Светлинка в нощта

5.

Петнайсет минути по-късно Джеръми зави от асфалтирания път към поредната покрита с чакъл улица — тук явно си падаха по чакъла — и паркира в центъра на едно блато пред изписана на ръка табела „Грийнлийв Котиджис“, отбелязвайки си наум да не вярва на обещанията на местната търговска палата, изсипани с щедра ръка в брошурата и сайта.

„Грийнлийв Котиджис“ в никакъв случай не можеше да се нарече модерен, дори ако го бе посетил преди трийсет години. В комплекса имаше само шест бунгала, разположени по брега на реката, с олющена боя, дървени стени и ламаринени покриви. До всяка една от паянтовите постройки се достигаше по тясна неподдържана алея, тръгваща от централното бунгало, където според него трябваше да се намира офисът на комплекса. Без съмнение мястото беше живописно, но стилът рустика тук очевидно се свързваше предимно с комарите и алигаторите. Нито един от тези животински видове не будеше ентусиазма на Джеръми за престоя му тук.

Докато се чудеше има ли смисъл да слиза от колата — по пътя си насам бе видял само една табела за хотел от известна верига от Вашингтон, и тя беше на четирийсет километра от Бун Крийк — дочу шум от приближаващ се автомобил и се обърна обнадежден. Един кадилак се спусна по алеята, като подскачаше заплашително из дупките. За негова изненада автомобилът спря до него, разпръсквайки камъчета във всички посоки.

Отвътре изскочи възпълен оплешивяващ мъж. Изглеждаше въодушевен от нещо. Носеше зелени полиестерни панталони и синьо поло и Джеръми заключи, че може да се е обличал на тъмно.

— Вие ли сте господин Марш?

— Да — отвърна изненадан той.

Мъжът забърза към колата му.

— Радвам се, че ви хванах, преди да сте се регистрирали. Исках да използвам момента да поговоря с вас. Не мога да ви опиша колко се вълнуваме всички тук от вашето идване.

Задъхан, той протегна ръка и разтърси здраво тази на Джеръми.

— Познаваме ли се? — попита объркано журналистът.

— Не, естествено — засмя се мъжът. — Аз съм кметът на Бун Крийк, Том Джъркин. Като онази марка туршии, но можете да ми казвате Том. — Той се засмя отново. — Бързах да ви поздравя с добре дошъл в нашия прекрасен град. Извинете ме за облеклото. Бих искал да ви посрещна в кабинета си, но когато научих за идването ви, бях на игрището за голф и идвам направо оттам.

Все още изненадан от появата му, Джеръми го огледа по-внимателно. Това обясняваше облеклото му.

— Значи… вие сте кметът?

— От деветдесет и четвърта. При нас е нещо като семейна традиция. Баща ми, Оуен Джъркин, беше кмет цели двайсет и четири години. Вършеше работата си с голяма любов. Знаеше всичко, което трябва да се знае за това място. Естествено, кметската длъжност тук е на половин щат. По-скоро е почетна. Всъщност аз съм по-скоро бизнесмен. Собственик съм на големия магазин в центъра и на местното радио. Пускаме само песни до петдесетте години. Обичате ли старите хитове, господин Марш?

— Разбира се — отвърна той.

— Така си и мислех. Разбрах го, щом ви видях. Казах си: „Ето един човек, който оценява добрата музика“. Аз лично не мога да понасям онзи хаос, дето сега наричат музика. Направо ме заболява главата от нея. Музиката трябва да успокоява душата. Разбирате ме какво искам да кажа, нали?

— Да, разбира се — повтори Джеръми, опитвайки се да влезе в тон.

Мъжът се засмя.

— Знаех си. М-дааа. Казах ли ви колко много се вълнуваме всички, че сте дошли да напишете статия за нашия град? Точно от това се нуждаем тук. Защото кой не обича истории за духове, нали? Хората се интересуват от тези неща и вече започна да се чува за нас. Първо онези момчета от „Дюк“, после в местния вестник се появи статия. А сега дойде и истински журналист от големия град. Историята се разпространява и това е добре. Миналата седмица ми се обадиха от Алабама, искат да прекарат този уикенд тук и да направят обиколка из Историческия комплекс.

Джеръми кимна няколко пъти и попита:

— Откъде знаете, че съм пристигнал?

Том Джъркин сложи приятелски ръка на рамото му и преди той да разбере, двамата вече вървяха към офиса на комплекса.

— Новините тук се разпространяват светкавично, господин Марш. Като пожар. Това е едно от предимствата на малкия град. Това и красивата природа. Знаете ли, че тук са най-добрите места за лов на патици и риболов в целия щат? Хората идват отвсякъде, дори и известни, и повечето от тях отсядат точно където сте избрали и вие, в „Грийнлийв“. Това тук е малко късче от рая, ако питате мен. Едно бунгало сред природата. Цяла нощ ще слушате песента на птиците и на щурците. Обзалагам се, че това ще ви накара да погледнете с други очи на онези луксозни хотели в Ню Йорк.

— Може би — съгласи се Джеръми. Този човек беше роден за политик.

— И не се притеснявайте заради змиите.

Очите на госта се оцъклиха.

— Змии ли?

— Сигурно вече сте чули за тях. Но държа да ви изясня, че онази история миналата година беше чисто недоразумение. Някои хора нямат капчица здрав разум в главата си. Казвам ви, господин Марш, не се безпокойте за тях. Обикновено змиите изпълзяват от дупките си само през лятото. Естествено, ако не започнете да бъркате навсякъде, за да ги търсите умишлено. Тогава ще ги ядосате, а този вид змии са доста опасни.

— Аха — измънка Джеръми и се опита да измисли някакъв отговор, но съзнанието му бе заето изцяло от въображаемата му среща с чудовището. Той мразеше змии. Повече от комарите и алигаторите. — Всъщност си мислех…

Кметът въздъхна достатъчно силно, за да го прекъсне, после се огледа наоколо, демонстрирайки възхищение от прекрасната природа.

— Кажи ми, Джеръми… нали нямаш нищо против да си говорим на „ти“?

— Не.

— Това е много мило от твоя страна. Благодаря. Та, кажи ми, Джеръми, мислиш ли, че някое от онези телевизионни предавания, токшоута де, може да посвети няколко минути на нашата история?

— Нямам представа.

— Защото, ако решат да дойдат, ще постелем пред тях червения килим. Ще им демонстрираме нашето южняшко гостоприемство. Ще ги настаним тук, в „Грийнлийв“, напълно безплатно. И ще им разкажем такива истории, че могат да направят няколко предавания. Много по-интересни от онова, в което участва ти. Защото нашите истории са истински.

— Може би не знаете, но аз пиша предимно за списания. И обикновено нямам нищо общо с телевизията.

— Да, разбира се — намигна му Том Джъркин, очевидно не му вярваше. — Добре, ти си върши работата, пък ще видим какво ще стане.

— Сериозно ви говоря — настоя Джеръми.

— Сигурен съм в това — намигна му отново кметът.

Джеръми не знаеше как да го разубеди, а и в крайна сметка човекът можеше да се окаже прав. След няколко крачки Джъркин отвори една врата и го вкара в офиса. Ако можеше да се нарече така.

Вътре всичко изглеждаше, сякаш през последните сто години не е променяно нищо и окачените по дървените стени чудовища му напомниха за ловна хижа. Над разкривеното бюро висеше тавата на един костур; във всеки ъгъл по протежението на стените, както и върху шкафовете и бюрото, имаше препарирани животни: бобри, зайци, опосуми, скунксове и един язовец.

Но за разлика от други места, където бе виждал подобно нещо, тук животните изглеждаха, сякаш бяха обградени от врагове и се опитваха да се защитят. Телата им бяха извити на дъга, зъбите и ноктите бяха извадени и готови за отбрана. Джеръми се опита да преглътне видяното, но докато оглеждаше, съзря в един ъгъл мечка и едва не подскочи от ужас. Както и при другите животни, лапите със страховитите нокти бяха протегнати напред, сякаш животното се готвеше да атакува. Помещението приличаше на природонаучен музей, натикан в някакъв килер за нуждите на някой филм на ужасите.

Зад бюрото седеше огромен мъж в работен комбинезон и шарена риза, с дълга брада и вдигнати върху плота краката. Пред него имаше телевизор. Образът на екрана беше лош, на всеки две секунди през него минаваха вертикални черти и беше почти невъзможно да разбереш какво предават.

Мъжът се надигна от мястото си и продължи да расте, докато се извиси над Джеръми. Трябва да беше най-малко два метра. Раменете му се оказаха по-широки от тези на мечката в ъгъла. Изгледа кръвнишки клиента си, взе от бюрото един клипборд с прикрепени към него празни формуляри, удари го в плота и го посочи на Джеръми. Не се усмихна, напротив, гледаше, сякаш искаше да изтръгне ръцете му от раменете и да го наложи хубавичко с тях, преди да го изкорми, да го напълни с вата и да го закачи на стената.

Джъркин се засмя и това не изненада Джеръми. Този човек се смееше често и по много.

— Не му се плаши, Джеръми — каза бързо той. — Джед не обича да говори с непознати. Просто попълни бланката и можеш да се прибереш в своето райско бунгало да си починеш.

Джеръми продължи да гледа с широко отворени очи към Джед. По-страшен човек не бе срещал в живота си.

— Джед не само държи „Грийнлийв“ и е член на Градския съвет, но работи като препаратор — продължи кметът. — Не е ли невероятно това, което прави? — посочи животните по стените той.

— Наистина е невероятно — каза журналистът и се насили да се усмихне.

— Ако уцелиш нещо, тичаш при Джед и той прави останалото.

— Ще го запомня.

Лицето на кмета внезапно засия.

— Обичаш ли лова, господин Марш?

— Честно казано, не съм голям почитател.

— Е, не пречи да опитаме да променим мнението ти, докато си тук. Мисля, че споменах какво удоволствие е да се ловят патици по нашите земи, нали?

Докато говореше, Джед отново сложи огромния си пръст върху формуляра в клипборда.

— Стига си плашил човека! — повиши тон Джъркин. — Той е от Ню Йорк и е голям журналист, така че се дръж както подобава.

После отново се обърна към Джеръми:

— Искам да знаеш, че градът с удоволствие ще плати за престоя ти тук.

— Не е необходимо…

— Край на приказките — махна с ръка Джъркин. — Решението е взето на най-високо ниво. — Той намигна заговорнически. — Най-високото ниво тук съм аз. Това е най-малкото, което можем да направим за такъв забележителен гост.

— Ами… благодаря.

Джеръми хвана химикалката и започна да попълва формуляра за регистрация, усещайки погледа на Джед в тила си. Не беше сигурен, че иска да остане тук, но се страхуваше да го изрече. Джъркин се наведе над рамото му.

— Споменах ли колко се радваме, че си дошъл в нашия град?

В другата част на града в едно бяло бунгало със сини капаци на прозорците Дорис задушаваше лук, чесън и бекон за спагетите, които къкреха на другия котлон. Лекси миеше домати и моркови над мивката и ги режеше на кубчета. След като приключи в библиотеката, тя намина към Дорис. Правеше го често, поне няколко пъти в седмицата. Тя имаше самостоятелно жилище, но обичаше да вечеря с баба си. Старите навици умират трудно и така нататък.

От поставеното на перваза на прозореца радио се носеше джаз и като се изключи формалната размяна на въпроси, типична за членовете на едно семейство, двете не разговаряха. При Дорис причината беше дългият изморителен ден в ресторанта. За Лекси виновникът беше Джеръми Марш. Тя познаваше добре баба си и не искаше да подхваща темата. Дорис живо се интересуваше от личния й живот и тя се бе научила да избягва тази тема. Знаеше, че баба й не го прави с лоши намерения, Дорис просто не разбираше защо една трийсетгодишна жена все още е неомъжена и често повдигаше въпроса, защото се тревожеше, че Лекси ще остане стара мома. Не беше глупава жена, но си беше от старата школа; останала вдовица преди три години, тя се бе омъжила на двайсет и бе живяла четирийсет и пет години със своя съпруг, обожаваше го и се бе грижила за него чак до смъртта му. Лекси бе отгледана от баба си и дядо си и знаеше какво се върти в главата на Дорис, а то беше, че е време нейното момиче да срещне подходящия мъж, да се омъжи, да се премести в голяма къща с бяла ограда и да роди няколко деца.

Мечтата на Дорис не беше толкова странна. По този край всички очакваха от момичетата именно това. И ако трябваше да е честна със себе си, Лекси също понякога мечтаеше за такъв живот. Но тя искаше първо да срещне точния човек, да се влюби истински и да се гордее, когато го нарече свой съпруг. Ето къде се разминаваха с Дорис. За баба й жената трябваше да е доволна, ако намери добър, възпитан мъж с прилична работа. И може би в миналото това наистина е било достатъчно. Но Лекси не искаше да живее с някого само защото е мил, възпитан и има добра работа. Може би летеше в облаците, кой знае, но искаше да усети и истинска страст. Мъжът може да е много мил и разумен, но ако не усетеше сърцето й да е изпълнено с любов, значи щеше да се омъжи само за да се „установи“, а тя не искаше просто да се установява. Нямаше да е честно към нея, нямаше да е честно и към него. Разбира се, тя също се надяваше на мил и чувствителен мъж, но в същото време мечтаеше за истинска любов. За някого, който не само щеше да й масажира краката след дългия уморителен ден в библиотеката, но щеше да предизвиква и интелекта й. И непременно трябваше да е романтичен мъж, който би й подарил цветя без конкретен повод.

Не искаше толкова много, нали?

Според „Блясък“, „Списание за жени“ и „Добра домакиня“ — библиотеката получаваше и трите — не беше много, а прекалено много. В тези списания всяка статия твърдеше, че единствено от жената зависи дали ще поддържа жив пламъка в семейните взаимоотношения. Но семейни или не, взаимоотношенията си бяха взаимоотношения. Не беше ли редно и двете страни да правят необходимото за щастието на другата страна?

Ето къде беше проблемът на много от познатите й женени двойки. Във всеки брак трябваше да съществува някакъв баланс между това, което на човек му се иска да прави, и онова, което желае партньорът му. Докато съпругът се съобразяваше с желанията на съпругата и обратно, нямаше никакъв проблем. Проблемите идваха, когато хората започваха да правят, каквото си искат, без да се съобразяват с другата страна. Съпругът внезапно решава, че има нужда от повече секс, и започва да го търси извън семейството. Съпругата мечтае за повече нежност и в крайна сметка прави същото като съпруга си. Добрият брак като всяко партньорство означаваше да координираш собствените си нужди с тези на партньора, очаквайки същото от него. И ако всеки от тях спазваше своите задължения по договора, всичко щеше да е наред.

Но ако не изпитваш любов към съпруга си, можеш ли да постигнеш всичко това? Тя лично се съмняваше. Дорис обаче си имаше готов отговор. „Повярвай ми, скъпа, любовта отминава след първите две години“, би казала тя, въпреки че според Лекси много хора биха завидели на брака на баба й. Дядо й имаше романтична природа, отваряше вратата на колата за Дорис и държеше ръката й, докато се разхождаха из града. Беше отдаден изцяло на жена си и верен до гроб. Направо я обожаваше и често се чудеше на късмета си, че е срещнал жена като нея. След смъртта му част от Дорис сякаш умря с него. Първо получи инфаркт, а сега и този артрит. Двамата просто бяха създадени един за друг. Но как го бе постигнала Дорис? Може би наистина е било въпрос на късмет да намери съпруг като него? Или е видяла в него нещо преди това, нещо, което я е убедило, че той е правилният избор?

Сега обаче въпросът, който измъчваше Лекси, беше защо, за бога, тя самата започна изведнъж да мисли отново за брак?

Може би, защото беше в къщата на баба си, където бе израснала след смъртта на своите родители. Суетнята на двете жени в познатата кухня й подейства успокояващо и тя си спомни как като малка бе мечтала един ден и тя да си има такава къща. Стари греди; ламаринен покрив, умножаващ ехото от падащия дъжд, сякаш дъждът от целия свят бе дошъл да се излее над него; старомодни прозорци с рамки, боядисвани толкова пъти, че беше почти невъзможно да ги отвориш. И тя наистина живееше в такава къща. Почти такава. Приликата между двете си личеше от пръв поглед, защото бяха строени по едно и също време, но тя не успя да пренесе уханието на този дом: задушеното за неделния обяд, аромата на изсъхнали на слънцето чаршафи, миризмата на старо дърво от люлеещия се стол, където дядо й обичаше да си почива следобед. Тези миризми навяваха мисли за дълъг, спокоен и изпълнен с уют живот и винаги, когато отвореше вратата на тази къща, спомените за детството изплуваха в главата й.

Лекси отдавна мечтаеше за собствено семейство, дори за деца, но досега не й се бе получило. На два пъти беше на косъм да се случи: беше имала дълга връзка с Айвъри, още от колежа; имаше и още една с мъж, дошъл от Чикаго на гости на братовчед си през едно лято преди няколко години. Вторият беше класически пример за ренесансов мъж: говореше четири езика, цяла година бе учил икономика в Лондон и бе платил таксата за колежа със стипендията си от отбора по бейзбол. Господин Ренесанс, както бе започнала да го нарича, беше чаровен и екзотичен и тя веднага се влюби в него. Надяваше се той да остане, да обикне градчето, както тя го обичаше, но една събота се събуди и разбра, че си е заминал за Чикаго, без да се сбогува дори.

Той беше последната й сериозна връзка. След него имаше два други флирта за по шест месеца, но не съжаляваше за нито един от тях, дори не се сещаше вече. Единият беше с местен лекар, другият — с адвокат, и двамата й бяха предложили брак, но тя не бе усетила онази тръпка или каквото там човек трябва да усети, за да разбере, че няма смисъл да търси повече. След това срещите й с мъже станаха все по-редки и безперспективни, ако не се брои Родни Хупър, заместникът на шерифа в града. Двамата бяха излизали десетина пъти, на месец по веднъж, отиваха заедно на всички събития в града, където се налагаше човек да се появи с кавалер. И Родни като нея бе роден и израсъл тук, и в детските си години двамата обичаха да се люлеят заедно на люлката зад епископалната църква. Той копнееше по нея още оттогава и много пъти я бе молил да излязат на едно питие в таверната „Лукилу“. Лекси се съгласяваше понякога, дори се питаше дали да не приеме предложението му за сериозна връзка, но Родни… се вълнуваше прекалено много от лов, риболов и вдигане на тежести и нямаше интерес нито към книгите, нито към ставащото по света. Той беше добър човек и тя беше сигурна, че ще е добър съпруг, но не беше за нея.

Така че къде я водеше всичко това?

Тук, при Дорис, три пъти в седмицата, помисли си в очакване на неизбежните въпроси за любовния й живот.

— Кажи ми какво мислиш за него? — запита я директно баба й.

Лекси не можа да сдържи усмивката си.

— За кого? — попита и я погледна невинно.

— За Джеръми Марш, за кого другиго мислиш, че ще те питам?

— И аз не знам за кого. Затова те попитах.

— Стига си го увъртала. Разбрах, че е прекарал няколко часа в библиотеката.

Лекси сви рамене.

— Изглежда симпатичен. Помогнах му да намери няколко книги за начало на проучването си, нищо друго.

— Не говорихте ли?

— Разбира се, че говорихме. Както казах, той прекара доста време в библиотеката.

Дорис изчака внучката си да каже нещо повече, но това не се случи и тя въздъхна.

— На мен ми харесва — подхвана отново. — Истински джентълмен.

— О, да — съгласи се Лекси. — Истински джентълмен.

— Казваш го, сякаш не си съгласна с мен.

— Какво друго искаш да ти кажа?

— Ами, например, дали е бил очарован от твоята светла личност?

— Какво значение има това, бабо? Той е в града само за няколко дни.

— Разказвала ли съм ти как се запознахме с дядо ти?

— Много пъти — отвърна Лекси.

Помнеше добре цялата история. Двамата се запознали във влака за Балтимор. Той бил от Грифтън и отивал на интервю за работа, но така и не стигнал за Балтимор, защото избрал да я последва в Бун Крийк.

— Тогава знаеш, че можеш да срещнеш любовта по всяко време, дори когато най-малко очакваш.

— Винаги го казваш.

— Само защото ми се струва, че е добре да го чуваш от време на време.

Лекси занесе купата със салатата на масата.

— Не ме мисли. Аз съм щастлива и така. Обичам си работата, имам добри приятели и достатъчно време за четене, джогинг и любими за правене неща.

— Не забравяй и мен в тези любими неща.

— Разбира се — кимна Лекси. — Мога ли да те забравя?

Дорис се изкиска и се върна към тенджерата със зеленчуците. За миг в кухнята настъпи тишина и Лекси си отдъхна. Този път баба й не я притисна прекалено. Реши, че всичко е приключило и вечерята ще бъде приятна.

— Ако питаш мен, той е истински красавец — обади се Дорис.

Лекси си замълча. Взе две чинии и приборите и тръгна към масата. Дали нямаше да е добре да се направи на глуха?

— И за твое сведение той е много по-интересен, отколкото си представяш — продължи баба й. — Не е такъв, за какъвто го мислиш.

Лекси бе чувала този тон много пъти, затова се замисли. Беше го чула, когато в гимназията една вечер поиска да излезе с нова компания; чу го и след няколко години, когато реши да отиде на екскурзия до Маями. Тогава баба й използва същия тон и я разубеди. В първия случай приятелите, с които искаше да излезе, катастрофираха; във втория, градът бе обхванат от размирици и в хотела, в който бяха планирали да отседнат, бе нахлула тълпа от разбеснели се протестанти.

Тя знаеше, че Дорис има дарбата да предусеща нещата. Не толкова, колкото нейната майка, но въпреки това имаше нюх за нещата.

Без да има и най-малка представа, че телефоните в града пушат, понеже всички обсъждаха появата му тук, Джеръми лежеше под завивките и гледаше местните новини, докато чакаше прогнозата за времето, ядосан, че не послуша вътрешния си инстинкт да потърси друг хотел. Тогава нямаше да му се налага да гледа препарираните животни на Джед, от които го побиваха тръпки.

Човекът явно имаше много свободно време. И много куршуми. Или сачми. А може би използваше предната част на пикапа си или друго, кой знае какво, но бе успял да убие сума животни. В стаята му имаше дванайсет от тях. Щеше да му се наложи да прекара следващите няколко дни в компанията на представителите на цялата фауна на Северна Каролина, същите като в офиса, само че без мечката. Но не се съмняваше, че ако Джед разполагаше с втора мечка, щеше да му я пише на сметката като екстра.

Стаята не беше лоша, стига да не искаш бърза връзка с интернет, топлина, рум сървис, цифрова телевизия или телефон с бутони. Джеръми не беше виждал телефон с шайба от… колко? Десет години? Дори и майка му живееше по-модерно от тези тук.

Но не и Джед. Добрият стар Джед имаше собствено мнение по въпроса какво е важно в една стая за гости.

Ако имаше нещо хубаво тук, то без съмнение беше прекрасната покрита веранда отзад. Джеръми имаше намерение да прекара вечерта там, но си спомни за змиите и се отказа. Джъркин бе споменал за някакво недоразумение, свързано с тях. За какво ставаше дума? Думата „недоразумение“ не му хареса. Трябваше да поиска подробности, трябваше да попита къде може да намери дърва за камината. В стаята беше като в хладилник, но подозираше, че ако се опита да се свърже с рецепцията по телефона, Джед нямаше да му отговори. И може би така беше по-добре, защото този човек определено го плашеше.

Най-после на екрана се появи метеорологът. Джеръми изскочи изпод завивката, увеличи звука и после бързо потъна обратно в леговището си.

Поредната реклама прекъсна прогнозата за времето. Да му се не види!

Джеръми имаше намерение през нощта да отиде на гробището и искаше да разбере ще има ли тази вечер мъгла. Ако нямаше, щеше да се наспи. Денят беше дълъг, започнат в съвременния свят, той го върна петдесет години назад, а сега щеше да завърши в ледената пустиня. Такива неща не му се случваха всеки ден и всъщност бяха доста уморителни.

И като капак на всичко тази Лекси. Лекси с не знам каква си фамилия. Мистериозната Лекси. Лекси, която флиртуваше, после му обръщаше гръб и пак флиртуваше.

Беше флиртувала с него, нали? Защо иначе ще завършва всяко изречение с „господин Марш“? Защо ще се перчи, че го е преценила с един поглед? И онзи коментар, че идвал от погребение? Определено флиртуваше.

Или не?

Метеорологът се появи отново. Изглеждаше съвсем млад, сякаш току-що излязъл от колежа. Надали беше на повече от двайсет и три, най-много и четири, и това сигурно беше първата му работа. Преливаше от ентусиазъм, въпреки че се опитваше да го прикрива зад маската на професионалист. Но му се стори компетентен. Не се препъваше в думите и когато свърши, Джеръми разбра, че няма смисъл да напуска стаята. Очакваше се ясна нощ и в прогнозата си за утре момчето също не спомена за мъгла.

„Да му се не види!“ — помисли си Джеръми.