Светлинка в нощта

21.

След неуспешната среща с продуцентите от телевизията Джеръми се опита да се върне към предишния си живот. Обади се на редактора си в „Сайънтифик Американ“ и припомняйки си смътно едно от десетките предложения на Нейт, се съгласи да напише статия за възможната вреда от нисковъглехидратните диети. После се настани пред компютъра, часове наред се рови в интернет и прегледа безброй вестници в търсене на история, която би могла да предизвика интерес. Разочарова се, когато разбра, че с помощта на известна рекламна агенция Клосън бе успял да премине през развихрилата се буря след появата на Джеръми в „Най-гледаното време“ и сега преговаряше за собствено телевизионно шоу. Иронията на ситуацията не остана скрита за него и той прекара останалата част от деня оплаквайки наивността на заблудените вярващи.

Малко по малко Джеръми започна да влиза в крак. Поне така си вярваше. Продължаваше да мисли за Лекси, да се пита, дали се готви за сватбата с Родни, но се опитваше да прогони тези мисли. Те бяха прекалено болезнени, затова се стремеше всячески да се върне към своето ежедневие преди срещата си с нея. В петък вечерта посети едно заведение, но не мина много добре. Вместо да се смеси с тълпата и да се опита да привлече вниманието на застаналата до него жена, той седна на бара, цяла вечер стоя над една бира и си тръгна много по-рано от друг път. На следващия ден отиде да види семейството си в Куинс, но когато зърна братята със съпругите и децата им, отново закопня за онова, което знаеше, че никога няма да има.

В понеделник на обяд отново се разрази снежна буря и седнал на топло вкъщи, той най-после успя да се убеди, че всичко е приключило. Тя не му се обади, той също не я потърси. Няколкото дни, прекарани с нея, вече му се струваха мираж, дори започна да се пита дали са били реални, когато седна на бюрото, прехвърли картичките, извади онази с библиотеката и я закачи с кабарче за стената.

Поръча си китайска храна от ресторанта на ъгъла за трети път през тази седмица, после се облегна назад и се замисли за направения избор. Неволно се запита дали и Лекси обядваше по същото време, но мислите му бяха прекъснати от бръмченето на интеркома.

Той взе портфейла и тръгна към вратата. От интеркома се разнесе женски глас.

— Отворено е. Моля, влезте — каза той, извади една двайсетачка и хвана дръжката на вратата в момента, когато човекът отвън почука.

— Този път сте много бързи — каза. — Обикновено…

Занемя, когато отвори вратата и видя кой стои отпред.

Двамата се вгледаха един в друг. Мина доста време, преди устните на Дорис да се разтегнат в усмивка.

— Изненада! — каза тя.

Той примига невярващо:

— Дорис!

Тя изтупа снега от обувките си.

— Навън е страшна виелица — каза. — Толкова е заледено, че не знаех дали ще успея да се добера дотук. Таксито направо се пързаляше.

Той продължи да се взира в нея.

Тя свали чантата от рамото си и го погледна в очите.

— Ще ме поканиш ли или си решил да ме държиш на вратата?

— О… разбира се, заповядай… — измънка и се отдръпна навътре.

Дорис влезе и остави чантата на масата до вратата. Докато сваляше палтото, огледа апартамента.

— Хубаво е тук — отбеляза и влезе в хола. — По-широко е, отколкото си го представях. Но стълбите са ужасни. Непременно трябва да помислиш за асансьор.

— Да… знам.

Тя спря до прозореца.

— Градът е много красив дори и в бурята. И… оживен. Разбирам защо някои хора искат да живеят тук.

— Дорис… какво правиш тук?

— Дойдох да говоря с теб естествено.

— За Лекси ли?

Тя не отговори веднага. Въздъхна дълбоко, замисли се и накрая кимна:

— И за това.

Той вдигна вежди и тя сви рамене.

— Имаш ли чай? Още не мога да се стопля.

— Но…

— С теб имаме дълъг разговор, момче — изрече твърдо тя. — Знам, че имаш въпроси, но ще трябва да почакаш малко. Та какво каза за чая?

Джеръми отиде в малката кухня и стопли чаша с вода в микровълновата печка. Добави торбичка с чай и я занесе в хола. Дорис вече се бе разположила на дивана. Той й подаде чашата и тя веднага отпи от горещата течност.

— Извинявай, че не се обадих предварително — каза след малко. — Знам, че трябваше да го направя, а да не ти се изтърсвам като гръм от ясно небе, но исках да разговаряме лично.

— Как разбра къде живея?

— Говорих с приятеля ти Алвин. Той ми каза.

— Говорила си с Алвин?

— Да, вчера — отвърна тя. — Оставил телефонния си номер на Рейчъл и тя ми го даде. Обадих му се и той беше така любезен да ми даде адреса ти. Съжалявам, че не можах да се запозная с него, докато бяхте в Бун Крийк. Струва ми се истински джентълмен.

Джеръми разбра, че неангажираният разговор е израз на нейната нервност и реши да не я прекъсва. Разбираше, че тя търси начин да стигне до темата, довела я дотук.

Интеркомът звънна отново и Дорис погледна към вратата.

— Това е обядът ми — обясни Джеръми, ядосан, че ги прекъсват. — Само една минута.

Той стана, натисна интеркома и отвори вратата; докато чакаше, хвърли поглед към Дорис. Тя приглади блузата си и само след секунда прокара отново ръце по нея. Нервността й по някаква причина го успокои. Пое дълбоко въздух и излезе в коридора да посрещне разносвача.

Върна се в апартамента и докато вървеше към кухнята да остави пакета, чу гласа на Дорис зад себе си:

— Какво си поръчал?

— Говеждо с броколи и свинско с пържен ориз.

— Ухае вкусно.

Думите й го накараха да се усмихне.

— Искаш ли да го разделя в две чинии?

— Не искам да те оставям гладен.

— Има достатъчно — отвърна той и извади от шкафа две чинии. — Освен това нали ти ми каза, че обичаш да разговаряш пред чиния с вкусна храна?

Той разпредели храната в чиниите и ги отнесе на масата. Дорис се премести на стола до него.

Джеръми реши да й даде време да започне и двамата се наведоха мълчаливо над чиниите.

— Много е вкусно — каза Дорис. — Сутринта нямах време да закуся и едва сега осъзнах колко съм гладна. Пътуването дотук беше цяло пътешествие. Трябваше да тръгна по тъмно, после се оказа, че полетът ще се забави заради времето. Не се знаеше дали ще можем да излетим. Освен това бях много притеснена. За пръв път се качвам на самолет.

— Аха?

— Просто не съм имала причина. Когато Лекси живееше тук, все ме молеше да дойда, но тогава съпругът ми вече беше много болен и нямаше как да го оставя. После тя се върна. Беше съкрушена. Знам, че я мислиш за много твърда и силна, но това е лицето, което тя иска да покаже на света. Иначе е като всички останали и случилото се с Айвъри я съсипа. — Тя се поколеба за момент. — Разказвала ти е за него, нали?

— Да.

— Страдаше мълчаливо, показваше кураж, но всъщност беше развалина. Не можех да й помогна с нищо. Тя се криеше зад работата си, тичаше напред-назад, разговаряше с хората, бързаше да убеди всички, че е добре. Не можеш да си представиш колко безпомощна се чувствах тогава.

— Защо ми казваш всичко това?

— Защото в момента се държи по същия начин.

Джеръми ровеше с вилицата храната си.

— Не аз приключих връзката ни, Дорис.

— Знам.

— Тогава защо говориш с мен?

— Защото Лекси не иска да ме слуша.

Въпреки напрежението той се засмя.

— Значи ме смяташ за слабия противник, а?

— Не — отвърна тя. — Просто се надявам да не си такъв инат като нея.

— Дори да реша да опитам отново, всичко зависи от нея, нали?

Жената се вгледа в него.

— Наистина ли си мислиш така?

— Опитах се да говоря с нея. Казах й, че ще потърся начин да не прекъсвам връзката ни.

Вместо да отговори, Дорис го попита директно:

— Ти си бил женен веднъж, нали?

— Преди много време. Лекси ли ти каза?

— Не — отвърна тя. — Разбрах го още при първата ни среща.

— Отново свръхестествени способности?

— Нищо подобно. Пролича си от начина, по който се държиш с жените. Ти носиш в себе си една самоувереност, която жените намират за привлекателна. В същото време усетих, че разбираш какво искат те, но по някаква причина се пазиш, не искаш да се отдадеш напълно.

— Какво общо има това с темата?

— Жените обичат приказките. Не всички, разбира се, но повечето от тях израстват с мечтата да намерят мъж, който би рискувал всичко заради тях, да се жертва за любовта си дори и да бъде наранен. — Тя спря и се замисли за момент. — Обожават такива жестове, какъвто направи ти, когато отиде да я търсиш във вилата. Това беше причината тя да се влюби в теб.

— Тя не е влюбена в мен.

— Разбира се, че е влюбена.

Джеръми беше готов да отрече, но само поклати глава.

— Така или иначе, вече няма значение. Тя ще се омъжи за Родни.

Дорис се усмихна леко.

— Няма такова нещо. Но преди да си помислиш, че ти го е казала, за да те отблъсне от себе си, искам да те уверя, че причината е друга. Целта е била да ти покаже, че ето — ти си заминаваш, но тя няма да лежи будна по цели нощи и да чака да я потърсиш. — Дорис замълча, за да му даде възможност да осъзнае чутото, после добави: — Но не мисля, че си й повярвал, нали?

Той се замисли над думите й. Спомни си какво бе казала Лекси за Родни, когато говориха за него. И внезапно осъзна, че наистина не й бе повярвал.

Дорис се пресегна през масата и хвана ръката му.

— Ти си добър човек, Джеръми. И заслужаваш истината. Ето защо дойдох при теб. — Пусна ръката му и стана.

— Трябва да гоня влака. Ако не се върна тази вечер, Лекси ще заподозре нещо. Не искам да знае, че съм идвала при теб.

— Толкова път за един ден! Трябваше да ми се обадиш по телефона.

— Можех. Но исках да те гледам в очите, докато говорим.

— Защо?

— Исках да разбера дали и ти я обичаш.

Тя го потупа по рамото, после тръгна към коридора и взе чантата си.

— Дорис — повика я той.

— Да? — обърна се към него тя.

— Намери ли отговора, на който се надяваше?

Тя се усмихна:

— Въпросът е дали ти си го намерил.