои дни като хубави, други — като лоши, защото не забелязваме, че всички дни всъщност са еднакви“.

Инман реши, че по-скоро би умрял, отколкото да се съгласи с това и се натъжи при мисълта, че Бейлис е прекарал последните си дни, учейки се от словата на един глупак. Но после се натъкна на друга, по-смислена фраза: „Привидно и най-добрият ред на земята е просто куп от случайни събития“. Виж, с това бе готов да се съгласи. Той притисна листовете към масата, за да изправи краищата им, и ги остави, където си бяха.

След вечеря прегледа нещата си под леглото си. Към одеялото и восъчното платно в раницата добави чашата, чайника и ножа. От известно време пълнеше сухарната си торба с бисквити, царевично брашно, солено свинско и по малко сушено говеждо, които купуваше от болничния персонал.

Седна до прозореца и започна да съзерцава гаснещия ден. Залезът бе някак тревожен. Ниски сиви облаци се трупаха на хоризонта, но приближавайки се към земята, слънцето намери пролука и изпрати лъч светлина с цвят на жарава право нагоре. Светлината, струяща сякаш от назъбена тръба като цевта на пушка, остана в небето цели пет минути, преди внезапно да угасне. Природата, мислеше си Инман, често привлича вниманието ни върху някои свои интересни особености и ни предизвиква да ги тълкуваме. Но конкретно този знак според него вещаеше единствено разногласия, опасности и скръб. Все неща, които нямаше нужда да му бъдат напомнени, така че природата в случая напразно бе похабила усилията си. Той си легна и придърпа завивките до брадичката си. Уморен от разходката из града, почете малко и заспа още преди да се е стъмнило.

Събуди се посред нощ. В стаята бе тъмно и единствените звуци, които се чуваха, бяха дишането, похъркването и проскърцването на леглата. От прозореца се процеждаше слаба светлина и той видя яркото сияние на Юпитер, спускащ се към западния хоризонт. Полъхна вятър и листата на масичката на мъртвия Бейлис прошумоляха. Някои от тях се подвиха и изправиха, при което уловиха светлината от прозореца и засияха като пробудени мънички духове.

Инман стана и облече новите си дрехи. Прибра свитъка с писанията на Бартрам в раницата, пристегна вързопите, приближи се до високия отворен прозорец и погледна навън. Имаше новолуние. Къдели мъгла пълзяха ниско над земята, макар че небето над тях бе ясно. Той сложи крак на перваза и излезе през прозореца.

Загрузка...