Съжалението

Инман вървеше през планината, като се придържаше към тесните пътеки и избягваше хората. Измерваше разстоянията в части от деня. Цял ден ходене. Половин ден. По-малко от половин ден. Всичко по-кратко от това беше просто няколко минути по пътя. Километрите и часовете се превърнаха в понятия, които ненавиждаше, тъй като нямаше възможност да измери нито едното от двете.

Пътуването му се забави, когато попадна на дребна жена да плаче за умрялото си момиченце, подпряна на една ограда. Шапката скриваше лицето й, така че всичко, което Инман успя да види, бе черно, с изключение на върха на носа й. Когато обаче обърна лице към него, сълзите, които се стичаха по бузите й, заблестяха на утрешната светлина. Устните й бяха полуоткрехнати в непрестанна дълбока болка и на Инман му заприличаха на чифт ножици. Слънцето тъкмо изгряваше и тя се готвеше да погребе детето, увито в старо одеяло, защото нямаше представа как да направи ковчег.

Инман предложи да помогне и прекара целия ден в задния й двор, като се опитваше да скове малко ковчеже от дъски, изтръгнати от стара лятна кухня. Миришеха на свинска мас и дим, а от вътрешната страна бяха почернели и лъскави от опушването на месо години наред. От време на време жената се показваше на задната врата, за да види докъде е стигнал и всеки път казваше: „Стомахчето на дъщеря ми се бе разпаднало като пепел още две седмици преди да умре“.

Когато приключи с дърводелството, Инман сложи на дъното на сандъчето сухи борови иглички. Влезе в къщата и взе момиченцето, което лежеше на едно легло на долния етаж, завито в одеялото. Вдигна го, телцето беше вкочанено, твърд като шушулка вързоп. Изнесе го през задната врата, докато майката седеше до масата в кухнята и го следеше с невиждащи очи. Разви одеялото и положи момичето върху капака на ковчега. Опита се да не мисли прекалено за хлътналите сивкави бузи и острото носле. Разряза одеялото с ножа си и го сложи в ковчега, после взе момичето и го сложи вътре, вдигна чука и отиде до вратата:

— По-добре да го закова.

Жената излезе и целуна момичето по двете хлътнали бузи и челото, после седна на верандата да наблюдава как Инман заковава капака.

Погребаха детето на една близка могилка при няколко стари гробове, отбелязани с плоски речни камъни. Първите три бяха на бебета, родени в разстояние на по-малко от година. Датите на смъртта им бяха само няколко дни след раждането. Четвъртият гроб бе на майката и Инман забеляза, че тя е починала в деня на раждането на последното дете. Направи бърза сметка наум и се оказа, че е доживяла само до двайсет. Инман изкопа нов гроб в края на малката редица, после каза:

— Искате ли да кажете нещо?

— Не — отвърна жената. — Каквото и да кажа, ще е горчилка.

Докато Инман зарие гроба, вече се стъмни. Тръгнаха обратно към къщата.

— Трябва да те нахраня, но нямам желание дори да запаля огън, да не говорим да готвя.

Влезе и се върна с провизии. Два малки вързопа, единият с трици, другият с брашно. Малко мас, завързана в хартия, парче пушен свински врат, печена царевица, шепа бобени зърна, увити в квадратно парче хартия, праз, ряпа и три моркова, също и парче домашен сапун. Инман ги взе, благодари на жената и се обърна да си върви. Но преди още да стигне портата, тя извика след него:

— Никога няма да мога да си спомня за този ден с чиста съвест, ако не ти сготвя.

Инман запали огън, жената седна на малко столче при огнището и му изпържи огромен бифтек от телето на някакъв съсед, което затънало в едно тресавище и умряло, преди изобщо да забележат, че го няма. Жената напълни кафява глинена чиния с леко запържена хрупкава царевица. Пържолата се огъна при пърженето като протегната за просия ръка, жената я обърна и сипа в нея царевицата, а отгоре сложи две пържени яйца. За украса върху тях сложи голяма буца масло.

Когато сложи храната на масата, Инман погледна чинията и му се доплака при вида на маслото, което се топеше върху яйцата, кафявото месо и жълтата царевица, докато накрая цялата чиния заблестя на слабата светлина. Седна, стиснал нож и вилица, но не можеше да яде. Храната сякаш изискваше специална благодарност, а той не можеше да намери думи. Навън в тъмнината извика пъдпъдък, изчака отговор, после извика отново. Подухна ветрец, мимолетен дъждец изтрополи по листата и дъските на покрива.

— За тази храна й трябва молитва — каза Инман.

— Тогава кажи една.

Инман помисли минута, после си призна:

— Нищо не мога да измисля.

— Благодаря Ти за онова, което си сложил на трапезата ми. Ето така — каза жената.

Инман повтори думите й, бавно, сякаш ги изпробваше една по една.

— Беше толкова отдавна…

Докато той се хранеше, жената взе една снимка от лавицата и я заразглежда.

— Преди много време си направихме снимка. Някакъв мъж, който пътуваше с фургон, пълен с всичките там такъми за снимане. Останах единствено аз.

Изтри праха с ръкав, после подаде обрамчения портрет на Инман да го разгледа.

Той го взе и го обърна към светлината. Дагеротип. Имаше баща, няколко години по-млада жена, стара баба, шест деца — от момчета, достатъчно големи да носят шапки с периферии, до такива с бебешки бонета. Всички бяха облечени в черно, седнали с прегърбени рамене, всички гледаха подозрително, някак изненадани, сякаш току-що бяха получили вест за собствената си смърт.

— Съжалявам — прошепна Инман.

Когато се нахрани, жената го изпрати да си ходи. Вървя в тъмното, докато се появиха нови звезди, после си направи бивак край едно поточе, без да пали огън. Утъпка си място за спане сред високата суха трева, уви се в одеялото си и заспа дълбоко.

В следващите няколко дъждовни дни вървеше, колкото можеше и спеше в гнездата на птиците. Една нощ се подслони в един дънер с гълъби, птиците не му обръщаха внимание, освен когато се въртеше и тогава всички се размърдваха и издаваха гъргорещи звуци, после отново се успокояваха. Следващата нощ спа на един сух квадрат земя под острата стряха на един гълъбарник, който приличаше на храм в чест на някой малък неизвестен горски бог. Наложи се да спи на кълбо, защото ако се протегнеше или краката, или главата му щяха да са подложени на изпражненията от гълъбарника отгоре. Друга нощ прекара в изоставен кокошарник — разстла одеялото на покрития с дебел слой бели изпражнения под, който скърцаше от тежестта му и миришеше като праха на отдавна умрели хора. Събуди се малко след полунощ и не можа да заспи отново, бръкна в раницата си, извади парче свещ и го запали. Извади Бартрам и запрелиства страниците, докато попадна на откъс, който привлече вниманието му:

Планинската пустош, която неотдавна прекосих, е прилична на големия неспокоен океан след буря; издатините постепенно преминават в падини, но винаги симетрично, като люспите на риба, или като керемидите на покривите ни: точно пред мен зелена тучна земя, следващата по-синкава; и накрая почти наситено синя, като етера, с който сякаш онези части под хоризонта са обгърнати. Вниманието ми бе така погълнато от съзерцанието на този величествен пейзаж, толкова разнообразен, безграничен, че почти не забелязвах и не съзнавах прекрасните неща, които ме заобикаляха непосредствено.

В съзнанието на Инман изникна реалната картина на онова, което Бартрам описваше толкова прилежно. Планини и долини, докъдето погледът стига. Назъбен и деформиран, неравен пейзаж, към който човекът е просто един ненужен придатък. Инман неведнъж бе виждал гледката, която Бартрам описва. Това бе граничният район, който се простираше безкрай на север и запад от склона на Студената планина. Инман го познаваше много добре. Бе обходил краищата му навред, чувствал бе всичките му сезони, виждал бе цветовете му, усещаше миризмата му. Бартрам само е минавал; познал е само един сезон и време, което се е случило в онези няколко дни. В мислите на Инман земята бе каквато Бартрам я описваше, а не каквато я познаваше, откакто се помни. Виждаше върховете по-високи, долините — по-дълбоки. Инман си представи безкрайните редици от върхове, застанали бледи и високи като облаци, видя първо контурите, после ги оцвети — всеки нюанс по-блед и по-син и когато стигна до въображаемия край, където планината се слива с небето, вече бе заспал.

На другия ден Инман бъхтеше по стар коларски път през планината в посока северозапад. Бе студен ден и вече всички листа бяха опадали мъртви по земята. Нямаше никаква представа в кой окръг се намира. Може би Медисън. Стигна до някакъв знак с надпис „TOBO55M“ от едната страна и „TOAV65M“ от другата. Разбра единствено, че има още много път до тези градове, независимо кои са.

След един завой попадна на малко езерце, нещо като извор сред покрити със зелен мъх камъни. Дъното бе покрито с гниещи дъбови и върбови листа, а водата бе жълтеникава като чай. Инман се наведе да натопи манерката си. Подухна вятър и той чу странно скърцане и подрънкване, сякаш някой се опитва да прави музика само с помощта на сухи клонки. Погледна по посока на звука към гората от другата страна на извора и пред очите му се разкри странна гледка. Пред него стояха три увесени скелета, които се удряха един в друг на вятъра. Манерката избълбука и се напълни. Инман се изправи, запуши я и се приближи към скелетите. Висяха в редица на един нисък елов клон. Дори не бяха вързани с въже, просто плетени ивици върбова кора. Тазът и бедрените кости на единия бяха паднали на земята, образувайки малка купчина, от която стърчаха пръстите на единия крак. Плетените връзки на единия от целите бяха се разтеглили дотолкова, че пръстите на краката почти стигаха до земята. Инман отмете с крак листата в очакване да намери утъпкано място в земята, където мъжът се е въртял и е изровил в предсмъртни мъки. Косата бе опадала от черепа и лежеше пръсната при краката му. Руса. Всички кости бяха толкова бели, а зъбите в зейналите челюсти — жълти. Инман прокара ръка по ръката на скелета, който се бе разпаднал. Костите на краката му лежаха в купчина като подпалки за огън. Не е могъл да отреже въжетата сам, но ако е достатъчно търпелив и това ще стане.



Няколко дни по-късно Инман се катери цяла сутрин, без ни най-малка представа къде се намира. Пред него мъглите се движеха като елени сред дърветата. После цял следобед следва една пътека по билото, която се виеше сред високопланински храсти и малки открити полянки с букови гори и последните вечнозелени дървета, стигнали до максималната си височина на виреене. Докато вървеше, започна да добива бегла представа за местонахождението си. Намираше се на стар път, това бе ясно. Мина покрай купчина камъни, които индианците чероки много отдавна имали навика да струпват по пътя като обозначения, но дали за ориентиране, като паметник или свято място, не бе ясно. Инман взе един камък от пътя и го сложи върху купчината в знак на почит към някакъв стар стремеж към боговете.

По-късно се озова на каменист сипей, около който имаше гола земя, а скалите бяха обрасли с гъста плетеница от азалия, лавър и мирта. Пътеката свършваше тук, сякаш някакъв обичай повелявал пътниците да спират тук да се насладят на гледката. Пътят стигаше гората през тесен проход сред азалиите на около десетина метра от мястото, откъдето бе излязъл на открито.

Слънцето вече залязваше и Инман реши отново да се задоволи да прави бивак без огън или вода. Близо до края на сипея събра малкото останали сухи листа и си постла. Яде малко хлебна царевица от шепа и легна да спи върху своеобразното легло; щеше му се луната да е по-голяма, за да освети гледката пред него.

С първия светлик бе събуден от звука на стъпки. Седна, освободи предпазителя на пищова и го насочи по посока на звука. След около минута черна мечка показа глава сред листата на около пет метра от него. Спря се с вдигната муцуна и протегнат врат, задуши из въздуха с премигващи малки очички.

Онова, което надуши, не й хареса. Протегна глава напред и изръмжа. Едно-единствено малко мече, колкото човешка глава, се покатери зад нея по ствола на една млада ела. Инман знаеше, че слабото й зрение не позволява да го види на тази светлина, може само да го надуши. Всъщност тя беше толкова близо, че дори и със слабото си човешко обоняние, той долавяше миризмата й. Мокро куче и нещо по-остро.

Мечката изсумтя два пъти и пристъпи напред предпазливо. Инман се размърда и се изправи, мечката наостри уши. Премигна и протегна врат отново, подуши и направи още една крачка.

Инман остави пищова на постелката си; бе дал обет никога вече да не убива мечки, макар в младостта си да бе убил и изял много и да знаеше, че дълбоко в себе си все още харесваше вкуса на меча мас. Решението му бе резултат от поредица сънища една седмица в окопите на Питърсбърг. В първия сън той бе все още човек. Бе болен и пиеше чай от листа на мечо грозде за подсилване и постепенно се превърна в черна мечка. През нощта виденията с мечката го преобразяваха и той бродеше сред зелените планини на сънищата сам, на четири крака и избягваше всички от своя род и от другите. Ровеше земята за белезникави корени, катереше се по дърветата за мед, ядеше цели туфи с боровинки, беше щастлив и силен. Смяташе, че този начин на живот е може би пример как да се въдвори мир и да се изцелят раните на войната.

В последния сън обаче го преследваха ловци; накрая го застреляха. Увесиха го за врата на едно дърво и го одраха, а той гледаше процеса някъде отгоре. Обленият му в кръв труп бе точно както го бе виждал в реалния живот — почти като на човек, много по-слаб, отколкото се очаква, а лапите под дебелата козина бяха точно като човешка длан. С убийството му сънищата престанаха и онази последна сутрин той се събуди с усещането, че това е животно с особено значение за него, че ще е равносилно на грях да убие мечка, независимо от обстоятелствата. Защото в мечката имаше нещо, което напомняше надежда.

При все това настоящата ситуация никак не му допадаше — опрял гръб до скалата, пред него сплетените храсти и мечката, изнервена от малкото, родено в неподходящ сезон. Предимствата на Инман бяха следните: знаеше, че е много по-вероятно мечката да избяга, отколкото да нападне, че може най-много да инсценира нападение, да се втурне напред няколко метра, да се изправи рязко на задните си крака и да изръмжи. Целта би била да го сплаши, а не да го нарани. Той искаше тя да знае къде се намира и затова заговори:

— Не съм дошъл да те притеснявам. Ще си тръгна и няма да се върна. Моля само да ми сториш път, без да ме нападаш. — Говореше спокойно и ясно, искаше гласът му да внушава респект.

Мечката отново изсумтя. Пристъпи от крак на крак, завъртя се на една страна, после на друга. Инман бавно прибра завивката си и нарами раницата.

— Ето, тръгвам.

Направи две стъпки и мечката се престори, че напада.

Докато това се случваше, Инман прецени, че няма начин нещата да се наредят. Като проблем при дърводелството, когато никоя от мерките не отговаря на останалите. Имаше само около метър за отстъпление. Тя имаше цялото ускорение на тежестта си и само три-четири метра до ръба на скалата.

Инман направи крачка встрани, мечката се втурна край него и се хвърли от високата скала, която така и не бе видяла. Усети силната й миризма, докато минаваше. Мокро куче, черна пръст.

Надвеси се да погледне и видя как се размазва на скалите далече долу като голям червен цвят на ранната зора. Скалите се осеяха с черни парчета кожа.

„По дяволите — помисли си. — Дори най-добрите ми намерения свършват зле, а надеждата е само поредното препятствие.“

Малкото мече на елата изрева от болка. Дори не беше отбито още и щеше да излинее и умре без майка. Щеше да вие дни наред, докато изнемощее от глад и някой вълк или пума го разкъса.

Инман отиде до дървото и погледна мечето в лице. То премигна насреща с черните си очи, отвори уста и заплака като човешко бебе.

За момент той наистина си представи как протяга ръка, хваща малкото за врата и казва: „Ние сме роднини“, сваля раницата си и го пъха със стърчаща от отвора глава. После мята раницата на гръб и продължава нататък, а мечето гледа от новото си извисено положение с блеснали като на индианче очи. Ще го занесе на Ейда за подарък. Или пък, ако тя не го приеме, той може да го отгледа и да го пусне на свобода. Понякога полудивият мечок ще се отбива на гости в колибата му в Студената планина. Ще води семейството си, така че Инман да има поне животинско семейство, ако не му е писано друго. Така би могъл да изкупи греха си към мъртвата мечка.

Той обаче направи единственото възможно нещо. Вдигна пищова и застреля малкото в главата, без да отмества поглед, докато хватката около елата се разхлаби и то падна на земята.

За да не отива месото на халос, Инман запали огън, одра мечето, наряза месото и го свари леко. Разпъна черната кожа на един камък, беше колкото на котка. Докато месото се готвеше, той седеше на сипея в очакване на утрото. Мъглата се разсея и пред него се разкриха планини и долини чак до края на света. Сенките по склоновете на близките върхове бавно се оттегляха към подножието, сякаш се оттичаха в тъмно море под земята. Дрипави облаци висяха над долините под него, но никъде сред огромната панорама не се виждаше нито покрив, нито дим, нито ивица разчистена ливада, която да показва, че там живеят хора. Човек може да се взира безкрай във вълнистия пейзаж и с всяка частица да усеща, че така е до края на света.

Силният вятър откъм долината отнесе миризмата на готвеното мечешко, остана единствено мирисът на мокър камък. Инман виждаше далеч-далеч на запад. Извивки, сипеи, скали, струпани една след друга, сиви, чак до хоризонта. Индианците я наричаха Каталучи — бурно море от отдалечаващи се върхове. А днес вълните по нищо не се различаваха от суровото зимно небе. И двете бяха прорязани от нюанси на сиво — единственият цвят — така че гледката представляваше огромна непроходима стена на тъмни жилки. Дори облеклото на Инман бе възможно най-подходящото, за да се слее изцяло с този свят, защото носеше единствено сиво, черно и мръсно бяло.

Макар пейзажът да бе неприветлив, в сърцето на Инман радостта растеше. Приближаваше дома; усещаше го в допира на студения въздух по кожата си, в копнежа си да види дим от огнището на хора, които е познавал през целия си живот. Хора, към които нямаше да е длъжен да изпитва страх или омраза. Изправи се, застана разкрачен на скалата и разтри очи, за да изостри зрението си и да проникне отвъд безкрая до един далечен връх. Той се открояваше на фона на небето като едва забележима драскулка от изсъхнала писалка — тънка, бърза, изпълнена със значение линия. Но формата скоро стана ясна, непогрешима. Той гледаше към Студената планина. Бе успял да види онова, което за него значеше дом.

Постепенно, докато се взираше в нея, разпозна всеки далечен връх, всяка долина. Сякаш отдавна бяха гравирани върху роговицата на очите му с остър инструмент. Гледаше тази висока земя и знаеше имената на местата и гледките. Каза ги на глас: Литъл Беъртейл Ридж, Уагън Роуд, Рипшин, Хъгър Крийк, Кохемър Ноб, Роки Фейс. Всеки връх, река или поточе си имаше име. Нито една птица или храст не беше анонимна. Неговият дом!

Поклати глава и сякаш я намести на раменете си. Имаше непогрешимото чувство, че се намира абсолютно вертикално на хоризонта. За момент изглеждаше възможно да не се чувства винаги толкова чужд. Със сигурност там, в онова сурово място, имаше място за още един човек. Можеше да върви, вятърът да разнася жълтите листа под краката му и да е скрит от кръвнишкия поглед на останалия свят.

Инман седя така и се наслаждава на дома си, докато мечото месо се свари, после оваля парчетата в брашно и ги изпържи в последната мас, която жената му бе завила в хартия преди няколко дни. Яде на ръба на скалата. Никога преди не бе ял толкова младо мечо месо и макар месото да не бе толкова тъмно и мазно като това на по-старите мечки, усещането за извършен грях бе същото. Опита се да определи кой от седемте смъртни гряха е в сила в този случай, но когато не успя с познатите, измисли осми: съжалението.

Загрузка...