Светлинка в нощта

2.

Във вторник малко след дванайсет, на другия ден след интервюто за списание „Пийпъл“, Джеръми пристигна в Северна Каролина. Когато заминаваше, в Ню Йорк беше мрачно и студено, очакваше се сняг. Тук, с ясносиньото небе, зимата изглеждаше отдавна отминала.

Според картата, която си купи от магазина за сувенири на летището, Бун Крийк се намираше в окръг Памлико, на сто и шейсет километра от Райли и — ако пътят дотам можеше да се вземе за някакъв показател — далеч от цивилизацията. Релефът от двете страни на пътя беше равен и гол, интересен колкото тесто за палачинки. Фермите бяха разделени от хилави пожълтели борчета и предвид мижавия трафик те бяха единственото, което спасяваше Джеръми от пълната скука.

Все пак трябваше да признае, че не е толкова зле. Поне в онази част с шофирането. Всеки знаеше, че леката вибрация на гумите, ревът на двигателя и високата скорост увеличават притока на адреналин, особено при мъжете (веднъж беше писал статия за това). Животът в града превръщаше притежаването на автомобил в излишен лукс и той не оправдаваше разходите за поддържането му. Предпочиташе да пътува в претъпканото метро или със стари раздрънкани таксита. Придвижването из града беше изнервящо, напрегнато и в зависимост от шофьора на таксито дори опасно за живота, но като кореняк нюйоркчанин той отдавна бе приел това за един от вълнуващите аспекти на града, наричан от него дом.

Мислите му се понесоха към бившата му жена. Мария би харесала това пътуване. В първите години от брака им те често си наемаха автомобил и отиваха в планината или на плаж, доволни да прекарат часове на пътя. Мария работеше като журналист в списание „Ел“ и двамата се бяха запознали на едно парти в редакцията. Когато я попита иска ли да дойде с него до близкото барче за по едно кафе, нямаше представа, че това ще е единствената жена, която някога щеше да обича. В началото дори си бе помислил, че е грешка да я кани на кафе, защото на пръв поглед му се стори, че нямат никакви допирни точки. Тя беше прекалено напориста и емоционална, но после, когато я целуна пред дома й, любовта го помете като ураган.

Впоследствие започна да цени нейната борбеност и безпогрешния й усет за хората, както и способността й да го приема без остатък и без да го съди, независимо дали беше за добро или за лошо. Година по-късно, заобиколени от приятели и роднини, двамата се озоваха в църквата. Тогава Джеръми беше на двайсет и шест, още нямаше своя колонка в „Сайънтифик Американ“, но вече градеше репутацията си на добър и способен журналист. Двамата едва успяваха да плащат наема на малкия си апартамент в Бруклин. За него онези години бяха трудни, но определено най-щастливите в живота му. Смяташе, че бракът им е стабилен, но както се оказа по-късно — бил е изграден върху пясъчна основа. В началото проблемът беше ясен и прост: нейната работа я закотвяше в града, докато той пътуваше непрекъснато в преследване на голямата история. Отсъстваше със седмици и въпреки уверенията й, че може да се справи с това, постепенно бе осъзнала, че няма да издържи дълго. Две години след сватбата, по време на подготовката му за поредното пътуване, тя седна на леглото до него, стисна ръце в скута си и го погледна с големите си кафяви очи.

— Така не става — заяви. Помълча, после продължи: — Ти никога не си вкъщи и това не е честно спрямо мен. Не е честно спрямо двама ни.

— Искаш да напусна ли? — попита той, усещайки надигащата се в гърдите му паника.

— Не, не искам да напускаш, но може да потърсиш нещо по-спокойно. Например в „Таймс“. Или в „Поуст“. Може и в „Дейли Нюз“.

— Това няма да продължи вечно — защити се той. — Още малко и ще уседна.

— Така каза и преди шест месеца — отбеляза тя. — Но аз не вярвам, че нещо ще се промени.

Поглеждайки назад, Джеръми разбра, че трябваше да приеме този разговор за предупреждение, каквото си беше, но тогава мислеше само за предстоящата задача. Трябваше да събере материал за статията си, този път в Лос Аламос. Когато я целуна за довиждане, тя му се усмихна несигурно и през целия полет той не можа да изтрие от съзнанието си странното й изражение, но когато се върна, Мария си беше същата и двамата прекараха уикенда в леглото. После тя започна да говори за дете и въпреки притесненията си той също се запали по идеята. Разбра, че му е простено, но защитната броня на тяхната връзка се бе пропукала и при всяко следващо пътуване излизаха все нови и нови пукнатини. Раздялата дойде след около година, месец след посещението им при онзи лекар в Горен Ийст Сайд, разкривайки им истина, за която никой от тях не бе предполагал. Това посещение предопредели края на връзката им в много по-голяма степен, отколкото неговите пътувания.

— Не мога да остана — каза му тя, когато напуснаха кабинета на лекаря. — Искам да бъда с теб и част от мен винаги ще те обича, но просто не мога.

Нямаше нужда да казва повече и след развода в кратките моменти на самосъжаление той често се питаше дали някога го бе обичала истински. Ядосваше се, че не опитаха да се преборят с това, че той не успя да я разбере. Но накрая интуицията му подсказа защо си бе отишла и той прие фактите, без да изпитва лоши чувства към нея. Те останаха в добри отношения и от време на време се чуваха по телефона. Три години по-късно тя се омъжи за един адвокат от Чапакуа, но той не намери сили да отиде на сватбата й.

Разводът им бе приключил преди седем години и ако трябваше да бъде честен, това беше единственото тъжно нещо, което някога му се бе случвало, въпреки че малко хора знаеха това. След Мария никога не беше сериозно нараняван, имаше активен социален живот и се бе измъкнал от детството без психологически травми, засегнали толкова много хора на неговата възраст. Братята и снахите, родителите и дори бабите и дядовците — и четиримата навършили деветдесет — бяха живи и здрави. И си бяха близки; само преди няколко седмици многобройният клан се бе събрал в дома на родителите му в Куинс, където бе отраснал, и всички прекараха чудесно. Джеръми имаше седемнайсет племенници. Превърнал се отново в ерген сред семейство от щастливо женени братя и сестри, той имаше късмет, че братята му бяха достатъчно съобразителни и нито веднъж не го попитаха защо се е развел.

Благодарение на тях той успя да преодолее раздялата без големи драми. През по-голямата част от времето. Наистина, понякога при подобни пътувания неочаквано се замисляше какво ли би било, ако нещата не се бяха развили така, но напоследък това му се случваше все по-рядко. Важното беше, че разводът не го настрои срещу нежния пол.

Преди няколко години му се наложи да направи научно изследване по въпроса, дали възприемането на красивото като такова е резултат на наложени от културата на човека правила, или е генетично заложено. За нуждите на проучването беше проведен експеримент. Красиви и не толкова привлекателни жени бяха помолени да подържат бебета и учените измериха дължината на времетраенето на зрителния контакт помежду им. Експериментът показа пряка зависимост между красотата и зрителния контакт: бебетата задържаха по-дълго погледа си върху красивите жени и резултатът беше в полза на твърдението, че възприемането на красотата ни е вродено. Проучването предизвика сериозен интерес в „Нюзуик“ и „Таймс“.

Джеръми реши да опровергае проучването в своята статия, защото според него то не вземаше предвид важни качества. Външната красота грабваше веднага погледа на човека, но той беше скептичен към красотата на супермоделите и знаеше, че повечето мъже изпитват същото. За него интелектът и страстта бяха далеч по-привлекателни и с времето ставаха все по-вълнуващи. За да бъдат дешифрирани, те изискваха много повече от един поглед и при по-дълга връзка външната красота минаваше на заден план.

Той написа, че красотата наистина побеждава в първия момент, но при средни и по-дълги периоди на връзка културните норми — най-вече онези, възприети от семейната среда — бяха по-важни. Редакторът намери идеята му за „твърде субективна“ и му предложи да напише нещо за прекомерната употреба на антибиотици в храната на пилетата, което водеше до сериозната заплаха да превърне стрептококите в следващата бубонна чума. Напълно обяснимо, беше си помислил тогава разочарованият Джеръми: редакторът беше вегетарианец и жена му беше красива и ярка като небето над Аляска.

Редактори! Отдавна бе установил, че повечето от тях са лицемери. Но като в повечето професии лицемерите бяха активни и политически удобни — оцелявайки, те държаха корпорациите над водата, тоест не само ти даваха работа, но и плащаха разноските.

Джеръми се радваше, че скоро ще напусне кораба, поне, Нейт беше на това мнение. Е, не напълно, разбира се. Вероятно Алвин беше прав, като казваше, че телевизионните продуценти не са по-различни от редакторите, но телевизията плащаше заплати, което означаваше, че ще може да подбира проектите си, а не да тича след всеки заек. Мария се оказа права за работата му. За петнайсет години тя не се бе променила с нищо. Статиите му бяха с по-висок рейтинг и благодарение на изградените през годините връзки може би събираше информацията по-лесно, но тези неща не променяха факта, че животът му минаваше в търсене на нови оригинални истории. Продължаваше да пише своята колонка в „Сайънтифик Американ“, но освен това трябваше да прави поне едно или две сериозни разследвания в годината, както и да напише петнайсетина по-малки статии, а понякога се занимаваше с дадена тема цял сезон. Коледа наближава? Напиши нещо за истинския Свети Николай, роден в Турция и станал епископ на Майра, известен със своята щедрост, любов към децата и грижа за моряците. Лятото идва? Какво ще кажеш за една статия за глобалното затопляне и за покачването на температурата с 0,8 градуса през последните сто години, което неминуемо ще доведе до трагични резултати, (1) превръщайки Съединените щати в нова Сахара, или как глобалното затопляне (2) може да предизвика нова ледникова епоха и да превърне САЩ в снежна тундра. Денят на благодарността от своя страна беше добър повод да кажем истината за живота на пилигримите, да знаят хората, че той не е минавал само в приятелски вечери с местните жители, но е включвал още гонения на вещици като в Салем, епидемии от едра шарка и кръвосмешения. Интервютата с известни учени и статии за различни сателити или проекти на НАСА бяха винаги добре дошли, защото бяха лесни за вместване, независимо от сезона, както и експозетата за наркотици (легални и нелегални), секс, проституция, хазарт, алкохолизъм, съдебни случаи, включващи големи маси от хора, и всичко, абсолютно всичко свързано със свръхестественото, въпреки че то нямаше нищо общо с науката, а с мошеници като Клосън.

Джеръми не можеше да не признае, че това не приличаше на кариера на журналист, както си я бе представял. Когато отиде в Колумбия — единствен той от братята си бе завършил колеж и беше първият във фамилията с диплома, факт, който майка му не забравяше да спомене пред непознати — той записа физика и химия с намерението да се отдаде на преподавателска дейност. Но една приятелка, която работеше в университетския вестник, го убеди да напише статия за отклоненията при оценяването на тестовете SAT. Статията се основаваше с две ръце на статистиката, но въпреки това доведе до вълна от студентски протести и Джеръми разбра, че има дарбата да пише. Изборът му обаче не се промени, докато баща му не се забърка с някакъв финансов измамник, който го принуди да ипотекира къщата за четирийсет хиляди долара точно преди дипломирането на Джеръми. Със заплашено от глад и бедност семейство — баща му беше шофьор на автобус и работеше за „Порт Оторити“ до пенсионирането си — той пропусна церемонията по дипломирането си, за да открие мошеника. Втурна се като обладан, прерови съдебните и публичните архиви, говори с колеги на мошеника, записвайки всяка подробност в бележника си.

Случи се така, че в полицията имаха къде по-спешен и голям случай от неговия и на никого не му се разправяше с някакъв си дребен мошеник. Джеръми провери два пъти събраните данни, подреди бележките си и написа първата истинска статия в живота си. Къщата беше спасена и от списание „Ню Йорк“ го забелязаха. Редакторът го убеди, че академичният живот няма да го доведе доникъде и с ласкателства и реторика за преследването на Голямата мечта му предложи да напише статия за лефертекса, нов антидепресант, подложен по онова време на клинични тестове трета степен и обект на оживен медиен интерес.

Джеръми прие предложението, работи върху темата два месеца на собствени разноски и статията му накара производителя да оттегли медикамента от списъка на Агенцията по лекарствата. След това, вместо да се върне в университета и да завърши образованието си, замина за Шотландия с един учен, изследващ чудовището от Лох Нес. Това беше първият случай от многото, които с течение на времето бе започнал да нарича „балони“. Там бе успял да получи признание от уважаван хирург, че известната снимка на чудовището от 1933 година, довела до небивалия интерес на обществото към легендата, е фалшифицирана от него и негов приятел през един неделен следобед с цел невинна шега. Останалото, както казват, е история.

Петнайсетте години в преследване на сензации си бяха петнайсет години преследване на сензации. И какво бе получил в замяна? На трийсет и седем години беше все още сам, живееше в скапан едностаен апартамент в Горен Уестсайд и в момента пътуваше към Бун Крийк, някъде из Северна Каролина, за да проучва мистериозни светлини в местното гробище.

Той поклати глава, изненадан от начина, по който се бе развил животът му. Голямата мечта. Тя беше някъде там, в далечината, и той все още се стремеше към нея. Нямаше представа дали телевизията щеше да го приближи към нея.

Идеята за проучването на мистериозните светлини дойде преди около месец с едно писмо. Джеръми го прочете и първата му мисъл беше, че от това става добра статия за „Хелоуин“. Надяваше се да я пробута на „Саутърн Ливинг“, а може би и на „Рийдърс Дайджест“ за октомврийските им броеве; ако успееше да вкара повече белетристика, можеше да я предложи на „Харпърс“ и дори на „Ню Йоркър“. От друга страна, ако се окажеше, че градчето е решило да трупа дивиденти с истории за извънземни, както в Розуел, Ню Мексико, историята щеше да е подходяща за някое от големите южняшки издания и можеше да излезе в няколко последователни броя. Но ако я оставеше кратка, можеше да я помести в своята колонка. Въпреки сериозното си отношение към съдържанието на списанието, като всички редактори по света неговият от „Сайънтифик Американ“ също мечтаеше да увеличи абонатите си и непрекъснато говореше за това. Той знаеше отлично, че публиката обича добре разказани истории за призраци и духове. Можеше да мърмори, да гледа виновно снимката на жена си и да се прави, че държи на нравствените ценности, но нямаше как да откаже такава история. Редакторите обичаха историите балони точно колкото другите хора, главно защото привличаха абонати, а абонатите бяха кръвта и плътта на този бизнес. Така „балоните“ или измислените истории, колкото и тъжно да беше, се превръщаха в основна медийна суровина.

През годините Джеръми беше разследвал седем различни появи на призраци и четири от тях бяха попадали в колонката му за октомврийския брой на списанието. Някои бяха редови — спектрални изображения без научно документирани обяснения — но в три от тях бяха замесени и полтъргайсти, палави духове, местещи предмети и жадни за лудории. Според изследователите на паранормалното — съчетанието си беше оксиморон, тъй като Джеръми никога не беше виждал или чувал нещо паранормално, така че беше странно нещо несъществуващо да се изследва — полтъргайстът се привързваше не към място, а към определен човек. Но при всички изследвани от Джеръми случаи, включително и документираните от различни медии, единствената причина за мистериозните събития се оказваше човешка намеса.

Но светлините в Бун Крийк трябваше да бъдат нещо различно; явно нещата бяха достатъчно убедителни, за да накарат градската управа да финансира обиколка на историческите места в града, включваща и населеното с призраци гробище. По време на тази обиколка, обещаваше брошурата, туристите можели да видят не само домовете на живелите в средата на осемнайсети век хора, но ако позволяваше времето, „нощната разходка на изтъкнатите основатели на нашия град на границата между видимия и невидимия свят“.

Пълна със снимки на чистото и подредено градче плюс милозливи уверения за едно невероятно преживяване, брошурата му бе изпратена с писмото. Докато пътуваше, Джеръми си припомни съдържанието му:

Следваше още информация за контакти и онази брошура на местното историческо дружество. Той прочете описанието на различните къщи, обект на предстоящата обиколка из старата част на града, прескочи сведенията за парада и танца в някаква плевня в петък вечерта и като стигна до частта, където се казваше, че за пръв път в съботната нощна разходка ще бъде включено посещение на гробището, вдигна вежди. На гърба на брошурата имаше украсени с изрисувани на ръка версии на Каспър, свидетелства на хора, видели светлините, и откъс от статията в местния вестник. В центъра се виждаше неясна снимка на ярки светлини в онова, което можеше да мине за гробище, но можеше и да не е (надписът твърдеше, че е).

Не беше като ректорията Борли — рушаща се „обитавана от духове“ викторианска сграда на северния бряг на река Стур в Есекс, Англия, най-известната обитавана от призраци сграда в историята, „представлението“ там включваше конници без глави, странни мелодии на орган и камбани — но все пак възбуда интереса му.

Не успя да намери споменатата в писмото статия — уебстраницата на местния вестник не разполагаше с архив — но се свърза с различни катедри в университета „Дюк“ и най-после намери първоначалния проект за изучаване на явлението. Той беше подготвен от три вече дипломирали се момчета и въпреки че взе имената и телефоните им, не беше сигурен, че има смисъл да се свързва с тях. За съжаление в доклада от проучването нямаше никакви подробности. Той просто потвърждаваше наличието на светлините и уверяваше читателите, че оборудването на студентите е било добро и достатъчно, но това не му вършеше работа. А и ако бе научил нещо през изминалите петнайсет години, то бе да се доверява само на себе си.

Ето, това беше малката мръсна тайна на всички пишещи за списания братя. Те твърдяха, че правят собствени проучвания и повечето от тях правеха нещо, но се облягаха основно на мнения и полуистини, публикувани в миналото. И естествено, често допускаха грешки, обикновено ставаше дума за малки неточности, но понякога пишеха опашати лъжи. Всяка статия във всяко списание съдържаше грешки и преди две години Джеръми написа статия по темата, разкривайки порочните практики на своите колеги.

Неговият редактор не допусна статията за печат и нито едно от другите списания не беше въодушевено от идеята.

Загледан в преминаващите пред очите му редици от дъбове, Джеръми се запита дали не е дошло време да смени кариерата си и изведнъж му се прииска да бе разучил по-подробно тази история със светлините. Ами ако няма никакви светлини? Ами ако авторката на писмото е измамница? Или ако не успее да събере достатъчно факти, за да напише статия? Той поклати глава. Вече беше прекалено късно да се тревожи. Вече беше тук, а телефонът на Нейт сигурно пушеше.

В багажа си имаше всичко необходимо за преследване на духове (подробно описани в наръчника „За истински ловци на духове“, купена от него на шега след една бурна вечер). Имаше полароид, трийсет и пет милиметрова камера, четири малки видеокамери с триножници, аудио рекордер и микрофони, микровълнов радиационен детектор, компас, очила за нощно виждане, лаптоп и куп други неща.

Все пак трябваше да го направи с необходимите средства. Ловът на духове не беше за аматьори.

Редакторите винаги мърмореха за цената на високотехнологичните му капризи, но те бяха задължителни за подобни разследвания. Технологиите се развиват бързо и вчерашните играчки днес приличат на оръдия на труда от каменната епоха, обясни Джеръми на редактора си, мечтаейки за онова нещо с лазерния лъч, дето Бил Мъри и Харолд Рамис използваха в „Ловци на духове“. Щеше да му хареса да види лицата на шефовете си, когато им предложи. Спомни си как редакторът зави като заек на амфетамини, когато му представи платежното нареждане. Сигурно щеше да побеснее, ако вместо в колонката на списанието историята се появеше на телевизионния екран.

Споменът за лицето на редактора го накара да се усмихне. Той завъртя копчето на радиото. Мина през различни ритми — рок, хип-хоп, кънтри, госпъл — и неизвестно как попадна на някакво радиошоу. Двама рибари разпалено убеждаваха слушателите, че теглото на рибата, до което е разрешено да се лови, трябва да се намали. Водещият, необичайно заинтригуван от темата, имаше силен южняшки акцент. Рекламите предлагаха ловни пушки и билети за последното модно шоу на Грифтън. На следващата станция предаваха спортни новини, разказваха за последните промени в отборите на Наскар.

Пътят минаваше през Грийнвил и той зави към центъра в посока към кампуса на университета на Източна Каролина. Пресече широката река Памлико и се насочи към крайградската магистрала. Пътят се заизвива нагоре и притиснато от двете страни от брулени от вятъра ниви, редици от дървета и единични земеделски постройки, платното се стесни. Трийсет минути по-късно той влезе в Бун Крийк.

След първия и единствен светофар разрешената скорост падна до четирийсет километра в час и намалявайки, Джеръми се огледа невярващо наоколо. Освен малките дървени къщи, пръснати безразборно около пътя, и няколко пресичащи се улици погледът му се спря единствено на две занемарени бензиностанции и една реклама за автомобилни гуми „Лерой“. Лерой рекламираше бизнеса си със знак, прикрепен към кула от стари гуми, която във всяка друга юрисдикция щеше да бъде възприета като потенциална опасност от пожар. Буквално след минута Джеръми се намери на другия край на града и ограничението за скоростта отново отпадна. Отби към тротоара и спря.

Огледа се и реши, че общината е използвала в уебсайта си снимки на друг град или пропускаше нещо. Той извади картата, провери отново и се убеди, че според написаното в нея това беше Бун Крийк. Погледна в огледалото за обратно виждане и се зачуди къде, по дяволите, бяха показаните в брошурата красоти. Тихите улички между редици от дървета. Цъфналите азалии. Красивите жени в ярки рокли.

Докато се чудеше, погледът му попадна върху надничащата над редица от дървета бяла църква и реши да се върне на кръстовището със светофара. След серпентината гледката неочаквано се промени и скоро се намери в град, някога очевидно красив и живописен, но днес запуснат. Видя много магазини със спуснати щори и видът им подсказваше, че отдавна не работят. Опасващите цялата предна част на къщите веранди, украсени с висящи саксии с цветя, и американското знаме не успяваха да скрият олющената боя и мухъла под стрехите. Дворовете тънеха в сянката на огромни магнолии, но добре подрязаните храсти на рододендрона не успяваха да прикрият напуканата мазилка. Въпреки това изглеждаше уютно. Няколко възрастни двойки с дебели пуловери бяха насядали на плетени столове по верандите си. Когато мина покрай тях, те му махнаха приятелски и се усмихнаха.

Трябваше да мине през няколко махащи с ръка и усмихващи се двойки, за да осъзнае, че го поздравяват не защото мислеха, че го познават, а защото хората тук махаха на всеки преминаващ автомобил. Като зави от едната улица към друга, Джеръми най-после се оказа на брега, припомняйки си, че градът е разположен на земята, където река Бун Крийк се слива с Памлико. Докато минаваше през центъра — някога без съмнение най-оживената част — му се стори, че градът просто загива. Между празни дворни места и къщи със заковани прозорци видя два магазина за антики, старовремска гостилница, таверна, наречена „Лукилу“, и бръснарница. Повечето от работилничките и магазините имаха отпред табели с местни имена. Личеше си, че работят от десетилетия, но вече губеха битката с фалита. Единственото доказателство за съвременен живот бяха тениските в неонови цветове с надписи „Аз оцелях сред среща с призрак в Бун Крийк“, увиснали на витрината на голям многоетажен магазин.

Джеръми откри бързо „Хърбс“, където Дорис Маклилън му бе писала, че работи. Ресторантът се намираше близо до оцветена в прасковено викторианска къща в реставриран квартал от миналото столетие. На покрития с чакъл паркинг, както и пред самия хотел бяха спрели коли, през леко разтворените завеси на прозорците и по верандата се виждаха маси, всичките заети. Джеръми реши, че ще е по-добре да изчака клиентите да намалеят и тогава да поговори с Дорис.

Той си отбеляза местонахождението на общината — малка с нищо незабележима тухлена постройка в края на улицата — и тръгна по главния път. Инстинктивно отби към бензиностанцията, свали слънчевите очила и смъкна стъклото на прозореца. Сивокосият съдържател на бензиностанцията в изцапан работен комбинезон и шапка с надпис „Дейл Ърнхарт“ стана бавно от стола пред магазинчето и тръгна към колата, предъвквайки нещо, което Джеръми реши, че е тютюн.

— Мога ли да ви помогна?

Акцентът му беше класически за Юга и по зъбите му имаше кафяви петна. На малка табелка на гърдите му беше изписано името „Тъли“.

Джеръми попита за гробището, но вместо да отговори, възрастният мъж се взря внимателно в него.

— Кой е починал? — попита накрая.

— Моля? — примигна Джеръми.

— Нали си тръгнал на погребение? — попита съдържателят.

— Ах. Не. Просто искам да разгледам гробището ви.

Мъжът кимна.

— Но имаш вид на човек, тръгнал на погребение.

Джеръми огледа дрехите си: черно сако върху черно поло, черни дънки и черни обувки. Човекът имаше основание.

— Не, просто обичам да нося черно. Все пак за посоката…

Съдържателят бутна назад шапката си и бавно заговори:

— Аз не обичам да ходя по погребения. Те ми напомнят, че трябва да се отбивам по-често в църквата да изчистя греховете си. Преди да е станало късно, нали чаткаш?

Джеръми не знаеше какво да отговори. Не беше от въпросите, с които се сблъскваше често, особено в отговор на въпрос за посоката на някакво място.

— Не мисля — изрече накрая.

Човекът извади парцал от джоба и започна да чисти маслото от ръцете си.

— Разбирам, че не си тукашен. Имаш смешен акцент.

— От Ню Йорк съм — отвърна Джеръми.

— Чувал съм го, но не съм ходил там — каза мъжът и огледа тауруса. — Тая кола твоя ли е?

— Не, взех я под наем.

Другият кимна и замълча за момент.

— Та за гробището — върна се на темата журналистът. — Можете ли да ми кажете как да стигна дотам?

— Предполагам, че ще мога. Кое от тях ти трябва?

— Нарича се Седар Крийк.

Човекът го изгледа любопитно.

— За к’во ти е да ходиш там? Там няма к’во да се види. В другия край на града има по-хубави гробища.

— Но аз се интересувам от това.

Мъжът изглежда не го чу.

— Да нямаш там заровен роднина?

— Не.

— Или си от онези богаташи от Севера? Може да искаш да строиш ня’къв хотел или мол на онази земя там?

Джеръми поклати глава.

— Не. Всъщност съм журналист.

— Жена ми обича моловете. И хотелите също. Може да е добра идея.

— Ах — изпъшка Джеръми, питайки се докога ще продължи всичко това. — Ще ми се да помогна, но нямам нищо общо със строителния бизнес.

— Искаш ли малко бензин? — попита мъжът и се придвижи към задната част на автомобила.

— Не, благодаря.

Но онзи вече отвърташе капачката.

— Супер или обикновен?

Джеръми се размърда на седалката. Явно беше, че човекът няма да го остави на мира, ако не купи бензин.

— Обикновен, предполагам.

Мъжът наля бензин, свали шапката си и прокара ръка по косата си.

— Ако имаш няк’ви проблеми с колата, не се колебай да ме потърсиш — каза, връщайки се към прозореца. — Имам опит и с двата вида автомобили и ги поправям на прилична цена.

— Двата вида ли?

— Нашите и чуждестранните — поясни мъжът. — Ти за к’во помисли, че ти говоря?

Без да изчака отговор, поклати глава, сякаш събеседникът му беше някакъв тъпак и не си заслужаваше да говори с него.

— Между другото, казвам се Тъли. А ти?

— Джеръми Марш.

— И си урологист?

— Журналист.

— В града няма нито един урологист. Но в Грийнвил има няколко.

— Аха — отвърна Джеръми, без да си прави труда да го поправя. — И все пак, за посоката на „Седар Крийк“…

Тъли се почеса по носа, огледа пътя напред, после върна поглед на Джеръми.

— Сега няма да видиш нищо там. Призраците няма да се появят преди полунощ, ако си дошъл за това.

— Моля?

— Призраците, викам. Щом нямаш заровен роднина там, значи си дошъл за призраците, прав ли съм?

— Ти чувал ли си за тях?

— Разбира се. И съм ги виждал със собствените си очи. Но ако искаш билет, трябва да отидеш до общината.

— Трябва ли ми билет?

— Ами не може да влезеш в нечий дом просто така, нали?

На Джеръми му трябваше малко време, за да проследи мисълта на човека пред себе си.

— Ах, да — сети се той. — Историческата част и обиколка на призрачното гробище, нали?

Тъли го изгледа, сякаш беше най-задръстеният тип, стъпвал някога на тази земя.

— Естествено, че говоря за Обиколката — отвърна. — Ти за к’во помисли, че говоря?

— Не бях сигурен. Но посоката…

Възрастният мъж поклати глава.

— Добре, добре — отвърна, сякаш най-после бе разбрал, и посочи към града. — Трябва да се върнеш в центъра, оттам да хванеш главния път и да караш на север, докато стигнеш завоя и оттам след пет километра пътят свършва. Завиваш на запад и продължаваш, докато стигнеш до разклона, оттам продължаваш по пътя, дето води към къщата на Уилсън Танърс. Ще видиш таратайка на трупчета, завиваш отново на север, продължаваш направо и ето ти го гробището.

Джеръми кимна.

— Добре.

— Сигурен ли си, че разбра?

— Разклона, къщата на Уилсън Танър, колата на трупчета — повтори той механично. — Благодаря за помощта.

— Няма проблем. Радвам се, че помогнах. Сметката ти е седем долара и четирийсет и девет цента.

— Приемате ли кредитни карти?

— Не. Не ги обичам тия неща аз. Не ми харесва правителството да знае всичко, к’вото правя. Това не му влиза в работата.

— Тогава имате проблем — каза Джеръми, бъркайки в задния си джоб за портфейла. — Чух, че правителството е пуснало шпиони навсякъде.

Тъли кимна, явно беше наясно с това.

— Сигурен съм, че при вас, докторчетата, е още по-зле. Което ми напомня…

Тъли продължи така най-малко още петнайсет минути. Джеръми трябваше да чуе всичко за прищевките на времето, за тъпите разпоредби на правителството и как Уайът — собственикът на другата бензиностанция — щял да излъже Джеръми, ако реши да отиде там, защото пипал настройките на колонките. Но главното, което научи, бе, че Тъли има проблеми с простатата и трябвало да става поне пет пъти нощем. Той поиска мнението на Джеръми по въпроса, понеже бил уролог. И попита за виагра.

След като си прехапа два пъти бузата, за да не избухне, от другата страна на колонката спря кола, прекъсна разговора им и Джеръми си отдъхна. Шофьорът натисна клаксона, Тъли отиде при него, надникна в колата, измъкна някакви жици от таблото и плю встрани. Обеща, че ще оправи нещата, но понеже бил много зает, онзи трябвало да остави колата си при него поне за седмица. Непознатият изглежда очакваше този отговор и след миг двамата вече говореха за госпожа Данджинъс и опосума, който влязъл в кухнята й миналата нощ и изял плодовете в купата на масата.

Джеръми използва момента да се измъкне. Спря пред смесения магазин, за да купи карта и пакет картички с изгледи от Бун Крийк, и не след дълго вече пътуваше по криволичещия път към града. Като по магия намери веднага завоя и разклона, но пропусна отбивката за къщата на Уилсън Танър. Върна се назад и трябваше да се повърти известно време, за да открие тясната, покрита с чакъл алея, скрита под огромни дървета.

Той мина между дърветата и колата заподскача из дупките с различна големина и дълбочина. Мина доста време, докато гората най-после се разреди. Отдясно се появи знак, който го осведоми, че наближава Рикърс Хил, където по време на Гражданската война се е водила някаква си битка, и след няколко минути спря пред главната порта на гробището „Седар Крийк“. Над него се издигаше Рикърс Хил. „Издигаше“ беше относително понятие, защото след кратък оглед установи, че това е единственият хълм в района. Навсякъде се виждаха дъбове, покрити с испански мъх, но голямата магнолия в центъра доминираше над всичко. Подаващите й се над земята корени приличаха на артритни пръсти.

Джеръми веднага забеляза, че гробището — някога спокойно и красиво място за съзерцание, каквито обикновено бяха тези места — сега беше занемарено и изоставено. Пътеката зад портата беше издълбана от силните дъждове и покрита със загнили листа. Няколкото туфи анемична трева от двете й страни изглеждаха нелепо, тук-там се виждаха паднали клони. Неравният терен напомни на Джеръми за повърхността на бурно море. Бурените властваха над всичко и вече достигаха до надгробните плочи, почти всичките изпочупени и с дълбоки пукнатини.

Тъли се оказа прав. Нямаше много за гледане тук. Но мястото беше идеално за свърталище на духове. Щеше да има огромен ефект на телевизионния екран. Джеръми неволно се усмихна. Имаше чувството, че гледа холивудски декор.

Излезе от колата и протегна скованите си крайници. Мина отзад, отвори багажника и извади фотоапарата. Духаше студен вятър, който обаче не можеше да се сравни с арктическия северен вятър в Ню Йорк, и той пое дълбоко въздух, наслаждавайки се на боровия аромат. По небето се носеха кълбести облаци, в далечината се рееше ястреб. Той се загледа в самотния, покрит с тъмни борове Рикърс Хил. В подножието му, където започваше полето, се виждаше голям запустял склад, вероятно за тютюна, от тенекиения му покрив липсваше поне половината. Стените му се рушаха, сградата се бе килнала на една страна и на Джеръми му се стори, че ще се срути при първия по-силен порив на вятъра. Освен склада той не видя друго доказателство за живот на цивилизовани хора.

Бутна желязната порта и ръждясалите панти изстенаха мъчително. Тръгна по пътеката и се загледа в надгробните плочи от двете си страни. В началото се озадачи от липсата на надписи по тях, но после осъзна, че са били изтрити от вятъра, дъжда и времето. Малкото, които можа да разчете, датираха от края на осемнайсети век. Нататък по алеята една гробница беше пропаднала и беше разрушена. Покривът и стените бяха паднали. Зад нея още един паднал паметник препречи пътя му. Следваха още разбити и счупени надгробни плочи. Джеръми не намери доказателства за вандализъм, всичко беше плод на естествена, макар и сериозна разруха. Забеляза също, че през последните трийсет години никой не бе погребван тук и това обясняваше защо гробището изглежда запустяло.

Той спря под сянката на магнолията и си представи как би изглеждало това място в мъглива нощ. Несъмнено призрачно и провокиращо човешкото въображение. Но ако тук наистина имаше някакви светлини, откъде можеха да идват? Първото му предположение беше, че „призраците“ са просто светлинни отражения, пречупени през призмите на превърналата се в миниатюрни капчици мъгла, но наоколо нямаше улични лампи и гробището не беше осветено. По Рикърс Хил също не се виждаха признаци на живот като евентуална причина за този феномен. Джеръми реши, че може да идват от фаровете на преминаващи по пътя коли, но наблизо нямаше голям път, а и ако беше така, хората тук сигурно щяха отдавна да са забелязали.

Той реши, че към току-що купената от местния магазин карта на града трябва да си намери и подробна топографска карта на местността. Надяваше се да открие такава в местната библиотека. При всички случаи трябваше да я посети, за да разучи историята на града и на самото гробище. Трябваше да разбере кога светлините са били забелязани за пръв път, това можеше да му помогне да разбере причината. Беше ясно, че ще му се наложи да прекара в това призрачно място няколко нощи, за да „хване“ светлините, ако времето и мъглата не му попречеха.

Продължи пътя си между гробовете и направи няколко снимки, не за публикацията, а като сравнителен материал, в случай че намереше в библиотеката по-стари снимки. Искаше да види как се е променила местността през годините и може би щеше да разбере кога и защо хората са изоставили гробището. Направи една снимка и на голямата магнолия. Не беше виждал толкова голямо дърво от този вид. Черната кора на ствола му беше силно нагъната и прорязана и загледан в ниските му дебели клони, той си помисли, че ако имаше такова дърво в детството му, той и братята му щяха да играят в сянката му с часове. Но тук нямаше деца, а само мъртъвци.

Докато преглеждаше заснетите пози на цифровия апарат, регистрира някакво движение.

Вдигна поглед и видя една жена да върви към него. Беше с дънки, боти и тънък светлосин пуловер, същия цвят като платнената торба през рамото й. Кестенявата й коса стигаше до раменете. Кожата й беше матова и я освобождаваше от нуждата да използва грим, но това, което привлече погледа му, бяха очите: от разстояние те светеха с необикновен виолетов цвят. Колата й беше паркирана точно зад неговата.

За миг си помисли, че се е запътила към него и ще го помоли да напусне. Може гробището да беше прокълнато и забранено за посещение. Но по-вероятно срещата им беше чисто съвпадение.

Тя продължи да върви към него.

Джеръми я огледа от глава до пети и си призна, че съвпадението бе доста приятно. Изчака я да се приближи още, прибра фотоапарата в калъфа и й се усмихна.

— Добър ден — каза приветливо.

Тя намали леко крачка и го погледна, сякаш досега не го бе забелязала. На лицето й се появи отнесена усмивка. Той очакваше тя да спре и да каже нещо, но жената продължи по пътя си и докато минаваше покрай него, му се стори, че чува тих смях.

Вдигнал вежди от възхищение, той я проследи с поглед. Жената не се обърна нито веднъж. Преди да помисли, Джеръми я последва.

— Хей? — извика високо.

Вместо да спре, тя се обърна и тръгна назад, наклонила леко главата си настрани. Той отново видя на устните й да изгрява онази странна отнесена усмивка.

— Не бива да ме зяпаш така — извика тя към него. — Жените обичат загадъчните мъже.

Обърна се напред, оправи дръжката на платнената торба на рамото си и продължи напред. И на Джеръми отново му се стори, че чува лек смях.

Той остана с отворена уста. Не знаеше какво да отговори на това.

Явно не я бе впечатлил. И какво от това? Можеше поне да отговори на поздрава му. Повечето хора биха го направили. Дали не беше южняшки маниер? Или не искаше да я прекъсват, докато… докато…

Докато какво?

Ето какъв е проблемът на журналиста, въздъхна Джеръми. Професията го правеше прекалено любопитен. В края на краищата, изобщо не му влизаше в работата какво правеше тя тук. Това беше гробище, напомни си той. Дошла е да посети починал близък. Хората често посещават гробищата, нали?

Той сви вежди. Разликата беше, че в другите гробища някой поне косеше тревата, а това тук изглеждаше като Сан Франциско след земетресението през 1906. Можеше да тръгне след нея и да види къде отива, но през живота си бе говорил с достатъчно жени, за да знае, че проследяването е далеч по-зловещо и неприятно от зяпането. А тя не беше харесала да я зяпа.

С едно елегантно полюшване на синята си торба жената изчезна зад близкия дъб и той се помъчи да не поглежда повече натам. Трябваше да мине известно време, докато се отърси от образа й и си каже, че в момента хубавите момичета не са му приоритет. Имаше да върши работа и да мисли за бъдещето си, което се решаваше сега на хиляди километри оттук. Пари, слава, телевизия и така нататък. Така… какво следваше? Вече бе разгледал гробището, нямаше да е зле да огледа и около него, за да усети духа на това място.

Върна се при колата и скочи в нея, доволен, че успя да се удържи да не погледне назад, макар че много му се искаше да разбере, дали тя гледа след него. Двамата можеха да поиграят малко на вечната игра? При положение, че тя се интересуваше от него, но той дълбоко се съмняваше в това.

Един бърз поглед от шофьорското място му доказа, че е прав.

Запали и бавно набра скорост. Колкото повече се отдалечаваше, толкова по-лесно беше да прехвърли мислите си от жената в гробището към предстоящата задача. Искаше да провери дали има други пътища — посипани с чакъл или за разнообразие асфалтирани — които пресичаха този. Потърси някакви ветрени мелници или постройки с ламаринени покриви, но напразно. Не откри дори и по-прости неща като ферми.

Скоро се отказа, обърна колата и пое по обратния път в търсене на подход към върха на Рикърс Хил, но не откри такъв и се облегна ядосано назад. Когато наближи отново гробището, се запита кой притежава земите наоколо и дали Рикърс Хил е частна земя или общинска. Можеше да намери отговор в данъчната служба. Веднага забеляза, че колата на жената не е там и това изненадващо и за него самия го разочарова, но чувството отмина бързо, както бе дошло.

Той погледна часовника си: беше малко след два, обедната врява в „Хърбс“ сигурно вече беше към края си. Може би щеше да намери пролука и да говори с Дорис. Тя щеше да вдигне мъглата около някои въпроси, свързани със светлините.

Той се усмихна леко и се запита дали жената от гробището щеше да се засмее на това.