Студена планина

Глаголи, до един скучни

Споразумението, което Ейда и Руби постигнаха онази първа сутрин, бе следното: Руби се премества да живее във фермата и ще учи Ейда как се върти стопанство. Заплатата й ще е съвсем малка. Ще се хранят заедно, но на Руби не й допадна идеята да живее с друг човек и реши да се нанесе в старата ловна колиба. След като приключиха първата си съвместна вечеря с пилешко и кнедли, Руби отиде и опакова вещите си, които се побраха в един юрган. Завърза краищата му, нарами вързопа и без да се обръща назад, пое към Блек Коув.

През първите няколко дни двете жени направиха инвентаризация на фермата, съставиха списък с това, което трябваше да се свърши, степенувано по важност. Обикаляха стопанството, Руби гледаше, преценяваше и говореше, без да спира. Най-спешното, каза тя, е да се направи зеленчукова градина. Ейда я следваше по петите, записваше си всичко в тетрадката със стиховете, житейските наблюдения и важните събития на деня. Сега отбелязваше неща като:

И тъй нататък, и тъй нататък. Имаше да се върши толкова много, защото Руби очевадно бе решила да използва по предназначение всяко парче земя.

Ливадите, каза Руби, не са косени достатъчно често и има опасност тревата да бъде задушена от млечка, бял равнец и амброзия, но все още не е прекалено късно за това. На старата царевична нива, заяви тя, добре й се е отразило това, че е стояла необработена няколко години; сега е готова за разчистване и прекопаване. Стопанските пристройки са в добро състояние, но броят на пилетата е малък. Пръстта в сандъците за съхранение на кореноплодните в зимника не е достатъчно — ако хване силен студ, картофите може да замръзнат, трябва да се добави още. Колония лястовици — ако успеят да заселят такива из градината в къщички от кратуни — ще прогонват враните.

Руби не пропускаше нищо. Беше неизчерпаема. Имаше идеи за сеитбообращението на култури в различни ниви. Проекти за строежа на воденица, в която да мелят царевицата си, използвайки водите на потока, като така си спестят десятъка, който дават на воденичаря. Една вечер, преди да си тръгне в тъмното към колибата, последните й думи бяха:

— Трябват ни няколко токачки. Яйцата им не стават за пържене, но стават за разни печива. Дори и без яйцата, хубаво е да ги има, защото са полезни за много неща. Добри пазачи са и могат да унищожат насекомите от цял ред фасул, докато се обърнеш. Да не говорим колко приятни са на вид.

На следващата сутрин първите й думи бяха:

— Прасета. Имаш ли пуснати из гората?

— Не, досега все сме ги купували — отговори Ейда.

— В едно прасе има много повече от два бута — каза Руби. — Свинска мас, например. Ще ни трябва доста.

Освен че владението на Монро бе обширно, из него имаше повече за вършене, отколкото Ейда бе предполагала. По време на една от първите им обиколки Руби много се зарадва на обширната ябълкова градина. Дръвчетата бяха засадени и поддържани от семейство Блек и чак сега започваха да показват признаци на занемареност. Въпреки, че не бяха подрязвани отдавна, бяха отрупани със зреещи плодове.

— Като дойде октомври — каза Руби, — ще вземем достатъчно пари от продажбата на ябълките и ще изкараме зимата по-леко.

Тя млъкна и се замисли. После попита:

— Нямаш преса, нали?

Когато Ейда отговори, че май има, Руби подскочи от радост.

— На пазара сайдерът струва значително повече от ябълките — каза тя. — Трябва само да го направим.

Руби остана доволна и от тютюневата нива. През пролетта Монро бе разрешил на ратая да си засади малка нива с тютюн за негова собствена употреба. Въпреки че през лятото тютюнът бе оставен без грижи, растенията бяха изненадващо високи, с големи листа и без вредители, въпреки бурените, израсли нагъсто по редовете и въпреки, че растенията се нуждаеха спешно от прекършване на връхчетата и колтучене. Според Руби бяха оцелели, защото човекът, който ги е садил, си е разбирал от работата. Тя пресметна, че ако имат късмет, могат да получат малка реколта и че ако изсушат листата и ги накиснат в соргова вода, а след това ги пресоват на калъпи, могат да разменят тютюна срещу семена, сол, мая и други неща, които не могат да си произведат сами.

Идеята за разменна търговия допадна на Ейда, тъй като, макар да не я разбираше съвсем, виждаше в нея начин да се освободи от грижата за икономисването на парите. В духа на партньорството и доверието, тя бе споделила с Руби подробностите за разклатеното й финансово положение. Когато й каза с колко малко пари разполагат, Руби отговори:

— Никога не съм държала в ръка повече от един долар.

Онова, което Ейда все пак схвана бе, че не е нужно да се измъчва от недостига на пари, защото Руби твърдеше, че и без пари ще се оправят. Когато пазаруваше, Руби си отваряше очите на четири и гледаше на парите с недоверие, дори и в добри дни. Осланяше се най-вече на по-сигурните дейности като лова, събиране на плодове, отглеждането на растения и прибирането на реколтата. В момента се потвърждаваха най-мрачните й прогнози. Книжните пари бяха толкова обезценени, че почти бе невъзможно да купиш нещо с тях. При първото им излизане в града останаха смаяни, когато трябваше да платят петнайсет долара за половинка сода, пет долара за комплект игли и десет за тесте хартия за писма. Ако можеха да си го позволят, щеше да се наложи да платят петдесет долара за топ плат. Руби каза, че платът нямало да им струва и цент, ако имат овце, чиято вълна да стрижат, чепкат, предат, намотават, боядисват, тъкат и шият горните и долните си дрехи. Докато Руби нехайно описваше целия процес, Ейда си представяше дните усилна работа за осъществяване на всяка стъпка от него, само за да получиш накрая няколко метра плат, груб като зебло. Парите правеха всичко далеч по-лесно.

Но дори и да имаха пари, собствениците на магазини нямаше да ги вземат, тъй като щяха да се обезценят, още преди да са се отървали от тях. Общото мнение бе, че книжните пари трябва да се харчат по възможно най-бързия начин, ако не искаш стойността им да падне до тази на същото количество плява. Размяната си бе по-сигурна. И Руби добре разбираше това. Главата й беше пълна с идеи за превръщането на фермата в напълно независимо стопанство именно чрез разменната търговия.

Руби моментално измисли план. Предложи го на Ейда като избор. Двете неща, отбелязани в описа й като ценни, преносими и ненужни, бяха кабриолета и пианото. Смяташе, че може да размени едно от двете срещу всичко, което щеше да им е необходимо за зимата. Ейда премисля два дена. Накрая каза:

— Срамота ще е този прекрасен кон да тегли рало.

— Той така или иначе ще го върши — отговори Руби. — И на него ще се наложи да работи за прехраната си като всички тук.

Тогава Ейда изненада дори себе си, като реши да се раздели с пианото. Наистина, не свиреше кой знае колко добре, и всъщност Монро бе този, който бе настоявал да учи пиано. Това за него бе толкова важно, че дори бе довел учителя по музика да живее у тях — дребничък човечец на име Тип Бенсън, който рядко се задържаше дълго време на работа някъде, защото всеки път се влюбваше в ученичките си. Ейда не беше изключение. Тогава бе на петнайсет и един следобед, докато тя опитваше труден пасаж от Бах, Бенсън падна на колене до столчето, взе ръцете й от клавиатурата, притегли към себе си и ги притисна към бузите си. Беше пълничък, на не повече от двайсет и четири години, с несъразмерно за телосложението си дълги пръсти. Притисна пълните си червени устни към гърба на дланите й и ги зацелува страстно. Друго момиче на годините на Ейда би решило да си поиграе с него известно време, просто за забавление, но Ейда се извини, отиде право при Монро и му разказа всичко. До вечерта Бенсън си събра багажа и изчезна. Монро незабавно назначи за учителка една стара мома с дрехи, които миришеха на нафталин и пот.

Решението на Ейда да избере пианото отчасти се дължеше на осъзнаването на факта, че в живота й занапред няма да има много време за занимания с изкуство, а ако все пак оставаха свободни часове, можеше да ги посвещава на рисуването. Моливът и листа щяха да задоволят тази нейна необходимост.

Разбираше всички разумни причини да се раздели с пианото. Това, което обаче не й бе ясно, бяха причините да задържи кабриолета. Наистина, той бе принадлежал на Монро, но това не бе достатъчно основание. Подозираше, че истинската причина е фактът, че кабриолетът е превозно средство. Успокоителната мисъл, навявана от високите му колелета, че ако нещата тръгнат зле, просто може да се качи и да замине, също като семейство Блек на времето, приемайки, че няма бреме, което не може да бъде облекчено, че един съсипан живот не може да не се промени, като тръгнеш на път.

След като Ейда обяви решението си, Руби, без да губи време се зае с осъществяването му. Тя знаеше кой има в повече животни и продукти и кой ще е склонен на изгодна сделка. В случая това бе старият Джоунс, дето живееше край Източния ръкав. Жена му отдавна бе хвърлила око на пианото и знаейки това, Руби го удари на сериозен пазарлък. Накрая Джоунс се съгласи да й даде срещу него бременна шарена свиня, младо прасенце и петдесет кила жито. Руби — като знаеше колко полезно нещо е вълната, особено при сегашната висока цена на платовете — си помисли, че няма да я заболи, ако вземе и няколко от дребните планински овце, не по-едри от средно голямо куче. И убеди Джоунс да прибави половин дузина и от тях. И каруца зеле. Плюс единия бут и пет кила бекон от първото прасе, което заколи през ноември.

След няколко дни Руби докара прасетата и овцете, две от които черни. Напъди ги да пасат и да се угояват по склоновете на Студената планина през есента с каквото намерят, а то не беше малко. Преди да ги пусне, взе нож и беляза левите им уши с по два разреза, при което те се разквичаха и заблеяха, после хукнаха с окървавени глави към планината.

Една привечер Джоунс пристигна с каруца и с още един човек, за да вземат пианото. Двамата стояха в салона и дълго го гледаха. Мъжът каза:

— Май няма да можем да го вдигнем.

А старият Джоунс отговори:

— Наше е, ще трябва да го вдигнем.

В крайна сметка го качиха някак си на каруцата и го завързаха здраво, защото стърчеше извън нея.

Ейда седна на верандата и се загледа след отдалечаващата се каруца. Колелетата й подскачаха из дупките и камъните и пианото подскачаше по пътя, изпълнявайки някаква своя си прощална какофония. Ейда не изпитваше особено съжаление, но пианото й напомни за празненството, организирано от Монро четири дена преди Коледа на последната зима преди войната.

Столовете в салона бяха избутани до стените, за да се отвори място за танците, а тези, които можеха да свирят, се сменяха на пианото. Звучаха коледни песни, валсове, сантиментални салонни мелодии. Масата бе отрупана с хапки с шунка, сладкиши, филийки черен хляб, баница с кълцано месо и купа чай, ухаещ на портокал, канела и карамфил. Монро бе предизвикал единствено малък скандал, сервирайки шампанско. Всички керосинови лампи със стъклени шишета бяха запалени и хората им се дивяха, особено на накъдрените като разпукващи се пъпки краища на стъклата, защото на времето това още бе новост. Сали Суангър обаче изрази опасения, че ще експлодират и оцени светлината им като прекалено ярка; каза още, че свещите и светлината от огнището са по-добри за очите.

Рано вечерта хората се разделиха на групички, за да поклюкарстват. Ейда седеше при жените, но с интерес се оглеждаше. Шестима по-възрастни мъже бяха придърпали столовете си до камината и обсъждаха задаващата се криза в Конгреса, отпиваха шампанско от чашите си и ги вдигаха срещу светлината от лампите, за да наблюдават мехурчетата. Еско каза:

— Ако се стигне до война с федералните, ще ни смажат.

Когато останалите възмутено възразиха, той погледна в чашата си и добави:

— Питие с такива мехурчета е нездраво.

Ейда крадешком поглеждаше и към младите мъже, синовете на почитани членове на паството. Те седяха в ъгъла на салона и разговаряха на висок глас. Повечето не одобряваха шампанското и затова скришно отпиваха царевично уиски от плоски стъкла. Хоб Марс, който неотдавна бе направил зле приет опит да ухажва Ейда, обяви на всеослушание, че от една седмица всяка вечер празнува Рождество Христово. Каза, че на връщане от тези скучни празненства, приключващи далеч преди съмване, осветявал пътя си към дома с огън от пистолета. Пресегна се, взе шишето на седящия до него, отпи, отри уста с опакото на дланта си, погледна я и повтори движението.

— Силничко е — каза той на висок глас и върна шишето на притежателя му.

Дами на различна възраст седяха в другия ъгъл. Сали Суангър беше с нови обувки и очакваше мнения, протегнала крака пред себе си като кукла с неподвижни стави. Друга от по-възрастните дами разказваше надълго и нашироко за несполучливия брак на дъщеря си. По настояване на съпруга, тя деляла къщата със семейство хрътки, които се мотаели из кухнята по всяко време, освен когато ги извеждали на лов за миещи мечки. Жената каза, че никак не обича да им гостува, защото в соса винаги намирала кучешки косми. Каза още, че дъщеря й всяка година ражда по едно бебе и че противно на някогашното й нетърпение да се омъжи, сега гледала на брачния живот в друга светлина. Виждала го като нещо не много по-различно от бърсането на мокри опашки. Останалите дами се разсмяха, но Ейда слушаше със затаен дъх.

По-късно групите се смесиха. Някои застанаха до пианото и пяха, по-младите танцуваха. Ейда седна да свири, но мислите й летяха над музиката. Изпълни няколко валса, после заряза пианото, защото вниманието й бе привлечено от Еско, който стана и под акомпанимента единствено на собственото си подсвирване с уста, изпълни индивидуален танц с изцъклени очи и олюляваща се глава, сякаш окачена на връв.

С напредването на вечерта Ейда установи, че е изпила повече от една чаша шампанско. Лицето й лепнеше, а вратът й се обливаше в пот под рюша на високата яка на зелената й кадифена рокля. Имаше чувството, че носът й се е подул, и тя го ощипа с палец и показалец, за да провери големината му, после отиде пред огледалото в коридора и се уплаши, като видя, че носът й изглежда съвсем нормално.

Сали Суангър, очевидно също под въздействието на шампанското, дръпна Ейда настрана и й прошепна:

— Виж онзи Инман, ей там. Млъквам, само ще ти кажа, че трябва да се омъжиш за него. Ще му народиш едни хубавки бебета с кафяви очи.

Ейда се изчерви от смущение и избяга в кухнята, за да се посъвземе.

Но там завари Инман, който седеше сам в ъгъла до печката. Бе закъснял заради зимния дъжд и искаше да се сгрее и поизсуши, преди да се присъедини към гостите. Беше с черен костюм, седеше с кръстосани крака, а мократа му шапка висеше на окачалка близо до печката. Бе разперил длани, за да ги стопли на огъня и приличаше на човек, който се мъчи да избута някакъв тежък предмет.

— О, Господи! — възкликна Ейда. — Ето те и теб. Дамите ще се зарадват, че си тук.

— Кои, възрастните ли?

— Не, всички. Пристигането ти бе отбелязано с особено задоволство от мисис Суангър. — Това събуди във въображението й жив и неочакван образ с тема, внушена от думите на Сали, и Ейда почувства как кръвта нахлува в главата й. Изчерви се отново и бързо добави: — Също и от другите, без съмнение.

— Добре ли си? — попита Инман, малко смутен от поведението й.

— Не, не. Просто тук е задушно.

— Зачервила си се.

Ейда докосна влажното си лице и не намери какво да каже. Отново премери носа си с палеца и показалеца. Отиде до вратата и я отвори, за да влезе по-хладен въздух. Нощта ухаеше на влажни гниещи листа и беше толкова тъмна, че Ейда не видя нищо отвъд завесата дъждовни капки, падащи от стрехата на верандата през светлината от прозорците. Откъм салона долиташе простичката мелодия на „Добрия крал“ и Ейда разпозна скованото изпълнение на Монро. После откъм далечната планина проехтя самотният вой на сив вълк.

— Какъв отчаян вой — каза Инман.

Ейда задържа вратата отворена, за да чуе ответния зов, но такъв не последва.

— Горкото животно — каза тя.

Затвори вратата и се обърна към Инман, но в този миг горещината в стаята, шампанското и изражението на лицето му, по-мило от всякога, се съюзиха против нея и тя почувства внезапно слабост и главозамайване. Направи няколко колебливи крачки и когато Инман се изправи и протегна ръка, за да я задържи, тя я хвана. После, под въздействието на някакъв механизъм, който никога не можа да разгадае, тя се озова в скута му.

Той сложи ръце на раменете й и тя се сгуши в него с глава под брадичката му. Спомняше си, че тогава й се искаше завинаги да остане там, но не знаеше, че го е изрекла на глас. Това, което още си спомняше, бе, че той изглеждаше доволен също като нея и не настояваше за нещо повече, само премести ръцете си на раменете й и ги задържа там. Спомняше си мириса на влажна вълна от костюма му, на кон и юзда.

Остана така половин минута, не повече. После стана и тръгна, като на вратата се спря с ръка на дръжката, обърна се и го видя да седи със смутена усмивка на лицето. Шапката се бе търкулнала на пода с дъното надолу.

Върна се при пианото, избута Монро, седна и засвири. След малко Инман влезе, спря се до вратата и се облегна на рамката. Взе си чаша шампанско, отпи, погледа я още малко, после отиде да поговори с Еско, който седеше край камината. До края на вечерта нито Ейда, нито Инман споменаха случилото се в кухнята. Поговориха съвсем малко за незначителни неща. Инман си тръгна рано.

Доста по-късно, в малките часове на нощта, празненството свърши. Ейда застана край прозореца на салона и се загледа в младите мъже, които се отдалечаваха по пътя, изпразвайки пистолетите си във въздуха, като пламъкът от цевите за миг осветяваше тъмните им силуети.

Ейда поседя още малко, след като каруцата с пианото се скри зад завоя. После запали фенер и слезе в мазето с надеждата, че Монро е запазил поне един-два сандъка с шампанско. Идеята от време на време да си отварят по някоя бутилка й допадна. Не намери вино, но пък попадна на истинско съкровище, което щеше да ги постави в изключително изгодни позиции в разменната търговия. Беше петдесеткилограмов чувал, пълен със сурови зърна кафе, който Монро беше подпрял в ъгъла.

Тя повика Руби. Начаса изпекоха двеста грама в печката, смляха ги и си свариха първото и за двете истинско кафе от повече от година. Пиха чаша след чаша и стояха почти цяла нощ, говорейки безспир за плановете за бъдещето и спомените от миналото, а в един момент Ейда преразказа вълнуващия сюжет на „Малката Дорит“16, една от книгите, които бе прочела през лятото. През следващите няколко дни разменяха кафе на пакетчета по сто грама и на чаша по десет грама със съседите, като запазиха за себе си само пет килограма. Когато чувалът се изпразни, притежаваха пушен бут, сто и осемдесет килограма ирландски картофи и четири — сладки картофи; кутия сода на прах, осем пилета, няколко кошници с тиквички, фасул и бамя, стар чекрък и стан, нуждаещи се от малък ремонт, двеста и десет килограма ронена царевица и достатъчно дървени плочи за припокриване на помещението за опушване на месо. Най-ценната им придобивка обаче бе двукилограмовото чувалче със сол, която толкова трудно се намираше и беше толкова скъпа, че някои хора разкопаваха подовете на помещенията за опушване на месо, варяха и прецеждаха мръсотията, после отново я варяха и прецеждаха. Отново и отново, докато мръсотията изчезнеше, а водата се изпареше, и накрая си връщаха солта, паднала на земята от опушваните през годините бутове.

По въпросите на търговията и по всички други въпроси Руби проявяваше чудеса от енергия и скоро наложи ред в дните на Ейда. Преди съмване Руби вече бе дошла, нахранила коня и издоила кравата и вече трополеше със съдините в кухнята, където печката бумтеше, в тенджерата вреше качамак, а в черния тиган цвъртяха яйца и бекон. Ейда не бе свикнала да става рано — рядко преди десет, — но изведнъж се оказа, че с това е свършено. Ако Ейда се излежаваше, Руби идваше и я вдигаше от леглото. Руби смяташе, че работата й е да организира, а не да прислужва на някого и да му изпълнява прищевките. В няколкото случая, когато Ейда неволно й бе наредила като на слугиня какво да прави, Руби я бе изгледала кръвнишки, продължавайки да върши каквото си знае. С този поглед искаше да каже, че е готова бързо-бързо да си отиде като утринна мъгла в слънчев ден.

Част от неписания правилник гласеше, че макар Руби да не очаква Ейда да приготвя закуската, бе длъжна поне да присъства на завършека й. Тъй че Ейда слизаше в кухнята по пеньоар, сядаше в ъгъла до печката и обгръщаше с ръце чашата си кафе. Гледаше през прозореца как денят се пробужда, сив и все още безформен. Дори в дни, които обещаваха да бъдат ясни, Ейда рядко успяваше да различи през мъглата дори коловете на оградата около зеленчуковата градина край кухнята. По някое време Руби угасваше лампите и в кухнята ставаше здрачно, после светлината отвън се засилваше и изпълваше стаята. На Ейда това й бе безкрайно интересно, понеже не бе виждала много изгреви.

Докато готвеше и се хранеше, Руби не спираше да приказва за плановете за деня, който сякаш никога нямаше да се появи от меката пелена на мъглата. Към края на лятото Руби започна да усеща приближаването на зимата и като мечка през есента започна да се тъпче по цяла нощ и през деня, за да натрупа необходимите тлъстини за зимния си сън. Говореше единствено за работата, която имаше да се свърши. За усилията, които трябва да положат, за да си осигурят оцеляването през зимата. За Ейда монолозите на Руби се състояха най-вече от глаголи, до един скучни. Ори, сади, копай, режи, консервирай, храни, убивай.

Когато Ейда каза, че поне през зимата могат да си почиват, Руби отвърна:

— О, през зимата ще поправим оградата, ще съшиваме юргани и ще оправяме, каквото има за оправяне тук вътре, а то не е малко.

Ейда не бе предполагала, че животът може да е нещо толкова уморително. След закуска се залавяха за работа. В дните, когато нямаше кой знае какво за вършене, се заемаха с по-дребните домакински задължения. Докато Монро бе жив, трудът се свеждаше до теглене от банкови сметки, абстрактни и далечни. Сега с Руби всички факти и процеси, свързани с храната, облеклото и подслона, бяха неприятно реални и конкретни, изискваха намесата на ръката и полагането на усилия.

В досегашния си живот Ейда почти не бе взимала участие в грижите за градината, защото Монро плащаше на някого да върши това, и в резултат съзнанието й бе свикнало да обръща внимание на продукта — храната на масата — а не на вложения за добиването му труд. Руби й отвори очите. Грубостта на труда, на ежедневието — ето в какво целеше Руби да потопи Ейда през първия месец. Тикаше носа й в мръсотията, за да види за какво служи. Караше я да работи, когато на Ейда не й се работеше, да си шие дрехи от груба материя и да рови в пръстта, докато ноктите й заприличат на ноктите на звяр, да се катери по покрива на пристройките, за да сменя дървените плочи, нищо че й се завиваше свят и зеленият триъгълник на Студената планина сякаш се въртеше по хоризонта. Руби отбеляза първата си победа, когато Ейда успя да избие масло от млякото. И втората, когато забеляза, че Ейда вече не всеки път слага книга в джоба си, като отива да копае нивите.

Руби отказа само тя да върши всичката неприятна работа и веднъж накара Ейда да държи мятащото се пиле върху дръвника и да му отсече главата с брадвичката. Когато кървавото обезглавено тяло се замята из двора като пияно, Руби го посочи с нащърбения си нож и каза:

— Ето това ще ядеш.

Аргументът, който Руби използваше, за да се наложи над Ейда, бе следният: Ейда знае, че на всеки друг, когото би наела, ще му дойде до гуша и ще си замине, като я остави да се разори. Руби няма да я остави да се разори.

Единственото време за почивка бе след измиването и прибирането на съдовете от вечерята. Тогава Ейда и Руби сядаха на верандата и Ейда четеше на глас, докато се стъмни. Книгите бяха нещо съвсем ново за Руби и Ейда сметна, че трябва да започне от самото начало. След като разясни на Руби кои са били древните гърци, започна да й чете Омир. Обикновено изчитаха по петнайсет-двайсет страници на вечер. След това, когато паднеше здрач и въздухът посинееше и започваше да се примесва с мъгла, Ейда затваряше книгата и настояваше Руби да й разказва за себе си. За няколко седмици успя да събере парче по парче историята на живота й.

Руби израснала в такава мизерия, че била принудена да готви с не повече мазнина от тази, която би останала в тигана, ако го намажеш с парче месо. Било й тежко. Не познавала майка си, а баща й бил известен в околността контрабандист и престъпник на име Стоброд Тюс. Живеели в колиба с пръстен под, която почти не се отличавала от кочина. Била малка и струпана надве-натри като временен подслон. Единственото, което я отличавало от циганска каруца, било липсата на колела и под. Спяла върху нещо като тясна койка над земята, нещо като рафт. Постилала го със стар дюшек, напълнен с изсушен мъх. Тъй като нямало таван, Руби често се събуждала сутрин с два-три сантиметра сняг върху завивките, навят вътре през пролуките между дъските на покрива. В такива дни Руби установявала, че голямото предимство на малката колиба е, че дори огън от тънки съчки я затопля бързо, макар паянтовият комин, измайсторен от Стоброд да теглел толкова лошо, че вътре можело спокойно да опушваш месо. Когато времето позволявало, тя предпочитала да готви навън, под естествения навес от храсти отзад.

Колкото и малка и обикновена да била колибата, Стоброд не си мръдвал и пръста да я постегне. Ако не било неудобството да има дъщеря, би си живял щастливо в хралупа на дърво, тъй като според Руби баща й по нищо не се различавал от животните, надарени с памет.

Руби започнала да се грижи за собствената си прехрана още на възраст, която по преценка на баща й била достатъчна, за да се справя, тоест малко след като проходила. Като малка Руби си търсела храна из гората и из фермите нагоре и надолу по реката. Най-светлият й спомен от детството бил как върви по пътечката към фермата на Суангърови, където я гостили с бобена чорба, а на връщане нощницата й — от няколко години единственото й облекло, дори денем — се закачила на някакъв крайпътен трън. Бодилът бил голям колкото шпора на петел и тя не могла да се освободи. Никой не минал оттам през целия ден. Заоблачило се и денят си отишъл като гаснеща свещ. Паднала нощ и на небосклона изгряла майската нова луна. Руби била на четири годинки и прекарала нощта, закачена за храста.

Тези мрачни часове за нея били истинско откровение, което тя никога не забравила. Край реката пълзяла студена мъгла. Руби треперела и плачела, викала за помощ. Страхувала се да не я разкъса някоя скитаща пума, слязла от Студената планина. Пумите отвличали деца, така била чувала от пияните приятели на Стоброд. Според тях планините били пълни със зверове, гладни за детска плът. Мечки. Вълци. Също и безброй духове. Появяват се в най-различни форми, всичките ужасяващи, грабват те и те отнасят в един бог знае какъв ад.

Била чувала старите индианки от племето чероки да разправят за духове-човекоядци, които живеят в реките и се хранят с човешка плът, като отвличали хората на зазоряване и ги отнасяли под водата. Децата били любимата им храна и когато хванели някое, на негово място оставяли сянка-близнак, която ходела и говорела, но всъщност била лишена от живот. Седем дни след това сянката завяхвала и умирала.

Нощта донесла със себе си всичките тези заплахи, а малката Руби седяла, треперела от студ и плачела. Струвало й се, че вижда всичките тези страшни същества, наредени в кръг около нея, канещи се да се нахвърлят върху й.

Изведнъж й заговорил някакъв глас. Сякаш идвал от тръстиката и плискащата се вода в реката, но не бил глас на демон-човекоядец. Бил ласкавият глас на пейзажа или небето, на фея или дух-пазител, който я взел под крилото си и от този момент нататък не я изоставил. Спомняла си всяко съзвездие, което преминавало по небето над клоните на дърветата, всяка дума, проникваща дълбоко в душата й, отправена към нея от спокойния глас, който я утешавал и защитавал цялата нощ. Спряла да трепери в тънката си нощница и спряла да плаче.

На сутринта я освободил един човек, тръгнал за риба. Тя се прибрала у дома, но не казала на Стоброд нито дума за случилото се. А и той изобщо не я попитал къде е била. Гласът все още звучал в главата й и след онази нощ тя заприличала на онези деца, които се раждат с остатъци от околоплодния мехур по лицето и знаят неща, дето другите хора тъй и не научават.

Като пораснала, започнали да се прехранват с това, което Руби отглеждала на единствената нивица в земята им, която не била чак толкова стръмна, та да не може да се оре. Баща й почти постоянно отсъствал, често го нямало по цели дни. Извървявал по четиридесет мили само за да отиде на някое пиянско събиране. Само да чуел, че някъде има танци, хуквал нататък, мъкнейки цигулката си, на която умеел да свири само няколко простички мелодии. И не се прибирал с дни. Като нямало танцови забави, Стоброд отивал в гората. На лов, казвал. Но обикновено носел само по някоя катеричка или мармот. Амбициите му не се простирали до по-едър дивеч, например елен, и когато нямало гризачи, ядели кестени, ревен и други диворастящи растения, които Руби събирала, а често карали само на жълъди.

Дори влечението на Стоброд към чашката не било достатъчно, за да го направи фермер. Вместо да отглежда царевица, той излизал с чувал в някоя безлунна нощ и го пълнел от чуждите ниви. От нея варял мазна жълтеникава течност, която според приятелите му била несравнима по градус и вкус.

Единственият му опит да си намери работа завършил плачевно. Един човек надолу по реката го наел за разчистване на терен за пролетната сеитба. По-големите дървета вече били съборени и лежали със заплетени клони в края на гората. Човекът искал от Стоброд да му помогне при изгарянето им. Запалили буен огън и започнали да кастрят клоните, за да освободят дърветата и ги довлекат до огъня. Внезапно Стоброд решил, че работата е повече, отколкото си мислел първоначално. Смъкнал ръкавите на ризата си и си тръгнал. Човекът продължил сам. С дълга кука търкалял стволовете към огъня. Стоял близо до пламъците, когато няколко горящи дънера се разместили и хванали крака му помежду си. Колкото и да се опитвал, не можал да се освободи. Викал за помощ, докато останал без глас. Огънят приближавал и като видял, че ще изгори жив, човекът взел брадвата и отсякъл крака си от коляното. С парче плат от панталона си и пръчка пристегнал здраво раната, после измайсторил патерица от чаталест клон и се прибрал у дома. Едва оживял.

Години след това Стоброд заобикалял отдалеч къщата му, защото куцият, за огромно разочарование на Стоброд, му имал зъб и като го видел, стрелял по него от верандата.

Едва когато пораснала, Руби се запитала що за човек е била майка й, та да се омъжи за такъв като Стоброд. Но представата за нея била напълно изтрита от съзнанието й, защото когато го питала, той отговарял, че не си спомня.

— Дори не си спомням дали беше тънка или дебела — казвал той.

За всеобща изненада в първите дни на треската на войната Стоброд се записал доброволец в армията. Една сутрин яхнал старото муле и заминал. Оттогава Руби не била чувала нищо за него. Последният й спомен за него били белите кончови на ботушите му, проблясващи от двете страни на коня, докато се клатушкал по пътя. Според нея Стоброд не е воювал дълго. Сигурно е загинал още в първото си сражение или е дезертирал, тъй като била чула от един войник от неговия полк — завърнал се у дома без ръка — че Стоброд е изчезнал след битката при Шарпсбърг.

Каквато и да била съдбата му — шрапнел в задника или бягство към западните територии — Руби останала да се оправя сама. Без мулето не можела вече дори да оре безплодните ниви. Можела само да си направи малка градина, която обработвала ръчно с единично рало и мотика.

Първата година от войната била тежка за нея, но Стоброд слава богу бил оставил мускета си, надявайки се, че ще получи по-добро оръжие, ако се яви с празни ръце. Руби взимала този музеен експонат — повече напомнящ аркебуз, отколкото съвременна пушка — и през зимата ловувала диви пуйки и елени, а месото сушала край огъня като индианците. Стоброд бил взел единствения им нож и тя режела месото с нож, който сама направила от парче от стар трион. Нагряла острието в огъня и с подкова, която намерила на пътя, очертала формата на нож върху нажеженото желязо. Когато металът изстинал, тя изчукала излишното извън очертанията и с пила дооформила острието и дръжката. Отново с чука, прикрепила с медни нитове ръкохватка, изрязана от дебел ябълков клон. Наточила острието върху речен камък. Ножът изглеждал грубичък, но режел не по-зле от фабрично изработен.

Като основно постижение в живота си Руби изтъкна факта, че на десетгодишна възраст вече познавала планината на двайсет и пет мили във всяка посока толкова добре, колкото градинар — лехите си с фасул. И че по-късно, макар и все още девойка, побеждавала мъжете в схватки, за които не желаеше да говори с подробности.

Предполагала, че в момента е на двайсет и една години, макар да не била сигурна, тъй като Стоброд не помнел нито годината, нито деня на раждането й, нито дори сезона, през който се появила на белия свят. Не че имала намерение да празнува рождения си ден. Празниците били нещо непознато в живота й, тъй като в борбата за оцеляване нямало място за подобни глезотии.