Студена планина

Образът от снимката

Утринното небе беше безизразно, с цвят подобен на онзи от сажди, попаднали по бяла дреха. Ралф стоеше вързан насред нивата с наведена глава и издути ноздри. Впрегнат беше в талига със сурови колове и не даваше вид да възнамерява да ги премести и една крачка по-нататък, към брега на потока, покрай който Руби смяташе да направи изкопите за нова ограда на пасището. Ейда няколко пъти удари Ралф с плетения камшик, но безрезултатно.

— Все пак той е за яздене — каза тя.

— Но е и кон.

Руби застана пред Ралф, хвана муцуната му и го погледна в очите. Той сви уши и я погледна с малка ивица от бялото на очите си.

Тя притисна устни до кадифения нос на коня, после се отдалечи малко, отвори широко уста и издиша бавно и дълбоко в разтворените му ноздри. Според нея посланието на този жест бе знак за разбирателство. Означаваше, че тя и Ралф са на едно мнение по възникналия проблем. По този начин можеш да успокоиш мислите на конете. Приемат го като сигнал да се отърсят от обичайното си състояние на приповдигната нервност. С такъв дружелюбен дъх можеш да успокоиш дори коне с обелени очи.

Руби издиша отново, хвана гривата на Ралф над плешките и дръпна. Той пристъпи напред и помести талигата. Стигнаха до потока, Руби го освободи от хамута. Остави го да пасе люцерната покрай сянката на дърветата, после двете с Ейда се заловиха да пуснат криволичещ ред колове по протежение на потока. Някой ден, като намерят време, ще закачат още три реда тел над основния, за да завършат оградата.

Ейда беше забелязала, че не беше в характера на Руби да започне една работа и да я завърши наведнъж. Правеше всичко както дойде, първо най-належащото. Ако нещо не беше чак толкова спешно, подхващаше каквото може да свърши за времето, което има. Избраха точно тази сутрин за поставянето на първата редица, защото можеше да стане в свободния час-час и половина преди Руби да отиде да размени стоки с Еско: ябълки за зеле и ряпа.

За пренасянето на тежките дъски Ейда си беше сложила чифт кожени работни ръкавици; само дето бяха зашити с грубата страна навътре и накрая пръстите й бяха изранени почти колкото ако беше с голи ръце. Седна и ги опипа за мазоли, после се изми в потока и се обърса в полата си.

Заведоха коня обратно в плевнята, свалиха хамута и започнаха да го оседлават за търговската обиколка на Руби. Руби обаче спря и се загледа в стария капан, закачен на един клин на стената. На размер беше като за язовец или мармот и подобни животинки. Наследство от семейство Блек, преди да заминат за Тексас. В затворено положение челюстите му почти се сливаха, но вече толкова време висеше там, че малки ивици ръжда бяха обагрили обшивката.

— Точно това ни трябва. Може дори да го заложа, преди да тръгна.

Тревожеха се за хамбара със зърното. Вече дни наред всяка сутрин липсваше зърно. След като забеляза липсата, Руби монтира резе на вратата и запълни пролуката, където дървото беше се разсъхнало и опадало. На следващата сутрин обаче откри нова дупка, издълбана в прясната кал между гредите. Беше достатъчно голяма за човешка ръка или за катерица, а може би дори за дребна миеща мечка, опосум или мармот. Два пъти запълва отвора с кал и два пъти намираше нова дупка на сутринта. Крадеше се по малко зърно, едва забележимо количество, но ако продължаваше така, скоро щеше да има повод за притеснения.

Така че Ейда и Руби се заловиха с капана: изтриха ръждата с телена четка и смазаха винтовете с мас. Когато свършиха, Руби стъпи отгоре и натегна железните челюсти. После докосна пластинката, където трябва да попадне кракът на злосторника, с една пръчка и нещото щракна с такава сила, че подскочи във въздуха. Занесоха го до хамбара и го заровиха в зърното, съвсем близо до дупката. Руби заби клина на веригата възможно най-дълбоко в пръстта на пода. Ейда обаче настоя да увият зъбите на капана със зебло, в случай че кражбите са от човек, а не животно. Руби се съгласи и ги уви, но внимателно прецени количеството плат, за да не се стига до прекалена добрина.

Свършиха с това, Руби сложи юздите на Ралф и натовари два големи чувала с ябълки на гърба му. Качи се и потегли, без да слага седло, на пътя спря и извика на Ейда — да свърши нещо полезно и да направи плашило в зимната градина. После докосна с пети корема на коня и потегли в лек тръс.

Ейда изгледа с известно облекчение как гърбът на Руби изчезва зад завоя. Сега имаше целия следобед пред себе си и от нея не се изискваше нищо, освен приятната и до известна степен детинска задача да направи голяма кукла за градината.

Банда врани напоследък „работеха“ в зимната градина. Вярно, че кълвяха младите растения с известна досада, но независимо от това, трябваше да се направи нещо, иначе скоро щяха да изкълват всичко. На двете крила на една врана липсваха пера — две симетрични квадратни петна. Изглежда ги предвождаше и винаги първа отлиташе от нивата или от растението. Останалите бяха просто последователи. „Оскубано крило“ имаше по-силен глас от останалите и успяваше да изрече всички възможни врански думи — от звука на несмазани панти до гъргоренето на гъска, нападната от лисица. Ейда от седмици следеше действията й, а веднъж Руби така се ядоса на поразиите й, че си позволи да изстреля един ценен патрон по нея, макар разстоянието да беше прекалено голямо, за да улучи. Ето защо Ейда с доволство си представяше как нейното плашило ще бъде нещо, което Оскубано крило ще се наложи да взема под внимание.

Със смесени чувства тя каза на глас:

— Животът ми вече включва и следене на птици.

Влезе в къщата. Качи се горе и отвори един сандък, от който извади чифт панталони за езда и тъмнокафяв вълнен пуловер на Монро. После шапката му от боброва кожа и ярко шалче. От тях можеше да измайстори красиво, дори стилно плашило. Но докато стоеше загледана в сгънатите дрехи, успя единствено да си представи как всеки ден излиза и вижда паметника на Монро насред градината. Привечер откъм терасата щеше да е доста мрачна гледка. Страхуваше се, че то ще окаже по-силно и обезпокоително въздействие върху нея, отколкото върху враните.

Ейда върна дрехите в сандъка и отиде в стаята си, където порови из различните чекмеджета и гардероби, и накрая се спря на бледолилавата рокля, която облече последната вечер на партито на река Уондо. Извади и една сламена шапка, френска изработка, която Монро й беше купил преди петнайсет години по време на обиколката им из Европа и чиито ръбове вече се бяха разплели. Знаеше, че Руби няма да одобри тази рокля, не по сантиментални причини, а защото материалът би могъл да се оползотвори по-добре. Ако се среже, могат да се направят възглавници, юрган, калъфки за облегалките на столовете, един куп полезни неща. Ейда обаче реши, че ако им дотрябва коприна, достатъчно други рокли могат да свършат работа. Точно тази обаче искаше да вижда насред градината в слънце и дъжд.

Изнесе роклята навън, върза кръст от два кола за основа и го наби здраво в градината. На върха постави глава, направена от натъпкана със слама и листа стара калъфка за възглавница, на която нарисува лице с боя от сажди и масло от лампата. Навлече роклята на коловете и запълни тялото със слама, после сложи и сламената шапка, за да придаде завършеност. На края на ръката закачи стара пробита ръждива кофа. Отиде до оградата и набра златник и богородичка, с които я напълни.

Ейда се отдалечи и огледа произведението си. Фигурата гледаше към Студената планина, сякаш бе тръгнала на разходка да бере цветя за кухненската маса и изведнъж е била покорена от красотата на пейзажа наоколо. Полите на лавандуловата рокля се полюшваха на вятъра, но единственото, за което Ейда си мислеше, бе как след година навън роклята ще избелее като суха шушулка. Самата тя беше облечена в избеляла басмена рокля и сламена шапка. Чудеше се дали ако някой мине горе по Джонас Ридж и ги види, няма да направи по-добре, ако измежду двете фигури в градината избере плашилото.

Изми си ръцете в легена на верандата и си приготви вечеря от няколко кафеникави резенчета от шунката на Еско, студени бисквити от закуска и парче печена тиква от снощната вечеря. Взе дневника и чинията си и седна на масата под крушата. Когато се нахрани, разлисти дневника — мина рисунката на чапла, на плодове от кучешки дрян, няколко стръка смрадлика, двойка водни паячета — докато стигна първата празна страница; нарисува плашилото, а над него и отскубнатите пера на враната. Написа датата и приблизителния час, също и фазата на луната. В дъното на страницата написа имената на цветята в кофата на плашилото, а в единия празен ъгъл на страницата нарисува част от цвета на богородичката.

Малко след това Руби се появи на пътя. Водеше коня, на чийто гръб бяха закачени шест големи чувала със зелки. Два чувала повече, отколкото е честно, но явно Руби не беше показала излишна гордост, за да прекърши щедрия импулс на Еско. Ейда тръгна към пътя. Руби се приближи до нея, бръкна в джоба на полата си и й подаде писмо.

— Ето. Отбих се в мелницата — в гласа й се долавяше убеждението, че всяко послание, предадено не лице в лице, вероятно значи лоши новини. Писмото беше смачкано и мръсно като стара работна ръкавица. Изглежда на даден етап от пътуването си е било мокро, защото беше съхнало смачкано и имаше петна. Ейда го прибра в джоба си — не искаше да го чете под всезнаещия поглед на Руби.

Двете разтовариха чувалите до лятната кухня и докато Руби отвеждаше коня, Ейда влезе и приготви вечеря като своята. Руби се нахрани и през цялото време говореше за зелките и множеството неща, които могат да направят от тях и които Ейда намираше за доста малко — кисело зеле, пържено, варено, пълнено, на салата.

Руби приключи с вечерята и отидоха при чувалите. Единият оставиха за кисело зеле, когато му дойде времето. Ако го направиш другояче, ще има да си гние в кацата. Останалото заровиха за зимата. За Ейда това беше странна, тревожна дейност — да изкопаят подобна на гроб дупка зад лятната кухня, да сложат слама на дъното и после да натрупат бледите глави вътре, като ги покрият с още слама и после пръст. Натрупаха всичката пръст и Руби отбеляза мястото с една дъска, която заби с плоската страна на лопатата, точно като надгробен камък.

— Готово — каза Руби. — Така поне няма да се налага да се щураме из снега някой януарски ден.

Мислите на Ейда бяха обсебени от следната зловеща картини на мрачен зимен следобед: вятърът свири, голите дървета се огъват, земята е покрита със сивкав замръзнал сняг, а тя излиза да разравя онази яма заради някаква си зелка.

По-късно следобед двете седнаха на каменните стъпала. Ейда едно стъпало по-нагоре. Руби се облегна на краката на Ейда. Гледаха залеза на слънцето, синкавата сянка на Джонас Ридж, която премина потока, а после и пасището. Ейда решеше черната коса на Руби с английска четка от глиганска четина. Продължи така, докато косата стана лъскава и заблестя като чисто ново дуло на пушка. Прокара пръсти през нея, раздели я на седем части — всяка от тях оказваше своя тежест и съпротива в ръцете й. Нареди ги поотделно по гърба на Руби и започна да ги изучава.

Ейда и Руби си имаха своеобразно състезание. Идеята беше на Ейда, дойде й наум, докато гледаше как Руби разсеяно сплита опашката на Ралф в различни сложни плетеници. Обикновено Руби заставаше зад него, мислите й се рееха някъде, погледът й не гледаше нищо конкретно, а пръстите й се движеха през дългите косми на опашката без никакво усилие. Сякаш това й помагаше да се съсредоточи. И почти приспиваше Ралф. Той стоеше вдигнал едното си задно копито с потрепващи клепачи. След това обаче се разхождаше с вързаната на топка опашка, нервен, с притеснен поглед, докато някоя от двете не склонеше да разплете опашката и да я среше.

В такива моменти Руби винаги изглеждаше толкова щастливо замечтана, че Ейда си я представяше като самотно изоставено дете, което скита из страната да плете опашките на стари и самотни товарни коне, подтиквано от нуждата за нещо топло и живо. Да го докосва едновременно интимно и разсеяно, без да достига до живота в него, само до периферните му части. В този дух Ейда бе предложила да видят кой може да направи най-сложната, красива или странна плитка в косата на другата. Надпреварата щеше да е дори по-интересна, защото и двете нямаше да знаят в какво състояние е косата им — единствено онова, което са направили с косата на другата — докато не излязат навън и не застанат с две огледала да видят главата си отзад. Губещият щеше да се заеме с вечерната работа, докато победителят си седи в люлеещия се стол на верандата да гледа как небето притъмнява и да отбелязва появата на всяка звезда.

Косата на Ейда беше готова. Руби се труди известно време над нея — дърпа и въртя, докато накрая я закрепи здраво на слепоочията й. Ейда усещаше дърпането в ъгълчетата на очите си. Започна да потупва главата си отзад, но Руби посегна и перна ръката й, за да не се разбере какво е положението.

Ейда хвана трите плитки в центъра на гърба на Руби и ги върза в обикновена опашка. Това беше лесно. С останалите части планираше да направи сложна плитка отгоре на главата, която да се увива и преплита като рибена кост — такава беше плетката на една от любимите й кошници от лико. Хвана две от страничните части и започна да ги вплита.

Четири врани, начело с Оскубано крило, се насочиха към долчинката, но изпърхаха разгневено щом видяха плашилото. Отлетяха, квичейки като простреляни прасета.

Руби каза, че това говори добре за творението на Ейда.

— Особено шапката, наистина придава стил.

— От Франция е.

— Франция? И тук си имаме шапки. Един човек в Ийст Форк плете сламени шапки и ги разменя за масло и яйца. Шапкарят в града прави от боброва кожа и от вълна, ама иска пари.

Не виждаше смисъл в тази работа с разнасянето на шапки из половината свят, за да се продадат. Човек, който мисли за такива неща, явно не е много сериозен. Нямаше какво да я привлича в места като Франция или Ню Йорк, или пък Чарлстън. А и не бяха много нещата, от които се нуждаеше и които да не може да си направи или отгледа сред Студената планина. Таеше силна неприязън към пътуването, независимо дали из Европа или някъде другаде. Смяташе, че ако светът е устроен както трябва, неговите жители толкова добре ще си пасват на мястото, че никога няма да им се налага или иска да пътуват. Няма да има нужда от каруци, влакове или параходи; всички подобни превозни средства ще си стоят неизползвани. Тогава, напълно доволни от живота си, хората ще предпочетат да си стоят у дома, защото очевидно обратното води до множество неприятности, както в миналото, така и сега. В онзи стабилен свят, който тя си представяше, някои хора, например, могат да живеят щастливо дълги години, всеки ден да чуват лая на кучето на далечния си съсед и пак да не се отдалечат от дома достатъчно, че да разберат дали лаят е от хрътка или сетер, дали кучето е кафяво или петнисто.

Ейда не си правеше труда да спори, защото смяташе, че нейният собствен живот наближава етап, на който пътуването и вносните шапки няма да имат голямо значение. Плитката беше завършена и тя я погледна с разочарование. Както с повечето й усилия да прави изкуство, резултатът не отговаряше на предварителната й представа. Според нея приличаше на конопено въже, оплетено от луд или пиян моряк.

Ейда и Руби се изправиха и всяка последователно приглади хвърчащите кичури на другата. Качиха се в спалнята на Ейда и застанаха с гръб към голямото огледало на тоалетката, взеха едно сребърно огледало и погледнаха отражението си в голямото. Плитката на Ейда беше проста и стегната и когато я докосна с пръсти, усещането бе като дърво. Можеш цял ден да работиш и няма да се разплете.

Ред беше на Руби и тя дълго се оглежда. Никога преди не беше виждала тила си. Докосна косата и неколкократно я приглади. Отсече, че плитката е невероятна и отказа да слуша аргументи в своя полза.

Върнаха се на верандата. Руби отиде на двора, готова да се залови с вечерните си задължения. Изведнъж се спря, погледна към небето и докосна косата на врата си. Все още бе достатъчно светло да се прочетат няколко страници от „Сън в лятна нощ“. Седнаха отново на стъпалата и Ейда зачете, като мимоходом поправяше грешките си. Когато стигна до репликата на Робин — където той казва: „Като кон, куче, мечка, огън всеки път“ — Руби безкрайно я хареса и повтори думите няколко пъти, сякаш носеха огромно значение и удоволствие сами по себе си.

Скоро вече беше прекалено тъмно за четене. Двойка пъдпъдъци размени закодирани послания от три думи откъм полето и откъм гората. Руби стана:

— По-добре да се залавям за работа.

— Провери капана — подсети я Ейда.

— Няма смисъл. През деня нищо не може да се хване.

Ейда затвори книгата и откъсна клонче чемшир, за да отбележи докъде е стигнала. Извади писмото от Инман от джоба си и го обърна на запад, за да улови последния светлик. Вече пети път този следобед четеше неясните новини за раните му и за планираното завръщане. Но дори и след петото прочитане не бе разбрала повече, а именно: Инман изглежда бе стигнал до непоклатимо заключение относно чувствата им един към друг, макар че самата тя не знаеше как стоят нещата. Не беше го виждала почти четири години, а последна вест получи преди повече от четири месеца. Само кратка бележка от Питърсбърг, надраскана с безличен тон, който обикновено се използва за далечни роднини. Не беше изненадана. По-рано Инман беше помолил да не мислят какво може да се случи между тях след войната. Не знаеха какво ще се случи дотогава, а пресмятането на различните варианти — приятни или не — единствено замъгляваше мислите му. Кореспонденцията им по време на войната беше нередовна. Поток от писма, после продължително мълчание. Последното обаче бе дълго дори и по техните стандарти.

Сегашното писмо нямаше дата, нито пък споменаваше скорошни събития или дори сезон, по който да се ориентира. Може да е било написано през изминалата седмица, а може и преди три месеца. Опърпаната и мръсна хартия говореше по-скоро за второто, но нямаше начин да разбере със сигурност. Завръщането му у дома не беше ясно. Дали има предвид сега или след края на войната. Ако е имал предвид сега, нямаше как да знае дали вече е много закъснял или току-що потегля. Ейда си спомни за разказа, който с Руби бяха чули от военнопленника в съда. Страхуваше се, че всяка страна ще има свой Тийг.

Взря се в листа. Като се има предвид леко сбития и дребен почерк на Инман, единственото, което успя да види в сумрака бе следният кратък пасаж:

Разбира се, Ейда веднага се качи в спалнята си, запали лампа и прерови всички чекмеджета, докато намери снимката. Беше я прибрала, защото още от самото начало не смяташе, че си прилича кой знае колко. Когато пристигна, тя я показа на Монро, чието отношение към фотографията не беше ясно; никога не беше се снимал и не възнамеряваше да го прави, макар че като млад два пъти беше позирал на художници. На времето разгледа лицето на Инман с известен интерес, после обяви случая за приключен. Отиде до лавицата, извади една книга и зачете от Емерсън за преживяването да бъдеш сниман с дагеротип: „А в старанието си да не размажеш образа си, държа ли всеки пръст на мястото му с такава сила, че ръцете да се свият като за бой или в отчаяние? А в решимостта си лицето ти да не помръдне, усети ли как всеки момент все повече се вкаменяваш; веждите, адски смръщени, а очите неподвижни, както са неподвижни на изпадналия в безсъзнание човек, на лудия или умрелия?“

И макар че не точно такъв беше ефектът на снимката на Инман, Ейда бе принудена да признае, че не беше и много далече от истината. Прибра я, за да не замъглява спомена си за Инман.

Малки механични портрети като този не бяха рядкост. Беше виждала много такива. Почти всяко семейство в общността, изпратило син или съпруг на фронта, имаше такъв, понякога в проста тенекиена рамка. Над камината или на масата до Библията, със свещник и лаврови клонки като олтар. През шейсет и първа всеки войник с долар и седемдесет и пет цента в джоба можеше да отпечата вида си под формата на амбротип, феротип, калотип или дагеротип. През онези първи дни на войната, Ейда смяташе повечето от онези, които бе виждала, за смешни. По-късно ги намираше потискащи, запечатали образа на вече умрели мъже. Един след друг те се бяха редили, наперени с оръжието си, пред портретиста за продължителното експониране. Държаха кръстосани пищови или пушки с байонети пред гърдите си. Лъскави нови ками, извадени заради камерата. Килнати фуражки. Фермерски синове, по-весели, отколкото на Коледа. Костюмите им бяха най-различни. За бойното поле обличаха какво ли не, от работни комбинезони до истински униформи и дрехи, толкова смехотворни, че дори и в мирно време биха ги застреляли само задето са ги облекли.

Портретът на Инман бе различен, защото той бе похарчил повече за рамка. Беше красиво гравиран сребърен предмет и Ейда го отърка в полата си, за да избърше наслоилата се прах. Отвори го и го приближи до лампата. Образът напомняше за масло във вода. Наложи се да го наклони в различни посоки, за да уцели точния ъгъл.

Полкът на Инман не държеше на униформата. Бяха се споразумели с капитана, че нищо в убиването на федерални не предполага промяна в обичайното облекло. Верен на това убеждение, Инман бе облечен в широко скроено карирано сако, риза без яка и мека, провиснала шапка, чийто ръб стигаше веждите. Стоеше наперен и в резултат на това приличаше повече на изискан нехранимайко, отколкото на войник. На колана си носеше „Колт“, но сакото го покриваше почти изцяло. Не го докосваше. Ръцете висяха свободно до бедрата. Опитал бе да задържи погледа си на около двайсет градуса спрямо обектива, но по някое време го бе преместил и очите му изглеждаха замъглени и чужди. Изражението му беше напрегнато и строго, създаваше впечатление, че се взира усилено някъде, заинтригуван от нещо, което не е камерата или портретното изкуство, нито пък мнението на онзи, който ще го гледа в тази статична форма.

Това, че вече не приличал на образа си от снимката, не говореше много на Ейда. Този портрет по никакъв начин не отразяваше спомена й за него от последния ден преди да замине. Снимката не може да е правена много след това. Беше наминал да се сбогува. По онова време все още живееше в една стая в местния хотел, но заминаваше само след два дни, най-много три. Монро четеше пред камината във всекидневната и не си направи труда да излезе да поговори с него. Ейда и Инман отидоха до потока. Изобщо не си спомняше как беше облечен Инман, освен меката шапка — същата от снимката — и това, че ботушите му бяха нови. Беше влажна, студена сутрин след предишния дъждовен ден, а небето все още бе осеяно с високи рехави облаци. Пасището за кравите покрай потока беше светлозелено от новата трева, която се показваше изпод миналогодишното стърнище. Земята беше прогизнала от дъжда, налагаше се да стъпват внимателно, за да не затънат. Покрай потока и нагоре по хълма дивият рожков и кучешкият дрян сияеха на фона на сивите дървета, чиито клони започваха да позеленяват от първите тънки листенца.

Вървяха покрай потока, минаха пасището и спряха сред малка дъбова горичка. Докато вървяха, Инман бе ту весел, ту сериозен, а по едно време свали шапката си и Ейда предположи, че се готви да я целуне. Посегна да махне едно зелено дряново цветче, заплетено в косата й, после спусна ръка да погали рамото й и да я притегни към себе си, но закачи брошката с перли на яката й. Иглата се отвори и брошката падна, отскочи от камъните и — в потока.

Инман си сложи шапката, нагази във водата и започна да опипва тинестите камъни, докато я намери. Закачи я отново, но изцапа яката на роклята. Той отстъпи назад. Крачолите на панталона му бяха прогизнали. Издърпа един от новите си ботуши и изля водата. Изглеждаше натъжен от пропуснатия миг на нежност и не знаеше как да го върне.

Ейда осъзна, че се пита какво ще стане, ако го убият. Разбира се, не можеше да изрече мисълта си на глас, но не се и наложи, защото в този момент Инман каза:

— Ако загина, след пет години няма да помниш дори името ми.

Не беше сигурна дали я предизвиква или изпитва, или просто казва самата истина.

— Знаеш, че не е така.

В сърцето си обаче се запита дали нещо може да се помни завинаги.

Инман отмести поглед и сякаш се засрами от онова, което бе казал.

— Виж сега… — започна той. Отметна глава, за да обхване с поглед Студената планина, където всичко бе все още зимно и сиво като изсъхнала дъска. Стоеше така, без да отделя поглед от планината и й разказа една история. Чул я като дете от една стара индианка чероки, която бе успяла да се скрие от военните, когато претърсвали планините и събирали индианците, за да ги подготвят за заминаване по Пътя на сълзите. Жената го изплашила. Твърдяла, че е на сто трийсет и пет години и си помни дните преди белите хора да навлязат в тази територия. Гласът й изразявал цялата й ненавист към времето оттогава насам. Лицето й било набръчкано и грубо. Едното й око било изцяло загубило цвета си и стояло в орбитата си като лъскаво бяло сварено яйце. На лицето й били татуирани две змии с две виещи се линии за тела, които свършвали сред косата на слепоочията й. Главите им се намирали една срещу друга, в двете ъгълчета на устата й, така че когато говорела, те също отваряли уста и сякаш говорели едновременно с нея. Историята разказваше за малко село, наречено Кануга. Преди много години то се намирало при делтата на река Пиджън, но отдавна вече го няма, а и почти няма следи от него, освен парчетата грънци, които хората понякога намират, докато търсят стръв по брега на реката.

Веднъж един съвсем обикновен човек дошъл в Кануга. Изглеждал като чужденец, но хората го приветствали и нагостили. Такъв бил обичаят им към всеки, дошъл с добра воля. Докато се хранел, те го попитали дали идва отдалеч, от западните племена.

— Не — отвърнал той. — Живея в един град съвсем наблизо. Всъщност ние всички сме ваши роднини.

Всички били озадачени. Ако имали роднини наблизо, щели да знаят.

— А как се казва градът ти?

— О, вие не сте го виждали — отвърнал, — макар че е съвсем близо. — После посочил на юг, по посока на Датсуналасгуний, което, както обяснила жената със змиите, било тяхното име на Студената планина и не означавало нито студена, нито планина, а нещо съвсем различно.

— Там горе няма селище!? — изненадали се хората.

— О, има. Скалите Шайнинг Рокс са портите на нашата страна.

— Но аз много пъти съм ходил там и не съм виждал никаква страна — обадил се някой. Останалите се съгласили, защото много добре познавали мястото, за което говорел.

— Трябва да постите — обяснил чужденецът — иначе само ние ви виждаме, а вие нас не. Нашата земя не е точно като вашата. Тук непрестанно има битки, болести, врагове от всички страни. А скоро ще дойде враг, по-силен от всички предишни и ще ви отнеме земята и ще ви остави скиталци. Там при нас цари мир. И макар да умираме като всички хора и да се борим за храната си, не ни се налага да мислим за опасности. Умовете ни не са замъглени от страх. Не се борим помежду си непрекъснато. Дошъл съм да ви поканя да живеете с нас. Домът ви е готов. Има място за всички ви. Но ако решите да дойдете, първо трябва всички да отидете в града и да постите седем дни, като през това време не трябва да излизате и не бива да надавате бойния вик. Когато изтекат седемте дни, качете се при Шайнинг Рокс и в тях ще се отвори врата, през която можете да дойдете в нашата страна и да живеете с нас.

След това чужденецът си тръгнал. Хората го гледали как се отдалечава и започнали да обсъждат предимствата на отправената им покана. Едни мислели, че е техен спасител, други — че е измамник. В крайна сметка решили да приемат. Отишли в града и там всички останали седем дни да постят — пиели само по няколко глътки вода всеки ден. Всички, с изключение на един мъж, който се измъквал тайно всяка нощ, докато останалите спели. Отивал до дома си и ядял пушено еленско месо, после се връщал преди разсъмване.

На сутринта на седмия ден хората тръгнали през Датсуналасгуний към Шайнинг Рокс. Пристигнали точно по залез. Скалите били бели като снежни преспи, а когато хората застанали отпред, там се отворила пещера, която стигала чак до сърцевината на планината. Вътре обаче било светло. В далечината, навътре сред планинските недра, видели открито пространство. Река. Тучна долина. Обширни житни ниви. В долината — град с къщи, наредени в дълги редици и кметство на един висок хълм, а пред него — площад и танцуващи хора. Чувал се лек звук на барабани.

Последвал гръм. Силни трясъци и грохот. Небето притъмняло и светкавици падали около хората. Всички треперели, но единствено мъжът, който бил ял еленско месо, обезумял от страх. Изтичал към входа на пещерата и изревал бойния вик и когато го направил, светкавиците престанали, а гръмотевиците постепенно се отдалечили и скоро заглъхнали някъде на запад. Хората се обърнали да ги проследят. Когато погледнали отново скалата, пещерата я нямало, пред тях отново проблясвало каменното лице на бялата скала.

Тръгнали покрусени обратно към Кануга и мислите на всички били във видението от планината. Скоро предсказаното от чужденеца се сбъднало. Земята им била отнета, прогонили ги в изгнание; малцина останали да се борят, ала скрити сред чукарите, в постоянен страх, преследвани като диви животни.

Когато Инман свърши, Ейда не знаеше какво да каже и единственото, което можа да измисли беше:

— Е, в това със сигурност имаше доста автентичен фолклор.

Веднага съжали за думите си, защото очевидно за Инман историята имаше много по-дълбоко значение, макар тя да не знаеше точно какво.

Той я погледна и понечи да каже нещо, но после се спря и се загледа в потока. След минута рече:

— Онази старица изглеждаше по-стара и от Господ и докато ми разказваше това, от безизразното й око капеха сълзи.

— Но ти нали не мислиш, че е истина?

— Мисля, че е можела да живее в по-добър свят, а вместо това е станала скитница, принудена да се крие из храсталаците.

Никой не знаеше как да продължи разговора и Инман каза, че е време да тръгва. Хвана ръката на Ейда и я докосна леко с устни, после я пусна.

Само след няколко крачки обаче се обърна и я видя да тръгва към къщи. Прекалено бързо. Дори не бе изчакала да се скрие зад завоя.

Ейда се сепна, спря и се обърна да го погледне. Вдигна ръка да помаха, но осъзна, че той е още прекалено близо и жестът не е подходящ, така че свали ръка тромаво и прибра един кичур коса в кока си, сякаш това е била причината за жеста.

Инман спря и я погледна:

— Можеш да се прибираш, не е нужно да стоиш да гледаш как се отдалечавам.

— Знам.

— Очевидно не искаш.

— Просто не виждам с какво ще помогне.

— Това кара някои мъже да се чувстват по-добре.

— Не и теб — отвърна Ейда, като безуспешно се опита да звучи развеселено.

— Не и мен — сякаш направи усилие да изпробва тази идея Инман, да види дали ще издържи проверката на реалния свят.

След миг свали шапка, прекара пръсти през косата си и доближи един пръст до челото си за поздрав.

— Не, права си, не и мен. Ще се видим.

Тръгнаха всеки по пътя си, този път, без да се обръщат.

Същата нощ обаче Ейда не се чувстваше толкова смела по отношение на войната и заминаването на Инман. Следобедът беше мрачен, предшестван от кратък дъжд преди залез. Веднага след вечеря Монро се затвори в кабинета си да работи часове наред над проповедта за идната неделя. Ейда седеше сама във всекидневната на светлината на една свещ. Почете малко от последния брой на „Норт Американ Ривю“28 и когато това не успя да разсее мислите й, започна да разглежда старите броеве на „Дайъл“29 и „Садърн Литерари Месинджър“30. После седна на пианото и подрънка известно време. Когато спря, се чуваше единствено далечният звук на потока, от време навреме някоя капка от стряхата, крякането на жаба, което скоро замлъкна и къщата се умълча. От време на време се чуваше приглушеният глас на Монро, изпробваш благозвучието на новосъчинените фрази. В Чарлстън по това време на нощта се чуваха ударите на вълните по бетона, шумоленето на палмови листа на вятъра; дрънченето на железните колела на каретите и тропота на конски копита, които тиктакат в неравномерен ход. Гласовете на излезлите на разходка хора и търкането на кожените им обуща по калдъръма на осветените улици. В тази долчинка сред планината обаче Ейда чуваше как ушите й свистят от липсата на други звуци. Толкова беше тихо, че тя започна да си въобразява, че усеща болка в челото си. А тъмнината навън не би могла да е по-наситена дори ако стъклата бяха боядисани в черно.

Мислите й се лутаха в празнотата. Няколко неща от тази сутрин не й даваха мира и не на последно място това, че не бе проронила нито сълза. Също и че не бе изрекла онова, което хиляди жени — омъжени и не — казват на заминаващите мъже и което повече или по-малко се свежда до това, че ще ги чакат.

Тревожеше я въпросът на Инман. Как ли би реагирала, ако получи вест за смъртта му? Не знаеше, макар че възможността това да се случи бе надвиснала в мислите й по-мрачна, отколкото бе очаквала. Не можеше да си прости и това, че толкова грубо се бе изсмяла на историята му, че не й бе стигнал мозъкът да проумее, че не става дума за старицата, а за неговите собствени страхове и желания.

Като цяло трябваше да признае, че не се представи никак убедително. По-скоро бе безмилостна и коравосърдечна. А не такова бе намерението й. Наистина, такова отношение понякога е от полза. То е незаменимо, когато се налага да накараш хората да те оставят на мира. Но този път бе прибягнала до него по навик и то в най-неподходящия момент. Сега съжаляваше. Страхуваше се, че ако не поправи стореното, то ще се загнезди в нея, ще закоравее и един ден ще се събуди, замръзнала като дрян в януарски студ.

Онази нощ не спа добре, непрестанно се въртеше във влажното и студено легло. По-късно запали свещ и се опита да почете от „Студеният дом“31, но не можа да се съсредоточи. Искаше й се да има опиум. По някое време, дълго след полунощ, прибягна до облекчението на всяка жена — девойка, стара мома, вдовица. Когато беше на тринайсет, прекара цяла година, тревожена от мисълта, че единствено тя е открила това удоволствие или че само тя е способна на него, поради някаква уродливост или разврат. Ето защо изпита голямо облекчение, когато братовчедка й Луси, по-голяма от нея с няколко месеца, я просвети по въпроса за самотната любов. Шокиращото мнение на Луси беше, че погледната като навик, по разпространеност тя се нарежда почти до дъвченето на тютюн и пушенето на лула, което означаваше, че може да се смята за повсеместна. Ейда заяви, че това е безкрайно долно и цинично. Луси обаче не отстъпи от мнението си и продължи да говори почти безсрамно за това, което Ейда смяташе за мрачна мистерия, породена от толкова голямо отчаяние, че човек без съмнение на сутринта се събужда със срамно петно на лицето. Нито гледището на Луси, нито изминалите години, бяха променили отношението на Ейда по този въпрос.

В онази трескава нощ картините, които минаваха пред очите й, нежелани и нереални, бяха с образа на Инман. И тъй като познанията й по анатомия до голяма степен бяха хипотетични — основани единствено на различни животни и бебета, също и изумителните италиански статуи — най-ясни бяха образите на пръстите, китките и предмишниците му. Всичко останало беше измислица и следователно сенчесто и без истинска форма. Лежа будна до зазоряване, все още изпълнена с желание и безнадеждност.

На следващия ден обаче се събуди ведра и твърдо решена да поправи грешката си. Денят беше ясен и по-топъл и Ейда каза на Монро, че иска да излезе да се разходи, като много добре съзнаваше къде отиваха всеки път, когато той държи юздите. Той накара работника да впрегне Ралф в кабриолета и след час вече бяха в града. Отидоха в градската конюшня, където изведоха коня от впряга, завързаха го до една ясла и му дадоха половин мяра овес.

На улицата Монро потупа всички джобове на панталона, жилетката и палтото си, докато намери портфейла с парите. Извади малка монета от двайсет долара и я подаде на Ейда, сякаш беше петаче. Предложи й да си купи нещо хубаво — дрехи или книги — и след два часа да се срещнат отново при конюшнята. Ейда знаеше, че той отива да намери своя стар приятел, лекаря, с когото ще си говорят за писатели, художници и прочее, освен това междувременно ще изпие малка чаша уиски или голяма чаша червено вино и ще закъснее за срещата точно с петнайсет минути. Тя отиде в книжарницата и без да се замисля купи партитурите на няколко нови песни от Стивън Фостър, певец, за когото мненията им с Монро дълбоко се различаваха. Сред книгите погледът й се спря на три тома творби на Тролъп32. Нямаше особено желание да ги чете, но първо видя тях. Помоли да опаковат покупките и да ги изпратят към градската конюшня. После отиде при търговеца на платове и набързо си купи шал, чифт ръкавици от биволска кожа и кафяви боти. Тях също опаковаха и изпратиха. Излезе на улицата, видя колко е часът и установи, че е успяла да се справи с пазаруването за по-малко от час.

С ясното съзнание, че онова, което прави е повече от непристойно, тя свърна в уличката между адвокатската кантора и ковачницата. Изкачи откритото дървено стълбище до площадката пред стаята на Инман и почука.

Инман тъкмо лъскаше единия си ботуш и когато отвори вратата, той все още беше надянат на ръката му. Не носеше сако, а ръкавите на ризата му бяха навити чак до над лакътя.

Очевидно това бе последното място, където очакваше да я види и това си личеше от изписаното по лицето му изумление. Сякаш не знаеше какво да каже, а идеята да я покани да влезе, не беше сред възможните варианти. Вдигна показалец, за да посочи, че му трябва известно време. Един момент. После затвори вратата и остави Ейда навън.

Онова, което бе успяла да види от стаята, бе доста потискащо. Малка, с един-единствен малък прозорец на отсрещната страна, но и от него се виждаха единствено гредите и дъските на магазина отсреща. Мебелите се състояха от тясна желязна рамка за легло, ракла, на която имаше леген с вода, обикновен стол и писалище, както и няколко книги в чанти. По-скоро килия. По нейно мнение, доста по-подходящо за монах, отколкото за някой, когото би определила като свой обожател.

Както Инман бе отбелязал с пръст, вратата скоро се отвори. Той беше спуснал ръкавите на ризата си, беше си сложил шапка и сако. Обул беше и двата ботуша, макар че единият беше кафяв и кален, а другият черен като мазен капак на печка. Изглежда, беше си посъбрал и мислите.

— Извинявай. Бях изненадан.

— Надявам се не неприятно.

— Напротив, много приятно — но нищо в изражението му не потвърждаваше казаното.

Излезе на площадката, подпря се на парапета и кръстоса ръце. На слънцето шапката хвърляше сянка върху лицето му, така че нищо от устата нагоре не се виждаше. Последва дълго мълчание. Той погледна към вратата. Беше я оставил отворена. Ейда предположи, че му се ще да я беше затворил, но в момента не можеше да реши кое е по-лошо: неудобството да направи две крачки и да я дръпне или рязката интимност, която създават зейналата врата и тясното легло.

— Исках да ти кажа — започна тя, — че според мен нещата вчера не завършиха както трябва. Не както бих искала. Не по начин, който ме задоволява.

Челюстта на Инман се стегна, сякаш някой бе издърпал невидимо въже в него.

— Мисля, че не разбирам за какво говориш. Бях тръгнал нагоре по реката да се сбогувам с Еско и Сали. Когато стигнах до пътя към Блек Коув, реших, че не е зле и с теб да се сбогувам. Така и сторих. По мое мнение беше задоволително.

Ейда не беше свикнала да не приемат извиненията й и първата й мисъл беше да се обърне, да слезе по стълбите и да забрави за Инман завинаги. Вместо това каза:

— Може никога вече да не се видим и не смятам да оставя този коментар да замести истината. Макар да не си признаваш, ти дойде с определени очаквания, които не се оправдаха. До голяма степен, защото действах в разрез със сърцето си. Ако имах възможност да върна времето, бих постъпила различно.

— Уви, никой от нас не може да върне времето. Постепенно изтриваме онова, което не ни допада и оставяме само спомени, които ни харесват. Просто продължаваме напред.

Той продължаваше да стои с кръстосани ръце. Ейда протегна ръка и докосна ръката му. Хвана маншета, който се подаваше изпод сакото, и го задърпа, докато ръцете му се разтвориха. Докосна дланта му и проследи с пръст извивките на вената му от пръста до китката. После разтърси китката и я стисна силно. Докосването до него я накара да се запита какво е усещането от останалата част от тялото му.

За момент никой не смееше да погледне другия. После Инман издърпа ръката си, свали шапката си и я завъртя във въздуха. Хвана я, завъртя китка и я запрати през вратата, без да се интересува къде ще падне. И двамата се усмихнаха, Инман сложи една ръка на кръста на Ейда, а другата зад врата й. Косата й беше леко хлабава, хваната с щипка. Пръстите на Инман докоснаха студената седефена мида, докато привличаше главата й за целувката, която им бе убягнала предишния ден.

Ейда бе облякла почти всички дрехи, които жените от нейното положение носеха по онова време, така че тялото й беше дълбоко заровено под множество метри мъртви плисета и дипли. Ръката на кръста й докосна банелите на корсета и когато тя се отдръпна крачка назад, за да го погледне, те изскърцаха от движението и дишането й. Мислеше си, че вероятно му прилича на затворена в черупката си костенурка, която не дава почти никакви признаци, че вътре се крие живо същество, топло и със собствена кожа.

Слязоха заедно по стълбата и когато минаха през вратата, сякаш се врекоха. Близо до края на улицата Ейда се обърна и докосна с пръст копчето на яката му:

— Дотук е достатъчно. Връщай се вече. Както сам каза, ще се видим.

— Надявам се само да е скоро.

— Значи ставаме двама.

Тогава си мислеха, че времето до завръщането му ще се брои в месеци. Само че войната се оказа по-дълга, отколкото и двамата бяха очаквали.