Студена планина

Танцуващи гарвани

На сутринта на третия ден в лагера облаците се разнесоха, слънцето се показа насред ясно небе. Снегът започна да се топи. Падаше на големи парчета от провисналите клони на дърветата, цял ден се чуваше звукът от течащата под снега вода. Вечерта пълната луна се издигна иззад върха, светлината й бе ярка, по снега се виждаха сенките на дървета и клони. Перлената нощ не приличаше на противоположност на деня, а просто на негова разновидност.

Известно време Ейда и Инман лежаха заедно под завивката и си говореха. Огънят едва мъждукаше, вратата на колибата бе отворена и образуваше ярка рамка точно върху постелята им. Крояха планове, а обсъждането отне почти цялата нощ. Светлата рамка се местеше по пода, ъглите й се променяха, по някое време Инман постави вратата обратно и разрови огъня. Независимо от времето, което им отне, планът беше прост и не особено оригинален. Много други двойки в онези последни дни стигаха до подобно решение, защото можеха да избират само между три варианта — всеки по свой начин опасен и мъчителен.

Логиката бе проста. Войната беше почти загубена и едва ли щеше да продължи още дълго. Може да свърши напролет, а може не. Така или иначе, дори и при най-добро желание, не можеха да си представят да продължи след лятото. Изборът им се ограничаваше до следните три варианта: Инман да се върне в армията. Като се има предвид колко е зле положението, ще го приемат с отворени обятия, веднага ще го върнат в калните окопи на Питърсбърг, където ще гледа да не се набива прекалено на очи и ще се моли войната свърши по-скоро. Или пък да остане скрит в планината или в Блек Коув като дезертьор, да го преследват като диво животно. Третият вариант бе да прекоси планината на север и да се предаде на федералните, същите копелета, които вече четири години се опитват да го убият. Ще го накарат да се закълне във вярност към тях, но пък после ще може да изчака края на боевете и да се върне у дома.

Опитаха се да измислят и други варианти, но те бяха само илюзии. Инман разказа на Ейда за мечтата на Вийзи за Тексас, за дивата свобода и неограничените възможности. Могат да купят още един кон, да си съберат багажа и да поемат на запад. А ако Тексас се окаже измама, винаги могат да продължат към Колорадо. Уайоминг. Областта около Колумбия. Но там също имаше боеве. Само да имаха пари, само да можеха да отплават за някое далечно слънчево място, Испания, Италия. Но пари нямаха, а не трябваше да забравят и блокадата. Като последна надежда можеше да постят необходимия брой дни и да чакат портите на Шайнинг Рокс да се отворят и да ги приветстват в земята на вечния покой.

В крайна сметка се наложи да признаят, че всяко нещо си има граници. Първите три бяха единствените мъчителни варианти, между които можеха да избират. Инман отхвърли първия като абсолютно неприемлив. Ейда се страхуваше от втория, защото е най-опасен. Така логично се спряха на третия. През Блу Ридж. Три, най-много четири дни бърз ход по най-дивите пътеки, после ще пресече щатската граница. Ще вдигне ръце, ще наведе глава и ще каже, че е бил измъчван. Ще се закълне пред раираното знаме, срещу което се е сражавал с всички сили. Ще научи от лицето на врага, че независимо от ученията на различни религии онзи, който бичува, обикновено се чувства по-добре от онзи, който понася бича, независимо кой е прав и кой крив.

— Но и другото е вярно — каза му Ейда. — Проповедниците и старите жени често вярват, че понасянето на мъчения буди състрадание. И са прави. Понякога е така. Само че води и до озлобление. Все пак човек има известен избор.

Накрая се врекоха да се опитват да мислят единствено за завръщането у дома. Ще се впуснат в един нов свят, независимо как изглежда той след войната. Ще се стремят да бъдат в него такива, че да постигнат бъдещето, за което си бяха говорили през изминалите две нощи.

На четвъртия ден сред снега около колибите в селото се появиха кафяви петна листа и пръст. Ята най-различни птици накацаха върху тях и започнаха да кълват нещо върху показалата се земя. Този ден Стоброд успя да се изправи и седне сам и да говори що-годе смислено, което по мнение на Руби беше максимумът, който може да се очаква от него, дори когато пращи от здраве. Раните му бяха чисти, не миришеха и скоро щяха да започнат да се затварят. Вече можеше да яде твърда храна, макар че им бе останала само малко втвърдена каша и пет катерици, които Руби застреля, изкорми и одра. Опече ги с главите на огъня и вечерта с Инман и Стоброд ги налапаха като царевични питки. Ейда постоя малко, погледа своята порция. Предните зъби бяха дълги и жълти. Не беше свикнала да яде неща със зъби. Стоброд я погледна и каза:

— Ако се притесняваш, да знаеш, че главата може много лесно да се откъсне.

Призори на петия ден почти половината сняг се бе стопил. Около снега, който все още се държеше под клоните на елите, имаше дебел слой иглички, по кората на стволовете се стичаха вадички вода. След двата слънчеви дни се бяха появили високи облаци. Стоброд обяви, че е готов за път.

— Шест часа до дома — обяви Руби. — Най-много седем. В това число трудните пътеки и почивките.

За Ейда беше логично всички да тръгнат заедно, но Инман не искаше и да чуе.

— Понякога гората изглежда празна, но често е и пренаселена. Вие двете можете да отидете навсякъде необезпокоявани. Трябваме им ние, двамата — посочи с пръст Стоброд. — Няма смисъл да излагаме всички на опасност.

Настояваше Руби и Ейда да тръгнат напред. Той щеше да тръгне малко след тях, заедно със Стоброд на коня. Ще изчака да се стъмни. На сутринта, ако времето е обещаващо, ще тръгне да се предаде. Стоброд ще държат скрит у дома, а ако се оправи преди края на войната, ще го изпратят през планината при Инман.

Стоброд нямаше мнение по въпроса, но Руби прецени, че планът на Инман е разумен. Жените тръгнаха пеша, Инман остана и ги проследи как изкачват склона. Когато Ейда се скри зад скалите, сякаш част от богатството на този свят си тръгна с нея. Толкова дълго бе сам-самичък на този свят, празен. Тя го изпълни със смисъл и сега той вярваше, че може би е имало замисъл във всичко, което му бе отнето. За да направи място за нещо по-добро.

Изчака малко, натовари Стоброд на коня и ги последва. От време на време Стоброд яздеше клюмнал, друг път седеше с вдигната глава и блеснал поглед. Минаха покрай кръглото езеро, беше замръзнало, по леда нямаше следи от патицата, не се виждаше и тялото. Беше се удавила и потънала към тинестото дъно или пък течението я бе отнесло нанякъде. Инман не знаеше кое от двете се е случило, макар че си я представяше как пърха и пляска с крила, после полита към небето с провиснали ледени висулки от жълтите ципи на краката.

Когато стигнаха разклонението на пътеката, Стоброд погледна огромната топола и ярката дървесина на местата, където куршумите бяха откъснали кората.

— Шибано голямо дърво! — бе единственият му коментар.

Минаха покрай гроба на Пенгъл, покрит със сняг почти до върха на кръста, направен от Ейда. Инман посочи безмълвно и Стоброд погледна, докато минаваха. Разказа как Пенгъл се сгушвал да спи зад гърба му в пещерата. Искал единствено малко топлина и музика. После добави:

— Ако Господ тръгне да избива хората по света заради злините им, онова момче щеше да бъде последно на опашката.

Вървяха така няколко мили, над тях тъмните облаци се сгъстяваха, пътеката беше неравна и стръмна. Стигнаха до място, където вечнозелени храсти растяха от двете страни на пътеката и обгръщаха пространството отпред като вход на тунел. Земята беше покрита с гъсти листа подбел, лъскави и леко пожълтели. Листата на храстите бяха свити като фунии от студа.

Излязоха от тунела на малка поляна и повървяха малко, чуха шум зад себе си. Обърнаха се, зад тях конници изпълваха цялата пътека.

— Мили Боже! — процеди Стоброд.

— Този човек е трудно да се убие. И така си прилича на мъртвец де — каза Тийг.

Стоброд погледна отряда и установи, че са настъпили промени. Тийг и момчето до него си бяха както преди. Бяха загубили един-двама от редиците си, толкова бяха и привлекли, откакто го бяха простреляли. Стоброд видя познато лице от пещерата на бандитите, предател. Освен това към хайката се бяха присъединили и две кучета. Женски фоксер с провиснали уши. Голяма мъжка хрътка. Кучетата седяха спокойно. После, без да чака знак, женската се понесе към Инман и Стоброд.

Тийг седеше на коня, държеше юздите хлабаво. Другата му ръка опипваше предпазителя на карабината, сякаш не беше сигурен дали се налага да го свали докрай.

— Задължени сме на теб и на момчето, задето ни упътихте към пещерата. Хубаво местенце да си стои човек на сухо, докато отмине снегът.

Хрътката спря рязко, започна да обикаля бавно, нападаше под ъгъл. Не гледаше към тях, но с всяко действие се приближаваше.

Инман се огледа и измери с поглед контурите на терена за евентуална схватка, но за пореден път се намери в познатата ситуация на безсмислено насилие. Трябваше му каменна стена, но такава нямаше. Огледа полицаите и ги разпозна по погледа в очите. Нямаше смисъл да се опитва да говори с такива хора. Думите нищо нямаше да променят, не повече от несвързани безсмислици на вятъра. Нямаше смисъл и да се чака.

Наведе се към Стоброд, уж да провери оглавника и юздите. Прошепна: „Дръж се!“

Удари силно задницата на коня, с дясната си ръка издърпа пищова. С едно движение застреля фоксера, който вече се хвърляше в атака, и един от мъжете. Всичко стана за секунда. Кучето и мъжът паднаха по еднакъв начин и почти не помръднаха на мястото си. Стоброд се отдалечи в галоп по пътеката, сякаш се опитваше да обязди тригодишен див жребец. Изчезна сред дърветата.

За момент нищо не помръдваше, после всичко се задвижи като лавина. Всички коне се вдигнаха на задните си крака. Нямаха конкретна цел, но неистово искаха да се махнат оттук. Другото куче се щураше между краката им и допълнително ги влудяваше, после едно копито се стовари върху главата му и то се отдалечи, скимтейки.

Мъжете се вкопчиха в юздите, за да овладеят конете. Останалият без ездач кон се огледа за насока, такава не последва и той се хвърли сляпо в галоп. Не бе направил и три скока, когато настъпи провисналите юзди и падна върху останалите коне. Те цвилеха панически, въртяха се, а ездачите можеха единствено да се опитват да се задържат върху тях.

Инман препусна право към обърканата група. Нямаше кой знае какво прикритие, само тънки дървета. Нямаше стена, зад която да се скрие. Нямаше друга посока, освен напред, друго време, освен сега. Никаква надежда освен да се хвърли сред тях и да се опита да ги избие до крак.

В галоп свали един от тях от седлото. Така оставаха само трима, един от които вече изглеждаше готов да се оттегли или просто конят му бе подивял. Продължи настрани и нагоре, където се втурна сред група високи ели.

Останалите двама се държаха близо един до друг, конете им подскочиха при звука на поредния изстрел, после единият падна, зацвили и започна да удря с копита в опит да стъпи на задните си крака. Ездачът държеше собствения си крак, стискаше го и се опитваше да открие счупването под теглото на коня. Когато напипа оголената счупена кост, изрева от болка — смесица от писъци и думи, основно молитви към Господ и коментар за това колко тежко животно е конят всъщност. Викаше толкова силно, че почти заглушаваше цвиленето му.

Другият кон беше извън контрол. Завъртя се на място, замята глава неистово, четирите му крака почти се докоснаха. Тийг дръпна юздите с една ръка, с другата вдигна карабината. Едната му шпора бе паднала, а между него и седлото проблясваше празно пространство. Вече се свличаше, в този момент неволно стреля във въздуха. Конят подскочи, сякаш някой го бе пронизал с горещо желязо. Завъртя се още по-бързо.

Инман притича на безопасно разстояние от подивелия кон. Протегна се и издърпа карабината от ръката на Тийг, пусна я на земята. Погледите им се срещнаха, със свободната си ръка Тийг извади дълъг нож от колана си и изрева:

— Кръвта ти ще изцапа този нож!

Инман свали предпазителя и стреля. Големият „Лемат“ почти изскочи от ръката му, сякаш се опитваше да избяга. Изстрелът попадна в гърдите на Тийг. Той се свлече на земята, конят се отдалечи с няколко скока и спря с обелени очи и наострени уши.

Инман се обърна и погледна врещящия мъж. Сега сипеше проклятия по адрес на Инман и се опитваше да се добере до пищова си, който бе паднал в локва киша. Инман се наведе и вдигна карабината за дулото. Замахна с една ръка, удари го по главата с плоската страна на приклада и той замлъкна. Взе пищова му и го втъкна в колана си.

Падналият кон бе отново на крака. Беше сив и на тази светлина приличаше повече на конски дух. Отиде при останалите коне, всички изглеждаха прекалено стъписани, за да побягнат. Пристъпваха нервно в търсене на някакъв успокоителен знак.

Инман се огледа за последния ездач. Очакваше отдавна да е избягал, но го забеляза в храстите сред групата дървета. Достатъчно далече, че изстрелът от пистолет да не е сигурен. Под дърветата все още имаше сняг, от който се вдигаше пара, също и от мократа козина на коня, от ноздрите му излизаха два облака пара. Беше петниста кобила, почти се сливаше със снега, дърветата и петната пръст. Зад елите имаше стръмна скала.

Ездачът се опита да насочи коня така, че да застане зад едно дърво, но не успя напълно. Когато се показваше, си личеше, че е просто момче. Не носеше шапка. Косата му бе почти бяла. Вероятно с немска или холандска кръв. Може би ирландска или някаква характерна за Корнуол смесица. Все едно. Сега беше истински американец, с бяла кожа, бяла коса и убиец. Въпреки това изглеждаше недорасъл, а Инман се надяваше да не му се наложи да застреля хлапе.

— Излез оттам — извика Инман достатъчно силно, че да го чуе.

Нищо.

Момчето остана зад дървото. Виждаха се само главата и задницата на коня, по средата — дървото. Конят направи крачка напред, но момчето го спря.

— Хайде, покажи се. Няма да те моля втори път. Хвърли оръжието и можеш да си вървиш у дома.

— Не, сър. Тук ми харесва.

— На мен не. Изобщо даже. Просто ще застрелям коня ти. После и теб.

— Ами, стреляй го. И без туй не е мой.

— По дяволите — извика Инман. — Търся причина да не те убивам. Можем да се разберем като хора. След двайсет години може да се срещнем в някоя кръчма, да пийнем по едно, да си спомним за мрачните времена и да поклатим глави.

— Пищова не пускам, няма начин. Ще ме гръмнеш и без туй.

— Аз не съм като вас и не постъпвам така. Но по-скоро ще те убия, отколкото да сляза от тази планина и на всяка крачка да си мисля, че се целиш в главата ми иззад някоя скала.

— О, да, аз ще те дебна. Ще дебна.

— Това ми стига. Оттук ще излезеш само през трупа ми.

Инман се върна няколко крачки, взе карабината на Тийг, провери магазина и видя, че е празен. Само един патрон в гнездото. Хвърли я и погледна цилиндъра на своя „Лемат“. Шест патрона от девет. Взе хартиен патрон от джоба си, изсипа барута в голямото дуло. Вкара хартията, натъпка я с шомпола и сложи месингова тапа. Изправи се и зачака.

— Все някога ще трябва да излезеш иззад тези дървета.

След минута конят пристъпи напред. Момчето се опита да излезе от горичката, да заобиколи и да се върне на пътеката. Инман изтича да го пресрещне. Просто двама, които се дебнат из гората, един на кон и един пеша. Използваха дърветата и покривката на земята, притичваха напред-назад, опитваха се да излязат на удобна позиция, но и внимаваха да не се приближат прекалено много.

Кобилата обаче беше объркана и имаше други намерения, първото от които беше да отиде при останалите изплашени коне. Захапа юзда, отдръпна се от мястото, където момчето се опиташе да я заведе и се втурна право към Инман. На няколко крачки от него се закова на място, после обърса момчето в една ела и го хвърли от седлото. Изрева като муле с отпуснатата юзда в устата си, отдалечи се в тръс към другите коне, докосна муцуна с техните и потрепери.

Момчето лежеше в снега. Повдигна се и започна да се бори с предпазителя на пищова си.

— Остави го — каза Инман. Бе спуснал предпазителя, дулото сочеше главата на момчето.

То го погледна, сините му очи бяха празни и кръгли. Лицето му беше пребледняло, а под очите направо тебеширено. Беше малко слабо дете с късо подстригана коса, сякаш наскоро бе имало въшки. С безизразно лице.

Седеше неподвижно, помръдна само ръката му, неуловимо.

Внезапно Инман се намери на земята.

Момчето седна, погледна го, после и пищова си:

— Боже мили! — възкликна, сякаш не за пръв път виждаше какво може да стори оръжието.

Ейда чу изстрелите в далечината, сухи и пискливи като чупене на съчки. Не каза нищо. Обърна се и се затича. Шапката й падна, тя продължи да бяга, сякаш преследвана от призрак. Пресрещна Стоброд, който стискаше гривата на Ралф като за последно, макар конят да бе забавил ход.

— Ей там отзад — каза Стоброд и продължи.

Когато стигна до мястото, момчето вече бе събрало конете и потеглило. Ейда отиде при мъжете на земята и ги огледа, на известно разстояние от тях намери Инман. Седна и взе главата му в скута си. Той се опита да каже нещо, но тя не му позволи. Той изпадна в безсъзнание, върна се, после пак, сънуваше ярка светлина, дом. Бистро поточе изпод скала, обширни поля чернозем, стари дървета. В съня му цялата година сякаш се случваше наведнъж, сезоните се сливаха в един. Натежали от плод ябълкови дръвчета, но продължаващи да цъфтят, лед през пролетта, оранжеви треви, обагрени в жълто и кафяво кленови листа, червени като през октомври, полюшващи се житни класове, плетен стол до топлото огнище във всекидневната, ярки тикви насред полето, цъфнали храсти сред хълмовете, потоци, обрасли със зелени треви, бели цветове по кучешкия дрян, лилави пъпки по рожкова. Всичко се случваше едновременно. Имаше и бял дъб, и много гарвани, или духове на гарвани, които танцуваха и пееха по горните клони. Искаше да каже нещо.

За самотния наблюдател на хълма това бе просто неподвижен зимен пейзаж сред дърветата. Поток, топящ се сняг. Обрасла с дървета долчинка, далече от останалия свят. Двама влюбени. Мъжът, полегнал в скута на любимата. Тя гледа надолу към него, гали косата на челото му. Той протяга бавно ръка да я прегърне. Докосват се с такава обич. Толкова мирна сцена, която наблюдателят би могъл да сметне за начало на дълги години семейно щастие за двамата млади.