Студена планина

Празнота и скръб

Дори и върхът, който сега изкачваха, да си имаше име, Стоброд не го знаеше. Той и двамата му другари крачеха прегърбени, с наведени глави, стиснали зъби от студ, с шапки наведени чак до носа и прибрани в ръкавите ръце. Дългите им сенки се движеха пред тях и те всъщност стъпваха върху образите си. Гората отминаваше покрай тях незабелязана. Храстите и дърветата размахваха голи клони на студения вятър. Натрупвани с хилядолетия листа заглушаваха стъпките им.

Пенгъл ходеше по петите на Стоброд. Третата фигура ги следваше на пет-шест крачки по-назад. Стоброд носеше цигулката си в калъфа под мишница, а Пенгъл бе закачил банджото на рамо. Третият нямаше музикален инструмент, носеше малкото останали вещи на групата в една раница. Беше се увил в проядено от молци светло одеяло, което се влачеше по земята и шумеше по листата.

Стомасите им бяха доста разстроени от вечерята предишния ден, която си бяха направили от един замръзнал на пътя елен. В глада си бяха предпочели да не обръщат внимание на знаците, които показваха откога лежи там или как е умрял. Запалиха малък огън от мокри върбови клони и свариха единия бут. Ядоха лакомо и сега съжаляваха. Не разговаряха. От време на време някой се втурваше към шубрака и след известно време настигаше останалите.

Вятърът не свистеше, не се чуваха птици. Единственият звук бе от падащите тънки иглички, когато минаваха през еловите клони. Първите следи на зората разляха охра на изток, а фини прозрачни облаци преминаваха пред яркото слънце. Преплетените тъмни клони на елите стърчаха настръхнали на слабата светлина. От известно време всичко изглеждаше кафяво и синьо, изгубило яркост. Минаха покрай покрита с лед скала, върху която растеше някакъв мек жълтеникав мъх, толкова светъл, че ги заболяха очите да го гледат. Пенгъл посегна, откъсна парче и предпазливо го задъвка. Не го изплю, но и не си откъсна повече, така че трудно можеше да се определи какво смята по въпроса. След това обаче ходеше с наострени сетива, в търсене на други подобни дарове на природата.

След известно време слязоха до равно място, където се събираха три пътеки: едната, по която бяха дошли те, и други две, още по-обрасли, които водеха нагоре. По-широката се бе появила първоначално като бизонски път, после като индианска пътека, но все още оставаше прекалено тясна за каруца. Тук бяха лагерували дървари и бяха оставили обгорено огнище, нарязали бяха дърва за огрев, а гората беше доста рядка на двайсетина метра от мястото, където пътеката се разделяше на две. Огромна топола стоеше между двете по-малки пътеки. Отрязването й бе спестено не заради красотата, дебелия дънер или възрастта, просто на километри в околовръст нямаше достатъчно голям трион или бичкия. Стволът й при земята бе голям колкото колиба.

Стоброд смяташе, че си спомня местността до известна степен и спря да я огледа и в този момент Пенгъл застъпи ботуша му. Кракът му се изхлузи напълно и той стъпи по чорап върху замръзналите листа. Обърна се и опря пръст в гърдите на момчето, избута го една крачка назад, после се наведе, остави калъфа с цигулката на земята и се обу.

Тримата стояха запъхтени от катеренето и гледаха двете пътеки пред себе си. Дъхът им се задържаше за миг около главите, сякаш загрижен за тях, после неясните му форми загубиха интерес и изчезнаха. Някъде наблизо се чуваше плисък на поток и това бе единственият звук.

— Студено е — обади се третият.

Стоброд го погледна, прочисти гърло и вместо коментар се изплю на неприветливия пейзаж и безсмислената забележка.

Пенгъл протегна ръка с длан нагоре, сви я в юмрук, после отново я прибра в ръкава, както костенурка прибира главата си.

— Ох, направо да ти замръзнат топките — отбеляза той.

— Точно това имам предвид — додаде третият.

Той се бе присъединил към тях в пещерата на дезертьорите. Момче от Джорджия на не повече от седемнайсет години, с черна коса, кафява кожа, с мека, едва забележима брада и с гладки като на бебе бузи. Малко индианска кръв или може би гръцка. С братовчед си цяла година воювали в един и същи полк, макар че нямало с кой знае какво да допринесат, тъй като пушките били по-големи от тях. Всяка нощ спали под едно одеяло и заедно дезертирали. Сметнали, че никоя война не трае вечно и макар човек да е смъртен, е глупаво да умрат в навечерието на мира. Ето защо си тръгнали. Но пътят към дома се оказал дълъг и объркан, а и не били предвидили да минат през толкова различни места. Отнело им три месеца да стигнат до Студената планина, а дори не знаели в кой щат се намира. Съвсем се изгубили, а братовчедът, раздиран от мокра кашлица, починал в една мрачна пещера от треска.

Няколко дни по-късно един от пещерняците намерил момчето да се скита наоколо без посока. Повериха го на Стоброд и Пенгъл, които тъкмо се отправяха да създадат своя собствена общност от двама, някъде в близост до Шайнинг Рокс. Макар да нямаше много високо мнение за Джорджия като щат, Стоброд се съгласи да покаже на момчето пътя, когато стигнат някъде високо, откъдето да виждат далече на запад.

Първо обаче слязоха от пещерата до едно скривалище за храна, като по пътя разказаха на момчето за Ейда и за това как в крайна сметка успяла да убеди Руби да прояви благосклонност. Руби обаче постави условия за своето милосърдие. Тя и Ейда и без това едва щяха да изкарат зимата, така че не можеха да дадат много, не и достатъчно да изхранят изцяло двамата мъже. Освен това смяташе, че е рисковано Стоброд и Пенгъл да ги посещават. Не искаше да вижда дори сенките им в близост до фермата. Трябваше да оставят храната на някое безопасно скрито място и тя предложи едно такова нагоре по билото, което бе открила по време на скитанията си като дете. Кръгъл плосък камък, изцяло изрисуван с някакво старо писмо. В добавка, не желаеше да бъде обвързвана с какъвто и да е график. Щеше да оставя там храна, когато иска, а ако не иска — няма да ходи. Стоброд трябваше да проверява периодично.

Когато стигнаха до мястото, Стоброд хвърли един поглед наоколо, коленичи и разрови листата. Разрита с върха на ботуша си и скоро откри кръгъл плосък камък. Беше горе-долу колкото корито, а знаците по него изобщо не напомняха за писмото на индианците чероки. Чертите бяха прекалено резки и строги, разположени в кръг. Може би идваха от някоя древна раса. Под камъка намериха тенекиена кутия с царевица, сушени ябълки във фунийка от вестник, няколко резена бут и пръстено гърне с маринован боб. Към тях бяха добавили от личните си запаси от уиски, тютюн за пушене и тютюн за дъвчене.

— Измислихте ли коя пътека ви трябва? — попита момчето от Джорджия. Изви лакът към двете пътеки, одеялото се надипли на земята зад него.

Стоброд погледна натам, но изобщо не беше сигурен къде се намират, нито пък накъде отиват. Знаеше, че трябва да е по-високо, по-отдалечено. Планината беше голяма. Обиколката на подножието й сигурно беше повече от сто и петдесет километра. Доста голяма площ покриваше, дори и да беше плоска като училищна карта, а не висока до небето и нагъната във всевъзможни пещери и кухини, и долини. Предишните срещи на Стоброд със Студената планина винаги бяха в пияно състояние. Така че в съзнанието му пътеките се пресичаха непрекъснато и можеха да водят навсякъде.

Пенгъл наблюдаваше напрегнатия оглед на пейзажа на Стоброд. И накрая, след дълго излияние от извинения и неудобство, че знае повече от учителя си, каза, че знае точно къде се намират и че лявата пътека скоро се стеснява, но продължава през цялата планина и води незнайно къде, но не си е правил труда да открие, на места, където индианците имали навик да ходят. Лявата пътека отначало е била по-широка, но само се виела наоколо и свършвала при тъмно езеро.

— В такъв случай ще сготвим храната и после ще продължим нататък — обяви Стоброд.

Събраха дърва и запалиха немного силен огън в кръга от стари почернели камъни. Сложиха царевично брашно във водата, за да направят каша с надеждата, че тя ще успокои измъчените им стомаси. Издърпаха си пънове за сядане, запалиха глинените лули, пуфтяха скупчени около слабите пламъци, като внимаваха да не запалят одеялата или подметките си. Подаваха си бутилката с уиски и гълтаха големи глътки. Студът се бе просмукал в костите им и бе втвърдил костния им мозък като замразена сланина. Седяха мълчаливи и чакаха топлината на огъня и алкохола да ги отпусне.

Стоброд съсредоточено бъркаше с ножа в гърнето с фасул пред себе си, хапваше по едно зърно от върха на ножа си, а оцета бършеше в панталона си. Пенгъл изяде малко кръгче сушена ябълка, като първо го притисна между дланите си и го допря до окото, сякаш дупката в средата е бинокъл, който дава нов поглед към света. Другото момче стоеше приведено напред с протегнати към огъня ръце. Одеялото бе наметнал върху главата си и така виждаше единствено огъня, който се отразяваше в черните му очи. Сложи ръка на стомаха си и се стегна сякаш някой бе забил остър кол през вътрешностите му.

— Ако знаех, че ще ме хване толкова лошо разстройство, нямаше да изям и хапка.

Стана и бавно, с известна деликатност се скри зад един рододендрон отвъд поляната. Стоброд го наблюдаваше.

— Жал ми е за това момче. Иска му се никога да не е напускал дома, но няма достатъчно акъл да разбере в какъв отвратителен щат се е родил. Ако имах един брат в затвора и един в Джорджия, щях да се опитам да измъкна първо онзи от Джорджия.

— Никога не съм ходил чак до Джорджия — каза в отговор Пенгъл.

— Аз само веднъж и то по принуда. Само докато видя какво представлява, после се върнах.

Огънят се разгоря от един повей на вятъра и мъжете протегнаха ръце да се стоплят. Стоброд задряма. Главата му се привеждаше едва забележимо, докато накрая брадичката му докосна гърдите. Когато отново я вдигна, видя ги да превалят билото. Жалки на вид ездачи, водени от добре облечен мъж и младо момче. Мъжете обаче имаха саби, пистолети и пушки, някои от които бяха насочени към Стоброд. Членовете на полицейската хайка яздеха увити в одеяла; от ноздрите на конете се вдигаше пара. Пътят вече беше замръзнал и когато пристъпиха напред, подковите им застъргаха по леда.

Приближиха се по пътеката, после до поляната и накрая се появиха в пълния си блясък над седналите мъже, като дори скриха слънцето от погледа им. Стоброд понечи да стане, но Тийг му каза да не мърда. Седеше отпуснато на седлото, държеше карабина „Спенсър“, подпрял приклада на бедро. Носеше вълнени ръкавици, с отрязан палец и показалец на дясната, за да вдига петлето и да натиска спусъка без проблем. С другата ръка държеше плетените юзди на коня. Известно време оглеждаше двамата мъже пред себе си. Кожата им бе сива, а подутите очи като прогорени дупки в юрган. Косата на дебелото момче бе сплъстена от едната страна на мазни кафяви кичури, а от другата бе прилепнала към черепа. Кожата по оплешивяващото теме на Стоброд беше сбръчкана и мръсна, някак отпусната, не приличаше на лъскавата кожа на повечето плешивци. Сякаш цялото му лице се бе свлякло надолу, с изключение на носа. Приличаше на фуния.

Тийг заговори:

— Дори няма да ви питам дали имате документи. Вече чух всички възможни лъжи в това отношение. Преследваме група дезертьори. Говори се, че живеели в пещера. Напоследък нападат и грабят. Ако някой знае къде се намира тази пещера, няма да е зле да каже.

— Не знам точно — отвърна Стоброд. Гласът му бе искрено бърз и ведър, макар че вътре в себе си беше мрачен, мислеше си, че само след месец отново ще е обратно в кървавата Вирджиния и ще вкарва шомпол в дулото на пушката си. — Щях да кажа, ако знаех — добави той. — Чух само да се говори. Някои твърдят, че е далече нагоре, от другата страна на планината, близо до Беърпен Бранч или Шайнинг Крийк, или нещо такова.

Пенгъл погледна Стоброд изненадано. По лицето му премина тъмна сянка на изумление.

— Ти какво мислиш по въпроса? — попита го Тийг.

Момчето седеше с леко наклонено назад тяло, с тежест изцяло върху големите си тазови кости. С една ръка засенчваше очите си от слънцето, което грееше иззад мъжете на конете. Той погледна с малките си очички с известно объркване. Чудеше се как най-добре да отговори на зададения му въпрос. По лицето се четяха обърканите му мисли.

— Ама това дори не е наблизо — рече той накрая, като гледаше Стоброд. — От тази страна е. Сам знаеш. Оттатък, на Биг Стомп. Няма и пет километра нагоре по потока. Стигаш там, дето се разделя на три и там от десния склон има няколко ели. Катериците работят под тях на есен. Пълно е с тях. Можеш да ги убиеш и с камък. Катериш се право нагоре през елите и стигаш до голяма скала. И върху нея — ето. Има дупка в скалата, голяма колкото цял хамбар.

— Много благодаря — каза Тийг. Обърна се към двамата зад него и с леко движение на устата им даде знак. Изправи се на шпори, ремъците изскърцаха, замахна с крак и слезе.

Останалите го последваха.

— Ще се присъединим към вас при огъня, ако нямате нищо против — обърна се Тийг към Стоброд. — Ще закусим с вас. Ще сготвим да хапнем. После и вас ще нагостим. Да видим дали има какво да ни кажете.

Подсилиха огъня и насядаха около него, сякаш бяха стари другари. Полицаите имаха големи запаси от наденица, вързани в торби, и когато я извадиха от дисагите, беше замръзнала и свита като животински черва. Наложи се да я насекат с малка брадва. Сложиха парчетата на плоски камъни покрай огъня, за да се затоплят достатъчно, че да ги набучат на пръчки и да ги въртят на огъня.

Огънят скоро се издигна високо и образува червена жарава и бяла пепел. Затопли въздуха наоколо, Пенгъл разкопча палтото, после ризата си, разголи белите си гърди и корем и най-накрая се отпусна. Не виждаше нищо необичайно в ситуацията, освен приятната топлина, топлата храна и другарите наоколо. Погледа банджото си известно време, сякаш се възхищаваше на формата му и добре подбрания материал, като че ли го виждаше за пръв път. Обичаше да се наслаждава на симетрията му, колкото и да свири на него. Скоро очите му се замъглиха и се затвориха и както седеше приведен, цялата му тежест се стовари върху огромните му задни части, така че отпред приличаше на водопад от бели гънки плът. Скулптура, изваяна от мас.

— Вече не е на тоя свят — обади се Стоброд. — Изтощи се.

Тийг извади бутилка уиски от джоба на палтото си и му я подаде.

— За теб не е прекалено рано, нали?

— Вече съм започнал. Когато не си спал почти два дни е трудно да кажеш за какво е прекалено рано.

Взе предложената бутилка, извади тапата и я надигна към устата си и макар да беше от средно качество, той бе достатъчно учтив да отпие. Облиза устни, издиша шумно и кимна одобрително.

— Защо не си спал?

Стоброд обясни, че от няколко дни и нощи свирят и залагат с шайка бандити, макар да пропусна да спомене, че са били в пещерата на дезертьорите. Карти, бой с петли, бой с кучета, зарове. Всичко, за което можели да се сетят. Големи играчи, нетърпеливи да залагат. Някои в такава треска, че са готови да спечелят и шапката от главата ти, а после да играят на броенка за косата ти. Накрая започнали да залагат коя птица ще излети първа от клона. Стоброд се похвали, че е излязъл на чисто, което при такава компания си е направо чудо.

— Истински състезатели.

Надениците се надуха, започнаха да пускат мазнина, цвърчаха приглушено, капките мазнина падаха в огъня, чуваше се цвъртене. Най-накрая бяха готови. Всички, с изключение на Пенгъл, който продължаваше да спи, започнаха да ядат направо от пръчките. Когато изядоха всичкото месо, Тийг погледна цигулката и банджото и попита:

— Можеш ли да свириш?

— Няколко песни.

— Избери някоя — пожела Тийг.

Стоброд не изгаряше от желание. Беше изморен. Освен това смяташе, че публиката му не разбира от музика, липсваше й изцяло онова, което бе необходимо, за да я обичат. Въпреки това взе цигулката, прокара сухата си ръка по струните, от шепота им разбираше кой ключ да завърти.

— Какво искате да чуете?

— Няма значение. Ти избираш.

Стоброд се пресегна и сръга Пенгъл в рамото. Момчето се събуди с едва-едва отворени очи. С очевидно усилие събра мислите си.

— Искат да им изсвирим някоя песен по наше желание — информира го Стоброд.

Пенгъл не каза нищо и известно време разтърква ставите на ръцете си на топлината на огъня. Взе банджото, повъртя малко ключовете и после, без да изчака Стоброд, започна да подрънква нотите на „Синди ходеше назад“. Надиплените му тлъстини потрепваха в такт с мелодията, но когато стигна до мястото, където мелодията трябваше да се повтори, нотите се объркаха, той се оплете и накрая спря.

— Тази нещо не се получи — каза той на Стоброд. — Ако се включиш, може и да я изкараме.

Стоброд изкара няколко ноти от „Синди“, после няколко други, някак отделни, несвързани. Повтаряше ги отново и отново и скоро стана ясно, че нямат никакъв смисъл. Но внезапно той ги събра и изсвири тяхна вариация, после друга и неочаквано те се превърнаха в мелодия. Той намери търсения ритъм, последва движението на нотите, търсеше логиката им — енергична, нетрайна, лесна като смях. Изсвири началото един-два пъти, докато Пенгъл оправи струните си и изкара няколко серии отчетливи ноти в отговор. После засвириха заедно да видят какво са измайсторили.

Макар да не беше нито бърза, нито бавна, ставаше за танцуване. Стомасите им обаче все още бяха в такова състояние, че не биха могли да направят и стъпка. Пенгъл все пак успяваше да тактува с един крак, кимаше с глава и полузатворени очи, между миглите му се виждаше само тясна бяла ивица. Стоброд изсвири поредица ноти, после свали цигулката до гърдите си. Изкарваше ритъма с лък. Пенгъл последва примера му и започна да тактува по главата на банджото и за миг инструментите бяха барабани. В ритъма на ударите Стоброд отметна глава и започна да импровизира. Пееше за жени със стегнати и твърди кореми. Такива жени, според песента, са по-жестоки от нормалното за техния пол.

Когато песента свърши, свириха още малко и после спряха. Консултираха се и отново се заловиха да въртят ключовете, за да настроят инструментите за по-сериозна музика, после засвириха мелодия, която напомняше за „Отстъплението на Бонапарт“, наричана от някои песента на генерал Вашингтон. Тя беше по-нежна, по-съзерцателна и все пак зловеща като смъртта. Когато минаваха в минорна тоналност, чувството напомняше за сенките под дърветата и цялото произведение извикваше образи на мрачни гори и светлина на фенери. Музиката беше много стара, в една от старите модалности. Музика, която обхваща цяла една култура и е истинен израз на нейния духовен живот.

Бърч каза:

— Исусе Христе! Май изпаднаха в транс.

Никой от хората на Тийг не беше чувал цигулка и банджо да свирят заедно по такъв начин, нито пък бяха чували свирене с такава сила и ритъм на толкова скръбни и елегични музикални теми. Начинът, по който Пенгъл използваше палеца си на петата струна и после на втората беше особено изумителен. Като звънец за вечерня, но много по-тържествено. Другите му два пръста работеха съвсем грубо, с опипване, но един се движеше по струните с изключителна точност. Пръстите на Стоброд по шийката на цигулката намираха комбинации, които съществуваха като природен закон. В движенията им върху струните имаше умисъл, дълбоко познаване, за разлика от автоматичното движение на лъка с дясната ръка. Краткият текст, който Стоброд пееше, разказваше за сън — негов или на въображаем лирически герой — за изгубената любов, за дълги самотни години, за момиче със зелено наметало. Без музиката, текстът не бе повече от кратка телеграма, но двете заедно образуваха един завършен свят.

Когато песента завърши, Бърч каза на Тийг:

— Господи, тези хора са светци. Техните умове са обърнати към неща, които винаги ще останат скрити за такива като нас.

Тийг засмука устна и се загледа в далечината, сякаш се опитваше да си спомни нещо. Изправи се, приглади реверите на палтото, завъртя панталоните, докато ги намести както иска. Взе пушката от земята и я вдигна така, че дулото й сочеше между Стоброд и Пенгъл. Държеше я с отпусната ръка, приклад допрян до китката.

— Застани до онази голяма топола — каза той на Стоброд. — Заведи и момчето.

Поради липса на по-добра идея Стоброд отиде и застана до дървото. То се издигаше право и голо почти на трийсет метра и едва след това се появяваха клони. Но дори и те бяха само два, почти като отделни дървета — разклонени и извити като свещник. Короната на дървото се бе прекършила някога през миналия век и сега лежеше на земята и бавно се разлагаше, толкова мека, че и един ритник бе достатъчен да я разпръсне като купчина тор.

Стоброд държеше цигулката пред себе си. Лъкът висеше на единия му пръст и леко потрепваше в ритъма на сърцето му. Пенгъл стоеше до него; двамата бяха заели гордата и леко неспокойна поза на хора, които току-що са били снимани с амбротип от началото на войната, макар че вместо пушки, пистолети или ножове за украса, Стоброд и Пенгъл държаха цигулка и банджо.

Пенгъл прегърна Стоброд през раменете като другар от училище. Мъжете вдигнаха пушки и Пенгъл им се усмихна. В усмивката нямаше нито частица ирония или пък прекалена смелост. Беше просто дружелюбна.

— Не мога да застрелям човек, който ми се усмихва — обади се един от мъжете и сведе пушката си.

— Престани да се хилиш! — извика Тийг на Пенгъл.

Пенгъл изкриви уста и се опита да стисне устни, но те отново се разтеглиха в усмивка.

— Няма нищо смешно — каза Тийг. — Нищичко. Пригответе се да умрете достойно.

Пенгъл разтри лице отгоре до долу. Издърпа ъгълчетата на устата си надолу с двата палеца, но когато ги пусна, те отново отскочиха нагоре и разцъфнаха в усмивка.

— Свали си шапката! — заповяда Тийг.

Пенгъл свали шапка и без да престава да се усмихва я хвана с две ръце пред корема си. Преобръщаше я отново и отново, сякаш за да покаже как се върти земята.

— Сложи я пред лицето си!

Пенгъл я вдигна, сложи я върху лицето си, в този момент полицаите стреляха. Куршумите минаха през телата на двамата мъже и се забиха в тополата. От ствола се разхвърчаха трески.