Светлинка в нощта

6.

На следващата сутрин Джеръми застана под слабата струя на душа, изкъпа се с хладка вода, намъкна дънки, пуловер и кафяво кожено яке и тръгна към „Хърбс“, явно най-популярното място за закуска. На входа забеляза кметът Джъркин да говори с двама мъже в костюми. Рейчъл тичаше между масите. Джед седеше в далечния ъгъл на залата и когато го видя, на Джеръми му се стори, че планината е дошла да закусва тук. Тъли седеше на една от централните маси с други трима мъже и както можеше да се предположи, не спираше да говори. Той тръгна между масите. Хората веднага започнаха да му кимат и да му махат с ръка, а кметът вдигна чашата с кафето си за поздрав.

— Добро утро, господин Марш — извика. — Надявам се да сте събрали достатъчно позитивна информация за нашия град. Нали, господин Марш?

— Сигурна съм, че е така — обади се Рейчъл.

— Успяхте ли да намерите гробището? — провикна се Тъли и веднага се наведе към сътрапезниците си да им обясни: — Това е докторът, за който ви говорих.

Джеръми кимна и махна с ръка, избягвайки отговорите, за да не се окаже въвлечен в дълги разговори. Не беше любител на ранното ставане, а и не бе спал добре. Ледената пустиня, населена с мъртви животни, плюс кошмарите за змии не предразполагаха към сън. Седна на една ъглова маса и Рейчъл дотича веднага с кана в ръка.

— Днес не сме на погребение, а? — закачи го тя.

— Не. Реших да сменя облеклото — отвърна той.

— Ще пийнеш ли кафе, скъпи?

— Да, ако обичаш.

Тя остави една чаша и я напълни до самия ръб.

— Предлагам ти да опиташ сутрешния ни специалитет. Хората тук си умират за него.

— Какъв е този специалитет?

— Омлет „Каролина“.

— Давай — каза той. Нямаше представа какво можеше да има в този омлет „Каролина“, но стомахът му се бунтуваше и бързо го придума, че сигурно ще е вкусно.

— Искаш ли захар и бисквитка? — попита го Рейчъл.

— Защо не? — съгласи се той.

— Връщам се след минутка.

Джеръми се зае с кафето си и прегледа набързо вчерашния вестник. Всичките четири страници, включително и статията на първата страница, бяха посветени на госпожица Джуди Робъртс, току-що отпразнувала своя стотен рожден ден, важно събитие, до което достига 1,1 процента от населението. Освен статията имаше и снимка на персонала в старческия дом с торта, украсена само с една свещичка, нареден до леглото на госпожа Робъртс.

Той се загледа през прозореца. Защо си губеше времето с местния вестник. Близо до масата имаше машина за вестници. Видя „Ю Ес Ей Тудей“ и вече бъркаше в джоба за монети, когато един униформен мъж седна на стола срещу него.

Мъжът изглеждаше ядосан и в отлична физическа форма. Бицепсите изпъваха ризата му до пръсване и на лицето си имаше слънчеви очила с огледални стъкла, излезли от мода преди… около двайсет години, пресметна наум Джеръми, когато телевизиите завъртяха сериала „Калифорнийски патрул“. Ръката му почиваше върху кобура на пистолета. В устата си имаше клечка за зъби, която местеше непрекъснато от единия й ъгъл към другия и обратно. Той мълчеше, просто гледаше, оставяйки на Джеръми достатъчно време да огледа отражението си в огледалните стъкла.

Беше малко плашещ, трябваше да се признае.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита Джеръми.

Клечката за зъби се премести в другия ъгъл. Джеръми затвори вестника и се запита какво става, по дяволите.

— Джеръми Марш? — проговори най-после униформеният.

— Да?

— Така си и мислех.

Джеръми забеляза лъскава значка с изписано на нея име точно над малкото джобче на ризата на мъжа. Още една табелка с име.

— Вие трябва да сте шериф Хупър?

— Заместник-шериф — поправи го мъжът.

— Извинете — кимна Джеръми. — Да не би да съм направил някакво нарушение, заместник-шериф?

— Не знам — провлече Хупър. — Вие ще кажете.

— Поне аз не знам за такова.

Заместник-шерифът отново раздвижи клечката из устата си.

— Колко време мислите да останете в града?

— Не повече от седмица. Дойдох да напиша…

— Знам защо сте дошли — прекъсна го Хупър. — Просто исках да проверя лично нещата. Държа да проверявам мотаещи се наоколо непознати.

Той наблегна на думата „непознати“ и на Джеръми му се стори, че го възприемат като някакъв престъпник. Искаше да каже нещо духовито, но не знаеше дали остроумието му няма да възбуди по-силна неприязън у човека отсреща, затова потърси помощ в познатото:

— Аха.

— Чух, че ви харесва да седите в библиотеката.

— Ами… мисля, че…

— М-хм? — прекъсна го отново заместник-шерифът.

Джеръми вдигна чашата и отпи глътка кафе, осигурявайки си малко време.

— Съжалявам, заместник-шериф Хупър, но не разбирам какъв е проблемът — каза накрая.

— М-хм — повтори Хупър.

— Не се заяждай с нашия гост, Родни — провикна се кметът от масата си. — Той е специален човек. Воден е от интереса си към нашия фолклор.

Хупър не помръдна, нито отмести тежкия си поглед от Джеръми. Незнайно защо, изглеждаше ядосан.

— Просто проверявам нещата, кмете — повтори.

— Остави човекът да се нахрани на спокойствие — скара му се кметът и махна с ръка към Джеръми. — Ела при нас, Джеръми. Искам да те запозная с тези хора.

Джеръми стана от масата и тръгна към Джъркин, оставяйки намръщения Хупър.

Джъркин изчака той да се приближи и го представи на другите двама мъже. Единият беше възрастен съсухрен човек, финансов експерт, както се разбра, а другият — най-уважаваният лекар в местната клиника. И двамата го измериха с поглед, подобен на онзи на заместник-шериф Хупър — резервирано и преценяващо. Междувременно кметът не спираше да обяснява колко се радват всички, че той е решил да посети техния прекрасен град. Привеждайки се към другите двама, той сниши глас:

— Знаете ли, че може да ни дадат по телевизията? В „Най-гледаното време“.

— Наистина ли? — вдигна вежди финансовия експерт.

Джеръми си каза, че експертът може без проблеми да изиграе ролята на ходещ скелет. За пореден път се опита да обясни:

— Казах на господин кмета, че…

Джъркин го потупа по гърба и побърза да го прекъсне:

— Колко вълнуващо! Да се окажем в едно от най-престижните телевизионни предавания.

Другите закимаха със сериозни лица.

— И като стана дума за града — добави неочаквано той, — бих искал тази вечер да те поканя на скромна вечеря с няколко близки приятели. Нищо специално, разбира се, но понеже ще бъдеш няколко дни сред нас, бих искал да ти представя някои от нашите най-изтъкнати съграждани.

Джеръми вдигна ръка.

— Няма нужда да се притеснявате…

— Моля те — отново го прекъсна кметът. — Това е най-малкото, което мога да направя за теб. Някои от поканените довечера са виждали тези духове. Тъкмо ще имаш възможност да чуеш разказите за преживяванията им. Само внимавай техните разкази да не ти докарат кошмари.

Той млъкна и вдигна вежди. Експертът и лекарят замръзнаха в очакване. Джеръми се поколеба и това беше достатъчно за Джъркин да заключи:

— Да кажем, към седем часа?

— Да… може би. Предполагам, че седем е добре — съгласи се Джеръми. — Къде ще бъде вечерята?

— Ще изпратя да те уведомят малко по-късно. Предполагам, че ще прекараш сутринта в библиотеката, нали?

— Вероятно да.

— Да разбирам ли, че вече си се запознал и с нашата библиотекарка, госпожица Лекси? — вдигна вежди кметът.

— Да, наистина, запознах се.

— Тя е доста впечатляващо момиче, нали?

В думите му се прокрадна намек за други възможности и разговорът заприлича на споделяне на тайни между гимназисти в тоалетната на училището.

— Нейната помощ е от голяма полза за моето проучване — отвърна Джеръми.

Експертът и лекарят се усмихнаха, но преди разговорът да продължи, Рейчъл се появи и застана до него, доста по-близо от допустимото. Потупа го по рамото и размаха чинията в ръката си.

— Хайде, скъпи. Закуската ти е готова.

Джеръми погледна към кмета.

— Ама, разбира се — откликна той и махна с ръка.

Джеръми тръгна след Рейчъл, която вече вървеше към масата му. За негов късмет Хупър си бе тръгнал и той се отпусна доволно на стола. Рейчъл сложи чинията със закуската пред него.

— Да ти е сладко, скъпи. Казах им в кухнята да се постараят, защото ще хранят гост от Ню Йорк. Ах, обожавам този град!

— Била ли си там?

— Не. Но винаги съм искала да отида. Изглежда толкова… бляскаво. И вълнуващо.

— Трябва да отидеш, Рейчъл. Няма друг такъв град в целия свят.

Тя му се усмихна и го погледна кокетно.

— Защо, господин Марш… Това покана ли е?

Джеръми зяпна от изненада.

Тя сякаш не забеляза реакцията му.

— Хей, просто искам да ти помогна — изкикоти се. — Чух, че ще ходиш да гледаш светлините. Ще ми е приятно да ти покажа гробището през нощта. Обикновено свършвам работа към три. Само кажи и идвам с теб.

— Ще го имам предвид — измърмори той.

През следващите двайсетина минути, докато се хранеше, Рейчъл дойде поне десетина пъти, доливайки в чашата му кафе и всеки път му се усмихваше широко.

След двайсетина минути той тръгна към колата, възстановявайки се от онова, което трябваше да бъде само една приятна закуска.

Заместник-шериф Хупър. Кметът Джъркин. Тъли. Рейчъл. Джед.

В малкия американски град човек явно не можеше да мине само с една закуска. За обяд щеше да намери друго място за хранене или да мине само с чаша кафе. Не си заслужаваше да тича до „Хърбс“, въпреки че храната беше чудесна. Далеч по-добра отколкото предполагаше. Както бе казала вчера Дорис, всичко беше съвсем прясно, сякаш зеленчуците бяха откъснати тази сутрин от градината.

Въпреки това утре щеше да потърси друго кафене. Нямаше да е бензиностанцията на Тъли, ако там изобщо имаше кафе. Не желаеше да си губи времето в празни приказки, когато имаше толкова работа.

Джеръми спря на стъпалото, удивен от себе си. „Боже мой, вече започнах да мисля като местен!“ Той поклати глава, извади ключовете от джоба и продължи към колата. Поне бе приключил със закуската. Погледна часовника си: наближаваше девет. Тъкмо навреме.

Лекси погледна през прозореца в същия миг, когато Джеръми Марш зави към паркинга на библиотеката.

Джеръми Марш. Той продължаваше да се прокрадва в мислите й, независимо от усилията й да се съсредоточи в работата си. И виж го сега! Нарочно е облякъл по-обикновени дрехи, за да се слее с местните хора. И май успяваше.

Но стига вече. Тя трябваше да работи.

Лекси се огледа. Книгите бяха навсякъде, заели всички хоризонтални и вертикални свободни повърхности в кабинета й. Освен тях всичко друго беше съвсем обикновено. Стените бяха заети от прости рафтове. Имаше сив метален шкаф, столът и бюрото също не се отличаваха с друго, освен с функционалност. Изобщо нямаше много декоративни елементи, предимно поради липса на място. Документите бяха натрупани на купчини по ъглите, под прозореца и на резервния стол в другия край на стаята. На бюрото пред нея също имаше голям куп с всичко, което според нея не търпеше отлагане.

Работата наистина беше спешна. Бюджетът й щеше да се гласува в края на месеца и преди да направи отчета си, се налагаше да прегледа каталозите на редица издателства. Освен това трябваше да определи организатор на официалния обяд на „Приятелите на книгата“ през април и да подготви всичко за Обиколката на историческите места в града, част от която беше и нейната библиотека, защото сградата беше исторически дом. Нямаше време дори да диша. Тя разполагаше с двама служители на пълен работен ден, но отдавна бе разбрала, че е по-добре да си върши работата сама. Служителите вършеха чудесна работа — препоръчваха на читателите най-новите издания и помагаха на учениците да намерят търсената литература, но последния път, когато остави една от тях да избере какво да поръчат, се оказа с шест различни книги за орхидеи, защото те били любимите цветя на служителката. Тази сутрин Лекси бе седнала пред компютъра още от рано в опит да организира графика си за седмицата, но не бе стигнала доникъде. Колкото и усилия да хвърляше, мислите й продължаваха да се връщат към Джеръми Марш. Не искаше да мисли за него, но казаното от Дорис бе събудило любопитството й.

„Той не е такъв, за какъвто го мислиш.“

Какво трябваше да означава това? Миналата вечер тя се опита да притисне Дорис, но баба й заговори за друго и повече не спомена за Джеръми Марш, нито за личния живот на внучката си. Двете смениха рязко темата: какво става в работата, какво правят този и онзи, как ще мине Обиколката на историческите забележителности през този уикенд. Дорис беше председател на Историческото дружество и Обиколката беше едно от големите събития за тази година. Въпреки че не изискваше кой знае каква организация, нямаше как да не се вълнува. Всяка година, освен четирите църкви и библиотеката избираха едни и същи къщи. Докато баба й разсъждаваше на глас, Лекси продължи да мисли върху думите й: „Той не е такъв, за какъвто го мислиш“.

Какъв можеше да е? Мъж от големия град. Без съмнение женкар. Търсещ малко забавление. И щом се върнеше у дома, щеше да започне да бълва небивалици за града й. Журналист, решен да открие някаква сензация, каквато и да е, дори и статията му да нарани хората тук.

Защо се вълнуваше толкова? Той беше в града само за няколко дни, после щеше да си замине и всичко щеше да си върне обичайния ход. Слава богу!

Клюките и разговорите от тази сутрин вече бяха стигнали до нея. Преди работа се бе отбила до хлебарницата да си купи кифла и чу две жени да си говорят за него. Как щял да направи града им известен, как бизнесът щял да потръгне. Щом я видяха, я засипаха с въпроси и предположения ще разбули ли мистерията около онези светлини.

Някои хора наистина мислеха, че причината за тях е в духовете. Но други се смееха на това. Например кметът.

Джъркин. Той си имаше друго обяснение, но приемаше разследването на Джеръми като своего рода облог. Ако господин Марш не успее да открие причината за светлините в гробището, това щеше да е добре за икономиката на града, ето на какво залагаше Джъркин. Защото знаеше нещо, което другите не знаеха.

Хората изучаваха светлините от години. Не бяха само студентите от „Дюк“ и местните историци, достигнали до едно съвсем приемливо според Лекси обяснение. Преди това още две научни експедиции се бяха опитали да повдигнат завесата на загадката, но без успех. Кметът Джъркин бе поканил студентите да посетят гробището с надеждата, че и те няма да открият нищо. И естествено, движението на туристи се засили.

Тя си помисли, че можеше да спомене за това вчера пред господин Марш. Но той не я попита и тя, прекалено заета да отбива опитите му за сближаване и да му показва, че не се интересува от него, си замълча. Той се бе опитал да й завърти главата… Добре де, той наистина притежаваше чар, но това не можеше да промени твърдото й решение да не допусне емоциите да вземат връх над разума й. И си отдъхна, когато той най-после си тръгна.

После Дорис направи онази глупава забележка, която означаваше, че Лекси трябва да се опита да го опознае по-добре. Баба й не казваше нищо, преди да е напълно сигурна в думите си. Значи наистина бе видяла нещо специално у Джеръми. Това не можеше да не възбуди любопитството й.

Понякога Лекси мразеше тези предчувствия на възрастната жена. Но нямаше намерение да им се поддаде. Веднъж се бе опарила от един такъв „гостуващ“ красавец и нямаше намерение да пада в капана за втори път. Ала дълбоко в себе си трябваше да си признае, че появата на този мъж я изкара от равновесие.

Поскърцването на вратата на кабинета я извади от мислите й. Джеръми подаде глава и се усмихна.

— Добро утро. Видях, че свети и…

— Здравейте — кимна любезно Лекси. — Опитвам се да наваксам с работата.

Той свали якето си и го вдигна пред себе си.

— Има ли къде да го закача? В онази стая няма място.

— Дайте, аз ще го прибера. Зад вратата има закачалки.

Той влезе в кабинета, подаде й якето и тя го окачи до своето. Джеръми се огледа.

— Значи тук е командният пулт. И всичко се решава на това бюро?

— Да — кимна тя. — Стаята не е голяма, но е достатъчна да си върша работата.

— Впечатлен съм от вашата система за съхранение на документи — посочи той към натрупаните върху бюрото купчини. — Аз използвам същата вкъщи.

Тя не можа да сдържи усмивката си. Джеръми се приближи към прозореца и погледна навън.

— Чудесна гледка. Виждате ясно цялото пространство до другата къща. И паркинга също.

— Тази сутрин май сте в настроение.

— Как да не съм? Спах в леденостудена стая, пълна с мъртви животни. Всъщност „спах“ е силна дума. Цяла нощ се вслушвах в странните звуци, долитащи от гората.

— Хареса ли ви „Грийнлийв“? Чувала съм, че всичко било в стил рустика?

— Бих обидил този стил, ако кажа, че е. А после и закуската. Половината град се бе събрал в „Хърбс“.

— Закусвали сте в „Хърбс“?

— Да — кимна Джеръми. — Но вие не.

— Така е. Прекалено много хора се хранят там. Предпочитам началото на деня ми да е малко по-тихо.

— Трябваше да ме предупредите.

Тя се усмихна.

— Трябваше да ме попитате.

Той се засмя. Тя го подкани с ръка да я последва и тръгна към отдела за редки издания.

Вървяха един до друг и Лекси усети, че въпреки трудната нощ той беше в добро настроение. Но това не беше достатъчно да я отпусне и да я накара да му се довери.

— Случайно да познавате заместник-шериф Хупър? — неочаквано попита той.

Тя го погледна изненадано.

— Родни ли?

— Мисля, че така се казваше. Не знам защо, но като че ли е притеснен от присъствието ми тук.

— О, Родни е безобиден.

— Не изглеждаше така.

Лекси сви рамене.

— Сигурно е чул, че сте били в библиотеката. Опитва се да ме предпази от непознати и натрапници. Приятели сме от години.

— Ще кажете ли добра дума за мен?

— Бих могла.

Той вдигна вежди в очакване на поредната духовита забележка и остана приятно изненадан, когато Лекси премълча.

— Благодаря — каза мило.

— Няма защо. Само не правете нищо, което би ме накарало да размисля.

Те продължиха към огряната от утринната светлина вътрешност на отдела за редки издания.

— Мислех си за вашия проект. Трябва да знаете още нещо, свързано с него — каза тя.

— Слушам ви.

Лекси му разказа за предишните две проучвания на гробището и добави:

— Дайте ми две минути и ще изровя информацията за тях.

— Много ще съм ви благодарен — отвърна той. — Но защо не споменахте за тях вчера?

Тя се усмихна, но не отговори.

— Чакайте да позная — каза той и уж се замисли. — Защото не попитах?

— Аз съм само библиотекарка, не мога да чета мисли.

— Като баба ви? О, чакайте, тя пък беше само гадателка.

— Тя наистина е гадателка. И може да познава пола на бебетата, преди да се родят.

— И аз така чух — отвърна той.

Очите й блеснаха.

— Истина е, Джеръми. Вярвате или не, тя наистина може да прави такива неща.

Той се ухили насреща й.

— Добре ли чух? Току-що ме нарече Джеръми.

— Да, но не си вади погрешни заключения. Нали вчера сам ме помоли за това?

— Не си вадя нищо, Лекси.

— Не прекалявай — предупреди го тя, но той забеляза, че задържа погледа си върху него малко по-дълго отколкото изискваше учтивостта, и това му хареса. Дори много.