Студена планина

Да живееш като боен петел

Към обед Инман и Вийзи попаднаха на току-що отрязано дърво, паднало успоредно на пътя. До него лежеше дълъг трион със смазано острие без следи от ръжда и с блестящи от скорошно наточване зъби.

— Виж ти — каза Вийзи. — Забравен трион. Някой би дал доста пари за него.

Той понечи да го вземе, но Инман каза:

— Дърварите са отишли да обядват. Скоро ще се върнат, за да окастрят и нарежат дървото.

— Не ме интересува. Просто си минавам по пътя и намирам трион.

Вийзи взе триона, метна го на рамо и тръгна. При всяка негова крачка двете дървени дръжки подскачаха, широкото острие бръмчеше и жужеше като еврейска арфа.

— Ще го продам на първия срещнат — каза той.

— Май ти е много лесно да се разпореждаш с чуждо имущество. Чудя се как ли си съчетавал това с десетте божи заповеди в проповедите си.

— Грешиш. По въпросите на имуществото Бог не е особено придирчив. Уважението му към него не е особено голямо — предубеждение, което Той показва на всяка крачка. Обърни внимание особено на начина, по който използва пожарите и наводненията. Намираш ли нещо справедливо в тях?

— Не.

— Виждаш ли? Мога само да кажа, че ако човек е решил да моделира себе си по Божие подобие, не бива да се замисля много-много на кого принадлежи някакъв си трион. Тези неща отвличат вниманието от главната цел.

— Главната цел? — Инман погледна покритата със струпеи глава на проповедника, раната под окото му, отворена от дебелата проститутка и белега от удара, който му бе нанесъл с пистолета си край Дълбоката река. — Я се виж, точно ти ли ще ми говориш за главната цел? Дето напълно си си заслужил всички тия белези.

— Не казвам, че не съм ги заслужил. И много по-достойни от мен люде са получавали далеч по-страшни рани. Но аз нямам намерение повече да се давам толкова лесно.

Тези думи наведоха Вийзи на мисълта за средствата за самозащита и той каза:

— Дай да видя пистолета ти.

— Не може — отговори Инман.

— Хайде де, нищо няма да му стане.

— Не.

— Мислех само, че би бил подходящо оръжие за един стрелец.

— Твърде голям и тежък е — каза Инман. — На теб ти трябва „Нейви“, „Колт“ или „Стар“. Дръжките им са удобни за бързо вадене от кобура.

— Поне си ми върни моя.

— Ще го задържа, докато се разделим — каза Инман.

— Това може да стане неочаквано. И аз ще остана невъоръжен.

— А светът — по-хубав.

Минаваха под огромно дърво — рожков, надвиснало над пътя. Поради липса на друга храна, те се спряха и напълниха джобовете си с дългите му ръждивокафяви плодове. После продължиха да вървят, като разтваряха шушулките с ноктите на палците си и ядяха сладката бяла каша вътре, остъргвайки я със зъби. След известно време видяха един мъж, който стоеше встрани от пътя и съсредоточено наблюдаваше нещо пред себе си. Беше трупът на голям черен бивол, лежащ между двата ръкава на потока. Мъжът също ги видя, поздрави и попита дали имат нещо против да му помогнат. Инман тръгна към него. Вийзи скри триона край пътя и го последва.

Застанаха до мъжа и заоглеждаха подпухналия труп. Водата се плискаше по корема му, а около устата и под опашката му кръжаха облаци мухи. Стояха със скръстени ръце и сведени погледи, като работници, които имат да вършат някаква неприятна работа.

Мъжът не бе стар, но не и в първа младост. С налят корем, като всички мъжки бозайници в късната си зрялост, от маймуната до коня. Носеше шапка — черна вълнена антика с конусовидно дъно. Макар денят да не бе много студен, бе завързал с връв широката й периферия върху ушите си и тя бе заприличала на боне. Рошави бакенбарди стигаха до брадичката му. Тъмни очи с месести клепачи като на граблива птица надничаха изпод периферията. Имаше малка кръгла уста, напомняща на Инман за дихателния отвор на огромния кит, който бе видял при сраженията край брега в началото на войната.

На близкото дърво бе подпряна едноцевна пушка десети калибър. Цевта изглеждаше рязана, за да има по-широк от обичайния обсег. Работата бе извършена с неподходящ инструмент, тъй като отворът бе нащърбен и не съвсем перпендикулярен на цевта.

— Как мислиш да го извадиш? — попита Вийзи.

Преди да отговори, мъжът сви палеца и показалеца си във вид на щипка и бръкна под панталона си, за да хване ситната гадинка, която очевидно го хапеше по слабините. Извади пръсти, доближи ги до очите си и нещо изпука между дебелите му пожълтели нокти. Ръцете му бяха големи и покрити с белезникави люспици.

Биволът, обясни той, бил избягал преди няколко дни и бил умрял от някаква неизвестна болест. От този ръкав те черпели вода за пиене, и когато обичайният й вкус придобил някакъв особен дъх, той тръгнал по брега, за да установи причината. Носеше въже и смяташе, че заедно ще могат да издърпат животното от водата.

Инман погледна мъжа, после Вийзи. После туловището на бивола. Ще трябват най-малко два коня, помисли си той.

— Можем да опитаме, но е доста голям. Трябва да измислим нещо друго.

Мъжът не му обърна внимание. Завърза въжето за врата на животното, после тримата хванаха другия край и започнаха да дърпат. Трупът не помръдна.

— Лостове — каза мъжът. — Ще можем да го извадим, ако намерим пръти.

— Няма нужда да ги търсим — можем да си отрежем — каза Вийзи. — Имам хубав трион, който може би ще поискаш да купиш като свършим работата.

Той хукна към пътя да донесе триона. Беше развълнуван като момче, което за пръв път ще прави нещо заедно с големите мъже.

На Инман идеята не му допадна. Седна на един пън. Ентусиазмът, с който другите двама се заловиха за работа, му бе забавен. Напомняха му за офицери от сапьорните войски, които се захващат да строят мост или друго с несъответстващо на реалната необходимост от съоръжението въодушевление, като накрая се оказва, че са похабени огромни усилия за нещо, което е напълно излишно.

Вийзи и мъжът отрязаха три здрави пръта, нагазиха във водата до колене и нахвърляха големи камъни, които да им служат за опора. Натиснаха прътовете, опитвайки се да претърколят бивола, но успяха само едва-едва да го помръднат. Инман се присъедини към тях, но без резултат. Проблемът бе, че успяваха да повдигнат бивола само на около две педи. В този момент се уморяваха, не издържаха на тежестта и отпускаха прътовете, а трупът цопваше обратно с плисък.

— Ще ви кажа какво ще направим — каза Вийзи. — Ще го повдигнем и ще пъхнем отдолу камъни, за да го задържим. Оттам ще го повдигнем пак и ще подпрем с по-големи камъни. И така ще го претърколим.

Инман премери на око разстоянието от бивола до брега.

— Дори да го претърколим веднъж, пак ще остане във водата — каза той.

— Ще го претърколим два пъти — настоя Вийзи.

— Така ще стигне до брега, но ще продължи да се разлага и да мърси водата.

— Тогава — три пъти — не се предаваше Вийзи, омагьосан от чудото на лоста и вдъхновен от факта, че върши истински мъжка работа.

Инман си представи как до вечерта се мотаят около животното, как повдигат, подпират с камъни и пак повдигат. Час след час похабено скъпоценно време за вървене или за почивка.

Той отиде до брега, където Вийзи бе оставил триона, взе го, върна се при бивола и допря острието му до врата на животното.

— Някой да хване от другия край — каза той.

Вийзи изглеждаше безкрайно разочарован, но мъжът хвана другата дръжка и с няколко движения отрязаха главата. После — парче от гърдите заедно с предните крака. Следващият отрез отдели задницата от корема, от който блъвнаха вътрешности, тъмна течност и газове. Вийзи се преви надве и повърна във водата. Течението понесе надолу пенеста каша от рожковите.

Мъжът го погледа и се захили, сякаш на някакъв смешен анекдот.

— Слаб му е стомахът — каза той.

— Той е проповедник — каза Инман. — Не е свикнал на физически труд.

Когато свършиха с рязането, повърхността на потока се покри с остатъци от трупа, които те извлякоха на брега. Но водата си остана червена, напомняйки на Инман за реката при Шарпсбърг.

— Не бих пил тая вода още няколко дни — каза той.

— Разбира се — отвърна мъжът.

Те изплакнаха ръце в чистата вода малко по-нагоре.

— Елате да вечеряте с нас — каза мъжът. — Имаме и плевник, в който можете да пренощувате.

— Само ако ни отървеш от този трион — отговори Инман.

— Искам два федерални долара. Или петдесет от нашите — обади се Вийзи.

— Взимай го — каза Инман.

Мъжът намести триона на рамо през средата, а със свободната си ръка взе пушката. Инман и Вийзи тръгнаха с него надолу по пътя, който следваше потока. Мъжът бе в повишено настроение, направо весел, след като бе махнал трупа на бивола от водата, която използваше за пиене. След като повървяха известно време той се спря, сложи пръст на носа си и намигна. Приближи се до голямо дъбово дърво с хралупа в дънера на нивото на очите. Пъхна ръка вътре и извади запушена кафява бутилка.

— Скрил съм си няколко наблизо, че да има, като ми се допие — обясни той.

Седнаха облегнати на дървото и започнаха да си подават бутилката. Мъжът каза, че името му е Джуниър, после им разправи истории от младините си, когато пътувал из страната и устройвал бой с петли. Разказа за един петел, едър доминиканец, който живеел единствено, за да се бие и качва кокошките. За това как в продължение на месеци побеждавал всичките си противници. За епичните му битки и зрелищни победи, когато петелът, на пръв поглед, губещ битката, литвал на някоя от гредите в хамбара, където била устроена борбата, и оставал там, докато зрителите започвали да го освиркват. В кулминацията на присмеха и дюдюканията той се стоварвал като чук върху противника си, след което на арената оставала само купчина кървави пера.

Джуниър разказа също така как жените буквално се хвърляли на врата му с устрема на петела, атакуващ противниците си. Сещал се най-вече за една от тях, омъжена жена, чийто съпруг го поканил да им гостува през няколкото дни между представленията. Тя му хвърлила око и дебнела всеки сгоден случай да се отърка в него. Един ден, когато мъжът й тръгнал да оре, тя отишла да донесе вода от кладенеца. Като се навела да хване ведрото, Джуниър се приближил изотзад и метнал полите й на гърба. Отдолу нямала нищо, каза той. Тя вирнала задник и застанала на пръсти. Оправил я на място, както си стояла наведена над кладенеца. Продължило толкова, колкото да извади пълното ведро. Като свършил, си тръгнал по пътя с петела под мишница. Искаше да накара Инман и Вийзи да повярват, че на младини е преживял безброй прекрасни дни.

— Много пъти съм бъркал в гърнето с меда — каза той.

На Вийзи тия истории му допаднаха. Алкохолът бързо го бе ударил в главата, понеже стомахът му бе празен. Посрещна края на разказа с бурно одобрение, после надълго и нашироко взе да обяснява с преплетен език, че тъкмо така трябва да живее всеки истински мъж.

— Да живееш като боен петел — това е моята цел — изломоти накрая той.

Джуниър се съгласи, че скитническият живот му е бил по сърце и каза, че неприятностите му започнали, когато си седнал на задника и се оженил, защото три години след сватбата, тя му родила негърче. Отказала да назове бащата, лишавайки Джуниър от правото на справедливо отмъщение. Тръгнал да се развежда, но съдията не му дал развод на основанието, че Джуниър е знаел що за стока е тя, още когато се е женил за нея.

После довела двете си сестри да живеят с тях, а те не падали по-долу от жена му, защото едната била родила близнаци от неопределена раса, и макар че вече били на по няколко години — не се сещал колко точно — растели на воля като малките на диви прасета, и нито майка им, нито някой друг се бил сетил да ги кръсти, та когато искали да повикат някое от децата просто го посочвали с пръст и казвали: „Ей това“.

Джуниър заяви, че в резултат на тъжната равносметка на брачния му живот е започнал да съжалява, че не се е оженил за някое тринайсетгодишно момиче, което да възпита така, както на него му харесва. Каза, че нощ след нощ лежал буден, мислейки си, че няма да види бял ден до смъртта си и че единственото възмездие ще е да им пререже гърлата, докато спят и после да си пръсне главата с пушката или да хване гората, където в крайна сметка ще го заловят, ще го вържат за някое дърво и ще го гръмнат като миеща мечка.

Това малко поохлади ентусиазма на Вийзи. След малко Джуниър върна бутилката в хралупата и нарами триона. Поведе ги към дома си, разположен в мочурлива падина под пътя. Беше голяма къща, обкована с дъски, толкова занемарена, че единият й край се бе свлякъл от основите от плоски речни камъни, в резултат на което къщата се бе наклонила на една страна, сякаш потъвайки в земята.

Дворът бе пълен с клетки на бойни петли, направени от неодялани колове, свързани с пръчки от орлов нокът. Отвътре надничаха ярки птици със студени лъскави очи, които виждаха света единствено като арена. Тънък стълб бял пушек се виеше от комина, а друг, по-тъмен, се издигаше към небето от друго място някъде зад къщата.

Като се отклониха от пътя, за да слязат в падината, изпод верандата изскочи шарено трикрако куче, което се втурна ниско по земята право към Инман. Тъй като Инман се бе научил да се бои повече от кучета, които не лаят, го изчака да приближи и го ритна под челюстта. Кучето падна и остана неподвижно.

Инман погледна Джуниър и каза:

— Какво можех да направя?

— Не всички, по които лаят кучетата, са крадци — обади се Вийзи.

Джуниър стоеше мълчаливо.

След малко кучето стана на крака и крадешком се примъкна обратно под верандата.

— Радвам се, че не е мъртво — каза Инман.

— И пет пари не давам дали е живо или мъртво — отвърна Джуниър.

Влязоха в къщата, минаха през кухнята и се озоваха в трапезарията. Джуниър веднага извади от шкафа друга бутилка и три тенекиени чаши. Подът бе наклонен и когато Инман тръгна към стола до масата, едва се задържа на крака. В ъгъла, където беше коминът, имаше легло и той забеляза, че никой дори не беше се опитал да го подпре, за да го изравни — просто го бяха обърнали така, че главата на спящия да е от по-високия му край.

На стените бяха окачени фотографии, изрязани от различни книги и вестници, някои от тях — успоредно на наклонения под, други — по въображаемата линия, която би се получила ако подът беше равен. В огнището тлееше огън, а от тавата върху жарта се носеше миризма на развалено месо. Огнището бе под такъв ъгъл, че пушекът първо докосваше страничната му стена, преди да намери път към комина.

При такова голямо отклонение от отвеса дори да налееш чаша уиски от бутилката бе трудна задача. Когато Инман се опита да го направи, не улучи чашата и намокри върховете на ботушите си. Когато най-после успя да напълни чашите и понечи да сложи чашата си на масата, забеляза, че около всяко място за хранене са заковани летви, за да задържат чиниите и чашите да не се плъзгат по наклона.

Вийзи взе чашата си и тръгна нагоре-надолу из стаята. Изведнъж му хрумна нещо.

— Можем да изправим къщата с лостове! — каза той.

Лостовете явно не му излизаха от ума, като че бе открил механизъм, способен да се справи с всички задачи, стоящи пред човека. Пъхни лост под онова, което е криво, и готово — светът ще застане на мястото си.

— Може — каза Джуниър. — Но къщата си стои така от толкова време, че вече сме свикнали. Ще ни се струва странно да живеем в къща без наклон.

Пийнаха още малко. Алкохолът бързо завъртя главата на Инман, защото от оскъдната вечеря насам не бе ял нищо освен рожковите. Вийзи бе още по-зле заради стомаха си. Седеше с изкривена под невъзможен ъгъл глава и гледаше в чашата си.

След малко в стаята влезе момиченце на осем-девет годинки. Беше слабо дете, с тънки глезени и крехки рамене. Кожата му беше с цвят на каймак, косата — кестенява, падаща почти до кръста на ситни букли. Инман рядко бе виждал по-красиво момиченце.

— Майка ти в къщи ли е? — попита Джуниър.

— Да — отвърна момиченцето.

— Къде е?

— Отзад. Беше там преди малко.

Вийзи вдигна очи от чашата си и разгледа детето. После каза на Джуниър:

— Виждал съм бели деца и с по-тъмна кожа. Колко негърска кръв има в нея, според теб?

— Колкото и да е, все едно. Негърче е и това си е — отвърна Джуниър.

Вийзи внезапно се изправи и клатушкайки се, тръгна към леглото. Легна и заспа.

— Как се казваш? — попита Инман.

— Лула.

— Не, не е Лула — обади се Джуниър. Той се обърна към момиченцето и го погледна свирепо. — Кажи си името.

— Мама казва, че е Лула — отговори то.

— Да, ама не е. Това е галеното ти име, което ти е измислила майка ти. Но тук аз кръщавам! Казваш се Частити27.

— И двете са хубави — каза Инман.

— Не — възрази Джуниър. — Моето е по-добро, тъй като напомня каква уличница е майка й.

Той допи чашата си и каза:

— Ела.

Без да се обръща, за да види дали Инман го следва, той излезе на верандата и седна на люлеещ се стол.

Инман слезе в двора и вдигна глава, за да погледне небето. Свечеряваше се и слабата светлина падаше косо. На източния небосклон се виждаше част от луната и маякът на Венера. Въздухът бе сух и студен и Инман вдиша дълбоко. Мирисът му го подсети, че есента наближава. Въздухът му каза, че колелото на сезоните се е завъртяло още веднъж.

— Лила — извика Джуниър.

След минута иззад ъгъла на къщата се появи млада жена, която седна на стъпалата на верандата между Инман и Джуниър. Тя вдигна колене и огледа Инман с любопитство. Беше с руса коса и налят ханш. Беше облечена в памучна рокля, толкова тънка и избеляла от пране, че през тъканта с цвят на пергамент се виждаха веничките по кожата й. Върху роклята все още личаха щамповани цветя, но бяха толкова избледнели, че това, което бе останало, повече приличаше на знаци от някакво руническо писмо.

Девойката беше пълничка. Долната част на белите й бедра бе напълно открита на мястото, където роклята падаше на стъпалата. Очите й бяха с цвят на метличина. Ходеше с несресана коса. Краката й бяха голи и изподраскани и в нея имаше нещо толкова странно, че Инман се улови мислено да докосва калните пръсти на едно от закръглените й стъпала, за да провери дали наистина са пет. Джуниър извади от джоба си лула от царевичен кочан с глинен мундщук. Напълни я от намачкана кесийка с тютюн и я пъхна в ъгълчето на устата си. После подаде кесийката на Инман с думите:

— Биволска кожа. Човек не може да измайстори по-хубава кесия от направената от Бог. Чрез тези неща Той проверява дали се задоволяваме с онова, което ни дава, или го отхвърляме и се опитваме да сътворим нещо по-добро със собствените си несъвършени оръдия. Огънче! — обърна се той към девойката.

Тя се сепна, стана на крака, пооправи роклята си, влезе вътре и се върна с тлеещ въглен. Наведе се, за да го сложи в лулата, като при това обърна задника си към Инман. Тънката рокля се бе събрала в пролуката между бедрата и ги обгръщаше толкова плътно, че той различи вдлъбнатината в стегнатите мускули на бутовете й и двете трапчинки над мястото, където гръбнакът се съединяваше с тазовата кост. Цялата й анатомия бе пред очите му и Инман се оказа лице в лице с този непознат му, макар и не съвсем недружелюбен, образ.

Изведнъж девойката се изви и подскочи като заек, преследван от бухал, и Инман видя ръката на Джуниър да се измъква от пазвата й.

— По дяволите, Джуниър! — извика тя.

Лила седна на мястото си на стъпалата с притиснати към гърдите ръце. Джуниър пушеше. Лила махна едната си ръка и Инман забеляза малко петънце кръв върху предната страна на роклята.

— Върви тия кучки да те нахранят — каза Джуниър. — Аз отивам да нагледам кобилата на долното пасище.

Той стана, приближи се до края на верандата, разкопча панталона си и се изпика върху храста отдолу. После изтръска капките, закопча се, прекоси двора и тръгна по губещия се в здрача път с лулата в уста, тананикайки си някаква песничка.

Инман последва Лила покрай къщата. Различни пристройки заграждаха отъпкан вътрешен двор. В средата гореше огън от дебели пънове. Пламъците се издигаха на височината на главата на Лила и хвърляха искри още по-високо. Нощта спускаше тъмните си сенки върху редицата дървета зад буренясалите ниви с царевица и градините с обран фасул. Отстрани беше зеленчуковата градина, оградена от колове, по чиито заострени върхове бяха набучени мъртви врани в различен стадий на разложение. Жълтите отблясъци от огъня проникваха в мрака и хвърляха рехави сенки по стените на небоядисаните постройки. Но небесният купол отгоре бе все още сребрист и без звезди.

— Ей! — извика Лила.

От една от пристройките излязоха две бели жени, очевидно сестри на Лила, защото си приличаха доста, като тризначки. След тях се показаха две тъмнокоси момченца. Всички се събраха около огъня и Лила каза:

— Готова ли е вечерята?

След като никой не отговори, една от сестрите мушна пръст в примката около гърлото на глинено гърне, повдигна го от земята и го пренесе до огъня. Намести го в сгъвката на лакътя си и отпи голяма, шумна глътка. После го подаде нататък и когато стигна до Инман, той очакваше някаква блудкава домашна напитка, но вкусът й не беше на уиски, а на плодородна земя и нещо друго, на някакъв упойващ екстракт от дървесна гъба и животински жлези с медицински свойства, известни на малцина. Гърнето обиколи събраните няколко пъти.

Една от сестрите се обърна с гръб към огъня, вдигна полите на роклята си, наведе си и закачливо погледна Инман с блестящите си сини очи. Закръглените й гърди се полюшваха, напирайки да разкъсат тънкия корсаж. Що за къща на блудници е тая, помисли си Инман.

Третата сестра сложи ръка върху слабините си и се загледа към царевичната нива, после влезе в пристройката и се върна с гребло с дървени зъби. Придърпа жарта настрани и хвърли върху нея питки, увити в царевични листа. Двете момчета се оживиха. Едното се приближи до купчината и каза с равен глас:

— Тесто, тесто.

Определено децата му се сториха някак замаяни. Бяха с хлътнали очи и обикаляха из осветения двор като безмълвни призраци по едни и същи добре познати им невидими пътечки, отъпкани в пръста от босите им крачета. Когато Инман се опита да ги заговори, те нито му отвърнаха, нито го погледнаха, нито дадоха някакъв знак, че са чули гласа му. Инман започна да си мисли, че с думите на момчето край огъня може би се изчерпва целият им речников запас.

Сестрите разгърнаха обгорелите листа и отвътре в студения въздух се вдигна пара. Бяха шест питки с кафява кора, оформени като човечета с големи глави и с всички останали подробности, включително и половите органи, щръкнали между краката им. Девойките хвърлиха шумата в огъня, където тя припламна и изгоря за миг.

— Знаехме, че ще дойдеш — каза Лила.

Двете сестри раздадоха по една питка на момчетата. Те ги разчупиха и взеха да пъхат в устата си късове, колкото юмрук. Като се нахраниха, отново тръгнаха да обикалят по своите си пътечки из двора. Инман ги гледаше, опитвайки се да отгатне какви фигури чертаят стъпките им. Може би това е знак, който не бива да пропуска. Но след малко се отказа. Не му говореха нищо.

Двете момичета взеха останалите четири питки и влязоха в къщата. Лила дойде и застана до Инман. Сложи ръка на рамото му и каза:

— Голям мъж като теб.

Той не знаеше какво трябва да отговори. Накрая свали сухарната си торба с парите и пистолета в нея и я сложи на земята пред себе си. Бе станало съвсем тъмно и той видя жълта светлина, която трепкаше и се движеше колебливо през дърветата на отсрещния хълм — ту разсеяна като сияние, ту във формата на плътна ярка точка. Стори му се толкова странна, че се зачуди дали наистина се излъчва от някакъв външен източник или е просто плод на въображението му.

— Какво е това? — попита той.

Лила се загледа в светлината и каза:

— Нищо. Тази вечер е малка. Понякога е голяма колкото луна. Джуниър убил човек и кучето му на онзи хълм. Отсякъл главите им със секирата и ги поставил една до друга на пън от отрязано дърво. Ходихме да ги видим. Лицето на човека бе почерняло като на негър, а очите му гледаха някак присмехулно. Оттогава тази светлина се появява там от време на време. Ако сега отидеш на мястото, няма да видиш нищо, но може би ще усетиш нещо като стара изсъхнала телешка кожа да се отрива в теб.

— Защо го е убил? — попита Инман.

— Не каза. Бил му нещо ядосан. А и си е кибритлия. Застрелял е собствената си майка. Разправя, че била с бяла престилка и затова я помислил за лебед.

— Не забелязвам много лебеди във вашия край.

— Има, но малко.

Светлината над хълма посиня и набра скорост, примигвайки между дърветата. После изведнъж изчезна.

— Каква според теб е тази светлина? — попита Инман.

— Бог ясно е казал в Библията, че мъртвите нямат мисли в главите си. Мислите им отлитат. Тъй че едва ли е от обезглавения човек. Може да е призракът на кучето с фенер на главата. Не знам, може и да не е така. Старите хора разправят, че на времето тук е имало повече призраци, отколкото сега.

Лила го погледна и погали рамото му.

— Струва ми се, че пътуваш под черен флаг — каза тя.

— Не, не нося флаг.

Една от сестрите излезе на задната веранда и каза:

— Ела да ядеш, Инман.

Инман занесе торбата си до верандата. Лила смъкна ремъците на раницата от раменете и ръцете му и я остави до торбата. Може би правя грешка, каза си Инман, но реши да не му мисли много.

Лила и сестра й влязоха вътре. Той взе сухарната торба и я натика на един лакът дълбочина в пролука между наредените на верандата дърва за огрев. След това последва девойките в къщата, която сега кой знае защо изглеждаше по-голяма. Поведоха го по коридор с облицовка от небоядисани дъски. Чувстваше как краката му се плъзгат по наклона. В тъмното къщата приличаше на обширен лабиринт от безброй стаички с врати на всяка стена. Стаите бяха свързани помежду си без никаква логика. Най-накрая Инман и Лила стигнаха до килнатата на една страна гостна със закованите по масата летвички. Вийзи спеше като заклан в ъгъла.

На масата гореше пушлива лампа, чиято слаба светлина трепкаше по стените, пода и покривката, хвърляйки сенки като върху камъни на дъното на бистър поток. Лила настани Инман в края на масата и завърза карирана салфетка на врата му. В средата на масата имаше хляб, увит в подобна кърпа.

Една от сестрите донесе от огнището тава с голямо парче месо, плувнало в мазнина. Инман не позна от какво животно е. Беше твърде голямо, за да е свинско и твърде светло, за да е говеждо. Виждаше се ставата на бута, с късовете месо от двете й страни и белите свързващи жили. Момичето остави тавата пред него, като я подпря в единия край с лъжица, за да я изравни. Пред него имаше само нож с петна от ръжда. Той го взе и погледна Лила.

— Не ядем месото с вилица — каза тя.

Инман натисна месото с лявата си ръка и започна да реже, без да допира ножа до кокала.

Трите девойки се събраха около масата и го зяпнаха. От тях лъхаше мирис като от влажната почва под бръшлян, който потискаше дори миризмата на странното месо. Лила се примъкна до Инман и потърка мекия си корем в рамото му, после се повдигна на пръсти и той усети допира на окосменото хълмче между краката й през тънката рокля.

— Хубав си — каза тя. — Обзалагам се, че привличаш жените както козината на куче — светкавиците.

Една от сестрите погледна Инман и каза:

— Ще ми се да ме прегърне, докато остана без дъх.

— Той е мой — каза Лила. — На теб ти остава само да го гледаш и да си мечтаеш.

По тялото на Инман се разля сънлива умора. Той продължаваше да реже парчета от месото, но ръцете му бяха натежали. Фитилът на лампата хвърляше странни сенки в сумрачната стая. Инман се сети за гърнето и се запита какво ли е пил.

Лила взе мазната му лява ръка, пъхна я под полата си и я притисна към бедрото си, за да му покаже, че отдолу не носи нищо.

— Изчезвайте — каза тя на сестрите си и те излязоха.

Едната се спря на вратата и каза:

— Точно както казва проповедникът. Градиш църква върху подвижни пясъци.

Лила избута с палец тавата от лъжицата и я тласна към по-високата страна на масата, при което сивкавият сос се събра в единия й край, протече и започна да капе от ръба на масата. После се намести на масата срещу Инман с разкрачени крака, подпрени на стола му. Събра роклята на кръста си, облегна се на лакти и каза:

— Е, какво ще кажеш? Харесва ли ти?

Нищо особено, помисли си Инман. Но мозъкът му не бе в състояние да изкове думи — чувстваше се безволев и замаян. Мазният отпечатък от ръката му върху бледата кожа на бедрото й, а по-нагоре — цепнатината. Изглеждаше безкрайно очарователна, макар да бе просто едно отверстие в плътта.

— Вземи ги — каза тя, после измъкна рамене от роклята и гърдите й с бледи зърна, големи колкото отвора на водна чаша се изсипаха навън. Наведе се напред и придърпа главата на Инман в междината между тях.

В този миг вратата се отвори с трясък и на прага се появи Джуниър с димящ фенер в едната ръка и пушката в другата.

— Какво по дяволите става тук? — извика той.

Инман се дръпна назад и видя как Джуниър се прицелва в него и запъва ударника, дълъг колкото ухо на муле. Страховитото дуло зееше черно и огромно. Изстрелът щеше да надупчи цялата стена. Лила се смъкна от масата и заоправя роклята си.

Ама че работа, помисли си Инман.

Последва дълго мълчание. Джуниър съсредоточено и замислено опипваше с език кучешкия си зъб, после каза:

— Сега ще разбереш откъде изгрява слънцето.

Инман седеше, гледаше цевта на пушката и си мислеше: „Трябва да направя нещо.“ Но не бе в състояние да измисли какво. Чувстваше се тежък като камък. Ръцете му лежаха върху покривката. Той ги погледна и си каза: „Започват да приличат на ръцете на баща ми, а доскоро не беше така“.

— Единственото, което би ме удовлетворило в случая, е женитба. Или те гръмвам като куче. Избирай!

— Господи! — възкликна Лила.

— Почакай — каза Инман.

— Да чакам ли? Късно е, чадо.

Джуниър погледна към заспалия Вийзи и каза на Лила:

— Събуди го.

— Почакай — повтори Инман, но не му идваше на ума какво друго да каже. Разсъдъкът му спеше. Отказваше да оформя и подрежда мисли и той отново се запита каква е била напитката в гърнето, от която бе пил край огъня на двора.

Лила се наведе над Вийзи и го разтърси. Той отвори очи, видя гърдите й пред лицето си и се ухили, като че се бе озовал в някакъв друг свят. После видя и дулото на пушката и усмивката му замръзна.

— Извикай и другите — каза Джуниър на Лила.

Той се приближи до нея и я зашлеви през лицето. Тя сложи ръка върху удареното място и излезе от стаята.

— Това не е всичко — каза Джуниър на Инман. — Ставай.

Инман се изправи, но усети, че краката не го държат. Без да изпуска Инман от прицел, Джуниър хвана Вийзи за яката, вдигна го и го повлече към масата. Ходилата на Вийзи едва докосваха пода и той пристъпваше като балерина. Като ги нареди един до друг, Джуниър ръгна Инман в задника с цевта на пушката.

— Погледни навън и виж кого съм довел — каза Джуниър.

Инман се придвижи до верандата бавно и с усилие като под вода. В тъмното успя да различи някакви силуети по пътя. Чу пръхтенето на кон. Покашляне. Чаткане на копито. Запалиха фенер. После още един и още един, и още няколко, докато в ярката жълта светлина изплува цял отряд военни полицаи. В мрака зад тях — група вързани мъже с наведени глави.

— Не си първият, който попада в капана — каза Джуниър — Броят ми по пет долара за всеки дезертьор, който им предам.

Един от ездачите извика:

— Да чакаме или да си ходим?

Но час по-късно те все още бяха тук. Завързаха Инман и Вийзи в редицата затворници, после им заповядаха да застанат пред стената на една от пристройките. Никой от тях не каза и дума. Влачейки крака и с празни очи те тръгнаха към стената с вдървени движения като безжизнени кукли, толкова изтощени от резките обрати в живота си напоследък — първо войници, после бегълци, сега пленници — че като се облегнаха на стената, мигом заспаха с отворена уста, без да хъркат или помръдват. Инман и Вийзи останаха будни. От време на време правеха безуспешни опити да измъкнат ръце от въжетата около китките си.

Полицаите струпаха клада, достигаща почти до стрехата на къщата, и я запалиха. Огънят хвърляше мрачни сенки по стените на постройките. Светлината му затъмняваше звездите. От него изригваше стълб от искри, които гаснеха в тъмното и Инман реши, че звездите са се събрали на съвет и са решили да се махнат оттук и да отидат да греят над друг, по-мирен свят. Фенерът на главата на кучето-призрак проблясваше измежду дърветата в оранжево като тиква. Инман се обърна и се загледа в огъня. Тъмни силуети се мяркаха пред него. После един от мъжете донесе цигулка и прокара пръст по струните, за да провери настройката на инструмента. Удовлетворен, той дръпна лъка и възпроизведе простичък акорд, който по-нататък се повтаряше през кратки интервали в мелодията, еднакво подходяща както за танц, така и за приспиване със своята монотонност. Изпънали тела, другарите му отпиваха от различни стомни и големи чаши. После затанцуваха около огъня, като от време на време някой от тях дръпваше до себе си Лила или някоя от сестрите й, дал воля на похотта си.

— Това ми прилича на публичен дом — каза Вийзи. — Само че безплатен.

Мъжете, които оставаха временно незаети с Лила или сестрите й, танцуваха сами. Обикаляха в кръг, мятаха крака, привеждаха се и се изправяха с поглед, насочен ту надолу към земята, ту нагоре към небето. От време на време някой извикваше в изблик на въодушевление.

Танцуваха, докато останаха без дъх. Тогава Джуниър, очевидно мъртвопиян, реши да ожени Инман и Лила.

— Влизам вътре и що да видя — този високият се кани да оправи Лила. Трябва да ги оженим.

— Да, ама ти не си свещеник — каза началникът на отряда.

— Този, бръснатият, обаче е — отвърна Джуниър, поглеждайки към Вийзи.

— Дявол да го вземе — каза капитанът. — Хич не прилича на такъв.

— Ще станеш ли свидетел? — попита го Джуниър.

— Че защо не.

Отвързаха Инман и Вийзи и ги отведоха до огъня. Трите девойки стояха и чакаха заедно с двете тъмнокоси момченца. Мъжете се наредиха в кръг, за да виждат по-добре, а огромните им сенки трепкаха върху стените на къщата.

— Ела насам — каза Джуниър.

Инман направи крачка към Лила. В този миг мисълта, която отдавна се мъчеше да си пробие път през замъгленото му съзнание, най-после проблесна.

— Но тя е омъжена.

— По закон може и да е. Но не и пред очите на Господ — отвърна Джуниър. — Иди до нея.

Инман пристъпи с подкосени крака до Лила.

— Божичко — изстена тя.

Косата й беше вдигната на тила. Бузите й бяха напудрени, но от лявата страна все още личеше следата от ръката на Джуниър. На кръста си бе закичила китка цветя, които бе набрала край оградата на царевичната нива. С пръста на крака си чертаеше кръгчета в праха. Джуниър и Вийзи стояха отстрани. Цевта на пушката бе опряна в кръста на Вийзи.

— Аз ще казвам, каквото трябва да се каже, а ти просто ще кимаш — каза му Джуниър.

Джуниър развърза пристегнатите под брадичката му лентички, свали шапката и я сложи в краката си. Главата му бе покрита с редки, къси и къдрави косми, напомнящи онези, които растат по мъжките срамни части. Зае тържествена поза, взел пушката в двете си ръце като бебе и с дрезгав, гърлен и злокобен глас запя сватбена песен. Темата й, доколкото Инман успяваше да различи думите, бе смъртта, нейната неизбежност, житейските тегла. Момченцата потропваха в такт с босите си крачета, сякаш добре познаваха ритъма на песента и дори го харесваха.

Когато песента свърши, Джуниър произнесе венчалното слово, като наблягаше особено върху думите „обвързани“, „смърт“ и „болест“. Инман погледна към хълма, където призрачната светлина отново се бе появила между дърветата. Щеше му се призракът да дойде и да го отнесе със себе си.

Когато венчавката приключи, Лила захвърли цветята в огъня и прегърна Инман. Притисна бедрото си между краката му. Погледна го в очите и каза:

— Сбогом, сбогом…

Един от полицаите се приближи откъм гърба на Инман, тикна дулото на револвера си в слепоочието му и каза:

— Слушай какво. В тази минута си женен, а в следващата, ако дръпна спусъка, жена ти с усмивка на лицето ще събира мозъка ти в кърпичка.

— Що за хора сте вие… — каза Инман.

После отново ги вързаха при останалите и подкараха колоната на изток.

Няколко дни Инман вървя вързан за китките към края на дългото въже заедно с още петнайсет души, като навързани едно след друго жребчета. Вийзи бе непосредствено пред него. Крачеше с наведена глава, зашеметен от сполетялата го беда. Когато колоната спираше или тръгваше, той политаше напред и вдигаше вързаните си ръце към лицето като човек, внезапно почувствал нужда да се помоли. Някои от мъжете пред тях бяха възрастни, други още голобради момчета, но всичките обвинени в дезертьорство или предателство. Повечето бяха фермери, облечени в домашнотъкани дрехи. Инман разбра, че или ще ги заведат в затвора, или ще ги върнат на бойното поле. Някои от мъжете от време на време викаха конвойните, кълняха се, че се разкайват и че не са такива, за каквито ги взимат. Други се заканваха, че ако ръцете им са свободни и им попадне някоя брадва, ще ги съсекат от главата до кръста на две еднакви части, върху които ще се изпикаят, преди да си тръгнат за вкъщи. Трети ридаеха и се молеха да ги пуснат, въобразявайки си, че в човешкото сърце е заложена поне капчица милост.

Както и повечето хора, пленниците щяха да си отидат от света, без да оставят след себе си следа, по-трайна от разорана бразда. Щяха да ги погребат и надраскат с нож имената им върху дъбови дъски, забити на гробовете им, но преди още времето да е заличило буквите, щяха да бъдат напълно забравени — и добрите, и лошите им дела, храбростта и малодушието им, страховете и надеждите им, чертите на лицата им. Затова вървяха приведени, сякаш понесли бремето на живота си, изживян, без да остави спомен.

Инман страдаше, че е вързан на общо въже, че е невъоръжен, че го карат да върви в обратна на желаната от него посока. Всяка стъпка на изток бе мъчителна. Надеждите му да се завърне у дома отслабваха с всяка измината миля. Когато слънчевият диск блесна в лицето му, той се изплю срещу него, безсилен по друг начин да даде израз на отчаянието си.

Пленниците вървяха още много дни почти без да си продумат. Чудейки се какво забавление да си измисли, един от конвойните веднъж мина по колоната и с цевта на пушката си събори на земята всички шапки от главите им. Щом някой понечеше да се наведе, за да си вземе шапката, получаваше удар с приклад. Продължиха нататък, оставяйки петнадесет черни шапки да се валят в праха като знак, че са минали оттам.

Храна не получаваха, а вода пиеха само ако успееха да си гребнат с шепа, когато се случеше да прекосяват някой брод. По-възрастните не издържаха на глада и когато вече не можеха да вървят, дори под ударите на прикладите, им даваха каша от мляко с надробен стар царевичен хляб. Щом дойдеха на себе си, продължаваха да вървят.

По стечение на горе-долу едни и същи обстоятелства всички те бяха попаднали в положение, което не бяха очаквали и от което не виждаха изход. Това непрекъснато занимаваше мислите на Инман. Наред с желанието да бъде свободен, той копнееше да си отмъсти на Джуниър.

Понякога ги караха да вървят през деня и да спят през нощта, друг път спяха денем и ги будеха по залез-слънце, за да вървят цяла нощ. След всеки преход мястото, до което стигаха, почти не се различаваше от онова, откъдето бяха тръгнали: същите борови гори с толкова гъсти корони, че слънцето никога не достигаше до земята. Въпреки разликите в пейзажа, които Инман забелязваше, му се струваше, че се движи в пълен мрак със странната мудна походка на потънал в сън човек, опитващ се да избяга от онова, от което се бои, но колкото и да се опитва, се отдалечава едва-едва.

Страдаше и от мъчителния поход. Чувстваше се слаб и замаян. И гладен. Раната на врата му пулсираше в ритъма на сърцето му. Струваше му се, че всеки миг ще се отвори и ще започне да бълва разни предмети като в болницата. Лещи от бинокъл, тирбушон, кървав малък псалтир.

Следеше как всичките мили, които бе извървял на запад, се размотават в обратна посока под краката му. Една вечер спряха да нощуват, като оставиха пленниците завързани, без вода и храна. Конвойните, както и предишните нощи, изобщо не се погрижиха за нощувката им — нито им раздадоха одеяла, нито запалиха огън. В изтощението си мъжете се струпаха на купчина като глутница кучета и заспаха на голата земя.

Инман бе чел книги, в които затворниците правят резки върху дъсчици или по стените, за да отмерват отминаващото време, но той нямаше нужните оръдия, макар да знаеше колко полезно би било това, тъй като вече бе започнал да се съмнява в календара, който водеше в паметта си. Но така или иначе по-нататъшното броене се оказа излишно — посред нощ затворниците бяха разбудени от един от конвойните. Той тикна фенер в лицата им и им заповяда да станат. Другите пет-шестима полицаи стояха встрани в рехава група. Някои от тях пушеха лули, подпрели прикладите на мускетите си на земята. Един от тях, който изпълняваше длъжността на техен командир, каза:

— Решихме, че само си губим времето с измет като вас.

При тези думи конвойните вдигнаха пушките си.

Сред пленниците имаше едно момче на не повече от дванайсет години, което падна на колене и се разплака. Мъж с прошарена коса каза:

— Не можете да ни избиете просто ей така.

Един от конвойните отпусна пушката, погледна командира си и заяви:

— Не съм се записал полицай, за да убивам деца и старци.

— Приготви се за стрелба или отивай при тях — отвърна командирът.

Инман се загледа в тъмната борова гора. Последната гледка в живота ми, каза си той.

Разнесе се залп. Мъже и момчета започнаха да падат на земята. Вийзи пристъпи напред, доколкото позволяваше въжето и изкрещя:

— Още не е късно да се опомните!

И падна, прострелян на няколко места.

Куршумът, който улучи Инман, първо бе минал през рамото на Вийзи и силата му бе значително отслабнала. Удари го в страничната част на челото, плъзна се по черепа между кожата и костта, прорязвайки плитък тунел до ухото, откъдето излезе навън. Инман падна, сякаш ударен с брадва, но без напълно да загуби съзнание. Не можеше да се помръдне, дори колкото да мигне, а и нямаше желание за това. Животът продължаваше своя ход, макар Инман да не се чувстваше вече част от него. Светът си оставаше неразбран. Около него умираха хора, вързани на общо въже.

Когато стрелбата свърши, полицаите взеха да се споглеждат смутено, не знаейки какво следва да направят. Един от тях изглежда нещо го прихвана, защото взе да танцува и да пее „Котън ай Джо“. За да го накара да престане, друг го удари в основата на гръбнака с приклада на мускета си. Най-накрая някой предложи:

— Да вземем да ги заровим.

Изкопаха надве-натри плитък ров, нахвърляха телата вътре и ги покриха с педя пръст. Като свършиха, се метнаха на конете и изчезнаха.

Инман бе паднал с лице върху сгъвката на лакътя си и имаше въздух за дишане, макар че слоят пръст върху него бе толкова тънък и рохкав, че по-скоро би умрял там от глад, отколкото от задушаване. Остана да лежи, като ту изпадаше в трескав сън, ту се будеше. Мирисът на пръст го упойваше и теглеше надолу и той не намираше сили да стане. Да умре бе по-лесно, отколкото да живее.

Но преди да съмне от гората слязоха диви прасета, привлечени от миризмата на кръв. Започнаха да ровят с муцуни и да откриват ръце, глави и крака и не след дълго Инман се оказа изхвърлен на повърхността, отчаян, объркан и гневен, очи в очи с огромен глиган с дълги бивни край издължената муцуна.

— Яяя-аа-а…! — изкрещя той.

Глиганът отстъпи няколко крачки, спря и го загледа с недоумяващи примигващи очи. Инман се измъкна от земята. Обзе го страстно желание да се вдигне и живее. Когато се изправи на крака, глиганът загуби интерес и отново се зае да рие пръстта.

Инман вдигна глава към небето и откри, че нещо не е наред. Имаше звезди, но той не можа да различи нито едно от познатите съзвездия. Сякаш някой ги бе разбъркал с пръчка, превръщайки ги в слято и безформено петно светлина върху тъмното небе.

Както при повечето рани в главата, и от неговата бе изтекла много кръв, въпреки че не бе дълбока. По окървавеното му лице беше полепнала пръст, придавайки му жълтеникав цвят и подобие на глинена скулптура, илюстрираща някой ранен стадий от развитието на човека, когато чертите на лицето не са били все още окончателно установени. Инман напипа двете дупчици на главата си и откри, че са започнали да се затварят от съсирената кръв. Избърса се, доколкото можа с долния край на ризата си. После се наведе, задърпа въжето и след малко Вийзи се показа от земята като едра риба, изтеглена от тинесто блато. Лицето му бе застинало в израз на недоумение. Очите му бяха отворени и в ъгълчетата им бе полепнала пръст.

Като го гледаше, Инман не изпита кой знае каква скръб, но и не откри в смъртта му пример за справедливо възмездие, доказващ, че злините, които човек върши, се връщат обратно върху собствената му глава. Бе видял толкова смърт, че бе започнал да я смята за нещо обичайно. Дори не си направи труда да се замисля колко хора е видял да умират в последно време. Броят им със сигурност щеше да надхвърли няколко хиляди. Причинена по всички начини, които човек може да си представи, включително такива, каквито не биха ти хрумнали дори да си блъскаш главата с дни. Бе толкова свикнал да живее сред смърт, да ходи сред трупове, да спи сред тях, да се счита за едва ли не вече мъртъв, че тя бе престанала да му изглежда мрачна и загадъчна. Боеше се, че сърцето му е вече толкова загрубяло, че никога няма да може отново да заживее нормално.

Инман потърси остър камък и до съмване три въжето около китките си в него. Когато най-накрая се освободи, той отново погледна към тялото на Вийзи. Единият му клепач се бе почти затворил. Инман изпита желание да стори нещо добро за него, но тъй като нямаше дори лопата, за да го погребе, просто го обърна по очи и това бе всичко, което можа да направи.

Обърна се с гръб към изгрева и тръгна на път. Цялата сутрин се чувстваше като зашеметен и пребит. Болката в главата му пулсираше в ритъма на сърцето, сякаш всеки миг щеше да се разпадне на малки парченца в краката му. Край някаква ограда накъса няколко стръка бял равнец, стегна ги с едно от стеблата и ги привърза към главата си. Бе чувал, че белият равнец извлича болката и това се оказа донякъде вярно. Листата на растението подскачаха в ритъма на уморената му походка и през цялата сутрин той наблюдава сенките им, които се движеха по пътя пред него.

Към обед стигна до кръстопът. Съзнанието му бе толкова замъглено, че не бе в състояние да реши накъде да хване. Знаеше само, че трябва да изключи пътя, по който бе стигнал дотук. Погледна към небето, за да се ориентира, но слънцето бе право над него. Би могло да се спусне в коя да е посока. Инман сложи ръка върху ръба от раната на главата си, опипа съсирената кръв и си помисли: „Скоро целият ще се превърна в един огромен белег“. Раната на врата от Питърсбърг започна да боли, сякаш солидарна с новата. Цялото му тяло бе като огромна кървяща язва. Реши да седне под крайпътните борове и да изчака някакъв знак, който да му посочи верния път.

След известно време, през което ту заспиваше, ту се будеше, видя жълтокож роб да кара волове — единият риж, другият бял. Теглеха каруца, натоварена с нови бурета и грижливо подредени дребни дини с тъмна кора. Човекът забеляза Инман и подвикна на воловете да спрат.

— Всемогъщи боже! — възкликна той. — Да не те е газила мечка?

Той взе от каруцата две-три дини, почука ги с кокалчетата на пръстите си, за да избере най-зрялата, и я подаде на Инман. Инман я разчупи върху близкия камък. Вътрешността на двете половини беше розова и твърда, осеяна с тъмни семенца. Той зарови глава първо в едната, после в другата като гладно куче.

Когато се изправи, от тях бе останала само кората. От брадичката му на земята се стичаше розов сок. Инман се вгледа във фигурата, която образуваха капките, търсейки някакъв пророчески смисъл в нея, защото знаеше, че има нужда от помощ, все едно откъде идва. Но фигурата не изобразяваше нищо определено — нито буква, нито тотем, от какъвто и ъгъл да я гледаше. Невидимият свят, каза си той, го е изоставил да се скита самотен като циганска душа, без карта и компас, през един разпадащ се свят, в който няма нищо друго освен изпитания.

Инман вдигна глава и благодари за динята. Китаецът беше жилест и слаб, но запретнатите ръкави на сивата му вълнена риза откриваха мускулест врат и ръце. Брезентовите му панталони бяха кроени за по-висок човек и той бе навил крачолите им над глезените на босите си нозе.

— Качвай се на каруцата и ела с мен — каза той.

Инман седна на задния капак и се облегна на едно от буретата, ухаещо на прясно рендосан бял дъб. Опита се да поспи, но не можа и се отказа. Загледа се като в транс в следите от колелетата в праха — успоредни линии, сближаващи се в далечината, с което сякаш искаха да му кажат нещо. Той свали превръзката от бял равнец от главата си, накъса стръковете на парченца и едно по едно ги изхвърли между линиите.

Когато приближиха фермата на господарите му, китаецът накара Инман да влезе в едно от буретата. После разтовари каруцата в хамбара. Скри Инман в сеното, където той остана няколко дни, отново губейки представа за времето. Прекара тези дни в сън и ядене. Робите му носеха царевичен хляб, сурови зеленчуци и парчета печено свинско с прегоряла мазнина.

Когато краката му заякнаха достатъчно, за да носят тежестта му, Инман отново се приготви за път. Дрехите му бяха изварени и изпрани. Главата не го болеше. Дадоха му стара черна шапка с тъмни петна от робска пот по ръба. Полумесецът грееше на небето. Инман стоеше на вратата на плевнята и си взимаше довиждане с китаеца.

— Трябва да тръгвам — каза Инман. — Имам да свърша нещо по тия места, после се прибирам в къщи.

— Чуй какво ще ти кажа — отвърна робът. — Група федерални са избягали от затвора в Сейлсбъри миналата седмица и пътищата гъмжат от патрули, които ги търсят ден и нощ. Ако не внимаваш, ще те пипнат. Дори и да внимаваш, пак може да те пипнат.

— Откъде да мина тогава?

— Къде искаш да отидеш?

— На запад.

— Тръгни на север, към Уилкис. Там живеят протестанти и квакери, които ще ти помагат. Мини край Блу Ридж, после свърни на юг през хълмовете. Или се качи в планината и карай по билото. Само че там било студено, разправят.

— Аз съм оттам — каза Инман.

Китаецът му даде вързопче с царевичен хляб, увит в хартия, къс солено свинско и няколко парчета печено. После с мастило му начерта подробна карта на лист хартия — истинско произведение на изкуството. С всяка къщичка, хамбар, криво дърво с лице на ствола и клони като ръце и с коса. В единия ъгъл бе нарисувал и компас. Имаше и бележки, обясняващи на кого може да се довери и на кого — не. Подробностите ставаха все по-оскъдни към краищата на картата, докато накрая в западна посока останаха само няколко вплетени дъги, с които китаецът бе изобразил планината.

— Дотук съм ходил — каза той. — Ей дотук, до ръба.

— Можеш да четеш и пишеш? — почуди се Инман.

— Господарят ми е особняк. Законът не означава нищо за него.

Инман бръкна в джоба си, за да даде пари на китаеца. Искаше да му даде щедра сума, но джобът му се оказа празен. Спомни си, че парите му са останали в сухарната торба, която бе скрил в дървата на верандата на Джуниър.

— Исках да ти платя — каза Инман.

— Нищо, така или иначе нямаше да ти взема парите — отвърна китаецът.

След няколко нощи Инман застана пред килнатата къща. Прозорците бяха тъмни. Той шепнешком примами трикракото куче изпод верандата и му хвърли свински кокал, който бе донесъл в джоба си, увит в кленови листа. Кучето се показа и без да издава звук, подуши кокала. После го грабна и изчезна в леговището си.

Инман последва кучето до къщата и заобиколи отзад. От големия огън бе останал само куп черна пепел. Качи се на задната веранда. Раницата му си беше там. Не липсваше нищо, освен колта на Вийзи. Той мушна ръка в камарата дърва, намери сухарната торба и през плата напипа дръжката на своя „Лемат“. Извади го и когато усети тежестта му в ръката си и запъна ударника, почувства прилив на сили.

Под вратата на пристройката за опушване на месо се процеждаше светлина. Инман се приближи, открехна вратата и надникна вътре. Джуниър триеше със сол свински бут. В пръстения под бе забит щик, в чиято халка бе пъхната свещ като в сребърен свещник. Подът бе толкова мръсен и мазен, че лъщеше под светлината от пламъчето й. Джуниър стоеше приведен над бута. Шапката на главата му засенчваше лицето. Инман отвори докрай вратата и застана на прага. Джуниър се обърна и го погледна, но изглежда не го позна. Инман пристъпи напред и го удари през ухото с цевта на револвера, после още няколко пъти с дръжката. Джуниър се свлече по гръб на пода и замря неподвижно. От носа, раните по главата и ъгълчетата на очите му течеше яркочервена кръв, която се събираше в локвичка на пода.

Инман приклекна и подпря ръце на коленете си, за да си поеме дъх. Завъртя свещта и усети грапавините, където хлебарките бяха гризали восъка. Приближи светлината към лицето на Джуниър. Беше ужасно, но Инман изпита удовлетворение, както всеки друг на негово място. Той духна свещта, обърна се и излезе навън. На източния хоризонт, където луната се канеше да изгрее, се очертаваше светла сивкава ивица. Призрачната светлина на хълма бе слаба и колеблива. После избледня и изчезна, макар и толкова бавно, че той не разбра точно кога.

Цялата нощ Инман вървя на север през гъсто населен район. Навсякъде светеха прозорци, лаеха кучета… Китаецът се бе оказал прав: по пътя непрекъснато преминаваха конници, но Инман ги чуваше отдалеч и се криеше в крайпътните храсталаци. Когато се съмна, падна мъгла, и той запали огън в гората, без да се притеснява, че пушекът ще го издаде. Свари две парчета солено свинско, сложи брашно във водата и си направи царевична каша. През целия ден лежа в гъсталака, като ту заспиваше, ту будуваше, разкъсван от мъчителни мисли. На дървото над него бяха кацнали три гарвана. Опитваха се да хванат змията, на която бяха попаднали там. Стояха на клон над нея и грачеха, като от време на време някой от тях излиташе и я клъвваше с лъскавия си клюн. Змията се защитаваше по обичайния за вида си начин — изправяше се, издуваше качулка около врата си, съскаше и стрелваше напред глава, преструвайки се на отровна. Усилията й да ги сплаши срещаха оживения насмешлив грак на птиците и не след дълго тя се оттегли позорно.

Гарваните останаха почти целия следобед, празнувайки победата си. Когато не спеше, Инман наблюдаваше с интерес поведението и начина им на изразяване. А когато затвореше очи сънуваше, че живее в свят, където ако иска, човек може да се превърне в гарван и като такъв да може или да се спаси с полет от враговете си, или да им се присмее. И така той дочака вечерта. Сякаш гарваните се бяха раздули и изпълнили целия пейзаж с черния цвят на перата си.