Студена планина

Начала и корени

Тръгнаха към града в студения ситен дъжд. За да се предпази от него, Ейда облече дълго палто от непромокаема материя, а Руби навлече огромен пуловер, който бе изплела от небоядисана вълна, неочистена от ланолина. Твърдеше, че мазната вълна предпазва от вода не по-зле от мушамата. Единственият недостатък на пуловера бе, че във влажно време изпускаше миризма на неостригана овца. Ейда настоя да вземат чадъри, но след час облаците се разнесоха и грейна слънце. След като от дърветата престанаха да се отцеждат капки, те ги сгънаха. Руби нарами своя като ловец пушката си.

Из проясняващото се небе гъмжеше от местни и прелетни птици, които летяха на юг, подгонени от настъпващата есен: най-различни по форма ята патици, сиви и бели гъски, лебеди, козодой, сойка, пъдпъдък, чучулига, синьо рибарче, ястреб, червеноопашат сокол… През целия път до града Руби не спря да говори за тях, откривайки черти на характера им и в най-незначителните им привички. Според нея чуруликането им било натоварено със смисъл също толкова, колкото и човешкия говор. Каза, че особено харесва пролетта, когато птиците се връщат и й разказват с песните си къде са били и какво са правили, докато тя си е стояла тук.

Когато видяха пет гарвана да се съвещават в края на жълто стърнище, Руби каза:

— Чувала съм да казват, че гарваните живеят стотици години, макар че един бог знае как може това да се провери.

Когато една чинка с брезово клонче в човката прелетя край тях, Руби се учуди. Според нея птицата нещо се била объркала, защото за какво й е да носи клонка, ако няма да строи гнездо? А сега съвсем не беше време за това. Като минаха покрай букова горичка край реката, Руби каза, че реката е получила името си от големия брой пощенски гълъби, които понякога се събират тук, за да ядат буковите жълъди и че на младини е изяла много гълъби, когато Стоброд изчезвал по цели дни и я оставял сама да се грижи за себе си. За едно дете те били лесна плячка. Дори нямало нужда да стреляш по тях, можело просто да ги събориш от дървото с пръчка и да им извиеш врата, преди да са се опомнили.

Когато три гарвана, преследващи ястреб, прелетяха над тях, Руби изрази дълбокото си уважение към несправедливо обругавания гарван, намирайки доста достойни за подражание неща от техния начин на живот. Тя отбеляза със съжаление, че много птици по-скоро биха умрели от глад, отколкото да ядат храна, която не обичат. А гарваните ядат всичко, което става за ядене. Възхити се на острия им ум, на липсата на горделивост, на склонността им към шеги и на хитростта им в битка. Всичко това заедно засенчвало вродената гневливост и меланхоличност на гарвана, за които свидетелствувало мрачното му оперение.

— Само можем да се учим от гарвана — каза многозначително Руби, тъй като Ейда бе изпаднала в някакво тъжно настроение, нямащо нищо общо с проясняващото се небе.

Почти през цялата сутрин Ейда бе толкова потисната, че спокойно можеше да си върже черна траурна лента на ръкава, за да го обяви на света. Отчасти това се дължеше на тежката работа през седмицата. Бяха косили трева из пустеещите ниви, макар да бе до такава степен смесена с бурени, че едва ли щеше да влезе в употреба. Единия ден часове наред бяха подготвяли косите. Трябваха им пила и точилен камък, за да наточат подбитите и ръждиви остриета, които намериха подпрени в ъгъла на бараката за сечива. Ейда нямаше никаква представа дали Монро е притежавал подобни инструменти. Съмняваше се, тъй като косите не бяха негови, а оставени от семейство Блек. Двете с Руби преровиха бараката и откриха конусовидна пила с дръжка от царевичен кочан. Но камък не намериха.

— И моят баща нямаше точило — каза Руби. — Просто плюеше върху някой плосък камък и прокарваше ножа си върху него няколко пъти. Колкото се наточи — толкова. За него не беше въпрос на чест ножът му да е толкова остър, че да отрязва косъм от ръката ти. Щом можеше да среже калъп тютюн с него, бе напълно доволен.

Накрая се отказаха и прибягнаха до метода на Стоброд, използвайки гладка плоча, която намериха на брега на потока. Въпреки продължителното и изтощително триене, косите не станаха особено остри, но Ейда и Руби все пак отидоха в полето и цял следобед косиха, после пластиха тревата на откоси. Като свършиха, слънцето отдавна бе залязло и вече се здрачаваше. В деня, преди да тръгнат, когато сеното бе поизсъхнало, те започнаха да го товарят на колата и да го разтоварват в плевника. Под подметките на обувките си усещаха острите връхчета на остатъците от окосената трева. Заставаха от срещуположните страни на откоса и се редуваха да хвърлят сеното с вилите. Когато, без да щат объркваха ритъма, зъбите на вилите им се удряха със звън, и Ралф, задрямал в хамута, се сепваше и разтърсваше глава. Работата бе изморителна, макар че денят не бе особено горещ. Вдигаше се прах, който покриваше косата и гънките на дрехите им и полепваше по потните им ръце и лица.

Когато свършиха, Ейда щеше да припадне. Ръцете й бяха покрити с червен обрив като шарка от убожданията и допира на краищата на тревата, а между палеца и показалеца й се бе появил голям, пълен с кръв, мехур. Изми се и си легна още преди да се мръкне, без да е яла нищо освен филия хляб с масло и захар.

Но въпреки умората тя на няколко пъти се буди, но не съвсем, а в някакво междинно състояние между съня и не-съня, взело най-лошите черти и от двете. Имаше чувството, че продължава да коси и хвърля сено в колата. Когато в един момент стреснато отвори очи, видя тъмните сенки на три крайника да танцуват в осветеното от луната пространство на пода. Бяха зловещи и страшни. По някое време през нощта облаци скриха луната, заваля дъжд и Ейда най-после заспа.

Пробуди се в дъждовното утро със сковаващи болки по цялото тяло. С огромни усилия успя да разтвори пръстите на ръцете си, които сякаш продължаваха да стискат дръжката на вилата. Главата й болезнено пулсираше. Болката бе особено остра над и зад дясното око. Тя реши, че въпреки това разходката до града ще се състои, защото я бяха планирали повече за удоволствие, отколкото за да купят няколкото необходими им дреболии. Руби искаше да попълнят запасите от амуниции за пушката — различни сачми и куршуми, тъй като времето застудяваше и тя бе решила да излезе на лов за диви пуйки и елени. От своя страна Ейда искаше да прегледа лавиците в книжарницата, за да види дали не са дошли нови книги и да си купи тефтер с кожена подвързия и няколко молива, за да си води бележки по ботаника. Но най-вече й се искаше да се махне за малко от фермата след всичките тези седмици непрекъсната работа. Така силно копнееше да се разходи до града, че мускулната треска, лошото настроение и мрачното време не можеха да я спрат. Нито пък неприятното откритие, че предния ден едната подкова на коня е паднала и не може да тегли кабриолета.

— Ще отида до града, ако ще с пълзене — каза тя на Руби, която с гръб към нея се бе навела под дъжда с калната подкова в ръце.

Тъй че, докато вървяха по пътя, Ейда не бе в особено бодро разположение на духа, въпреки интересните неща, които разказваше Руби. Минаваха край ферми, сгушени в китни долчинки. Нивите се редяха сред гористи хълмове като стаи в къща. Из тях работеха само жени, деца и старци, тъй като всички пълнолетни мъже бяха мобилизирани. Листата на царевицата бяха кафяви по краищата и по върховете, а кочаните стояха още необрани, за да ги доизсушат слънцето и мразът. По земята между редовете се жълтееха тикви. Покрай оградите цъфтяха израсли високо бурени, а стъблата на къпината и кучешкия дрян бяха обагрени в червеникавокафяво.

В града Ейда и Руби първо се разходиха, позяпаха витрините, каретите и жените с пазарски кошници в ръцете. Беше се постоплило и Ейда носеше мушамата си под мишница. Руби бе вързала пуловера си около кръста и пристегнала косата си на тила с лента, изплетена от косми от конска опашка. Във въздуха все още се стелеше лека мъгла. Студената планина приличаше на синьо петно във формата на гърбица на далечния хоризонт, смалена от разстоянието и почти неразличима на фона на небето.

Столицата на окръга не бе особено забележителен град. От едната страна имаше редица от четири обковани с дъски магазина, свинска кочина и кална арена за бой на петли, после още два магазина, църква и конюшня. От другата страна — три магазина, съдилище — боядисана в бяло сграда с купол, отделена от пътя със зле поддържана морава — после още четири магазина, два от които — тухлени. Оттам нататък градът преминаваше в царевично поле, разпределено на оградени ниви. Улиците бяха дълбоко прорязани от тесните колелета на каруците. Светлината се отразяваше от хилядите локвички, издълбани от конските копита.

Ейда и Руби влязоха в железарския магазин, откъдето купиха набивка, сачми, патрони и барут. В книжарницата Ейда плати повече, отколкото бе разумно, за трите тома „Адам Бийд“23, за шест дебели молива с въглен и малък тефтер с качествена хартия, който й хареса, защото се побираше в джоба на палтото. От улична сергия купиха вестници — местния и по-големия, който излизаше в Ашвил. Купиха си разхладена бира от една жена, която караше буре на количка, изпиха я на място и върнаха тенекиените чаши. За обяд си взеха сирене и пресен хляб, занесоха ги до реката и седнаха на камъните да хапнат.

В ранния следобед се отбиха в къщата на мисис Маккенет, богата вдовица на средна възраст, която на времето бе проявявала дълбок романтичен интерес към Монро, но тъй като той не отвърна със същото, си бяха останали просто приятели. Не беше време за чай, но тя толкова се зарадва да види Ейда, че ги покани на разточително богата гощавка. Тъй като лятото било прохладно и влажно, тя все още имала лед в мазето. Бил изрязан на големи блокове от езерото предния февруари, опаковани в стърготини. А след като й се заклеха, че ще пазят тайна, тя сподели, че има четири бурета със сол и три със захар, складирани дълго преди войната. Имала предвид да предложи сладолед и накара прислужника си — възрастен човечец със сивкаво лице, който бе прекалено слабоват, за да бъде мобилизиран — да натроши лед и върти ръчката на машината. На времето бе направила безброй фунийки от покрита с разтопена захар хартия, в които сега им поднесе сладоледа. Руби естествено, не беше яла такова нещо и остана очарована. След като облиза и последната бяла капчица, тя подаде фунийката си на мисис Маккенет и каза:

— Ето ви рогчето.

Разговорът им се завъртя около войната и последствията от нея. Възгледите на мисис Маккенет напълно се покриваха с тези от редакционните статии във вестниците, които Ейда четеше от четири години: тоест, че се води славна, трагична и героична война. Неизказано благородна. Разказа им една дълга и сълзлива история за някаква битка, напълно убедена, че не е измислица. Битката се водела — както и всички останали по-късно — срещу фатално по-силен противник. Малко преди неизбежния край, един смел млад офицер бил тежко ранен в гърдите. Паднал, облян в кръв. Един от другарите му приклекнал и взел в ръце главата му, за да облекчи предсмъртните страдания. Но малко преди да издъхне, младият офицер се изправил на крака, извадил пистолета си и започнал да стреля, докато му свършили патроните. Умрял прав, продължавайки до последно да натиска спусъка. Следваха още сърцераздирателни подробности. У него намерили писмо до любимата, в което точно предсказвал как ще загине. Когато куриерът занесъл писмото в дома на девойката, се оказало, че тя е починала от сърдечен удар в същия ден и час, в който загинал и годеникът й. Към края на историята Ейда започна да усеща сърбеж ту от едната, ту от другата страна на носа си. Взе да се почесва дискретно с връхчетата на пръстите си, като едва се сдържаше да не се разсмее.

Когато мисис Маккенет най-после свърши, Ейда заразглежда мебелите, килима и лампите в този богат дом, самата мисис Маккенет, отпуснала се доволна и закръглена в плюшеното си кресло, с плътно прилепнали къдрици, спускащи се симетрично от двете страни на главата. Все едно бе отново в Чарлстън. Прииска й се да бъде такава, каквато бе някога там.

— Това е най-нелепата история, която съм чувала — каза тя и допълни, че противно на общоприетото мнение смята, че във войната има всичко друго, но не и трагизъм и благородство. Дори от разстояние я виждала като зверска, унизителна и пагубна и за двете враждуващи страни.

Целта й бе да предизвика възмущение и протести, но вместо това мисис Маккенет се засмя снизходително и каза:

— Знаеш, че те обичам, но въпреки това ти си най-наивното момиче, което имам удоволствието да познавам.

Ейда не отговори. Настъпи неловко мълчание, запълнено от Руби с изброяване на птиците, които бе наблюдавала сутринта и с коментари върху реколтата, като им съобщи и удивителната новина за репите на Еско Суангър, които станали толкова големи, че в голямата кошница се побирали само шест. След минута мисис Маккенет я прекъсна с думите:

— Може би ще споделиш с нас какво мислиш за войната.

Руби се поколеба само миг преди да заяви, че войната почти не я интересува. Била чувала разни истории за северната страна, от които разбрала, че това е една безбожна земя, или по-скоро земя с един-единствен бог — парите. Била чувала, че под властта на алчността си хората там ставали лоши, зли и направо обезумявали, и поради липсата на по-висши форми на духовна утеха, цели семейства се пристрастявали към морфина. Напоследък също така чула, че си били измислили някакъв празник, наречен Ден на благодарността, но какво, ако не пълна поквара, е да бъдеш благодарен само един ден в годината!

По-късно следобед, докато Ейда и Руби вървяха към края на града по главната улица, видяха групичка хора, застанали край страничната стена на съдилището с обърнати нагоре глави. Приближиха се, за да разберат какво става, и видяха, че някакъв затворник говори на хората от прозорец на втория етаж. Беше хванал решетките с ръце и пъхнал глава между тях докъдето може. Имаше черна и мазна коса, висяща на миши опашки до под брадичката. Под долната му устна стърчеше кичур косми, оформен по френската мода. Това, което се виждаше от дрехите му над перваза, бе дрипава войнишка куртка, закопчана до врата.

Говореше разпалено като уличен проповедник и с гневните си думи бе привлякъл цяла тълпа. Твърдеше, че се е сражавал достойно през цялата война и че е убил мнозина федерални и че е бил ранен в рамото при Уилямсбърг24. Но в последно време бил изгубил вяра в победата и единствено копнеел да види жена си. Не бил мобилизиран, а доброволно бил постъпил в армията, и едничкото му провинение било, че се отписал и си тръгнал към дома. Заради което се озовал в затвора. Нищо чудно и да го обесят, герой или не.

После разказа как военната полиция го заловила преди няколко дни в бащината му ферма в подножието на Балсамовата планина. Криел се там заедно с още няколко дезертьори. Гората била пълна с такива, каза той. Като единственият оцелял, считал за свой дълг да разкаже всичко от прозореца на килията си. Ейда и Руби останаха, за да чуят разказа му, изпълнен с кръв и ужаси.

Здрачавало се и край планинските върхове се събирали облаци. Завалял дъжд, толкова ситен и слаб, че едва ли щял да те намокри, дори да останеш навън цяла нощ. Просто подсилил цветовете — земята по пътя станала по-червена, а листата на тополите — по-зелени. Затворникът, баща му и още двама дезертьори били в къщата, когато чули тропот от копитата на приближаващи откъм завоя коне. Бащата взел пушката си — единственото огнестрелно оръжие, с което разполагали — и излязъл на пътя. Тъй като нямало време да се скрият в гората, останалите трима взели саморъчно измайсторените си от земеделски сечива оръжия и се скрили в коша за фураж, откъдето наблюдавали пътя измежду прътите.

Към фермата се приближавал малък отряд от мълчаливи неуниформени и зле въоръжени конници. Двама едри тъмнокожи мъже, които толкова си приличали, че можело да минат за близнаци, носели подобия на униформи, състоящи се от части от облекло, вероятно смъкнати от телата на убити войници. Слаб белокос младеж носел фермерски дрехи — брезентови панталони, кафява вълнена риза, късо елече от сива вълна. Другият можел да бъде взет за пътуващ проповедник заради дългото си черно палто, панталоните от молескин25, бялата риза и черната папийонка на яката. Конете им имали окаян вид с хлътналите си гърбове, покритите с екзема шии, изпоцапаните със зелено задници и влачещите се от всички отверстия на главите им жълтеникави сополи. Мъжете обаче били добре въоръжени с револвери „Кер“ на бедрата, ловджийски и армейски пушки в калъфите, окачени на седлата.

Старецът стоял и ги чакал. В дрезгавата светлина приличал на призрак, на някакво същество със смътни сивкави очертания, застанало под дъжда с широко разтворени крака на тревистата полоса между коловозите. Бил облечен в дрехи от домашнотъкана вълна, боядисана в жълтеникаво с каша от смачкани орехови черупки. Шапката му изглеждала мека като нощно боне и сякаш се топяла на главата му. Гушата му висяла на гънки като на куче. Държал дългата пушка зад себе си, близо до крака.

— Спри на място! — извикал той, когато конниците приближили на двайсет крачки.

Двамата здравеняци и белокосият младеж не обърнали внимание на командата и смушкали с пети конете, които продължили ходом. Онзи, дето приличал на проповедник, свърнал към края на пътя, обръщайки коня си така, че тялото му скривало късата карабина „Спенсър“ в калъфа до коляното му. Другарите му спряли пред стареца.

Последвало бързо движение и някой изкрещял.

Старецът измъкнал пушката иззад гърба си и с едно мигновено движение я тикнал под брадичката на единия здравеняк. Била стара ловна пушка. Ударникът бил запънат, а цевта — широка колкото отвор на стъклена чаша. Струйка кръв потекла по шията на мъжа и изчезнала под яката на ризата му.

Другият мъж и младежът погледнали към малката нива с купчина посивял миналогодишен царевичак досами гората. Те се усмихнали, като че от гората излязъл някакъв смешен палячо.

Старецът казал:

— Ти там до оградата! Знам кой си. Ти си Тийг. Ела насам.

Тийг не се помръднал.

— Е, не ме ли чу?

Тийг седял на коня и се хилел, но очите му приличали на студено, добре почистено огнище.

— Тия негри твои ли са? — попитал старецът.

— Не ги знам. Но не са мои. Не бих ги взел дори без пари.

— Чии са тогава?

— Свои си, предполагам — отвърнал Тийг.

— Ела при нас.

— Не, ще си почина тук, край гората.

— Ядосваш ме и май ще вкарам куршум в нечий задник — казал старецът.

— Имаш само една цев обаче.

— Тая пушка си знае работата, не бой се.

Старецът направил няколко крачки назад, докато решил, че тримата пред него са в обсега на оръжието му и казал:

— Слезте от конете и застанете един до друг.

Всички, освен Тийг, се подчинили. Конете останали на мястото си. Юздите им се свлекли до земята. Ушите им щръкнали напред, сякаш наблюдавали нещо безкрайно интересно и забавно. Мъжът с раната, на име Байрън, я допрял с пръст, погледнал кръвта и избърсал ръката си в края на ризата. Другият, Ейрън, стоял с наклонена на една страна глава и изплезил розовото връхче на езика си, внимателно наблюдаваше какво става. Белокосият младеж потъркал сините си очи и заоправял дрехите си, като че току-що е станал от сън. После с дълбок интерес се вгледал в нокътя на левия си показалец. Нокътят бил оставен да порасне почти колкото самия пръст, както правели мнозина, за да си гребват с него масло или мас и за други подобни цели.

Старецът стоял, насочил пушката към тях, и оглеждал въоръжението им.

— За какво са им на негрите тия дълги кавалерийски саби? За да си пекат месо на огъня ли? — попитал той Тийг.

Никой не отговорил и тогава старецът попитал:

— Какво търсите тук?

— Много добре знаеш — отвърна Тийг. — Ловим дезертьори.

— Тук няма. Заминаха си отдавна. Изпокриха се в гората. Други тръгнаха към планината, за да преминат линията и се присъединят към федералните.

— О, така ли? Ако те слушам, значи най-добре да се прибираме в града. Това ли искаш да ми кажеш?

— Ще си спестим доста неприятности, ако го направите.

— Внимавай да не обесим и теб — казал Тийг. — Ако са си заминали, нямаше да ни срещнеш въоръжени на пътя.

В този момент младежът паднал на земята и изкрещял:

— Божичко!

В мига, в който старецът насочил вниманието си към момчето, Ейрън се хвърлил напред, с изненадваща за едър човек като него ловкост и ударил стареца в главата с левия си юмрук. Вторият удар избил пушката от ръката му. Старецът паднал по гръб. Шапката му се търкулнала на земята до него. Ейрън се навел, взел пушката и започнал да удря стареца с нея, докато прикладът станал на парчета. После продължил само с цевта. Човекът останал неподвижен, в съзнание, с недоумяващ поглед в очите. От ухото му потекла кървава каша.

Байрън се изплюл и избърсал кръвта от главата си, после извадил сабята си, тикнал върха й под брадичката на стареца и натиснал, докато се появила струйка кръв, досущ като неговата.

— Да си пекат месо на огъня — процедил той.

— Остави го — каза Ейрън. — Вече е безопасен.

Въпреки огромния си ръст и двамата имали тънички като на птиченца гласчета.

Байрън отдръпнал сабята от шията на стареца, но преди някой да е разгадал намеренията му, хванал дръжката с две ръце и без особени усилия, сякаш вкарвал бутало в съд за биене на масло, пробол стомаха му.

После отстъпил назад с разперени встрани ръце. От сабята не се виждало нищо, освен предпазителя и дръжката, стърчащи под гръдния кош на стареца. Той се опитал да се надигне, но успял да мръдне само главата и коленете си — бил прикован към земята.

Байрън погледнал Тийг и каза:

— Да го довърша ли?

— Остави това на Създателя му — отвърнал Тийг.

Момчето станало, приближило се до стареца и го зяпнало глуповато.

— Готов е за смъртта — казало момчето. — Лампата му е запалена и той вече очаква булката.

Всички, освен стареца и Тийг, избухнали в смях. Тийг каза:

— Млъквай, Бърч. Да вървим.

Те яхнали конете, за да се придвижат до къщата, а в този миг старецът изстенал и издъхнал. Като минавал край него, Байрън се навел от седлото и ловко като цирков ездач измъкнал сабята и я избърсал в гривата на коня, преди да я прибере в ножницата.

Байрън приближил до портата, строшил резето с ритник и я отворил. Влезли и се насочили към верандата.

— Излизайте — извикал Тийг с весела нотка в гласа.

След като никой не се показал, Тийг погледнал Байрън и Ейрън и посочил с брадичка входната врата.

Двамата слезли от конете, вързали юздите за една от подпорите и тръгнали да заобиколят къщата в противоположни посоки с извадени пистолети. Движели се като чифт ловуващи вълци — в безмълвно разбирателство за постигане на обща цел. Били бързи, а движенията им ловки и гъвкави, въпреки грамадния ръст. Но силата им била най-вече в близкия бой — двамата били в състояние да разкъсат с голи ръце, попаднал между тях човек.

След като обиколили празната къща три пъти, те нахлули през предната и задна врата едновременно. След минута излезли. Ейрън държал сноп свещи, а Байрън носел част от бут, хванал го за белия кокал като пилешки крак. Сложили ги в дисагите, провесени на седлата. После, без да бъде произнесена дума, направен някакъв жест и без дори и намек за команда, Тийг и Бърч слезли от конете и всички заедно отишли в плевнята. Отворили вратите на конюшнята, но вътре намерили само едно старо муле. Претърсили сеното горе, промушвайки със сабите си по-големите купчини, после излезли навън и тръгнали към коша, но като приближили, вратата му внезапно се отворила и тримата дезертьори побегнали.

Мъжете не можели да тичат много бързо, тъй като им пречели импровизираните оръжия, напомнящи находки от праисторически времена — наточен палешник, окачен на верига, стара лопата, превърната с помощта на чук и пила в нещо като копие, тояга като боздуган със заковани на върха пирони за конски подкови.

Тийг им дал малко преднина, после опрял приклада на карабината на рамо и застрелял двама от бегълците, които паднали сред дрънченето на оръжията си. Последният — затворникът — спрял, обърнал се към преследвачите си и вдигнал ръце. Тийг го огледал. Пръстите на босите му нозе ровели земята, като че търсели по-здрава опора. Тийг наплюнчил палеца си, избърсал го в мушката на спенсъра, вдигнал карабината и се прицелил. Мъжът стоял неподвижно, вдигнал боздугана над главата си, както изобразяват диваците в книжките с картинки.

Тийг свалил карабината, опрял приклада в земята и я хванал за цевта.

— Хвърли тази пръчка, иначе ще пратя тия двамата да те разкъсат.

Затворникът погледнал двамата здравеняци и пуснал тоягата в краката си.

— Така — казал Тийг. — Стой там и не мърдай.

Мъжете се приближили до него. Ейрън го сграбчил за врата и го повдигнал във въздуха като кученце. После насочили вниманието си към двамата на земята. Единият бил мъртъв. От раната изтекла съвсем малко кръв. Другият бил улучен в корема. Още бил жив, но не му оставало много. Бил се подпрял на лакти, със смъкнати панталони и гащи до коленете. Попипал раната си с два пръста, после ги погледнал и каза:

— Убихте ме.

Онези се приближили и застанали около него, но като усетили вонята от вътрешностите му, отстъпили назад. Затворникът помръднал, сякаш искал да отиде при другаря си и Ейрън го ударил с юмрук три пъти в страничната част на главата. Бърч извадил черен къс тютюн за дъвчене, захапал единия край, извадил нож, срязал го близо до устните и прибрал остатъка в джоба си. После се изплюл и с върха на ботуша внимателно очертал линия до кехлибареното петно, сякаш маркирал границата на някаква територия.

Простреляният легнал по гръб и запримигвал, сякаш виждал небето за пръв път. Устните му изричали някакви думи, но единственият звук, който се чул, бил цъкането в сухата му уста. После очите му се затворили и известно време изглеждал като мъртъв, само дето от време на време пръстите му помръдвали. От раната му рукнало невероятно количество кръв. Тревата около него почервеняла, а дрехите му се просмукали с нея и лъснали като мушама. Дори в смътната светлина кръвта изглеждала яркочервена. После кръвта спряла да тече и човекът отново отворил очи с невиждащ поглед.

Разбрали, че е умрял.

Бърч предложил да се изплюе в окото му, за да видят дали ще мигне, но Тийг каза:

— Няма нужда. Мъртъв е.

— Тия двамата и твоят старец те изпревариха — казал Бърч на затворника.

Мъжът не отговорил.

— Млъквай, Бърч! — сгълчал го Тийг. — Донеси нещо да вържем ръцете му, после ще го заведем в града като коза на юларче.

Момчето отишло до конете и се върнало с навито въже. Но когато Тийг се навел да върже ръцете му, затворникът сякаш полудял. Нямало друго обяснение за постъпката му, освен че предпочитал да умре, но не и да се остави да бъде вързан. Ужасен, той ритнал Тийг в бедрото. Тийг и двамата здравеняци се нахвърлили върху него, но затворникът бил обзет от такъв бяс, че известно време не можело да се каже кой ще надвие. Удрял с всичките си крайници и дори с глава, като непрекъснато крещял пронизително, а това ги обърквало. Накрая все пак успели да го съборят на земята и да вържат китките и глезените му. Но дори и вързан, той продължавал да се върти, да се мята и да посяга с глава, като успял да ухапе Тийг за ръката. От раната шурнала кръв. Тийг я избърсал в палтото си и я огледал.

— Да ме ухапе прасе — да, но човек — не бих допуснал! — казал той.

Тийг изпратил Бърч да донесе от къщата стол, за който привързали затворника с ръце до тялото, а след като на врата му преметнали и примка, той можел да мърда само с пръсти и да върти глава насам-натам като костенурка, обърната по гръб на пясъка.

— Така — казал Тийг. — Ха да видим как ще хапе сега.

— Бясно куче — изсъскал Бърч.

Мъжете приклекнали да си поемат дъх. Затворникът продължил да се бори с въжетата и се умирил, чак когато вратът му се разкървавил. Байрън и Ейрън седнали с ръце върху мощните си бедра. Тийг изсмукал раната си, после извадил кърпичка, почистил мръсотията от черното си палто и отпечатъците от пръстите на затворника върху светлите панталони. Бърч вдигнал лявата си ръка и видял, че по време на схватката дългият му нокът се е счупил наполовина. Извадил ножа си и го отрязал до дъно, ругаейки гневно заради загубата.

— Можем да го качим на ей оная шейна там и така да го закараме в града — казал Ейрън.

— Може — отвърнал Тийг, — но в момента съм по-склонен да го качим в плевника, да преметнем въжето през някоя греда и да го бутнем през вратата.

— Не можеш да обесиш седнал човек — казал Бърч.

— Така ли? — отговорил Тийг. — Мога ли да знам защо? По дяволите, виждал съм да го правят.

— Все пак няма да е лошо, от време на време, да водим в града и по някой жив — настоял Бърч.

Мъжете станали на крака, обсъдили въпроса и решили, че Бърч има право. Събрали се около стола, вдигнали го и го отнесли до шейната. Завързали стола отгоре, впрегнали мулето и поели към града. Главата на затворника се люшкала насам-натам като отсечена, защото нямал сили дори да я държи изправена.

— Този свят ще погине — извика затворникът, след като завърши разказа си. — Бог ще ни погуби, ако продължаваме така!

Слънцето бе слязло ниско на запад. Ейда и Руби си тръгнаха. И двете бяха умислени и отначало мълчаха. После започнаха да обсъждат разказа на затворника. Ейда смяташе, че е силно преувеличен, но според Руби той трябвало да се приеме за истина, тъй като напълно отговарял на заложената у човека лошотия. В продължение на една-две мили поспориха дали на света следва да се гледа като на място, в което властват ужасите, страхът и мрака, или човек трябва да се стреми към светлината и радостта, въпреки заканително надвисналия над главите ни тъмен юмрук.

Като стигнаха западния ръкав на река Пиджън и поеха по крайречния път, светлината вече чезнеше и по хълма, наречен Биг Стомп, падаха сенките на по-високите планини на Блу Ридж. Водата изглеждаше черна и студена, а във въздуха се усещаше миризмата на река, смесица от мириса на гнило и зелена растителност. Макар че реката бе поспаднала, все още беше доста пълноводна поради снощния дъжд. Камъните в нея бяха мокри и тъмни под сплетените клони на дърветата от двата бряга, засенчващи коритото й през целия ден.

Не бяха изминали много разстояние край ръкава, когато Руби се закова на място и се приведе над водата, сякаш се прицелваше в нещо там. Приклекна като боксьор, който снижава центъра на тежестта на тялото си за по-голяма устойчивост.

— Погледни! — каза тя. — Такова нещо не се среща всеки ден.

Посред реката стоеше голяма синя чапла. Чаплата е по начало едра птица, но поради ъгъла, от който я наблюдаваха и косите лъчи на залязващото слънце, тази изглеждаше още по-голяма. Почти с човешки ръст, тя хвърляше дълга сянка върху водата. Краката и краищата на крилете й бяха черни като реката. Клюнът й бе жълт, с черен връх. Светлината се отразяваше от него с приглушени отблясъци като от сатен или натрошен кремък. Чаплата съсредоточено се взираше във водата, сякаш напълно забравила за останалия свят. От време на време бавно пристъпваше напред като вдигаше крак, замираше в това положение, като че чакаше водата да се оттече от него, после го поставяше обратно на дъното на ново място, очевидно подбрано след дълъг размисъл.

— Търси жаба или риба — каза Руби.

Със своята самовглъбеност чаплата напомни на Ейда за Нарцис, и използвайки случая да задълбочи познанията на Руби за древните гърци, тя й разказа накратко историята му.

— Да, обаче тази птица изобщо не мисли за себе си — каза Руби. — Виж клюна й. Да нанася рани — това е нейната същност. Сега мисли само какво животинче да клъвне и изяде.

Те се приближиха предпазливо до брега. Чаплата се обърна и ги изгледа с интерес, като с леки движения понамести тясната си глава, сякаш клюнът й пречеше да вижда. На Ейда й се стори, че очите й търсят в нея някакви достойнства, но не откриват такива.

— Какво правиш там? — викна тя на птицата.

Чаплата приличаше на същество, което води загадъчен, отшелнически начин на живот. Като всички себеподобни, тя беше самотен скитник, със странни навици, ръководен от убеждения и правила, твърде различни от тези на живеещите на ята птици. Ейда дори се чудеше как се понасят една друга чаплите, когато настъпи периодът за размножаване. Беше виждала само няколко през живота си, всичките толкова самотни, че сърцето те заболява като ги гледаш. Птици-изгнаници. Където и да са, все са далеч от дома.

Чаплата тръгна към тях, после се спря на кална плитчина. Беше на не повече от три метра. Тя снижи глава и вдигна съвсем малко над земята черен крак с люспи колкото нокът. Ейда се вгледа в странния отпечатък в калта. Птицата я гледаше като позабравен стар познат, оставил смътен спомен в паметта й.

После бавно разтвори криле, при което сякаш се задвижи цял механизъм от шарнири, лостове, оси и макари. Под перата се видяха всички кости и кожата. Като ги разпери, заеха такава широка площ, че Ейда се запита как ли прелита между дърветата. Птицата направи крачка напред към Ейда, вдигна се от земята и само с един-два маха на огромните криле се извиси над главата й, после още по-нагоре, през зеления покров на листата. Ейда почувства полъха им, раздвижването на въздуха, видя студената синя сянка по земята, по кожата на лицето си. Тя вдигна очи и дълго гледа към смаляващата се в небето птица. После махна с ръка като за сбогом. Какво беше това?, запита се тя. Благословия? Предупреждение? Пратеник от света на духовното?

Ейда извади новия си тефтер и наостри единия молив с джобното си ножче. С бързи движения нарисува по памет чаплата, застанала на плитчината. Не й хареса извивката на шията и ъгъла на клюна, но краката, перата на гушата и погледът бяха както трябва. Отдолу с ъгловатия си почерк написа: „Синя чапла/ръкава на Пиджън/9-и октомври 1864 г.“ После вдигна очи към небето и попита Руби:

— Колко е часът според теб?

Руби погледна на запад и отговори:

— Пет и нещо.

Ейда записа: „пет часа“ и затвори тефтера.

Докато вървяха край реката, разговаряха за птицата. Руби сподели, че чувства чаплите някак близки. Когато била дете, Стоброд неведнъж се бил отричал от нея като твърдял, че баща й не е бил човек. Докато майка й била бременна с нея — като си пийнела и ставала заядлива и искала да го уязви — му завявала, че няма никакво участие в зачеването на бебето й и че истинският баща бил едра синя чапла. Разправяла как една сутрин чаплата кацнала край потока и след като прекарала няколко часа в лов на раци, дошла в двора, където тя трошала корички от стар царевичен хляб и хранела пилетата. Разказаната от майката на Руби история, предадена по-късно от Стоброд, гласяла, че чаплата се приближила на дългите си крака до майката и я погледнала в очите. Погледът бил красноречив, казвал Стоброд, и можел да се тълкува само по един начин. Тя се обърнала и побягнала, но чаплата я последвала в къщата. Докато тя лазела на четири крака, опитвайки се да се скрие под леглото, чаплата й налетяла изотзад. Майката описвала онова, което последвало, като ужасно и мъчително телесно наказание.

— Разправял ми е тая история стотици пъти — каза Руби. — Приемах я като една от поредните му измислици, но и досега като видя чапла, все се питам дали пък не е вярно.

Ейда не знаеше какво да каже. Светлината под дърветата стана златиста и листата на бука и тополата затрептяха в полъха на слабия ветрец. Руби се спря и облече пуловера, а Ейда оправи гънките на палтото и го наметна на раменете си. При брода срещнаха млада жена, която носеше бебе, увито в карирана покривка за маса, преметната през рамо. Стъпваше боса по камъните грациозно като сърна. Не каза нито дума, дори не вдигна очи, когато се разминаха, макар че бебето ги гледаше безизразно с кафявите си ококорени очички като забодени в лицето му жълъди. Малко след брода някакви дребни птички излетяха от ябълковото дърво, стърчащо самотно сред полето. Те се стрелнаха ниско над земята и изчезнаха в гората. Залязващото слънце блестеше в очите на Руби и тя не можа с точност да каже какви са, но за целите на предсказване на времето това нямаше значение. Формата на ятото предвещаваше още дъжд.

По-нататък, близо до езерце край реката, в което кръщаваха хората в баптистката вяра, цял облак лястовици изригна от клоните на клена с вече червенеещи листа. Лъчите на слънцето докосваха планинските хребети и небето бе с цвета на излъскан калай. Лястовиците излетяха от дървото като едно тяло, запазило конусовидната формата на дървото. После се разсипаха по вятъра, разлетяха се настрани, размахвайки криле през равни интервали, и сега Ейда видя ятото в профил, със сребристи междини между отделните птици. После като по команда те се устремиха право нагоре и обърнаха широката част на крилата си към нея, затулвайки празнините. Ятото заприлича на черен образ на червения клен, повторен върху небето. Сенките на птиците трепкаха по високата трева отвъд пътя.

Здрачът около Ейда и Руби се сгъсти, като че нахлуващият откъм реката мрак бе започнал да се излива към небето. Фантастичният разказ на Руби за чаплата като начало и корен напомни на Ейда за историята, която Монро й бе разправил малко преди да умре. За това как е ухажвал майка й. За да запълнят времето, докато вървят в настъпващата вечер край реката, Ейда я преразказа на Руби.

Ейда знаеше, че Монро и майка й са се оженили сравнително късно — той на четиридесет и пет, тя на трийсет и шест. Знаеше също, че не бяха живели дълго заедно. Но не знаеше нищо за историята на ухажването и женитбата им, приемайки, че тя е била логично следствие на някакво спокойно приятелство, на онзи вид връзки, които често възникват между старите ергени и застаряващите моми. Предполагаше, че появата й на бял свят е плод на някакво зле пресметнато действие.

Така беше до онзи следобед през зимата преди смъртта на Монро. Цял ден бе валял мокър сняг. Снежинките се топяха, щом докоснеха земята. Ейда и Монро седяха край огъня. Ейда му четеше нова книга — „Житейско поведение“26. Монро от години следеше с жив интерес всичко, публикувано от мистър Емерсън, и този ден за пореден път се убеди, че Емерсън, макар и вече на възраст, е малко по-краен в духовните си възгледи, отколкото е нужно.

Щом навън взе да притъмнява, Ейда затвори книгата. Монро изглеждаше уморен, блед, с хлътнали очи, които изучаваха огъня, превърнал се в бавно тлееща жар почти без пламък. После каза:

— Никога не съм ти разказвал как се ожених за майка ти.

— Не си — съгласи се Ейда.

— Напоследък често си мисля за това. Не знам защо. Ти не знаеш, че срещнах майка ти, когато тя беше едва на шестнайсет, а аз — на двайсет и пет.

— Не знам — каза Ейда.

— Да, така беше. Когато я видях за пръв път, помислих, че е най-прекрасното създание на света. Беше през февруари. Мрачен и студен ден, с лек ветрец откъм океана. Бях излязъл да пояздя. Неотдавна си бях купил един огромен хановърски жребец. Седемнадесет педи и нещо. Гърдите му бяха с цвят на яспис. Леко накуцваше, но това не му пречеше. Галопът му бе нещо прекрасно — сякаш плаваше. Бях го изкарал извън Чарлстън, по пътя към Мидълтън край Ашли. После реших да се върна през Ханахън. Беше дълга езда. Конят се запени, въпреки студа, а аз бях гладен и вече мислех за вечеря. Беше се стъмнило. Стигнахме до покрайнините на града.

Приближихме до някаква къща, нито скромна, нито богаташка. Имаше широка веранда със стари палми в двата края. Беше твърде близо до пътя за моя вкус. Прозорците й бяха тъмни. През двора течеше вода. Реших, че няма никой и слязох от коня, за да го напоя. Откъм верандата долетя женски глас:

— Първо трябва да поискате разрешение.

Жената очевидно седеше сама на пейка под прозорците. Свалих шапката си и казах:

— Извинете ме.

Тя излезе от сянката, тръгна по стъпалата и се спря на най-долното. Беше облечена в сива вълнена зимна рокля, с черен шал на раменете. Косата й беше черна като гарваново крило. Очевидно бе я сресвала, защото падаше разпусната почти до кръста, а в ръка държеше гребен с кокалена дръжка. Лицето й бе бледо като мрамор. В нея нямаше нищо, което да не е черно, бяло или с отсянка на едното или другото.

Въпреки съвсем обикновените й дрехи останах зашеметен. Никога не бях виждал подобна жена. Не мога да опиша с думи колко красива ми се стори. Можах само да кажа:

— Извините ме още веднъж, госпожице.

Метнах се на коня и си тръгнах, омагьосан и объркан. Решението ме връхлетя по-късно през нощта, след като бях вечерял и си легнал: това е жената, за която искам да се оженя.

На другия ден се заех с ухажването с цялата упоритост и търпение, на което бях способен. Най-напред събрах информация. Открих, че името й е Клеър Дешо. Баща й — французин — се занимаваше с търговия с родната си страна — внасяше вино и изнасяше ориз. Бе заможен, може би дори доста богат. Уредих си среща с него в склада му на пристанището край Купър. Влажно и мрачно място, което миришеше на река. Беше пълно с дървени каси с бутилки вино, хубаво и евтино, и чували с ориз. Запозна ни моят приятел Асуел, който бе имал вземане-даване с Дешо преди време. Дядо ти бе нисък, набит човек. Пълен. Маниерите му бяха прекалено френски за мен, ако ме разбираш какво имам предвид. Нито ти, нито майка ти приличате на него.

Споделих намеренията си още в самото начало: че искам да се оженя за дъщеря му и моля за неговото одобрение и съдействие. Предложих да му предоставя препоръки, счетоводни книги и каквото трябва, за да се убеди, че съм добра партия. Виждах как обмисля. Подръпваше папийонката си. Въртеше очи. Отиде в ъгъла да се съветва с Асуел. Като се върна, протегна ръка и каза:

— Ще направя каквото мога.

Единственото му условие бе да се оженим, след като Клеър навърши осемнайсет годни. Съгласих се. Две години не ми изглеждаха чак толкова много, а и искането му беше разумно. След няколко дни ме покани у тях на вечеря. Запозна ме с майка ти. По очите й разбрах, че ме е познала, но не каза и думичка за това. Вярвах, че от самото начало отвръща на чувствата ми.

Срещахме се в продължение на месеци, през цялата пролет, лято и есен. Ходехме на балове, за които уреждах покани. Често яздех до дома на семейството й, възседнал моя хановърски жребец. Седяхме с Клеър на пейката на широката веранда вечер след вечер в дъждовното лято и разговаряхме за всичко, което ни вълнуваше. В дните, когато не можех да ходя там, си пишехме писма, чиито пътища се пресичаха някъде на Мийтинг Стрийт. В късната есен поръчах пръстен. Със син диамант, голям колкото крайчето на кутрето ти, в халка от бяло ажурно злато. Бях решил да я изненадам, като й го подаря някоя вечер през ноември.

На въпросната дата се отправих на север в здрача. Пръстенът лежеше в кадифена торбичка в джоба на жилетката ми. Въздухът беше мразовит и свеж, усещаше се дъхът на зимата. Вечер, по всичко приличаща на онази, в която се срещнахме за пръв път.

Когато стигнах дома й, вече беше се стъмнило. Но къщата грееше. Всички прозорци бяха празнично осветени. Чух звуците на пиано — Бах. Спрях за миг на пътя и си казах, че тази вечер е кулминацията на усилията ми през всичките изминали месеци. Онова, за което копнееше сърцето ми, бе на една ръка разстояние.

Откъм верандата долетяха тихи гласове. Видях движещи се силуети. Различих Клеър, наведена напред в рамката на жълтата светлина от прозореца. Не бих могъл да я сбъркам с друга. В другия край на прозореца се очерта друго лице — лицето на мъж. Те се доближиха един към друг и се целунаха. Беше дълга, страстна целувка. После лицата им се раздалечиха. Тя протегна ръка към неговото и отново го притегли към себе си. Стомахът ми се сви. Ръцете ми затрепериха. Изпитах неудържимо желание да се кача на верандата, да закрещя и дам воля на гнева си. Но не исках да играя унизителната роля на измамен любовник.

Смушках коня и се понесох в шеметен галоп на север. Препускахме миля след миля. Високият кон правеше огромни крачки. Яздех като в сън в някакъв мрачен свят; бе повече като полет, отколкото езда. Минахме през падини, обрасли с дъб и бор, през открити тревисти поля, докато накрая стигнахме до място, където буйни храсталаци стесняваха пътя от двете страни. Конят забави ход и продължи ходом, дишайки тежко с наведена глава.

Нямах представа къде съм. Не бях запомнил завоите по пътищата, нито знаех в каква посока сме се движили. Общо-взето на север, само в това бях сигурен, тъй като не бяхме прекосили нито Ашли, нито Купър. В бледата светлина на младата луна изпотеният кафеникав кон изглеждаше черен и лъскав като смола. Идеше ми да се отправя на запад и да се изгубя завинаги из неизбродимите простори на Тексас. Другият път бе обратно към дома. Избрах него и тъкмо се канех да се обърна, видях, че небето над храстите в далечината пред мен е осветено като от голям огън. Какъвто бушуваше в мен. Огънят, помислих си, ми дава нова посока.

Отправих се към светлината и след един-два завоя пътят излезе пред горяща църква. Покривът и камбанарията й бяха в пламъци, но самата постройка все още не се бе подпалила. Оставих коня, приближих се, влязох и тръгнах по пътеката между скамейките. Извадих кесийката с пръстена и я сложих на олтара, после застанах пред него сред дима и ярката светлина. Аз съм женихът, чакащ пред олтара; нека изгоря, помислих си.

В този миг през вратата влетя някакъв мъж. Дрехите му бяха раздърпани. В ръка държеше бутилка с един-два пръста жълтеникава течност на дъното.

— Какво правиш тук? Излизай! — извика той.

Може би гордостта ме накара да отговоря:

— Случайно минавах. Дойдох да видя дали не мога да помогна.

— Излизай! — повтори той.

Излязохме заедно навън и решихме да се опитаме да спасим църквата, макар че той бе пиян, а аз — не на себе си. Започнахме да носим вода от близкия поток в бутилката му. Клякахме на брега, изчаквахме да се напълни през тясното гърло, после се връщахме при църквата и изливахме водата в огъня, не толкова с надеждата, че ще го угасим, а за да можем да кажем, че поне сме опитали. Утрото ни завари да стоим с почернели лица край тъмния кръг от пепел.

— Е, това е. Всичко изгоря, освен пантите и дръжките на вратата — каза мъжът.

— Да — отговорих.

— Направихме каквото можахме.

— Без съмнение.

— Никой не може да ни обвини, че не сме опитали.

— Не. Никой.

Той изтърси последните капки вода върху тревата на ръба на кръга, прибра бутилката в джоба си и тръгна по пътя. Аз отидох при коня, яхнах го и се върнах в Чарлстън.

След седмица си купих билет за презокеанския параход и заминах за Англия. През следващата една година скитах, разглеждах стари църкви и картини. Когато се върнах, разбрах, че майка ти се е омъжила за човека, с когото я бих видял на верандата. Французин, съдружник на баща й, търговец на вино. Бяха заминали да живеят във Франция. Бе като затворена врата.

Винаги съм се интересувал от духовното, така че се оттеглих от семейния бизнес и станах свещеник — със смирение и с радост. Никога не съм съжалявал, че го направих.

Минаха деветнайсет години. Един пролетен ден научих, че Клеър се е върнала от Франция сама. Съпругът й бил починал. Нямали деца от брака си, който според мълвата не бил особено сполучлив. Всъщност бил направо нещастен. В смъртта на французина съзрях надежда за осъществяването на най-егоистичните си мечти.

Няколко дни след като чух новината отидох в склада на брега на Купър и отново се срещнах с Дешо. Беше вече остарял, с огромен корем и двойна брадичка, а аз бях подстриган по монашеския канон, с прошарена по слепоочията коса. Погледът, с който ме посрещна, би могъл да послужи като чудесна илюстрация на значението на думата „високомерие“.

— С какво мога да ти помогна? — попита той с тон, който в други времена би ме навел на мисълта за секунданти и пистолети.

— Ще опитаме отново, но този път възнамерявам да доведа нещата до край — отговорих аз.

През есента се оженихме с майка ти и в продължение на две години бях най-щастливият човек на земята. Мисля, че тя също беше щастлива. Предишният й съпруг, французинът, се държал лошо. Обвинявал нея за това, че нямат деца, бил рязък и груб. Бях решил да я възнаградя за всяка обида, за всяка преживяна злина.

Животът ни през месеците, след като разбрахме, че е бременна с теб, бе като благословия за нас, вече остарели и наранени от миналото. Когато Клеър почина при раждането, не можех да повярвам, че Бог е толкова жесток. Цели седмици не бях в състояние да върша нищо. Добри съседи ти намериха дойка, а аз почти не ставах от леглото. Когато един ден все пак се пробудих, реших да посветя живота си изцяло на теб.

Когато баща й млъкна, Ейда се изправи, мина откъм гърба на креслото му, прибра косата от челото му и го целуна по темето. Не знаеше какво да каже. Бе слисана от историята на своето раждане. В този момент не бе в състояние да се види по нов начин — вече не като плод на случайна грешка, а като плод на една любов, подложена на толкова изпитания.

Когато Ейда свърши разказа си, почти се беше стъмнило. Зад облаците на източното небе грееше луна със смътни очертания. Тъмната сянка на птица мина през нея. После още една, и още, и още. Някакви нощни птици, може би гмурци или бекасини, отлитащи на юг. Звездите още не бяха изгрели, но на запад две планети като ярки маяци в тъмното небе залязваха зад върховете на Студената планина.

— Синята, по-ярката, е Венера — каза Ейда, когато свърнаха по пътя към Блек Коув.