Светлинка в нощта

15.

В първия момент никой от тях не беше в състояние да помръдне. Най-после Лекси издиша, отмести поглед и побърза да надигне бутилката с бира, за да си даде време да дойде на себе си. После каза с лека усмивка:

— Мисля, че имам нужда от още една. Ти искаш ли?

Джеръми се покашля.

— Вече си взех втора. Благодаря.

— Веднага се връщам. Ще погледна и соса.

Тя тръгна към кухнята с треперещи крака. Оставена на плота, дървената лъжица бе нарисувала червена следа. Лекси я взе и разбърка соса. Отвори хладилника, взе си бира, извади маслините от шкафа и ги остави до бутилката на плота. Опита се да отвори буркана, но ръцете й трепереха толкова силно, че не успя.

— Искаш ли да ти помогна? — обади се зад гърба й Джеръми.

Тя се стресна и се обърна рязко към вратата. Сви се, изплашена, че пламналото й лице ще издаде напиращите в нея чувства.

— Ако нямаш нищо против — измърмори тихо.

Той взе буркана и го отвори. Напрегнати от усилието, мускулите на ръцете му привлякоха погледа й като с магнит. Той видя бутилката бира, отвори и нея и й я подаде. Направи го мълчаливо, старателно избягвайки очите й. В кухнята се възцари напрегната тишина. Джеръми се облегна на кухненския плот и тя не пропусна движението на мускулите му. Лампата беше включена, но сега, без меката светлина на залеза отвън, изглеждаше по-слаба.

Лекси отпи от бирата, попивайки вкуса й, попивайки всичко — начина, по който тя изглеждаше и начина, по който той я гледаше. Беше съвсем близо до него, толкова близо, че можеше да го докосне с едно протягане на ръката, дори понечи да го направи, но се усети навреме, побърза да се обърне на другата страна и отвори стенния шкаф. Извади оттам зехтин и балсамов оцет, наля от тях в една купа и добави сол и черен пипер.

— Ухае чудесно — каза той.

Тя приготви дресинга, взе маслините и ги сложи в по-малка купичка.

— Остава близо час до вечерята — каза бързо. — Понеже не очаквах гости за вечеря, това ще мине за предястие. Ако беше лято, можехме да изчакаме на верандата, но сега направо ще замръзнем. Трябва да те предупредя, че столовете в кухнята не са много удобни.

— И какво ще правим?

— Ами, ако искаш, можем да се върнем отново в хола.

Той тръгна пръв, спирайки за момент до люлеещия се стол, за да вземе тетрадката на Дорис. Лекси продължи навътре, седна на дивана, сложи маслините на масичката и се намести удобно. Джеръми седна до нея и усети сладкия цветен аромат на шампоана й. Радиото в кухнята работеше и оттам долиташе тиха музика.

— Виждам, че си взел тетрадката от Дорис.

Той кимна.

— Тя ми я даде.

— И?

— Чак сега имах възможност да я погледна, и то само първите няколко страници. Видях, че има много повече подробности, отколкото мислех.

— Сега вярваш ли, че може да предсказва пола на бебето?

— Не. Както казах, може да е записвала само онези случаи, при които се е оказвала права.

Лекси се усмихна.

— А различния начин на писане? Веднъж с химикалка, друг път с молив, веднъж изглежда е писана набързо, друг път е записвала всичко подробно.

— Няма спор, написаното изглежда автентично — съгласи се той. — Само казвам, че тя не може да предскаже пола на бебето, само като докосне ръката на жената.

— Защото ти твърдиш така.

— Не защото го твърдя, а защото е невъзможно.

— Имаш предвид, че е статистически неправдоподобно?

— Не, имам предвид, че е невъзможно.

— Добре, господин Скептик. Как върви твоята статия?

Джеръми зачопли етикета на бутилката.

— Добре — отвърна накрая. — Но бих искал да разгледам още някои от дневниците. Може да намеря нещо пикантно, свързано с темата.

— Разбра ли каква е причината за светлините?

— Да — кимна той. — Сега остава да намеря доказателство. Надявам се времето да е на моя страна.

— Сигурно. Чух прогнозата по радиото. Казват, че през целия уикенд ще бъде мъгливо.

— Чудесно. За съжаление обяснението не е толкова забавно като легендата.

— Тогава струваше ли си да се захващаш с това?

— Без съмнение — кимна убедено той. — Не бих пропуснал това пътуване за нищо на света.

По тона му тя веднага разбра какво има предвид и го погледна в очите. Подпряла брадичка с ръка и качила единия крак на дивана, тя се учуди колко уютно се чувства в негово присъствие и колко силно желание събужда той в нея.

— Защо ти харесва тук? — Приведе се към него тя. — Моля те, кажи ми!

Светлината от лампиона зад нея образува светъл ореол над главата й, очите под тъмните й мигли станаха виолетови.

— По-добре да ти покажа — каза той.

— Когато те върна обратно в града, имаш предвид, нали? — усмихна се тя.

— Да.

— И кога искаш да се върнеш там?

— Утре, ако е възможно. — Той сведе поглед, опитвайки се да наложи контрол над чувствата си. Не искаше пак да развали всичко. Обеща си да не я притиска, въпреки че единственото му желание в момента беше да я усети до сърцето си. — Трябва да се видя с Алвин. Той е мой приятел… оператор от Ню Йорк. Пристига, за да направи професионален запис на явлението.

— Идва тук, в Бун Крийк?

— Всъщност предполагам, че докато говорим, вече влиза в града.

— Сега? В този момент? Не трябва ли да си там и да го посрещаш?

— Трябва — призна си той.

Тя си припомни през какво е минал днес, за да дойде при нея.

— Добре. Можем да хванем ранния ферибот и ще бъдем в града към десет.

— Благодаря — въздъхна облекчено Джеръми.

— Значи утре вечерта ще бъдеш на гробището с него?

Той кимна.

— Оставих му бележка да отиде тази нощ сам, но трябва да снимаме и на друго място. Утре ще имаме много работа. Освен снимките трябва да уточня още няколко неща.

— Какво става с танците? Нали имахме уговорка, ако разбудиш мистерията, да танцувам с теб в петък вечерта?

Джеръми наведе глава.

— Повярвай ми, ако успея, няма да пропусна да се възползвам. Няма нищо, което да искам повече.

Настъпи тишина.

— Кога се връщаш в Ню Йорк? — попита след дълга пауза тя.

— В събота. Следващата седмица имам важна среща.

Сърцето й се сви, когато чу отговора. Знаеше, че този момент ще дойде, но въпреки това я заболя.

— Значи се връщаш към вълнуващия живот?

Той поклати глава.

— Животът ми в Ню Йорк не е кой знае колко вълнуващ. През по-голямата част от времето просто работя. Работата ми е свързана с проучване и писане, а това са самотни занимания. На моменти човек се чувства изгубен.

Тя вдигна вежди.

— Не търси съжаление, защото не вярвам и дума от казаното.

— Ами ако ти кажа какви ужасни съседи имам? Тогава ще ме съжалиш ли?

— Не.

Той се засмя.

— Не живея в Ню Йорк заради вълнуващия живот, независимо какво си мислиш ти. Там съм, защото семейството ми е там и защото се чувствам комфортно. За мен Ню Йорк е дом. Както Бун Крийк за теб.

— Щом семейството ти е наблизо, разбирам.

— Да, наблизо е. Всеки уикенд се събираме при майка ми и баща ми в Куинс на голяма празнична вечеря. Преди няколко години татко прекара инфаркт и шумът го уморява, но той обича тези уикенди. Тогава домът им се превръща в истинска зоологическа градина: децата тичат наоколо, мама готви в кухнята, братята и снахите ми са в задния двор. Те живеят по-близо до Куинс от мен и прескачат по-често до родния дом.

Тя отпи отново и се опита да си представи картината.

— Сигурно е много весело.

— Весело е. Но понякога е трудно.

Тя го погледна въпросително.

— Не разбирам.

— Понякога и аз не разбирам — отвърна тихо той.

Начинът, по който го изрече, я накара да замълчи. Вгледа се в него в очакване на обяснения.

— Мечтала ли си някога за нещо? — Той се загледа пред себе си. — Случвало ли ти се е да желаеш нещо с цялото си сърце и тъкмо когато протягаш ръка към него, някой друг или нещо друго да ти го отнеме?

— Всеки е имал неосъществени мечти — отвърна тя и в гласа й се прокрадна отбранителна нотка.

Раменете на Джеръми рязко се приведоха.

— Да… Предполагам, че си права.

— Не разбирам какво се опитваш да ми кажеш.

— Има нещо, което не знаеш за мен — погледна я в очите той. — Всъщност не съм говорил с никого за това.

Сърцето на Лекси се сви.

— Женен си — прошепна и се облегна назад.

Той поклати глава.

— Не.

— Имаш сериозна връзка в Ню Йорк?

— И това не е.

Докато го слушаше, й се стори, че вижда сянка на съмнение в очите му.

— Добре — сви рамене тя. — В края на краищата, това не ми влиза в работата.

Той отново поклати глава и се усмихна насила.

— Първият път беше по-близо до истината. Бях женен. И се разведохме.

Тъй като очакваше нещо друго, на Лекси изведнъж й се прииска да се засмее на глас от облекчение, но погледът му я спря.

— Тя се казваше Мария. В началото бяхме огън и лед, никой не разбираше какво ни свързва. Но ако човек се взреше под повърхността, щеше да види, че споделяхме същите ценности и вярвахме в едни и същи неща. И двамата искахме деца. Тя искаше четири, аз — пет. — Той забеляза израза на лицето й и се поколеба за момент. — Знам, че в днешно време това са много деца, но и двамата бяхме свикнали с големи семейства. Тя също има много братя и сестри. — Отново се замисли, после продължи бавно: — В началото не знаехме, че има проблем, но след шест месеца тя все още не беше бременна и ние отидохме на лекар. Изследванията показаха, че при нея всичко е наред, но по незнайно каква причина при мен не беше така. Не ни обясниха защо, не ни дадоха категоричен отговор. Казаха, че понякога се случвало. Когато разбра, тя реши, че не иска повече да живее с мен. И сега… Аз обичам семейството си. Радвам се, когато съм сред тях, но те ми напомнят, че никога няма да имам свое. Може да ти звучи странно, но човек трябва да се постави на мое място, за да разбере колко е важно за мен да имам дете.

Той замълча. Лекси също остана безмълвна за момент. Продължи да го изучава с поглед, опитвайки се да разбере какво точно се опитва да й каже.

— Значи жена ти те е оставила, защото не можеш да имаш деца? — попита директно тя.

— Не веднага. Но в крайна сметка — да.

— И лекарите не могат да помогнат с нищо?

— Не могат — потвърди той, почти засрамено. — Не са казали, че е абсолютно невъзможно, но от думите им стана ясно, че е малко вероятно. Това беше достатъчно за нея.

— Защо не помислихте за осиновяване? За донор? Или…

Джеръми отново поклати глава.

— Знам колко е лесно човек да й лепне етикета „безсърдечна“, но не е така. Човек трябва да я познава, за да разбере. Тя е израснала с мисълта, че един ден ще бъде майка. Всичките й сестри вече бяха майки и тя очакваше да бъде като тях, независимо кой ще е бащата.

Той вдигна глава и се загледа в тавана.

— Дълго време отказвах да повярвам. Не исках да мисля за себе си като за дефектен, но всъщност беше точно така. Знам, че е глупаво, но започнах да се чувствам… по-малко мъж. Недостоен за баща и съпруг. — Той сви рамене. Изведнъж гласът му стана делови: — Да, можехме да осиновим дете. Да, можехме да намерим донор. Предлагах й всякакви възможности. Но сърцето й не ги прие. Тя искаше да усети радостта на бременността, искаше да види раждането на детето си и беше ясно, че желае то да е от съпруга й. Тя се промени много. И не само тя. Аз също се промених. Станах мрачен… започнах да пътувам още повече… Не знам, може би аз я отблъснах.

Лекси дълго време не свали поглед от него.

— Защо ми разказваш всичко това?

Той отпи от бирата и отново зачовърка етикета й с нокът.

— Защото искам да знаеш в какво се въвличаш, ако решиш да бъдеш с мен.

Тя усети кръвта да се качва към лицето й. Поклати глава и отвърна поглед от него.

— Не казвай неща, които не мислиш.

— Защо смяташ, че не ги мисля?

Навън вятърът набираше сили и тя се заслуша в нежния звук на камбанките на верандата.

— Защото не ги мислиш. Няма как да мислиш така. Защото не е в твой стил и няма нищо общо с разказаното от теб — не се сдържа тя. — Ти и аз… сме различни, въпреки че не си го признаваш. Ти си там, а аз съм тук. Ти имаш голямо семейство и го виждаш често, аз си имам само Дорис и тя се нуждае от мен, особено сега, когато здравето й се влоши. Ти обичаш големия град, аз обичам провинцията. Ти обичаш работата си, аз също обичам моята библиотека. Ако ни се наложи да променим живота си, какво бихме избрали? — Затвори очи за момент. — Знам, че е възможно и хората го правят, но щом става дума за връзка, нещата наистина са трудни. Ти сам каза, че си се влюбил в Мария, защото сте имали еднаква ценностна система. Но тук един от нас трябва да се жертва заради другия. Аз не искам да се жертвам и не е честно да искам това от теб.

Тя сведе поглед. В стаята се възцари тишина, нарушавана само от тиктакането на часовника. Джеръми видя как тъгата гаси пламъка в прекрасните й очи и изведнъж се уплаши, че губи шанса си да бъде с нея. Пресегна се и я докосна леко по бузата, за да я накара да се обърне към него.

— Може би не го смятам за толкова голяма жертва — рече тихо. — Какво ще стане, ако ти кажа, че предпочитам да остана с теб, вместо да се върна към стария си живот?

Докосването му я разтърси като токов удар. Тя заговори рязко:

— На това ще отговоря, че тези два дни, прекарани с теб, бяха прекрасни. И запознанството ми с теб беше… невероятно преживяване. Искам да си мисля, че е имало начин нещата да се наредят. И че съм поласкана.

— Но не желаеш да опиташ?

Лекси поклати глава.

— Джеръми, аз…

— Остави — прекъсна я той. — Разбирам.

— Не — възрази тя, — не разбираш. Чу думите ми, но не слушаше добре. Разбира се, че искам нещата между нас да потръгнат. Ти си мил, интелигентен, чаровен… — За миг се поколеба: — Може би на моменти си прекалено напорист…

Въпреки напрежението той не можа да сдържи смеха си. Като подбираше внимателно думите си, Лекси продължи:

— Казвам ти го, защото тези два дни наистина бяха едни от най-хубавите в живота ми. Но аз също нося в себе си рани от миналото.

Тя му разказа набързо за господин Ренесанс. Когато свърши, лицето й потъмня от чувството за вина.

— Ето защо сега се опитвам да бъда по-практична. Не твърдя, че ще изчезнеш като него, но кажи ми честно, ще запазиш ли желанието да си с мен, ако то изисква да пътуваме непрекъснато от едното място до другото?

— Да — заяви твърдо той. — Повярвай ми, мога да се справя с това.

Отговорът му като че ли я натъжи.

— Сега мислиш така, но какво ще стане утре? Или след месец?

Вятърът навън виеше като побеснял, запращайки шепи пясък по стъклата на прозорците. Завесите се издуваха от проникващия през старите рамки вятър.

Джеръми не откъсваше поглед от Лекси. Нямаше съмнение, беше влюбен до уши.

— Лекси — започна с пресъхнала уста, — аз…

Усетила какво иска да й каже, тя вдигна ръка да го спре.

— Моля те, недей! — прошепна. — Не съм готова за това. Нека да оставим нещата дотук и да се насладим на вечерята. Искаш ли?

Поколеба се за момент, после остави внимателно бирата си на масата.

— Отивам да проверя докъде стигнахме и да приготвя лингуините.

Джеръми я проследи със свито сърце. Тя стана от дивана и тръгна към кухнята, но на прага спря за миг и се обърна към него:

— И искам да знаеш, че според мен бившата ти жена е постъпила отвратително. Изобщо не е толкова велика, колкото искаш да я изкараш. Човек не напуска съпруга си за такова нещо и фактът, че си запазил добри чувства към нея, ми говори, че тя е допуснала огромна грешка, като те е зарязала. Повярвай ми, аз знам какво е да си добър родител. Да имаш деца означава да се грижиш за тях, да ги възпитаваш, да ги обичаш и подкрепяш… Какво значение има с кого си прекарала една нощ, за да ги създадеш, и дали си ги носила в утробата си?

Тя се обърна, прекрачи прага и изчезна към кухнята. От радиото се разнесе гласът на Били Холидей. Джеръми стана и я последва със стегнато гърло. Знаеше, че ако изпусне момента, няма да има втори шанс. Изведнъж видя с кристална яснота: причината да дойде в Бун Крийк беше Лекси. Тя беше отговорът, който бе търсил толкова дълго.

Стигна до кухнята, спря на прага, облегна се на вратата и се загледа в нея. Тя извади една тава от фурната и сложи друга.

— Благодаря ти за това, което каза — промълви тихо.

— Няма защо. — Тя старателно избягваше погледа му.

Джеръми разбра, че се опитва да остане силна под напора на същите емоции, които разтърсваха и него, и не можа да не се възхити на волята й. Въпреки това пое риска, пристъпи към нея и изрече:

— Ще ми направиш ли една услуга? Не съм сигурен, че ще успея за утре вечер, затова — той протегна ръка към нея — би ли танцувала с мен сега?

— С-сега ли? — погледна го тя с разтуптяно сърце. — Тук?

Без да й отговори, той направи още една крачка напред и взе ръката й в своята. Вдигна я до устните си, целуна я и я сложи в своята като за танц. Загледан в очите й, плъзна другата ръка по гърба й и я притисна внимателно до себе си. Палецът му проследи нежните извивки на пръстите й, когато се наведе към ухото й и прошепна: „Лекси“. Омагьосана от момента, тя повтори стъпките му.

Двамата се завъртяха в кръг, следвайки ритъма на бавната мелодия. В началото й беше неловко, но постепенно, успокоена от близостта на силното му тяло, тя се остави в ръцете му. Усети топлия му дъх по врата си и когато ръката му погали нежно гърба й, затвори очи и се притисна в него. Отпусна глава на рамото му и усети, че решителността я напуска. Осъзнала, че през цялото време е искала именно това, тя се предаде напълно. Движейки се в ритъма на красивата мелодия, двамата се сляха в едно цяло.

Навън вълните продължаваха да атакуват брега и се разбиваха с рев в дюните. Той докосна леко устните й със своите и още веднъж, преди целувката му да стане по-страстна. Отдръпна се лекичко, за да се увери, че всичко е наред, и я целуна отново. Сгушена между силните му ръце, тя отвърна на целувката. Усети езика му до своя и замаяна от допира, прокара пръсти по наболата му брада. Той й отвърна с нежни целувки по лицето и шията, палейки кожата й с езика си.

Забравили за останалия свят, те продължиха да се целуват, отдавайки се на удоволствието от близостта на другия. Най-после Лекси намери сили да се откъсне от него. Протегна ръка зад себе си, изключи печката и го поведе към спалнята.

Те се любиха бавно и нежно. Докато се движеше в нея, Джеръми не спираше да й нашепва любовни думи, произнасяйки името й като молитва. Ръцете му искаха да погалят всяка част от нея, сякаш търсеха доказателство, че тя е реална. Двамата останаха в леглото с часове. Правиха любов, смяха се тихичко и поглъщаха другия с всяка фибра на тялото си.

Няколко часа по-късно Лекси стана от леглото, облече халат и отиде в кухнята. Джеръми обу дънките си и отиде при нея. Лекси запали свещ и загледан в нея над малкото пламъче, той се наслади на най-вкусното ястие, което бе опитвал. Вечерята им в кухнята — той без риза, а тя само по тънък халат — му се стори най-интимният момент от цялата вечер.

След това се върнаха в леглото и Джеръми я притисна до себе си, щастлив, че я държи в прегръдките си. Лекси заспа в ръцете му, но той продължи да я гледа. От време на време отместваше по някой кичур от челото й и докато повтаряше в ума си подробностите от вечерта, разбра, че е срещнал жената, с която иска да прекара живота си.

Малко преди разсъмване той отвори очи и видя, че Лекси не е до него. Седна в леглото, потупа завивката до себе си, сякаш искаше да се увери, че не се е скрила там, после скочи и обу дънките. Видя, че дрехите й са на пода, но халатът, с който беше на вечерята, го нямаше. Потръпвайки от студа, уви ръце около тялото си и изтича долу.

Намери я в люлеещия се стол до камината. На малката масичка до нея имаше чаша мляко. Отворена на една от първите страници, тетрадката на Дорис беше в скута й, но тя не я четеше. Погледът й се рееше навън през тъмния прозорец. Той тръгна към нея, дъските на пода изскърцаха под краката му и тя се обърна. Видя го и му се усмихна.

— Добро утро.

Светлината в стаята беше слаба, но той усети със сърцето си, че нещо не е наред. Седна на облегалката до нея и я прегърна.

— Добре ли си? — прошепна в ухото й.

— Да, всичко е наред — отвърна тя.

— Какво правиш тук? Още е нощ.

— Не можах да спя, а и ако искаме да хванем ферибота, трябва вече да се обличаме.

Той кимна, въпреки че отговорът й не го удовлетвори.

— Сърдиш ли ми се?

— Не.

— Съжаляваш ли за онова, което стана между нас?

— Не — повтори тя, но не добави нищо повече.

Джеръми я притисна по-близо до себе си и се помъчи да й повярва.

— Виждам, че четеш тетрадката на баба си. Интересно четиво — смени темата. — Надявам се да имам време да я прегледам по-обстойно.

Лекси се усмихна.

— Почетох малко от нея. Тя ми връща много спомени.

— Какви?

Тя се поколеба за момент, после посочи отворената страница.

— Докато четеше, стигна ли до този случай?

— Не — поклати глава той.

— Прочети го.

Джеръми прочете набързо посочения пасаж. В много отношения беше като останалите. Първите имена на родителите, годините и месеца на забременяването. Предсказанието на Дорис беше, че бебето ще е момиче. Той изчете всичко и я погледна неразбиращо.

— Това не ти ли говори нещо? — попита го тя.

— Не знам какво ме питаш — вдигна вежди той.

— Имената Джим и Клеър? Нищо ли не ти напомнят?

— Не. — Той се вгледа в очите й — А трябва ли?

Лекси сведе поглед.

— Това са моите родители — каза тихо. — Баба е предсказала, че ще бъда момиче.

Джеръми сведе поглед към тетрадката.

— Ето за какво си мислех тази нощ — продължи тя. — С теб претендираме, че се познаваме, а ти не знаеш дори имената на родителите ми. Аз също не познавам твоите.

Той усети как стомахът му се свива.

— Това ли те притеснява? Че не се познаваме добре?

— Не — отвърна тя. — Притеснява ме, че не знам дали някога ще се опознаем.

Обърна се към него и обви ръце около врата му с такава нежност, че сърцето му се сви от неочаквана болка. Двамата останаха дълго притиснати един в друг. Бяха готови да останат така завинаги.