Светлинка в нощта

12.

— Как е, човече? — извика Алвин в слушалката. — Как ти се отразява животът на Юг?

Въпреки пращенето и статичния шум приятелят му се чуваше забележително добре.

— Всичко е наред. Обаждам се да те питам имаш ли още желание да дойдеш и да ми помогнеш.

— Вече си събирам багажа — отвърна операторът леко задъхано. — Нейт ми звънна и ми разказа всичко. Ще се видим късно вечерта в „Грийнлийв“. Нейт ми резервира бунгало. Самолетът излита след два часа. Да знаеш, че нямам търпение. Още няколко дни в този ад и ще откача.

— За какво говориш?

— Не четеш ли вестници там? Не гледаш ли новини?

— Разбира се, че чета. Хванал съм „Бун Крийк Уикли“ още от първия му брой.

— Какво?

— Няма значение — каза Джеръми. — Не е важно.

— Аха. Ами, след като ти замина, тук се развилня страшна буря — информира го Алвин. — Ама като ти казвам буря, представяй си буря на Северния полюс. Онази на нос Рудолф ряпа да яде. На практика Манхатън е погребан под тонове сняг. Имаш късмет, че се измъкна навреме. Днес е първият ден, в който самолетите се връщат към графика си. Трябваше да се обадя на две места, за да си осигуря билет. Как може да не си чул за това?

Докато той му разказваше, Джеръми влезе в интернет и намери канала за времето. Североизточната част на картата беше скрита под бяло одеяло.

„Д’ре — каза си. — Кой би помислил?“

— Бях много зает, затова съм пропуснал.

— Според мен направо си се крил — заяви приятелят му. — Както и да е, дано тя да си заслужава.

— Какви ги говориш?

— Не ме баламосвай сега. Все пак приятели сме. Нейт беше изпаднал в паника, че не може да се свърже с теб, сега се оказа, че не си чел вестници и дори не си гледал телевизия. И двамата знаем какво означава това. Винаги правиш така, когато срещнеш някоя нова.

— Виж, Алвин…

— Хубава ли е? Бас държа, че е ослепителна. Винаги обираш каймака. Направо ме побъркваш.

Джеръми се поколеба, но в края на краищата се предаде. Приятелят му щеше да дойде, така или иначе щеше да разбере.

— Да, хубава е. Но не е, каквото си мислиш. Ние сме просто приятели.

— Естествено — засмя се Алвин. — Но какво е приятелство за теб и какво за мен? Предполагам, че има малка разлика.

— Не и този път — възрази Джеръми.

— Я ми кажи, тя има ли сестра? — попита го Алвин, без да обръща внимание на възраженията му.

— Няма.

— Но сигурно има приятелки? Знаеш, че не си падам по грозниците…

Джеръми усети, че главоболието му се връща. Повиши тон и каза ядосано:

— Виж, не съм в настроение за такива разговори, ясно?

Алвин замълча за момент.

— Хей, какво ти става? — попита след малко. — Само се шегувам.

— Не ми харесват такива шеги.

— О, ти я харесваш, нали? Имам предвид, че я харесваш много.

— Казах ти, че сме само приятели.

— Боже, не мога да повярвам! Ти си се влюбил.

— Не съм — измънка Джеръми.

— Хей, приятел, познавам те, недей да отричаш. Но това е супер. Малко е шантаво, но е супер. Жалко, но трябва да затварям, иначе ще си изпусна полета. Трафикът е ужасен, както можеш да си представиш. Нямам търпение да видя коя е тази, която най-после надяна примката на шията ти.

— Не ми е надянала никаква примка! — избухна Джеръми. — Не ме ли слушаш какво ти казвам?

— Слушам те много внимателно — отвърна Алвин. — И чувам нещата, които премълчаваш.

— Както и да е. Кога пристигаш?

— Предполагам, че ще е някъде към седем вечерта. Ще ме чакаш, нали? Дотогава можеш да поздравиш дамата от мен. Предупреди я, че нямам търпение да се запозная с нея и с нейните приятелки…

Джеръми прекъсна разговора, без да даде възможност на приятеля си да довърши, и прибра телефона в задния си джоб.

Съжали, че го бе включил. Решението да го изключи беше взето подсъзнателно, но определено се основаваше на факта, че и двамата му приятели понякога проявяваха склонност да го изкарват от нерви. Първо Нейт — енергийният Бъни — преследващ неуморно всяка възможност за слава. А сега и това.

Алвин не се постара да чуе какво му казва. Двамата бяха приятели от години, често прекарваха петъчните вечери из баровете в търсене на жени и говореха с часове за живота, докато изпиваха литри бира. Може би това беше причината Алвин да вярва, че го е преценил правилно. Но не беше. Защото просто нямаше как да бъде.

Фактите сами говореха за себе си. Първо, Джеръми не се бе влюбвал от години, но все още помнеше как се бе чувствал в такива моменти и без съмнение би разпознал чувството. Но в момента нямаше усещането, че е в подобно състояние. Второ, имайки предвид, че едва познава жената, идеята му се стори пълен абсурд. Дори и неговата силно емоционална майка, италианка по рождение, не вярваше, че любовта може да разцъфти за една нощ. И тя като братята и снахите му мечтаеше той да се ожени и „да си седне на задника“, но ако се появеше на вратата й с новината, че е срещнал жената на своя живот преди два дни, тя щеше да го подбере с метлата, да го наругае на италиански и да го замъкне в църквата, убедена, че има нужда да изповяда греховете си.

Майка му познаваше добре мъжете. Съпруга на един и майка на шестима, тя имаше богат опит с тях. Знаеше как мислят те, когато станеше дума за жени, и въпреки че се облягаше повече на здравия разум, отколкото на науката, беше изключително точна в преценките си и винаги бе казвала, че е невъзможно човек да се влюби за два дни. Да, можеше да изпита някакви чувства, но трябваше време те да узреят и да преминат в нещо силно и продължително. Любовта беше най-вече себеотдаване и вяра, че прекараните с другия човек години ще създадат нещо повече от сумата на онова, което двамата биха направили поотделно. И само времето можеше да докаже дали преценката е била правилна.

Но желанието пламваше веднага и именно затова майка му щеше да го подгони с метлата. За нея плътската страст си имаше просто обяснение: двама души разбират, че са съвместими, привличането расте и събужда изконния инстинкт за продължението на рода. Всичко това показваше едно: страстта беше възможна, но любовта към Лекси — недопустима.

Толкова. Случаят беше приключен. Алвин грешеше, Джеръми беше прав и истината за пореден път го правеше свободен.

Той се усмихна доволно, но след миг веждите му се сключиха.

Работата беше там, че той не изпитваше толкова силна страст. Нито тази сутрин, нито преди. Да, желанието да я целуне беше силно, но това, което искаше най-много от всичко, беше да я види. Да бъде до нея. Да разговарят. Да гледа как извърта очи, когато той изтърсва нещо смешно, да усети ръката й в неговата като вчера. Искаше да я види да прибира нервно кичур зад ухото си и да я слуша, докато му разказва за детството си. Искаше да научи как си представя бъдещето, да узнае тайните й.

Но не това беше странното. Най-удивителното беше, че не откриваше скрит мотив за чувствата си. Естествено, не би отказал, ако тя поиска да си легне с него, но не държеше на това, достатъчно му беше да е до нея.

Колкото и да се вглеждаше в себе си, Джеръми не откриваше скрити мотиви. Вече си бе обещал, че никога няма да я поставя в неловкото положение от снощи. Защото беше възхитен от нея. Човек трябваше да притежава голяма доза смелост, за да сподели онова, което тя му разказа в гробището. Повече, отколкото имаше той. Бяха изминали два дни, а все още не бе намерил сили да й каже, че е бил женен.

Но ако не беше любов и не можеше да се нарече страст, какво беше тогава? Само харесване? Харесваше ли я? Разбира се, че я харесваше, но не това бе докоснало сърцето му. А и какво значеше „харесвам“? Неясно понятие. Хората харесваха сладолед. Харесваха да гледат телевизия. Това не означаваше нищо и не обясняваше желанието за пръв път в живота си да разкаже на някого цялата истина за развода си. Братята му не я знаеха, нито родителите му. Но незнайно защо, точно когато гореше от желание да й признае всичко, тя сякаш потъна вдън земя.

Две минути по-късно телефонът му иззвъня. Той погледна дисплея и разпозна номера. Не му се искаше, но знаеше, че трябва да отговори, иначе човекът отсреща можеше да спука някоя артерия.

— Здрасти — каза бодро. — Какво става?

— Джеръми! — изкрещя Нейт. Статичният шум беше толкова силен, че едва го чуваше. — Страхотни новини! Няма да повярваш как ме завъртя шайбата. Тук е пълна лудница. В два часа имаме конферентен разговор с ABC.

— Екстра — отвърна Джеръми.

— Чакай малко. Не те чувам. Връзката е ужасна.

— Съжалявам…

— Джеръми! Там ли си? Чуваш ли ме?

— Тук съм, Нейт…

— Джеръми? — изрева агентът. Явно не го чуваше. — Виж, ако ме чуваш, намери стационарен телефон и ми се обади. В два часа. Кариерата ти зависи от това. Цялото ти бъдеще е заложено на карта.

— Разбрах те.

— Не, това е отвратително — каза Нейт като че на себе си. — Не чувам нищо. Джеръми, ако си ме чул, натисни някакъв бутон.

Джеръми натисна шестицата.

— Браво. Чудесно! В два часа. И виж, бъди себе си. Но без да ставаш саркастичен, ако обичаш. Тези хора не си поплюват…

Джеръми прекъсна връзката. Стана му любопитно колко време ще мине, преди Нейт да разбере, че си говори сам.

Джеръми чакаше. Когато му писна, реши да почака още малко.

Обиколи библиотеката, няколко пъти мина през кабинета на Лекси, погледна през прозореца, търсейки колата й, и всяка минута ставаше все по-неспокоен. Отсъствието й тази сутрин му се струваше лош знак. Направи всичко възможно да убеди себе си, че тревогите му са напразни. Вероятно щеше да се появи всеки момент и той щеше да се смее на глупавите си терзания. Вече бе приключил с разследването и освен да търси забавни случки из все още непрегледаните дневници, не виждаше какво друго може да прави.

„Грийнлийв“ беше извън класацията — не искаше да прекара там и минута повече от необходимото, въпреки че беше започнал да харесва закачалките. Алвин щеше да дойде чак вечерта, а последното нещо, което искаше сега, бе да тръгне из града и да налети на кмета Джъркин. Но, от друга страна, не му се висеше цял ден в библиотеката.

Лекси можеше да бъде малко по-конкретна в бележката си. Да напише кога ще се върне. И къде отива. Джеръми я прочете три пъти, но не можа да намери отговор на въпросите си. Случайна ли беше тази липса на подробности, или добре премерен ход? Нито една от двете възможности не му помогна да се почувства по-добре. Трябваше да се махне оттук, да се разсее, да престане да мисли за най-лошото.

Събра нещата си, слезе долу и спря за миг пред регистратурата. Възрастната дама зад бюрото бе забила поглед в книгата пред себе си. Той застана пред нея и се покашля. Тя вдигна глава и го поздрави с усмивка.

— Добър ден, господин Марш. Видях ви да влизате, но бяхте толкова замислен, че не посмях да ви прекъсвам. Какво мога да направя за вас?

Джеръми оправи папката с бележките под мишницата си и опитвайки се да говори непринудено, попита:

— Случайно да знаете къде е госпожица Дарнъл? Оставила ми е бележка, че излиза, но нямам представа кога ще се върне.

— Странно — погледна го объркано жената и провери календара на бюрото си. — Беше тук, когато дойдох. За днес няма никакви срещи, нито други ангажименти. Проверихте ли в кабинета й? Може да се е заключила вътре. Често го прави, когато документите се натрупат върху бюрото й.

— Проверих — отвърна той. — Случайно да знаете дали има мобилен телефон, за да мога да се свържа с нея?

— Няма телефон, в това съм сигурна. Казвала ми е, че не иска да я безпокоят, когато е навън.

— Разбирам… Извинявайте за безпокойството.

— Мога ли да ви бъда полезна с нещо друго?

— Не — отвърна Джеръми. — Имах нужда от нейната помощ, за да приключа със статията.

— Съжалявам, нямам представа къде е.

— Няма нищо.

— Защо не проверите в „Хърбс“? Може да е отишла да помогне на Дорис за уикенда. Или се е прибрала вкъщи. Човек никога не може да предвиди какво би направила Лекси. Аз отдавна се научих да не се учудвам на нищо, щом е свързано с нея.

— Благодаря все пак. Моля ви, ако дойде, кажете й, че я търся.

Джеръми напусна библиотеката силно обезпокоен.

Преди да тръгне към „Хърбс“, мина през дома на Лекси, но спуснатите завеси на прозорците и липсващата отпред кола говореха, че не си е у дома. Въпреки че в гледката нямаше нищо необикновено и тук, нещо му се стори нередно, и докато се връщаше към града, тревогата му се засили.

Сутрешната суматоха в „Хърбс“ бе отминала и ресторантът тънеше в блажена тишина. В залата имаше само четирима клиенти и с влизането му трима от тях станаха, така че му трябваше само един поглед, за да разбере, че Лекси не е там. Рейчъл почистваше една маса. Щом го видя, му махна с кърпата.

— Добро утро, скъпи — посрещна го тя и се приближи към него. — Малко закъсня, но все ще измислим нещо, ако си гладен.

— Не, благодаря — отвърна Джеръми и пъхна ключовете от колата в джоба си. — Не съм гладен. Случайно да знаеш дали Дорис е тук? Исках да поговоря с нея.

— Отново при мама Дорис, а? — усмихна се тя и кимна през рамо. — Тя е отзад. Ей сега ще й кажа, че я търсиш. Между другото, вчера беше много хубаво. Хората говориха за теб цяла сутрин. Кметът също намина да види дали си тук. Беше много разочарован, когато не те намери.

— На мен също ми беше приятно.

— Да ти направя ли кафе, докато чакаш? Или чай?

— Не, благодаря — отвърна Джеръми.

Тя изчезна към кухнята и минута по-късно, бършейки ръце в престилката си, се появи Дорис. Бузите й бяха изцапани с брашно, но дори от разстояние той видя ясно торбичките под очите й и не пропусна да забележи, че докато приближаваше към него, се движеше по-бавно от обикновено.

— Извинявай, че те посрещам така — каза тя. — Хвана ме точно докато замесвах тестото. Снощната забава ми изпразни хладилника за уикенда и сега трябва да наваксаме, преди утре тълпите да нахлуят.

Джеръми си спомни какво му беше казала Лекси и попита:

— Колко души очаквате за събота и неделя?

— Кой знае? — вдигна тя рамене. — Обикновено идват към двеста души, понякога повече. Тази година с включването на гробището кметът очаква поне хиляда, но за мен си остава загадка колко от тях ще дойдат да закусват и обядват тук.

— Ако се окаже прав, ще имате много работа.

— Неговите сметки винаги излизат криви. Том обича да преувеличава. Много го бива да създава напрежение, за да ни накара да приготвим всичко навреме. Но дори гостите да не са много, нашите хора няма да пропуснат парада в събота за нищо на света. „Светците“ ще бъдат тук и ще бръмчат с колите си наоколо, а децата обичат да ги гледат. Ще има и изложба на домашни любимци. Тази година ще ни е за пръв път.

— Звучи обещаващо.

— Щеше да е по-добре, ако не беше по средата на зимата. На празника на Памлико винаги се събират повече хора, но той е през юни. Тогава пристига и пътуващ цирк. Онези дни могат да ти напълнят джобовете с пари или да те докарат до фалит. Тогава да видиш какъв стрес е! Десет пъти по-натоварено от сега.

— Животът не спира да ме изненадва — усмихна се той.

— Не говори, преди да си видял. Имам чувството, че ще ти хареса.

Дорис го погледна изпитателно. Той замълча. Не знаеше какво да отговори. Рейчъл забърсваше масите някъде зад тях и си бъбреше със скритата в другото помещение готвачка. И двете се смееха на нещо.

— Както и да е — каза Дорис, — радвам се, че мина да ме видиш. Лекси спомена, че ти е разказала за моята тетрадка. Предупреди ме, че не си й повярвал. Ако искаш, можеш сам да се увериш. Ще ти я дам. Тя е тук, в кабинета ми отзад.

— С удоволствие бих хвърлил един поглед — отвърна той. — Тя ми спомена, че в нея си записвала своите случаи.

— Исках всичко да е документирано. Може да не отговаря на твоите представи за дневник, но никога не съм мислила, че някой друг ще я чете.

— Сигурен съм, че ще е интересно четиво. Като говорим за Лекси, виждала ли си я днес? Всъщност една от причините да дойда тук е тя. Днес не се появи в библиотеката.

Тя кимна.

— Да. Тази сутрин дойде у нас. Затова си взех и тетрадката. Каза ми, че снощи двамата сте видели светлините.

— Да.

— И?

— Невероятна гледка. Но както ми каза самата ти, не са призраци.

Тя го погледна доволно.

— Предполагам, че вече си разбрал всичко, иначе нямаше да си тук.

— Така мисля.

— Браво на теб! — Дорис кимна през рамо. — Съжалявам, че не можем да си поговорим повече, но имам много работа. Сега ще ти донеса тетрадката. Кой знае, следващия път може да решиш да напишеш статия за моите невероятни способности.

— Не се знае — усмихна се той. — Може и да напиша.

Докато тя изчезваше през вратата, Джеръми се замисли върху разговора им. Беше много приятен, но в него нямаше нищо лично. Освен това Дорис не отговори на въпроса му къде се намира Лекси. Дори не направи предположение, което го накара да си помисли, че по незнайни причини тя внезапно е решила да не говори за Лекси.

Това не предвещаваше нищо добро. Той се загледа във вратата към кухнята и след малко я видя да идва отново. На устните й играеше същата мила усмивка, но този път стомахът му се сви от нея.

— Ако имаш някакви въпроси — каза тя, докато му подаваше тетрадката, — не се колебай да ми се обадиш. Може да преснимаш, каквото искаш, но те моля, преди да си тръгнеш, да ми я върнеш. Тя е много важна за мен.

— Разбира се — обеща той.

Тя замълча. Не седна, остана права до него и той реши, че това е нейният начин да му покаже, че разговорът е приключен. Но той не мислеше да се предава.

— Още нещо… — започна замислено.

— Кажи?

— Може ли да върна тетрадката на Лекси? Ако я срещна?

— Няма проблем — отвърна тя, — но за всеки случай да знаеш, че винаги можеш да ме намериш тук.

Джеръми долови истината зад думите й и стомахът му се сви още повече.

— Дорис, тя… каза ли нещо за мен, когато се видяхте тази сутрин? — попита я направо.

— Не много. Но ме предупреди, че сигурно ще дойдеш.

— Как ти се стори?

— Лекси… — започна бавно тя, сякаш подбираше думите си — понякога е много трудна за разбиране, така че не мога да ти отговоря на този въпрос. Но съм сигурна, че и да има нещо, ще го преодолее.

— Беше ли ми ядосана?

— Не, в никакъв случай. Определено не беше ядосана.

Джеръми мълчеше, чакаше да чуе повече. Дорис наруши тишината с дълга въздишка. За пръв път, откакто я познаваше, той забеляза възрастта й по бръчиците около очите.

— Джеръми, сигурна съм, че знаеш колко те харесвам — каза тихо тя. — Но ти ме поставяш в неловко положение. Аз съм лоялна към някои хора и Лекси е една от тях.

— Това какво трябва да означава? — попита той с пресъхнало гърло.

— Означава, че знам какво искаш и за какво ме питаш, но не мога да ти отговоря. Мога само да ти кажа, че ако искаше ти да знаеш къде е в момента, щеше да те осведоми.

— Ще я видя ли отново, преди да си тръгна?

— Не знам — отвърна Дорис. — Това зависи от нея.

У него бавно започна да си пробива път мисълта, че тя е заминала някъде.

— Не мога да разбера защо го прави — промълви той.

Възрастната жена се усмихна.

— О, не. Разбираш много добре.

Тя е заминала.

Думите започнаха да се повтарят в главата му като ехо. Пътувайки към „Грийнлийв“, той се опита да анализира трезво фактите. Не изпадна в паника. Джеръми никога не се паникьосваше. Без значение как се чувстваше, без значение колко му се искаше да измъкне от Дорис повече информация, той й благодари за помощта и тръгна спокойно към колата, сякаш не бе очаквал нещо по-различно.

Нямаше никаква причина за паника, напомни си. Не й се беше случило нищо страшно. Просто не желаеше да го вижда повече. Защо не го бе усетил? Защо бе очаквал от нея нещо друго, когато тя от самото начало му показа, че не проявява интерес към него?

Той поклати тава. При това положение не беше учудващо, че бе заминала. За някои неща Лекси имаше модерно мислене, но за други се придържаше стриктно към традицията, сигурно й бе дошло до гуша да възпира прозрачните му намерения. Много по-лесно й се бе сторило да напусне града, вместо да се разправя с нахалник като него.

Какво предстоеше? Или щеше да се върне, или не. Ако се върнеше, всичко щеше да е наред. Но ако не… тогава нещата се усложняваха. Можеше да приеме решението й, но защо да не се опита да я намери? Ако беше добър в нещо, то без съмнение беше намирането на хора. С годините се бе научил да следва нишката чрез полицейски доклади, приятелски разговори и интернет, за да стигне до нечий праг. Но не мислеше, че в случая ще е необходимо. Тя вече му бе дала търсения отговор и той знаеше точно къде да я търси. Би могъл да отиде при нея винаги, стига да поиска.

Тук мислите му спряха.

Това, че знаеше къде е, не му помагаше да разбере какво трябва да направи. Напомни си, че след няколко часа му предстои конферентен разговор, изключително важен за кариерата му, и ако сега тръгнеше след Лекси, надали щеше да намери стационарен телефон по пътя си. Алвин пристигаше днес и тази вечер можеше да се окаже последната мъглива вечер през тези дни. Не се съмняваше, че приятелят му щеше да се справи със заснемането и сам, но утре сутринта двамата трябваше да седнат заедно пред видеорекордера. Освен това тялото му просто плачеше за малко сън. Предстоеше му още една дълга нощ, а всичко го болеше от умора.

Но въпреки всички доводи той не можеше да допусне всичко да приключи така. Искаше да я види още веднъж, трябваше да я види. Тънкият гласец в главата му го закле да не се оставя да го водят чувствата, нашепна му, че ако тръгне да я търси сега, може да провали бъдещето си. Да не говорим, че дори и да я намереше, тя можеше да не иска да говори с него, да го изгони или още по-лошо — да се изплаши от него. Междувременно Нейт като нищо можеше да получи инфаркт, Алвин да побеснее, а надеждите за бъдещето му да изтекат в канала.

Тава или иначе, решението беше взето. Той спря пред „Грийнлийв“ и кимна на себе си. Погледнато от този ъгъл, това беше единственият възможен избор. Неслучайно бе отдал последните петнайсет години от живота си на науката и логичното мислене, все бе научил нещо от това.

Неговата логика показваше, че трябва да отиде и да си стегне багажа.