Твой завинаги

10

Приглушен тропот изтръгна Саманта от тъмните обятия на съня и тя се надигна в леглото. Дали пък не бе чула изстрел?

— Мис Уикършъм! Будна ли сте?

Когато Бекуит почука отново, тя сложи ръка върху лудо биещото си сърце. Хвърли бърз поглед към сандъка в ъгъла и си спомни, че пистолетът на Гейбриъл беше скрит най-отдолу, до вързопчето с писмата.

Отметна завивката, стана от леглото и намести очилата пред уморените си очи. След като Гейбриъл я изгони, тя се сви в леглото си, убедена, че е извършила непростима грешка, като го е оставила сам в това състояние. Едва на разсъмване потъна в неспокоен сън, жертва на огромното изтощение.

Наметна набързо халата си и открехна вратата на спалнята. Бекуит очевидно също беше прекарал неспокойна нощ, ала зачервените му, подути очи блестяха весело.

— Простете, че смутих съня ви, мис Уикършъм, но господарят желае да ви види в библиотеката. Разбира се, ако нямате нищо против.

Саманта скептично вдигна вежди. Какво значи дали имаше нещо против или не — досега Гейбриъл изобщо не се интересуваше от желанията й.

— Разбира се, че ще отида, Бекуит. Кажете му, че след малко ще сляза.

Тя се изми и се облече с повече грижливост от обикновено. За съжаление в оскъдния й гардероб имаше предимно черни и кафяви дрехи. Най-сетне се задоволи с дневна рокля от наситеносиньо кадифе с висока талия. Както винаги, стегна косите си на кок на тила, но си позволи подходяща по цвят кадифена панделка. Едва когато забеляза как оглежда отражението си в малкото огледало на тоалетната масичка и навива на масури къдричките, които ограждаха лицето й, разбра, че се държи глупаво. Гейбриъл изобщо нямаше да види резултата от усилията й.

Клатейки глава, тя забърза към вратата, но само след пет секунди се върна в стаята си и се напръска с парфюм зад ушите и във вдлъбнатинката на шията си.

Слезе на долния етаж и спря колебливо пред вратата на библиотеката, усещайки в корема си странно пърхане. Трябваше й цяла минута, за да разпознае непознатото чувство като плахост. Това е смешно, каза си сърдито тя. Двамата с Гейбриъл се бяха целунали, докато той беше пиян, нищо повече. Това в никакъв случай не означаваше, че всеки път, когато гледа устата му, ще си представя как отново я целува — властния начин, по който устните му притискаха нейните, горещината на търсещия му език…

Часовникът на стълбището удари кръгъл час и я изтръгна от мечтанията. Тя приглади полата си и почука силно на вратата.

— Влез!

Саманта изпълни кратката заповед, отвори вратата и намери Гейбриъл да седи зад писалището, точно както през нощта. Този път обаче никъде не се виждаше празна чаша или бутилка с уиски. За щастие липсваше и смъртоносно оръжие. Пред него беше само ножчето за отваряне на писма.

— Добро утро, милорд — поздрави чинно Саманта и затвори вратата зад себе си. — Много се радвам да видя, че все още сте между живите.

Гейбриъл разтърка челото си.

— Бог ми е свидетел, че бих искал да не съм. Така поне нямаше да усещам това дяволско бучене в главата си.

Огледът й показа, че случилото се през нощта не беше минало безследно покрай него. Макар да се бе преоблякъл, бузите му бяха покрити със златисти косъмчета. Кожата около белега беше опъната и бледа, сенките под очите изглеждаха по-дълбоки от обикновено.

Лаконичната небрежност от снощи беше изчезнала. Вместо нея личеше скованост, която почиваше не толкова на церемониалност, колкото на крайно неприятните последствия от нощта, които го измъчваха при всяко движение на главата.

— Седнете, моля. — След като Саманта се отзова на поканата, той продължи: — Съжалявам, че ви повиках толкова рано. Ясно ми е, че ви попречих да си съберете багажа.

Учудена, Саманта отвори уста да възрази, но той не й позволи да го стори. Продължи да говори, докато пръстите му си играеха с месинговата дръжка на ножчето за писма.

— Не мога да ви обвиня, че искате да си отидете. Поведението ми миналата нощ беше непростимо. Много ми се иска да го припиша на алкохола, но се боя, че вината е повече на лошото ми настроение и на осъдителната липса на трезва оценка. Вие може би мислите друго, но аз искам да ви уверя, че нямам навика да натрапвам вниманието си на жените от персонала.

Саманта усети болезнено пробождане в сърцето. Беше забравила, че за него тя е само част от персонала. Нищо повече.

— Сигурен ли сте, милорд? Един ден мисис Филпот ми разказа какво сте направили с някакво младо слугинче на задната стълба…

Гейбриъл се обърна рязко към нея и вирна брадичка.

— За бога, тогава едва бях навършил четиринайсет години! И ако си спомням добре, не аз, а Мюзет… — Той млъкна изведнъж, разбрал, че тя нарочно го провокира.

— Не е нужно да имате угризения на съвестта, милорд — увери го тя и намести очилата си. — Аз не съм жадна за любов стара мома, която си въобразява, че всеки мъж иска да я прелъсти, нито съм болна от любов дебютантка, която припада след първата открадната целувка.

Лицето на Гейбриъл се вкамени, но той не каза нищо.

— Що се отнася до мен — продължи Саманта с лекота, каквато не изпитваше, — ще се постарая да се държа така, сякаш онази малка недискретност снощи не се е случила. Най-добре е и вие да я забравите. А сега ви моля да ме извините — заключи тя и стана от стола. — Ако това не е било повод да ме уволните, чакат ме много задължения.

— Искам да останете — изрече рязко той.

— Какво казахте?

— Искам да останете — повтори той. — Нали твърдите, че сте била гувернантка? Е, добре, имам нужда от учителка.

— И на какво ще ви уча, милорд? Макар че маниерите ви не са особено добри, разбира се, доколкото аз мога да преценя, не вярвам да имате проблеми със смятането иди с правописа.

— Искам да ме научите как да живея при така създалите се обстоятелства. — Той вдигна двете си ръце към тавана и Саманта видя съвсем ясно как пръстите трепереха. — Искам да ме научите какво означава да живея като слепец.

Саманта падна тежко на стола си. Гейбриъл Феърчайлд не беше от мъжете, които молеха. Въпреки това тази сутрин беше забравил гордостта и бе разголил душата си пред нея. Мина доста време, преди да си възвърне дар слово.

Изтълкувал колебанието й като скептичност, той продължи:

— Не мога да обещая, че ще бъда търпелив и добродушен ученик, но ще положа всички усилия, за да успея. — Стисна ръце в юмруци и изрече през зъби: — Като се има предвид досегашното ми поведение, разбирам, че нямам право да ви моля за каквото и да било, но…

— Ще го направя — прекъсна го тихо тя.

— Наистина ли?

— Да. Но ви предупреждавам, че ще бъда много строга учителка. Ако не ме слушате, ще ви се карам.

На устните му заигра усмивка.

— А ще ме биете ли с пръчка?

— Само когато сте безсрамен. — Саманта отново се изправи. — А сега ви моля да ме извините. Трябва да се подготвя за уроците ни.

Вече беше почти на вратата, когато Гейбриъл каза още нещо.

— За миналата нощ…

Тя се обърна бързо, благодарна, че той не можеше да види искрите на надежда в очите й.

— Да?

В сериозното му лице нямаше и следа от подигравка.

— Обещавам ви, че подобно достойно за съжаление поведение никога няма да се повтори.

Макар да имаше чувството, че в стомаха й е заседнала желязна топка, Саманта намери сили да му отговори развеселено:

— Много добре, милорд. Значи мисис Филпот и всички други лица от женски пол в къщата вече ще спят по-спокойно.

След обяда Саманта помоли Гейбриъл да се яви при нея. Нарочно избра за първия им урок слънчевия приемен салон, защото беше на мнение, че просторното помещение е най-подходящо за плановете й. Сияещият Бекуит доведе Гейбриъл в салона и се оттегли с многобройни поклони. Преди да затвори вратата, той погледна Саманта и тя беше готова да се закълне, че й е намигнал. Естествено, ако го попиташе, той щеше да го оспори и да обясни, че в окото му е попаднала прашинка.

— Добър ден, милорд. Мисля да започнем с най-лесното — поздрави тя и тикна в ръката му предмета, който държеше.

— Какво е това? — Гейбриъл предпазливо взе предмета с два пръста, сякаш му бе подала змия.

— Един от старите ви бастуни. Избрах най-елегантния.

Докато пръстите на Гейбриъл се плъзгаха по лъвската глава, изрязана в дръжката от слонова кост, бръчките на челото му все повече се задълбочаваха.

— За какво ми е бастун, като не виждам къде ходя?

— Точно там е въпросът. Казах си, че ако престанете да трополите по къщата като танцуваща мечка, трябва да знаете какво има пред вас, за да не се блъснете в него.

Гейбриъл вдигна бастуна със замислено изражение и го размаха във въздуха. Дългата пръчка изсъска покрай ухото на Саманта и тя отскочи настрана.

— О, не така! Това не е фехтовка!

— Ако беше, сигурно щях да имам шанс.

— Само ако и противникът ви е сляп. — Саманта въздъхна и застана зад него. Пресегна се отстрани и сложи пръсти върху неговите, така че и двамата да държат бастуна. Сведе острието към пода и поведе ръката му в плоска дъга.

— Ето така. Съвсем бавно. Напред и назад, наляво и надясно.

Хипнотизирани от напевния й глас, телата им се задвижиха в ритъма на някакъв примитивен танц. Саманта едва се пребори с абсурдното желание да притисне буза в гърба му. От него се излъчваше топлина и мъжествен аромат и тя неволно си представи долина с огрени от слънцето ели в летен следобед.

— Хм… мис Уикършъм?

— Какво има? — попита тихо тя, все още пленница на представите си.

Гласът на Гейбриъл потръпваше от потискано веселие.

— Щом сте ми дали бастун, ще трябва и да изляза на разходка, нали?

— О! Естествено! — Саманта се откъсна от него и приглади една къдрица от парещата си буза. — Искам да кажа, разбира се, че ще излезете на разходка. Застанете в ъгъла. Ще започнем оттам. Подготвила съм ви няколко „пътеки“ с различни препятствия, за да се упражнявате.

Без да чака съгласието му, тя го улови подръка. Гейбриъл се скова. Тя го потегли, но той не се помръдна от мястото си. Саманта се сети, че никога преди това не се беше опитвала да го заведе някъде. Само Бекуит имаше право да го води из къщата, но и той не смееше да го води за ръка, само го докосваше и му показваше посоката.

Саманта очакваше Гейбриъл да отблъсне ръката й и да й заяви сърдито, че не позволява да го водят за ръчичка като безпомощно дете. Но след кратък миг напрегнатост тя усети как ръката му се отпусна под енергичната й, но заедно с това нежна хватка. Макар че все още се колебаеше, той я последва.

С помощта на Питър и Филип Саманта беше наредила няколко гръцки лежанки и две отоманки така, че пътят между тях изискваше много извивки. В близост до тях стояха малки масички и две високи дорийски колони с бюстовете на Атина, богинята на мъдростта, и Артемида, богинята на лова. Нарочно бе наредила по масичките порцеланови фигури и други чупливи предмети, защото беше убедена, че Гейбриъл трябва да се научи да върви уверено между малки и големи препятствия.

Двамата застанаха в началото на паркура.

— Всъщност е съвсем просто. Всичко, което трябва да правите, е да използвате бастуна. С негова помощ ще стигнете безпрепятствено до другия край на салона.

Гейбриъл се намръщи недоверчиво.

— Ако се проваля, очаква ли ме налагане с бастун?

— Само ако не си държите езика зад зъбите.

Саманта отстъпи крачка назад, стараейки се да не го докосва. Вместо да опише дъга с бастуна, Гейбриъл започна да мушка във въздуха. Блъсна първата дорийска колона и засмяната Артемида се залюля застрашително. Саманта се втурна и я задържа да не падне.

Задъхана под тежестта на мраморния бюст, тя изрече одобрително:

— Мога да определя първия ви опит като сравнително успешен. Следващия път бъдете по-внимателен. Представете си, че се намирате в някой от лабиринтите на Воксхол. Там алеите са обградени с жив плет, сигурно помните — окуражи го тя. — Не можете да минете през живия плет, като мушкате наляво и надясно с бастуна, нали?

— Когато прекосиш успешно лабиринта, в средата обикновено те чака възнаграждение — ухили се той.

Саманта избухна в смях.

— Тезей е намерил само Минотавъра.

— Е, да, но е доказал смелостта и воинските си умения в битката със звяра и е спечелил сърцето на принцеса Ариадна.

— Сигурно не би проявил такава смелост, ако умната млада дама не го е снабдила с омагьосан меч и кълбо конец, за да намери изхода — напомни му Саманта. — Ако бяхте на мястото на Тезей, какво възнаграждение бихте поискали?

„Целувка.“

Отговорът дойде сам на устните на Гейбриъл и изопна нервите му. Вече започваше да съжалява за благородното обещание, което й бе дал тази сутрин. Само ако чувственият дрезгав смях на болногледачката му не беше в такова противоречие със строгата й добродетел…

Може би беше добре, че не можеше да я види. Ако виждаше устните й, щеше непрестанно да си припомня колко прекрасно беше да ги целува.

Тази сутрин бе прекарал няколко часа в размишления какъв е цветът на устните й. Дали бяха нежнорозови като вътрешната страна на бисерна мида, наполовина скрита в пясъка? Или бяха наситенорозови като диво цвете, израсло във ветровитото тресавище напук на всички несгоди? А може би бяха кораловочервени като екзотичен плод, който залива със сладост езика и сетивата? Всъщност какво значение имаше цветът, след като той вече знаеше, че устните й са пълни и сладки, перфектно оформени за насладата от целувката?

— О, аз знам с какво, да ви възнаградя! — извика тя, когато той не отговори. — Ако се упражнявате усилено, много скоро ще добиете такава сръчност, че вече няма да имате нужда от мен.

Макар че прие шегата й с мрачна усмивка, Гейбриъл неволно се запита дали този ден наистина щеше да дойде.

Саманта отиде при него през нощта. Не му трябваха нито светлина, нито цветове, само чувства: лимоновата сладост на аромата й, копринената гладкост на разпуснатата коса, която се плъзгаше примамливо по голата му гръд, дрезгавите й стонове, докато притискаше мекото си тяло към неговото.

Тя целуна крайчето на ухото му, устните й помилваха неговите, брадичката му, върха на носа… той простена сладостно. Топлият й дъх пареше лицето му и той усети миризма на гнила пръст, твърде дълго съхранявано месо и влажни чорапи, окачени да съхнат над огъня.

— Какво, по дяволите… — Гейбриъл размаха ръце и отстрани от лицето си космата муцунка.

Изумен, той седна в леглото и разтърка силно очите и устата си. Замъгленият му от съня мозък имаше нужда от няколко секунди, за да проумее факта, че вече не е нощ, а сутрин — а косматото същество в леглото му в никакъв случай не е болногледачката му.

— Господи, колко е хубаво! — извика Саманта някъде от другия край на леглото и в гласа й прозвуча гордост. — Едва се запознахте, а ето че малкият ви прие в сърцето си!

— Какво е това, по дяволите? — попита сърдито Гейбриъл, опитвайки се да разбере какъв театър му разиграваха пак. — Да не е кенгуру? — И изохка от болка, когато натрапникът скочи върху измъчените му слабини. Саманта избухна в смях.

— Не ставайте глупав! Това е само едно прекрасно малко коли. Вчера минах покрай колибата на лесничея, кучето изскочи навън и ме поздрави много сърдечно. Веднага разбрах, че е много подходящо за нашата цел.

— Каква цел? — осведоми се мрачно Гейбриъл, опитвайки се да държи настрана скачащото върху него кученце. — Сигурно за неделното печено?

— Естествено, че не! — извика възмутено Саманта и изтръгна животинчето от ръцете му. Последва нежен шепот и Гейбриъл съвсем правилно заключи, че тя е прегърнала малкото чудовище и го гушка. — Сладкото малко коли не може да послужи за неделно печено, нали? О, не, не, не и нашето малко сладко кученце!

Гейбриъл се отпусна обратно във възглавниците и поклати глава. Кой би помислил, че острият език на мис Уикършъм може да изрича такива глупости? Е, поне не виждаше как тя милва немирното кученце по мекото коремче или трие лице в косматата му муцунка. Чувството, което го обзе, му беше толкова чуждо, че му трябваше цяла минута, за да го нарече с истинското му име. Той ревнуваше! Ревнуваше от някакво си малко куче със сплъстена козина и миризма на гнило от устата!

— Хайде, стига толкова — изсъска Гейбриъл, когато милувките се проточиха безкрайно. — Ще хванете бълхи. Или френската болест — добави мрачно той.

— Не се притеснявайте за бълхи. Помолих Питър и Филип да го изкъпят хубаво в едно от старите ведра на Мег на двора.

— Ако питате мен, мястото му е там.

— Но така ще се лишите от компанията му. Когато бях малка, до нас живееше възрастен мъж, който бе изгубил зрението си. Имаше малък териер, който ходеше навсякъде с него. Двамата с лакея излизаха на разходка, а териерът тичаше напред, разбира се, на каишка, и показваше на господаря си кога да заобикаля стърчащи камъни или локви. Веднъж старецът изхвърлил пламтящи въглени от камината на килима, кучето се разлаяло и повикало прислугата.

Сякаш бе очаквало да чуе точно тази дума, малкото куче в ръцете й нададе силен лай. Гейбриъл се стресна.

— Ама че умно животинче. Макар че според мен няма нищо лошо в това да изгориш в собственото си легло. Сигурно бедният старец накрая е бил не само сляп, но и глух?

— Исках да ви кажа, че кучето беше верен спътник на слепия старец, докато той почина. Лакеят му разказа на нашата прислужница, че кучето седяло дни наред пред семейната гробница и очаквало любимият му господар да излезе. — Гласът й прозвуча приглушено, сякаш беше скрила лице в кучешката козина. — Нима това не е най-трогателната история, която сте чували някога?

Гейбриъл се заинтересува много повече от факта, че семейството на Саманта е било достатъчно богато, за да има прислужница. Ала когато я чу да подсмърча и да търси кърпичката си, той разбра, че е загубил. Когато болногледачката му ставаше сантиментална, той нямаше никакъв шанс срещу нея.

— Е, добре — въздъхна той, — щом толкова държите да имам куче, не можете ли поне да ми намерите някое истинско? Да речем някое ирландско вълчо куче, или може би дог?

— Много са тромави. Това мъниче ще ви следва навсякъде. — За да го увери в правотата си, тя отново сложи кучето в скута му.

Козината на малкото коли миришеше на лимонова трева — лакеите сигурно го бяха изкъпали с любимия сапун на Саманта. Немирното кученце се изтръгна от ръцете му и се втурна към края на леглото. Намери пръстите му под одеялото и ги загриза с доволно ръмжене. Гейбриъл оголи зъби и изръмжа в отговор.

— Как ще го наречете? — попита Саманта.

— Мисля, че името не е подходящо за дамски уши — отговори той и освободи пръста си от кучешките зъби.

— Какъв упорит малък герой — изрече възхитено тя, когато кучето тупна на пода. То повлече със себе си и завивката и Гейбриъл побърза да я дръпне обратно. Само няколко сантиметра и мис Уикършъм щеше да се убеди в шокиращото въздействие на съня, от който го бе разбудила, и на нежностите, с които даряваше кучето.

— Права сте, малкият е упорит и не е научен да се подчинява — кимна той. — Ужасен инат. Не се поддава на възпитание, нито някой може да му угоди. Решен е да налага своята воля, даже ако това означава да прескочи желанията на всички останали. Затова мисля да го нарека… — Гейбриъл помълча малко, наслаждавайки се на изпълненото с очакване мълчание на Саманта. — Да, ще го нарека Сам.

През следващите дни Гейбриъл имаше предостатъчно възможности да нарича кучето с всички възможни имена, само не и с онова, което му беше дал. Вместо послушно да върви напред, за да го предупреждава за препятствия и евентуални опасности, кученцето непрекъснато описваше кръгове около него, мушеше се между краката му и изтръгваше бастуна от ръката му. Сигурно болногледачката му хранеше много лоши чувства към него, след като му беше натрапила това адско същество.

Въпреки всичко кучето изпълняваше съвестно основното си задължение — то беше негов постоянен спътник. Където и да отидеше Гейбриъл, тупкането на меките лапички по паркета или мраморния под винаги го следваше. Вече не се налагаше лакеите да метат трапезарията след обяда на господаря. Сам седеше нащрек и улавяше всяка паднала хапка още във въздуха. Когато Гейбриъл си лягаше, леглото му вече беше заето от топло кълбо козина.

Нощем кучето се настаняваше до тила му и захъркваше в ухото му. Една нощ Гейбриъл не можа да понесе постоянното пухтене и въртене, грабна одеялото си и се изнесе да спи в салона.

На сутринта се събуди само за да открие, че кучето е изчезнало. За съжаление с него бяха изчезнали и най-добрите му ботуши.

Вбесен, той слезе бързо по стълбата, използвайки бастуна си, за да проверява стъпалата. В действителност беше много горд с напредъка си и искаше да впечатли Саманта с новите си умения. За съжаление елегантният бастун не го предупреди за топлата локва в подножието на стълбището.

Гейбриъл вдигна крак в тънък чорап и се опита да проумее какво се е случило. Отметна глава назад и извика гневно:

— Сам!

На вика му се отзоваха и кучето, и болногледачката. Кучето описа три кръга около господаря си, лаейки радостно, а Саманта извика:

— Олеле майчице! Страшно съжалявам! Филип трябваше да го изведе в градината. Или може би Питър?

Гейбриъл изрита сърдито кучето и се обърна в посока към гласа й. Мокрият му чорап издаваше неприятен шум при всяка стъпка.

— Хич не ме е грижа дали лично архиепископът е трябвало да пристигне от Лондон, за да изведе малкото зверче в градината. Не го искам нито минута повече. Не понасям да се мотае в краката ми. — Посочи с пръст към вратата, макар да се притесняваше, че е сбъркал посоката, и изкрещя: — Не го искам вече в дома си!

— О, недейте така. Малкият не е виновен. Вината е само ваша. Защо се разхождате из къщата по чорапи?

— Ако благоволите да ме изслушате, ще ви обясня, че когато поисках да обуя ботушите, приготвени от Бекуит, намерих само единия — изрече с треперещ от гняв глас той. — Десният ми ботуш е изчезнал по тайнствен начин.

В този миг откъм вратата прозвуча мъжки глас, пресекващ от възбуда:

— О, няма да повярвате, мис! Вижте само какво изрови току-що градинарят!