Светлинка в нощта

10.

С напредването на вечерта кметът придърпа Джеръми на верандата, а Лекси отиде при Дорис.

— Надявам се вечерта да ти е харесала — погледна го с надежда той. — Беше чудесна възможност да допълниш информацията си за своята статия, нали?

— Наистина, беше много приятно, а и полезно, но не беше необходимо да си създавате толкова много главоболия.

— Не го мисли — махна с ръка Джъркин. — Това е най-малкото, което можем да направим за теб. Освен това исках да видиш на какво са способни хората в този град, когато имат пред себе си цел. Можеш да си представиш какво ще направим за онези приятели от телевизията, ако ги докараш при нас. А през уикенда ще имаш възможност да се насладиш още малко на нашето гостоприемство. Атмосферата на малкия град, усещането за пътуване назад във времето, докато обикаляш из историческите ни домове… не си преживявал подобно нещо.

— Наистина не съм — отвърна Джеръми.

Кметът се усмихна.

— Моля да ме извиниш, но трябва да се погрижа за още едно-две неща. Нали разбираш — кметските задължения никога не свършват.

— Разбирам — увери го Джеръми и вдигна ключа от града. — Между другото, благодаря за това.

— Няма защо да ми благодариш. Ти го заслужаваш. — Той му протегна ръка. — Но не се поддавай на изкушения, приятелю. С него не може да се отвори банков трезор. Той е по-скоро символичен жест.

Джеръми се усмихна. Кметът разтърси ръката му и влезе в къщата. Дорис и Лекси дойдоха при Джеръми. И двете се усмихваха, но Дорис изглеждаше уморена.

— Д’ре — каза тя.

— Какво? — погледна я той.

— Твоите градски номера намериха топъл прием тук.

— Моля?

— Трябваше да чуеш как въздишаха дамите по теб — подкачи го Дорис. — Добре, че скоро ще си тръгнеш.

Джеръми се усмихна сконфузено.

— Наистина беше малко откачено.

— Меко казано — отвърна тя. — Моите момичета от групата за изучаване на Библията цяла вечер обсъждаха колко си красив. Две-три искаха да си опитат късмета с теб, но успях да ги разубедя. Защото не мисля, че съпрузите им щяха да го приемат с разбиране.

— Благодаря за помощта.

— Успя ли да хапнеш? Ако не си, мога да измисля нещо.

— Няма нужда, добре съм.

— Сигурен ли си? Вечерта тепърва започва.

— Всичко е наред — увери я. Настъпи тишина. Той се огледа. Мъглата се бе сгъстила още повече. — Но мисля, че вече трябва да тръгвам. Не ми се иска да изпусна големия си шанс да се сблъскам с нещо свръхестествено.

— Бъди спокоен. Ако говориш за светлините, няма да ги изпуснеш — каза Дорис. — Те идват късно, имаш най-малко два часа.

За негова изненада тя се приближи и го прегърна уморено.

— Искам да ти благодаря, че намери време и сили да изслушаш всички. Не всеки има дарбата да слуша.

— Няма проблем. Дори ми беше приятно.

Тя се отдръпна и той се вгледа в Лекси. Помисли си, че да израсне човек с Дорис е като да израсне с майка му.

— Въпреки това мисля, че е време да тръгваме — каза и погледна към Лекси. — Готова ли си?

Тя кимна, без да каже нищо. Джеръми се замисли и установи, че тази вечер тя не е разменила нито дума с него. Изчака я да целуне Дорис, чу я да й обещава да намине да я види и след няколко минути двамата тръгнаха към колата му. Чакълът скърцаше лекичко под краката им. Лекси гледаше напред, но всъщност не виждаше нищо. Те изминаха мълчаливо няколко крачки. Джеръми я побутна нежно с рамо.

— Много си мълчалива тази вечер. Добре ли си?

Тя разтърси глава.

— Мислех си за Дорис. Тази вечеря направо я изтощи. Знам, че не бива да се тревожа, но не мога да не се притеснявам.

— Уморена е, но иначе изглеждаше добре.

— Да, тя знае как да се прикрива. Трябва да се научи да го кара по-полека. Преди две години получи инфаркт, но се преструва, че не се е случвало такова нещо. А след тази вечер я очаква натоварен уикенд.

Джеръми не знаеше какво да каже. Не му бе минало през ума, че Дорис може да има проблеми със здравето.

Лекси забеляза притеснението му и се усмихна.

— Но й беше приятно, това е сигурно. И двете имахме възможност да видим хора, които не бяхме срещали напоследък.

— Аз пък си мислех, че всички се срещате всеки ден.

— Така е. Но всички работим и имаме време, колкото да се поздравим. Тази вечер беше хубава. — Тя вдигна поглед към него. — И Дорис беше права. Хората наистина те харесаха.

Той долови изненада в гласа й, пъхна ръце в джобовете и каза:

— Не знам защо се учудваш. Аз съм си такъв. Хората по принцип ме харесват.

Тя извъртя очи, но думите му не я ядосаха, прие ги като приятелска закачка. Скоро завиха покрай оградата и къщата се скри в мъглата.

— Хей, знам, че не е моя работа, но как успя да се оправиш с Родни?

Тя се поколеба за миг, после сви рамене.

— Прав си. Наистина не е твоя работа.

Той се вгледа в очите й, очаквайки да види усмивката й, но остана разочарован.

— Виж, попитах те по една-единствена причина. Исках да разбера дали не трябва да се измъкна от града под прикритието на нощта, за да не ми прекърши врата с голи ръце.

Това вече заслужи усмивката й.

— Бъди спокоен за врата си. И ако избягаш, да знаеш, че ще разбиеш сърцето на кмета. Не мисли, че всеки дошъл тук получава такова парти и ключ от града.

— И за мен този е първият. Обикновено получавам имейл, пълен с псувни.

Тя се засмя и той се наслади на мелодичния звук. На лунната светлина лицето й изглеждаше непроницаемо, но той си спомни колко оживено беше то, докато разговаряше със съгражданите си.

Те стигнаха до колата и Джеръми й отвори вратата. Докато влизаше, ръката й случайно докосна неговата и той се запита дали това беше отговор на неговото побутване по рамото, или бе несъзнателно. Затвори вратата след нея, заобиколи от другата страна и седна зад волана. Пъхна ключа в стартера, но преди да запали, се замисли.

— Какво има? — попита тя.

— Мислех си… — започна, но не довърши.

Тя кимна.

— Аз пък си помислих, че каза нещо.

— Ха-ха, много смешно. Помислих си… наистина… ще стане късно, но защо не дойдеш с мен до гробището?

— Да те пазя ли?

— Нещо такова.

Тя погледна часовника си. „Господи — каза си, — не бива да се съгласявам. Защо да ходя?“ Вече открехна вратата, като се съгласи да го придружи на вечерята, ако прекараше и следващите няколко часа с него, означаваше да я отвори широко. Беше убедена, че от това няма да излезе нищо добро, а и нямаше причина да приеме. Обаче думите сами излязоха от устата й:

— Но първо трябва да минем през къщи, за да облека нещо по-удобно.

— Разбира се. Абсолютно съм съгласен, че трябва да облечеш нещо по-удобно.

— Не се съмнявам — погледна го многозначително тя.

— Хей, недей да се заяждаш. — Той беше леко засегнат. — Не мисля, че се познаваме достатъчно, за да се заяждаме.

— Така си говоря.

— Това вече го знам.

— Тогава се подготви за следващия път. И искам да сме наясно. Не си въобразявай разни смешни неща за довечера.

— Не си въобразявам нищо смешно. Аз съм лишен от чувство за хумор.

— Знаеш какво имам предвид.

— Не знам — погледна я престорено невинно. — Какво имаш предвид?

— Просто карай и мълчи. Иначе ще променя решението си.

— Добре, добре — завъртя ключа Джеръми. — Боже, понякога си много упорита!

— Благодаря — отвърна тя. — Казвали са ми, че това е едно от най-привлекателните ми качества.

— Кой ти го е казвал?

— Наистина ли искаш да знаеш?

Таурусът пое по мъгливите улици. Жълтите светлини от уличните лампи правеха нощта да изглежда още по-тъмна. Скоро спряха пред дома й и Лекси отвори вратата.

— Изчакай ме тук — каза и прибра косата зад ушите си. — Връщам се след минута.

Той се усмихна и прие нервността й за добър знак.

— Имаш ли нужда от моя ключ, за да отвориш вратата? С удоволствие ще ти услужа.

— Не се мислете за толкова специален, господин Марш. Майка ми също получи ключ от града.

— Пак ли „господин Марш“? Тъкмо си мислех, че се разбираме толкова добре.

Тя излезе от колата и в желанието си последната дума да е нейна, побърза да затвори. Джеръми се засмя и си помисли, че двамата всъщност доста си приличат. Не можа да се въздържи, натисна бутона за сваляне на стъклото откъм нейната страна и извика:

— Хей, Лекси?

Тя се обърна.

— Какво?

— Довечера ще бъде студено. Ако вземеш бутилка вино, няма да ти се разсърдя.

Тя сложи ръце на кръста си.

— Защо? За да ме напиеш ли?

Той се ухили.

— Само ако ти искаш.

Тя присви очи, но в тях се четеше повече смях, отколкото обида.

— Аз не държа вино в къщата си, господин Марш, но и да имах, пак нямаше да донеса.

— Не пиеш ли?

— Съвсем малко — отвърна тя. — Сега млъквай и чакай. И да не мърдаш от колата — предупреди го. — Само намъквам дънките и идвам.

— Обещавам да не надничам през прозореца.

— Много добре. Защото ако направиш нещо такова, да знаеш, че ще кажа на Родни.

— Това не е добре.

— Повярвай ми, наистина няма да е добре — отвърна тя и се опита да го изгледа кръвнишки.

Докато я изпращаше с поглед, Джеръми си каза за пореден път, че никога не е срещал момиче като нея.

Петнайсет минути по-късно колата му спря пред гробището. Той я паркира така, че фаровете й да сочат към вътрешността. В същия момент си помисли, че дори и мъглата изглеждаше по-различна тук. На места беше гъста и непроницаема, на други — съвсем тънка, а лекият вятър къдреше и извиваше пипалата й като на живо същество. Ниските клони на голямото магнолиево дърво приличаха на тъмни сенки, рушащите се надгробни плочи правеха мястото още по-зловещо. Беше съвсем тъмно, на небето нямаше и следа от лунна светлина.

Те слязоха от колата и Джеръми отвори багажника. Лекси надникна над рамото му и очите й се разшириха.

— Да не си намислил да правиш бомба тук?

— Не — засмя се той. — Просто си нося някои хитри нещица. Момчетата обичат такива играчки.

— Мислех, че ще вземеш една камера и това е.

— Нося и камера. Всъщност четири.

— Защо са ти четири?

— Да заснема всеки ъгъл. Ако камерата е една, какво ще стане, когато духовете тръгнат в обратната посока? Може да не успея да заснема лицата им.

Тя не обърна внимание на шегата му.

— А това какво е? — посочи към една странна на вид пластмасова кутия.

— Микровълнов радиационен детектор. А онова там — посочи към друг сложен уред — е негово допълнение. То отчита електромагнитната активност.

— Шегуваш ли се?

— Ни най-малко. Има го в наръчника за ловене на духове. Там пише, че те най-често се откриват на места с висока концентрация на енергия и това ще ми помогне да открия необичайно енергийно поле, ако има такова.

— Някога откривал ли си такова поле?

— Всъщност да. В една къща, където се предполагаше, че има духове. Но нямаше нищо общо с тях. Микровълновата печка на собствениците беше повредена.

— Аха — каза тя.

Той я погледна.

— Сега ти ме имитираш.

— Извинявай. Просто не можах да измисля друго.

— Няма нищо. Ще ти го отстъпя за малко.

— И за какво са ти всичките тези неща?

— За да отхвърля вероятността това да са духове, трябва да имам всичко, използвано от специалистите преследвачи. Иначе ще ме обвинят, че съм пропуснал нещо. Тези хора си имат свои правила. А и за зрителите би било много по-впечатляващо да видят, че съм използвал електромагнитен детектор. Тези уреди ги карат да си мислят, че журналистът знае какво прави.

— А ти знаеш ли?

— Разбира се. Казах ти, че имам официален наръчник за ловене на духове.

Тя се засмя.

— Казвай с какво да помагам. Искаш ли да взема нещо от това?

— Ще ни трябва всичко. Но ако смяташ, че носенето е мъжка работа, не се безпокой, ще се справя, ти можеш да си лакираш ноктите или нещо такова.

Тя извади от багажника една от камерите, метна я на рамото и взе още една.

— Добре, господин Мъжкар, казвай накъде да вървя?

— Зависи. Според теб къде е най-добре да се разположим? Ти си виждала светлините, трябва да имаш някакви идеи.

Тя кимна към магнолията, накъдето се бе запътила, когато я видя за пръв път.

— Ето там. Там ще можеш да ги видиш и ти.

Мястото беше срещу Рикърс Хил, въпреки че от мъглата хълмът не се виждаше.

— Винаги ли се появяват там?

— Не знам. Но аз ги видях на онова място.

През следващия час Лекси се забавляваше, като го снимаше с една от камерите, а Джеръми разгъваше и разполагаше техниката около мястото. Той постави другите три камери на стативи и ги подреди по ъглите на голям триъгълник. Към две от тях прикрепи специални филтриращи лещи, после отвори обективите, за да обхванат цялата област. Изпробва лазерното управление, след това се залови с аудио-оборудването. Прикрепи четири микрофона към съседните дървета, петия постави в центъра до записващото устройство около електромагнитния и радиационния детектори.

Докато изпробваше уредите, чу Лекси да го вика.

— Хей, как изглеждам? — попита тя.

Джеръми се обърна. Беше си сложила очила за нощно виждане и му заприлича на насекомо с големи очи.

— Много си секси — каза й. — Мисля, че намери своя стил.

— Тези очила са много добри. Виждам абсолютно всичко.

— Има ли нещо, за което трябва да се тревожа?

— Като изключим няколко гладни кугуара и една мечка, ти гарантирам, че си съвсем сам.

— Е, почти свърших. Остава да разпръсна малко брашно и да развия конеца.

— Брашно ли каза? Като това за курабийки?

— То ще ми даде възможност да разбера, ако някой се мотае наблизо. Ще ми помогне и да заснема отпечатъка от обувката му. А конецът ще ме предупреди, ако някой иска да се приближи към нас.

— Това е много умно. Но нали сме сами тук?

— Човек не може да е напълно сигурен.

— Аз съм сигурна. Нищо де, ти си върши работата, а аз ще наглася камерата. Между другото, справяш се отлично.

Той се засмя. Отвори плика с брашното и насипа в кръг около камерите. Същото направи и около другите уреди. После завърза конеца за един клон, загради голям квадрат и го затвори, както полицаите ограждат местопрестъпление. После прокара втори конец петдесет сантиметра по-ниско от първия и закрепи към него малки звънчета. Най-после всичко беше готово, той се изправи и отиде при Лекси.

— Не знаех, че има толкова много работа — каза тя.

— Предполагам, че след тази демонстрация ще достигнеш до нов етап на уважение към мен?

— Не мисля. Всъщност го споменах само защото се опитвах да водя разговор.

Той се усмихна и кимна към колата.

— Сега ще запаля фаровете за малко. Дано да не съм се трудил напразно.

Той се върна при колата, запали фаровете и огледа местността. После изключи двигателя и гробището се превърна в черно петно. Джеръми изчака очите му да свикнат с тъмнината. За съжаление това не стана. Наоколо беше тъмно като в пещера. Протегна ръце напред и тръгна като слепец. Точно до входа се спъна в един издаден над земята корен и залитна.

— Може ли да ми донесеш очилата за нощно виждане? — провикна се.

— Не — дойде веднага отговорът й. — Вече ти казах, че са много готини и се привързах към тях. А и ти се справяш добре.

— Как добре? За малко да падна, не виждам нищо.

— Остават ти още няколко крачки и излизаш на широко. Върви само напред.

Той тръгна бавно напред с протегнати ръце.

— Сега какво?

— Сега си пред една гробница. Завий наляво.

„Добре се забавлява с мен“ — помисли си Джеръми.

— Забрави да кажеш „Саймън каза“.

— Искаш ли да ти помогна или не?

— Искам очилата си — примоли се той.

— Ела и си ги вземи.

— Би могла ти да дойдеш и да ме вземеш?

— Бих могла, но няма да го направя. Много по-забавно е да те гледам как обикаляш като зомби. Сега тръгни наляво. Ще ти кажа кога да спреш.

Играта продължи и мина доста време, докато се добере до нея. Най-после се отпусна с въздишка на земята, а тя свали очилата и каза през смях:

— Ето че успя.

— Хм. Благодаря.

— Няма проблем. Радвам се, че помогнах.

През следващия половин час Лекси и Джеръми направиха разбор на случилото се на празненството. Нощта беше прекалено тъмна, за да може той да види израза на лицето й, но му харесваше, че двамата седят толкова близо един до друг в мрака.

Променяйки темата на разговора, той я помоли:

— Разкажи ми кога и как видя светлините. Тази вечер чух всички разкази, освен твоя.

В тъмната нощ чертите на лицето й бяха просто сенки в мрака, но вглеждайки се в нея, му се стори, че молбата му я връща назад във времето към нещо, което не е сигурна, че иска да си спомни.

— Бях на осем години — започна тихо тя. — Не знам защо, но започнах да сънувам кошмари и те винаги бяха свързани с моите родители. Дорис държеше снимката от сватбата им на стената в моята стая и в сънищата ми те винаги изглеждаха така: мама в сватбената си рокля, а татко в смокинг. Но в съня ми двамата падаха в реката, хванати в капана на собствената си кола. Гледах ги някъде отгоре и виждах ясно ужаса и паниката по лицата им, докато водата изпълваше купето. В един момент страхът в очите на мама изчезваше и на негово място се появяваха тъга и примирение, като че ли разбираше, че това е краят. И колата изведнъж започваше да потъва по-бързо пред погледа ми.

Тя говореше с равен, лишен от емоции глас. Въздъхна дълбоко и продължи:

— Събуждах се с писъци. Не знам колко пъти се повтори това — в момента всичко ми е в мъгла, останал ми е един общ спомен — но мина доста време, докато Дорис разбере, че това не е просто етап от израстването. Други родители сигурно щяха да ме заведат на психолог, но тя… тя ме събуди една нощ, каза ми да се облека дебело, сложи ми палтото и ме доведе тук. Каза ми, че ще ми покаже нещо прекрасно… — Тя направи пауза. После продължи: — Нощта приличаше много на тази. Дорис ме държеше за ръката, за да не се спъна. Минахме между гробовете, излязохме тук, до магнолията, седнахме и зачакахме светлините. Те бяха като живи, осветиха всичко наоколо с ярката си светлина, преди да угаснат. Омагьосани от видяното, ние се прибрахме у дома.

Беше толкова тихо, че той можеше да я чуе как свива рамене.

— Въпреки че бях много малка, мислех, че съм разбрала какво се е случило, и когато се върнахме вкъщи, не можах да заспя от вълнение, убедена, че току-що съм видяла духовете на мама и татко. Реших, че са дошли да ме видят. След тази нощ престанах да сънувам кошмари.

Джеръми мълчеше.

— Вярваш ли ми? — попита тя и приближи лицето си до неговото.

— Да — отвърна й той. — И въпреки че не те познавам добре, ще запомня тази история.

— Добре, но да знаеш, че не искам да я прочета в статията ти.

— Сигурна ли си? Ще станеш известна.

— Не, благодаря. Виждала съм с очите си как славата съсипва човека.

Той се засмя.

— Може ли да те попитам защо се съгласи да дойдеш с мен тук? Дали причината се крие в този спомен от детството? Или защото не искаш да се лишиш от приятната ми компания?

— В никакъв случай не става дума за второто — отвърна тя, но докато го казваше, осъзна, че причината е точно тази. Реши, че той знае правилния отговор, но кратката пауза след думите й опроверга тази мисъл.

— Извинявай — каза тя.

— Няма нищо — отвърна глухо той. — Забрави ли, че имам петима по-големи братя? В такова семейство обидите са нещо обикновено. Свикнал съм.

Тя изправи гръб.

— Добре… отговорът е, че… да, наистина искам да видя светлините отново. За мен те винаги са били източник на утеха.

Джеръми взе една пръчка от земята и я хвърли в мрака.

— Баба ти е постъпила доста умно, като те е довела тук.

— Тя си е умна жена.

— Приемам забележката — подсмихна се той.

В същия момент Лекси вдигна глава и се загледа в далечината зад него.

— Мисля, че трябва да обърнеш камерата натам.

— Защо?

— Защото идват. Не ги ли усещаш?

Джеръми беше готов да се пошегува, че не си общува всяка нощ с духове, за да ги усеща, но изведнъж забеляза, че вижда ясно не само лицето на Лекси, но и камерите в далечината. Пътят до колата му също се виждаше. Сякаш някой бе запалил невидима лампа в нощта.

— Ехо, размърдай се — извика тя. — Изпускаш големия си шанс.

Той примижа, за да се убеди, че не е игра на въображението, и веднага побърза да насочи дистанционните към трите камери. Зад магнолията се появиха големи червеникави светлини. Джеръми не знаеше какво да прави.

Обърна се назад да провери за преминаващи коли и включени наблизо лампи. После върна поглед към камерите и разбра, че не е плод на въображението му. Те се виждаха ясно, електромагнитният детектор в центъра също беше видим до най-малката подробност. Посегна за очилата за нощно виждане, но Лекси го спря:

— Няма да ти трябват.

Джеръми не я послуша, сложи ги и светът пред него светна в зелена фосфоресцираща светлина. Със засилването на светлините мъглата започна да се извива и да рисува различни форми пред очите им.

Погледна часовника си. Беше 11:44:10 и той се постара да го запомни до секундите. Отбеляза си, когато се прибере в „Грийнлийв“, да погледне фазата на луната, за да изключи възможността за внезапна нейна поява. Но пред светлинната феерия всичко това мина на втори план. Както бе предвидила Лекси, мъглата продължи да се разнася. Той свали очилата за момент и не видя никаква разлика между двете гледки. Ставаше все по-светло, но през очилата промените се виждаха много по-добре. Джеръми нямаше търпение да сравни кадрите от камерите, но в момента не можеше да направи нищо.

Затаил дъх, той се загледа в мъглата. Тя заблестя като сребро за миг, после се обагри в бледожълто, изсветля до млечнобяло и накрая засия толкова ярко, че почти ги заслепи. И за един кратък момент пред тях се откри цялото гробище, заприличвайки на осветено игрище преди важен мач. Пробилите мъглата светлинки завибрираха в малък кръг, после изведнъж се пръснаха във всички посоки. Джеръми имаше чувството, че става свидетел на избухване на звезда, стори му се, че вижда фигури на хора или други, но в следващия момент светлините започнаха да се движат към центъра на триъгълника, сякаш някой ги теглеше с връвчица, и преди да разбере какво става, изчезнаха. Гробището отново потъна в мрак.

Той примига, като че искаше да се увери, че не сънува, и отново погледна часовника си. Всичко бе продължило само двайсет и две секунди. Знаеше, че трябва да стане и да провери уредите, но в първия момент нямаше сили за нищо, освен да гледа в центъра на онова сборище на духове.

Повечето така наречени „свръхестествени“ явления бяха плод на измама, неволна грешка или съвпадение и до този момент всяко разследване на Джеръми бе достигало до един от трите варианта. Там, където някой се облагодетелстваше по някакъв начин от явлението, най-често срещаното обяснение беше измамата. Като например случая с Уилям Нюъл. През 1869 година той заявил, че е намерил във фермата си в Кардиф, близо до Ню Йорк, вкаменени останки на гигант, познат като Кардифския гигант. Тази история попадаше в категорията „измама“. Най-пресният пример за този вид мистерии беше Тимъти Клосън.

Измамата беше използвана и от хора, които не го правеха за пари, а за да се забавляват. Те обичаха да правят хората на глупаци. Такъв пример бяха Дъг Бауър и Дейв Чорли, английските фермери, създали феномена, наречен по-късно „житни кръгове“, както и хирургът, заснел чудовището в Лох Нес през 1933. И в двата случая всичко било замислено като невинна шега, но заради големия обществен интерес не било лесно да си признаят.

Категорията на неволните грешки включваше точно това — грешки. Летящ балон, объркан с летяща чиния, мечка, взета за Голямата стъпка, сгрешена археологическа находка, преместена от първоначалното си място преди стотици години. В такива случаи винаги някой бе видял нещо, но съзнанието превръщаше видяното в нещо съвсем различно.

Съвпадението се отнасяше към почти всички останали случаи и беше функция на математическата вероятност. Колкото и невероятно да е едно явление, щом съществува теоретическа възможност да се случи, то неминуемо се случва някога, някъде и с някого. Ето например романът на Морган Робъртсън „Гибелта на Титан“, излязъл през 1898 — четиринайсет години преди пускането на „Титаник“ по вода — разказва историята на най-големия пътнически лайнер, напуснал сушата за пръв път от пристанището в Саутхемптън и разбит от голям айсберг. Богатите му пасажери загиват в ледените води на Атлантическия океан поради липса на спасителни лодки и жилетки. Името на този кораб е „Титан“.

Но станалото тук не спадаше към нито една от тези категории. Светлините не бяха измама, нито пък съвпадение, но не можеха да се нарекат и резултат от неволна грешка. Джеръми беше сигурен, че обяснение съществува, но в онзи объркващ мислите момент не знаеше къде да го търси.

Лекси остана неподвижна и въпреки невероятното преживяване през цялото време не пророни нито дума. Сега се размърда като насън и попита почти шепнешком:

— Е, какво мислиш?

— Още не знам — призна си той. — Със сигурност видях нещо, но не знам какво.

— Виждал ли си подобни неща и преди?

— Не. За пръв път се натъквам на явление, което наистина може да мине за мистерия.

— Невероятно е, нали? — продължи тихо тя. — Бях забравила колко е красиво. Чувала съм за северните светлини и често съм се чудила дали имат нещо общо с това.

Джеръми не отговори. Представи си появата на светлините и реши, че засилването на интензитета им напомня на появата на светлините от фаровете на автомобил, изкачващ се по пътя срещу човек. Това засили убеждението му, че вероятно бяха предизвикани от някакво превозно средство. Просто нямаше друг начин. Той се загледа в пътя. Искаше да види дали ще се появи преминаващ автомобил, но всъщност не бе изненадан от липсата му.

Лекси реши да го остави за малко с мислите му. Имаше чувството, че вижда как мозъкът му смила информацията. Накрая се наведе към него и го потупа по ръката, за да привлече вниманието му.

— Какво следва сега? — попита го.

Джеръми поклати глава и се върна в реалността.

— Има ли наблизо магистрала? Или друг широк път?

— Само онзи, по който дойдохме от града.

— Хм — смръщи чело той.

— Какво, без „аха“ ли минаваш този път?

— Само отлагам — отвърна замислено. Въпреки мастиленочерната нощ забеляза усмивката й, присви очи и попита: — Защо имам чувството, че вече знаеш откъде идват тези светлини?

— Не, не знам — наведе тя престорено свенливо глава. — Защо мислиш така?

— Просто имам такова чувство. Знаеш ли, мисля, че мога да чета мислите на хората. Научих тази тайна от един приятел на име Клосън.

Тя се засмя.

— Значи вече знаеш какво си мисля.

Замълча за момент, после се наведе напред. В очите й заиграха изкусителни пламъчета и въпреки че Джеръми мислеше за друго, съзнанието му неволно върна образа й, какъвто го помнеше от празненството. Не можеше да си криви душата, сред своите съграждани тя изглеждаше наистина неотразимо.

— Помниш ли какво ти разказах преди малко? — прошепна тя. — Знам със сигурност, че това бяха мама и татко. Искали са да се запознаят с теб.

Дали беше от тъгата в гласа й, от тона й — като на изоставено дете — но той усети буца в гърлото си и трябваше да се бори със себе си, за да не я грабне в прегръдките си и да я задържи там завинаги.

Половин час по-късно, натоварили обратно цялото оборудване, те наближиха дома й.

По пътя и двамата не бяха много разговорливи и когато спря пред вратата й, Джеръми осъзна, че през цялото време бе мислил повече за Лекси, отколкото за светлините. Не му се искаше тази вечер да свършва.

Лекси слезе от колата, пред вратата се поколеба за миг, прикри с ръка една прозявка и се засмя смутено.

— Извинявай за това — каза. — Обикновено си лягам много по-рано.

— Няма нищо. — Той потърси очите й. — Искам да знаеш, че си прекарах чудесно.

— Аз също — погледна го сериозно тя.

Джеръми направи крачка към нея. Тя усети, че се кани да я целуне, и трескаво започна да рови в джоба на якето си.

— Време е да сложим край на тази дълга вечер — каза тихо, надявайки се той да схване намека.

— Сигурна ли си? — попита той. — Ако искаш, може да прегледаме заедно заснетия материал. Надявам се да ми помогнеш да разбера каква е причината за тези светлини.

Тя се загледа в нощта.

— Моля те, не разваляй всичко — прошепна.

— Какво развалям?

— Тази вечер… — Тя затвори очи и се опита да събере мислите си. — И двамата знаем защо настояваш да влезеш. Но дори и аз да го искам, не бих те поканила. Моля те, не ме моли.

— Нещо лошо ли направих?

— Не, напротив. Денят беше чудесен. Най-хубавият през последните две години.

— Тогава какво има?

— Откакто си тук, не си спрял да флиртуваш с мен и знаеш много добре, както и аз, какво ще стане, ако те пусна да влезеш. Но след няколко дни ще си тръгнеш и аз ще остана с разбито сърце. Защо да започваме нещо, което няма да довършим?

С всяка друга жена, която и да е, Джеръми щеше да подметне някаква шега или да смени темата, измисляйки друг начин да я накара да му отвори вратата. Но загледан в дребната й фигура на верандата, този път той не успя да намери подходящите думи. Странно, но и не искаше да търси.

— Права си — призна накрая и се усмихна накриво. — Време е да си пожелаем лека нощ. Трябва да прегледам всичко и да помисля откъде може да идват тези проклети светлини.

В първия момент Лекси реши, че не е чула добре, но когато той направи крачка назад, улови погледа му и прошепна:

— Благодаря ти.

— Лека нощ, Лекси.

Тя кимна и след кратка, изпълнена с неловко мълчание пауза се обърна към вратата. Джеръми прие жеста й за знак, че е време да си тръгне, и слезе от верандата. Лекси извади ключовете от джоба си и докато го пъхаше в ключалката, чу гласа му зад себе си:

— Лекси?

Тя се обърна. Едва го различи в мъглата.

— Да?

— Може и да не ми вярваш, но последното, което искам, е да те нараня или да направя нещо, заради което да съжаляваш, че сме се срещнали.

Тя се усмихна лекичко, но не каза нищо и побърза да се обърне към вратата. Липсата на коментар беше показателен и за пръв път в живота си Джеръми не само си тръгна разочарован, но изпълнен с желание да се превърне в различен човек.