Студена планина

Душевен мир

Ейда и Руби прекараха голяма част от есента в прибиране на ябълковата реколта. Родиха се много и трябваше да ги оберат, обелят, нарежат и сварят: приятна и чиста работа, навън сред самите дръвчета. През повечето време небето беше ясно, въздухът сух. Светлината, дори и на обяд, беше крехка и изтъняла и само по ъгъла на лъчите се виждаше, че годината избледнява. Сутрин тръгваха със стълби, докато утринната роса все още пъстреше тревата в градината. Катереха се сред клоните на дърветата и пълнеха чували с ябълки, а стълбите се полюшваха от движенията им по клоните. Когато напълнеха всички чували, довеждаха коня, закарваха ги, изпразваха ги и започваха отново.

Работата не беше много изморителна, за разлика от сенокоса. Извикваше в мислите на Ейда само мирни картини, докато лежеше нощем в леглото: жълто-червена ябълка на провесен клон, зад нея наситено синьо небе, дланта й, протегната към ябълката, но без да я достига.

Дълго време Ейда и Руби ядяха ябълки при всяко хранене, пържени и задушени, печени или на компот. Изсушиха на върви тънки резенчета, които след това прибраха в памучни торбички и увесиха от тавана на кухнята. Един ден запалиха огън на двора и направиха цял казан ябълков мармалад, толкова голям, че когато се навеждаха да го разбъркат, пред Ейда изникваше сцената на вещиците от „Макбет“, които приготвят отровата си. Мармаладът стана гъст, с цвят на стара кожа и кафява захар, и те запечатаха в гърнетата достатъчно, за да ядат всеки ден цяла година. Изцедиха вино от почернелите и опадалите на земята ябълки, а кюспето дадоха на прасетата, защото според Руби това щяло да направи месото им сладко.

Виното вече трябваше да се е стабилизирало достатъчно, за да струва нещо, така че един следобед Руби тръгна на търговска мисия. Беше чула, че семейство Ейдамс надолу по реката са заколили бик и отиде с две кани вино да види колко месо може да получи за тях. На тръгване заръча на Ейда две неща: да изгори храстите и клоните, които бяха събрали от разчистването на част от занемарената долна ливада и — като използва измисления от Руби метод — да нацепи шестте стари дъбови трупи, които бяха открили вече нарязани сред високата трева в края на ливадата. Добро въведение в дърварството, защото скоро щеше да се наложи да отидат в планината и отрежат една ела или дъб, да го окастрят и да го завържат на коня да го довлече до дома, където после ще го насекат и нацепят. Ейда се чудеше дали ще имат сили за такава работа, но Руби се възпротиви с аргумента, че за това не е необходима задължително физическа сила. Само добър синхрон, търпение и ритъм. Издърпваш триона, после отпускаш. Изчакваш човека на другия край на триона да го издърпа, после дърпаш отново. Гледаш да не се заклещи. Най-важното, според Руби, бе да не се бърза. Трябва да се прави в ритъм, който може да се поддържа дълго време. Работиш колкото можеш, така че на другия ден да си в състояние да станеш и пак да отидеш. Нито повече, нито по-малко.

Ейда изчака Руби да се отдалечи надолу по пътя и реши първо да нацепи трупите и да се наслади в хладния следобед и на огъня. Отиде в навеса за инструменти, извади голям чук и клин и ги занесе при долната ливада, утъпка кръг във високата до кръста трева около дъбовите трупи, за да има място за работа. Трупите лежаха в тревата, дебели повече от половин метър при отрязания край. Дървесината беше сивкава, защото явно лежаха тук забравени, откакто дървото е било отсечено преди две или три години от наемния работник. Руби я беше предупредила, че сухото дърво ще се цепи много по-трудно от суровото.

Ейда изправи големите дървени цилиндри, като внимаваше как са подпрени на земята, а под кората им видя да се движат едри черни лъскави бръмбари, големи колкото палеца й. Залови се със задачата точно както Руби й бе показала, първо оглеждаше отрязания край за някаква цепнатина, после набиваше клина. Движенията й бяха бавни, без да се напряга, просто вдигаше почти четирикилограмовия чук и го оставяше да падне, така че тежестта му, гравитацията и магията на ъгъла на удара с общи усилия разцепваха дървото. Харесваше й да набие клина до половина, а после да спре да чуе звука на съдран плат, който идваше от цепнатината, която продължаваше да се разширява няколко секунди след последния удар. Работата беше спокойна, независимо от ударите на чука. Упоритото единоборство между дървото и тежестта на чука налагаше бавен ритъм на тази задача. Само след малко повече от час Ейда беше нацепила всичко, с изключение на един труден труп, където някога е имало големи клони, объркали посоката на линиите. От всяка от трупите беше успяла да нацепи по осем дърва с нормален размер за печката и по нейна сметка сега на земята имаше купчина от около четирийсет парчета, които трябваше да се занесат до къщата. Изпита прекрасно чувство за добре свършена работа, докато не осъзна, че дървата ще стигнат за четири, най-много пет дни. Започна да пресмята приблизително колко цепеници ще им трябват за цялата зима, но скоро се отказа, защото цифрата беше прекалено голяма.

Роклята на Ейда бе мокра от пот по раменете и гърба, а косата на врата й беше залепнала. Отиде до къщата, изпи два черпака вода, свали шапката си и изля други два върху главата си, после изстиска косата си. Наплиска лице и го изтри с ръце, после се избърса на ръкава. Влезе в къщата, взе писалището и дневника си, излезе да седне на ръба на верандата на слънце, за да изсъхне.

Потопи писалката в мастилото и започна писмо до братовчедка си Луси в Чарлстън. Няколко минути дращенето на писалката по хартията бе единственият звук.

Прегледа писмото и й се стори странно и някак нечестно, че не е споменала Руби. Така създава впечатлението, че е сама. С намерението да поправи тази грешка, остави писмото недовършено под капака на писалището. Взе една вила, кибрит, шал и трети том на „Адам Бийд“, както и малко столче с къси крака и ги занесе при купчината храсти.

Миналия месец почти цял един ден бяха работили със сърпове, куки и бичкии и бяха оставяли орязаните храсти да падат, където си искат. Купчината къпини, висока трева, дребни елови дръвчета и смрадлика няколко седмици бе съхнала на слънцето, разхвърляна по земята и сега беше доста суха. Ейда първо посъбра купчината с вилата и когато свърши, купчината беше висока колкото хамбара, а из въздуха се носеше острият мирис на отрязана и увяхнала зеленина. Взе малко листа и малко дребни съчки от края на купчината и ги запали. Когато се разгоряха, придърпа малкото столче близо до топлината на огъня и зачете „Адам Бийд“, но книгата не вървеше. Не можеше да задържи вниманието си върху нея, защото често трябваше да става да прибира изхвърчалите клони или въглени обратно. Връщаше ги в огъня с вилата, а когато купчината се изравняваше, събираше остатъците в нова купчина, всеки път по-малка. Следобедът напредваше, купчината стърчеше като висок конус насред полето, а от нея се издигаха високи пламъци като от малък изригващ вулкан, какъвто бе видяла на една картичка от Южна Америка.

Така тя използваше работата като извинение, че не може да задържи мисълта си върху страниците на книгата. Истина беше и това, че отдавна вече й бяха омръзнали и Адам, и Хети и останалите, и ако не беше платила толкова много за книгата, отдавна щеше да я е захвърлила. Искаше й се всички хора в нея да са по-свободни, не така притиснати от обстоятелствата. Нужен им беше размах, повече пространство. Да отидат в Индиите. Или в Андите.

Отбеляза докъде е стигнала със стръкче равнец, затвори книгата и я остави в скута си. Чудеше се дали е възможно литературата да не е вече толкова интересна, когато човек достигне възраст или състояние на духа, в които животът му е начертан толкова сигурно, че нещата в книгите нямат вече силата на алтернативи на нейния собствен живот.

До нея стърчеше магарешки бодил. Спомни си как бе обикаляла със сърпа около него, без да посмее да го отреже, възхитена от огромния цикламен цвят, но сега той беше сух и сребристобял. Тя протегна ръка и започна да скубе главата. Логиката й беше, че след като дори и най-малкото място на света може да бъде дом на някакво същество, на нея се пада да открие кои са обитателите на бодила. Скоро хвърчилки се разнесоха на вятъра и се закачиха по опушената й рокля и косата. В сухия цвят намери единствено самотно малко паяче, колкото карфичена глава. Държеше се за едно пухче с някои от задните си крака и размахваше миниатюрни щипки пред себе си по начин, който би трябвало да бъде застрашителен. С едно подухване тя издуха блестящите хвърчилки и безименното същество, проследи как един по-силен повей на вятъра ги улови и издигна, докато накрая се изгубиха сред небето, както се твърди, че правят душите на починалите.

Когато запали огъня и започна да чете, светлината беше ярка и силна, а цветовете в небето избледняваха в точна последователност от хоризонта към зенита, от бяло до синьо, както Ейда си представяше рисуваните пейзажи с недобро качество. Но сега вечерта бе оставила отпечатъка си по хълмовете и пасищата. Небето избухна във вълни и спирали от приглушени цветове, докато на запад всичко приличаше на прошарените последни страници на дневника й. Ято канадски патици прелетя с крякане в южна посока, в търсене на място за през нощта. Подухна вятър и дрехите на плашилото в градината изшумоляха.

Уолдо беше застанала до портата край плевнята. Чакаше и скоро щеше да измучи, за да бъде освободена от бремето си, така че Ейда стана от стола, заведе кравата в обора и я издои. Въздухът беше неподвижен и влажен, захлаждаше се с идването на вечерта, а когато кравата обърна глава, за да наблюдава доенето, от носа й излизаше пара с дъх на мокра трева. Ейда дърпаше цицките и гледаше как млякото излиза, заслушана за звука на пълнещата се кофа — първо като високо свистене близо до дъното, после с по-нисък тон. Кожата на пръстите й се открояваше тъмна на фона на розовата кожа на вимето.

След като сложи млякото на хладно над потока, тя се върна на ливадата, където огънят бавно догаряше и се превръщаше в пепел. Вече беше безопасно да го остави за през нощта, но не искаше. Искаше Руби да се появи иззад завоя и да я види изцапана със сажди, застанала като страж над свършената работа.

Във въздуха вече се усещаше истински студ и Ейда придърпа шала си. Скоро вечерите вече щяха да са прекалено студени, за да гледа залеза, дори и увита в одеяло. По тревата имаше роса, тя се наведе, взе „Адам Бийд“ от земята и избърса корицата в полите си. Разрови огъня с вилата и към небето изскочиха искри. В края на ливадата се спря, събра малко елови съчки и сухи шишарки и ги хвърли в огъня, който скоро се разгоря и затопли близкия въздух. Ейда придърпа стола си и протегна ръце да се стопли. Загледа се в редиците планински върхове и различните им тъмни нюанси в зависимост от разстоянието. Гледаше небето, за да види кога ще притъмнее достатъчно, че лъчите на две планети — Венера и друга, която вероятно беше Сатурн или Юпитер — ще проблеснат ниско на запад, готови за зашеметяващото въртене по нощното небе.

Тази вечер отбеляза къде слънцето потъна на хоризонта, вече цяла седмица си налагаше да отбелязва върху билото на планината мястото на залеза. Бе следила постепенното му приближаване на юг със скъсяването на деня. Ако някога решеше да остане в Блек Коув до смъртта си, вероятно би издигнала кули на върха на планината, за да отбелязват южната и северната точка на годишното придвижване на слънцето. Тя притежаваше онази част от билото, която обхващаше всички точки, в които слънцето залязваше през годината и това бе нещо, на което си струваше да се наслади. Нужно бе само да се отбележат точките през юни и декември, когато слънцето се отклоняваше от курса си и се връщаше по пътя и за още два сезона. След като помисли обаче реши, че не е необходима кула. Може само да разчисти няколко дървета, за да оголи хълма в точката на връщане. Невероятно би било удоволствието година след година да следи с нетърпение как слънцето приближава процепа между дърветата и после в даден ден застава точно в него, на следващия ден се издига пак от него и тръгва по обратния път. С времето, с неизменното повтаряне на този процес, годините може би вече няма да са такава ужасяваща еднопосочна права, а по-скоро завършването на един кръг и завръщане. Следенето на такова явление ще даде на човек усещане за мястото му, ще му каже: „Ти си тук, на това място, сега.“ Това ще отговори на въпроса „Къде съм?“

Ейда седя пред огъня доста след залез-слънце, чакаше Руби. Венера и Сатурн заблестяха ярко на запад, после залязоха зад хоризонта, пълната луна се появи. Ейда чу шум в гората. Стъпки по сухите листа. Ниски гласове. Ейда инстинктивно грабна вилата от земята, отдалечи се от огъня и загледа напрегнато. В края на ливадата се движеха някакви фигури. Ейда отстъпи още по-назад в тъмнината и вдигна вилата пред себе си, с петте остри зъба насочени към мястото, откъдето се чуваше движението. После чу името си.

— Хей, госпожице Ейда Монро — чу се тих глас.

И двете имена бяха произнесени по начина, който баща й мразеше. До последно не се отказа да поправя хората по този въпрос: „Първо — широк звук в «Ейда»; ударена втора сричка в «Монро»“. Но през изминалото лято Ейда беше се отказала да се бори срещу инстинктите на хората и се учеше да бъде Ейда Монро, която гласът викаше.

— Кой е там?

— Ние.

Стоброд и негов другар се приближиха на светлината на огъня. Стоброд носеше цигулката си под лакът. Другият мъж държеше закачено на врата си, грубо изработено банджо, което побутваше пред себе си, както би показвал документи за самоличност на границата. И двамата присвиха очи на силната светлина на огъня.

— Госпожице Монро — извика Стоброд отново. — Ние сме.

Ейда се приближи до тях, като си засенчваше очите с ръка.

— Руби не е тук — каза тя.

— Ние просто минаваме. Ако нямате нищо против компанията ни, разбира се.

Двамата свалиха инструментите си, а Стоброд седна на земята точно до столчето. Ейда го отдалечи малко от него и също седна.

— Донеси още малко дърва, за да съживим огъня — каза Стоброд на мъжа с банджото.

Без да каже дума, мъжът навлезе в гората и Ейда го чу да чупи клони за огъня. Стоброд порови под палтото си и извади плоска бутилка с кафява течност. Стъклото беше зацапано и почти мътно от множество драскотини и отпечатъци от пръсти. Отвори го и го приближи към носа си. Задържа бутилката на светлината на огъня и погледна през уискито, после отпи малко. Подсвирна едва чуто.

— Прекалено е хубаво за мен, но все едно ще го изпия.

Отпи голяма глътка, после натисна запушалката с палец и прибра бутилката.

— Не сме Ви виждали от известно време — обади се Ейда. — Надявам се, че сте добре.

— Доста добре. Животът в планината като престъпник не е най-приятното нещо на света.

Ейда си припомни историята, която бе чула от пленника зад решетките. Започна да я разказва на Стоброд като предупреждение какво очаква дезертьорите, но той вече я знаеше. Беше обиколила страната няколко пъти, първо като новина, после като дрънканици и накрая като легенда.

— Хората на Тийг са убийци — каза Стоброд. — Особено когато имат числено превъзходство.

Другият мъж се появи при светлината и хвърли наръч начупени клони в огъня, после се върна няколко пъти до гората за още, които натрупа за по-късно. Когато привърши, седна на земята до Стоброд. Не каза нито дума, нито пък погледна Ейда, но се извърна от огъня, така че да може да вижда Стоброд.

— Кой е другарят ти?

— Той е от Суонгълови, или Пенгълови. Един път казва едно, друг път друго. И едните, и другите не го искат, защото е глупав, но на мен ми прилича, като да е от Пенгълови.

Мъжът имаше голяма кръгла глава, която изглеждаше несъразмерна и сякаш Господ се бе пошегувал да направи съдържанието й прекалено малко. Макар, според Стоброд, да беше почти на трийсет, хората все още му казваха момче, защото мислите му не можеха да смелят дори и най-простия въпрос. За него в света нямаше последователност, нямаше причини, а следователно и следствие. Всичко, което виждаше беше току-що сътворено, а почти всеки ден бе за него панаир на чудесата.

Беше дебел и разплут, с голям задник, сякаш бе отгледан само със сланина. Имаше цици като на свиня-майка, които се очертаваха под ризата и подскачаха, когато се движи. Панталоните му бяха набутани в ботушите и леко бухнали над ръба им, а стъпалата му бяха прекалено малки, за да носят огромната му тежест. Косата му беше почти чисто бяла, а кожата сивкава, така че цялостното впечатление от негово беше на порцеланова чиния, пълна с бисквити. Нямаше никакъв талант, освен наскоро откритата си способност да свири на банджо. Ако не се брои фактът, че беше нежен и мил и гледаше на всичко, което се случваше пред него, с влажни опулени очи.

Стоброд описа как двамата се намерили, а докато говореше, момчето не му обръщаше никакво внимание, сякаш не знаеше или не се интересуваше от факта, че говори за него. Пенгъл бил отгледан малко немарливо, според думите на Стоброд. Като цяло смятали, че той нищо не струва, понеже не можел да мисли правилно и не можели да го накарат да работи. Ако го насилваш прекалено много, той просто сяда. Ако го набиеш с камшик, той ще го понесе, без да трепне и пак няма да помръдне. Ето защо още в началото на възмъжаването му го изгонили и оттогава се скита из Студената планина. Постепенно изучил всяка нейна пукнатина и пещера. Ядял каквото намерел, без да прави голяма разлика между червеите и еленското месо. Не обръщал голямо внимание какво време от деня е, а през по-светлите лунни нощи, ставал почти като нощно животно. През лятото спял сред уханни треви и листа под елите и храстите, освен когато имало продължителен дъжд, когато се подслонявал под някоя скала. През зимата се учел от жабите, мармотите и мечките: правел си леговище в някоя пещера и почти не помръдвал през студените месеци.

Когато с известна изненада Пенгъл открил, че дезертьорите са се настанили в пещерата му, той се настанил при тях. Особено много се привързал към Стоброд, защото обожавал звука на цигулката. За него Стоброд бил много мъдър човек, вълшебник, просветител. Понякога, когато Стоброд докосвал лъка до струните, момчето се опитвало да пее, но гласът му бил като крясък на патица. След като останалите му викали да престане, той ставал и започвал мистериозен танц, древни келтски движения и спазми, каквито е възможно да са изпълнявали след всяка победоносна битка срещу римляните или ютите, саксонците, англите и британците. Момчето се кълчело, докато по челото му избиела пот, после се пльосвало на пода на прашната пещера и следвало цигулката, като с носа си описвал музикалните фигури във въздуха, както човек следи досадна муха.

Стоброд започвал дадена мелодия, която повтарял отново и отново и след известно време тя сякаш омагьосвала ума на Пенгъл. Пенгъл харесвал това чувство при свиренето на Стоброд и се побъркал по цигулката и цигуларя. Започнал да го следва навсякъде, винаги с верността на куче, което очаква храна. Вечер в пещерата лежал буден, докато Стоброд заспи, а после пропълзявал и лягал зад гърба му. Стоброд се будел сутрин и го прогонвал с шапката си. Тогава момчето сядало до огъня на бутовете си и се взирало в него, сякаш очаква да се случи някакво чудо.

Стоброд намерил банджото на Пенгъл един ден при нападение, термин, който пещерните дезертьори използваха, за да придадат достойнство на скорошния си навик да ограбват богати фермери, на които някой от тях има зъб дори и по най-малката причина. Десетина години оттогава не са достатъчно извинение. Някой е минал в галоп и те е опръскал, докато си стоял настрани от калния път, стрелнал се е покрай теб на излизане от магазина и е закачил ръката ти, без дори да се извини, наел те е на работа и не ти е плащал достатъчно или ти е давал заповеди с тон, от който би могло да се заключи, че те смята за по-нисш от себе си. Всяка дума, клевета или обида, независимо колко стара, върши работа. Може никога да не дойде по-подходящо време за разчистване на сметките.

Нападнали къщата на някакъв си Уокър. Той бил един от малкото богаташи в района, един от водещите робовладелци и на пещерните дезертьори това се сторило нечисто; още повече, че напоследък като цяло били по-склонни да обвинят собствениците на негри за войната и свързаните с нея неприятности. Освен това Уокър от край време се държал като надменно копеле с всички, които смята за по-нисши от себе си, което по неговите сметки включвало почти всички. Пещерняците решили единодушно, че е дошло време за наказание.

Промъкнали се във фермата след залез-слънце, вързали Уокър и съпругата му за перилата на стълбата и се редували да ги шамаросват. Претърсили пристройките и взели всичката храна, която намерили — бутове и филета, огромно количество консервирана храна, торби с царевично и пшенично брашно. От къщата взели махагонова маса, сребърни подноси и свещници, свещи от пчелен восък, портрет на генерал Вашингтон от стената на трапезарията, английски порцелан, уиски от Тенеси. Върнали се и украсили пещерата с плячката си. Вашингтон — подпрян в една ниша на стената, свещите — в сребърните си свещници. Масата отрупана със сребро, макар много от тях цял живот да са се хранили от чинии и прибори, направени изцяло от кратуни или рог.

По някакъв начин обаче въображението на Стоброд не било изцяло ангажирано от нападението над Уокър, мислите му били насочени към банджото на Пенгъл. Взел го от един пирон в навеса за инструменти на Уокър. Било доста грозно, липсвала му симетрия в заоблените части, но главата била от котешка кожа, а струните от черва, с прекрасен мек звук. Той ударил само един шамар на Уокър, за да си отмъсти за преди много време, когато дочул Уокър да го нарича глупак, докато седял пиян на един дънер до пътя, опитвайки се напразно да изкара музика от една цигулка. „Вече съм овладял изкуството на цигулката“ — казал Стоброд, след като ударил червената буза на Уокър. После като се замислил, стигнал до извода, че нападението над Уокър го тревожи. За пръв път в живота му минало през ума, че може да се наложи да отговаря за действията си.

Когато се върнали в пещерата, Стоброд дал банджото на Пенгъл и му показал малкото, което знаел за него: как да върти ключовете, за да го настрои, как да свири по струните с нокът и показалец, понякога дрънчейки, понякога просто с дърпане на струните като заловен бухал, вкопчил нокти в заек. Момчето, очевидно благодарение на изумителен природен талант и дълбоко желание да прави подходящ акомпанимент на цигулката на Стоброд, не срещнало големи трудности в откриването на начина на свирене, така както някои се учат да бият тъпан.

След нападението двамата с Пенгъл не правели нищо, освен да свирят. За пиене имали хубавото уиски на Уокър, хранели се единствено с крадени желета. Спели само когато са прекалено пияни, за да свирят и почти не излизали от пещерата, дори да разберат ден ли е или нощ. В резултат на това сега Пенгъл знаеше целия репертоар на Стоброд и вече бяха дует.

Когато Руби най-накрая се върна, носеше само малко кърваво парче гърди, завито в хартия и една кана вино, тъй като се оказало, че Ейдам е готов да се раздели с доста по-малко от месото, отколкото се беше надявала. Руби се приближи, погледна баща си и момчето, но не каза нищо. Очите й бяха много черни, а докато вървеше, косата й се разхлаби от плитката и се разпиля по раменете й. Носеше тъмнозелена пола с кремаво-сивия си пуловер и сива мъжка филцова шапка с малко перо в сатенената лента. Държеше увития в хартия пакет на длан, а се поклащаше леко нагоре-надолу.

— Няма и кило и половина — каза. Остави пакета и каната на земята и отиде до къщата. Върна се с четири малки чаши и паничка със смес от сол, захар, черен и червен пипер. Разви хартията и втри подправките в местото, после го зари в жарта и седна на земята до Ейда. Полата отдавна вече беше се омърляла, така че нищо нямаше да й стане, ако седне на земята.

Докато месото се печеше, четиримата отпиваха от виното, после Стоброд извади цигулката си, разтърси я да чуе пръстените вътре, подпря я на брадичка и завъртя един ключ. В този момент момчето се изправи, грабна своя инструмент и прокара няколко звънливи откъса. Стоброд започна лека бавна мелодия, която бе доста весела.

Когато свърши, Ейда каза:

— Жалната цигулка.

Руби я погледна с насмешка.

— Баща ми я наричаше така, винаги с насмешка — обясни Ейда. После разказа, че за разлика от обикновените проповедници — които са против музиката от цигулка като грях и гледат на самия инструмент като дяволска кутия — Монро я ненавиждал по естетически причини. Критиката му била насочена към това, че всички мелодии на цигулка звучали еднакво и всички имали странни имена.

— Точно това им харесвам — каза Стоброд. Посвири още малко и каза: — Това е една от моите. Наричам я „Пияният негър“. — Мелодията беше бавна, с извивки и накъсана, с малко работа за лявата ръка, но лъкът и предмишницата работеха трескаво, като мъж, който гони конска муха около главата си.

Стоброд изсвири още няколко от своите композиции. Като цяло всички бяха стара музика. Грубо ритмични, но много от тях неподходящи за танци — единствената цел, за която Руби някога бе чувала цигулка да свири. Ейда и Руби седяха една до друга и слушаха, по някое време Руби хвана ръката на Ейда, премести разсеяно гривната й на своята ръка, а после я върна на мястото й.

Стоброд сменяше мелодиите и извикваше имената им, преди да започне, а постепенно Ейда и Руби започнаха да подозират, че това, което слушат, представлява автобиография на военните му години. Сред песните бяха: „Да докоснеш слон“, „Приклад на мускет бе моята възглавница“, „Шомпол“, „Пиян шест нощи“, „Бой в кръчмата“, „Не я продавай, подари я“, „Порязване с бръснач“, „Дамите на Ричмънд“, „Сбогом, генерал Лий“.

За край на серията той изсвири една, която наричаше „Каменно легло“. Мелодията представляваше до голяма степен стържещи звуци, предимно в средно темпо, приближаващи и отдалечаващи се ритми, голямо напрежение в отношенията между отделните тактове. Нямаше никакъв текст, с изключение на мястото, където Стоброд отметна глава и изпя заглавието три пъти. Пенгъл бе достатъчно чувствителен и добави само леки подрънквания на банджото, със заглушени струни, които докосваше леко с най-месестата част на палеца и показалеца си.

Макар музиката да бе груба, Ейда усети колко много я развълнува. Дори повече от всички опери, които бе посещавала от „Док Стрийт“ до Милано, защото Стоброд я изпълняваше с толкова безкрайна вяра в съдържанието й, в способността й да води човека към по-добър живот, в който е възможно някой ден той да достигне до спокойствие на духа. Искаше й се да може да улови онова, което чува, както амбротипът улавя образа, за да може да го запази за бъдещето, чиито обитатели може да изпитат нужда да се докоснат до онова, което символизира.

Към края на песента Стоброд отметна отново глава, сякаш за да разгледа звездите, но очите му бяха затворени. Дръжката на цигулката притискаше сърцето му, а лакътят се движеше с резки, накъсани кратки движения. В самия край той отвори уста, но не извика и не изквича, както Ейда очакваше. Вместо това се усмихна с дълга, дълбока усмивка на мълчаливо задоволство.

Спря, задържа лъка във въздуха там, където свърши последното движение, отвори очи и погледна останалите на светлината на огъня, за да се наслади на ефекта от свиренето си. В този момент лицето му бе на светец, безгрижно, отпуснато, с едва доловима усмивка от щедростта на своя дар и с подобаващо безразличие към собствените си способности, сякаш отдавна вече, без да страда, бе приел, че колкото и добре да изпълни дадена мелодия, винаги има още накъде. Ако целият свят изглеждаше по подобен начин, то войната щеше да е само един горчив спомен.

— Той вече направи нещо добро за вас — каза Пенгъл на Ейда. После, сякаш отвратен от себе си, че се е обърнал толкова директно към нея, скри глава и се загледа към дърветата.

— Ще изсвирим една последна — обяви Стоброд.

С Пенгъл оставиха инструментите си и свалиха шапки, сякаш да покажат, че следващата песен ще бъде божествена. От Евангелието. Стоброд водеше и пееше, а Пенгъл го следваше. Стоброд бе насочил природното ломотене на момчето в напрегнат висок тенор и така Пенгъл повтаряше частично фразите на Стоброд по начин, който — при една съвсем различна система на мислене — можеше да се смята за комичен. Гласовете им в повечето време се противопоставяха, докато дойде припевът, когато си паснаха и намериха място на дълбоко съгласие. В песента се пееше за това колко мрачен е животът ни, колко студен и бурен, колко е лишен от разбирателство и как накрая ни чака само смъртта. Това беше. Песента свърши някак неочаквано, отрязана, защото противно на всички очаквания в този жанр, нямаше светла пътека във въздуха в последния миг, която да заведе хората в отвъдното с надежда. Сякаш липсваше основен стих. Но хармонията в припева беше близка, почти братска, достатъчно сладка сама по себе си, та отчасти побеждаваше иначе мрачната песен.

Сложиха отново шапките си и Стоброд вдигна чаша. Руби му наля малко от виното и спря, той докосна ръката й. Ейда, която ги наблюдаваше, отначало си помисли, че това е израз на нежност, но осъзна, че е знак от негова страна да му налее още малко.

Когато Марс се издигна червен иззад Джонас Ридж, а огънят вече догаряше, Руби обяви, че месото е готово и го изрови от жарта с вилата. Подправките бяха образували коричка. Руби го сложи на един дънер и го наряза по дължината на нишките. Вътрешността беше розова и сочна. Изядоха го с ръце, без чинии, а и друго за вечеря нямаше. Когато приключиха, избърсаха ръцете си в тревата на ливадата.

Стоброд закопча яката на ризата си, хвана реверите си и ги издърпа един по един, за да намести сакото си. Свали шапката си и приглади малкото останала коса до слепоочията си, после я сложи обратно.

Руби го наблюдаваше и каза сякаш на себе си:

— Сега ще помоли за нещо.

— Искам само да поговоря с теб. Да те попитам нещо.

— Е?

— Ами, работата е там, че имам нужда някой да се грижи за мен.

— Да не би алкохолът да те е предал?

— Не, има още много. Въпросът е там, че съм уплашен.

Обясни, че се страхува най-вече, че онова нападение ще им донесе наказанието на закона. Сред дезертьорите се е появил водач — мъжът с мечата кожа. Умеел да говори и им дал нещо, в което да вярват: че борбата им във войната не е била толкова чиста, както са мислели в началото. Била е покварена, защото всъщност са се били като обезумели за това големците да имат негри, били са се, водени единствено от онази човешка слабост, наречена омраза. Те са група бивши глупаци, но вече са получили просветление. Непрекъснато говорели за това, събирали се на съвещание около огъня. Решили, че отсега нататък ще воюват само и единствено за своите интереси. Нямало да ги хванат лесно и да ги върнат в армията.

— Иска да дадем кръвна клетва да умрем като кучета — обясни Стоброд. — Впили зъби в нечие гърло. Само че аз не съм оставил едната армия, за да се запиша в друга.

Ето защо решил, той и Пенгъл в най-скоро време да се оттеглят, да си намерят друг подслон. Да напуснат войнствената банда. Имал нужда само да знае, че ще има храна, суха плевня в лошото време и от време на време малко пари, поне докато войната свърши и може да се покаже навън свободно.

— Яж корени. Пий мътна вода. Спи в хралупите на дърветата.

— Само това ли изпитваш към стария си баща?

— Просто ти давам уроци по дърварство. Говоря от собствен опит. Много пъти съм вечеряла с корени, докато ти лентяйстваше. Спала съм в много по-лоши места от хралупи.

— Знаеш, че правех каквото можех за теб. Времената бяха тежки.

— Не колкото сега. И изобщо не ми разправяй, че си правил каквото можеш. Не правеше нищо, освен ако не ти харесваше. И няма да те слушам да ревеш — колко значим един за друг. За теб аз никога не съм означавала нищо. Идваше и си отиваше, аз можеше и да съм там, а можеше и да съм изчезнала. Но за теб нямаше голямо значение. Ако бях загинала в планината, може би щеше да се чудиш седмица-две дали ще се появя. Като липсващо ловджийско куче от голяма глутница, когато роговете изсвирят на зазоряване. Само толкова. Така че не очаквай да размахам опашка, когато си решил да ме извикаш.

— Но аз вече съм стар.

— Каза ми, че още нямаш петдесет.

— Чувствам се стар.

— Аз също, ако изобщо има някакво значение. А има и още нещо. Ако всичко, което се говори за Тийг, е дори наполовина вярно, има защо да се тревожим да те приютим. Това място не е мое. Но ако беше, щях да кажа не.

Погледнаха Ейда едновременно. Тя седеше увита в шала с ръце сред полите си, за да не замръзнат. По лицата им личеше, че очакват да отсъди, може би защото притежаваше земя, образование, култура. И макар да имаше някакви права върху земята под краката си, осъзна, че се чувства неудобно в ролята на господар. Единствената й мисъл бе, че бащата на Руби се е завърнал от място, по-лошо и от смъртта, и сега има втори шанс, който малцина получават.

— От друга страна той е твой баща и в определен момент вече е твое задължение да се грижиш за него.

— Амин — каза Стоброд.

Руби поклати глава.

— Представите ни за баща са доста различни. Нека ти разкажа за моята гледна точка. Не знам на колко години бях, освен че все още имах млечни зъби. Той започна да вари уиски. — Обърна се към Стоброд. — Не знам дали изобщо си спомняш. Ти и Пуцлър в Студената планина.

— Помня.

— Ами тогава разкажи сам.

Стоброд разказа историята си. С един познат ги осенила идеята да започнат да варят уиски и да го продават, и заминали да живеят в дървени навеси сред планината. Струвало му се, че Руби ще си е добре сама, така че я оставил три месеца сама, преди дори да е навършила осем. С Пуцлър не били майстори в пивоварното изкуство. Успели набързо да дестилират колкото за една-две канички, а после установили, че не си струва труда да слагат въглени в остатъка, за да го филтрират, така че почти всяка бъчва пускала или мътнозелена, или мътножълта течност. Но резултатът бил силен. Не намалявали градуса много-много. Само малко се различавало от уискито и контрабандните дестилати на келтските им предци. Много от клиентите им обаче го намирали за прекалено вълнуващо за стомаха. Производството постепенно западнало, а пари не спечелили, защото след като отлеели количеството, необходимо за собствените им нужди, за продан оставало само колкото да вземат суровина за следващата партида. Стоброд останал, докато лошото управление на начинанието и студеното ноемврийско време го прогонили от планината.

Когато той приключи, Руби разказа своята част от историята: какво е правила през месеците, докато го е нямало. Обикаляла за дива храна. Ровила корени, ловила риба с върбови клони, хващала птици в подобни капани от подобни материали. Ядяла каквато птица хванела, като единствено се опитвала да избягва онези, които се хранят с риба — ако е възможно, а онези, които се хранят с мърша — при всички случаи. Научила по метода на пробата и грешката кои от вътрешностите им могат да се ядат и кои не. Една седмица, която никога нямало да забрави, не успяла да улови нищо в капаните си и яла само кестени и елхови връхчета, смлени на брашно и опечени на питка върху плоча на огнището. Един ден излязла да събира лешници и попаднала на незаконната пивоварна. Стоброд спял под навеса, партньорът му казал, че по цял ден само лежи. А единственият знак, че не е умрял е, когато си чеше пръстите на краката. Точно в този момент, и много след това, била готова да размени съдбата си с тази на някое вълче. По нейно мнение, Ромул и Рем, за които Ейда й бе чела, са били късметлии, защото поне са имали сигурен закрилник.

Независимо от трудните и самотни времена, за да бъде честна, Руби трябваше да му признае едно: той никога не й бе посягал с ръка. Не си спомняше някога да я е удрял. Но пък й никога не бе галил бузата й в момент на нежност.

Руби погледна Ейда и каза:

— Това е. Сравни това със своето чувство за дълг.

Преди Ейда да успее да формулира завършена мисъл или дори да каже колко съжалява, Руби стана и се скри в тъмнината.

Стоброд не продума, а Пенгъл каза тихо, сякаш на себе си.

— Сега я втасахме!

По някое време по-късно, след като отпрати Стоброд и Пенгъл единствено с неясни надежди за възможен компромис, Ейда тръгна по пътеката към къщата. Нощта внезапно застудя и вероятно на сутринта щеше да има слана. Луната, голяма и далечна, хвърляше такава светлина, че всяко клонче имаше своя собствена синя сянка. Ако искаше, Ейда би могла да отвори „Адам Бийд“ и да чете на лунна светлина. Само най-ярките звезди се виждаха на сивото небе. Ейда ги разгледа и откри Орион, който се изкачваше на изток, а после забеляза, че една част от луната липсва. Един малък сърп бе сякаш отрязан от нея. Това беше затъмнение.

Влезе в къщата, взе три одеяла и малкия телескоп на Монро. Беше италиански, много красива изработка, с гравирана месингова тръба, макар че по отношение на оптиката имаше какво да се желае особено в сравнение с германските. Отиде до навеса и взе един сгъваем стол и докато го отделяше от останалите три, се чудеше дали точно в него бе починал Монро. Разгъна го в предния двор, уви се хубаво в одеялата и се опна с лице, устремено към небесата. Погледна през телескопа и завъртя обръчите, за да фокусира. Луната блесна ярко в очите й, тъмния край бе червеникав, но се виждаше ясно. Един кратер на върха, а в центъра — планина.

Ейда наблюдаваше уголемяването на сянката, докато се придвижваше по бледото лице. Дори когато затъмнението беше пълно, луната оставаше едва забележима, с цвят на стара медна монета и горе-долу толкова голяма. С почти цялостното угасване на луната, Млечният път се появи с ярка светлина, бледа река насред небето, ивица като облак дим след копитата на коня по прашен път. Ейда премести телескопа по дължината му, спря и се вгледа в дълбоката му бездна. През стъклото звездите се увеличаваха в оплетени гъсталаци от светлина и сякаш продължаваха все по-надълбоко, докато имаше чувството, че лежи на ръба на огромна бездна. Сякаш гледаше надолу, не нагоре, увиснала от дъното на своята планета. За момент почувства онзи световъртеж, който й бе познат единствено от ръба на кладенеца на Еско — сякаш всеки момент ще се отлепи от земята и ще падне безпомощна сред онези светлинни вихри.

Отвори другото си око и остави телескопа настрана. Мрачните стени на Блек Коув се издигаха и я обграждаха в малък кръг земя, а тя лежеше доволна и гледаше как небето и луната постепенно излизат иззад сянката на Земята. Сети се за припева на една от песните на Стоброд, грубовата любовна песен, чийто последен стих беше: „Да се върнеш при мен, сега те моля“. Стоброд едва ли можеше да изрече тези думи с по-голяма вяра, дори да бяха сред най-дълбокомислените фрази от „Ендимион“35. Ейда трябваше да признае, че макар и невинаги, способността да изразиш истинските си чувства струва повече от хиляда стиха на Джон Кийтс. През целия си живот тя не бе могла да го прави, но сега реши, че би искала да се научи.

Влезе вътре, взе писалището си и една маслена лампа, и се върна при стола. Натопи писалката в мастилницата, седна и се взира в хартията, докато върхът изсъхна. Всяко изречение, което й хрумваше, изглеждаше като поза или ирония. Изтри писалката, потопи я отново и написа: „Да се върнеш при мен, сега те моля.“ Подписа се, сгъна хартията и я адресира до болницата в столицата. Уви се още по-стегнато в одеялата и скоро заспа. Падна слана и най-горното одеяло се смръзна от образувалия се скреж.