Светлинка в нощта

17.

Застанал на верандата на „Хърбс“, Джеръми чакаше Алвин да приключи разговора с Рейчъл и поглеждаше нервно часовника. Приятелят му беше във вихъра си и доколкото можеше да види, младата жена не бързаше да се сбогува с него, което обикновено се смяташе за добър знак. Според него Рейчъл просто се опитваше да бъде любезна, обаче Алвин не разчиташе правилно сигналите. Но той по принцип не умееше да ги разчита.

Двамата на верандата най-после се разделиха и Алвин дойде при него с широка усмивка на лицето, сякаш забравил напълно за снощните си премеждия. И вероятно беше така.

— Видя ли това? — прошепна, когато се приближи достатъчно. — Мисля, че тя ме харесва.

— Че защо да не те харесва?

— Именно — съгласи се Алвин. — Човече, тя е страхотна. Толкова интересно говори! Акцентът й е… много секси.

— За теб всичко е секси.

— Не е вярно. Може да не са много, но някои неща не са секси.

Джеръми се усмихна.

— Може би ще я видиш довечера на танците. Ще имаме време да изкараме няколко танца, преди да отидем на гробището.

— Довечера ще има танци?

— Да. В старата фабрика за тютюн. Доколкото съм запознат, целият град ще е там. Няма начин тя да не дойде.

— Екстра! — Алвин потри доволно ръце и докато слизаше по стълбата, измърмори като че на себе си: — Странно, защо не ми спомена.

Рейчъл разсеяно подреждаше поръчките си и докато двамата нюйоркчани напускаха ресторанта, се замисли за новия гост.

Когато го видя да сяда до нея в „Лукилу“, го прие резервирано, но щом й спомена защо е в града и че е приятел на Джеръми, двамата заговориха и през следващия половин час той й разказваше за Ню Йорк. По думите му големият град беше истински рай. Тя му каза, че има желание един ден да отиде и да го види, и той веднага написа телефонния си номер на корицата на бележника й със заръката непременно да му се обади. Дори й обеща да й намери билети за шоуто на Реджис и Кели.

Жестът му я поласка, но тя беше наясно, че няма да му се обади. Не обичаше татуировките и въпреки че нямаше голям късмет с мъжете, си бе обещала никога да не излиза с мъж, който имаше повече обици на ухото си от нея. Но това не беше единствената причина да не проявява интерес към него. Трябваше да си признае, че Родни също имаше пръст в тази работа.

Родни посещаваше често „Лукилу“, следеше никой да не се качва в колата си пиян и всеки в града знаеше, че ако се заседи по-дълго в таверната, неминуемо ще го срещне. Той влизаше, обикаляше бара, поздравяваше приятелите си и ако му се стореше, че някой е прекалил, му го казваше, като предупреждаваше, че ще мине по-късно да провери къде е автомобилът му. Ако му се стореше, че думите му стряскат човека — а това се случваше често, защото някои хора не можеха да спрат след първото питие — той добавяше по-меко, че с удоволствие ще го откара до дома. Това беше неговият начин да пази улиците от пияни шофьори и през последните две години не бе арестувал нито един за шофиране в нетрезво състояние. Дори и собственикът на бара постепенно свикна и беше доволен от посещенията му. В началото се оплакваше от разходките на заместник-шерифа, но понеже никой друг не възразяваше, в крайна сметка го прие и дори му се обаждаше сам, когато мислеше, че някой в бара има нужда от придружител до дома си.

Миналата вечер Родни дойде и веднага забеляза Рейчъл на бара. Преди обикновено й се усмихваше и сядаше за малко при нея, но снощи тя говореше с Алвин и когато вдигна поглед към него, й се стори, че вижда болка в очите му. Реакцията му беше неочаквана и отмина толкова бързо, колкото бързо бе дошла. Изведнъж той се ядоса. Тя си помисли, че ревнува от непознатия, и затова побърза да си тръгне веднага, след като Родни излезе от бара. Докато караше към дома си, прехвърли няколко пъти цялата сцена в главата си, опитвайки се да разбере дали наистина е видяла ревност в очите му, или си е въобразила. Преди да заспи, си каза, че няма нищо против, ако Родни наистина ревнува.

И си помисли също, че за тях може би все още имаше надежда.

Джеръми и Алвин взеха колата на Алвин от паркинга до „Лукилу“ и се прибраха в „Грийнлийв“. Операторът се изкъпа, Джеръми се преоблече и през следващите няколко часа му разказа всичко научено досега. Това му даде възможност да се освободи от неприятните мисли. Съсредоточи се върху работата и остави тревогата за Лекси на заден план.

Както го бе уверил Алвин, кадрите от миналата нощ бяха изключителни. Особено като ги сравни със своите. Кристално ясният образ и наситените цветове в комбинация с бавния плейбек им позволиха да видят детайли, пропуснати от него в бързината. Имаше и два панорамни кадъра, които можеха да се стопират, за да дадат възможност зрителят да разбере по-добре какво точно вижда.

След това, използвайки намерената в библиотеката информация, Джеръми започна да обяснява видяното на екрана. Но докато отбелязваше детайлите — трите версии на легендата, картите, графика на влаковете и на плавателните съдове, строителните проекти, бележките за каменните кариери и какво ли още не — Алвин започна да се прозява. Подробностите от журналистическата работа на приятеля му се струваха досадни и след кратък спор той успя да убеди Джеръми да го откара до фабриката за хартия, за да види мястото с очите си. Там те огледаха двора и натоварения върху платформите дървен материал и нещата постепенно започнаха да му се изясняват. По обратния път за града Джеръми му показа къде щяха да снимат тази вечер. После се отправиха към гробището, за да може Алвин да заснеме мястото през деня.

Докато той разполагаше камерите, Джеръми тръгна между гробовете. Тишината отново го накара да се замисли за Лекси. Спомни си прекараната с нея нощ и за кой ли път се запита какво я бе накарало да стане от леглото още по тъмно. Тя отричаше, но той усещаше, че съжалява за случилото се между тях, само не можеше да разбере защо.

Подозираше, че е свързано с неговото заминаване, но нали й бе повторил няколко пъти, че ще намери начин да се справят с това? Наистина, те не се познаваха добре, но за краткото време, прекарано заедно, той бе научил достатъчно, за да е сигурен, че ще я обича винаги. Само трябваше да си дадат шанс.

Алвин беше прав. Колкото и да се тревожеше за Дорис, беше ясно, че цяла сутрин си бе търсила извинение, за да избяга от него. Само не можеше да разбере дали постъпваше така, защото беше влюбена и смяташе, че е по-лесно да се раздели с него сега, преди нещата между тях да се задълбочат, или не го харесваше и не искаше да си губи времето с него. Снощи можеше да се закълне, че изпитва същите чувства като него. Но сега…

Колко много му се искаше да прекара следобеда с нея, да изслуша всичките й тревоги и да се опита да я успокои; да я вземе в прегръдките си, да я целуне, да я увери, че любовта им има бъдеще, без значение какво щеше да му струва това. Искаше да й каже, че не може да си представи живота си без нея и че чувствата му са истински. Но най-много от всичко му се искаше да убеди себе си, че тя също държи на него.

Той потърси с поглед Алвин. Приятелят му разтягаше статива за втората камера, потънал изцяло в своя свят и сляп за неговите тревоги. Джеръми въздъхна дълбоко и се огледа. Едва сега осъзна, че се намира в онази част на гробището, където бе изчезнала Лекси при първата им среща. Поколеба се за миг и като се подчини на неясен вътрешен импулс, започна да изследва земята, спирайки на всеки две крачки. Отне му няколко минути, преди да забележи очевидното. Премина през нисък насип и спря пред голяма азалия. Клоните на храста стърчаха във всички посоки, но си личеше, че някой поддържа това място. Джеръми приклекна, отмести цветята, явно донесени от нея онзи ден, и веднага разбра защо Дорис и Лекси не искаха хората да тъпчат тази земя. Загледан в гробовете на Клеър и Джеймс Дарнъл, той не можеше да си обясни как не се бе сетил досега.

На връщане от „Седар Крийк“ той остави Алвин в „Грийнлийв“ да поспи и тръгна към библиотеката. През целия път повтаряше думите, които искаше да й каже.

Пред библиотеката беше по-оживено от обикновено. Непознати хора стояха на тротоара, сочеха към сградата и обсъждаха архитектурата й. Повечето от тях държаха брошурата, която Дорис му бе изпратила в писмото си, и четяха на глас подробностите за строежа и живота на собствениците й.

Вътре приготовленията бяха в пълен ход. Няколко доброволци метяха и бършеха прах, двама от тях слагаха допълнителни лампиони и Джеръми предположи, че когато туристите влязат, щяха да угасят централното осветление, за да придадат на библиотеката атмосфера, близка до историческата.

Той мина покрай стаята с детската литература — там безредието като че ли беше по-малко — и продължи по стълбата към втория етаж. Вратата на кабинета на Лекси беше отворена. Джеръми спря за миг в коридора, пое си въздух и влезе.

Лекси се бе навела под бюрото. Този път то изглеждаше подредено и разчистено. Като всички останали, тя също почистваше работното си място и правеше всичко възможно да скрие пръснатите навсякъде книги. Явно бе решила да ги натика под бюрото.

— Здрасти — поздрави я той.

Лекси надникна над плота.

— Ох, здрасти. — Стана и приглади блузата си. — Опитвам се да направя кабинета малко по-представителен.

— Очакват те напрегнати дни.

— Да. Трябваше да отделя повече време за това. — Тя огледа стаята. — Избрах неподходящ момент за почивка.

Усмихна му се леко, красива дори и в притеснението си.

— На всеки му се случва — отвърна той.

— Да, но не и на мен.

Вместо да отиде при него, тя вдигна купчина книжа и отново се скри под бюрото.

— Как е Дорис? — попита Джеръми.

— Добре е — долетя гласът й отдолу. — Рейчъл се оказа права. Преуморена е, но за утре ще е във форма.

Показа се и взе друга купчина.

— Ако имаш време, може да минеш да я видиш, преди да си тръгнеш. Ще я зарадваш.

Застанал в средата на стаята, той се загледа в нея, омаян от красотата й, но когато осъзна думите й, дойде на себе си и пристъпи към нея. Лекси веднага мина от другата страна на бюрото, като се направи, че не е забелязала движението му.

— Ще ми кажеш ли какво става? — попита той.

Тя взе още няколко неща от плота.

— Просто съм заета — отговори, без да го поглежда.

— Имам предвид какво става с нас?

— Нищо — изрече го с равен глас, сякаш говореха за времето.

— Дори не ме поглеждаш.

Това я накара най-после да вдигне глава и да го погледне в очите. Той усети враждебността й, но не можа да определи дали се сърди на него или на себе си.

— Не знам какво очакваш да ти кажа. Вече ти обясних, че имам много работа. Вярваш или не, но наистина нямам свободно време.

Джеръми остана като вцепенен. Имаше едно-единствено обяснение: тя търсеше повод да се скара с него.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

— Не, благодаря. Имам си помощници — отвърна Лекси и смъкна още една купчина под бюрото. — Как е Алвин? — чу се гласът й отдолу.

Джеръми се почеса по гърба.

— Вече не се сърди на никого, ако питаш за това.

— Чудесно! Вие свършихте ли си работата?

— Почти.

Тя се показа отново, опитвайки се да изглежда много заета.

— Извадила съм ти дневниците, ако искаш да ги погледнеш отново. На бюрото в стаята за редки издания са.

— Благодаря — усмихна се вяло Джеръми.

— И ако ти трябва още нещо, преди да си тръгнеш, да знаеш, че ще съм тук още около час. Обиколката започва в седем, така че трябва да приключиш най-късно в шест и половина, защото после ще изключат централното осветление.

— Нали отделът за редки издания затваряше в пет?

— Понеже утре си заминаваш, реших по изключение да сменя правилата.

— Защото сме приятели?

— Да, точно така — усмихна се механично тя. — Защото сме приятели.

Джеръми излезе от кабинета й и тръгна към малката стаичка. Отново се замисли за разговора им. Не намираше смисъл в ставащото. Срещата им не мина, както се бе надявал. Въпреки ироничния й коментар той очакваше тя да го последва, но сега разбра, че е глупаво да се надява. Ако тази сутрин тя бе страняла от него, сега се държеше, сякаш той е заразноболен.

Разстроен от разговора, Джеръми все пак разсъди логично и си каза, че тя има основателна причина да се държи така. Това хладно отношение беше прекалено, разбира се, но истината беше, че той живееше в Ню Йорк, а тя тук. Снощи, завладян от чувства, той бе успял да излъже себе си, че нещата между тях ще се наредят като по магия. Странното беше, че и сега продължаваше да го вярва. Защото ако двама души се обичат, винаги намират начин да оправят нещата.

Сигурно прибързваше със заключенията, но той винаги действаше по този начин, когато се изправеше пред проблем. Търсеше решение, правеше предположения, опитваше се да чертае дългосрочни планове и да подреди нещата в желаната посока. И очакваше същото от нея.

Но никога не бе предполагал, че тя ще се отнесе с него, сякаш между тях не се е случило нищо. Или по-точно, беше се случило нещо, но тя го виждаше като огромна грешка.

Джеръми седна на бюрото и се зае с купчината дневници пред себе си. Отдели вече прочетените и остави четири, за които не му бе стигнало времето вчера. Нито една от вече прегледаните тетрадки не му беше от полза — в две от тях се споменаваше за погребение в „Седар Крийк“, но нищо повече — и той посегна към първия от непрочетените, без особена надежда. Вместо да започне от първата страница, се облегна назад и започна да го прелиства като се спираше само на отделни пасажи, колкото да разбере дали авторът на дневника е описал собствените си преживявания, или е отразявал и важни за града събития. Този беше на младо момиче на име Ан Демпси и обхващаше периода от 1912 до 1915 година. В по-голямата си част написаното засягаше ежедневието й — кого харесва, какво е яла, какво мисли за родителите и приятелите си. Непрекъснато повтаряше, че никой не я разбира. Ако имаше нещо интересно в дневника на тази Ан, то беше, че тревогите и вълненията й не се различаваха по нищо от тези на съвременните тийнейджъри. Не че не беше интересно, но той нямаше време за това. След малко сложи тетрадката върху купчината с прочетените дневници и посегна към другия.

Следващите два — и двата писани през двайсетте години на миналия век — съдържаха също лични мисли и вълнения. Един рибар бе записвал с точност до минутата приливите и отливите и бе търсил връзка между тях и количеството на уловената риба; вторият беше на една бъбрива учителка на име Гленда. В продължение на осем месеца тя бе записвала подробно всяка стъпка на току-що зародилата се връзка между нея и млад лекар, но освен това бе увековечила отношението си към своите ученици и хората от града. Имаше и няколко отклонения, засягащи обществени събития, красиви описания на плаващи по река Памлико лодки, ходене на църква, игри на бридж и разходка по речната улица в съботния следобед. За „Седар Крийк“ нямаше и думичка.

Джеръми беше сигурен, че последният дневник само ще му загуби времето, но ако се откажеше от него, трябваше да си тръгне, а не искаше да го прави, преди да поговори с Лекси. Вчера щеше да отиде при нея и да изтърси първото нещо, дошло в главата му, но последният остър завой в отношенията им и странното й настроение блокираха съзнанието му и той не можа да измисли какво да й каже.

Как трябваше да се държи? Резервирано? Но все пак трябваше да опита да поговори с нея? Въпреки явното й желание да намери повод да се скара с него? Или да се преструва, че не забелязва поведението й, да приеме, че тя все още се интересува от причината за мистериозните светлини? Да я покани на вечеря? Или да нахлуе в кабинета й и да я вземе в прегръдките си?

Ето какво объркваше една връзка: чувствата. Лекси очакваше той да направи или да каже нещо конкретно в точното време. Не беше честно.

Да, той я обичаше с цялото си сърце и също се тревожеше за бъдещето им. Но докато се опитваше да измисли нещо, тя беше готова да затвори вратата. Джеръми си припомни отново думите й: „Ако имаш време, може да минеш да я видиш, преди да си тръгнеш“. Не „ако имаме време“, не ние, ако имаме…

И какво означаваше последният й коментар? „Да, защото сме приятели“, бе казала с усмивка. Той едва се сдържа да не избухне. „Приятели ли? — трябваше да каже. — След нашата нощ ми казваш, че сме приятели? Това ли съм за теб?“

Но един мъж не казва такива неща на своята любима. Ако искаше да я види пак, не биваше да стига до крайности. Колкото повече мислеше, толкова повече съжаляваше, че не бе отговорил в същия стил. Обръщаш ми гръб? И аз го мога. Искаш да се скараме? Ето ме, готов съм. В края на краищата, не бе направил нищо лошо. Станалото тази нощ зависеше колкото от него, толкова и от нея. Той се бе опитал да й обясни какво чувства, но тя не пожела да го изслуша. Обеща й да намери начин нещата да потръгнат, а тя игнорира напълно темата. И в крайна сметка не той, а тя го поведе към спалнята.

Той стисна устни и се загледа през прозореца. Не, каза си твърдо, повече нямаше да играе игричките й. Ако тя поиска да говори с него — добре. Ако не… така да бъде, нямаше какво да направи. Нямаше намерение да пълзи в краката й и да я моли за милостиня. Всичко беше в нейните ръце. Тя знаеше къде да го намери.

Реши да си тръгне оттук, колкото може по-бързо и да се върне в „Грийнлийв“. Да й даде възможност да реши какво иска. Не желаеше да ходи по петите й като куче и да чака да го отблъснат.

Щом Джеръми напусна кабинета й, Лекси веднага съжали за поведението си. Беше се държала направо грубо. Тя се бе надявала посещението при Дорис да прочисти мислите й, но то само бе отложило неизбежния ход на нещата.

Знаеше от самото начало, че той ще си замине и ще я остави, както бе направил господин Ренесанс, но започнатата от него на плажа приказка бе събудила фантазията и я бе изпълнила с отдавна забравено чувство на щастие. Лошото беше, че за нея приказката продължаваше и беше съвсем естествено да се запита: след като успя да я открие на онова забутано място, след като имаше смелостта да й каже всички онези мили неща, не можеше ли да си намери причина да остане?

Дълбоко в себе си знаеше, че Джеръми се надява тайно тя да тръгне с него за Ню Йорк, но не разбираше кое му даваше основание да мисли така. Не виждаше ли, че тя не се блазни от славата и парите? Нито от бляскавите магазини, от театрите, кината и възможността да си купи тайландска храна късно през нощта? Щастието не зависеше от тези неща. То беше в прекараното с любимия време, във възможността двамата да вървят хванати за ръка и да разговарят, загледани в изгрева на слънцето. Не беше живот, от който да ти се завие свят, но определено беше най-доброто, което светът можеше да предложи. Рецептата беше изпитана. Имаше ли човек, който да каже на смъртното си легло, че му се иска да е работил повече? Или да се е наслаждавал по-малко на прекрасните залези? Или да е прекарал по-малко време със семейството си?

Тя не беше наивна, не можеше да отрече изкушенията на съвременния свят. Но това неистово желание да си известен, да си красив, да присъстваш на бляскави партита, защото „само тогава човек може да бъде щастлив“! За нея това беше пълна глупост, лозунг на отчаянието. Ако не беше така, защо толкова много богати, красиви и известни хора посягаха към наркотиците? Защо не успяваха да задържат брака си? Защо си имаха проблеми със закона? И защо изглеждаха толкова нещастни, когато не бяха пред камерите?

Тя подозираше, че Джеръми е изкушен от блясъка на този живот, но не искаше да си признае. Помисли си го още в мига, когато го видя, и си обеща да не допусне чувствата да замъглят разума й. Въпреки това съжали за поведението си спрямо него. Не беше готова да обсъжда отношенията им, когато той се появи в кабинета й, но все пак можеше, вместо да се крие под бюрото и да твърди, че всичко между тях е наред, да каже нещо нормално.

Да, трябваше да се изясни с него. Колкото и невъзможна да беше тази връзка, Джеръми не заслужаваше това.

„Приятели — скръцна със зъби той. — Защото сме приятели.“ Думите й продължаваха да го ядосват и докато почукваше разсеяно с химикалката по бележника си, той поклати решително глава. Трябваше да приключи работата си тук и да се маха. Разкърши рамене, за да се освободи от напрежението и взе последния дневник. Отвори го и веднага разбра, че е по-различен от другите.

Вместо кратки текстове за лични проблеми дневникът представляваше колекция от есета със заглавие и дата, писани в периода от 1955 до 1962 година. Първото есе разказваше за строителните работи през 1859 година в сградата на епископалната църква на Сейнт Ричард — явно по това време беше пристроявана — когато при изкопаване на основите открили древно индианско селище, наречено Лумби. Есето беше три страници. След него следваше друго за съдбата на цеха за щавене на кожи на Макготън Танъри, построен на брега на Памлико при Бун Крийк през 1794. Третото есе накара Джеръми да вдигне вежди. То представяше мнението на автора за случилото се с жителите на остров Роанок през 1578.

Той си спомни думите на Лекси, че един от дневниците принадлежал на млад любител историк, и прелисти бързо страниците, спирайки на заглавията в търсене на нещо по-близко до неговата тема. Минаваше страница след страница и… изведнъж осъзна, че е видял нещо, но го е подминал. Спря и се върна назад. Прочете заглавието и застина с пръст върху страницата:

Джеръми продължи да чете, затаил дъх. Въпреки че авторът не обясняваше причината за потъването на гробището — без този факт светлините сигурно изобщо нямаше да се виждат — в общи линии заключението му съвпадаше с това на Джеръми. Само че той го бе открил почти преди четирийсет години.

„Четирийсет години…“

Той откъсна лист от бележника си, отбеляза страницата и свали подвързията на дневника да разбере името на автора. Прочете го и веднага си припомни своя пръв разговор с кмета. Сега вече всичко си дойде на мястото.

Авторът на есетата се казваше Оуен Джъркин.

Дневникът принадлежеше на бащата на кмета Джъркин. Според неговите думи „баща ми знаеше всичко за това място“. Оуен бе разбрал каква е причината за светлините. И естествено, бе казал на сина си. Следователно кметът знаеше, че в тях няма нищо свръхестествено, но му бе представил нещата различно. Което означаваше, че го бе лъгал през цялото време, за да го използва и чрез неговите материали да привлече повече туристи.

И Лекси…

Когато Джеръми дойде за пръв път в библиотеката, тя му намекна, че отговорът може да се крие в един от дневниците. Значи беше чела дневника на Оуен Джъркин. Но го бе лъгала от самото начало, играейки играта на кмета.

Той се зачуди колко ли хора в града знаеха истината. Дорис знаеше ли? Може би. Не, не може би, поправи се бързо, със сигурност знаеше. При първия им разговор му заяви, че не вярва в духове. Всъщност нямаше как да не знае, Лекси й беше внучка, но и тя като кмета и Лекси, не му каза за какво става дума.

Какво означаваше това? Че цялата работа беше една шега: писмото, проучването, партито. При това за негова сметка.

И ето че Лекси се оттегляше, но не преди да му разкаже как Дорис я завела като малка на гробището да види духовете на родителите си. И онова мило подмятане, че майка й и баща й сигурно искат да се запознаят с него.

Съвпадение?

Или хитро скроен план?

И начина, по който се държеше сега…

Сякаш искаше той да си замине. Сякаш не чувстваше нищо към него. Защото знаеше какво ще стане…

Всичко ли беше планирано? И ако беше така, защо?

Джеръми грабна дневника и тръгна към кабинета на Лекси, твърдо решен да получи отговори. В яда си не забеляза, че затръшна със сила вратата, нито обърна внимание на доброволците, които се втренчиха в него, любопитни да разберат какво става. Вратата на кабинета на Лекси беше открехната, той я разтвори със замах и влезе.

Купчините с книги и документи вече бяха скрити, тя държеше мебелочистител и търкаше до блясък плота на бюрото. Усетила присъствието му, вдигна глава и видя протегнатата ръка на Джеръми с дневника в нея.

— О, здрасти — усмихна се принудено тя. — Тъкмо приключвам с чистенето.

— Можеш да приключиш и с представлението — прониза я с поглед той.

Въпреки разстоянието усети гнева му и инстинктивно прибра косата зад ухото си.

— За какво говориш?

— За това. — Вдигна дневника към очите й. — Чела си го, нали?

— Да — отвърна простичко тя, разпознавайки дневника на Оуен Джъркин.

— Знаеш ли, че там има пасаж, обясняващ светлините в гробището?

— Да — потвърди отново тя.

— Защо не ми каза?

— Опитах се. Казах ти за дневниците, когато дойде за пръв път в библиотеката. Спомням си съвсем ясно, че ти казах, че може би ще намериш търсените от теб отговори в тях.

— Не ме разигравай повече — присви очи Джеръми. — Ти знаеше добре какво търся.

— И го намери — извиси глас тя. — Не виждам къде е проблемът.

— Проблемът е, че ми изгубихте времето. Този дневник съдържа отговора. Няма никаква мистерия. И никога не е имало. И ти си част от тази игра.

— Каква иг…

— Не си прави труда да отричаш — прекъсна я той и вдигна дневника пред очите й. — Държа доказателството в ръцете си. Ти ме излъга. Излъга ме, без да ти мигне окото.

Лекси усети как гневът й се надига и изпълва думите й с жлъч.

— Затова ли дойде в кабинета ми? За да ме обвиняваш?

— Ти си знаела — извика той.

Тя сложи ръце на кръста си.

— Нищо не съм знаела.

— Нали си го чела?

— И какво от това? — сопна се. — Чела съм и статията във вестника. И още много статии. Откъде да знам, че Оуен Джъркин е прав? Доколкото знам, написаното е просто едно предположение, като всички останали. Да не говорим, че темата не ме интересува. Наистина ли мислиш, че някога съм жертвала повече от минута да мисля за това, преди ти да се появиш? Светлините не ме интересуват. И никога не са ме интересували. Ти си по разследванията. И ако беше прочел този дневник преди два дни, ти също нямаше да си сигурен, че именно това е верният отговор. И двамата знаем, че си провел собствено разследване.

— Това не е важно — каза той, игнорирайки очевидния факт. — Важното е, че цялата работа е измама. Обиколката, легендата, призраците — капан за глупаци.

— За какво говориш? Обиколката е на исторически домове в града. Наистина, тази година добавиха и гробището, но какво толкова? Хората ще имат един приятен уикенд в средата на най-скучния сезон — зимата. Никой няма да бъде измамен, никой няма да пострада. Хайде де, наистина ли мислиш, че хората са толкова глупави да вярват в духове? Повечето от тях говорят за това просто, защото е забавно.

— Дорис знае ли? — прекъсна я отново той.

— За кое? За дневника на Оуен Джъркин ли? — Тя поклати глава, ядосана, че той не искаше да я слуша. — Откъде може да знае, за бога?

— Ето това не мога да разбера. — Джеръми вдигна пръст като учител срещу ученик. — Ако не искаш гробището да е част от обиколката и ако Дорис също не иска, защо не отидете в редакцията на вестника и не кажете истината? Защо ме намесвате във вашите игрички?

— Аз лично никога не съм искала да те намесвам. И това не е „игричка“, а безобиден уикенд. Няма защо да го превръщаш в измамата на века.

— Не аз го правя измамата на века, а ти и кметът.

— Значи станах от лошите, така ли?

Джеръми не отговори, само присви очи към нея.

— Тогава защо ти дадох да прочетеш дневниците? Защо не ги скрих от теб?

— Не знам. Може би е свързано с тетрадката на Дорис. И двете ми я навирате в ръцете от първия ден. Може да си мислела, че няма да стигна до този дневник, и си забъркала цялата история.

— Само да се чуеш колко си смешен! — каза тя и наведе глава, зачервена от гняв.

— Не, просто се опитвам да разбера в какво съм се забъркал.

Тя вдигна ръце, опитвайки се да го спре.

— Не искам да слушам повече.

— Сигурен съм, че не искаш.

— Просто си върви — изсъска тя и сложи мебелочистителя в чекмеджето на бюрото. — Ти не принадлежиш на това място и аз не искам да говоря повече с теб. Върни се в твоя свят.

Той скръсти ръце.

— Най-после си призна какво си мислиш цял ден.

— А, сега започна да четеш мисли.

— Не. Няма нужда да чета мисли, за да разбера защо се държиш така още от сутринта.

— Добре. Нека аз да се опитам да прочета твоите мисли — извика Лекси. Беше й дошло до гуша от обвиненията му, беше й дошло до гуша от него. — Нека да ти кажа какво виждам аз.

Усети, че е повишила тон, сигурно я чуваха из цялата библиотека, но не й пукаше.

— Виждам човек, който знае какво да каже, за да се хареса на другите, но когато стане дума да докаже думите с дела, се оказва, че не вярва в тях.

— Какво трябва да значи това?

Тя закрачи из стаята.

— Какво ли? Да не мислиш, че не знам, че мислено вече си в Ню Йорк? Това тук е само една спирка по пътя ти. Бас държа, че дълбоко в себе си се чудиш как може човек да живее в тази пустош. И въпреки сладките ти приказки вчера, мисълта, че можеш да останеш тук, ти се струва смешна.

— Не съм казвал, че ще остана.

— Не беше нужно — извика тя, бясна от самодоволното му поведение. — Когато говорех за саможертва, бях абсолютно сигурна какво е мнението ти. Ти си мислеше, че аз трябва да я направя. Да напусна семейството, приятелите и дома си, защото Ню Йорк е много по-добър град за живеене. Да постъпя като послушна малка женичка, да последвам съпруга си, където и да реши да отиде. Мога да се обзаложа, че изобщо не ти е минало през ума ти да напуснеш дома си.

— Преувеличаваш.

— Така ли? За какво? За това, че очакваш да тръгна с теб? Или си планирал утре да се отбиеш в някоя агенция за недвижими имоти? Ето, позволи ми да ти улесня живота. — Грабна телефона и му подаде слушалката. — Офисът на госпожа Рейнолдс е от другата страна на улицата. Сигурна съм, че с удоволствие ще ти покаже няколко къщи, ако си готов да купуваш.

Джеръми остана загледан в нея. Не можеше да отрече обвиненията й.

— Защо мълчиш? — Тресна слушалката върху вилката тя. — Да не би да си прехапа езика? Отговори ми, моля ти се, какво имаше предвид, като каза, че ще измислим начин да запазим връзката ни? Дали не си представяше, че ще седя тук и ще чакам да намериш време да отскочиш за една-две нощи, без реална възможност да бъдем заедно? Или ще използваш тези твои посещения да ме убедиш, че правя огромна грешка, като кисна тук, че си губя времето и е много по-добре да те последвам? — В думите й имаше толкова болка и гняв.

Дълго време никой от тях не проговори.

— Защо не ми каза това снощи? — попита накрая той. Гласът му звучеше глухо и нещастно.

— Опитах се — отвърна тя. — Но ти не искаше да слушаш.

— Тогава защо… — Той остави въпроса недовършен, но смисълът му беше кристално ясен.

— Не знам — въздъхна тя и сведе поглед. — Ти си хубав мъж. Прекарахме два чудесни дни… просто бях в такова настроение.

Джеръми се взря в нея.

— Това ли беше за теб? Едно добро прекарване на времето?

— Не — призна Лекси, съзирайки болката в очите му. — Не и последната нощ. Но това не променя факта, че всичко свърши.

— Значи се отказваш?

— Не! — извика тя и с изненада усети сълзите в очите си. — Не прехвърляй вината върху мен. Ти си този, който си тръгва. Ти нахлу в живота ми и го обърка. Аз си живеех съвсем спокойно, преди да се появиш. Бях доволна от живота си. Не можех да кажа, че съм щастлива, може би малко самотна, но доволна. Обичам си работата. Обичам да посещавам Дорис и да виждам, че е добре. Обичам да чета приказки на децата. Дори обичам нашата туристическа обиколка, въпреки че ти ще се опиташ да я изкараш нещо глупаво, за да блеснеш по телевизията.

Те стояха един срещу друг като препарирани. Всички думи бяха изречени. Всичко бе изкарано на светло и двамата се чувстваха изцедени.

— Недей така.

— Как? Да говоря истината ли?

Без да изчака отговора му, тя грабна якето и чантата си и тръгна към вратата. Джеръми се отдръпна да й направи път и тя мина покрай него, без да каже нито дума повече. Вече беше в коридора, когато той най-после събра сили да заговори:

— Къде отиваш?

Лекси направи още една крачка, преди да спре. Въздъхна и се обърна.

— У дома — отвърна тихо. Изтри една сълза и изправи рамене. — Както ще направиш и ти.