Студена планина

Пепел от рози

Един топъл следобед в началото на есента Руби и Ейда работеха на долната нива, която Руби бе заделила за зимна градина. Беше от ония дни, когато израслите на два метра бурени с внезапно разтворени и проблясващи на слънцето цветове, покрити с металносив мъх, изглеждаха като заскрежени в ранно зимно утро. Напомняха колко близо е вече първият истински скреж, макар слънцето да бе все още горещо, принуждавайки кравата да следва сянката на дъба, пълзяща по пасището.

Ейда и Руби прекопаваха и плевяха редовете с младо зеле, ряпа и лук — част от храната, с която щяха да преживяват зимата. Преди няколко седмици внимателно бяха подготвили всичко — изораха почвата, хвърлиха пепел от огнището и тор от плевнята, брануваха. Руби караше коня, а Ейда седеше върху браната, за да добави тежест. Браната бе грубо сечиво, измайсторено от предишния собственик на фермата от чаталест дъбов клон. В суровото дърво на двата раздалечени края бяха пробити дупки, а в тях бяха набити дълги спици от изсушена акация. Съхнейки, дъбовото дърво бе стегнало спиците толкова здраво, че те не се нуждаеха от допълнително закрепване. Ейда сядаше върху чатала и се залавяше с крака и ръце, за да не падне. Браната подскачаше по земята, трошеше буците, браздеше и изравняваше пръстта. Тя внимателно наблюдаваше тичащата назад вече обработена земя и бе успяла да забележи и грабне три върха от стрели, кремъчна стъргалка и запазена глинена фигурка на птица. Когато започнаха да сеят, Руби й показа шепа ситни черни семенца.

— Не изглеждат — много каза тя. — Иска се силна вяра, за да си представиш, че от тези семенца ще се роди толкова ряпа, че да напълни мазето ти. Дано есента е топла, че малко закъсняхме.

Зеленчуците вървели добре, твърдеше Руби, защото били засадени, по нейно настояване, при строго съблюдаване на знаците. Според Руби всяко нещо — поставянето на колове за ограда, приготвянето на кисело зеле, коленето на прасето — се подчинява на небесните правила. Сечи дърва, когато луната залязва, съветваше тя, иначе няма да те топлят през зимата, а само ще пращят и съскат. През април, когато листата на тополата станат колкото ухо на катерица, ще засадим царевица само при наличието на съответните знаци, иначе ще израсте само до коляно и ще завехне. През ноември ще заколим прасе при новолуние, защото иначе месото няма да е достатъчно мазно и пържолите ще се свиват в тигана.

Монро би сметнал тези убеждения за простонародни суеверия и не би се съобразявал с тях. Но Ейда, все по-жадна да научи от Руби всичко за живите същества, населяващи земята, гледаше на тях като на метафори. Като проява на ръководното начало, като повик за полагане на грижи и поддържане на определен ред. Те представляваха ритуал, осигуряващ обновяването на порядъка и тенденциите в материалния свят, там, където той се пресича с някакъв друг. В крайна сметка започна да ги възприема като средство за поддържане на постоянна бдителност, и като такива, тя нямаше нищо против да ги спазва.

Докато работеха в градината, чуха шум от колелета, от пръхтенето на кон, от ведро, което се удря в страничната дъска на каруца със звън, изпълващ долината. Откъм завоя се показаха първо чифт стари мулета, после фургон, който спря край оградата. Фургонът бе толкова препълнен с куфари и сандъци, че за хората нямаше място и те вървяха отстрани. Ейда и Руби отидоха до оградата и разбраха, че това са група изселници от Тенеси на път за Южна Каролина. Объркали пътя, подминали разклона за Уагън Роуд Гап и се озовали тук. Групата се състоеше от три изтощени жени и половин дузина дечица. Придружаваха ги двойка роби, мъж и жена, които ги следваха по петите като сенки, макар че спокойно можеха да им прережат гърлата, докато спят нощем.

Жените казаха, че мъжете им са на война и че бягат от федералните в Тенеси към Камдън в Южна Каролина, където едната от тях имала сестра. Помолиха за разрешение да преспят в плевника и докато си приготвяха легла в сеното, Ейда и Руби се захванаха да готвят. Руби закла три пилета, които бяха се наплодили в такова изобилие, че човек не можеше да прекоси двора, без да настъпи някое. Скоро щеше да има достатъчно петли за колене. Нарязаха ги на парчета и ги изпържиха, сготвиха боб, свариха картофи и опекоха тиква. Руби направи тройно количество хляб и когато вечерята бе готова, поканиха пътниците на масата. Робите получиха същото ядене, но седнаха навън, под крушата.

Гостите им се нахвърлиха върху храната и известно време никой не продумваше. Като се нахраниха, от пилетата бяха останали само две крилца и една кълка; бяха се справили с повече от половинка масло и кана напитка от сорго. Една от жените каза:

— Беше вкусно. От две седмици ядем само сух царевичен хляб, без масло, без мазнина или меласа. Чак да ти приседне.

— Как стана така, че се решихте да тръгнете на път? — попита Ейда.

— Федералните ни нападнаха и обраха дори негрите — отговори жената. — Взеха ни всичката храна, с която мислехме да изкараме годината. Дори видях един от тях да тъпче свинска мас в джобовете си. Гребе с шепи и тъпче. После един от войниците — казаха, че е жена в униформа — ни накара да се съблечем до голо, за да ни обискира. Но не беше жена. Имаше адамова ябълка. Взе ни всичките бижута. След това подпалиха къщата ни под дъжда и си заминаха. Не след дълго остана да стърчи само комина над продъненото мазе, пълно с воняща черна вода. Нямахме нищо, но останахме известно време, защото сърце не ни даваше да се разделим с родния дом. На третия ден застанахме с най-малката ми дъщеря край онази дупка, погълнала всичко, което имахме. Тя взе парче от счупена чиния и каза: „Мамо, скоро май ще се наложи да пасем трева.“ Тогава разбрах, че часът за тръгване е ударил.

— Да, така постъпват с нас федералните — обади се друга жена. — Решили са да наказват жените и децата заради убитите им войници.

— В тези времена сърцата ни се превръщат в кървящи рани — каза третата. — Имате по-голям късмет, отколкото си мислите, скрити в тази долина.

Ейда и Руби придружиха пътниците до плевнята, а на сутринта изпържиха почти всички яйца, които имаха и омесиха още хляб. След закуска начертаха карта на пътищата до Уагън Роуд Гап и ги изпратиха към следващия етап от пътуването им.

Същия следобед Руби каза, че иска да нагледа ябълковата градина и Ейда предложила обядват там. Събраха остатъците от снощната вечеря, взеха малка купа картофена салата с майонеза, разбита от Руби, и салата от краставици с оцет. Занесоха храната до градината в дървено ведро и се нахраниха под дърветата, седнали на постелка върху тревата.

Небето бе покрито с пелена от леки облаци и слънчевата светлина падаше като че отвсякъде, равномерна и приглушена. Руби прегледа дърветата и заключи, че ще дадат добра реколта. После най-неочаквано погледна Ейда и каза:

— Посочи ми север.

Ейда дълго се мъчи да си припомни основните посоки на света и се забави, което предизвика насмешливата усмивка на Руби. Да задава подобни въпроси й бе станало навик в последно време. Забавляваше се да показва на Ейда колко е неориентирана в живота. Един ден, докато вървяха край потока, тя я попита:

— Накъде тече тази река? Откъде идва и къде се влива?

Друг път каза:

— Посочи ми четири растения на този хълм, които стават за ядене. Колко дни остават до следващото пълнолуние? Назови ми две растения, които цъфтят сега, и две, които са вързали плод.

Ейда все още не знаеше отговорите, но искаше да ги научи. Руби бе нейният учебник. Докато работеха денем, Ейда забелязваше, че познанията на Руби включват и множество неща, привидно нямащи връзка с отглеждането на растения. Дори безполезните за човека неща — животни и растения — и начинът им на живот очевидно не оставаха извън обсега на интереса й, тъй като тя непрекъснато говореше за създанията, населяващи света. В ума й се запечатваше всяка богомолка из тревата, червейчетата по царевицата в малките палатки, които си правеха от млади листа, ивичестите и петнисти саламандри, дружелюбно усмихнатите под камъните в потока. Руби забелязваше дребните, покрити с власинки, изглеждащи отровни, растения и гъби по влажните гниещи дървета, всички ларви, насекоми и червеи, които живеят сами в колибки от клечки, пясък или листа. Всеки живот си имаше своята история. И най-малкият признак на живот привличаше вниманието на Руби.

Когато се отпуснаха на одеялото, сити и сънливи, Ейда каза на Руби, че й завижда за познанията за света. Фермерство, готвене, дивата природа…

— Откъде си научила всичко това?

Руби отговори, че е научила каквото знае от възрастните жени от селището, на които е задавала разни въпроси, докато ги е наблюдавала как работят. Научила доста и от Сали Суангър, която според Руби знае много, като например имената на всички растения до най-невзрачната тревичка. Каза, че също така и сама доста си е блъскала главата, за да открие логиката на живота. Било просто въпрос на наблюдателност.

— Отначало се опитваш да разбереш кое какво харесва — каза Руби, а Ейда го разтълкува за себе си като: „Наблюдавай и откривай механизмите на привличането в природата“.

Руби посочи червените петна по зеления хълм.

— Смрадликата и кучешкият дрян вече си сменят цвета, преди останалите дървета. Защо го правят почти цял месец предварително?

— Случайност? — предположи Ейда.

Руби издаде тих звук, сякаш изплюваше камъче или буболечка от устата си. Според нея хората отдават на случайността всичко онова, което не разбират. Тя обаче бе на друго мнение. По това време на годината и смрадликата, и кучешкият дрян са отрупани със зрели плодчета. По-правилно било да се запитаме: „Какво друго, имащо връзка с въпроса, се случва?“ Да вземем птиците. Те летят по цял ден и по цяла нощ. Достатъчно е да вдигнеш очи, за да се увериш. Ще ти се завие свят, като видиш колко са много. После си представи, че стоиш на високо място и под себе си виждаш гората, така, както я виждат птиците. Ще забележиш колко зелени и еднакви изглеждат дърветата, независимо дали предлагат храна или не. Същото виждат и птиците. Те не познават гората. Не знаят къде точно расте дървото, чиито плодове стават за ядене. Та, според Руби, кучешкият дрян и смрадликата почервеняват, за да кажат „изяж ме“ на гладните птици.

— Значи кучешкият дрян го прави умишлено? — каза Ейда.

— Може и така да е, кой знае — отвърна Руби.

Попита Ейда дали някога се е вглеждала отблизо в изпражненията на различните птици.

— Не бих казала — отвърна Ейда.

— Много си вириш носа, затова.

Според Руби точно там се крие отговорът на въпроса. Не всяко семенце на кучешкия дрян покълва там, където е паднало — под старото дърво. Кучешкият дрян използва птиците, за да разнасят семената му на по-подходящи места. Птиците ядат плодовете му, после изхвърлят семената му цели и неповредени, готови да покълнат, където паднат, и то вече снабдени с тор. Според Руби, ако човек поразсъждава върху тия неща достатъчно дълго, ще намери в тях и важна поука, защото почти всичко живо се множи по подобен начин и с подобна цел.

След това млъкнаха. Руби легна и задряма върху одеялото в тихия топъл следобед. Ейда също бе уморена, но се пребори със съня като дете, чийто час за лягане е дошъл, но около него се случват интересни неща, които не може да пропусне. Тя стана и тръгна през градината към края на гората, където горските есенни цветя започваха да цъфтят в жълто, лилаво и металносиво. Край цветовете кръжаха разноцветни пеперуди. Три сипки кацнаха на къпинов храст с вече почервенели листа, после литнаха близо до земята с проблясващи между черните криле жълти гърбове и изчезнаха сред шубраците, където свършваше полето и започваше гората.

Ейда застана неподвижно, притвори очи и се заслуша в звуците от безброя мънички същества, долитащ откъм цветята. Насекоми, които летяха, пълзяха, катереха се, ядяха. Вечното натрупване на енергия в тях бе като проблясваща пулсация на самия живот, която я изпълни докрай.

Част от нея изпадна в летаргична омая, друга част продължаваше да наблюдава. Припомни си думите на жената за големия й късмет. В ден като този, въпреки надвисналата война и труда, който знаеше, че трябва да полага, тя не виждаше какво още може да иска от живота. Изглеждаше й съвършен.

След вечеря Руби и Ейда седнаха на верандата. Ейда зачете на глас. Почти бяха свършили с Омир. Вечното очакване на Пенелопа бе поомръзнало на Руби, но нямаше нищо против Ейда да й почете, защото патилата на Одисей и изпитанията, на които го подлагаха боговете, я разсмиваха от сърце. Тя обаче подозираше, че в този Одисей има повече от нрава на Стоброд, отколкото Омир би искал, и според нея на оправданията му за безкрайното удължаване на пътешествието не можеше много-много да се вярва — мнение, потвърдено от откъса, който четяха в момента, за това как спътниците му си седят в колибата на свинаря, пият и си разправят разни истории. Тя заключи, че общо взето нещата не са се променили кой знае колко, въпреки изтеклото оттогава досега безкрайно дълго време.

Когато взе да се стъмва, Ейда остави книгата и се загледа в небето. Нещо в цветовете или уханията на нощта й напомни за празненството, на което бе присъствала по време на последното си пътуване до Чарлстън и тя разказа на Руби за него.

Празненството бе устроено в дома на братовчедка й — внушителна къща край широкия завой на река Уондо. Продължи цели три дни. Спяха от зори до обед и ядяха само стриди, шампанско и сладкиши. Всяка вечер имаше музика и танци, а късно нощем излизаха да гребат по бавните води на реката под изпълващата се луна. Бяха особени дни на предвоенна треска и дори младите мъже, които дотогава бяха считани за скучни и лишени от чар, внезапно придобиха бляскав героически ореол, защото всички си мислеха, че не след дълго много от тях ще загинат. През тези кратки дни и нощи всеки мъж можеше да си намери обожателка, стига да пожелаеше.

В последната нощ на празненството Ейда облече рокля от бледолилава коприна, украсена с дантела в подходящ цвят. Беше скроена с тясна талия, за да подчертава стройната й фигура. Монро бе купил целия топ плат, от който бе ушита роклята, за да не може никой друг да има същата. Според него тя чудесно подчертавала тъмната й коса и й придавала лека загадъчност на фона на обичайните розови, светлосини и жълти тоалети. Вечерта един джентълмен от Савана — ослепително изглеждащият, но празноглав втори син на богат търговец на индиго — толкова настойчиво ухажва Ейда, че накрая тя се съгласи да излязат заедно в реката, макар малкото, което знаеше за него да я караше да го смята просто за суетен глупак.

Казваше се Блонт. Закара лодката до средата на Уондо и пусна веслата. Седяха един срещу друг. Ейда бе прибрала роклята плътно около краката си, за да не се изцапат полите й с катрана, с който бяха запълнени цепнатините между дъските на дъното. Мълчаха. Блонт потапяше греблата във водата и гледаше как тя се оттича от тях. Личеше, че си мисли за нещо в съзвучие с ромоленето на капещата вода, защото спря чак когато Ейда го помоли да престане. Блонт бе взел две чаши и половин бутилка шампанско, все още достатъчно студена, за да се изпоти в душния въздух. Предложи чаша на Ейда, но тя отказа. Той сам довърши бутилката и я хвърли в реката. Водата бе съвършено неподвижна и кръговете от падането й се разпространиха толкова надалеч, че се изгубиха от погледа.

Откъм къщата долиташе музика, но толкова тихо, че поради голямото разстояние не можеше да се разбере повече от това, че е валс. В тъмното бреговете изглеждаха невероятно далечни. Обичайните черти на пейзажа се бяха променили до неузнаваемост, превърнати в отделни чудати геометрични форми. Равнини, кръгове, линии. Пълната луна висеше отгоре и хвърляше приглушена от влагата във въздуха светлина. Небето проблясваше в сребристо, прекалено ярко, за да се виждат звездите. Широката река също бе като покрита със сребро, но малко по-матово. Утринната мъгла вече се надигаше от водата, макар че до разсъмване оставаха още часове. Единствено линията от тъмни дървета на хоризонта разделяше реката от небето.

Най-накрая Блонт заговори. Разказа за себе си. Наскоро бил завършил университета в Колумбия и едва сега започвал да изучава тънкостите на семейния бизнес в Чарлстън. Но, разбира се, веднага щял да се запише доброволец, ако избухне война, както се очаква. Говори възторжено за победата над всеки враг, решил да подчини южните щати. Ейда бе слушала подобни гръмки слова цели три дни и й бяха омръзнали.

Блонт продължи да говори, макар постепенно да губеше увереност. Заплете се във високопарните си приказки и млъкна. Наведе глава към черното дъно на лодката и Ейда виждаше само темето му. После, под въздействието на шампанското и странността на нощта, Блонт си призна, че се ужасява при мисълта за битките, които несъмнено го очакват. Не бе сигурен дали ще съумее да изпълни воинския си дълг, така че да бъде полезен. Но категорично отхвърляше мисълта за позорно бягство. Сподели, че го навестяват сънища за ужасна смърт по най-различни начини. Някой от сънищата му със сигурност щял да се сбъдне.

Говореше наведен, сякаш на обувките си и когато вдигна лице, Ейда забеляза в лунната светлина блестящите пътечки от сълзи, стичащи се по страните му. В пристъп на неочаквана нежност тя осъзна, че сърцето на Блонт не е на истински воин, а по-скоро на търговец. Тя се пресегна и докосна ръката му. Знаеше какво се очаква от нея — да каже, че дългът и честта изискват храброст при защитата на отечеството. Жените бяха повтаряли подобни фрази през цялото празненство, но думите заседнаха в гърлото на Ейда. Все пак, можеше просто да каже „Не се тревожи“ или „Бъди смел“. Но в момента всякакви подобни утешения й изглеждаха фалшиви. Така че си замълча, като продължи да гали ръката му. Надяваше се Блонт да не възприеме този любезен жест за нещо повече от това, което всъщност бе, тъй като първата й реакция при срещите с по-настойчиви мъже бе да се свие и отдръпне. А лодката не предлагаше кой знае какво пространство за отстъпление. Но тя с облекчение установи, че Блонт е обзет от толкова силен страх за бъдещето си, че изобщо не му е до ухажване. Седяха така, докато течението отнесе лодката до завоя. Тя се насочи по външната крива, заплашвайки да заседне на пясъчната плитчина, която проблясваше като бледа ивица под лунната светлина. Блонт се съвзе, взе греблата и върна лодката до пристана.

Изпрати я до верандата на ярко осветената къща. Силуетите на танцуващите се мяркаха в жълтите прозорци. Сега музиката бе достатъчно ясна, за да бъде разпозната: Гунгъл18, после Щраус. На входа Блонт се спря. Допря с два пръста брадичката на Ейда, повдигна главата й и се наведе, за да я целуне по бузата. Бе кратко, братско докосване с устни. После се отдалечи.

Докато минаваше по коридора, за да се качи в стаята си на горния етаж, Ейда изведнъж забеляза отражението на женски гръб в едно от огледалата. Тя спря поразена. Роклята на жената бе с цвят „пепел от рози“. Ейда се закова на място, пронизана от завист заради роклята, съвършените форми на гърба, гъстата черна коса и самоувереността, която излъчваше позата на жената.

После направи крачка напред. Другата жена направи същото. Ейда разбра, че се възхищава на самата себе си и че огледалото просто е уловило образа от отсрещното, това на стената зад нея. Светлината от лампите и леко матовата му повърхност бяха променили цвета от бледолилав на розов. Тя се качи горе и се приготви да си ляга, но спа зле, тъй като музиката не спря до разсъмване. Докато лежеше будна, си мислеше колко странно е чувството да завиждаш на самия себе си.

На другия ден, когато гостите се качваха на каретите, за да се приберат в града, Ейда срещна Блонт на предното стълбище. Той избягваше погледа й и мълчеше — явно се срамуваше от поведението си предната вечер. Но все пак му правеше чест, че не я помоли да запази в тайна случилото се и тя оцени това. Повече никога не го видя. От едно писмо от братовчедка й Луси научи, че Блонт е загинал край Гетисбърг19. По сведения на очевидци, бил улучен от куршум в лицето при отстъплението от Семитъри Ридж. Вървял обърнат назад, защото не желаел да бъде застрелян в гръб.

Като свърши разказа си, Руби не остана особено впечатлена от доблестната смърт на Блонт и доста се чуди как може да се води такъв безполезен живот, изпълнен с безсъние и гребане из реката просто за удоволствие.

— Явно не си ме разбрала — каза Ейда.

Останаха навън още малко да погледат как светлината бавно гасне и как очертанията на дърветата по възвишенията се сливат. После Руби стана и каза:

— Време е за нощната ми работа.

Това бе обичайният й начин да каже „Лека нощ“. Отиде да нагледа животните за последен път, да провери вратите на пристройките и да угаси огъня в кухненската печка.

Ейда остана на верандата с книгата на скута. Загледа се към плевнята. Към гористите склонове. Към притъмняващо небе. Цветовете, които й бяха напомнили за Чарлстън, се бяха размили. Всичко бе застинало. Но не и мислите й, които се връщаха към спомена за онази първа вечер след пристигането им, когато с Монро седяха на същата тази веранда. Вече добре познатите й подробности от пейзажа тогава им се бяха сторили странни. Планинската местност бе непривично тъмна и стръмна в сравнение с Чарлстън. Монро каза, че подобно на всички елементи на природата, чертите на тази великолепна топография са просто знаци от някакъв друг свят, от някакъв по-дълбок живот, от някакво друго битие, към което насочваме целия си копнеж. Ейда се бе съгласила.

Но сега бе на друго мнение. Това, което виждаше пред себе си, не бяха просто знаци — бе самият живот. Мнение, противоположно на възгледите на Монро, но не изключващо наличието на болезнен копнеж, макар Ейда да не бе в състояние да назове посоката му.

Руби прекоси двора и се спря до портата.

— Кравата трябва да се прибере — каза тя и без да се сбогува, хвана пътеката към колибата.

Ейда слезе от верандата, мина край плевнята и излезе на пасището. Слънцето отдавна бе залязло зад хълмовете. Светлината гаснеше бързо. Планината се възправяше сивкава в здрача, бледа и нематериална като дъх върху стъкло. Като че самотата се бе заселила тук. Дори местните жители говореха за тежестта, която ляга в душата на човек, останал сам в планината по това време на деня, по-лошо дори, отколкото в безлунна нощ, защото тъкмо по здрач страхът от тъмното е най-силен. Ейда го бе усетила още в началото и се бе оплакала на Монро. Той се бе опитал да я убеди, че чувството за самота няма нищо общо точно с това място, както й се струва. Че то не е нещо уникално за нея или за определено място, а е част от самия живот. Само много примитивна или много корава душа не го усеща, както някои рядко срещани организми са нечувствителни към топлината или студа. И както винаги, Монро си имаше обяснение за всичко. Каза, че в сърцата си хората знаят, че преди много време Бог е бил навсякъде около тях и че чувството за самота запълва вакуума, появяващ се, когато Той се отдалечи с още една крачка.

Въздухът изстина. По тревата вече бе паднала роса и докато стигне до Уолдо, която лежеше във високата трева край оградата, полите на роклята й се намокриха. Кравата се изправи схванато на крака и тръгна към портата. Ейда пристъпи в правоъгълника трева, утъпкана от животното. Усети топлината й да се вдига от земята и да облъхва краката й. Прииска й се да легне там, за да си почине, внезапно почувствала необяснима умора, като от цял месец работа без почивка. Но не го направи; просто се наведе, мушна ръце под тревата и докосна земята, все още топла като живо същество, сгряно от слънцето и тялото на кравата.

Откъм потока се обади бухал. Ейда си повтори ритъма на петтактовата фраза, сякаш определяше стъпката на стих: едно дълго, две къси, две дълги. Птица на смъртта, казваха хората, макар Ейда да не виждаше причина за това. Крясъкът на бухала звучеше прекрасно в сивкавата светлина, като зов на гълъб, само че малко по-плътен. Уолдо измуча, нетърпелива и нуждаеща се — като толкова много други същества в долината — от нещата, които Ейда се учеше да върши, така че тя измъкна ръце изпод тревата и се изправи.