Студена планина

Свободолюбиви диваци

Още с първите лъчи на зората Руби вече бе станала и отишла към къщата, за да запали печката, да сложи тенджера жито и да изпържи няколко яйца. Беше още почти тъмно, а въздухът беше тежък от мъглата, която обгръщаше Блек Коув в продължение на един-два часа почти всяка сутрин и през всеки сезон освен зимата. Но когато се приближи до къщата, различи мъж с тъмни дрехи, застанал до хамбара. Тя отиде право на верандата, влезе и взе пушката, която винаги стоеше заредена и закачена на два пирона над вратата. Откачи и двата предпазителя и забърза към хамбара.

Мъжът беше с голяма мека сива шапка ниско над очите, а главата му беше наведена. Облегнал бе рамо на стената с кръстосани крака и вирнати пръсти. Непринуден като пътник, подпрял се на някое дърво на пътя в очакване на пощенската каретата, като междувременно си запълва времето, унесен в собствените си мисли.

Дори на слабата светлина на утрото, Руби видя, че е облечен в дрехи от много качествен материал и изработка. Ботушите му, макар и малко ожулени, подхождаха повече на земевладелец, отколкото на крадец на зърно. Само едно нещо показваше, че не е спокоен в настоящата си поза. Дясната му ръка се намираше в дупката на цепнатината между дъските.

Руби отиде право при него с леко приведена пушка, но все пак насочена горе-долу на височината на коленете му. Готова беше да го нахока порядъчно заради кражбата на зърно, но когато се приближи, той вдигна глава, за да може да вижда изпод шапката си. Погледна Руби, ухили се и каза:

— Не стреляй.

— Значи не си мъртъв?

— Още не — каза Стоброд. — Сега освободи баща си.

Руби подпря пушката на стената, отключи вратата и влезе. Измъкна капана от пода и отвори челюстите му, които стискаха ръката на Стоброд. Излезе навън. Независимо от навития плат, когато извади ръката си от процепа, от премазаната китката капеше кръв. Ръката беше посиняла чак до лакътя. Разтърка я. Извади ленена кърпа, свали шапката си и избърса челото и врата си.

— Дълга нощ прекарах в капана.

— Не се съмнявам. — Огледа го отгоре до долу. Беше променен. Изглеждаше толкова стар. Косата му беше наполовина окапала, бакенбардите бяха прошарени. Но изобщо не беше напълнял. Все още беше просто дребно хърбаво човече.

— На колко години си сега?

Той размърда устни, докато смяташе на ум.

— Може би на четирийсет и пет — каза най-накрая.

— Четирийсет и пет.

— Горе-долу.

— Не ти личи.

— Благодарско.

— В обратния смисъл.

— О!

— Ако беше някой друг, щях да попитам защо крадеш зърно, като не изглежда да ти липсват пари. Но те познавам достатъчно добре. Обикаляш наоколо, оттук малко, оттам малко, докато събереш за една чашка. А костюмът си го откраднал от някого или си го спечелил на карти.

— Нещо такова.

— Избягал си от полка, предполагам.

— Дължаха ми отпуск, понеже съм герой.

— Ти?

— Бях начело на всички битки, които водихме — обясни Стоброд.

— Чувала съм, че офицерите обичат да пускат напред най-големите идиоти. Така се отървават по-бързо от тях.

После, преди Стоброд да успее да отговори, продължи:

— Ела с мен — Взе пушката и влезе в къщата. Каза му да седне на верандата и да изчака. Вътре запали огъня и сложи джезве за кафето. Омеси бисквитено тесто и зашета, за да приготви закуската. Бисквити, овесена каша и яйца. Няколко резена пържен бут.

Ейда слезе, седна на стола си до прозореца да изпие кафето си, начумерена както обикновено сутрин.

— Най-накрая хванахме нещо в капана — започна Руби.

— Крайно време беше. Какво е?

— Баща ми. Отвън е, на верандата — отвърна Руби, докато бъркаше тигана с белезникавата мазнина от бута.

— Моля?

— Стоброд. Върнал се е от фронта. Но жив или не, той не значи нищо за мен. Ще му дам да закуси, после да хваща пътя.

Ейда стана и надникна през вратата към слабия гръб на Стоброд, който седеше свит на кълбо. Държеше лявата си ръка изпъната пред себе си, тананикаше си и потупваше дланта си с пръсти, сякаш се опитва да пресметне нещо.

— Можеше да го поканиш да влезе — каза Ейда, когато се върна при стола си.

— Може да изчака и там.

Когато закуската беше готова, Руби занесе чинията му навън на масата под крушата. Двете с Ейда закусиха в трапезарията, през прозореца виждаха как Стоброд яде бързо и хищнически, а шапката му подскачаше в тон с дъвченето. Само дето не облиза чинията си.

— Можеше да закуси тук — обади се Ейда.

— Има граници, които отказвам да премина.

Излезе да вземе чинията му.

— Имаш ли къде да отидеш? — попита тя Стоброд.

Той разказа, че наистина имал дом и своеобразна общност, защото се сдушил с някаква група въоръжени бандити. Живеели в дълбока пещера в планината като свободолюбиви диваци. Искали единствено да ловуват, да ядат и да лежат пияни по цяла нощ и да правят музика.

— Е, предполагам, че това е точно като за тебе. Целта на живота ти винаги е била да танцуваш цяла нощ с бутилка в ръка. Вече те нахраних. Можеш да се измиташ. Нямаме нищо повече за теб. Ако отново дойдеш да крадеш зърно, може да те застрелям и да знаеш, че не зареждам със сол.

Плесна с ръце към него, сякаш гони добитък и той се отдалечи с бавни крачки и ръце в джобовете по посока на Студената планина.

Денят беше топъл, светъл и сух. Вече цял месец се радваха на добро време и само леки сутрешни дъждове. Листата бяха окапали, а онези, останали още по дърветата, бяха спаружени като студени пръжки. Тракаха високо на вятъра и под краката на Руби и Ейда, докато вървяха към плевнята да видят как върви сушенето на тютюна. Широките листа бяха завързани откъм стъблото и висяха в редица надолу от коловете, завързани под напречните греди на плевнята. В увесените разперени листа, които се разтваряха като стари пожълтели памучни рокли, имаше нещо човешко, нещо женствено. Руби вървеше между редиците, докосваше листата, стриваше малко между пръстите си. Обяви, че всичко е наред благодарение на хубавото и сухо време и на грижата, с която го бяха засадили и обрали в най-подходящия момент. Скоро щяха да могат да го накиснат и пресоват, и да го продадат.

Руби предложи да си починат на сеновала — прекрасно място за седене. Покатери се по стълбата, седна разкрачена на широкия праг и увеси крака в празното пространство по начин, който, според Ейда, друга зряла жена не би си позволила.

Отначало Ейда се колебаеше. Седна в сеното върху краката си с пригладени поли. Руби я погледна развеселено, сякаш искаше да каже: „Аз мога да си го позволя, защото никога не съм била нормална, ти също можеш, защото отскоро и ти не си.“ Ейда отиде при нея на прага и седна. Седяха така, дъвчеха стръкчета сено и си клатеха краката като хлапаци. През голямата врата се виждаше хълма с къщата и над нея, отвъд горните ливади, чак до Студената планина, която изглеждаше толкова близка и острозъба в сухия въздух, цялата осеяна с петна в цветовете на есента. Къщата изглеждаше спретната, чисто бяла. От черния кухненски комин се точеше тънка синкава ивица дим. После вятърът се втурна през долината и го завъртя.

— Казваш, че искаш да разбереш живота на тази земя — каза Руби.

— Да.

Руби стана, коленичи до Ейда и закри очите й с длани.

— Чуй. — Ръцете й бяха топли и груби върху лицето на Ейда. Миришеха на сено, тютюневи листа, брашно и нещо по-дълбоко, чист животински мирис. Ейда почувства тънките им кости върху трепкащите си клепачи. — Какво чуваш?

Ейда чу вятъра в клоните на дърветата, сухото трополене на късните им листа и точно това описа.

— Дървета! — процеди Руби презрително, сякаш точно такъв глупав отговор бе очаквала. — Просто дървета?! Явно имаш още много да учиш.

Свали ръце от лицето й, върна се на мястото си и повече не спомена за това. Ейда заключи, че е имала предвид, че това е отделен свят и докато Ейда не се научи да различава тополата от дъба по това време на годината, когато е най-лесно, няма дори да е започнала да опознава това място.

По-късно следобеда, независимо от топлината, светлината беше така крехка и синкава, че показваше ясно — годината вече приближава края си. Без съмнение това беше един от последните топли сухи дни и в негова чест Ейда и Руби решиха да вечерят навън, на масата под крушата. Опекоха телешко филе, което Еско беше донесъл. Опържиха картофи и лук и поляха няколко късни марули с мас, за да омекнат. Бяха очистили нападалите листа от масата и тъкмо приготвяха местата си, когато Стоброд се появи от гората. Носеше конопен чувал, приближи се и седна на масата, сякаш в джоба си имаше официална покана.

— Само кажи и ще го прогоня отново — каза Руби на Ейда, но тя отвърна:

— Има достатъчно за всички.

По време на храненето Руби не говореше, а Стоброд заговори с Ейда за войната. Искаше му се скоро да свърши, за да може да слезе от планината, но се опасяваше, че тя ще продължи дълго и за всички ще настъпят трудни времена. Ейда се чу да се съгласява, но като погледна окъпаната в слаба синя светлина долина, трудните времена й се сториха много далеч.

Когато се навечеряха, Стоброд вдигна торбата си от земята, извади цигулка и я сложи на колене. Беше някакъв нов модел, защото там, където обикновено се намираше извитата част, имаше увита резбована змийска глава, издялана толкова прецизно, че се виждаха дори и люспите. Ясно беше, че Стоброд много се гордее с нея и с право, защото макар цигулката далеч да не беше идеална, той сам я бе направил през дните си на беглец. Предишната му откраднали по пътя към дома и така, поради липса на модел, той бе направил новата по памет. Приличаше на рядък артефакт от праисторическата епоха.

Обърна я от всички страни, за да се наслади на вида й и им разказа как е била създадена. Прекарал три седмици сред скалите в търсене на смърч, клен и чемшир и когато изсъхнали, седял часове наред да дялка отделните части. Изрязал форми и скоби, които сам измислил. Сварил дървесината за страничните части, докато омекне, а после ги оформил така, че когато се охладят, да не се разглобят. Издялал струнника, магаренцето и грифа. Сварил еленски копита за лепило. Издълбал дупки за ключовете, сглобил всички части и я оставил да съхне. После завързал кутията с помощта на тел, боядисал чемширения гриф в тъмно с разни корени и часове наред дялкал змийската глава върху извитото тяло. Накрая откраднал малко лак от работилницата на някакъв човек и я завършил. Закрепил струните и я настроил. Дори една нощ излязъл и подстригал опашката на един кон, за да си направи лъка.

Огледал направеното и решил, че остава да направи само едно — да убие змия. От известно време си мислел, че ако вкара извитата част в пръстени от опашката на гърмяща змия, звукът значително ще се подобри, ще придобие звън и глас като никой друг. Колкото повече змии, толкова по-добре. Описваше го, както се описва боен поход. Щял да достигне така желаното музикално съвършенство, както от реалното присъствие на пръстените в цигулката, така и от мистичната самодисциплина при търсенето им.

За тази цел обикалял из Студената планина. Знаел, че в първите хладни есенни дни, змиите се раздвижват в очакване на зимата и си търсят дупки. Убил няколко доста големи змии, но след това установил, че малките им опашки далеч не са достатъчни. Най-накрая, след като се изкатерил нависоко, там, където растат само ели, се натъкнал на огромна стара гърмяща змия, излегнала се на слънце на един плосък камък. Не била прекалено голяма на дължина, защото те не стават много дълги, но тялото й било по-дебело от човешка ръка. Петната по гърба й вече се били слели изцяло в черно. Пръстените по опашката й били почти колкото пръста му. Докато го разказваше на Ейда, Стоброд показа пръст и посочи чак до кокалчето.

— Толкова бяха дълги — и посочи с отсечени движения отделните пръстени.

Стоброд отишъл близо до камъка и казал на змията: „Слушай, сега ще взема тези пръстени.“ Огромната змия имала глава колкото мъжки юмрук, която вдигнала от камъка и огледала Стоброд с тесните си жълти очи. Увила се почти в кръг в знак, че предпочита да се бие, отколкото да се отмести. Размърдала опашка за миг, за да загрее. После започнала да трака с толкова ужасяващ звук, че мозъкът на човек да се смрази.

Стоброд инстинктивно отстъпил една крачка. Ама пък толкова много искал пръстените. Извадил ножа си и отрязал чаталест прът, дълъг около метър и половина, и се върнал при змията, която не била помръднала и сякаш се радвала на предстоящия сблъсък. Стоброд застанал на около метър от мястото, докъдето преценил, че може да стигне змията. Змията се изправила, вдигнала глава още по-високо. Стоброд я предизвикал с вик и размахал пръта пред лицето й. „У-у-у!“ Змията продължила да трака с опашка невъзмутимо. „Уа-а-а!“ — извикал Стоброд и я побутнал с пръта. За миг силата и височината на тракането намалели, докато змията се раздвижвала. После замлъкнала, сякаш дълбоко отегчена.

Очевидно бил нужен по-голям дразнител. Стоброд се приближил и клекнал. Стиснал ножа със зъби и хванал чаталестия прът в дясната си ръка, насочен нагоре. Размахал бързо лявата си ръка в обсега на змията. Тя се хвърлила, успоредно на земята, със зинала уста и насочени надолу зъби. Розовата вътрешност на устата й изглеждала огромна като разтворена длан. Но не уцелила.

Стоброд натиснал с пръта и заклещил главата й за скалата. С бързи движения стъпил отгоре й. Сграбчил бясно размахващата се опашка. Извадил ножа от устата си. Отрязал пръстените до дъно и отскочил назад като изплашена котка. Змията се сгърчила, съвзела се и отново се изправила готова за удар. Опитала се да заграка, макар че на мястото на опашката сега имало само празно кървящо пространство. „Живей, ако искаш!“ — казал Стоброд и си тръгнал, размахвайки отрязаните пръстени. Вярвал, че от този момент нататък всяка нота, която излезе изпод лъка му, ще има нов глас. Защото някъде под него ще се намира смъртния вик на змия.

След като разказа на Руби и Ейда за създаването на цигулката, Стоброд я загледа, сякаш е чудо на чудесата. Взе цигулката и я вдигна пред тях като музеен експонат, част от демонстрация, целяща да покаже, че в някои отношения е различен от мъжа, който преди време заминал на война. Смяташе, че войната бе променила него и музиката му по някакъв начин.

— Някои казват, че сега свиря като човек, обхванат от треска — каза той в своя защита.

Обясни, че преосмислянето е било неочаквано. Случило се близо до Ричмънд, през януари 1862-ра. Неговата част изграждала зимни укрепления. Един ден някакъв мъж дошъл в лагера да пита за цигулар и го изпратили при Стоброд. Обяснил, че сутринта, докато палела огъня, петнайсетгодишната му дъщеря по навик сипала керосин върху подпалките. Този път обаче той попаднал върху горящи въглени. Избухнали в лицето й, секунди след като затворила печката. Чугуненият капак излетял и паднал върху главата, а огненият поток обгорил тялото й до кост. Не й оставало много. В това нямало никакво съмнение. Но след един-два часа дошла в съзнание и когато я попитали какво може да облекчи страданието й, тя отговорила, че би желала да чуе музика от цигулка.

Стоброд взел инструмента и последвал човека до дома му на един час път. В спалнята се било събрало цялото семейство. Обгореното момиче било подпряно на възглавници. Косата й била залепнала, а лицето приличало на одран бобър. Възглавницата до главата била влажна, където кожата й се била разтекла. Над ухото имала дълбока рана от капака. Вече не кървяла, но още не била потъмняла. Тя огледала Стоброд, бялото на очите й се откроявало страшно на фона на оголената плът. Помолила го да изсвири нещо.

Стоброд седнал на един стол до леглото и започнал да настройва цигулката. Толкова дълго се занимавал с ключовете, че момичето казало:

— По-добре започвай, ако искаш да чуя.

Стоброд започнал с „Грахови зърна“, после „Сали-Ан“ и така минал целия си репертоар от шест песни. Всичките са танцови песни и той знаел, че не са много подходящи за случая, та се опитал да ги забави, но те отказвали да се подчинят, независимо колко бавно било темпото. Когато свършил, момичето било още живо.

— Изсвири ми още нещо — помолило момичето.

— Не знам повече.

— Жалко. Какъв цигулар си тогава?

— Некадърен и прост.

Това накарало момичето да се усмихне за миг, но болката от това се изписала в погледа й и усмивката бързо посърнала.

— Тогава измисли една песен за мен.

Стоброд бил изумен от тази необичайна молба. Никога не си бил помислял да опита да композира.

— Не мисля, че ще мога.

— Защо не? Никога ли не си мислил за това?

— Не.

— Значи най-добре да започнеш веднага. Нямаме много време.

Той помислил за минутка. Подръпвал струните и настройвал отново. Допрял цигулката до брадичка, прокарал лъка по струните и сам се изненадал от последвалия звук. Мелодията, която засвирил, била бавна и накъсана и той напипвал настроението главно чрез ниски тонове и дълги паузи. Не би могъл да я назове, но мелодията била от онзи страшен и ужасен фригийски вид и когато майката на момичето я чула, избухнала в сълзи, скочила от стола и избягала навън.

— Не беше много хубава — казал той скромно.

— Напротив — отвърнало момичето. После извърнала лице, а дишането й станало все по-накъсано и гъргорещо.

Бащата на момичето се приближило до Стоброд, хванал го за лакътя и го завел в кухнята. Сложил го да седне до масата, сипал му чаша мляко и се върнал горе в спалнята. Още преди Стоброд да изпразни чашата, мъжът се върнал.

— Отиде си — казал той. Извадил един долар от джоба си и го сложил в ръката му. — Ти наистина й помогна.

Стоброд прибрал долара в джоба на ризата си и си тръгнал. Неведнъж по пътя към лагера се спирал и поглеждал цигулката си, сякаш я вижда за пръв път. Никога преди не се бил замислял да усъвършенства свиренето си, но сега му се сторило нужно да изсвири всички мелодии отново, сякаш всички имали спешна нужда от него.

Мелодията, която измислил за онова момиче, свирел всеки ден. Никога не му омръзвала и дори я смятал за толкова неизчерпаема, че дори да я свири всеки ден до края на живота си, всеки ден ще научава нещо ново. Пръстите му вече сами напипвали струните, ръката му знаела движенията на лъка, вече не мислел за свиренето. Нотите идвали без никакво усилие. Мелодията оживявала като навик, който придава смисъл и ред в края на деня. Така, както с падането на нощта едни казват молитва, други проверяват резето на вратата, а трети пийват по едно.

От онзи ден нататък музиката все по-често витаела в ума му. Войната не го интересувала. Рядко се появявал, но и на никого не липсвал особено. Постепенно предпочел да прекарва колкото се може повече време в задимените кръчми на Ричмънд — мръсни места, които вонели на нечисти тела, разлят алкохол, евтин парфюм и пълни нощни гърнета. Всъщност още от самото начало на войната гледал да прекарва възможно най-много време по такива места, но сега разликата била, че се интересувал предимно от удивително музикалните негри, които често свирели за посетителите. Много нощи бродел от място на място, докато намери човек, който да свири на струнен инструмент с майсторлък — някой самороден талант. Изваждал цигулката и свирел до зори, и всеки път научавал по нещо ново.

Отначало прекарвал следобедите си в настройване, опипване и подготовка за свиренето. После започнал да се заслушва в думите на негърските песни, възхитен от способността им да изразят всяко свое желание, всеки страх в живота си толкова ясно и с такава гордост. Скоро започнал да усеща, че научава за себе си неща, които преди не е подозирал. Едно от най-изненадващите му открития било, че за него музиката е нещо повече от удоволствие, нещо много по-дълбоко. Групирането на звуците, фигурите, звънът и заглъхването му носели утеха. Музиката му казвала, че има правилен начин, по който трябва да са подредени нещата, за да не бъде животът винаги объркан и неясен, а да има форма и цел. Това било силен аргумент против разбирането, че нещата просто се случват. По това време вече знаел деветстотин мелодии за цигулка, от които няколкостотин бил композирал сам.

Руби се усъмни в цифрата, като посочи, че пръстите на ръката винаги са задоволявали необходимостта му да брои във всички останали аспекти на живота.

— Никога не е имал нещо, което да може да преброи с повече от десет.

— Деветстотин — повтори Стоброд.

— Ами тогава изсвири една.

Стоброд поседя така замислен няколко мига, прокара палец по струните, завъртя един ключ, изпробва звука и продължи така, докато постигна екзотична настройка в „ми“ с три позиции по-надолу, така че да е в хармония с „ла“.

— На тази така и не измислих име — каза той. — Вероятно може да се нарече „Зеленоокото момиче“.

Когато докосна лъка до струните, звукът беше изненадващо чист, остър и ясен, а изобилието в резултат на настройването даваше любопитно дисониращи хармонични ефекти. Мелодията беше бавна и ладова, но с взискателен ритъм и в широк диапазон. Дори повече, мелодията непрестанно внушаваше потискащата мисъл, че е преходна, тук е и я няма, че е непостоянна. Основната тема беше копнежът.

Ейда и Руби гледаха с изумление как Стоброд отваря музиката. Очевидно, поне за това мрачно парче, се бе отказал от кратките резки движения на лъка, познати на всички цигулари и с протяжни докосвания изкарваше ноти с невероятна сладост и пронизителност. Такава музика Руби никога не бе чувала. Нито пък Ейда, ако трябва да бъдем точни. Той свиреше с лекота, сякаш си поема дъх и в същото време изцяло убеден, че тя заслужава свой собствен живот.

Когато Стоброд привърши и свали цигулката изпод наболата си сива брада, последва дълго мълчание, в което гласовете на жабите при потока звучаха особено тъжни и безнадеждни пред идващата зима. Той погледна Руби, сякаш подготвен за някоя груба забележка. Ейда също я погледна. Нейното изражение обаче говореше, че ще е нужна повече от една прекрасна мелодия, за да се смекчи сърцето й. Не го погледна, а се обърна към Ейда:

— Наистина е странно, че едва на тези години е намерил единствения инструмент, с който изобщо е способен да работи. Толкова жалък човек, че най-яркото събитие в живота му е боят, дето изял, когато го хванали да краде месо.

За Ейда обаче бе почти чудо, че точно Стоброд ще бъде доказателството, че независимо как човек е пропилял живота си, винаги може да намери пътя към спасението, макар и само отчасти.