Студена планина

Черна кора през зимата

— И когато престанаха да натискат спусъка, конете скочиха и започнаха да се дърпат, та главатарят отиде и започна да ги псува, свали шапка и ги заудря по главите. Не ги покриха, нито пък отидоха до тях да кажат няколко прощални думи, само един каза, че онова, което току-що се случи, може да се нарече разстрел. Понеже се чуха изстрели. После друг се изсмя, а един отиде и сипа вода в огъня. После се качиха на конете и си тръгнаха. Не знам какво е това място, дето хората причиняват едни на други такива неща.

Момчето от Джорджия се държеше като човек, който току-що е бил изплашен до смърт. Беше все още развълнуван, а в желанието му да разкаже тази история, която смяташе за вълнуваща и същевременно вярна, имаше припряност.

— Видях всичко. Всичко.

— Тогава защо теб не те убиха или отведоха, след като си бил толкова близо, че да ги видиш? — попита го Ейда.

Момчето се замисли. Погледна настрани и се почеса силно по главата, после докосна резето на портата с палец. Стоеше на пътя, извън оградата, а Ейда и Руби вътре. Говореха през коловете на оградата, но усещаха миризмата на дим по дрехите му и мократа му мръсна коса.

— Със сигурност ги чух. По-точно чух онова, което не видях. Бях в гората, зад един храст. По нужда, така да се каже.

— Да — подкани го Ейда.

— Трябваше ми усамотение един вид.

— Разбрахме те — намеси се Руби. — И каква е целта на всичко това?

— Нали точно това се опитвам да ви кажа. Че ги оставих да лежат там окървавени и мъртви под тополата. После хукнах насам. Спомних си къде цигуларят ни разказа, че живеете. Отидох до онзи изрисуван камък, където вчера спряхме за храна. После тичах насам, докато намеря къщата.

— Колко време? — попита Руби.

Момчето се огледа около себе си, погледна сивите облаци и синкавите върхове, сякаш се опитваше да се успокои. Но не можеше да каже накъде е запад, нито пък небето му помагаше да определи часа, защото по него нямаше светлина, само бледите цветове на стара брадва.

— Три часа е — помогна му Ейда. — Поне със сигурност минава два и половина.

— Три? — възкликна момчето, сякаш изненадано. Погледна в краката си и огледа утъпканата земя на входа на двора. Стисна устни и започна да ги движи. Броеше отзад напред. Хвана два кола в юмруци. Издиша въздух между устните си, сякаш за да подсвирне.

— Седем часа — обяви накрая. — Шест или седем.

— И си тичал през цялото време? — попита невярващо Руби.

— През повечето време. Бях уплашен. Трудно ми е да си спомня, но бягах, докато паднах. После още малко, после повървях. Първо едното, после другото.

— Ще трябва да ни заведеш там — каза Ейда.

Само че момчето не искаше да се връща в планината и обяви, че предпочита да го застрелят веднага, отколкото да отиде до онова място отново. Вече бе видял какво ли не. Всички другари, които бе имал там, сега бяха мъртви. Единственото му желание бе да се прибере у дома. И по неговите сметки, новината, която бе донесъл, би трябвало сама по себе си да струва малко храна и още едно одеяло, както и едно-две други неща, които може да му потрябват по време на пътуването.

— Много други биха ги оставили да лежат там, без да ги е грижа, че вълците скоро ще ги оглозгат до кокал — заключи той. Разказа на жените, че според него вълците вече са се докопали до умрелия му братовчед. Без инструменти за копаене, най-близкото до погребение, което могъл да стори, било да изтегли тялото върху ръба на малък водопад на потока. Там намерил сухо място под една скосена скала, където водата падала като завеса и се получавало нещо като зала между земята и водата. Описа как подпрял тялото на братовчед си, седнало с кръстосани крака до една скала и казал няколко думи на безжизненото лице, в общи линии, че освен този свят имало и друг, в който може би някога ще се срещнат. Отдалечил се, после погледнал назад и слънчевите лъчи проникнали през водната завеса и се образувала дъга. Така че — не! Нямаше никакво намерение да стъпва отново в онази планина.

— Студената планина се намира точно на пътя ти към дома, но сам решаваш. Нямаме нужда от теб. Знам мястото, за което говориш; можем да вземем коня и ще стигнем за по-малко от пет часа и то без да тичаме. Все пак ще те нахраним. Така или иначе храним всеки скитник, който мине оттук.

Руби отвори портата и пусна момчето в двора. То отиде и седна на стъпалата между големите чемшири, потри ръка и се опита да ги стопли с дъх. Руби остана при портата. Сложи ръка върху един оголен клон на дървото до оградата и остана така, загледана в пътя.

Ейда пристъпи към нея и огледа профила й. От това, което знаеше, в такива моменти на загуба жените трябва да плачат и да се прегърнат, да се успокояват взаимно. И макар вече да не се доверяваше толкова на тези твърдения, сега бе готова да предложи на Руби всичко, което може да помогне. Дори протегна ръка и докосна плитката коса, вързана на врата на Руби.

Руби обаче сякаш не желаеше да приеме и този малък жест. Разтърси глава. Не плачеше и не мачкаше престилка в пръсти, не показваше никакви знаци на вълнение от вестта за смъртта на Стоброд. Просто държеше ръка върху клона и гледаше пътя. На глас изрази само едно притеснение. Дали да погребат мъжете в планината или да ги докарат в Блек Коув и да ги погребат в малкото гробище сред негрите? И двата варианта си имаха плюсове и минуси. Но при условие, че Стоброд и негрите не се бяха обичали много приживе, в крайна сметка сметна, че е по-добре да останат разделени и в смъртта.

— Трябва да знаем предварително — обясни Руби, — защото става въпрос за това какво да вземем с нас. Лопати и каквото там.

Ейда бе малко объркана от желанието й да не докарат мъжете тук. Звучеше толкова безразлично, сякаш щяха да погребват кучета.

— Не можем просто да отидем горе, да изкопаем дупка, да ги хвърлим в нея и да се върнем у дома.

— С какво е по-различно от онова, което ще направим, ако ги докараме тук? — отвърна Руби. — Ако ставаше въпрос за мен, бих предпочела да почивам в планината.

Пред това Ейда не можеше да намери аргументи. Трябваше да отиде в къщата да приготви вечеря за момчето, но преди да го направи, протегна ръце и прегърна Руби. Ако не друго, поне за собствено успокоение. Руби стоеше безжизнено и Ейда осъзна, че за пръв път се прегръщат.

В кухнята Ейда приготви чиния студени остатъци от вечерята — пържени ябълки, царевичен хляб, малко сушен боб, който бяха преварили почти до пюре. Бобът се беше сгъстил при изстиването и сега на цвят и вид приличаше на пастет. И така, без да мисли, тя извади боба и отряза две филии.

Когато излезе отвън и подаде на момчето чинията, той гледа известно време боба. По лицето му се четеше, че го приема за поредната странност на хората и мястото.

— Това е боб — обясни му Ейда.

Момчето го погледна отново, после взе малко с вилица, за да провери думите й.

— Там, откъдето идвам, не го ядем така боба.

Докато момчето седеше на стълбите и се хранеше, Руби седеше едно стъпало зад него и му описваше заобиколен път около Студената планина. Ейда седеше в люлеещия се стол на верандата и ги гледаше — две дребни смугли същества, които толкова си приличаха, че можеха да минат за брат и сестра. Руби обясни на момчето как да се придържа към високите хребети и да избягва главните пътеки покрай долините на потоците, където има вероятност да срещне хора. Описа всичките преходи, които ще трябва да направи, за да стигне до Колд Спринг Ноб, после до Дабъл Спринг Гап и до Беърпен Гап, Хорсбоун Гап, Бийч Гап. Оттам напред и надолу и винаги когато пътеката или потока се разделя, да се придържа на югозапад. По този маршрут можеше да стигне до жалкия си безинтересен дом за две седмици.

— Върви по тъмно, а през деня спи и недей да палиш огън — завърши Руби. — Мисля, че дори и да не тичаш по целия път, ще стигнеш за Коледа. Казват, че Джорджия не можеш я обърка, защото освен червена пръст и прашни пътища, друго няма.

Руби го освободи от вниманието си и се обърна към Ейда, за да планират пътуването си. Времето никак не беше подходящо. Според нея сега, когато денят все повече се смаляваше, няма начин — дали на отиване или на връщане — да избегнат една нощ в гората. Така или иначе, за нея нямаше особено значение. Можеше направо да тръгват. Оставиха момчето да обира чинията си с остатък царевичен хляб, влязоха вътре, загасиха огъня и бързо нахвърляха неща от първа необходимост по преценка на Руби. Завивки, прибори за готвене, храна, свещи, тенекиена кутия кибрит и хартия за разпалване, снопче сухи съчки, намотано въже, брадва, пушка с барут, фитил и тъпкало, зърно за коня, кирка и лопата. Струпаха нещата в два конопени чувала, вързаха ги за отгоре и ги прехвърлиха на гърба на Ралф.

Руби огледа небето за някакви следи в облаците, въздуха и светлината, които да подскажат какво ще е времето и предсказа сняг и още по-голям студ.

— Имаш ли някакви панталони в къщата? — попита тя Ейда.

— Панталони?

— Вълнени или други, няма значение. Два чифта.

— Да, на баща ми.

— Трябва да ги облечем — отсече Руби.

— Мъжки панталони?

— Ти обличай каквото искаш, но аз не изгарям от желание да усещам ледения зимен вятър под полите си. А и кой ще ни види?

Намериха два чифта тежки вълнени панталони, едните черни, другите сиви. Сложиха си дълго бельо, облякоха панталоните, закопчаха ги, стегнаха ги колкото може на кръста с колани. Облякоха вълнени ризи и пуловери. Руби забеляза големите широкополи шапки на Монро, свали две от рафта и ги метнаха на главите си, за да пазят лицата им от снега. Ейда си мислеше, че при по-различни обстоятелства, това щеше да е нещо като състезанието с косите, игра на маскиране, в която трябваше да видят коя може да се маскира най-добре като мъж. Можеха да намажат лицата си със сажди за мустаци и бакенбарди, да се разхождат с незапалени пури и да имитират глупавите жестове на мъжете при пушене. Вместо това се обличаха мълчаливо, ужасени от предстоящите два дни.

Преди да тръгнат, намазаха ботушите си с восък, отвориха вратата към кокошарника, също и към обора на кравата и натрупаха сено на пода. Уолдо сигурно щеше да е доволна. Дадоха храна и завивки на момчето и му казаха да поспи в сеновала, докато се стъмни и вече е безопасно да потегли. Поведоха коня към планината, момчето все още седеше между чемширите и им помаха, сякаш бе домакин, който изпраща гостите си.

Надвечер през мъглата започна да пада сняг. Ейда и Руби вървяха под елите като мрачни сенки, насред място, чиито единствени цветове са различните нюанси на тъмнината. Най-близките дървета изглеждаха като истински, но онези малко зад тях приличаха повече на надраскана скица, драскулки, които слабо загатваха формата на дървета. Ейда имаше чувството, че тук няма пейзаж, че ходи в някакъв облак, заобиколена единствено от онова, до което стига ръката й. Всичко друго бе скрито. Ралф беше неспокоен, тръскаше глава, движеше уши напред-назад, за да долови заплашителни звуци.

Дълго време се катериха под гъстите клони на елите. После минаха напряко през нисък хребет и слязоха при един поток. Земята беше мека от еловите иглички, сухите снежинки падаха сред клоните, въртяха се в различни дъги и пируети. Сякаш не искаха да стигнат земята.

След известно време прекосиха поток с тъмна вода, стъпваха внимателно по стърчащите сухи камъни. Ейда гледаше корицата лед, която започваше да се образува близо до бреговете, около камъните и покритите с мъх паднали дървета, в които водата се задържаше. По средата на потока бързото течение продължаваше хода си необезпокоявано.

Следователно местата, където водата е плитка и се движи бавно, бяха най-застрашени от замръзване. Монро щеше да си извлече поука от това. Щеше да обясни коя част от живота на човека отговаря на различните места в потока, каква е била Божият промисъл. Всички Божии творения са в основата си сложни аналогии. Всеки светъл образ във видимия свят е просто сянка на нещо божествено, земята и небесата странно се допълват по форма и значение, тъй като са всъщност едно цяло.

Монро имаше книга, в която се описваха различните видове аналогии. Розата — със своите бодли и цветове — е пример за трудния и опасен път към духовното пробуждане. Бебето — което идва на този свят, ревящо и кърваво — пример за трудния земен живот, обграден от толкова нещастие. Гарванът — неговата чернота, разбойническата му природа, склонността му да се храни с мърша — пример за тъмните сили, които само чакат да завладеят душата на човека.

В този дух Ейда съвсем естествено си помисли, че потокът и ледът са може би оръдие. Или пък предупреждение. Но тя отказваше да вярва, че една книга може да определи как точно трябва да се разбира или използва животът. Каквото и да казва книгата, винаги ще липсва нещо основно, думите ще са безполезни като врата без панти.

На другия бряг на потока конят спря и отърси козина, съдовете в чувалите затракаха, той протегна врат и издиша безшумно и дълго с надеждата да получи в отговор знак от вдъхващ увереност другар. Ейда хвана кадифената му муцуна. Той извади език, тя го хвана с два пръста, разтри го леко, после продължиха напред.

Известно време се придържаха към потока нагоре към планината, но след това пътеката се отдалечи и навлезе сред дърветата, където все още се крепяха сбръчкани кафяви листа. Бяха стари изморени дъбове с вплетен сред клоните имел. Снегът се засили и започна да се задържа и пътеката се превърна в тънка, едва доловима линия сред дърветата, която лесно можеха да пропуснат в тъмното. Нямаше дори следи от дивеч. Приличаше на отдавна изоставена индианска пътека, която свързваше вече несъществуващи места.

Продължиха да вървят и след смрачаване, снегът не спираше да вали. Облаците бяха гъсти и закриваха бледата луна, но под дърветата, където снегът се бе задържал, беше доста светло.

Първата мисъл на Ейда бе да намерят подслон и при всяка по-голяма скала казваше: „Тук бихме могли да преспим“. Руби обаче заявяваше, че знае по-добро място и продължаваха да вървят.

След време стигнаха до купчина огромни плоски скали. Руби обиколи наоколо, докато намери онова, което търсеше: три плочи, паднали така, че образуваха навес, своеобразен долмен от прави плоски камъни и един отгоре, заседнал здраво напряко, сякаш да пази от дъжд. Вътре бе не по-голямо от кучешка колиба, но достатъчно да седнат и дори да се обръщат свободно. Формата напомняше на буквата „П“. Подът беше покрит с дебел слой сухи листа. На по-малко от двайсет метра имаше извор. Наоколо растяха вековни кестени и дъбове. Мястото представляваше прекрасен лагер и макар Руби да не бе идвала от години, нищо не се бе променило от нощта, която прекарала тук като дете в търсене на храна.

Руби накара Ейда да събере колкото може от най-сухите клони и само след половин час пред входа на естествения навес гореше огън. Отгоре вреше вода. Запариха чай, седнаха да пият, хапнаха по една-две сухи бисквити и няколко сушени резенчета от дребни, но много ароматни ябълки.

Не говореха много, докато се хранеха, освен дето Ейда каза, че според нея, по мъжките стандарти момчето от Джорджия не е голям хубавец. Руби отвърна, че не е много по-зле от всички останали, което означава, че би му се отразило неимоверно добре някой да го наритва на всеки две минути.

Приключиха с яденето, Руби разрови с крак листата на пода, докато стигне до пръст, взе малко в шепа и я пусна през пръстите си на светлината на огъня. Парчета въглен и кремък. Стар огън и счупени върхове на стрели. Пламък на стара надежда, макар и слаба.

Никоя не проговори, но Ейда порови още и взе най-запазения връх. Почувства утеха в това, че някъде в далечното минало хората са правели като тях — подслонявали са се сред тези скали, хранили са се и са спали.

Снегът падаше почти със съскане и температурата бавно се понижаваше, но огънят скоро затопли камъните и когато Ейда и Руби се увиха в одеялата си сред сухите листа и натрупаха още отгоре, беше топло като в леглото у дома. Ейда реши, че мястото е идеално. Изоставената пътека сред планини и реки, без жива душа наоколо. Топлият и сух каменен подслон, странен като приказен дом. Макар че хората биха го сметнали за безкрайно пусто убежище, то отговаряше тъй цялостно на нуждите й, че можеше просто да заживее тук завинаги.

Огънят хвърляше различни отблясъци и сенки по високия камък на покрива и Ейда откри, че ако гледа достатъчно дълго, вижда познати форми. Птица. Мечка. Змия. Лисица. Или пък вълк. Огънят сякаш се интересуваше само от животни.

Образите я настроиха за песен, една от песните на Стоброд. Помнеше я особено ясно. Впечатлил я бе странният текст и начинът, по който Стоброд я пееше — с жар, възможна единствено, когато става дума за дълбоки лични чувства. Говореше се за въображаемото поведение на лирическия герой, какво би направил, ако можеше да се превръща в различни животни. Гущер на пролет — да чуе песента на любимата. Птица с крила — да се върне при любимата, да плаче и скърби чак до смъртта. Къртица в земята — за да срине планината.

Ейда мислеше тревожно за песента. Животните изглеждаха прекрасни и ужасни в желанията си, особено къртицата — безсилно, подземно малко същество, принудено от самота и недоволство да разруши света около себе си. Още по-прекрасен и ужасяващ бе човешкият глас, който мълвеше стиховете на песента и искаше да прогони всичко човешко у себе си, за да утихне болката от загубената любов, от предадената любов, от неочакваната любов, пропиляната любов.

Ейда усети по дишането, че Руби също не спи и каза:

— Спомняш ли си онази песен на баща ти за къртицата в земята?

Руби каза, че си спомня и Ейда я попита дали според нея Стоброд сам е написал текста. Отговорът на Руби бе, че има много песни, за които не може да се каже кой точно ги е написал. Песента се пренася от цигулар на цигулар и всеки добавя нещо и отнема нещо, така че след време песента се превръща в нещо съвсем различно от първоначалната песен, почти неузнаваема по текста и мелодията. Но не можеш да кажеш, че песента е била подобрена, защото както и при всички други усилия на човека, напредък никога няма. Всяка добавена частица, означава и една изгубена и почти винаги загубената е за предпочитане пред новопридобитата, така че с течение на времето е истински късмет, ако се постигне някакво равновесие. Да мислиш различно е просто израз на празна гордост.

Ейда лежеше и гледаше отсенките на огъня, слушаше звука на снега по листата и скоро се унесе в дълбок сън: не се събуди дори когато Руби стана да хвърли още дърва в огъня. Когато се събуди, тъкмо просветляваше, снегът беше намалял, но все още валеше. Беше натрупало до глезена. И двете с Руби не изгаряха от желание да започнат деня, който им предстоеше. Седнаха, наметнати с одеялата, Руби раздуха жарта да я разпали отново. Опържи парче бут, остави мазнината да окапе и го сложи на един плосък камък. После добави вода към мазнината и свари тенджера каша, накъса парчето вътре и разбърка. В по-малката тенджера Ейда направи чай и докато го пиеха, Руби разказа как, когато за пръв път опитала чай, поднесен от госпожа Суангър, толкова го харесала, че жената дала на Стоброд една шепа, вързана в малка кърпичка. Следващия път, когато го срещнала, попитала дали му е харесал. Стоброд отговорил, че не е нещо особено и не се различава особено от останалите видове зелении. По-късно Руби открила, че той го сготвил с парче месо и го изял като подправка.

Когато стигнаха мястото, където пътеката се разклоняваше, откриха само тялото на Пенгъл под тополата. Снегът го бе покрил. Върху него беше по-тънък, отколкото на земята наоколо, личеше си как отначало се е топил около тялото. Руби избърса снега, за да види лицето му. Той все още се усмихваше, макар че в очите му се четеше объркване, което може би е просто погледът на смъртта. Докосна с длан бузата му, после сложи пръсти на челото му, сякаш искаше да го бележи с таен знак.

Ейда се извърна и разрови снега с върха на ботуша си. Попадна на парчета счупено банджо. После парче от лъка на цигулката. Разрина още сняг, но не откри самата цигулката.

— Къде ли е той? — попита тя.

— Няма човек от Джорджия, който да казва дори и половината истина. Жив или мъртъв, отвели са го със себе си.

Решиха да погребат Пенгъл на едно възвишение над пътеката, близо до един кестен. Земята беше мека и кирка почти не им трябваше, защото беше замръзнал само тънкият горен слой, под него почвата беше черна и рохкава и стигаше надълбоко. Редуваха се с лопатата и скоро им стана горещо с палтата, които свалиха и закачиха на клоните на дървото. После пък им стана прекалено студено, но така беше по-добре, отколкото дрехите им да се намокрят от пот. Когато започнаха да удрят на твърда скала, вече бяха изкопали доста дълбока дупка, макар че все още беше с половин метър по-плитка от двата метра, които Ейда смяташе за стандарт при гробовете. Руби сметна, че е достатъчно дълбока.

Отидоха при Пенгъл, хванаха всяка по крак и го издърпаха по снега до гроба. Нямаха ковчег, нито пък резервно одеяло, с което да го завият, така че преди да го зарият Ейда покри лицето му с носната си кърпа. Когато оставаше още около половин метър, Ейда заплака, макар да бе виждала момчето само веднъж и да си бяха разменили само две думи.

Ейда си спомни какво си бе помислила, докато заравяха зелките за зимата. Това погребение бе съвсем различно. Освен факта, че и в двата случая ставаше за голи дупки в земята, между двете нямаше никаква друга прилика.

Когато насипаха могилката над гроба, остана още доста пръст, което Руби забеляза и отдаде на растящата луна. Гроб преди новолуние се сляга. Нахвърлиха допълнителната пръст на луната върху Пенгъл и я загладиха с опакото на лопатата. После Ейда взе сгъваемия си нож, обели кората на едно дърво, намери черен рожков, отряза два клона с брадвата и ги върза с кората във формата на кръст. Заби го в рохкавата пръст над главата на Пенгъл и каза една молитва наум. Беше чула Руби да казва, че рожковът има такава воля за живот, че понякога коловете на оградата пускат корени и порастват. На това се надяваше и Ейда с този кръст: че някой ден висок рожков ще расте на мястото, където почива Пенгъл, и всяка година занапред ще разказва историята му, като дървото на Персефона. Черна кора през зимата, бели цветове на пролет.

Ръцете им бяха мръсни. Руби просто взе сняг в шепа и го разтри, после отърси мръсната вода. Ейда обаче отиде през гората до потока, коленичи, изми си ръцете, а после наплиска лице с ледена вода. Изправи се, разтърси глава и се огледа. Погледът й попадна върху ниска скала отвъд потока. Образуваше навес, като козирка. Кафявата пръст се открояваше на белотата на снега. Под скалата седеше Стоброд, макар че на Ейда й отне минута да го види, тъй като дрехите му се сливаха с оголената земя. Не помръдваше, очите му бяха затворени, седеше с кръстосани крака, килната глава и ръце в скута, хванали цигулката. Лек ветрец повя и зашумя сред малкото останали дъбови листа. От клоните се посипа сняг.

— Руби! — извика Ейда. — Ела тук!

Застанаха над него, лицето му бе с цвета на снега, изглеждаше толкова малък. Толкова дребен човечец. Изгубил беше много кръв от раните и още толкова беше изплюл, цялата му риза бе оцапана. Руби взе цигулката от скута му и я подаде на Ейда, змийските пръстени в нея издрънчаха сухо. Откопча ризата, кръвта по нея беше черна и твърда. Гърдите му бяха слаби и бели. Допря глава, отдръпна се, после пак се заслуша.

— Още е жив.

Съблече дрехите, за да разгледа раните. Прострелян беше три пъти в дясната ръка, в която сега държеше парче лък. През мекото на бедрото, близо до таза. И — най-сериозната рана — през едното зърно на гърдите си. Куршумът беше счупил едно ребро, одраскал белия дроб и заседнал над плешката. Върху кожата му имаше синя буца колкото ябълка. Докато го преместваха, той не дойде в съзнание, нито изохка от болка.

Руби събра подпалки, обели елова кора и запали огън. Когато огънят се разгоря, тя обгори острието на саморъчно направения нож. Проряза гърба на Стоброд, но той пак не издаде звук, не трепна с клепачи. От прореза потече съвсем тънка ивица кръв, сякаш не му бе останала достатъчно за новата рана. Руби вкара пръст в гърба му и затърси около отвора, после изчопли оловното топче. Подаде го на Ейда, беше като хапка сдъвкано месо.

— Иди да го измиеш — каза й. — Някой ден ще иска да си го има.

Ейда отиде до потока и потопи ръка във водата, за да може течението да отмие кръвта през разтворените й пръсти. Извади го, беше чист и сивкав. По пътя си през тялото на Стоброд бе променил формата си, върхът бе набразден и разцепен като презряла гъба. Основата бе непокътната, набраздена при производството с три точни обръча, за да може да се възползва максимално от силата на изстрела.

Ейда се върна при скалата и остави куршума до цигулката. Руби беше увила Стоброд в одеяла, а огънят гореше с високи пламъци.

— Ти остани тук и стопли вода — каза на Ейда.

Ейда я гледаше, докато върви през гората с наведена глава и лопата на рамо в търсене на лечебни корени, които можеше да познае единствено по изсъхналите стебла и листа, стърчащи от снега. Нареди камъни около огъня, отиде до коня и извади една тенджера. Напълни я в потока и я сложи на огъня. Седна и погледна Стоброд, който лежеше като мъртвец. Не даваше признаци на живот освен леко повдигане на гърдите. Ейда се замисли за стотиците му мелодии. Къде са сега и къде ли ще отидат, ако умре?

След час Руби се върна, джобовете й бяха пълни с всички корени, които бе успяла да намери и биха могли да помогнат по някакъв начин — лопен, бял равнец, репей, женшен. Но не беше намерила лютиче, което беше най-важно. Напоследък билката се намираше трудно. Може би хората вече не заслужаваха да бъдат лекувани и лютичето си бе отишло отвратено. Направи каша от лопен, бял равнец и репей, наложи раните на Стоброд и ги превърза с нарязани ивици одеяло. Свари чай от лопена и женшена и го изсипа в устата му, но гърлото му сякаш беше стиснато и не бяха сигурни дали е преглътнал нещо.

След известно време Руби каза:

— Прекалено е далече до дома. Няма да издържи дотам. Може да минат дни преди да е в състояние да пътува, а няма да се изненадам, ако продължи да вали сняг. Трябва ни по-добър подслон.

— Нашият навес?

— Няма да се поберем всички. А и няма да има място да готвим и да се грижим за него. Знам едно място. Ако още си стои.

Оставиха Стоброд и насякоха дълги колове, за да направят шейна. Вързаха ги един за друг с въже и сложиха други напряко за пружина, после завързаха носилката за коня. Пренесоха Стоброд през потока в одеялата и го сложиха в нея, но когато тръгнаха нагоре по едното разклонение на пътеката, тялото му подскачаше при всеки камък или корен. Осъзнаха, че са сгрешили, тръскането щеше да отвори всичките му рани. Ето защо разглобиха шейната, навиха въжето, качиха Стоброд върху коня и продължиха бавно нататък.

Небето беше равно и сиво, висеше толкова ниско над главите им, че ако протегнеха ръка, можеше да го докоснат. За кратко отново заваля сняг, понесен от режещия вятър. Първо падаше на огромни снежинки като пача перушина, после крехък и сух като пепел. Когато престана да вали, около тях се разстла гъста мъгла и единственото, което се виждаше, бе, че денят е към края си.

Вървяха доста време, без да говорят, освен когато Руби указваше посоката при някое разклонение. Ейда не знаеше в каква посока се движат, защото отдавна беше загубила ориентация.

Когато спряха да си починат, конят стоеше с наведена глава, уморен и нещастен, изтощен от товара и стръмния наклон. Ейда и Руби избърсаха снега от един дънер и седнаха. В тази мъгла се виждаха само най-близките дървета. По въздуха се усещаше обаче, че се намират на връх и около тях има много открито пространство, също и силна гравитация. Ейда се сгуши в палтото си, като се опитваше да не мисли за още един такъв ден или къде ще нощуват, гледаше да се съсредоточи върху следващите няколко метра. Стоброд лежеше провесен на коня, не беше помръдвал.

Докато седяха, два сокола излетяха от мъглата, отпуснати на променливия вятър, само от време на време размахваха рязко крила, за да запазят желаната посока. Прелетяха толкова близо, че Ейда чу свистенето на въздуха през перата им. Стоброд се събуди и вдигна глава за миг при преминаването на птиците, после ги проследи с невиждащ поглед обратно в мъглата.

— Сокол скитник — каза той, сякаш произнасянето на името на птицата можеше да му помогне да се съвземе.

Започна да се върти, сякаш иска да се намести на коня, за да язди и Руби му помогна. Но щом го пусна, той падна напред и главата му се опря във врата на коня. Очите му бяха затворени, а ръцете протегнати напред към гривата. Краката му увиснаха безжизнено под заобления корем на Ралф. Руби забърса устата му с ръкав, после продължиха напред.

Повече от час слизаха по стръмен склон и после на Ейда се стори, че се намират в долина, макар че не можеше да види достатъчно надалече, за да се знае със сигурност. Минаха през някакво блатисто място, а от двете страни на пътеката растяха много големи боровинкови храсти. В дъното на долината минаха покрай неподвижно черно езеро. Сякаш дупка се бе отворила в света. Около него растяха кафяви туфи стара трева, а по бреговете имаше лед. Три черни патици се носеха безшумно по повърхността на водата с прибрани човки. За Ейда това бе идеалната зловеща картина.

Мъглата леко се разсейваше. Отново се катереха, по някакъв нисък връх с ели по билото, много от които изкоренени от вятъра. Слязоха сред дърветата до група кестени. Движеха се към поток, който чуваха, но не можеха да видят. Теренът беше труден. Всъщност нямаше истинска пътека, просто достатъчно място сред дърветата, острите храсти и ниския шубрак, колкото да може да се минава. Когато слязоха от върха и стигнаха при каменистото корито на някакъв поток, светлината не се беше променила, макар да имаха чувството, че денят вече преваля.

Ейда започна да различава квадратни форми през дърветата. Колиби. Къщи. Малък индиански лагер, призрачно селище, чиито жители отдавна са били прогонени по Пътя на сълзите и заточени в пуста земя. С изключение на една полугнила останка от ерата на плетените клони, колибите бяха направени от обелени и дялани кестенови трупи. Покривите бяха от гладка кора. Огромен бял дъб бе паднал върху една колиба, но останалите бяха почти непокътнати след три десетилетия самота, а и здравината на кестеновото дърво беше такава, че биха могли да се запазят още сто години. Сиви лишеи покриваха дъските и трупите на колибите, изпод снега пред праговете се подаваше суха трева. Вероятно ставаше дума за летен ловен лагер. Или пък скривалище за шепа изгнаници. Общо десетина малки килии без прозорци, разположени на неравни интервали покрай потока, който беше дълбок, силен и черен, а по пътя му се изпречваха огромни черни камъни, обрасли със зелен мъх.

Ейда беше изтощена. Реши, че е изключително важно сама да разбере на кой бряг на потока се намират колибите. Северен, южен, източен, западен? Щеше да й помогне да осъзнае къде се намира. Руби сякаш винаги знаеше посоките и ги намираше за важни не само когато упътваше някого, но дори и когато разказваше история и обясняваше къде се е случило дадено нещо. На западния бряг на Литъл Ийст Форк, на източния бряг на Уест Форк. За да говориш така, трябва да имаш в съзнанието си запечатана картина на земята. Ейда знаеше, че върховете, долините и устията са основата, скелетът. Научаваш ги как са разположени едни спрямо други и постепенно попълваш детайлите, като се ръководиш от тези познати места. От общото към частното. Всичко си има име. За да живееш истински на едно място цял живот, трябва непрестанно да се стремиш към все по-малките детайли.

Ейда едва бе започнала да си създава такава картина и погледна небето за помощ. Само че от него помощ не идваше, бе надвиснало толкова ниско, че малко оставаше да удари глава в него. Други ориентири нямаше. В този разкошен климат, мъхът растеше от всички страни на дърветата. Тук север нищо не значеше. Ейда знаеше единствено, че ако питат нея, лагерът може да се намира и на двата бряга на потока. Нямаше как да разбере посоката.

Колибите изглеждаха тържествено в разрухата си, сгушени до потока и притискащото ги чело на облачната планина. Вероятно все още бяха живи някои от хората, населявали ги и Ейда се питаше колко често си спомнят това самотно място, сега неподвижно като смъртта. Името му скоро щеше да стане едно от онези неща, които не са достигнали далеч във времето, прогонени завинаги от спомените. Съмняваше се, че дори и в последните си дни обитателите му са си представяли толкова огромна и толкова скорошна загуба. Не си и помисляли, че скоро техният свят ще бъде свят, изпълнен с други хора, които говорят с други думи, сънуват други сънища и се молят на други богове.

Руби избра най-добрата колиба. Спряха пред нея. Свалиха Стоброд от коня и направиха носилка с брезента и одеялата. Влязоха в колибата, която представляваше едно-единствено помещение без прозорци. Вратата беше направена от дялани дъски и се крепеше на отдавна прогнили кожени панти. Сега се намираше на пода. Най-доброто, което можеха да направят, за да я затворят, бе да я подпрат в рамката. Утъпканият пръстен под бе покрит със сухи листа, които изметоха с борови клони. Имаше и каменно огнище, както и комин, изграден с кал. Руби промуши глава и погледна нагоре, видя дневната светлина. Явно от самото начало не е дърпал много добре, покривът от кестенови клони беше черен и лъскав от натрупаните с годините сажди. Под силния мирис на прах, къщата все още пазеше щедрия аромат на стотици лагерни огньове. До стената имаше дървен нар, а върху му — все още пласт сива слама. Внесоха Стоброд и го сложиха да легне.

Докато Руби палеше огън, Ейда излезе и отсече дълъг прав кол, наостри го с камата, заби го в земята и заведе коня под един кедър да го разседлае. Той бе мокър, трепереше. Стоеше с наведена глава, а зимната му козина бе сплескана на тъмни мокри кичури. Нищо чудно на сутринта да намерят Ралф мъртъв.

Отвърза го от кола и се опита да го вкара в една от колибите, но той отказваше да влезе. Тя издърпа въжето, но той приклекна и се отдръпна, като накрая я събори в снега. Ейда стана, намери дебела тояга и започна да го удря с всичката си останала сила, която никак не беше много. Най-накрая той влезе в черната дървена дупка, сякаш отиваше да срещне смъртта си.

Щом влезе, моментално остана доволен, защото колибата почти не се различаваше от неговия обор. Само след минути се отпусна. Разтърси кожа, разкрачи се и се изпика дълго и доволно. Ейда го нахрани със зърно от тенджерата за готвене, после отиде до потока и я изми.

Вече беше почти тъмно и тя се загледа в последните отблясъци на светлината във водата. Беше уморена, замръзнала и уплашена. Това сякаш бе най-самотното място на света. Ужасяваше се от нощта и от момента, в който лагерните задължения ще свършат и ще се наложи да се завие в одеялото и да лежи в тъмното на студения пръстен под на призрачната колиба в очакване на утрото. Краката й горяха от умора, но вярваше, че може да се справи, ако прави всичко последователно и мисли за оставащата работа като последователност от действия, а не безразборна сбирщина.

Влезе и видя, че Руби е сготвила вечеря, подобна на закуската им. Хапна една лъжица, но не можа да преглътне. Стомахът й се сви на топка. Стана и излезе да повърне на снега, макар че нямаше какво. Разтри уста със сняг и влезе, залови се отново с храната и престана едва когато купата й беше вече празна. Държеше я в скута си, изтощена от оглушителната тишина пред огнището.

Цял ден не беше пила вода. Това и студът, преходът и работата по погребването и лекуването бяха настроили съзнанието й някак странно, така че единственото й желание бе да вижда по-хубави видения в жарта. Взираше се усилено, но не можа да ги види нито в плуващите сенки от пламъците, нито в ъгловатите форми на овъглените дърва. Горящите дървета издаваха скърцащи звуци като стъпки по сух сняг и дори Ейда знаеше какво означава това. Още много ще паднат.