Студена планина

Завръщането

Инман следваше умело начертаната от жълтокожия човек карта през нещо, което местните наричаха хълмиста местност. Нощите бяха хладни, листата започваха да се обагрят в жълто. След като вървя почти цяла седмица, стигна до белите полета в края на картата и вече виждаше Блу Ридж, който се извисяваше като димен облак в небето. Отне му още три нощи да премине потискащото място, наречено Хепи Вейл — дълга широка ивица ниви и пасища в полите на планината. Прекалено голямо открито пространство, за да се чувства сигурен през деня, а нощем гърмяха пищови, проблясваха фенери; по пътищата имаше толкова много мрачни ездачи, че Инман прекарваше в криене в канавки и купи сено, горе-долу колкото и в ходене. Предполагаше, че ездачите са военна полиция, всички пияни като трапери призори. Тръгнали на лов за федерални, избягали от затвора в Сейлсбъри. Нетърпеливи да натиснат спусъка.

На големи разстояния в долината имаше разкошни къщи с бели колони. Наоколо ги заобикаляха разхвърляни колиби и бараки и сякаш цялата долина бе разделена на феодални владения. Нощем Инман гледаше светлините в големите къщи и знаеше, че е воювал за хората, които живеят в тях и изпитваше огромна погнуса. Искаше единствено да стигне до по-рядко населените части на планината, където се надяваше, че хората няма да бъдат толкова голяма заплаха. Ето защо, веднага щом се появи възможност, той се отклони от опасните пътища на долината и пое по тясна пътека за каруци, която водеше на север, катереше се нагоре по един връх, после слизаше в дълбок речен пролом и накрая се изкачваше рязко към билото на Блу Ридж. Инман се катери част от единия ден и следващия, но пред него все още се извисяваше планинска стена, а пътеката отиваше все по-нагоре и нагоре. Скоро достигна до височина, където есента беше по-напреднала, защото тук тя вече се бе разгърнала и по земята имаше листа, колкото и по дърветата.

Късно следобед заваля студен дъжд и Инман продължи да върви без желание до настъпването на нощта. Доста след полунощ, почти отчаян и мокър до кости, той намери голям кестен, в чиято основа имаше кухина. Пропълзя вътре и макар мястото да бе само колкото да клекне, поне беше на сухо. Дълго време седя така, заслушан в шума на дъжда. Хвана два снопа опадали листа и ги изхвърли. Скрит вътре в дървото, той започна да се чувства като прогизнал горски дух, спотайващ се в нощта, като гном или трол под някой мост. Бездомник, озлобен и готов да се нахвърли без причина на всеки минувач. По-късно подремна на пресекулки в очакване на утрото и накрая заспа дълбоко, здраво вклинен в сърцето на кестена.

Сънува онзи сън от Фредериксбърг, а скоро след зазоряване се събуди треперещ и в лошо настроение. Имаше чувството, че нещата не са, както ги беше оставил. Опита се да излезе от дупката в дървото, но откри, че долната част на тялото му е безчувствена. Измъкна се от дървото на ръце. Не чувстваше краката си; със същия успех можеше да е прерязан на две. Сякаш всичко липсваше, сякаш той самият бе започнал да се превръща в измислица, която се издига нагоре, изчезва и ще продължи пътя си, носен от мъглата.

Идеята не беше съвсем лоша. Плуваща сянка.

Инман се протегна върху листата на мократа земя, вдигна поглед към клоните на дърветата и прогизналите листа. Облаците бяха гъсти и черни. Синкави отрязъци мъгла, крехки и бледи като пух, се движеха сред дебелия таван от кестенови и дъбови клони, които отказваха да се разделят с листата си. В гората изпърха яребица — дълбок силен звук, подобен на туптенето в сърцето на Инман, точно преди да се пръсне в гърдите му. Надигна глава и се заслуша, решен ако това ще е последният му ден на този свят, да посрещне смъртта лице в лице. След миг се чу силен плясък на крила, който заглъхна дълбоко в гората. Инман погледна към краката си и със смесени чувства установи, че е все още цял. Опита се да ги размърда и те отвърнаха на повика му. Разтри лице яростно с длани и пооправи опърпаните си дрехи. Беше мокър до кости.

Пропълзя до дървото да вземе багажа си, подпря се на него, отвори манерката си и отпи дълга глътка. За ядене му бе останало единствено брашно, така че събра клони за огън, за да си направи каша. Запали малко прахан и започна да духа, докато пред очите му затанцуваха малки сребърни точици, но успя да задържи пламъка само за малко, после той изгасна и остави след себе си единствено дим.

— Просто ще тръгна и няма да спирам да вървя — каза Инман на гората.

Но остана да седи дълго, след като го бе изрекъл.

„С всяка минута силите ми се възвръщат“ — помисли си, но когато се опита да открие доказателство за това, нямаше успех.

Инман се изправи от мократа земя и се олюля. Повървя малко, без да може да се приведе. Стомахът му се присвиваше в толкова силни конвулсии, че се изплаши да не повърне някой от важните си органи. Раната на врата и новите по главата горяха и пулсираха съзаклятнически. Седна за малко на един камък, после стана и цяла сутрин вървя из мрачната гора. Пътеката не беше много отъпкана, толкова неравна и криволичеща, че не можеше да каже точно накъде върви. Нямаше определена посока, освен нагоре. Храстите и папратите ставаха все по-гъсти, земята сякаш се възстановяваше и не след дълго пътеката щеше да бъде напълно заличена. В продължение на няколко мили тя просто се виеше сред гора от огромни ели, а зелените им клони плуваха скрити в гъстата мъглата. Виждаха се само черните им стволове, които се издигаха към ниското небе като стари менхири, побити там от забравена раса, за да напомнят най-мрачните мигове от историята им.

Инман не бе забелязал какъвто и да е признак за човешко присъствие, освен тази пътека през пущинака. Никой, който да го ориентира за местонахождението му. Беше объркан, загубен, а пътеката се виеше все по-нагоре и по-нагоре. Продължаваше да тътри крак след крак, но това беше всичко. Но дори и това правеше, без да е сигурен, че се приближава дори на сантиметри до някаква цел.

Около пладне премина един завой и видя измършавяло дребно човече, приклекнало до една голяма ела. Виждаха се само главата и раменете му, които се показваха сред високата измръзнала папрат, по чиито кафяви листа се бяха събрали капчици вода от мъглата. От позата на човека Инман предположи, че е прекъснал някой луд старик в неудобен момент. Но когато се приближи, видя, че това е дребна стара жена, клекнала да сложи малко лой в капан за птици. Значи не луд, а стара вещица.

Инман се спря и извика:

— Ей, госпожо!

Дребната жена вдигна поглед, но не помръдна. Остана клекнала, като внимателно поставяше капана, блажено унесена в тази задача. Приключи заниманието, изправи се и започна да обикаля около капана и да го оглежда, докато накрая утъпка идеален кръг в папрата около него. Беше много възрастна, поне това беше видно, но като се изключат бръчките и мръсотията, кожата на лицето й бе розова и здрава като на момиче. Носеше мъжка филцова шапка, а бялата коса, която се показваше изпод нея, беше рядка и стигаше до раменете й. Дрехите й — широка пола и блуза — бяха от мека тъмна кожа и изглеждаха като кроени с нож и съшити набързо. На кръста й бе завързана мръсна памучна престилка, от чийто джоб се подаваше дръжката на малокалибрен пищов. Ботушите й изглеждаха изработени от новак в занаята, а предната им част стърчеше извита нагоре. На една голяма ела бе подпряна ловджийска пушка с дълго дуло, дошла през вековете.

Инман огледа жената за миг и каза:

— Няма да хванете пъдпъдък в онази примка, ако надуши човек.

— От мен няма какво много да надуши — отвърна тя.

— Както желаете. Чудя се само дали този път води някъде или свършва скоро.

— След няколко мили става малка пътечка, но доколкото знам, продължава много нататък.

— На запад?

— Общо взето да. Следва планината. По-точно е да се каже югозапад. Стар търговски път от времето на индианците.

— Много ви благодаря — каза Инман. Подхвана раницата си и се приготви да продължи. В този момент от ниско надвисналото небе започна да вали, големи и тежки капки, които падаха като патрони от крепостна стена.

Жената протегна ръка и се загледа във водата, която се събра в шепата й. После погледна Инман. Огледа за момент откритите му рани и каза:

— Тези дупки изглеждат, като да са от куршуми.

— Добре съм.

Жената продължи да го гледа.

— Изглеждаш, като да би хапнал нещо.

— Ако можете да ми изпържите едно яйце, готов съм да си платя.

— Какво?

— Чудех се дали бихте могли да ми изпържите няколко яйца.

— Да ти продам храна? Не мисля. Все още не съм стигнала до там. Но бих могла да те нахраня. Само че яйца нямам. Не понасям да живея в близост с птици. Много са страхливи.

— Домът ви наблизо ли е?

— По-малко от километър и със сигурност ще ми е приятно да те подслоня и нахраня.

— Тогава трябва да съм глупак, за да откажа.

Инман последва жената и забеляза, че тя пристъпва с пръсти навътре — смяташе се, че така ходят индианците, макар че сам той беше виждал много чероки, сред тях и Плувец, които ходеха с разперени като блатник пръсти. Качиха се до един завой, а оттам тръгнаха по огромни каменни плочи. Инман имаше чувството, че са на ръба на някоя скала. По разредения въздух се усещаше, че вече са доста високо, макар че от мъглата не можеше да се ориентира колко точно. Дъждът премина в лек ръмеж, после в твърди парченца сняг, които трополяха по камъните. Спряха се да погледат, но след миг снегът престана и мъглата започна да се вдига бързо нагоре, преследвана от силен вятър. Над тях на места се показа синьо небе и Инман погледна нагоре. Явно днес щяха да се радват на всички познати видове време.

После погледна надолу и за миг му прилоша от гледката. Наистина бяха на ръба на скала и той инстинктивно отстъпи назад. Пред него се простираше синкаво-лилава речна долина — очевидно онази, от която бе дошъл и ако се изплюеше, вероятно щеше да уцели мястото, откъдето мина вчера. Релефът наоколо бе висок и неравен. Инман се огледа и почти се изплаши от вида на огромния насечен рид на запад, който се извисяваше насред мъглата и стигаше чак до небето. Слънцето се показа през една пролука в облаците и внезапно огромна стена от бръшляни се изпречи пред Инман и синкавия връх. На северния му склон имаше огромна скална фигура на мъж с брада, приведен над хоризонта.

— Този връх има ли име?

— Танауа — отвърна жената. — Така го наричали индианците.

Инман погледна величествения стар връх, а после и отвъд него, към по-ниските върхове, които изчезваха някъде зад югозападния хоризонт, плуващи в рехава мъгла. Каменно море. По всичко личеше, че е безкрайно. Сивкавите издатини на най-далечните върхове се виждаха единствено като малко по-тъмен въздух. Формата и призрачният им вид говореха на Инман на неясен език. Смаляваха се постепенно, както затихваше раната на врата му.

Жената размаха ръка в същата посока и посочи два зъбера на хоризонта.

— Тейбъл Рок. Хокс Бил. Казват, че нощем индианците палели на тях огньове, които се виждали от стотици километри — тръгна отново жената. — Почти стигнахме.

Скоро се отклониха от пътеката и тръгнаха по тесен, обрасъл с дървета проход в планината — тъмна долчинка, изпълнена с аромата на корени и влажна пръст. В нея течеше малко поточе. Дърветата станаха разкривени и проядени, покрити с лишеи и всички бяха силно наклонени на една страна. Инман си представи това място през февруари, с виещия по склона вятър, който навява снега сред голите дървета. Когато стигнаха лагера на жената, Инман разбра, че отначало жилището е било временно, но постепенно се е превърнало в постоянен дом. Представляваше малък ръждясал фургон на малка поляна сред приведените дървета. Цепнатините по изкорубения покрив бяха покрити с тъмна плесен, зелен мъх и сиви лишеи. Три врани се разхождаха по него и кълвяха нещо. Пипала на увивни растения бяха оплели високите колела. Отвън стените бяха обрисувани с ослепителни пейзажи и портрети, грубо изписани епиграфи и лозунги, а по стрехите се сушаха букети билки, нанизи червени чушки, различни изсъхнали корени. От една тръба на покрива излизаше тънка ивица дим.

Жената се спря и извика:

— Ехо-о!

При вика й враните излетяха недоволни, а дребни и слаби шарени кози излязоха от гората до фургона. Внезапно цялото пространство се изпълни с кози. Приближиха се да огледат Инман с протегнати вратове и умни жълти очи. Инман се чудеше как е възможно козите да изглеждат толкова по-любопитни и умни от овцете, при условие че иначе толкова си приличаха. Козите се струпаха неспокойно около него. Бутаха се, блееха, звънците около вратовете им дрънчаха. Онези в задните редици се подпряха с предните си крака на гърбовете на останалите да виждат по-добре.

Жената не се спря и Инман се опита да я последва, но един голям козел отстъпи няколко крачки и разбута по-дребните кози около себе си. Изправи се на задните си крака, хвърли се напред и удари глава в крака на Инман. Той беше слаб от изтощителния преход през последните дни, главата му беше замаяна от глад и бутването на козела бе достатъчно да го свали на колене, а после и по гръб върху нападалите листа. Козелът беше с черни и кафяви шарки, с дълга брадичка и завити нагоре дяволити мустаци. Замаяността и болката в главата на Инман се засилиха и той се изплаши, че ще припадне. Успя някак си да събере сили, изправи се до седнало положение, свали шапката си, удари козела по лицето и го отпъди. После се изправи, треперейки на крака и вдигна багажа си. Протегна се и го перна още веднъж.

Жената дори не бе забавила ход и вече бе зад фургона. Инман я последва заедно с няколко кози. Намери я клекнала под един навес от борови клони да слага подпалки в тлеещите въглени на огъня. Когато успя да го разпали, Инман се приближи и протегна ръце да се стопли. Жената хвърли по-големи дърва, после взе бял емайлиран леген, отдалечи се малко и седна на земята. Малко бяло козле на кафяви петна се приближи до нея и тя започна да го гали и чеше под брадата. То прегъна колене и легна до нея с протегнат врат. Старицата продължи да го чеше по гърлото и да гали ушите му. Инман се наслаждаваше на мирната картина. Видя как тя продължи да гали козлето с лявата си ръка, а с дясната бръкна в джоба на престилката си. С едно движение тя извади къса кама и я заби дълбоко в артерията под долната челюст, после бързо подпъхна белия съд, за да събере ярката кръв. Животното подскочи конвулсивно и остана така треперещо, а тя не спираше да чеше козината му и да гали ушите. Козлето и жената се взираха напрегнато в нищото, сякаш очакваха знак.

Докато козлето издъхваше, Инман разгледа фургона и надписите му. Редица малки, хванати за ръка, човешки фигурки танцуваха в долната част. Над тях имаше разхвърляни портрети, някои недовършени, очевидно изоставени по средата. Под едното лице, чиито черти бяха сгърчени в болка, пишеше Йов. Отдолу имаше надпис с големи черни букви, но той беше отчасти скрит зад разпъната козя кожа, така че единственото, което Инман успя да разчете бе: „Наказан от Създателя“. Имаше рисунка на мъж, застанал на четири крака с глава вдигната към бяло кълбо над него. Слънцето? Луната? Какво? Лицето му беше безизразно. Под него бе написан въпросът: „Ти един от заблудените ли си?“ Едно от недовършените лица представляваше просто петно боя с очи. Заглавието му гласеше: „Личният ни живот е наистина кратък.“

Инман извърна поглед от рисунките и се загледа в работата на жената. Тя разпори малкото козле от гърдите до задницата и изсипа вътрешностите му в легена. После го одра — животното изглеждаше странно, с дълъг врат и изцъклени очи. Разряза го на части. По-крехките части посипа със сушени билки, стрит пипер, сол и малко захар. После ги набучи на сурови клонки и започна да ги пече. Останалите парчета сложи в желязна тенджера с вода, лук, цяла глава чесън, пет сушени червени чушки, няколко листа градински чай и свежа чубрица. Тенджерата беше с малки крачета, тя взе една пръчка и избута въглени под нея, за да се вари на бавен огън.

— След малко ще сложа вътре малко бял боб и за вечеря ще имаме вкусна гозба.

По-късно мъглата отново се сгъсти и по покрива на фургона затрополи дъжд. Инман стоеше до малката печка в мрачното тясно жилище. Вътре миришеше на билки и корени, на пръст и дим. Влезе през задната врата, мина през онова, което би трябвало да е коридор — тесен проход, дълъг три крачки — после между един шкаф и маса от едната страна и тесен сламеник от другата. Водеше до нещо подобно на стая, макар че мястото беше колкото на два парцела на гробището. В единия ъгъл имаше малка желязна печка, голяма не повече от кофа. На стената зад нея беше подпряна ламарина, за да не прогори. Жената беше запалила три малки лоени лампи — нащърбени чаени чаши с лой, с фитили от навити парчета плат. Свещите димяха и миришеха леко на коза.

Масата беше отрупана с хартии — отгоре купчина книги, повечето една върху друга, отворени и с лицето надолу и леко набръчкани от влагата страници. Наоколо бяха разхвърляни или закачени по стените, подобни на паяжина, скици на растения и животни, някои оцветени в приглушени цветове, всяка с много записки в малките бели полета, сякаш за всеки образ бе необходимо подробно описание.

От тавана висяха снопчета сушени билки и корени, а сред книгите и по пода лежаха струпани различни кафяви кожи от дребни животни. Върху най-високия куп книги имаше крила от козодой с тъмни, разперени в полет пера. През цепките на печката се издигаха тънки струйки дим от смърчовите клони, носеха се във въздуха и образуваха тънък слой по извитите напречни греди на тавана.

Инман гледаше как жената готви. Пържеше питки от пшеничено тесто. Потапяше тестото в цвърчащата мас и вадеше парче след парче. Когато препълни една чиния, тя сложи парче печено в едно от хлебчетата и го подаде на Инман. Хлябът лъщеше от мазнина, а месото беше червеникавокафяво от огъня и подправките.

— Благодаря.

Ядеше толкова бързо, че жената му подаде една чиния с месо и хляб и го остави сам да си взема. Докато той се хранеше, тя смени тигана с тенджера и започна да прави сирене от козе мляко. Бъркаше сгъстяващото се мляко и когато беше готово, го прецеди в тенекиено канче през сито от преплетени върбови клонки. Твърдата част намачка в малък съд от дъб. Докато работеше, Инман непрестанно трябваше да мести краката си, за да не й пречи. Почти не говореха, защото тя беше заета, а Инман бе изцяло съсредоточен върху храната. Когато приключи, тя му подаде глинена чаша топъл цвик с цвят на сапунена вода.

— Като си се събудил тази сутрин, мислил ли си, че ще гледаш как се прави сирене?

Инман се замисли. Отдавна се беше убедил, че няма много смисъл да се опитваш да предскажеш какво ще ти донесе денят. Това караше човека или да се страхува или надява — две еднакво големи грешки. От опит знаеше, че нито едното от двете не помага да се чувстваш по-добре. Все пак трябваше да признае, че сиренето не бе присъствало в мислите му тази сутрин.

Жената седна на един стол до печката и си свали обувките. Отвори вратичката и с една сламка запали лулата си от изтравниче. Стъпалата й и оголената част от краката й бяха жълти и грапави като оскубано пиле. Свали шапка и прокара пръсти през косата си, която беше толкова рядка, че розовият й череп прозираше под всякакъв ъгъл.

— Връщаш се от убиване на хора в Питърсбърг, а?

— Ами, всъщност е обратното. По-скоро от известно време насам хората правят всичко възможно да убият мен.

— Да не си избягал или нещо такова?

Инман издърпа яката си и показа изтънелия си озлобен врат.

— Негоден поради раняване.

— Някакъв празнословен документ в доказателство?

— Загубих го.

— Аха, така си и знаех. — Дръпна от лулата и залепи стъпала върху печката, за да могат мръсните й крака да поемат максимално топлина от огъня. Инман дояде последния хляб и преглътна с малко цвик. Вкусът му беше горе-долу какъвто си го беше представял.

— Свърши ми сиренето и затова правя още — обади се тя. — Иначе вече да съм ти предложила.

— През цялото време ли живеете тук?

— Това е домът ми. Харесва ми мисълта, че винаги мога да се преместя. Не обичам да се застоявам на едно място повече от необходимото.

Инман огледа малкия фургон и твърдия тесен сламеник. Помисли си за бръшляните в спиците на колелата и попита:

— От колко време лагерувате тук?

Жената вдигна длани и ги погледна. Инман си помисли, че възнамерява да преброи годините на пръсти, но вместо това тя ги обърна и погледна обратната им страна. Кожата беше набръчкана, нарязана от тънки линийки, гъсти като светлосянка на стоманена гравюра. Жената отиде до тесния шкаф и отвори вратичките, които висяха на кожени панти. Зарови сред рафтовете с тетрадки, докато намери онази, която търсеше, после се изправи и дълго я прелиства.

— Ако сме шейсет и трета, значи двайсет и пет години.

— Шейсет и четвърта сме.

— Значи са двайсет и шест.

— Живели сте тук двайсет и пет години?

Жената погледна отново в тетрадката и каза:

— Другия април ще станат двайсет и седем.

— Боже мили — отрони Инман и отново погледна сламеника.

Жената нахлупи отворената тетрадка върху едната купчина книги на масата.

— Мога да си тръгна по всяко време. Да впрегна козите, да извадя колелата от земята и да потегля. Едно време ме караха наляво-надясно, както ми скимне. Обиколила съм целия свят. Чак до Ричмънд. На юг чак до Чарлстън и къде ли не по пътя.

— Предполагам не сте били омъжена?

Жената стисна устни, ноздрите й се разтвориха.

— Напротив, бях омъжена. Може би още съм, макар че е по-вероятно той отдавна да е умрял. Аз бях малко наивно момиче, а той беше стар. Три съпруги беше погребал. Обаче имаше хубава ферма и нашите направо ме продадоха. По това време харесвах едно момче. С руса коса. Все още виждам усмивката му в съня си горе-долу веднъж на година. Веднъж ме изпрати до дома след танците и ме целуваше на всеки завой. Но вместо това ме набутаха при онзи старец. Той се отнасяше с мен като с работник на полето. Трите си жени беше погребал на един хълм под голям чинар и понякога ходеше и седеше там. Виждал си такива старци на шейсет и пет, седемдесет години — надживели пет-шест съпруги. Уморили ги от работа, бебета и злоба. Една нощ се събудих в леглото до него и осъзнах, че съм просто четвъртият от пет надгробни камъка. Станах веднага, взех най-добрия му кон и избягах, а по-късно го размених за този фургон и осем кози. Вече не са останали достатъчно от старите, че да кажат колко поколения са минали от първите осем. А фургонът е, дето има една дума за стогодишната брадва — сменила само две остриета и четири дръжки.

— И оттогава живеете сама?

— Всеки божи ден. Скоро научих, че човек може да живее основно с кози, от тяхното мляко и сирене. А също и месо, когато през годината започнат да стават повече, от необходимото. Ям каквато зеления намеря. Ловя птици. Цял един свят от храна си живее на воля и трябва само да знаеш къде да го намериш. А и на половин ден път на север има малък град. Ходя да разменям сирене за картофи, храна, мас и разни работи. Варя отвари от растенията и ги продавам. Лекове. Тинктури. Мехлеми. Лекувам брадавици.

— Значи знахарка.

— Да, а от време на време правя и малко ореховки, продавам и трактати.

— Трактати за какво?

— Имам един за греха и спасението. От него продавам доста. Имам и за правилното хранене. Пише, че хората трябва да се откажат от месото и да ядат брашното с триците и предимно коренови зеленчуци. Друг е за буците по главата и как да разпознаваме по тях какъв е човекът.

Протегна ръка и докосна главата на Инман, но той извърна глава:

— Ще си купя онзи за храненето. Когато огладнея, просто ще го прочета. — Бръкна в джоба си и извади пачка различни банкноти.

— Приемам само монети. Три цента.

Инман порови известно време в джобовете си и връчи въпросната сума.

Тя отиде до един шкаф, извади пожълтял лист и му го подаде.

— Отпред пише, че ще ако следваш съветите ми, животът ти ще се промени. Но нищо не мога да ти гарантирам.

Инман прегледа набързо писанието. Беше зле написан на груба сива хартия. Имаше заглавия като: „Картофите: храна на боговете“. „Зелето: ободряващо духа“, „Брашното с трици: път към пълноценния живот“.

Тази последна фраза привлече вниманието на Инман и той я прочете на глас:

— Път към пълноценния живот.

— Много хора искат точно това. Е, не съм сигурна, че чувал брашно е достатъчен да те поведе натам.

— Да. — От опит знаеше, че пълноценният живот е нещо неясно. Освен ако не се броят безкрайните препятствия. А от тях имаше предостатъчно. Но пълноценен, в смисъл на това, което човек иска, беше нещо съвсем различно.

— По мое мнение в живота много по-често нещата не стигат — обади се жената.

— Така е.

Тя се наведе към печката, изтръска лулата, сложи я в уста и започна да духа, докато почти започна да свири. Извади торбичка с тютюн от един джоб на престилката си и я напълни отново, като тъпчеше тютюна с мазолестия си палец. Запали сламка от огъня, доближи я до лулата и задърпа, докато прецени, че тютюнът е достатъчно разпален.

— Откъде е тази голяма червена рана, а другите? — попита го.

— Раната на врата я получих при Глоуб Тавърн33 миналото лято.

— Кръчмарско сбиване?

— Битка. Близо до Питърсбърг.

— Значи рана от федералните?

— Те се опитваха да превземат железопътната линия при Уелдън, а ние се опитвахме да ги спрем. Продължихме цял следобед, бихме се в борови гори, тревисти поляни, изоставени ниви, къде ли не. Ужасна запустяла земя. Беше горещо и така се потяхме, че можехме да си обелим кожата с голи ръце.

— Сигурно неведнъж си мислил, че ако куршумът беше попаднал един пръст встрани, щеше да си мъртъв? Едва не ти е отнесъл главата.

— Да.

— Изглежда сякаш всеки момент пак ще се отвори.

— И аз такова чувство имам.

— А новите, те откъде се взеха?

— По обичайния начин. Простреляха ме.

— Федералните?

— Не. Другите.

Жената махна с ръка през тютюневия дим, сякаш не искаше да слуша неприятните подробности. После заключи:

— Виж, тези новите не са толкова лоши. Когато зараснат, косата ще ги покрие и само ти и любимата ти ще знаете. Ще усеща лекия шев, когато прокарва пръсти през косата ти. Искам обаче да знам дали си е струвало, цялата война за негрите на белите хора.

— Тогава не мислех така.

— А как? Пътувала съм доста из онези райони. Робите правят богаташа горд, грозен, а бедния — завистлив. Това е проклятие върху земята. Запалихме огън и сега той ни поглъща. Бог ще освободи негрите, а войната срещу това е война срещу Господа. Ти имал ли си роби?

— Не. А и не познавам някой, който да е имал.

— Тогава какво толкова те е накарало да се хвърлиш да се биеш и умреш?

— Преди четири години може би щях да мога да ти отговоря. Сега не знам. Вече видях предостатъчно.

— Това не е много убедителен отговор.

— Предполагам много от нас се биха, за да изгонят пришълците. Познавах един мъж, който беше ходил на север в големите градове. Каза, че се бием, за да не допуснем при нас дори едно нещо, което напомня за тях. Знам само, че всеки, който си мисли, че федералните са готови да умрат, за да освободят робите, със сигурност има погрешно милосърдно мнение за човечеството.

— Не разбирам тогава, при всички тези добри причини да се биеш, защо си избягал?

— Отпуск.

— Да — облегна се тя и се засмя, сякаш бе разказал смешка. — Мъж в отпуск. Без никакви документи. Откраднали ги били.

— Загубих ги.

Тя престана да се смее и го погледна.

— Виж сега, аз не съм на ничия страна. Това, че си избягал, ме вълнува, колкото ме вълнува да се изплюя в ей тоя огън.

И за да потвърди думите си, тя изплю черна храчка, която изкусно насочи в отворената врата на печката. Погледна отново Инман:

— Просто си в опасност. Това е.

Той я погледна в очите и с изненада откри, че в тях се таеше дълбока добрина, независимо от грубите думи. Никой от много дълго време не бе успявал да го предразположи да говори и той сподели всичко. Сподели колко се срамуваше от ентусиазма си през шейсет и първа да замине и да се бие срещу простите фабрични работници на федералната армия — мъже, толкова неуки, че едва след много уроци човек може да ги убеди да заредят, преди да стрелят. Това бяха враговете, толкова маловажни, че дори собственото им правителство не ги смяташе за хора. Просто ги хвърляше в бой години наред и сякаш те нямаха край. Можеш да ги убиваш, докато сърцето те заболи и редиците им пак се пълнят, готови за поход на юг.

После й каза как тази сутрин бе открил закъснял боровинков храст, плодовете сивкаво-сини откъм слънцето и все още зелени откъм сянката. Как си беше набрал малко за закуска, как бе видял цял рояк прелетни гълъби да затъмняват слънцето за миг, тръгнали далеч на юг за през зимата и си бе помислил, че поне това не се е променило: плодовете узряват и птиците летят. Сподели как през последните четири години бе виждал единствено промени и вероятно точно обещанието за промяна е било една от причините за първоначалния ентусиазъм. Непреодолимото влечение към нови лица, нови места, нов живот. И нов закон, според който можеш да убиваш на воля и не да отидеш в затвора, а да получиш медал. Хората говореха за войната, сякаш целта й е да запази онова, което имат и в което вярват. Но Инман вече подозираше, че отегчението от повтарящите се безлични дни бе онова, което ги бе накарало да хванат оръжието. Безкрайната небесна арка на слънцето, смяната на сезоните. Войната изкарва мъжа от този безкраен кръг на ежедневието, тя е сама по себе си сезон, почти независим от всичко останало. Той също се бе поддал на нейния чар. Но рано или късно идва ужасяваща умора и откровеното отвращение от гледката на хора, които се избиват по най-различни причини, с най-различни подръчни средства. Ето защо сутринта той бе гледал боровинките и птиците и бе усетил духът му да се повдига, задето те са изчакали да се осъзнае. Страхуваше се обаче, че той самият е в разрез с хармонията, която те носят.

Жената се замисли над думите му, после махна с лула към главата и врата му.

— Все още ли болят силно?

— Сякаш не щат да се откажат.

— Така изглежда. Червени са като вино. За тях поне мога да ти помогна. Те са в кръга на моите способности.

Стана, отиде до шкафа, извади кошница изсушен мак и се залови да прави лауданум. Вадеше маковите глави една по една, пробиваше капсулите с игла и ги пускаше в малък гледжосан глинен съд, който остави до печката, за да се отдели опиумът.

— След малко ще е готово. Ще добавя малко алкохол и захар. Така се понася по-добре. Оставяш го така да се сгъсти. Става за всякакви болежки — възпалени стави, главоболие, всякакви рани. Ако не можеш да спиш, пийваш малко, лягаш си и след малко вече не си на този свят.

Върна се при шкафа, извади съд с тясно гърло и бръкна с пръст. Намаза врата и раните по главата на Инман с нещо, което приличаше на черна смазка за колела, но миришеше на горчиви билки и корени. Той подскочи от докосването на раните.

— Това е просто болка. Рано или късно си отива. А когато си отиде, я забравяме. Или поне най-лошите моменти. Мозъците ни не са създадени да помнят подробностите на болката, както помнят радостта. Това е дар от Бога, израз на неговата обич към нас.

Отначало Инман искаше да оспори, но после реши да замълчи и да я остави да си мисли каквото иска, ако това й помага. Независимо колко погрешна е логиката й. После обаче устата му сама заговори:

— Не искам дори да си помислям за болката и състоянието на човек, който изобщо би измислил такова нещо.

Жената погледна огъня в печката, после омазания си с лекарство показалец. Потърка го три пъти с палец, после го уви в подгъва на престилката си и го забърса. Отпусна ръка замислено.

— Да доживееш моите години само със спомените от миналото е достатъчно силна болка.

Затвори съда с мехлема с парче кочан и го сложи в джоба на Инман.

— Вземи го. Намазвай дебел слой, докато раната се махне, но не слагай яката. Мехлемът не се изпира. — После бръкна в голяма торба от козя кожа и извади шепа увити билки като малки дебели пури. Изсипа ги в ръката на Инман. — Дъвчи по едно от тези всеки ден. Започваш веднага.

Инман остави едно, а останалите прибра в джоба си. Сложи го в уста и се опита да го преглътне. То сякаш се разду като голяма влажна хапка сдъвкан тютюн. Не успя да я преглътне, а вкусът й беше на мръсни чорапи. Очите му се насълзиха. Задави се, грабна чашата си с цвик и я изпи наведнъж.

По някое време вечерта двамата ядоха от задушеното с бял боб и парчетата козе месо. Седяха един до друг под естествената беседка от храсти и слушаха лекия дъждец, който падаше над гората. Инман изяде три купи, а после и двамата изпиха по една миниатюрна чаша лауданум, докато поддържаха огъня и си говореха. За своя изненада, Инман се улови, че разказва за Ейда. Описа характера и личността й много подробно и сподели, че решението, до което е стигнал, след като дошъл в съзнание в болницата, е, че я обича и иска да се ожени за нея, макар да осъзнава, че женитбата означава и известна вяра в някакво бъдеще, идея за пътища, които се приближават все повече и повече във времето, докато накрая се слеят. На тази доктрина обаче той не вярваше изцяло. Нито пък беше сигурен, че Ейда ще приветства предложението, не и от толкова огорчен физически и психически мъж като него. В заключение каза, че макар Ейда да е малко надменна, по неговите стандарти тя е много красива. Очите й са с лек обратен наклон и малко асиметрични й това винаги й придава тъжен вид, който според него само подчертава красотата й.

Жената го гледаше, сякаш говори най-големите глупости, които някога е чувала. Насочи дръжката на лулата си към него и каза:

— Чуй ме сега. Да се ожениш за дадена жена заради красотата й не е по-смислено от това да изядеш някоя птица само заради песента й. При все това тази грешка е много често срещана.

Поседяха малко, без да говорят и от време на време отпиваха от лауданума. Беше сладък и се беше сгъстил много, почти като петмез. На вкус приличаше на медовина, макар че липсваше вкусът на мед и бе залепнал толкова здраво за чашата, че Инман накрая започна да го ближе. Дъждът се усили, няколко капки се промъкнаха през сушината от клони и изсъскаха в огъня. Самотен звук, дъждът, огънят и нищо повече. Инман се опита да си представи такъв отшелнически живот на подобно голо и самотно място в Студената планина. Да си построи колиба на някоя гола скала и да живее месеци наред, без да среща хора. Живот, толкова чист и усамотен, като този на козарката. Картината беше много привлекателна и в същото време усещаше в себе си, че не би издържал и минута от дългите дни, отровени от самота и желание.

— Тук горе сигурно е доста студено през зимата — каза Инман.

— Достатъчно. През най-студените месеци държа печката нажежена и спя с много одеяла, а най-голямата ми грижа е да не ми замръзнат водните бои и мастилото, докато работя на масата. Има толкова студени дни, че държа чашата вода между краката си, за да я затопля. И въпреки това, когато потопя мократа четка в боята, космите замръзват, преди да докосна върха до хартията.

— А какво пишеш в онези книги?

— Отбелязвам си. Рисувам картини и пиша.

— За какво?

— За всичко. Козите. Растенията. Времето. Записвам си всичко. Понякога времето едва стига да запишеш какво става. Пропуснеш един ден и веднага изоставаш, може никога да не наваксаш.

— Как се научи да четеш, да пишеш, да рисуваш?

— Както и ти. Научиха ме.

— И си прекарала живота си така?

— Досега да. Още не съм умряла.

— Не се ли чувстваш самотна понякога?

— Може би, от време на време. Но си имам предостатъчно работа и мислите по нея не ми позволяват да се тревожа прекалено.

— Ами ако се разболееш, тук, сама?

— Имам си билки.

— А ако умреш?

Жената се съгласи, че животът при толкова голямо уединение си има и недостатъци. Знаеше, че при никакви обстоятелства не може да очаква помощ, но и не искаше особено да живее, ако стигне до там, че вече не може да се грижи сама за себе си. Смяташе обаче, че този ден е доста далече в бъдещето. Мисълта, че ще умре сама и няма да бъде погребана, изобщо не я притесняваше. Планираше, когато усети, че смъртта приближава, да легне на върха на скалите и да остави гарваните да я изкълват и разнесат върху черните си криле.

— Или това, или червеите. От двете предпочитам гарвановите криле.

Дъждът се усили още повече и започна да капе през покрива на беседката. Обявиха вечерта за приключена и Инман пропълзя под фургона, зави се в одеялата си и заспа. Когато се събуди, беше изминал един ден и отново се свечеряваше. На една спица беше кацнал гарван и го наблюдаваше. Инман стана и намаза раните си с мехлема, сдъвка билковото лекарство и пийна още малко лауданум и уиски. Жената му приготви още задушено с боб, а докато той се хранеше, тя поседя с него на стълбата на фургона. Разказа му дълга и протяжна история за една сделка с кози, заради която бе ходила чак до столицата. Вече била продала шест кози на някакъв мъж, държала парите в ръцете си, когато си спомнила, че иска да си вземе звънците. Мъжът отказал — сделката била приключена. Тя му обяснила, че звънците от самото начало не са били в цената, но той насъскал кучетата срещу нея и я прогонил. Късно същата вечер тя се върнала с нож и срязала кожените връзки, прибрала звънците, проклела го и си тръгнала необезпокоявана.

По време на разказа й Инман беше доста замаян, защото вече чувстваше действието на лекарствата, но когато тя замълча, той протегна ръка и потупа набръчканата й загрубяла ръка и каза:

— Героинята на козите звънци.

Заспа отново. Когато се събуди, беше тъмно и вече не валеше. Беше студено. Козите се бяха събрали около него, за да се стоплят, а миризмата им беше толкова остра, че очите му се насълзиха. Нямаше представа дали е още същата нощ или е изминал цял ден. През пода на фургона се процеждаха няколко лъча от лампа. Инман изпълзя върху мокрите листа. На източното небе се мержелееше късче луна и всички звезди си бяха по местата — студени и крехки. На върха над долчинката огромна гола скала се извисяваше на фона на небето като страж, готов да посрещне някоя внезапна атака от небесата. Инман усети силно желание да върви. Почука на вратата на фургона и зачака старицата да го пусне, но отговор не последва. Той отвори вратата и влезе — вътре нямаше никой. Огледа бюрото с книжата. Взе една тетрадка и я отвори на рисунка на кози. Имаха очи и крака като човеци, надписите под тях почти не се четяха, но изглежда идеята беше да се сравни поведението на козите при топло и студено време. Инман разлисти нататък и откри рисунки на растения, после още кози във всякакви възможни пози, всички оцветени бедно с приглушени цветове, сякаш бяха направени с боя за дрехи. Прочете бележките, които придружаваха рисунките; разказваха за това с какво се хранят козите, как се държат едни към други и в какви настроения изпадат в различните дни. Сякаш целта на жената бе да запише до последната подробност техните навици и култура.

„Това не е живот — мислеше си Инман. — Отшелник сред облаците.“ Без злобни думи. С мисли, насочени единствено към най-изящните Божи творения. Но колкото по-дълго разглеждаше тетрадката, толкова повече се питаше какво ли е за тази жена да брои десетилетията, да отмерва изминалите години от едно събитие в младостта си — романсът с русокосото момче, за което е искала да се омъжи, вместо за онзи старец или някой особено прекрасен есенен ден; танците същата вечер след жътва; по-късно на верандата, на светлината на кехлибарената луна, показала се иззад дърветата; целувката на момчето с полуотворени устни, докато вътре цигуларите свирят стара мелодия, която тя е свързала завинаги с неразумната си младост. Толкова много години са изминали от онзи ден, че дори и без този спомен цифрата би изглеждала безумно тъжна.

Инман се огледа и установи, че в цялото жилище няма и парче стъкло и следователно предположи, че жената се грижи за облеклото си само по инстинкт. Дали изобщо знаеше как изглежда в момента? Дълга бледа коса, тънка като паяжина, кожата около очите и устата провиснала и сбръчкана, стърчащи от ушите косми. Само бузите й бяха розови, а кръглите й очи все още чисти и сини. Ако й покажеш огледало, дали ще се отдръпне изненадана и изплашена от онова, в което се е превърнала, докато съзнанието й все още пази образа от десетилетия назад? Човек може да изпадне в подобно състояние, ако живее толкова далеч и сам.

Инман дълго време чака жената да се върне. Зазори се и той загаси лампата, начупи малко клони и ги сложи до печката. Искаше да тръгва вече, но не и без да й е благодарил. Тя се върна едва към обяд. Появи се на вратата, хванала здраво за краката няколко заека.

— Трябва да тръгвам — каза Инман. — Исках само да видя дали мога да ви платя за храната и лековете.

— Можеш да опиташ, но няма да приема.

— Ами тогава, благодаря.

— Виж сега, ако имах син, щях да му кажа това, което казвам и на теб. Пази се.

— Обещавам — каза Инман.

Обърна се да излезе, но тя го спря.

— Ето, вземи това. — Подаде му квадратно парче хартия, на което много прецизно беше нарисувано извито синьо-лилаво клонче с есенни боровинки.