Светлинка в нощта

14.

Лекси примига, за да се увери, че не е игра на въображението. Не можеше да е той, защото нямаше как да е тук. Случващото се беше толкова неочаквано, толкова невероятно, че й се стори като сцена, гледана през очите на друг човек.

Джеръми се усмихна, спря и остави чантата на земята.

— Знаеш ли, не бива да ме зяпаш така — рече. — Мъжете харесват жени, които знаят как да съблазняват.

Лекси продължаваше да го гледа невярващо.

— Ти? — промълви накрая.

— Да, аз — съгласи се той.

— Ти си… тук?

— Да, тук съм — кимна отново Джеръми.

Тя присви очи срещу залязващото слънце и на него му се стори, че е много по-красива, отколкото я помнеше.

— Ти какво… — Тя се поколеба, опитвайки се да си обясни внезапната му поява. — Имам предвид как…

— Дълга история — отвърна той и посочи към фара. — Това ли е фарът, където майка ти и баща ти са се оженили?

— Значи го помниш?

— Аз помня всичко. — Той почука с пръст по слепоочието си. — Нали знаеш за малките сиви клетки и така нататък. Къде точно са се оженили?

Говореше непринудено, сякаш водеха най-обикновен разговор, и картината й се стори още по-нереална.

— Ето там — посочи тя. — Между океана и фара.

— Сигурно е било прекрасно — каза той, загледан натам. — Това място е изумително красиво. Разбирам защо толкова го обичаш.

Вместо да отговори, Лекси пое дълбоко въздух, опитвайки се да се успокои.

— Какво правиш тук, Джеръми?

Настъпи кратък миг на мълчание.

— Не знаех дали ще се върнеш, преди да замина — каза тихо той. — Затова реших, че ако искам да те видя отново, единственият начин е аз да дойда при теб.

— Но защо?

Джеръми продължаваше да гледа към фара.

— Нямах друг избор.

— Не разбирам какво означава това — каза тя.

Той изучи подробно обувките си, после вдигна глава и се усмихна извинително.

— Честно да ти кажа, аз също не знам. Цял ден се опитвам да разбера.

Докато разговаряха, слънцето се скри зад хоризонта, превръщайки небето в оловносива маса. Вятърът, влагата и студът се заиграха с пясъка, запращайки златисти облаци към мократа крайбрежна ивица.

В далечината един човек в тъмно яке хвърляше трохи и хранеше чайките. Лекси се загледа в него. Постепенно шокът от появата на Джеръми започна да преминава. Искаше да му се ядоса, че е пренебрегнал желанието й да остане сама, но същевременно ликуваше от радост, че я бе последвал. Айвъри никога нямаше да си направи този труд, нито господин Ренесанс. Дори и Родни не би помислил да го направи и в интерес на истината, ако я бяха попитали преди две минути дали Джеръми би тръгнал да я търси, тя щеше да се изсмее с глас. Но постепенно започваше да разбира, че той е по-различен от мъжете, с които си бе имала работа досега и че не биваше да се изненадва от такива неща.

Конете вече се оттегляха към дюните и с кратки почивки за паша постепенно се отдалечаваха от фара. Крайбрежната мъгла събра морето и небето в едно. Рибарките заровиха човки в пясъка до водата, дългите им като сламки крака се движеха бързо в търсене на дребни рачета.

Джеръми сви шепи и духна в тях да ги стопли.

— Сърдиш ли се, че дойдох? — попита накрая.

— Не — призна си тя. — Изненадана съм, но не ти се сърдя.

Той се усмихна и въпреки желанието си да остане сериозна, тя му отвърна с усмивка.

— Как стигна дотук?

Той посочи зад рамото си към Бакстън:

— Двама рибари ме докараха дотук. Оставиха ме на пристанището.

— Докараха те просто така?

— Да.

— Имал си късмет. Рибарите са доста недружелюбни хора.

— Може и да е така, но хората са си хора — отвърна той. — Не съм психолог, но съм на мнение, че всички, дори и непознатите, могат да усетят, когато нещата не търпят отлагане и повечето се притичват на помощ. — Той изправи рамене, покашля се и добави: — Но когато това не помогна, им предложих пари.

Тя се засмя на признанието.

— Нека да позная — примижа към него. — Обрали са те до шушка.

Той вдигна рамене.

— Зависи от коя страна го погледнеш. Тук придвижването с лодка по принцип е скъпо.

— Разбира се. Пътят е доста дълъг. Бензинът е скъп. Да не говорим за амортизацията на лодката…

— Да, споменаха и за амортизацията.

— Освен това тяхното време е пари, да не говорим за извънредния труд.

— И това го казаха.

В далечината и последните коне изчезнаха зад дюните.

— Но въпреки това дойде.

Той кимна, смаян не по-малко от нея.

— Но се постараха да разбера, че съм си купил еднопосочен билет. Увериха ме, че нямат възможност да ме изчакат, така че май съм закотвен тук.

Тя вдигна вежди.

— Така ли? И как мислиш да се върнеш?

Той я погледна дяволито.

— Случайно познавам тук една жена и планирам да използвам неотразимия си чар, за да я убедя да ме върне у дома.

— Ами ако не искам да си тръгвам още? Или просто откажа?

— Плановете ми не стигат дотам.

— И къде ще отседнеш за през нощта?

— Не съм планирал и това.

— Поне си честен — усмихна се тя. — Какво щеше да правиш, ако аз не бях тук?

— Къде другаде можеш да отидеш?

Тя се загледа в далечината, за да прикрие удоволствието, че той си спомня тази подробност. Забеляза един траулер, движеше се толкова бавно, че изглеждаше неподвижен.

— Гладен ли си? — попита тя, все още загледана към океана.

— Не питай. Цял ден не съм сложил нито хапка в устата си.

— Искаш ли да вечеряме?

— Знаеш ли някое приятно място тук?

— Имам предвид едно прекрасно място.

— Приемат ли кредитни карти? — попита той. — Дадох всичките си пари да дойда дотук.

— Сигурна съм, че ще измислим нещо.

Те обърнаха гръб на фара и тръгнаха по крайбрежната ивица. Вървяха на разстояние един от друг и никой от тях не пожела да го преодолее. Със зачервени от студа носове отиваха към мястото за вечеря, сякаш беше заветният хълм.

Изпълнен с чувство на вина към Алвин и Нейт, Джеръми си припомни пътуването дотук. Пропусна конферентния разговор — докато прекосяваше Памлико Саунд, никъде не успя да намери обхват — и знаеше, че първата му задача, след като премине от другата страна на реката, ще бъде да намери стационарен телефон и да се обади на агента си, въпреки че не тръпнеше от желание да чуе гласа му. Подозираше, че Нейт набира скорост от часове и чака обаждането, за да излее яростта си върху главата му. Джеръми реши да предложи среща с продуцентите за следващата седмица. Дотогава щеше да е готов със статията и филмовия материал, защото нали това беше смисълът на този разговор? Ако това не успокоеше продуцентите, ако един пропуснат разговор можеше да сложи край на още незапочналата му кариера, тогава не беше сигурен, че иска да работи в телевизията.

Колкото до Алвин… това беше малко по-лесно. Нямаше начин да се върне до Бун Крийк и да го посрещне — разбра го в мига, когато лодката го остави на брега — но приятелят му имаше мобилен телефон. Щеше да му се обади и да му обясни нещата. Алвин нямаше да се зарадва, че ще му се наложи да работи сам, но до утре ядът му щеше да е отминал. Той беше от онзи рядък тип хора, които не можеха да се сърдят повече от един ден.

Но ако трябваше да бъде честен към себе си, трябваше да си признае, че в момента не се вълнува от никакви последствия. Единственото, което имаше значение, беше, че върви до Лекси по тихия плаж на това забутано място и че докато вдишваше свежия солен въздух, случайно усети допира на ръката й.

Лекси изкачи дървените стъпала на едно старо бунгало, съблече якето си и го остави на закачалката до вратата. Джеръми също закачи своето, остави и чантата си. Тя влезе в хола и пристъпвайки след нея, Джеръми, отново се възхити на красотата й.

— Обичаш ли спагети? — попита тя и прекъсна мислите му.

— Шегуваш ли се? Аз съм отгледан със спагети. Майка ми е италианка.

— Много добре — отвърна тя. — Защото съм запланувала спагети за вечеря.

— Тук ли ще вечеряме?

— Не виждам друг вариант — каза през рамо тя. — Нали каза, че нямаш пари?

Кухнята беше много малка. Тапетите на цветя бяха отлепени по ъглите, жълтата навремето боя по рамките на прозорците беше избеляла, шкафовете бяха надраскани, както и малката, боядисана с блажна боя маса под прозореца. На плота се виждаха пликовете с донесените от Лекси продукти. Тя бръкна в първата чанта и извади кутия „Чириъс“ и хляб. Повдигна се на пръсти да ги остави в шкафа и Джеръми зърна за миг голото място на кръста й.

— Имаш ли нужда от помощ? — попита той прегракнало.

— Не, благодаря. Справих се — отвърна тя и се обърна към него. Дръпна блузата си надолу, пресегна се към другия плик и извади две глави лук и два големи буркана с домати. — Искаш ли да пийнеш нещо, докато оправя това? В хладилника има стекче бира, можеш да си вземеш.

Той я изгледа, изигравайки потрес.

— Имаш шест бири? Мислех, че не пиеш.

— Не пия.

— На непиещ човек стек бира може да нанесе сериозни щети. — Той поклати глава. — Ако не те познавах, щях да реша, че си планирала запой за уикенда.

Тя го прониза с поглед, но както и вчера, игривото пламъче се оказа по-силно от гнева.

— Това ще ми стигне за месец. Е, искаш ли бира или не?

Той се усмихна, доволен от познатата размяна на остроумия.

— Ще пийна една.

— Ще си я вземеш ли сам? Аз трябва да приготвя соса.

Джеръми отиде до хладилника и извади две бутилки. Отвори едната, но преди да отпие, отвори и втората, и я сложи пред нея. Тя я видя и вдигна недоумяващо рамене.

— Мразя да пия сам — обясни той.

Вдигна бутилката към нея и в отговор тя вдигна своята. Те чукнаха бутилките си мълчаливо. Лекси се облегна на плота и кръстоса крака.

— За твоя информация, искам да знаеш, че съм много добър с брадвата. Мога да сека дърва.

— Ще го имам предвид.

Той се усмихна.

— Откога имате тази къща?

— Баба и дядо са я купили веднага след Втората световна война. Тогава не е имало път до острова. Трябвало да шофираш през пясъка, за да се добереш дотук. В хола има снимки от онова време. Можеш да видиш как е изглеждало това място тогава.

— Имаш ли нещо против да погледна?

— Не, разбира се. Върви. Аз ще се оправя тук. Ако искаш да се изкъпеш преди вечеря, в дъното на коридора е стаята за гости. Банята е към нея.

Джеръми отиде в хола и разгледа старите снимки на залива. Докато обикаляше, видя куфара на Лекси върху дивана. След кратък миг на размисъл го взе и тръгна по коридора. Отляво видя просторна стая с голямо легло. Върху него имаше топла завивка. По всички стени се виждаха снимки на брега и на плажа. Той предположи, че това е нейната стая, и остави куфара й на прага. После влезе в стаята отсреща. Тук основната тема беше морската и сините завеси осигуряваха чудесен контраст с дървената маса и гардероба. Докато сваляше обувките и чорапите, Джеръми си помисли, че няма да му е лесно да заспи, като знае, че Лекси е от другата страна на коридора. Влезе в банята и застана пред мивката. Усещаше тънкия солен слой върху кожата си и след като се изми, плисна няколко шепи вода и на лицето. Веднага се почувства ободрен и побърза да се върне в кухнята. Тъжната мелодия от „Вчера“ на „Бийтълс“ се носеше от малкото радио на перваза на прозореца.

— Измисли ли с какво да ти помогна? — попита той и се огледа.

На масата видя купа за салата с нарязани домати и парченца маслини.

Лекси почистваше марулята. Обърна се към него и кимна към лука:

— Салатата е почти готова, но ако искаш, може да обелиш тези глави.

— Разбира се. Да ги нарежа ли?

— Не, благодаря. Само ги обели. В онова чекмедже ще намериш нож.

Джеръми бръкна в чекмеджето, извади нож за месо и се зае с лука. В първия момент, заслушани в музиката, двамата мълчаха. Лекси се опитваше да не обръща внимание на близостта му, но поглеждайки крадешком към него, не можа да не оцени вродената грация на движенията му, дългите крака, тесния таз, широките рамене и високите му скули.

Без да съзнава, че е обект на изучаване, Джеръми се обърна към нея и й показа обелената глава.

— Така ли?

— Точно така.

— Сигурна ли си, че не искаш да го нарежа?

— В никакъв случай. Иначе ще ми развалиш соса и няма да ти го простя.

— Всички режат лука. Моята майка, италианката, също го реже.

— Но не и аз.

— И какво? Ще пуснеш тези големи топки директно в соса?

— Не. Първо ще ги срежа наполовина.

— Може ли да направя поне това?

— Не. Не искам никой да ми се бърка. — Тя му се усмихна. — Аз съм готвачката, ясно? Ти само гледай и се учи. Мисли за себе си като за… ученик.

Той погледна към нея. Беше минало достатъчно време руменината от студения въздух отвън да премине и сега лицето й светеше с естествения си блясък.

— Какво, какво, ученик ли ме направи?

Тя сви рамене.

— Ами, да. Майка ти може да е италианка, но моята баба е изпробвала лично всяка рецепта.

— И мислиш, че това те прави майстор-готвач?

— Не, но прави Дорис такава, а тя ми предаваше знанията си години наред. Научи ме чрез метода на осмоза. Сега е твой ред да се учиш.

Той вдигна вежди и взимайки втората глава лук, каза:

— И какво й е специалното на твоята рецепта? Като изключим лука с размера на бейзболни топки, разбира се.

Тя взе обелената глава и я разряза на две.

— Понеже майка ти е италианка, не може да не си чувал за домати „Сан Марцано“.

— Разбира се, че съм чувал — отвърна той. — Това са домати от Сан Марцано.

— Ха-ха! — присмя му се тя. — „Сан Марцано“ са най-сладките и най-ароматни домати, отглеждани специално за този сос. Сега гледай и си води бележки.

Лекси извади тиган от фурната на печката и го остави на плота, после отвори газта и запали горелката. Синият пламък се издигна нагоре. Тя сложи празния тиган върху него.

— Дотук съм впечатлен — каза той, приключи с втората глава и я остави. Взе бирата и се облегна на плота. — Мислила ли си за кулинарно шоу?

Без да му обръща внимание, тя изсипа двата буркана с домати и добави цяло пакетче масло. Джеръми надникна над рамото й и проследи разтопяването на маслото.

— Изглежда много здравословно — подхвърли. — Моят лекар непрекъснато ми повтаря, че трябва да добавям повече холестерол към менюто си.

— Знаеш ли, че имаш склонност към сарказъм?

— Чувал съм го. — Той вдигна бутилката. — Но се радвам, че го забеляза.

— Готов ли си с другата глава?

— Ученикът винаги е готов — отвърна той и й подаде обелената глава. Тя разряза и нея и добави четирите половинки към соса. Разбърка с голяма дървена лъжица, изчака сосът да заври и намали пламъка.

— Добре — въздъхна доволно и се върна на мивката. — Засега приключихме. След час и половина ще бъде готово.

Докато си миеше ръцете, Джеръми надникна в тигана и се намръщи.

— Само това ли е? Без чесън? Без сол и пипер? Без наденички и кайма?

Тя поклати глава.

— Само три продукта. Разбира се, после ще го изсипем върху лингуините и ще добавим малко настърган пармезан.

— Не ми изглежда много италианско.

— Но е точно такова. В Сан Марцано го правят така от стотици години. Между другото, Сан Марцано е в Италия. — Тя спря чешмата, избърса ръце в кухненската кърпа и добави: — До вечеря има доста време. Аз ще почистя тук, а ти си свободен да правиш, каквото искаш.

— Не се безпокой за мен. Ще си намеря занимание.

— Ако искаш, може да си вземеш душ. Ще ти дам кърпа.

Солта продължаваше да дразни кожата на Джеръми и той не дочака втора покана.

— Благодаря. Това ще е чудесно.

— Дай ми минутка да организирам нещата.

Тя се усмихна, хвана бирата си и усещайки погледа му върху хълбоците си, мина покрай него почти с балетна стъпка, питайки се дали и той усеща същото, каквото и тя.

Отиде в края на коридора, отвори шкафа, грабна няколко кърпи и ги сложи на леглото му. Под мивката в неговата баня имаше шампоан и нов сапун. Наведе се, извади ги и поглеждайки към огледалото, неволно си представи Джеръми след банята с увита около себе си кърпа. Вътре в нея нещо подскочи. Изведнъж се почувства отново млада.

— Ехо? — чу го да я вика. — Къде си?

— В банята — отговори му тя, изненадана от спокойния си тон. — Проверявам дали имаш всичко необходимо.

Той се появи на вратата.

— Случайно да знаеш дали из тези чекмеджета има самобръсначка или бръснач?

— Не, съжалявам — каза тя. — Ще проверя и в моята баня, но…

— Не се безпокой. — Прокара ръка по наболата си брада. — Довечера на масата ще бъда неглиже, но…

„Така ще бъда по-спокойна“ — помисли си тя и усети, че се изчервява. Обърна се бързо, за да не я види, и се престори, че подрежда шампоаните.

— Може да използваш всеки един от тези — посочи към шкафчето. — И не забравяй, че трябва да почакаш малко, докато потече топла вода. Трябва търпение.

— Добре. Но исках да те питам може ли да използвам телефона ти. Трябва да проведа два разговора.

Тя кимна.

— Той е в кухнята.

Докато минаваше покрай него, отново усети настоятелния му поглед, но не се обърна. Отиде в стаята си, затвори вратата и се облегна на нея, засрамена от чувствата си. „Нищо не се е случило и нищо няма да се случи“ — си каза твърдо с надеждата, че ще спре да мисли за него. И това наистина помогна, поне за момент, докато не забеляза куфара до вратата.

Мисълта, че е бил тук преди минути, събуди в нея такъв поток от забранени очаквания, че тя се предаде. Не можеше повече да се самозалъгва.

Когато Джеръми — чист и освежен — се върна в кухнята, тя вече ухаеше на къкрещия в тигана сос. Той допи бирата си, намери кошчето за боклук под мивката, хвърли празната бутилка и си извади втора. На рафта над хладилника видя цяло пакетче пармезан и неотворен буркан с маслини „Амфизо“. Понечи да си вземе една, но размисли и остави буркана.

Намери телефона, набра номера на Нейт в офиса и веднага се свърза с него. През първите двайсет секунди се наложи да държи слушалката далече от ухото си, изчаквайки го да изкара насъбралото се огорчение, но после агентът се успокои и хареса идеята за среща с продуцентите другата седмица. Джеръми приключи разговора с обещание, че ще му звънне сутринта.

С Алвин обаче не успя да се свърже. Набра номера му, но го препратиха на гласовата поща. Изчака известно време и опита пак. Резултатът беше същият. Часовникът на стената показваше почти шест и той пресметна, че приятелят му вече трябва да пътува по магистралата. Надяваше се да се свърже с него, преди да тръгне за гробището.

Лекси не беше в кухнята и понеже нямаше какво да прави, той отвори задната врата и излезе на верандата. Беше станало още по-студено. Вятърът се беше усилил и макар че морето не се виждаше, той се заслуша в непрестанния шум на вълните. Ритмичният звук го доведе почти до състояние на транс.

Върна се в тъмния хол. Поглеждайки в коридора, забеляза сребриста светлина под затворената врата на Лекси. Без да знае какво да прави, включи малката настолна лампа до камината. Светлината беше оскъдна, колкото да раздвижи сенките из стаята, но достатъчна да прегледа книгите на рафта. Изведнъж си спомни за куфарчето. В нетърпението си да стигне по-бързо дотук не бе имал време да прегледа тетрадката на Дорис. Изтича до стаята си, извади я и се върна с нея в хола. Докато сядаше на люлеещия се стол, усети как напрежението най-после го напуска, за пръв път през този ден.

„Колко е хубаво“ — помисли си. Имаше чувството, че може да седи тук с часове, без да променя нищо.

Лекси стоеше до прозореца. Чу Джеръми да затваря вратата на стаята си и отпи голяма глътка бира, доволна, че има с какво да се успокои.

Докато работеха в кухнята, разговорът им беше неутрален и поддържаше дистанцията между тях. Тя беше убедена, че трябва да се държи така, но сега, докато стоеше до прозореца с бирата в ръка, разбра, че не иска повече да го държи на разстояние.

Осъзнаваше риска, но случилото се през последните часове я привлече още по-силно към него. Изненадата да го види на плажа срещу себе си, усмивката и разрошената коса, по момчешки нервният поглед — това беше мъжът, който занимаваше мислите й през последните два дни, когото уж познаваше, но въпреки това си оставаше загадка за нея. Време беше да си признае открито, че иска да опознае и скритата част от него, независимо докъде щеше да я отведе това.

Само преди два дни не би допуснала, че може да й се случи подобно нещо, особено с непознат мъж. Дълбоко наранена от предишната си връзка, тя се бе свила в черупката си, за да не позволи да я наранят пак. Но сигурният живот, който си бе изградила, надали можеше да се нарече истински и ако искаше да промени това, можеше да започне сега.

Тя мина през банята, после седна на леглото, отвори най-горния джоб на куфара и извади шише с лосион. Сложи малко на краката и ръцете си, втри го в гърдите и корема и продължи, отдавайки се на приятното усещане.

Не носеше официални дрехи; в желанието си да избяга по-бързо от града, сутринта бе нахвърлила в куфара първите попаднали пред погледа й дрехи и сега нямаше представа какво ще открие. Разрови багажа и с радост извади любимите си дънки — силно избелели, скъсани на коленете и разръфани. От честото пране платът беше силно изтънял и омекнал, и тя знаеше, че очертава извивките на тялото й. Знаеше също, че Джеръми ще забележи, и представяйки си погледа му, настръхна.

После извади бяла риза с дълъг ръкав. Остави я над дънките и нави ръкавите до лактите. Застана пред огледалото и я закопча, като спря едно копче по-долу от обикновено, откривайки съвсем леко прекрасната извивка между гърдите си.

После изсуши косата си със сешоар и мина с четката няколко пъти по нея. Не носеше всичките си гримове: сложи си руж, червило и очна линия. Съжаляваше, че беше забравила парфюма си, но нищо не можеше да се направи.

Като се приготви, се завъртя няколко пъти пред огледалото и остана доволна от видяното. Усмихна се и се опита да си спомни кога за последен път се бе вълнувала толкова от външния си вид.

След малко влезе в хола и намери Джеръми на люлеещия се стол с протегнати напред крака. Той вдигна поглед, отвори уста да каже нещо, но не намери думи и продължи да я гледа. Неспособен да откъсне очи от нея, внезапно разбра защо беше толкова важно да я види отново. Не можеше да не я потърси, защото беше влюбен в нея.

— Изглеждаш… фантастично — успя да прошепне.

— Благодаря — отвърна тя и доловила дълбокото чувство в гласа му, потръпна от желание. Погледна го в очите и в същия миг разбра, че посланието в тях отразява това в нейните.