Светлинка в нощта

4.

Библиотеката се оказа масивна постройка в готически стил, напълно различна от другите в града. На Джеръми му се стори, че някой просто я е изрязал от един планински склон някъде из Румъния и я е пуснал в Бун Крийк заради някакъв бас.

Сградата заемаше по-голямата част от квартала, двата етажа бяха украсени с високи тесни прозорци, завършващи с островръх покрив. Имаше арковидна дървена порта с огромни чукала. Определено би харесала на Едгар Алън По, но жителите на града се бяха постарали да я направят по-приветлива, въпреки призрачната й архитектура. Тухлените стени, някога безспорно червеникавокафяви, сега бяха боядисани в бяло, а като контраст на прозорците имаше черни капаци. Тротоарът и пилонът отпред бяха оградени със саксии с теменуги. Объл знак посрещаше посетителите пред входа и им съобщаваше със златни букви в стил италик, че се намират пред „Библиотека Бун Крийк“. Въпреки това гледката беше стряскаща. Като да отидеш на гости в елегантна къща на богат наследник и икономът да те посрещаше с балони и пистолет-пръскалка.

В силно осветеното фоайе с бледожълти стени — поне постройката беше последователна в своята непоследователност — имаше голямо бюро във формата на буквата „Г“. Едното му крило стигаше до дъното на фоайето, където Джеръми видя голямо помещение с двукрила остъклена врата, посветено на децата. Отляво бяха тоалетните, а отдясно, зад друга остъклена врата се намираше главната зала или поне така му се стори. Той кимна и махна с ръка към възрастната дама зад бюрото. Тя му се усмихна и също му махна с ръка, после се върна към книгата, която четеше.

Джеръми мина през тежката остъклена врата на голямото помещение, горд, че е разбрал как стават нещата тук.

Но залата го разочарова. Под ярката флуоресцентна светлина имаше само шест относително близо един до друг рафта с книги в помещение, не по-голямо от едностаен апартамент. В близките два ъгъла се виждаха стари компютри, а вдясно беше подреден кът за четене с малка колекция от периодични издания. В помещението имаше четири малки масички, а из рафтовете ровеха само трима души. Единият от тях беше възрастен човек със слухов апарат и подреждаше извадените книги по рафтовете. Докато се оглеждаше наоколо, Джеръми си помисли, че сигурно в живота си бе купил повече книги, отколкото притежаваше тази библиотеката.

Приближи се до бюрото на служителката, но там нямаше никого и това не беше изненадващо. Реши да почака тази Лекси. Облегна се на плота и се обърна с лице към залата, преценил, че Лекси може да е възрастният човек със слуховия апарат, но той не дойде при него.

Джеръми погледна часовника си. След две минути го погледна отново. След още две минути прочисти шумно гърлото си и мъжът най-после го забеляза. Той му кимна и помаха с ръка — знак, че има нужда от помощта му. Старецът също кимна, махна с ръка и продължи да подрежда книгите. Явно не бързаше. Южняците бяха пословични със своята работливост. Много интересно!

Тя гледаше през прозореца на малкия си, претъпкан с вещи кабинет на втория етаж на библиотеката. Знаеше, че той ще дойде. Дорис й се бе обадила веднага след като бе излязъл от „Хърбс“, и й бе разказала за нюйоркчанина в черно, дошъл да пише статия за духовете в гробището.

Тя поклати глава. Явно беше взел писмото насериозно. Наумеше ли си нещо, Дорис не се отказваше лесно, изобщо не помисли какви последствия можеше да има написването на подобна статия. Тя беше чела и други неща на господин Марш и знаеше как действа той. За него нямаше да е достатъчно да докаже, че тук не става дума за никакви духове — тя също не се съмняваше в това. Но нямаше да спре дотук. Щеше да се сближи с хората, да ги накара да се отпуснат, обезоръжени от градския му чар, и да подбере информацията така, че да извърти истината, както пожелае. И щом свършеше мръсната си работа, хората в цялата страна щяха да прочетат статията му и да решат, че жителите на Бун Крийк са тъпи, необразовани и суеверни.

О, не! Фактът, че той беше тук, изобщо не й харесваше.

Затвори очи и започна разсеяно да навива кичур тъмна коса на пръста си. На нея също не й харесваше, че хората тъпчат гробовете на дедите им. Дорис беше права: това беше проява на неуважение, но откакто онези момчета от „Дюк“ дойдоха и статията излезе във вестника, нещата излязоха от контрол. Защо не си замълчаха? Тези светлини бяха тук десетилетия наред. Всички знаеха за тях, но никой не се замисляше. Случвало се бе гости на града да отидат до гробището да ги видят — предимно пиянски компании от „Лукилу“ или младежи. Обаче тениски? Чаши за кафе с надписи? Пощенски картички? Плюс Историческа обиколка на града?

Не разбираше причината за тази истерия. Защо беше толкова важно да направят градчето туристически обект? Безспорно парите бяха важни, но хората не живееха в Бун Крийк, защото искаха да забогатеят. Поне повечето от тях. Неколцина мислеха как да напълнят гушите си и сред тях на първо място беше кметът. Но тя знаеше, че повечето живееха тук по същата причина, поради която живееше и тя: заради онази неповторима гледка към Памлико, когато по залез слънцето я превръщаше в златиста лента, заради съседите, които обичаше и им вярваше, и защото тук хората можеха спокойно да оставят децата си да играят до тъмно, без да се притесняват, че ще им се случи нещо лошо. В този забързан свят Бун Крийк не правеше дори опити да става модерен и това го правеше специален за много хора.

Ето защо продължаваше да живее тук. Тя обичаше града си, обичаше всичко, свързано с него: аромата на бор и соления дъх в ранната пролетна утрин, знойните летни вечери, когато кожата ти блести от пот, вълшебните краски на листата през есента. Но най-много обичаше хората и не можеше да си представи да живее другаде. Тя им вярваше, приятно й беше да разговаря с тях и ги харесваше. Естествено не всички нейни приятели усещаха същото и много от тях не се върнаха след завършването на колежа. Тя също замина за известно време, но с мисълта, че ще се върне отново, и направи добре, защото през последните две години здравето на Дорис значително се разклати. Върна се и също като майка си започна работа в библиотеката, с надеждата да я превърне гордостта на града.

Не че работата беше нещо изключително, нито беше добре заплатена. Библиотеката всъщност беше доста голяма, но първото впечатление лъжеше. На първия етаж бяха периодиката и съвременната белетристика, докато класиката, документалната литература и уникалните колекции се намираха на втория етаж. Тя не мислеше, че господин Марш е разбрал за втория етаж, защото стълбището беше в края на коридора, до отдела за детска литература и не се забелязваше лесно. Едно от неудобствата книгите да се помещават в бивш частен дом, беше, че архитектурата не предвиждаше движение на много хора. Но на нея мястото й харесваше.

Кабинетът й на втория етаж беше тих и близо до любимата й част. Малката стая до него съдържаше редки заглавия, книги, придобити чрез частни и гаражни разпродажби, дарения и посещения на книжарници и офиси на разпространители из целия щат по започнатия от майка й проект. Освен това тя бе успяла да събере добра колекция от исторически ръкописи и карти, някои от които датираха отпреди Революцията. Те бяха нейната страст. Тя непрекъснато търсеше нещо специално и използваше целия си чар, дори лъжеше, а понякога направо молеше, за да получи, каквото иска. Ако и това не помогнеше, наблягаше на отстъпките в данъците и понеже поддържаше близки контакти с щатските и данъчните служби из целия Юг, често получаваше екземплярите, преди другите библиотеки да са разбрали за тях. Разбира се, не разполагаше със средствата на „Дюк“, Уейк Форест и университета в Северна Каролина, но библиотеката й се славеше като една от най-добрите в щата, ако не и в цялата страна.

Ето как виждаше нещата. Това беше нейната библиотека и този град беше нейният. А долу я чакаше непознат, готов да напише статия, която може би нямаше да представи в добра светлина нейните хора.

Тя го видя, когато идваше насам с колата си. Проследи го, докато отбиваше и спираше пред входа. И поклати глава, разпознавайки почти веднага самоуверения мачо от големия град, поредният, дошъл тук да търси екзотика. Той беше от хората, които си въобразяваха, че разбират по-добре този свят, които си мислеха, че животът ти е много по-пълен и вълнуващ в големия град. Преди няколко години се бе влюбила в човек, който вярваше в подобни неща, и нямаше никакво намерение да се хване отново в капана.

Една чинка кацна на перваза на прозореца. Тя се загледа в нея, тръсна глава и въздъхна. Нямаше как, трябваше да слезе и да поговори с господин Марш от Ню Йорк. Все пак бе дошъл при нея, нали? Беше изминал толкова дълъг път дотук. Работата й и пословичното южняшко гостоприемство я задължаваха да му помогне да намери, каквото търси. А и така щеше да има възможност да го държи под око. Да филтрира информацията така, че той да види добрите страни на живота в този град.

Тя се усмихна. Не се съмняваше, че ще се справи с господин Марш. И въпреки че човек не биваше да се доверява на такива като него, трябваше да му се признае, че изглежда добре.

На господин Марш изглежда бе започнало да му писва. Той крачеше нервно между рафтовете със скръстени ръце и оглеждаше без особен интерес заглавията от двете си страни. От време на време мръщеше вежди, вероятно се чудеше защо не може да открие нито един роман на Дикенс, Чосър или Остин. „Ако ме попита — помисли си тя, — как ли ще реагира, като го попитам на свой ред: «Кой, кой»?“ Като знаеше какъв е — всъщност трябваше да си признае, че изобщо не знаеше какъв е, но предполагаше — щеше да се вторачи в нея, както направи в гробището. „Мъже — помисли си тя. — Толкова са предвидими!“

Подръпна без нужда пуловера си просто за да отложи срещата с още една минута, после тръгна към него. „Дръж се професионално — напомни си строго, — имаш конкретна задача.“

— Предполагам, че чакате мен? — каза тя и се усмихна сдържано.

Джеръми се обърна, щом чу мелодичния глас, и в първия момент замръзна на място. Разпознал момичето от гробището, той бързо се окопити и се усмихна широко. Изглеждаше добронамерен (и трапчинките му бяха толкова сладки), но усмивката му беше прекалено отработена и не беше достатъчна, за да прикрие превъзходството в погледа му.

— Вие ли сте Лекс? — попита я той.

— Това е съкратено от Лекси. Дорис ме нарича така. Приятно ми е, Лекси Дарнъл.

— Вие ли сте библиотекарката?

— Само през времето, когато не бродя из гробищата и не отблъсквам зяпащи ме мъже.

— Д’ре — каза той, опитвайки се да произнесе думата като Дорис.

Тя се усмихна и мина покрай него, за да изправи няколко книги на рафта, обект на неговото внимание, преди тя да се появи.

— Не ви се получа, господин Марш. Вие търсите буквите, сякаш попълвате кръстословица.

Той се засмя невъзмутимо и без да се засегне от коментара й, попита:

— Така ли мислите?

„Определено е женкар“ — помисли си тя.

— Убедена съм — отвърна и продължи да подрежда книгите. — С какво мога да ви помогна, господин Марш? Предполагам, че търсите информация за гробището?

— Май слуховете за мен са ме изпреварили.

— Дорис ми се обади и ми каза, че идвате насам.

— Аха — кимна той. — Трябваше да се досетя. Тя е много интересна жена.

— Тя е моя баба.

Джеръми повдигна вежда и си помисли: „Д’ре“.

— Баба ви разказа ли ви за нашия обяд? — попита.

— Не се интересувах от това — отвърна тя и прибра косата зад ухото си. Боже, тези трапчинки бяха като на малките деца, просто те приканваха да пъхнеш пръст в тях. Не че на нея й влияеха, разбира се. Тя сложи книгите по местата им, обърна се към него и каза делово:

— Може да не ми вярвате, но в момента съм много заета. Имам цял куп документи за попълване и всичко е за днес. Каква информация търсите?

Той сви рамене.

— Нещо за историята на гробището и на града. Кога са се появили светлините? Правени ли са някакви проучвания в миналото? Документи, споменаващи легендата. Стари карти. Информация за Рикърс Хил и за топографията на областта. Исторически документи. Такива неща.

Тя не отговори веднага и след кратка пауза той се облегна на рафта зад гърба си и рече:

— Изумително е, нали?

— Моля? — погледна го неразбиращо тя.

— Да ви видя на гробището и сега тук. И писмото на вашата баба. То е причината сега да съм тук. Странно съвпадение, не мислите ли?

— Не съм се замисляла.

Джеръми не се отказа. Рядко му се случваше да се предаде, особено когато интересът му бе събуден:

— Не съм от този край и много се надявам вие да ми кажете какво правят хората тук в свободното си време. Искам да кажа, има ли някъде място, където човек може да пие едно кафе? Или да хапне нещо?

Тя примигна, питайки се дали го е разбрала правилно.

— Да не би да ме каните на среща?

— Само ако сте свободна.

— Мисля, че трябва да тръгвам — каза тя, възвръщайки самообладанието си. — Но все пак благодаря за поканата.

И задържа погледа му, докато го принуди да се предаде.

— Добре, добре, разбирам — усмихна се Джеръми и трапчинките се появиха отново. — Поне опитах. А сега дали е възможно да започна проучването си? Ако не сте прекалено заета с документацията, имам предвид. Бих могъл да дойда утре, ако не е удобно сега.

— Искате ли да започнете с нещо конкретно?

— Надявах се да прочета публикувана в местния вестник статия. Нямах възможност да се запозная с нея, тъй като не е качена в интернет. Но може би и вие не разполагате с нея.

Тя кимна.

— Ще я намерим на микрочип. През последните две години си сътрудничим тясно с нашия вестник и няма да е проблем да я намерим.

— Много добре — каза той. — А разполагате ли с някаква информация за града като цяло?

— Тя е на същото място.

Той се огледа за момент, не знаеше накъде да тръгне.

— Насам, господин Марш. Ще намерите всичко на втория етаж.

— Има и втори етаж?

Тя се обърна леко и рече:

— Ако ме последвате, ще ви покажа.

Джеръми тръгна след нея.

— Ще ми се разсърдите ли, ако ви попитам нещо?

Тя отвори вратата и се поколеба за миг.

— Не, разбира се — отвърна с непроницаемо лице.

— Какво търсехте днес на гробището?

Тя не отговори, само се загледа в него. Изразът на лицето й остана непроменен.

— Просто се чудех — продължи той. — Останах с впечатлението, че малко хора ходят там.

Тя продължаваше да мълчи и тишината възбуди още повече любопитството на Джеръми, но на фона на мълчанието й то постепенно се превърна в неудобство.

— Няма ли да кажете нещо? — попита той.

Тя се усмихна и за негова изненада, преди да прекрачи прага, му намигна.

— Казах, че можете да питате, господин Марш, не съм обещавала да ви отговоря — изрече мило, продължи напред и го остави да зяпа след нея.

„Бива си я — помисли си той, — красива, уверена и интелигентна.“ И това, след като отхвърли поканата му за среща.

„Алвин излезе прав — каза си. — Може би южнячките наистина са в състояние да побъркат човек.“

Те излязоха от залата, минаха покрай отдела за детска литература и Лекси го поведе по стълбата. Джеръми спря на горната площадка и се огледа.

„Д’ре“, помисли си отново, наистина изненадан.

Тук имаше много повече от петте паянтови рафта със съвременни книги на долния етаж. Много повече. Имаше и готика, като започнеш от миризмата на прах до усещането за частна библиотека. С облицованите с дъбова ламперия стени, махагоновия под и тъмночервените завеси, сводестото помещение нямаше нищо общо с безцветната зала долу. В ъглите имаше тапицирани столове до лампи „Тифани“, имитация, разбира се, но доста добра. На отсрещната стена се виждаше камина с голяма картина над нея. Макар и тесни, прозорците осигуряваха достатъчно слънчева светлина, за да изпълнят стаята с усещане за домашен уют.

— Сега разбирам — поклати глава Джеръми. — Това долу беше предястието. Главното меню е тук.

Тя кимна.

— Повечето от редовните ни клиенти идват да търсят най-новите книги на вече познати автори. За тяхно удобство обособих отдела за съвременна литература на първия етаж. Помещението е малко, защото преди разместването там беше кабинетът ми.

— А сега къде сте го преместили?

— Ето го там — посочи тя зад последния рафт. — До стаята за редки издания.

— Охо! — възкликна той. — Впечатлен съм.

Тя се усмихна.

— Елате, ще ви разведа наоколо и ще ви разкажа нещо за сградата.

През следващите десетина минути те обиколиха всички рафтове, разговаряйки оживено. Той научи, че къщата е построена през 1874 година от Хорас Мидълтън, капитан на кораб, натрупал състояние от търговия с дървен материал и тютюн. Построил този дом за жена си и седемте си деца, но за жалост не могъл да живее в него. Малко преди да завърши строежа, жена му починала и той се преместил с децата в Уилмингтън. Къщата дълго време останала празна, после в нея се нанесло друго семейство и живяло там до петдесетте години на двайсети век, когато Историческото дружество я купило и препродало на общината за библиотека.

Джеръми слушаше внимателно разказа й. Двамата вървяха бавно и тя често прекъсваше разказа си, за да му покаже някои от своите любими книги. Той скоро разбра, че тя е чела повече от него, особено класиците. В първия момент не можа да повярва, но като се замисли, разбра, че е напълно логично. Защо някой ще става библиотекар, ако не обича книгите? Сякаш прочела мислите му, тя спря и посочи с пръст табелката на рафта пред тях.

— Предполагам, че тази секция ще ви заинтересува, господин Марш.

Той погледна към табелката и забеляза думите „свръхестествено“ и „магия“. Забави крачка, но не спря, само си отбеляза няколко заглавия, включително и предсказанията на Мишел де Нострадам. През 1555 година Нострадамус, както бе известен по света, публикувал сто неясни предсказания в своята книга „Предсказания“, първата от десетте, написани от него. От хилядите направени от него предсказания днес се цитират не повече от петдесет и се радват на по-малко от пет процента съвпадение.

Той пъхна ръце в джобовете си и сви устни.

— Мога да ви дам някои препоръки, ако искате.

— Разбира се, с най-голямо удоволствие. Не съм толкова горделива, че да не признавам нуждата от помощ.

— Чели ли сте тези книги?

— Не. Честно казано, не намирам темата за особено интересна. Когато книгите пристигнат, им хвърлям по един поглед, преглеждам снимките и прочитам заключенията и отзивите, за да преценя за кого ще са подходящи, но само толкова.

— Това е добре — каза той. — Може би няма да е зле да закриете напълно този раздел.

— Знаете ли, може да ви се стори невероятно, но много хора в града недоволстват, че държа такива книги. Особено онези за магиите. Смятат, че влияят зле на младите.

— И наистина влияят. Пълни са с лъжи.

Тя се усмихна.

— Може да е така, но те не се безпокоят за това. Искат да ги махна, защото се страхуват да не би някой наистина да призове злите сили. Може например някое дете да ги прочете, без да иска да привика сатаната и той да превърне града ни в ад.

Джеръми кимна.

— Впечатлителната младеж на Библейския колан. Разбираемо е.

— Но ще ви помоля да не ме цитирате по този въпрос. Тук си говорим неофициално, нали?

Той вдигна ръка:

— Обещавам. Честна скаутска.

Те продължиха в мълчание. Зимното слънце не успя да пробие сивата завеса на облаците. Лекси спря пред няколко лампи и ги включи. Помещението се изпълни с жълтеникава светлина. Докато се навеждаше към лампионите, той долови цветния аромат на парфюма й, потръпна и побърза да насочи вниманието си другаде. Погледна разсеяно към портрета над камината и попита:

— Коя е тази?

Лекси спря и проследи погледа му.

— Майка ми.

Той я погледна в очакване и тя въздъхна шумно.

— През 1964 година оригиналната библиотека изгоряла до основи. Всички решили, че това е краят, но мама се заела да намери подходяща сграда и да събере нова колекция. Години наред засипвала кметството и общината с молби за финансиране, организирала разпродажби, чукала по вратите на местните бизнесмени и не си тръгвала, докато не напишели чек. Отнело й много време, но накрая успяла.

Докато говореше, Джеръми местеше очи от портрета към Лекси и обратно. Имаше прилика, разбира се, трябваше веднага да я забележи. Особено в очите. Виолетовото го грабна веднага, но сега, докато гледаше отблизо очите на Лекси, забеляза, че по ръба им минаваше светлосиня ивица и незнайно защо това му се стори признак на доброта. Авторът на портрета се бе опитал да изобрази необикновената комбинация, но не бе успял да възпроизведе истинския цвят.

Лекси запали лампионите, изправи се и прибра падналия кичур зад ухото си. Острото око на Джеръми бе отчело, че тя го прави непрекъснато. Вероятно беше нервен тик. Което означаваше, че присъствието му я изнервяше. Той прие това за добър знак. Прокашля се и каза мило:

— Забележително от нейна страна. Много ще се радвам, ако мога да се запозная с нея.

На лицето на Лекси се появи лека усмивка, сякаш имаше какво още да каже, но веднага поклати глава:

— Съжалявам. Вие си имате работа, а аз ви задържам с моите приказки. — Кимна към стаята с редките издания и попита: — Искате ли да ви покажа къде ще прекарате следващите няколко дни?

— Мислите ли, че ще ми отнеме толкова много време?

— Нали искахте да прочетете статията във вестника и да направите исторически справки? Ще ми се цялата информация да е индексирана, но за съжаление не е така. Ще ви се наложи да поровите из документите.

— Не мисля, че книгите за историята на града са толкова много, нали?

— Не става дума само за книги, макар че и те не са малко. Подозирам, че ще намерите голяма част от полезната ви информация в дневниците. Бях си поставила за цел да събера колкото може повече лични дневници от жители на областта и сега мога да се похваля с внушителна колекция. Някои от тях датират още от седемнайсети век.

— Случайно да ви се намира нещо за Хети Дабилът?

— За съжаление, не. Но някои дневници са на хора от Уотс Лендинг. Един от тях е саморасъл историк, записвал е всичко случващо се в областта. Може да ги изнесете от библиотеката, но ще ви трябва известно време да се справите с тях. Написаното се чете трудно.

— Нямам търпение — каза той. — Обичам скучните проучвания. Живея за тях.

Тя се усмихна.

— Дано да сте добър в тази работа.

Той я погледна многозначително.

— О, да. Аз съм добър в много работи.

— Не се съмнявам, господин Марш.

— Джеръми — поправи я той. — Моля ви, наричайте ме Джеръми.

Тя вдигна вежди.

— Не съм сигурна, че идеята е добра.

— О, чудесна е — отвърна той. — Повярвайте ми.

Лекси изсумтя. „Истински котарак!“ — си каза наум.

— Предложението ви е изкушаващо — продължи с играта тя. — Поласкана съм. Но все пак не ви познавам достатъчно, за да ви се доверя, господин Марш.

И побърза да се отдалечи. Развеселен, Джеръми я проследи с поглед. Беше срещал такива жени и преди. Те използваха остроумието си, за да държат мъжете настрани, и обикновено бяха доста безцеремонни в поведението си, но на нея й отиваше. Придаваше й… неочакван чар и свежест. Дали не беше от акцента? Думите се лееха от устата й толкова сладко, че можеха да придумат котка да преплува реката.

Не, поправи се той, не беше акцентът. Нито остроумието й, което определено го забавляваше. Нито в спиращите дъха очи или тялото й в тесните дънки. Тези неща играеха важна роля, но не бяха главното. Беше… какво? Той не я познаваше, не знаеше нищо за нея. И въпреки дългия им разговор, като се замисли, осъзна, че тя не бе казала почти нищо за себе си. Говореше за книгите и за майка си, но нито дума за себе си.

Джеръми беше тук заради статията, но завладян неочаквано от странно чувство, той си призна, че предпочита да прекара следващите няколко часа не с книгите, а с нея. Искаше двамата да се разходят из Бун Крийк или още по-добре, да седнат на романтична вечеря в някой старомоден ресторант, където можеха да останат сами и да се опознаят. В нея имаше нещо мистериозно, а той обичаше мистериите. Те винаги водеха до изненади и когато тръгна след нея през отдела за редки издания, не можа да не си признае, че пътуването му на юг току-що бе станало по-интересно.

Те влязоха в малко помещение, вероятно бивша спалня, разделена от ниска дървена преграда. Стените бяха боядисани в пясъчножълто, подът леко беше надраскан. Зад стената се виждаха високи рафтове, пълни с книги; в единия ъгъл имаше стъклен шкаф, приличен на ковчеже за съкровища, а на малката масичка до него бяха поставени телевизор и видеокасетофон, явно за материали, свързани с историята на Северна Каролина. Срещу вратата имаше високо старинно бюро. Надясно от Джеръми, на друга малка масичка беше поставена машина за микрофишове. Лекси отиде при бюрото, отвори най-горното чекмедже и се върна с малка картонена кутия. Остави я на масичката и прехвърли набързо прозрачните плаки в нея. Наведе се над Джеръми, постави микрофиша в машината и я нагласи така, че статията да е в правилната посока и в центъра. Той отново долови парфюма й, но след миг статията беше пред него и той насочи вниманието си към нея.

— Може да започнете с това — каза тя. — Ще ми трябва малко време, за да намеря други полезни материали за вас.

— Това стана бързо.

— Така е, защото помня датата на публикацията.

— Впечатлен съм.

— Недейте. Просто съвпада с рождения ми ден.

— На двайсет и шести?

— Някъде там. Сега да видим какво друго ще успея да намеря.

Тя тръгна към летящата врата.

— Двайсет и пети? — застигна я гласът му.

— Упорит сте, господин Марш. Но аз не играя тази игра.

Той се засмя. Очертаваше се интересна седмица.

Тя излезе и Джеръми се зачете в статията. Точно както очакваше, тя беше изтъкана от намеци за свръхестествени сили и разчиташе на сензацията с достатъчна доза надменност човек да предположи, че всеки жител на Бун Крийк знае още от раждането си колко специално е онова място. В статията Хети отиваше не при кмета, а в общината, и беше от Луизиана, а не от Карибите. В статията се твърдеше, че тя проклела гробището не пред управляващите, а на улицата, предизвикала бунтове и размирици и била арестувана. На другата сутрин, когато отишли да я освободят, нея я нямало, сякаш се била разтворила във въздуха. Шерифът забранил да я търсят, не искал да я арестува отново, защото се страхувал, че тя може да прехвърли проклятието върху семейството му. Всички легенди бяха такива: историята се променяше с годините и всеки добавяше нещо от себе си, за да я направи по-интересна. Джеръми трябваше да си признае, че онази част с изчезването беше доста вълнуваща. Трябваше да разбере дали наистина е била арестувана и е избягала.

Той приключи с четенето и погледна през рамо. От Лекси нямаше и следа. Погледна отново към екрана, реши, че може да добави още малко информация към наученото от Дорис за Бун Крийк, и премести микрофиша върху другите статии в броя. Седмичните новини бяха събрани на четири страници — вестникът излизаше всеки вторник — и той бързо научи какво може да предложи градът. Четивото беше добър ориентир, стига човек да не се интересуваше какво става по света и не търсеше нещо, което да държи очите му отворени. Той прочете новините: младеж променил екстериора около сградата на Ветераните от войните, за да заслужи званието „Ийгъл Скаут“; на Мейн Стрийт отворили нов магазин за химическо чистене и така нататък. Имаше и резюме от събранието на градската управа. Главният обсъждан въпрос бил да сложат ли знак „стоп“ на Лиъри Пойнт Роуд или не. Две трети от първата страница беше посветена на автомобилна катастрофа между двама жители на града, отървали се с леки наранявания.

Той се облегна назад.

Градът се оказа точно какъвто си го бе представял. Тих, заспал и специален, каквито според жителите им бяха всички малки градчета, но нищо повече. Съществуването му се дължеше повече на силата на навика, отколкото на някаква уникалност; и през следващите десетилетия със застаряването на населението щеше да запада все повече. Тук нямаше бъдеще, нито дългосрочна програма…

— Четете за нашия прекрасен град, както виждам — разнесе се гласът й зад гърба му.

Той подскочи, изненадан, че не я е чул да влиза, и натъжен заради бъдещето на Бун Крийк.

— Да — окопити се бързо. — И признавам, че го намирам за доста интересно. Нямах представа, че е толкова вълнуващо да си „Ийгъл Скаут“.

— Джими Нелсън е прекрасно хлапе. Пълен отличник и много добър баскетболист. Баща му почина миналата година, но той продължава да помага на хората в града, въпреки че работи на половин работно време в пицарията на Пит. Много се гордеем с него.

— Браво на момчето!

„Да, бе“ — помисли си тя, но любезно се усмихна и постави до него купчина книги.

— Това е за вас. Мисля, че като начало ви е достатъчно.

Той плъзна поглед по десетината книги.

— Не казахте ли, че е по-добре да използвам дневниците? Тук всичко е обща история.

— Да, но не е ли редно първо да се запознаете с историческия период на разигралите се събития?

Той се поколеба.

— Предполагам, че ще е добре — призна накрая.

— Добре — отвърна тя и подръпна разсеяно ръкава на пуловера си. — Намерих една книга с истории за духове и реших, че може да ви заинтересува. Има глава за Бун Крийк.

— Чудесно.

— Ами, тогава ще ви оставя да работите. Ще намина след малко да видя имате ли нужда от нещо друго.

— Няма ли да останете? — разочарова се той.

— Не. Вече ви казах, че имам работа. Може да останете тук или да се преместите на масите в голямата зала. Но ще съм ви много признателна, ако не местите книгите долу. Нито една от тях не е заведена в регистъра.

— Не бих посмял за нищо на света.

— Сега ви моля да ме извините, но наистина трябва да тръгвам. А, и да ви предупредя, че библиотеката работи до седем, но този отдел затваря в пет.

— Дори и за приятели?

— Не. Тях ги оставям да седят, колкото си искат.

— Значи ще се видим в седем, предполагам?

— Не, господин Марш, ще се видим в пет.

Той се засмя.

— Да се надяваме, че утре ще ме оставите до по-късно.

Тя вдигна вежди, обърна се и без да отговори, тръгна към вратата.

Направи две крачки, но той я извика:

— Лекси?

— Да? — обърна се тя.

— Искам да ви благодаря. Много ми помогнахте.

На устните й се появи прекрасна обезоръжаваща усмивка.

— Няма защо.

Джеръми се зае да събере много данни за града и през следващите няколко часа прелисти всички книги, спря се на илюстрациите и снимките и прочете подробно всичко, което му се стори важно.

По-голямата част от информацията обхващаше ранната история на градчето и той записа в бележника си доста неща, които можеше да му потрябват. Естествено, още не знаеше кое щеше да му е необходимо, беше прекалено рано, затова изписа няколко листа с бележки.

В процеса на работата си той бе научил, че най-добрият подход към подобни истории е да започне с онова, което знае. Така че… какво знаеше със сигурност? Знаеше, че гробището е използвано близо сто години, без някой да спомене за мистериозните светлини. Те се бяха появили преди сто години и оттогава се явяваха редовно, но само при мъгливо време. Фактът, че са виждани от много хора, изключваше възможността да са плод на нечие въображение. Знаеше още, че в момента гробището потъва.

След няколко часа над книгите той осъзна, че не е научил почти нищо ново. Като повечето мистерии тази също беше като пъзел с много липсващи парчета. Въпросът дали Хети е проклела града или не, беше просто опит да се обяснят нещата. Но понеже самата легенда бе основана на невярна и неясна информация, някои парченца от истината — каквито и да бяха те — бяха преувеличени, а други игнорирани. Това означаваше, че Лекси е права. Трябваше да изчете всичко.

Не че беше проблем. За него тази част от проучването беше най-приятната. Много често търсенето на истината се оказваше по-приятно от писането на заключението. Той се върна към книгите и скоро се потопи напълно в темата. Научи, че Бун Крийк е построен през 1729 година и това го нареждаше сред най-старите градове в щата. Дълго време не бил нищо повече от малко селце между бреговете на река Памлико и Бун Крийк, но в края на века се превърнал в главно пристанище за вътрешния воден транспорт и появата на параходите през деветнайсети век ускорила разрастването на града. Към края на века железопътният бум достигнал до Северна Каролина, горите били изсечени и се разкрили каменни кариери. Заради местоположението си като портал към външните води построили мост над реката и градът станал част от железопътната мрежа на страната. Районът процъфтявал, икономиката му започнала усилено да се развива, но след 1930 година броят на населението му спрял да нараства. В последните години дори започнал да намалява и това не учуди Джеръми.

От книгата за духовете научи броя на погребаните в „Седар Крийк“. В тази версия Хети проклела града не заради преместването на останките на нейните предци, а защото отказала да се отдръпне от пътя, когато насреща й се задала съпругата на един от членовете на градската управа. Понеже била смятана за духовен водач на хората от Уотс Лендинг, не била арестувана, но някои расистки настроени жители на града взели нещата в свои ръце и се развилнели из негърското гробище, нанасяйки огромни щети. В гнева си Хети проклела „Седар Крийк“ и се заклела, че предните й няма да спрат да тъпчат земята му, докато цялото гробище не потъне.

Джеръми се облегна назад и се замисли. Наученото му разкри три напълно различни версии на една и съща легенда. Не знаеше какво да мисли.

Интересното беше, че авторът на книгата, А. Дж. Морисън, бе добавил под линия, че гробището „Седар Крийк“ наистина потъва. Според данните земята там потънала близо трийсет сантиметра, но авторът не бе потърсил обяснение.

Джеръми провери датата на публикацията. Книгата беше писана през 1954 година. Сравнявайки снимките, откри, че оттогава гробището бе потънало най-малко с още трийсет сантиметра. Отбеляза си да провери данните от проучванията по онова време, както и по-новите, ако имаше такива.

Но докато четеше, не спираше да хвърля по един поглед през рамо с надеждата Лекси да се появи.

Седнал в автомобила си на игрището за голф преди разклона за града и с притиснат до ухото си телефон, кметът се напрягаше да чуе нещо през силния статичен шум. В тази част на района връзката беше лоша и той се зачуди дали положението щеше да се подобри, ако извади антената навън.

— Бил е в „Хърбс“? Днес на обяд? „Най-гледаното време“ ли каза?

Той кимна, без да показва, че е забелязал как партньорът му по голф подритва спрялата зад дървото топка към по-добра позиция, преструвайки се, че проверява къде се е приземила при последния удар.

— Намерих я — извика иззад дървото той и се приготви за удар.

Партньорът на кмета непрекъснато хитруваше, но, честно казано, кметът не се ядосваше много, защото той правеше същото. Иначе как щеше да поддържа своя хандикап?

Човекът от другата страна на линията вече привършваше, когато партньорът му запрати за втори път топката между дърветата.

— По дяволите! — извика той, но кметът му обърна гръб.

— М-да, това е интересно — каза в слушалката и в главата му се завъртяха безброй възможности. — Радвам се, че се обади. Заемам се с това. Дочуване.

И затвори в мига, когато партньорът му тръгна към него.

— Дано със следващата топка да се справя по-добре — каза той и вдигна ръце.

— Не се безпокой — отвърна кметът, замислен за неочакваното развитие на нещата. — Сигурен съм, че другия път ще падне точно където я искаш.

— Кой се обади?

— Съдбата — заяви той. — И ако си изиграем правилно картите, това може да се окаже нашето спасение.

Два часа по-късно, когато слънцето се спусна над върховете на дърветата и сенките започнаха да си пробиват път през прозорците, Лекси надникна в стаята за редки издания.

— Как върви?

Джеръми се обърна на мига и й се усмихна. Избута стола назад, прокара ръка през косата си и каза уморено:

— Добре. Научих доста неща.

— Достигнахте ли до вълшебния отговор?

— Не, но се доближавам, усещам го.

Тя влезе в стаята.

— Радвам се. Но вече ви казах, че заключвам помещението в пет, за да мога да се справя с тълпата, дошла след края на работния ден.

— Няма проблем — отвърна той и стана. — И без това се чувствам малко уморен. Денят беше дълъг.

— Ще дойдете утре сутринта, нали?

— Така съм го планирал. Защо?

— Обикновено прибирам по рафтовете всичко извадено през деня.

— Ще ви помоля да оставите тази купчина засега? Мисля, че ще ми се наложи да прегледам отново някои от книгите.

Тя се замисли за момент.

— Добре. Но ви предупреждавам, че ако не се появите рано сутринта, ще реша, че съм сбъркала в преценката си за вас.

Той кимна и каза тържествено:

— Обещавам, че няма да ви подведа. Не съм такъв.

Тя извъртя очи и си помисли: „Боже, самовлюбен паун!“. Но на глас изрече:

— Сигурен съм, че го казвате на всяко срещнато момиче.

— О, не — облегна се на бюрото той. — Всъщност съм много срамежлив. Можете да ме наречете дори отшелник. Рядко излизам.

Тя сви рамене.

— Това не е ново. Предвид, че сте журналист от големия град. Но не ви е необходимо да излизате, нали? Сигурна съм, че жените сами ви намират.

— Това притеснява ли ви?

— Не.

— Добре. Но както знаете, първото впечатление лъже.

— О, това го разбрах веднага.

— Така ли?

— Да — отвърна тя. — Когато ви срещнах на гробището, в първия момент реших, че сте дошли на погребение.