Твой завинаги

15

Като се направи, че не забелязва протегнатата ръка на маркиза, Саманта избута Гейбриъл и се изправи на крака. За разлика от нея Гейбриъл изобщо не си направи труда да стане. Остана на тревата скован, с вкаменено изражение. Останалите слуги се събраха на групички около тях и сведоха глави към земята. Сега си казват, че би било по-добре да изпразват нощните гърнета или да чистят оборите, помисли си Саманта и я напуши смях.

Тя намести очилата на носа си и направи дълбок реверанс.

— За мен е голяма чест да се запозная с вас, милорд. Аз съм Саманта Уикършъм, болногледачката на сина ви.

— Сега разбирам защо е направил забележителен напредък от последното ни посещение насам. — Макар че гласът на маркиза прозвуча рязко, Саманта беше готова да се закълне, че в очите му пламнаха весели искри.

Тя съзнаваше напълно, че представлява скандална гледка. Със смачканата рокля, цялата в петна от трева, със зачервените бузи и разсипаните по раменете коси приличаше по-скоро на селска хлапачка, отколкото на почтена жена, назначена да се грижи за син на маркиз.

Четири елегантно облечени дами стояха в полукръг зад главата на семейството. Всяко кичурче от косите им беше точно на мястото си под богато украсените шапки, всяка панделка, всяка кордела и всяка дантелка бяха колосани и не се помръдваха. Саманта стисна здраво устни. Много добре познаваше този тип жени.

Макар да се чувстваше пред тях като дивачка, тя вирна брадичка и отказа да прояви лицемерно смирение. Ако семейството на Гейбриъл не беше занемарило така осъдително своята отговорност, нямаше да се наложи да се търси болногледачка. Ако баща му поискаше да я уволни, нямаше да остане никой, който да се грижи за Гейбриъл.

— Вероятно намирате методите ми за необичайни, лорд Торнууд — започна смело тя, — но аз съм убедена, че свежият въздух и слънчевата светлина, приемани в достатъчно количество, имат свойството да подобрят състоянието на тялото и душата.

— Небето ми е свидетел, че точно в тези области имам сериозна нужда от подобрение — подкрепи я тихо Гейбриъл.

Маркизът се обърна към сина си и арогантността му изведнъж се стопи. Очевидно нямаше сили дори да го погледне в лицето.

— Добър ден, моето момче. Радвам се да те видя толкова бодър.

— Здравей, татко — отвърна сковано Гейбриъл. — Бих желал да мога да кажа същото.

Една от дамите се приближи до тях с шумящи копринени по ли. Макар че кожата й беше бледа и повехнала като стара дантела, възрастта не бе отнела почти нищо от пищната й красота.

Дамата се надигна на пръсти и залепи влажна целувка върху здравата му буза. Гейбриъл не се помръдна, лицето му си остана затворено.

— Надявам се, не ни се сърдиш, че ти се изтърсихме без покана. Денят беше прекрасен и аз заповядах да приготвят каретата…

— Не ставай глупава, мамо. Как бих могъл да очаквам, че ще пренебрегнеш християнското си задължение да съчувстваш на ближния? Убеден съм, че на връщане ще спреш още в дома за сирачета и в работническото общежитие, за да оставиш милостиня на бедните и онеправданите от съдбата.

При тези думи Саманта потрепери, но майката на Гейбриъл само въздъхна примирено, очевидно очаквала подобно посрещане.

Двете стройни като тополки момичета със златноруси коси останаха настрана, сякаш ги беше страх, че Гейбриъл ще ги ухапе, обаче пухкавата брюнетка се втурна към брат си и го прегърна устремно. За малко да го събори.

— О, Гейбриъл, вече не издържам да съм далеч от теб! Толкова ми липсваш!

Каменната стена се пропука — Гейбриъл прегърна сестричката си и я потупа несръчно по рамото.

— Здрасти, малката. Или вече трябва да ти казвам лейди Хонория? Ако не си отмъкнала някои от обувките с високи токове на Валери, значи си порасла поне с пет сантиметра от последното си посещение при мен.

— Можеш ли да повярваш, че след по-малко от две седмици ще ме представят в двора? Да знаеш, че не съм забравила обещанието ти. — Тя го хвана подръка, сякаш се страхуваше да не й избяга, и се обърна с усмивка към Саманта: — Когато бях още съвсем малка, брат ми често ми обещаваше, че ще танцува с мен първия танц на първия ми бал в двора.

— Какъв кавалер — отвърна тихо Саманта, много добре забелязала краткото припламване на болка в лицето на Гейбриъл.

Маркизът се покашля многозначително.

— Не обсебвай брат си, Хонория. Забрави ли, че имаме изненада за него?

Хонория се отдели с нежелание от Гейбриъл и отиде при сестрите си. Баща й се обърна и махна на двамата лакеи в разкошни ливреи, които придружаваха внушителната семейна карета. Те скочиха от местата си и започнаха да развързват въжетата, придържащи голям, увит в платно предмет на багажника отзад.

Докато двамата мъкнеха обемистия товар по възвишението и се олюляваха под тежестта му, бащата на Гейбриъл потриваше ръце в радостно очакване. Когато лакеите оставиха увития предмет в тревата пред младия си господар, Саманта и слугите любопитно протегнаха шии, за да не пропуснат нищо.

— В мига, в който видяхме това, с майка ти разбрахме, че е най-подходящото за теб. — Маркизът хвърли сияеща усмивка към съпругата си и със замах издърпа лененото платно.

Саманта присви очи, опитвайки се да разбере какво представляваше странният предмет. Когато най-сетне й стана ясно, почти си пожела да е сбъркала.

— Какво е това? — пошепна Елси в ухото на Филип. — Прилича ми на инструмент за мъчения.

Мисис Филпот обърна глава към далечния хоризонт. Бекуит пристъпи по-близо до нея и втренчи поглед във върховете на обувките си.

Предупреден от неловкото мълчание на слугите си, Гейбриъл попита остро:

— Какво е това, по дяволите?

Когато никой не му отговори, той се отпусна на едно коляно и започна да опипва подаръка си. Търсещите му пръсти очертаха желязно колело и изведнъж му просветна.

Изправи се и движенията му бяха неестествено сковани.

— Инвалиден стол на колела. Вие сте ми купили стол за сакат. — Гласът му беше тих и толкова заплашителен, че всички настръхнаха.

Баща му все още сияеше.

— Дяволски умно изобретение, нали? Така няма да се притесняваш, че може да се спънеш в някоя дяволска масичка или стол. Просто си сядаш вътре, увиваш си краката с одеяло и някой те отвежда дотам, докъдето искаш. Може би Бекуит или тази мис Уикършъм…

В очакване на неизбежния изблик на ярост Саманта се напрегна до крайност. Ала когато Гейбриъл най-сетне заговори, овладеният му глас беше по-унищожителен от всеки рев.

— Ти май не си забелязал, татко, но аз все още притежавам два непокътнати крака. А сега ви моля да ме извините, защото възнамерявам веднага да ги използвам.

Той направи кратък поклон, обърна се рязко и закрачи в посока, противоположна на къщата. Макар че беше без бастун, Саманта не си позволи да изтича след него или да помоли някого от слугите да го придружи. Даже Сам не посмя да хукне след господаря си. Малкото коли се отпусна на тревата до Саманта и тъжният му поглед проследи Гейбриъл, докато изчезна в гората.

Както бе казал Бекуит: има пътища, които един мъж трябва да извърви сам.

Саманта седеше в малкия салон, където Бекуит я бе приел след пристигането й, и се вслушваше в тиктакането на френския часовник над камината. Изчезването на Гейбриъл не й остави друг избор, освен да посрещне семейството му като домакиня. Беше се извинила само за малко, за да се среши и да облече чиста рокля — мрачна роба от тъмнокафяв бомбайски памук без никакви украшения, които да смекчат строгостта й.

Маркизата седеше в най-удобното кресло, стиснала неодобрително устни. Ръцете й в дантелени ръкавици бяха скръстени в скута. Маркизът седеше насреща й неестествено свит, при което коремът му застрашаваше да спука копчетата на изисканата атлазена жилетка. Валери и Евгения седяха една до друга на гръцкия диван и се гледаха така нещастно, че Саманта почти ги съжали. Хонория бе заела място на отоманката отстрани и бе подвила крака под себе си — така приличаше повече на седемгодишно момиченце, отколкото на седемнадесетгодишна девойка, готова за представяне в двореца. Безформеният инвалиден стол стоеше в ъгъла и хвърляше мрачна сянка върху всички присъстващи.

Докато златната светлина на деня избледняваше и накрая изчезна, в салона цареше тишина, нарушавана само от тихи въздишки или потракване на чаша върху чинийка.

Саманта вдигна чашата към устните си и откри, че майката на Гейбриъл я оглежда неприкрито — и неодобрително.

— Що за болногледачка сте вие всъщност, мис Уикършъм? Не мога да проумея как го пуснахте сам в гората, без да изпратите подире му поне един слуга. Ами ако е паднал в някоя клисура и си е счупил врата?

Саманта остави чашата и се опита да запази самообладание — майката бе изрекла на глас собствените й опасения.

— Мога да ви уверя, че нямате причини за тревога, милейди. Синът ви е много по-самостоятелен, отколкото предполагате.

— Но вече минаха три часа! Защо не се връща?

— Защото ние сме още тук — отговори сърдито маркизът. Когато съпругата му се обърна и го удостои с обвинителен поглед, той се сви отново на стола си.

— Защо тогава не си тръгваме? — попитаха в един глас Евгения и Валери.

— Да, моля те, татко — добави Валери. — Скучно ни е.

Евгения смачка на топка копринената кърпичка в ръката си и на лицето й грейна надежда.

— Валери е права, мамо. Щом Гейбриъл не ни иска тук, не е ли по-добре просто да се съобразим с желанието му и да си отидем? Мис Уикършъм е тук и ще се погрижи за него.

— Не разбирам защо изобщо му е нужна гледачка — изтърси Хонория, но веднага погледна Саманта извинително. — Може аз да остана тук и да се грижа за него.

— Ами представянето в двора? — напомни й маркизът. — Ами първият ти бал?

Хонория сведе глава и меката кестенява коса скри замисленото й лице. Макар че обичаше брат си много повече от Валери и Евгения, тя беше само на седемнадесет години.

— Гейбриъл има нужда от мен. Какво ме е грижа за някакъв си глупав бал?

— Не се съмнявам, че бихте се грижили самопожертвователно за брат си, мис Хонория — заговори Саманта, подбирайки много внимателно думите си, — но съм сигурна, че той много държи да отбележите дебюта си, както подобава, и да си намерите съпруг, който да ви обича, както ви обича той.

Хонория кимна благодарно и чертите й се отпуснаха. Майката на Гейбриъл стана и излезе на терасата. Вратите бяха отворени и мекият пролетен бриз разведряваше натегнатата атмосфера в салона.

Възрастната дама постоя малко навън, загледана в падащия здрач. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Не разбирам как понася да живее така. Понякога си мисля, че би било по-добре да беше…

— Клариса! — извика възмутено маркизът, изправи се и тропна с бастуна си по пода.

Лейди Торнууд се обърна рязко и в гласа й звънна истерия.

— О, защо не си го кажем поне веднъж, Тиодор? Всички го мислим, нали, всеки път, когато го видим!

Саманта се надигна бавно.

— Какво по-точно мислите?

Майката на Гейбриъл направи крачка към нея и лицето й се разкриви от болка.

— Че би било по-милостиво, ако синът ми бе загинал на борда на онзи проклет кораб. Милостиво за него, защото щеше да завърши живота си чисто и бързо, вместо да страда още дълги години. Нямаше да продължи да живее този жалък живот… като половин мъж!

— И колко практично щеше да бъде това за вас! — Саманта се усмихна горчиво. — Синът ви щеше да умре като герой. Вместо да посещавате някакъв ожесточен непознат в този прекрасен пролетен ден, щяхте да идвате тук, за да слагате прекрасни цветя пред каменната му гробница. Щяхте да проливате сълзи, да жалите за трагичната му смърт и да приключите с траура още преди първия бал на сезона. Кажете ми, лейди Торнууд, на чие страдание желаете да сложите край — на болките на Гейбриъл или на вашите „мъчения“?

Маркизата пребледня, сякаш Саманта й бе зашлевила плесница.

— Как смеете да ми говорите с този тон, дръзко момиче?

Но Саманта не й позволи да я сплаши.

— Вие не понасяте да гледате сина си в лицето, нали! Само защото вече не е вашето златно момче, което сте обожавали. Защото вече не може да играе ролята на съвършения син и да обожава майка си. Затова сте готова за последната завеса. Как мислите, защо сега той не е тук? — Тя огледа обвинително присъстващите и отново втренчи поглед в майката на Гейбриъл. — Защото много добре знае за какво си мислите вие всички, когато го гледате. Синът ви може да е сляп, милейди, но не е глупак!

Саманта стисна треперещите си ръце в юмруци и изведнъж осъзна, че Валери и Евгения са я зяпнали ужасено. Долната устна на Хонория трепереше, сякаш след още само една остра дума щеше да избухне в сълзи.

В сърцето на Саманта нахлу срам. Въпреки това не съжаляваше за думите си. Макар че заради тях щеше да загуби работата си…

Тя се обърна към маркиза, вирна брадичка и погледна в лицето му.

— Простете безсрамието ми, милорд. Утре рано сутринта ще си събера нещата и ще напусна този дом.

Тя се обърна и закрачи към вратата, но маркизът се надигна с учудваща бързина и й препречи пътя. Рунтавите му вежди бяха събрани в строга линия.

— Един момент, момиче. Още не съм ви уволнил.

Саманта сведе глава, очаквайки да чуе обвинения в непочтително държание към съпругата му.

— Нямам и намерение да ви уволня — добави той. — Ако се съди по темпераментния ви изблик, вие сте точно това, от което има нужда моят твърдоглав син. — Той вдигна бастуна си от пода и махна заповеднически към съпругата си. — Хайде, Клариса, момичета. Отиваме си вкъщи.

Лейди Торнууд шумно пое въздух.

— Наистина ли очакваш да си отида и да оставя Гейбриъл сам тук? — Тя хвърли отровен поглед към Саманта. — С тази?

— Момичетата са прави. Той няма да се върне, докато ние сме тук. — Маркизът изкриви устни в суха усмивка и за момент толкова заприлича на Гейбриъл, че сърцето на Саманта направи скок. — Честно казано, не мога да му се сърдя. Кой иска да вижда около себе си банда лешояди, които се борят за живота му? Хайде, момичета. Ако побързаме, ще успеем да си легнем преди полунощ.

Валери и Евгения изпълниха с готовност желанието на баща си. Събраха чантичките и ветрилата, шаловете и шапките си и забързаха към вратата. С последен зъл поглед към Саманта, който я предупреждаваше, че нахалството й няма да бъде нито забравено, нито простено, маркизата тръгна величествено след тях. На прага Хонория се обърна и й махна с ръка за сбогом.

Когато каретата затрополи по входната алея, Саманта огледа опустелия салон. Само инвалидният стол бе останал да й прави компания. Тя го огледа мрачно и си пожела да разкъса тапицерията с голи ръце и да изхвърли пълнежа от конски косми през прозореца.

Вместо това запали няколко газени лампи и се изправи пред масичката до прозореца. Постоя така няколко минути, претърсвайки със загрижен поглед нощната градина, преди да осъзнае колко безсмислено беше това действие. Лампите не бяха в състояние да покажат на Гейбриъл пътя към къщи.

Може би майка му беше права. Може би трябваше да прати някого, за да го потърси. Но не й се струваше правилно да прати слугите да го търсят, сякаш е някое упорито дете, засегнато от отношението на възрастните и обидено избягало от къщи.

Ами ако той не искаше да го намерят? Ами ако му беше писнало всички да го обграждат с някакви неизпълними очаквания? Семейството му ясно беше дало да се разбере, че държи да си върне предишния Гейбриъл — мъжът, крачил през живота с непоколебима увереност и печелил сърцата на всички, които среща по пътя си.

Въпреки страстната защита тя не беше по-добра от тях. Бе дошла тук с вярата, че иска да му помогне. Сега обаче започваше да се рови в причините и да се пита дали зад това безкористно желание всъщност не се криеше егоистично сърце.

Саманта втренчи поглед в пламъчето на лампата. Трепкащата светлина не можеше да върне Гейбриъл у дома. Но тя можеше.

Грабна лампата и излезе навън през вратата към терасата.

Саманта вървеше в посока към гората — нали Гейбриъл беше изчезнал там. Лампата, която в салона светеше ярко, я обгръщаше в бледо сияние, което едва стигаше да държи сенките на разстояние. Кадифената чернота на безлунното нощно небе и гъстите клони над главата й почти поглъщаха пламъчето, но тя продължи да напредва упорито. Не можеше да си представи да живее ден и нощ в такъв мрак.

Когато гъсталакът стана почти непроходим и небето вече не се виждаше, тя забави крачка. Настъпването на нощта бе превърнало Феърчайлд Парк от грижливо направена градина за удоволствия в непозната пустош, изпълнена с опасности и ужаси. Саманта прекрачи през стъблото на едно паднало дърво, обезпокоена от тайнственото шумолене и тихите викове на невидими нощни същества. Отново закопня за силното тяло на Гейбриъл, и то не само по една причина.

— Гейбриъл! — повика го тя, когато вече не издържа. Но тихо, за да не я чуят слугите в къщата.

Единственият отговор беше ново шумолене в храсталака някъде зад нея. Саманта спря. Шумоленето престана. Направи още една колеблива крачка напред, след нея втора. Шумоленето се повтори. Това със сигурност е колосаната ми пола, каза си решително младата жена, вдигна я и направи още една крачка. Шумът се засили. Тя спря рязко и стисна до болка крехката лампа. Пръстите й се бяха вледенили. Шумоленето заглъхна, но на негово място дойде силно пухтене, толкова близо до нея, та тя бе готова да се закълне, че е усетила в тила си горещия дъх на невидим звяр.

Вече нямаше съмнение. Някой… или нещо… я следваше.

Саманта събра цялата си смелост, обърна се рязко и размаха лампата пред себе си.

— Веднага се покажете!

От сянката изникнаха две влажни кафяви очи, следвани от гъвкаво телце и размахваща се опашка.

— Сам! — извика облекчено Саманта и се отпусна на колене пред дотичалото куче. — Засрами се, негоднико! — Тя прегърна малкото коли и го притисна до лудо биещото си сърце. — Знам, не биваше да те ругая. — Надигна се и помилва коприненомеките уши на кученцето. — Да вървим. Щом намери мен, ще намериш и него.

Тя навлезе с нова решителност навътре в гората, като викаше името на Гейбриъл и притискаше до гърдите си топлото кучешко тяло. Не смееше да го пусне, защото щеше да се лиши от единствената утеха, която имаше. Беше отишла твърде далеч, когато й стана ясно, че никога няма да намери пътя назад. Гейбриъл сигурно щеше да изпрати слугите да я търсят. И точно тогава в мрака пред нея изникнаха очертанията на непозната сграда. Наполовина от дърво, наполовина от тухли, тя приличаше на плевня или обор, отдавна изоставена и забравена.

Може би Гейбриъл е открил това място още като момче, докато е кръстосвал околностите, и сега отново е потърсил убежище тук, помисли си с надежда Саманта.

Без да пуска лампата и кучето, тя изрита с крак увисналата на пантите врата и изохка стреснато от жалното й скърцане. Вдигна лампата и освети старите греди на покрива, купчини изгнило сено, гниещи юзди и хамути, нападали дървени куки…

Най-сетне отстъпи пред протестите на Сам и го пусна на пода, за да обиколи наоколо и да подуши по ъглите. Освен цвъркащите в сеното мишки, двамата бяха единствените живи същества тук.

— Гейбриъл? — извика колебливо Саманта, макар че я беше страх да наруши неестествената тишина. — Тук ли си?

Тя влезе по-навътре в сумрачното помещение и видя в средата на обора полуизгнила дървена стълба, която водеше нагоре в мрака.

Саманта въздъхна. Нямаше ни най-малко желание да рискува кожата си, като се изкатери по паянтовите стъпала, за да огледа рушащата се плевня. От друга страна обаче, не беше изминала толкова път, за да си отиде от плевнята, без да е проверила навсякъде. Може би горе щеше да открие някакви признаци, че Гейбриъл вече е бил тук?

Тя събра дългите си поли, метна ги на ръката си, стисна лампата в другата ръка и предпазливо се заизкачва по стълбата. Заплашителни сенки танцуваха пред нея, бягайки от трепкащата светлина на лампата. Когато най-сетне стигна горе и стъпи на прашните греди, тя въздъхна облекчено.

Плевнята беше пуста като обора. Никакъв признак, че някой е търсил убежище тук през последните двайсет години. През четириъгълния отвор се виждаше нощното небе, безлунно, но не съвсем черно. Тук и там по мастиленото синьо проблясваха млечни звезди.

Саманта се обърна и присви очи, за да види по-добре какво имаше в сенките под гредите. Въобразяваше ли си или там се движеше нещо? Ами ако Гейбриъл все пак се беше скрил в плевнята? Ами ако се беше наранил и не можеше да отговори на виковете й? Тя пристъпи по-близо и главата й попадна в огромна паяжина. Потърси се отвратено и попита шепнешком:

— Има ли някой тук?

Размаха лампата пред себе си и сенките изведнъж оживяха. Саманта политна назад, ударена от диво размахващи се твърди крила, оглушена от пронизителни викове. Когато стреснатите прилепи напуснаха убежищата си и се понесоха към отворения прозорец, тя инстинктивно вдигна ръце, за да защити косата и очите си от ударите на крилете им.

Лампата падна от ръката й и се затъркаля по дъските. Падна долу в обора и се счупи. Последните прилепи излетяха в нощта. Изтръгната от обзелото я вцепенение след ужасеното излайване на Сам и хапещата миризма на горящо масло, Саманта се хвърли към стълбата. Трябваше на всяка цена да угаси пламъците, преди да стигнат до сеното и да обхванат целия обор.

Беше минала само една трета от стълбата, когато една летва се счупи под тежестта й и тя загуби равновесие. За миг, който й се стори цяла вечност, увисна между тавана и пода, после полетя заднешком към земята.

Падна на дървения под с глух трясък, чу скимтенето на Сам, усети как кученцето я лизна по бузата и завря влажната си муцунка зад ухото й. Чу и жадното съскане на пламъците, които бяха стигнали до сеното.

— Гейбриъл! — пошепна безсилно тя. Видя го да й се усмихва под слънчевата светлина — точно в мига, преди светът наоколо да потъне в непрогледен мрак.