Светлинка в нощта

20.

Останалата част от деня му мина като насън. Дълбоко наранен и изгарящ от обида, той се качи в колата си и потегли механично след колата на Алвин към Райли. През целия път поглеждаше в огледалото за обратно виждане, а оттам към черния асфалт и задаващите се след него коли с надеждата една от тях да е на Лекси. Тя беше пределно ясна в желанието си да прекрати връзката им, но всеки път, когато зърнеше кола като нейната, той намаляваше скоростта, за да я огледа по-добре. Дистанцията между него и Алвин непрекъснато се увеличаваше. Джеръми знаеше, че трябва да гледа напред и да внимава да не изостава от приятеля си, но погледът му непрекъснато се връщаше назад.

В Райли върна наетата кола, стигна до терминала и се запъти към портала. Минавайки покрай пълните с купувачи магазини и забързаните всеки по своя път хора, отново се запита коя бе причината Лекси с лека ръка да се откаже от тях.

Качи се на самолета с натежала от въпроси глава, седна на мястото си и единствено появата на Алвин успя да го извади от мислите му.

— Благодаря, че се погрижи за мястото на приятеля си — изрече саркастично Алвин. Сложи ръчния си багаж и седна ядосан до него.

— Моля? — примига Джеръми.

— Говоря за местата. Мислех, че си се погрижил, когато си ми запазил билет. Добре че попитах, докато взимах бордната си карта. Иначе трябваше да седя на последния ред.

— Извинявай — измънка Джеръми. — Забравил съм.

— Така си и помислих — изсумтя операторът и се настани удобно. После го погледна и попита по-меко: — Искаш ли да ми кажеш какво става?

Той се поколеба.

— Не знам дали има нещо за разказване.

— Така ми каза и по телефона. Но тогава го взех за добър знак. Мисля, че не бива повече да го задържаш в себе си. Покажи чувствата си, освободи се от вината, търси и ще намериш.

— Може би по-късно.

— Твоя воля — сви рамене Алвин. — Ако не ти се говори, добре. Тогава ще поспя.

Той се облегна назад и затвори очи.

Джеръми се загледа през прозореца и отново се вглъби в себе си. Алвин спа през по-голямата част от полета.

Джеръми взе такси от „Ла Гуардия“. Неистовият шум и забързаният ритъм на града го атакуваха на мига. Бизнесмени с куфарчета бързаха насам-натам, майки дърпаха за ръка малките си деца, а с другата крепяха пазарски торби, миризмата на бензин беше задушаваща, клаксони и сирени на полицейски коли виеха непрекъснато. Всичко беше както обикновено, той бе израснал в този свят и го смяташе за неотменима част от себе си. Но докато гледаше през прозореца на колата, връщайки се бавно към действителността, с изненада установи, че мисли за „Грийнлийв“ и за пълната тишина, която му предлагаше онова място.

Пощенската му кутия беше препълнена с рекламни материали и сметки. Той ги събра и тръгна към своя етаж. Вътре всичко си беше, както го бе оставил. По пода на хола се въргаляха списания, бюрото в кабинета му както винаги не се виждаше от книги, трите бири „Хайнекен“ си стояха в хладилника. Той остави куфара в спалнята, отвори една бира и занесе лаптопа и чантата при бюрото. Те съдържаха цялата събрана през последните няколко дни информация: бележки и копия на статии, цифровата камера с направените от него кадри на гробището, картата и дневника. Започна да разопакова нещата си и изведнъж от чантата му изпадна пакет с пощенски картички. Трябваше му време да се сети, че ги бе купил през първия ден в Бун Крийк. Най-отгоре видя изглед към града от реката. Махна опаковката и започна да ги разглежда. На една от тях се виждаше градският културен дом. Една леко разфокусирана синя чапла стоеше в сянката му. Зад нея, огрени от следобедното слънце, преминаваха рибарски лодки. Той продължи нататък. Към средата на купчинката намери картичка с библиотеката и седна бавно на стола. Съзнанието му извика образа на Лекси. Толкова я обичаше, че му беше трудно да диша.

Не, с това беше свършено, напомни си решително и продължи да разглежда картичките. Видя „Хърбс“, сниман от странен ъгъл, видя и снимка на града от Рикърс Хил. Последната картичка показваше центъра на града и нещо в нея го накара да се взре по-внимателно.

Това беше репродукция на стара черно-бяла снимка на града, какъвто е изглеждал през петдесетте години на миналия век. На преден план беше театърът, добре облечени посетители чакаха на касата за билети. В далечината, на малката зелена площ до главната улица, се виждаше коледно дърво. Няколко двойки се любуваха на украсеното с гирлянди и празнични светлини борче, други се разхождаха, хванати за ръце. Докато разглеждаше картичката, Джеръми си представи как са празнували хората в Бун Крийк преди петдесет години. На мястото на затворените магазини видя тълпи от жени с разкошни шалове и мъже с шапки. Децата се люлееха на големи люлки.

Загледан в празничната суетня, Джеръми неволно се замисли за Джъркин. Снимката му показа не само миналото на Бун Крийк, но и живота, който кметът се надяваше да осигури отново на съгражданите си. Беше като картина на Норман Рокуел, но с южняшки привкус. Той дълго държа картичката пред себе си, замислен за Лекси и за статията си.

Срещата с продуцентите беше определена за вторник следобед. Нейт се видя с Джеръми малко преди уговорения час в любимия си ресторант „Смит и Воленски“, специализиран в приготвянето на ястия от говеждо месо. Агентът беше развълнуван, че вижда приятеля си, и щастлив, че най-после отново щеше да го скрие под крилото си и да го държи под око. Още със сядането започна да обсъжда снимките на Алвин, описвайки ги като фантастични, „също като онази къща на духовете в Амитивил, но истинско“, и го увери, че телевизионните шефове ще се влюбят в тях. Джеръми остави Нейт да говори, оглеждайки разсеяно обстановката, но когато една тъмнокоса жена с дължина на косата като тази на Лекси стана и напусна заведението, усети буца в гърлото си, извини се и изтича в тоалетната.

Когато се върна, Нейт разглеждаше менюто. Джеръми си поръча студен чай и добави малко захар. Погледна набързо менюто и обяви, че ще вземе риба на скара.

— Това е ресторант за говеждо месо — напомни му агентът.

— Знам, но в момента предпочитам нещо по-леко.

Нейт проследи бавно с пръст рибните ястия, сякаш се чудеше, дали и той да не си поръча същото. Но накрая свъси вежди и остави менюто настрани.

— Аз ще си взема една пържола. Цяла сутрин мисля за нея. Та, докъде бяхме стигнали?

— До срещата следобед — напомни му Джеръми и Нейт се наведе към него през масата.

— Значи не са духове, а? По телефона ми каза, че си видял светлините и вече се досещаш откъде идват.

— Така е — кимна Джеръми. — И нямат нищо общо с духове.

— Какво са тогава?

Джеръми извади бележника си и през следващите няколко минути му разказа какво бе научил, започвайки от легендата и описвайки подробно процеса, довел до разкриването на истината. Дори и той се подразни от монотонния си глас. Нейт слушаше внимателно и кимаше на всяка негова дума, но когато свърши, на челото му се появиха тревожни бръчки.

— Фабриката за хартия значи — измърмори. — Надявах се да излезе правителствен експеримент или нещо подобно. Например изпробване на нов военен самолет… знам ли? — Замълча за момент. — Сигурен ли си, че влакът не е на военните? Новинарите обичат да показват военни работи. Секретни програми, оръжия, такива неща. Може да си чул нещо такова, но да не си му обърнал внимание?

— Съжалявам — отвърна с равен тон Джеръми. — Става дума просто за светлина, която се отразява във влака. Няма нищо друго.

Джеръми трябваше да признае, че щом станеше дума за истории, Нейт имаше по-добра интуиция от редакторите на списанието му.

— Не е много — стисна устни агентът. — Успя ли да разбереш коя от трите версии на легендата е вярна?

Той поклати глава.

— Изобщо нямах възможност да потвърдя съществуването на тази Хети Дабилът. Като изключим легендата, името й не се споменава в нито един документ. А Уотс Ландинг отдавна не съществува.

— Виж, не че ти се меся, но ако искаш от тази трънка да изскочи заек, трябва да се понапънеш малко и да ги убедиш. Ако ти не покажеш ентусиазъм, не можеш да очакваш от тях. Прав ли съм или не? Разбира се, че съм прав. Хайде, бъди честен с мен. Открил си и още нещо, нали?

— Откъде го измисли?

— Алвин ми каза — изплю камъчето Нейт. — Когато дойде да остави техниката, го попитах, просто да добия впечатление за цялата работа, и той ми каза, че си открил друго интересно нещо.

Лицето на Джеръми остана безизразно.

— Така ли каза?

— Точно това му бяха думите — отвърна Нейт, доволен от развитието на разговора. — Но не сподели за какво става дума. Зависело от теб. Това ми подсказа, че работата е дебела.

Загледан в приятеля си, Джеръми имаше чувството, че дневникът в чантата му прогаря кожата й. Нейт се заигра с вилицата си, завъртя я с пръсти в едната посока, после в другата.

— Ами… — започна, усещайки, че времето за решения изтича.

Нейт го погледна нервно и се наведе към него.

— Слушам те.

След срещата Джеръми се върна в апартамента си, отиде до прозореца и се загледа разсеяно в света навън. Там вилнееше истинска снежна буря, под светлините на уличните лампи снежинките танцуваха лудешки хипнотичен танц.

Срещата бе започнала обещаващо; Нейт се бе развихрил до такава степен, че щом видяха заснетите кадри, продуцентите ахнаха. После Джеръми им разказа легендата за Хети Дабилът и щом забеляза нарастващия им интерес, навлезе в подробности за самото разследване. Представи им факти за по-раншни проучвания и докато говореше, видя, че шефовете започнаха да се споглеждат. Те вече обмисляха в коя част на шоуто да го включат.

Но същата вечер, докато седеше сам в апартамента с дневника в скута си и си припомняше последната част от срещата, разбра, че тази история няма да види бял свят. Мистерията на гробището в Бун Крийк приличаше на вълнуващ роман, но накрая не се случваше нищо.

Решението беше прекалено просто, прекалено категорично и на сбогуване той усети разочарованието на продуцентите. Нейт обеща да им се обади, те също, но Джеръми знаеше, че няма да има други разговори.

Колкото до дневника, той го запази, не спомена за него дори и на Нейт.

Джеръми въздъхна дълбоко и набра номера на кмета Джъркин. Предложението му беше просто: Бун Крийк трябваше да спре да обещава на участниците в историческата обиколка из града среща с призраци в гробището. Думата „призрак“ и „духове“ трябваше да изчезнат от рекламната брошура, както и всякакви намеци за свръхестествената природа на светлините. Но историческата легенда можеше да остане и посетителите да приемат, че наблюдават нещо изключително. Нищо не пречеше туристите да се питат, дали светлините не са духовете на умрелите от легендата, но екскурзоводите не трябваше да им го внушават. Накрая поиска от кмета да изземе тениските и шапките с неподходящите надписи от магазините си.

В замяна му обеща да не споменава нищо за „Седар Крийк“, нито по телевизията, нито в своята колонка или в други медии. Нямаше да издаде намерението на Джъркин да превърне града в призрачна версия на Розуел, Ню Мексико, нито щеше да каже на някого, че той е знаел истината.

Кметът прие предложението му. Джеръми затвори, веднага набра Алвин и го закле да си мълчи.