Светлинка в нощта

13.

„Добре де — тръсна глава Лекси, — постъпих като страхливка.“ Избяга като ученичка, но през тези два дни някак си не успяваше да мисли ясно, затова беше готова да си прости несъвършенството. Но ако беше останала, нещата щяха да се усложнят още повече. Нямаше значение, че го харесва и че той също я харесва. Тази сутрин се събуди с мисълта, че не трябва да позволи нещата да стигнат прекалено далече, и когато зави по песъчливия крайбрежен път, знаеше, че постъпва правилно.

Мястото не беше каквото си го спомняше. Боята на старата вила бе избеляла и тя се сливаше с морската трева наоколо. Малките квадратни прозорци с бели пердета бяха покрити със солена мъгла, ураганните ветрове бяха напукали и замърсили рамките им. Но за Лекси къщата си оставаше своеобразна капсула на времето. Мебелите в нея бяха на повече от двайсет години, тръбите ръмжаха и стенеха, когато пуснеше душа, и трябваше да пали газовата печка с кибрит. Но спомените за щастливите дни, прекарани тук през младостта й, я успокоиха и след като стовари багажа и купената по пътя храна за уикенда, тя отвори широко прозорците и пое дълбоко от морския въздух. Грабна едно одеяло и седна на люлеещия се стол на задната веранда с желанието да гледа океана до вечерта. Постоянният рев на вълните й помогна да се отпусне, въздействието му беше почти хипнотично. След малко слънцето проби през облаците, лъчите му се протегнаха през водата, спуснаха се отгоре й като призрачни пръсти и тя затаи дъх.

Гледката винаги й действаше по този начин. Първият път, когато видя как светлината победи мрака и целуна морето, беше веднага, след като Дорис я заведе на гробището. Лекси си спомни колко силно вярваше, че така родителите й са намерили начин да се свържат с нея. Беше абсолютно сигурна, че те я наблюдават отгоре като ангели и присъстват във всеки миг от живота й, но не се намесват, защото са убедени, че решенията й са правилни.

Като малка имаше нужда да вярва в това, защото често се чувстваше самотна. Баба й и дядо й бяха прекрасни хора, но колкото и да ги обичаше, колкото и да оценяваше грижите и саможертвата им, се чувстваше различна от съучениците си и това я потискаше. Родителите на нейните приятелки играеха с тях софтбол през уикендите и изглеждаха млади дори и на приглушената утринна светлина в църквата, и това я караше непрекъснато да се пита какво не е наред.

Нямаше как да говори с Дорис за тези неща, нито можеше да си признае вината, която изпитваше от тези мисли. Както и да го формулираше, знаеше, че ще нарани чувствата й, беше наясно с това още като малка.

Чувството, че е различна, остави своя отпечатък не само върху нея, но и върху Дорис. Проблемите възникнаха в тийнейджърските години. Лекси прекрачваше непрекъснато границите, а Дорис си затваряше очите, избягваше прекия сблъсък, оставяйки я да си мисли, че може да живее по свои правила. В онези години тя беше почти неуправляема, правеше грешки и съжаляваше за тях, но в колежа се промени и се превърна в сериозно момиче. Тогава прегърна идеята, че да си разумен означава да помислиш за риска много преди да посегнеш към наградата. Друга нейна максима беше, че успехът и щастието ще дойдат при теб, само ако не правиш грешки и оставиш следа във времето.

Миналата вечер тя избягна една голяма грешка. Успя да отклони намерението му да я целуне, решително отказа, когато той се самопокани, и остана доволна от себе си.

Естествено, така нарани чувствата му и сега съжаляваше за това. Но направи така, че да не разбере как сърцето й заби, докато го гледаше да си тръгва, защото част от нея искаше той да остане, въпреки последствията. Знаеше, че не бива да съжалява, но не можеше да заповядва на сърцето си. През нощта, докато се въртеше и мяташе в леглото, осъзна, че няма да намери сили да му устои още веднъж.

Трябваше да съзре опасността по-рано. Още на партито неволно го бе сравнила с Айвъри и господин Ренесанс и за нейна изненада Джеръми спечели състезанието. Той притежаваше остроумието и чувството за хумор на Айвъри, плюс чара и интелекта на господин Ренесанс, и като капак на всичко се чувстваше по-удобно в кожата си от другите двама. Тогава си каза, че всичко се дължи на прекарания с него прекрасен ден. Кога за последно бе обядвала сред природата без вилица и нож? Откога не бе ходила на Рикърс Хил? Или бе посещавала гробището след бурно парти? Обикновено бързаше да се прибере и да си легне, за да е бодра на другия ден. Вълнението от невероятното приключение й напомни за онова щастливо време, когато вярваше, че Айвъри или господин Ренесанс е мъжът на нейните мечти.

Но се оказа, че греши и за двамата, както грешеше и сега. Знаеше, че Джеръми вече е разгадал мистерията, е, беше само вътрешно усещане, но тя беше абсолютно сигурна, защото отговорът беше в един от дневниците, трябваше само да стигне до съответната страница. Не се съмняваше, че когато го открие, ще поиска да го отпразнуват. Ако бе останала в града, двамата щяха да прекарат по-голямата част от деня заедно и тази идея не й харесваше. Но дълбоко в себе си знаеше, че иска точно това, ето защо се чувстваше объркана както никога досега.

Тази сутрин сложи в един куфар дрехи, колкото да й стигнат за два-три дни, и напусна дома, без да си вземе душ дори. Когато се отби при Дорис, баба й отгатна почти веднага всичко, но това не беше изненадващо. Умората от безсънната нощ беше изписана по бръчките около очите на бледото й лице. Тя не направи опит да й обясни чувствата си, но когато й каза, че заминава за няколко дни, Дорис не възрази, само кимна мълчаливо. Не по-малко уморена от нея, старата жена веднага разбра причината за неочакваното й заминаване, но не можеше да види какво ще излезе накрая. С предчувствията беше така — те показваха истината в кратък срок, но не можеха да предвидят крайния резултат.

Но Лекси не се питаше какво ще стане, тя трябваше да замине, за да съхрани себе си. Щеше да се върне, когато нещата в Бун Крийк влезеха в обичайното си русло. Това щеше да стане скоро. След няколко дни хората щяха да престанат да говорят за духовете, за Обиколката на историческите домове и за нюйоркчанина, а тълпите с туристи щяха да се превърнат в далечен спомен. Кметът щеше да се върне на игрището за голф, Рейчъл щеше да си определи среща с поредния неподходящ мъж, Родни щеше да намери начин да срещне Лекси уж случайно пред библиотеката и да въздъхне облекчено, когато разбере, че връзката им продължава оттам, откъдето е спряла.

Може да не беше много вълнуващ, но си беше нейният живот и тя нямаше намерение да позволи някой или нещо да наруши баланса в него. На друго място и по друго време може би щеше да мисли по друг начин, но в момента беше безсмислено да развива въображаеми теории.

Тя се загледа през прозореца и се опита да не мисли какво би било, ако нещата се подредят по друг начин. Уви по-плътно одеялото около раменете си и вдигна решително брадичка. Беше голямо момиче и щеше да го превъзмогне, както бе превъзмогнала чувствата си към другите. Не се съмняваше в това. Но въпреки успокояващото въздействие на тази вътрешна увереност, бушуващото море продължаваше да й напомня за чувствата й към Джеръми и трябваше да впрегне цялата си воля, за да не позволи на сълзите да потекат.

Докато обикаляше из бунгалото в „Грийнлийв“, организирайки мислено нещата, всичко му се виждаше ясно и просто. За всеки случай реши да вземе картата и портфейла, но остави компютъра, защото знаеше, че няма да му трябва. Както и бележките по случая. Сложи тетрадката на Дорис в кожената й подвързия и я прибра в сака. Написа бележка на Алвин и я остави на бюрото на рецепцията, без да обръща внимание на свирепия поглед на Джед. После се увери, че батерията на телефона му е заредена, и тръгна.

След по-малко от десет минути вече беше на път за Суон, откъдето щеше да хване ферибота за Окракоук — малко селце на другия бряг на реката. Оттам щеше да тръгне на север по магистрала 12 към Бакстън. Предполагаше, че тя бе използвала същия маршрут, и пресметна, че ще е при нея след по-малко от два часа.

Но докато караше по пустите улици, мислите му се насочиха към Лекси. Джеръми натисна здраво газта. Беше напрегнат и знаеше, че това е просто друго определение за надигащата се в него паника. По принцип никога не се паникьосваше и се гордееше с това, но на два пъти му се наложи да намали — при Белхевън и Лийчвил — и откри, че докато чака на кръстовищата, потупва нервно с пръсти по волана и си мърмори нещо под носа.

Чувството беше странно и ново за него и със скъсяването на дистанцията се засилваше все повече. Не можеше да го определи, а и този път не му се искаше да го анализира. Моментът беше един от малкото в живота му, когато се движеше на автопилот, правейки точно обратното на онова, което изискваше логиката. В главата му се въртеше една-единствена мисъл: как ще реагира тя, когато го види.

И тъкмо когато започна да разбира причината за поведението си, се намери на ферибота пред един слаб мъж в униформа, забил поглед в някакво списание. От него научи, че фериботът до Окракоук не е така редовен като онзи, свързващ остров Стейтън с Манхатън, и той бе изпуснал последния за деня. Можеше да се върне утре малко по-рано или да се откаже. И двата варианта не го устройваха.

— Сигурен ли сте, че няма друг начин да стигна до фара Хатерас? — попита и усети как сърцето му заби по-силно. — Много е важно.

— Можете да отидете с кола, разбира се.

— Колко време ще ми отнеме?

— Зависи колко бързо карате — отвърна човекът и сви рамене, сякаш тази работа не го засягаше. — Пет-шест часа, предполагам. Тръгвате на север и стигате Плимут, после хващате шосе 64 покрай остров Роанок и оттам стигате до Уейлноун. След това се отправяте на юг и пристигате в Бакстън. Фарът е там.

Джеръми погледна часовника си. Наближаваше един. Докато стигне дотам, Алвин вече щеше да е в Бун Крийк. Не ставаше.

— Има ли друго място, където мога да хвана ферибота?

— Да. Има спирка на остров Седар.

— Чудесно! Къде се намира това?

— На около три часа път в обратната посока. Но пак ще трябва да чакате до утре сутринта.

Джеръми забеляза зад рамото на служителя плакати на фарове из Северна Каролина Хатерас — най-големият — беше в центъра.

— Разбираш ли, човече, нещата са спешни — наведе се към него той.

Служителят за пръв път вдигна глава и го погледна.

— Наистина ли е спешно?

— Наистина. Можем да кажем, че е спешно.

— Тогава мога да се обадя на бреговата охрана. Или на шерифа.

— Ах! — възкликна Джеръми, опитвайки се да запази спокойствие. — Искаш да ми кажеш, че няма начин да стигна дотам сега? Оттук, имам предвид?

Мъжът подпря брадичката си с пръст.

— Щом толкова бързате, можете да наемете лодка.

„Най-после стигнахме донякъде“ — помисли си Джеръми.

— И как може да стане това?

— Не знам. Досега никой не е питал.

Джеръми се върна обратно в колата и се предаде на паниката.

Дали защото вече бе стигнал прекалено далеч, или защото осъзна, че последните му думи към Лекси тази нощ съдържаха една по-дълбока истина, но нещо го накара да не се отказва. Нямаше да се върне обратно, не и след толкова усилия.

Нейт вече очакваше обаждането му, но сега това му се струваше далеч по-маловажно, отколкото преди два-три часа. Същото беше и с пристигането на Алвин. Ако всичко минеше добре, двамата щяха да имат достатъчно време да заснемат светлините тази или следващата нощ. До появата им имаше десет часа. Ако намереше бърза лодка, щеше да стигне до фара най-много за два. Оставаше му достатъчно време да намери Лекси, да поговори с нея и да се върне, при положение, че намери някой да го откара дотам.

Естествено, имаше вероятност нещата да се объркат. Можеше да не намери лодка, но тогава щеше да отиде до Бакстън с автомобил. Въпреки че не беше сигурен дали ще успее да я открие.

В целия сценарий нямаше и капчица здрав разум. Но имаше ли значение? На всеки човек му се случваше да си загуби ума поне веднъж в живота, ето че бе дошъл и неговият ред. Имаше пари в себе си и щеше да намери начин да стигне дотам. Искаше да поеме този риск, да види как ще се развият нещата между тях, дори и само да се убеди, че е по-добре да си тръгне веднага и да забрави завинаги за нея.

Ето за какво ставаше въпрос. Когато Дорис му намекна, че може повече да не я види, той направо откачи. Знаеше, че след два дни трябва да си замине, но за него това не означаваше край на историята му с Лекси. Не и сега. Можеше да дойде пак, тя можеше да посети Ню Йорк и ако връзката им се развиеше, тогава щяха да мислят какво да правят. Такива неща се случваха непрекъснато. Ако тя бе взела решение да сложи край, той искаше да го чуе лично от нея. Тогава можеше да се върне в Ню Йорк с мисълта, че не е имал друг избор.

Но докато спираше при първия док, си каза, че не иска да чува тези думи. Не отиваше в Бакстън, за да й каже „сбогом“ или да чуе, че тя не иска да го вижда повече. Всъщност, помисли си смаяно той, отиваше там, за да разбере има ли истина в думите на Алвин.

Късните следобедни часове бяха любимото време на Лекси. Мекото зимно слънце и суровата красота на това място превръщаха пейзажа във вълшебен свят.

Дори и фарът с неговите черно-бели, усукани като захарен бастун ивици, изглеждаше като мираж и докато измерваше с крачки дължината на плажа, тя се опита да си представи колко трудно им е било на моряците и рибарите да намерят брега, преди да е бил построен. Неслучайно това място с неговите плитчини, подводни скали и подвижни пясъци се наричаше „Гробището на Атлантика“. Морското дъно в тази част на света криеше хиляди разбити кораби и лодки. „Монитор“, участвал в първата битка между броненосци по време на Гражданската война, бе погребан някъде тук, както и натоварения с калифорнийско злато „Сентрал Америка“, чието потъване през 1857 година предизвикало паника на финансовия пазар. Корабът „Куин Ан Ривендж“ бил намерен в съседния залив, а в наши дни водолазите ежедневно виждаха германски подводници, потънали по време на Втората световна война.

Дядото на Лекси обичаше историята и всеки път, когато двамата се разхождаха по плажа, той й разказваше за изчезнали през вековете кораби. От него научи за ураганите, за опасното лавиране между скалите и за грешките при навигацията — най-честите причини за разбиването на плавателните съдове. Въпреки че не се интересуваше от кораби и понякога дори се страхуваше от чутото, неговият бавен, мелодичен и провлечен глас й действаше успокояващо и тя го слушаше с интерес. По онова време беше много малка, но въпреки това усещаше, че за него е важно да й разкаже тези неща. След години научи, че през Втората световна война корабът му бил улучен от торпедо и животът му бил на косъм. Споменът за онези разходки я върна назад и тя усети с внезапна сила колко й липсва дядо й. Разходките с него бяха част от ежедневието им, време само за тях двамата. Обикновено излизаха един час преди вечеря и оставяха Дорис да готви. Следобед той сядаше на верандата и четеше със смъкнати до върха на носа очила. Дойдеше ли тяхното време, затваряше книгата с въздишка, ставаше от стола и я питаше дали иска да отидат да погледат дивите коне.

Конете бяха постоянното й изкушение. Не знаеше защо; никога не бе яздила кон, нито бе имала желание да се качи на него, но помнеше ясно как скачаше и тичаше към вратата, щом дядо й споменеше за тях. Конете се държаха настрани от хората и бягаха, ако някой тръгнеше към тях, но привечер огладняваха и докато ядяха, ставаха по-невнимателни. Тогава беше възможно човек да се приближи дотолкова, че да види поставените на видно място по тях печати и ако имаше късмет, да ги чуе как пръхтят и цвилят, предупреждавайки да не се приближават повече.

Дивите коне по тези земи бяха потомци на испанските мустанги и присъствието им тук датираше от 1523 година. През последните години правителството бе гарантирало оцеляването им с толкова укази и постановления, че те се бяха превърнали в неизменна част от заобикалящата среда, както елените в Пенсилвания, и единственият проблем беше прекомерната им численост. Там, където все още не бяха досаден проблем, местните жители просто не им обръщаха внимание, но за курортистите те бяха една от атракциите на почивката им. Лекси се смяташе за местна, но тяхното присъствие я караше да се чувства отново млада, сякаш всичките удоволствия и постижения в живота й бяха пред нея.

Искаше й се и сега да почувства същото, това щеше да й помогне да избяга поне за малко от напрежението на зрелия си живот. Дорис й бе звъннала да й каже, че Джеръми е ходил в ресторанта да пита за нея. Това не я изненада. Тя знаеше, че той ще се чуди къде е и защо е заминала, ще се измъчва от мисълта, че е допуснал грешка и вината е в него, но не се съмняваше, че ще го превъзмогне бързо. Той беше от онези щастливи хора, които бяха убедени, че винаги постъпват правилно, затова продължаваха живота си, без да съжаляват и без да поглеждат назад.

Айвъри беше същият. Тя още помнеше колко много страда заради неговата самоувереност и безразличие към чувствата й. Поглеждайки назад, Лекси знаеше, че е трябвало да забележи пукнатините и слабите места в характера му, но незнайно защо бе пропуснала предупредителните знаци: начинът, по който оглеждаше другите жени, вечните прегръдки с момичета, за които твърдеше, че са просто приятелки. В началото тя си затваряше очите и при първия скандал му повярва, че й е изневерил един-единствен път, защото искаше да му вярва. Но постепенно в паметта й бяха започнали да изплуват части от забравени разговори. Една приятелка от колежа й бе признала отдавна, че е чула слухове за Айвъри и тяхна обща приятелка; негов колега бе споменал, че често отсъствал от работа. Тя не беше наивна, но в случая разбра, че постъпва като пълна глупачка и в крайна сметка се разочарова много повече от себе си, отколкото от него. Реши да прекрати връзката и да потърси някой по-добър. Някой като господин Ренесанс. Втората й връзка доказа веднъж завинаги, че преценката й за мъжете е отчайваща. На всичкото отгоре, добри или лоши, явно не успяваше да ги задържи.

Не беше лесно да си го признае, имаше моменти, когато се питаше къде греши, за да отблъсне тези мъже от себе си. Да оставим господин Ренесанс настрани, с него беше по-скоро флирт, отколкото истинска връзка, но Айвъри? Тя го бе обичала с цялото си сърце и мислеше, че той й отвръща със същото. Най-лесно беше да каже, че той е мръсник, и да прехвърли цялата вина за провала на връзката им върху него, но не можеше да се освободи от мисълта, че той трябва да е усещал някаква липса между тях, за да започне да го търси в други жени. Сигурно и тя имаше вина за станалото. Но каква? Може би го бе притискала прекалено силно? Или беше скучна? Или не му бе достатъчна в леглото? Защо не тръгна след нея, когато го напусна, защо не я помоли да се върне? Лекси не беше в състояние да отговори на тези въпроси. Приятелките й естествено я уверяваха, че не знае какво говори, Дорис бе казала същото. Въпреки това така и не й стана ясно какво се бе случило и защо. Все пак във всяка любовна история имаше две страни и тя често си представяше, дори и сега, че му се обажда и го пита има ли нещо, което е трябвало да направи, за да не завършат нещата така.

Веднъж една нейна приятелка й каза, че за жените е типично да се тревожат за такива неща. Мъжете като че ли бяха имунизирани срещу подобна неувереност. Или просто знаеха как да я прикриват и да заровят чувствата си толкова дълбоко, че те да не ги тормозят. Обикновено тя правеше същото и това помагаше. Обикновено.

Слънцето вече потъваше във водата на Памлико и на фона на белите къщи на Бакстън пейзажът й заприлича на пощенска картичка. Загледана към фара, тя изведнъж забеляза онова, което несъзнателно чакаше — на поляната около фара пасеше малко стадо диви коне. Бяха не повече от дузина, предимно бежови и кафяви, гривите им се вееха диво на вятъра. Близо до центъра на групата две жребчета пасяха едно до друго и помахваха с опашки.

Лекси отклони поглед и пъхна ръце в джобовете на якето си. С настъпването на вечерта времето застудя и бузите и носът й се зачервиха. Вятърът пронизваше и макар че й се стоеше още навън, усети, че умората я надвива, и реши да се прибере. Денят й беше дълъг и неспокоен.

Въпреки категоричното си решение да не мисли за Джеръми, тя неволно се запита какво ли прави той сега. Сигурно се подготвяше за снимките тази нощ. Или търсеше къде да хапне? Може би си събираше багажа? Защо мислите й непрекъснато се връщаха към него?

Тя въздъхна. Вече знаеше отговора. Искаше да види конете, за да се почувства отново млада, но вместо за ново начало те й напомниха жестокия факт, че е сама. Колкото и да държеше на своята независимост, колкото и да се опитваше да не обръща внимание на вечните подмятания на Дорис, не можеше да не си признае, че копнее за интимната близост на любим човек. Не ставаше дума за брак, просто й се искаше да има причина да очаква с нетърпение съботната вечер. Мечтаеше за дълги мързеливи утрини в леглото с човек, който означаваше нещо за нея, и въпреки че идеята й се виждаше безумна, през тези дни тя виждаше този човек като Джеръми.

Лекси тръсна глава и прогони нелепия образ. Беше се надявала да намери покой от мислите си тук, но докато стоеше до фара и наблюдаваше кротко пасящите коне, си каза, че животът е жесток към нея. На трийсет и една живееше сама на място без перспектива за промяна в това отношение. Дядо й и нейните родители бяха само спомен, състоянието на Дорис беше източник на постоянна тревога и единственият мъж, събудил интереса й през последните няколко години, щеше да си е тръгнал, когато се върнеше в града.

При тази мисъл очите й се напълниха със сълзи и тя плака дълго и безутешно. Мина време, преди да дойде на себе си. Най-после избърса сълзите си и вдигна глава. Забеляза, че някой се приближава към къщата. Загледа се в неясната фигура, разпозна човека и притисна ръце до гърдите си.