Светлинка в нощта

9.

В късния следобед мъглата се превърна в мътна супа и Родни Хупър оприличи плантацията Лоусън на призрак от концерт на Бари Манило.

През последните двайсет минути той насочваше автомобилите към съответните места за паркиране и следеше с невярващи очи върволицата от хора, напиращи към вратата. До този момент бе видял доктор Бенсън и доктор Трикът, зъболекаря Албърт, всичките деветима членове на Градския съвет, Тъли, Джед, кмета и състава на Търговската палата, целия училищен борд, всичките девет служители на общината, доброволците от Историческото дружество, трима счетоводители, персонала на „Хърбс“, бармана в „Лукилу“, бръснаря и дори Тоби — той чистеше септичните ями, но като се издокараше, добиваше достолепен вид. Фермата Лоусън никога не бе виждала толкова народ, дори и по време на коледните празници, когато украсяваха мястото и го оставяха свободно за посещение от първия петък на декември до първи януари.

Тази вечер беше нещо повече от събиране на близки и приятели, дошли да се повеселят преди започването на трескавия уикенд. Всички бяха тук в чест на човек, който нямаше нищо общо с тях и не даваше пукната пара за града. И още по-лошо — макар че беше тук по служба, Родни постепенно осъзна, че беше напълно излишно да глади ризата си и да лъска обувките, защото Лекси надали щеше да го забележи.

Той беше наясно какво става. Дорис се бе върнала в „Хърбс“ да приготви вечерята и кметът се бе отбил с ужасната новина, че Джеръми и Лекси ще дойдат заедно на вечерята. Рейчъл му звънна веднага. „Рейчъл е истинска приятелка“ — помисли си той. Тя знаеше какво чувства той към Лекси и никога не му се подиграваше, както правеха другите. Докато говореха, той долови, че и тя не е във възторг от новината, че Лекси и нюйоркчанинът ще се покажат заедно пред града. Но Рейчъл криеше чувствата си по-добре от него. Родни въздъхна. Искаше му се да не бе идвал. Мисълта за предстоящата вечер го разстройваше.

Най-много го разстройваше реакцията на съгражданите му. Не ги бе виждал толкова развълнувани, откакто „Райли Нюз Обзървър“ бе изпратил репортер да пише за Джъмпи Уолтън, който се бе заел да построи копие на самолета на братя Райт и да полети с него от Кити Хоук в деня на стогодишнината от авиацията. Джъмпи, набеден монтьор, който все забравяше да завие по някой болт на важното място, се кълнеше, че самолетът е почти готов, но когато отвори гордо вратата на хамбара си, репортерът разбра, че той няма и най-малка представа какво прави. Копието приличаше на гигантска кокошка от дърво и бодлива тел.

А сега градът залагаше на съществуването на духове в местното гробище и се надяваше това гражданче да доведе света при тях със статията си. Родни се съмняваше в успеха на това начинание, но истината беше, че изобщо не му пукаше дали големият свят ще дойде тук или не, стига Лекси да остане в неговия малък свят.

Лекси излезе на верандата в същия момент, когато Джеръми се зададе по алеята с букет полски цветя. Мил жест, помисли си тя, надявайки се той да не разбере как се разкъсваше от колебания само преди няколко минути.

Не й беше за пръв път да се изправи пред някое предизвикателство, но тази вечер й беше една от най-тежките. Първо, не знаеше как да я окачестви. Сравнена с днешния импровизиран обяд, поканата му без съмнение беше по-близка до традиционната среща, но все пак не можеше да замени романтичната вечеря за двама, въпреки че не знаеше, дали би приела, ако той й предложеше. После идваше въпросът с облеклото и как искаше да се появи не само пред Джеръми, но и пред останалите, защото знаеше, че щяха да ги оглеждат, сякаш са двойка. Най-добре се чувстваше в дънки, но не искаше да е различна от другите. Всичко това правеше нещата толкова сложни, че тя седна, без да знае какво да прави. Накрая реши да заложи на деловия стил: кафяв костюм с панталон и блуза с цвят слонова кост.

Но Джеръми се появи в небрежно-елегантен тоалет в стил Джони Кеш, сякаш за него вечерта не беше кой знае какво, и хармонията беше нарушена.

— Лесно ли ме откри? — посрещна го тя с въпрос.

— Не беше трудно. Нали ми показа къде живееш, когато бяхме на Рикърс Хил? — Той й поднесе букета. — Заповядай. За теб са.

Тя се усмихна и се загледа в цветята. Бяха прекрасни. И секси. Не, „прекрасни“ беше по-подходящо определение.

— Благодаря — каза тя и попита: — Как върви изучаването на дневниците?

— Добре. Но прегледах повече от половината, а не съм намерил нищо специално досега.

— Не бързай — усмихна се тя. — Никой не знае от коя трънка ще изскочи заек. — Тя вдигна букета и вдъхна аромата му. — Много са красиви. Дай ми минутка, потапям ги във вода, грабвам палтото и съм готова.

Той разпери ръце.

— Ще чакам, колкото трябва.

След няколко минути вече бяха в колата и пътуваха през града в обратна на гробището посока. Мъглата се сгъстяваше. Лекси го преведе през няколко малки странични улички, докато стигнат до път, очертан отстрани с две редици от дъбове. Дърветата изглеждаха най-малко на сто години. Джеръми не видя фермата. Когато наближиха високата й ограда и опасващата я алея, намали скоростта и се наведе напред. Мъглата не позволяваше да види в коя от двете посоки да поеме.

— Може да паркираш тук — предложи Лекси. — Съмнявам се, че ще намериш по-близко място, а и влезеш ли по-навътре, няма да можеш да се измъкнеш по-рано, ако се наложи.

— Сигурна ли си? Още не сме видели къщата.

— Довери ми се. Защо мислиш, че си облякох дългото палто?

Той се поколеба само за миг. Минута по-късно двамата вече вървяха нагоре по алеята следвайки извивките й покрай живия плет. След няколко минути неочаквано за Джеръми пред тях изникна великолепна сграда в стил крал Джордж.

Но освен къщата и друго му се наби в очи. Видя десетки автомобили, паркирани как да е. В стремежа си да намерят удобна за напускане позиция, шофьорите ги бяха оставили във всички посоки. Други автомобили обикаляха наоколо, опитвайки се да паркират на невъзможно тесни места.

Джеръми спря, смаян от видяното.

— Нали щеше да бъде скромна вечеря между приятели?

Лекси кимна.

— Това е представата на нашия кмет за скромна вечеря между приятели. Не бива да забравяш, че той е приятел с почти целия град.

— Ти знаеше ли, че ще е така?

— Естествено.

— И защо не ми каза?

— Пак ще ти повторя, че забравяш да питаш. В случая си мислех, че знаеш.

— Откъде мога да знам, че той планира нещо подобно?

Тя се усмихна и погледна към къщата.

— Впечатляващо е, нали? Макар да не мисля, че ти го заслужаваш.

Той се засмя.

— Знаеш ли, започвам да оценявам южняшкия ти чар.

— Благодаря. Не се безпокой за тази вечер. Няма да бъде толкова тежко, колкото си мислиш. Всички тук са приятели, а дори и да не са, ти днес си почетен гост.

Рейчъл си помисли, че Дорис е най-страхотният и организиран човек в света. Цялата работа беше свършена за толкова кратко време, че на всички им остана достатъчно време да се приготвят за вечерта. А и с организирания бюфет, вместо да сервира цяла вечер, Рейчъл имаше възможност да се разходи из тълпата с прекрасната си рокля, имитация на „Шанел“. Тя стигна до верандата и видя Родни.

С изгладената риза и униформата й заприлича на офицерите от старите постери с ветерани от Втората световна война, които още можеха да се видят по сградите на главната улица. Повечето от колегите му имаха пилешки гърди, но той използваше всяка свободна минута да помпа мускули в пригодения за тренировъчна зала гараж на къщата си. Докато тренираше, винаги държеше вратата на гаража отворена и на връщане от работа тя често спираше да побъбри с него, като със стар приятел, какъвто и беше. Когато бяха малки, живееха в съседни къщи и нейната майка ги бе снимала как се къпят заедно във ваната. Рейчъл го ценеше, защото не бяха много старите приятели, с които бе запазила близки отношения.

Тя си освежи червилото и се запъти към Родни. Имаше слабост към него. След училище пътищата им тръгнаха в различни посоки, но през последните две години нещата се промениха. По-миналото лято се оказаха един до друг в „Лукилу“ и докато гледаха по новините кадрите на младо момче, загинало в пожар в Райли, тя случайно зърна израза на лицето му. Сълзите му за изгубения живот на непознатото момче я привлякоха към него. Миналия Великден бе видяла за втори път влагата в очите му, само че по щастлив повод, когато шерифството спонсорира „търсенето“ в сградата на масонската ложа и той я дръпна настрани, за да й покаже тайните места, където лично бе скрил няколко яйца. Изглеждаше по-развълнуван и от децата, и тя не можеше да не се усмихне на контраста между по детски развълнуваното му лице и яките му бицепси. Тогава си помисли, че всяка съпруга ще се гордее с мъж и баща като Родни.

Припомняйки си тези моменти, тя осъзна, че именно в онзи момент отношението й към него се бе променило. Не че се бе влюбила на мига, но бе започнала да вярва, че между тях може да се получи нещо. Вероятността беше нищожна, защото Родни беше луд по Лекси, винаги е бил и винаги щеше да бъде и тя скоро изгуби надежда, че чувствата му към нея някога щяха да се променят. Понякога й ставаше мъчно, друг път дори не се сещаше за него, но напоследък незнайно защо случаите, когато не се сещаше за него, ставаха все по-редки.

Докато си пробиваше път сред тълпата, тя съжали, че на обяд бе споменала пред Родни за Джеръми Марш. Трябваше да се сети, че това ще го разстрои. Сега целият град говореше за тях. Мълвата тръгна от бакалията, където Лекси и Джеръми си бяха купили обяда, и се разпространи като пожар, след като кметът обяви идеята си за „скромната вечеря“. Рейчъл продължаваше да мечтае за Ню Йорк, но когато си припомни разговора с Джеръми, стигна до извода, че той просто бе поддържал разговор, без да я кани никъде. Тя си беше такава, прекалено се вживяваше в подобни ситуации.

Но как да не се вживее човек? Джеръми Марш беше… самото съвършенство. Възпитан, интелигентен, чаровен, известен и най-важното — не беше оттук. Родни не можеше да стъпи на малкия му пръст и тя подозираше, че заместник-шерифът също го знаеше. Но, от друга страна, Родни си беше оттук и нямаше намерение да заминава никъде, което също си беше предимство за човек, който искаше да остане да живее в града. А и не изглеждаше зле, беше привлекателен по свой начин.

— Здравей, Родни — каза тя и го заслепи с усмивката си.

Той се спря.

— Здрасти, Рейч. Как си?

— Добре съм. Ти какво, дошъл си да се поразкършиш, а?

— Как не! — отвърна той, без да крие сарказма си. — Как е вътре?

— Пълно с народ. Тъкмо издигат знамето.

— Знаме?!

— Да. За добре дошъл. Името му е написано върху него с големи сини букви.

Родни издиша шумно. Гърдите му се свиха болезнено.

— Как не — повтори нещастно.

— Тепърва ще видиш какво е подготвил кметът. Не само знаме, ами ще му връчва и ключа на града.

— Чух за това — изскърца със зъби той.

— И „Шараните“ също са тук — продължи тя, говорейки за квартета от бръснарницата. Местни жители, четиримата бръснари пееха за града вече трийсет и четири години. И въпреки че двама от тях се придвижваха с бастуни, а третият имаше нервен тик, който го принуждаваше да пее със затворени очи, те бяха най-известната музикална група в радиус от сто километра.

— Супер! — измърмори Родни.

Тонът му я накара да спре за секунда и да се вгледа в него.

— Предполагам, че не ти се слуша за това?

— Не бих казал, че ми е приятно.

— Тогава защо дойде?

— Том ме накисна. Един ден ще му кажа в очите какво мисля за него, преди да може да си отвори устата.

— Не е толкова лошо — опита се да го успокои тя. — Виждаш колко много хора има. Всички искат да говорят с него. Няма начин двамата с Лекси да се усамотят в някой ъгъл. Залагам десетачка, че няма да могат да си разменят повече от няколко думи. Слушай, да знаеш, че ти запазих чиния с храна, ако нямаш възможност да се добереш до масите сега.

Родни се поколеба за миг, после й се усмихна. Рейчъл винаги се грижеше за него.

— Благодаря ти, Рейч — погледна я и за пръв път тази вечер забеляза тоалета й. Очите му се плъзнаха по нея и се спряха на малките златни топчета на ушите й. — Тази вечер си прекрасна.

— Благодаря.

— Искаш ли да ми правиш компания, Рейч?

— С удоволствие — усмихна се тя.

Маневрирайки между паркираните коли, Джеръми и Лекси наближиха къщата. Той видя хората да влизат в градината по двойки, да спират за малко пред вратата и после да изчезват навътре. Почти веднага разпозна застаналия до вратата Родни Хупър. Заместник-шерифът също го забеляза и усмивката му угасна. Дори и отдалече изглеждаше огромен, изгарящ от ревност и въоръжен. Нито едно от тези неща не зарадва Джеръми.

Лекси проследи погледа му.

— Хей, не се страхувай от Родни — каза му. — Нали си с мен?

— Точно за това се тревожа — прошепна той. — Имам чувството, че не му харесва да ни вижда заедно.

Джеръми беше прав, разбира се, и тя беше благодарна, че Рейчъл е до Родни. Тя умееше да го успокоява и Лекси отдавна си мислеше, че двамата са чудесна двойка. Но не знаеше как да му го каже, без да нарани чувствата му. Не можеше просто да му го изтърси, докато танцуват в таверната или седят на някоя маса в бара.

— Ако мислиш, че има място за притеснение, остави ме аз да говоря с него.

— Разчитах на това.

Лицето на Рейчъл светна, когато ги видя да приближават.

— Ехо, вие, двамата, здравейте! — изтича при тях и разтвори палтото на Лекси. — Костюмът ти е супер, Лекс.

— Благодаря — отвърна Лекси. — Ти също изглеждаш прекрасно.

Джеръми не каза нищо, наведе поглед и започна да изучава ноктите си, старателно избягвайки погледа на Родни. Настъпи неловка тишина. Двете жени се спогледаха и разбрала намека, Рейчъл се приближи към Джеръми.

— Я да видим какво става вътре, господин известен журналист! — изчурулика тя. — Сигурна съм, че само с появата си ще накараш сърцата на жените да пърхат цяла нощ.

Тя му се усмихна съблазнително и се обърна към приятелката си:

— Лекс, знам, че няма да ти е приятно, но може ли аз да го придружа до почетната маса? Кметът вече го чака.

— Разбира се — отвърна Лекси, доволна, че ще може да остане за минутка насаме с Родни. Тя се обърна към Джеръми и кимна: — Влез с нея. Ще те настигна след малко.

Рейчъл го хвана под ръка и преди той да се осъзнае, го поведе към входа.

— Бил ли си някога в южна плантация, скъпи? — попита го.

— Нямам търпение да огледам наоколо — отвърна Джеръми, питайки се, дали не са го хвърлили на вълците.

Лекси кимна на приятелката си и в отговор Рейчъл й намигна.

Лекси се обърна към Родни.

— Не е каквото си мислиш — започна, но той вдигна ръка да я спре.

— Виж, не е необходимо да ми даваш обяснения. Случвало се е и друг път, нали?

Тя разбра, че й намеква за господин Ренесанс, и първата й реакция беше да му каже, че греши и че този път няма да позволи чувствата да вземат връх, но си спомни, че вече му бе давала такова обещание. Беше му го заявила категорично, когато той я предупреди, че господин Ренесанс няма намерение да остава в града.

— Не знам какво да ти кажа, Родни — започна тя и се ядоса на виновната нотка в гласа си.

— Не е необходимо да казваш нещо.

И наистина не беше необходимо. Те не бяха двойка и никога не са били, но в душата й се зароди странното чувство, че наранява бивш съпруг с още незараснали от скорошния развод рани. Искаше й се да зареже този разговор и да влезе вътре, но едно гласче й напомни, че през последните две години е положила доста усилия да поддържа искрата жива, макар това да бе свързано по-скоро с чувството за сигурност и спокойствие, отколкото с романтични чувства, и му дължеше този разговор.

— Просто исках да ти кажа, че нямам търпение нещата да се нормализират и всичко да тръгне постарому — каза накрая.

— Аз също.

И двамата замълчаха за момент. Лекси му хвърли кос поглед. Искаше й се да се научи да изразява чувствата си с по-възвишени думи.

— Тази вечер Рейчъл изглежда прекрасно, нали? — подхвърли след малко.

Брадичката на Родни опря в гърдите му и когато вдигна глава, за пръв път тази вечер тя забеляза усмивката.

— Да, наистина.

— Знаеш ли дали продължава да излиза с Джим? — попита. Ставаше дума за човека от „Терминикс“, който почистваше домовете им от термити. Миналия уикенд ги бе видяла в зеления му камион с нарисувана огромна мравка. Пътуваха към „Грийнлийв“, явно отиваха на вечеря.

— Не, това отдавна приключи — отвърна той. — Срещнаха се само веднъж. Рейч ми каза, че камионът му вонял на дезинфектанти и цяла вечер кихала.

Въпреки напрежението Лекси се засмя.

— Това може да се случи само на Рейчъл.

— Джим е минало, но Рейч не се предава. Отново е на коня, както казват.

— Но ми се струва, че трябва да подбира конете си. Или поне да избягва онези с големи мравки по тях.

Той се засмя и закима, сякаш си мислеше същото. Погледите им се срещнаха. Лекси побърза да отмести очи и нервно прибра един кичур зад ухото си.

— Добре, Родни. Мисля, че трябва да влизам — каза.

— Разбирам — отвърна той.

— Ти няма ли да дойдеш?

— Не съм сигурен. Не мисля да оставам дълго. Още съм на повикване. Районът е прекалено голям за един човек, а в момента само Брус е на работа.

Тя кимна.

— Добре. Ако не се видим повече тази вечер, искам да ти кажа да се пазиш, чу ли?

— Добре, Лекси. Довиждане.

Тя тръгна към вратата.

— Лекси?

— Да? — обърна се тя.

Родни преглътна.

— Между другото, ти също изглеждаш прекрасно.

Сърцето й се сви, като долови тъгата в гласа му, и очите й се насълзиха.

— Благодаря — отвърна.

Рейчъл и Джеръми тръгнаха през тълпата. Докато се промъкваха покрай стените, Рейчъл му показа портретите на различни членове на рода Лоусън и той откри поразителна прилика не само между тези от едно поколение, но и като цяло. Мъжете притежаваха определена женственост, а жените го изненадаха с мъжките си черти. Имаше чувството, че художниците бяха използвали един и същи модел.

Той оцени старанието на Рейчъл да го държи настрани от събралите се в центъра на залата, но въпреки че ръката й продължаваше да стиска неговата, се чувстваше не на място тук. Хората го зяпаха като извънземен, обсъждаха го и независимо че вниманието им го ласкаеше, той не се чувстваше готов да се смеси с тях. Нейт бе положил невероятни усилия да събере няколко души, за да полеят появата му по телевизията, а тук беше пълно с хора, дори без обещание за почерпка.

В малките градове на Америка, където хората играеха бинго, боулинг и гледаха повторенията на „Матлок“ по Ти Ен Ти, нещата явно бяха различни. Не беше виждал толкова сини коси и полиестер от… всъщност — никога. Докато размишляваше върху разликите, Рейчъл стисна ръката му и попита:

— Готов ли си, скъпи? Време е за шоу.

— Какво шоу?

Тя се вгледа в увеличаващата се група хора пред тях:

— Ехо, кмете Джъркин, как сте? — извика след малко, пускайки в ход холивудската си усмивка.

Том Джъркин като че ли беше единственият човек в залата, който се потеше обилно. Голото му теме лъщеше на силната светлина. Дори и да се изненада, че вижда Джеръми не с Лекси, а с Рейчъл, той не го показа.

— Рейчъл, изглеждаш зашеметяващо. Впрочем, както винаги. Виждам, че запознаваш нашия гост със славното минало на този дом.

— Опитвам се.

— Браво, браво! Радвам се да го чуя.

Те размениха още няколко думи и Джъркин мина на темата:

— Съжалявам, че ще прекъсна разходката ви из миналото, но се надявам да не ми се разсърдиш, скъпа — започна любезно и се обърна към Джеръми: — Хората нямат търпение да открием вечерта.

— Нямам нищо против — кимна Джеръми. В същия миг кметът хвана ръката му и го поведе през тълпата.

Хората замълчаха и се разделиха на две като Червено море пред Мойсей. Някои гледаха с широко отворени очи, други се опитваха да видят по-добре, всички ахкаха, охкаха и шепнеха високо: „Ето го, сигурно е онзи там“.

— Не мога да ти опиша колко се радваме, че най-после се появи — каза кметът, докато се усмихваше широко на публиката. — Бях започнал да се тревожа.

— Няма ли да е по-добре да изчакаме Лекси? — попита Джеръми, полагайки усилия да не се изчерви.

Цялата тази работа, особено с ескорта на кмета, сякаш беше английската кралица, му се видя някак прекалено южняшка и доста притеснителна.

— Вече говорих с нея. Тя ще ни чака там.

— Къде е това „там“?

— Там, където ще се запознаеш с останалите от Градския съвет, разбира се. Вече познаваш Джед и Тъли, но има и още. Хората от общината също те чакат. И те като мен са много развълнувани от посещението ти. Много, много развълнувани. И всички имат по една история за духове. Нали си носиш диктофона?

— В джоба ми е.

— Добре, добре. Радвам се да го чуя. И… — той премести поглед от тълпата към Джеръми — разбрах, че довечера ще ходиш на гробището?

— Да, и като стана дума, исках да попитам…

Кметът продължи напред, сякаш не го бе чул, кимайки и махайки на хората.

— Като кмет на този град ти казвам да не се плашиш от нашите духове. О, гледката наистина е страховита, може да изплаши дори и слон. Но досега никой не е пострадал, като изключим Боби Лий Хауард, който заби автомобила си в пътния знак. Но това не беше под влияние на видяното там, а по-скоро резултат от изпиването на едно стекче бира, преди да седне зад волана.

— Разбирам — каза Джеръми и имитирайки кмета, започна да кима и да маха с ръка към тълпата. — И ще се опитам да го запомня.

Лекси го чакаше при хората от Градския съвет и той си отдъхна, когато тя дойде при него и го представи на местния елит. Хората, с изключение на Джед, разбира се, който, скръстил ръце пред гърдите си, гледаше мрачно, се държаха мило и приятелски. Джеръми се усмихваше на всички, но не изпускаше Лекси от поглед. Тя беше разсеяна, мислите й сякаш не бяха тук и той се запита какво ли бе станало между нея и Родни.

Но през следващите три часа не успя нито да разбере, нито дори да се отпусне, защото тържеството приличаше повече на политическо събрание от миналия век. След като се запозна с членовете на Градския съвет (подготвен от кмета, всеки един от тях, с изключение на Джед му обеща „най-интересната история за нашите духове“ и му напомни, че „туризмът е много важен за града“), гостът бе качен на сцената, над която бе закачена дълга лента с надпис: „Добре дошъл, Джеръми Марш“.

Всъщност това не беше сцена, а дълга дървена пейка, покрита с лъскава лилава покривка. Наложи му се да ползва стол, за да се качи върху нея, същото направи и кметът Джъркин, и двамата се изправиха пред море от непознати лица. Залата постепенно утихна и кметът изнесе пространна хвалебствена реч, оценявайки високо професионализма и честността на Джеръми, сякаш двамата се познаваха от години. Не пропусна да отбележи участието му в „Най-гледаното време“ — това предизвика вече познатите усмивки, кимания и махания — и изброи по-известните му статии, наблягайки на онази в „Атлантик Монтли“, свързана с производството на биологично оръжие във Форт Детрик. Макар понякога да объркваше имена и термини, Джеръми трябваше да признае, че човекът си бе написал домашното и определено притежаваше дарбата на ласкател. В края на речта си кметът му поднесе ключа на града и квартет „Шараните“, изправени на съседната маса, изпяха три песни: „Каролина ин май майнд“, „Ню Йорк, Ню Йорк“ и най-актуалната за случая, онази от филма „Ловци на духове“.

Изненадващо „Шараните“ се оказаха доста добри, макар за него да си остана загадка как успяха да се качат на масата. Хората явно ги обичаха и в един момент Джеръми се хвана, че дори и той се наслаждава на песента. А когато застаналата сред публиката Лекси му намигна, всичко му се видя още по-нереално.

След музикалната част кметът го поведе към другия ъгъл на залата и го настани в удобен старинен стол. Накара го да включи диктофона си и той прекара остатъка от вечерта в слушане на истории за срещата на този и онзи с духовете в гробището. Кметът подреди хората на опашка и докато чакаха да стигнат до него, те заговориха възбудено помежду си, сякаш щеше да им даде автограф.

За съжаление повечето истории си приличаха като две капки вода. Всички твърдяха, че са виждали светлините, но всеки от тях ги описваше по различен начин. Едни се кълняха, че приличат на хора, други ги оприличаваха с мълнии. Един човек каза, че изглеждали като костюм за Хелоуин, имало дори и плащ. Най-оригиналното описание беше на едно момче на име Джо. То заяви, че е виждало светлините пет-шест пъти и авторитетно ги определи като копие на светещата реклама на супермаркети „Пигли-Уигли“ на шосе 54 близо до Вансбъроу.

Лекси беше непрекъснато пред погледа му, говореше ту с този, ту с онзи из залата. Двамата бяха ангажирани с други хора, но очите им се търсеха и когато се срещнеха, тя му се усмихваше заговорнически, сякаш двамата си имаха някаква своя смешна тайна, и вдигаше вежди, сякаш искаше да каже: „Видя ли в какво се забърка?“.

Загледан в нея, той си помисли, че Лекси не прилича на нито една от жените, с които бе излизал напоследък. Тя не криеше мислите си, не се опитваше да го впечатли, нито се вълнуваше от успехите му. Приемаше го такъв, какъвто беше днес, без да оценява миналото, нито да предвижда бъдещето.

Мария беше същата и това беше една от причините да се ожени за нея. Когато правиха любов за пръв път, в него се разрази истинска буря от чувства, но онова, което го убеди, че тя е точният човек, бяха дребните неща: липсата на претенции към хората около нея, спокойствието, с което говореше с него, когато грешеше, търпението, с което го изслушваше, докато той крачеше нервно из стаята, опитвайки се да реши един или друг проблем. С Лекси се познаваха от два дни, но беше убеден, че стига да поиска, тя би се справила отлично. Докато я гледаше сега, установи, че тя харесва съгражданите си и се интересува от онова, което й говорят. Не бързаше да прекрати разговорите и се смееше с глас, когато някой я забавляваше. Прегръщаше някого, слагаше ръка на рамото на друг или казваше тихо: „Радвам се да те видя тук“. Не се смяташе за нещо повече от тях и с поведението си напомни на Джеръми за лелята на празничната вечеря, която в края на вечерта се оказва най-популярна, защото не мисли за себе си и прави всичко, за да достави удоволствие на другите.

След няколко минути той стана от масата да се поразтъпче. Лекси се приближи до него със съблазнително поклащане на ханша. Докато я гледаше, за миг му се стори, че това не се случва сега, а някъде в бъдещето, на друго скромно събиране от дълга поредица вечери в този малък град на юга по средата на нищото.