Твой завинаги

22

Гейбриъл Феърчайлд стоеше в горния край на стълбището, облечен в парадна униформа на офицер от кралския флот. Носеше тъмносин мундир с месингови копчета и тесни бели кантове. Дантеленото шалче на врата беше заменено от парче прост син плат. Ризата, жилетката и панталонът до коленете бяха снежнобели. Мускулестите крака бяха стегнати в черни ботуши. Златнокафявата коса, все още дълга до раменете напук на изискванията на модата, бе стегната на тила с кожена лента.

Влизането му бе посрещнато с висок шепот и възхитени погледи. Точно както бе казала Естел, белегът му придаваше нещо тайнствено и го правеше да изглежда като истински герой. Само Сесили знаеше какво означава в действителност геройството му. Тя нямаше да стои в този момент толкова близо до него, ако той не бе рискувал живота си, за да спаси нейния.

Сърцето й се блъскаше лудо в гърлото. Прекрасно беше да го види в униформа. Беше очаквала, че той ще се върне към стария си начин на живот, че ще стане отново разпуснатият младеж, какъвто беше, преди да се запознаят на приема у лейди Ленгли. Но това беше съвсем друг Гейбриъл — сериозен, сдържан… и все така неустоим.

Лекомислената част от нея си пожела той да я познае като Саманта, а не като Сесили. По-добре да види презрение в очите му, отколкото да я погледне равнодушно, както се гледа непозната.

Докато той слизаше по стълбите, тя не беше в състояние да се помръдне. Ала той просто мина покрай нея, все едно, че отново беше ослепял.

Очите й се разшириха. Нямаше съмнение. Той току-що я бе пренебрегнал публично, пред очите на цялото общество. Тя се погледна и с учудване установи, че кръвта от сърцето й не е напоила корсажа на роклята.

— Извинете, мис?

Сесили се обърна рязко и видя пред себе си усмихнатото лице на младия офицер.

— Знам, че не сме представени един на друг, но въпреки това се осмелявам да ви попитам: ще танцувате ли с мен?

Сесили видя с ъгълчето на окото си как Гейбриъл поздрави с усмивка домакинята и поднесе ръката й към устните си. В гърдите й се надигна опасен инат.

— Но разбира се — отговори тя, усмихна се очарователно на младия офицер и сложи ръката си в неговата.

За щастие оркестърът тъкмо свиреше бърза мелодия, която не им даваше възможност да разговарят. Макар да беше доста далеч от Гейбриъл, Сесили усещаше съвсем ясно всяка крачка, която правеше той, виждаше всяка ръка, която целуваше, гневеше се на жадните погледи, с които го следваха няколко дръзки млади дами. Не беше трудно да проследи пътя му през залата. Той беше по-висок от повечето мъже и се открояваше с внушителния си вид.

През цялото време, докато поздравяваше гостите, той не я удостои с нито един поглед… и вероятно с нито една мисъл.

Когато музикантите засвириха старомоден менует, тя го изгуби от очи. Сесили изпълняваше с отсъстващ вид сложните стъпки и вдигна глава едва когато промяната на мелодията възвести смяна на партньора. Благодарна, че ще се отърве за малко от потните ръце на младия офицер, тя се обърна грациозно.

И се озова срещу Гейбриъл. Ръцете й стиснаха неговите. Тя преглътна мъчително, очаквайки, че той ще се обърне и ще я остави сама на танцовата площадка пред очите на всички присъстващи.

— Мис Марч — проговори полугласно той и даде да се разбере, че все пак е забелязал присъствието й.

— Лорд Шефилд — отговори едва чуто тя, докато се движеха в кръг и се оглеждаха недоверчиво.

Дори през ръкавицата тя усещаше горещината на ръката му. Напразно се опита да не мисли за нежността, с която я докосваше някога, за разтърсващата наслада, която й доставяше.

Най-голямата й тревога беше, че той ще я познае по гласа. За да изобрази достоверно строгата Саманта Уикършъм, тя бе наподобявала тона на една от лелите си, нацупена стара мома. Но много добре си спомняше, че неколкократно му беше говорила с нормалния си глас — например през нощта, в миговете на удоволствие…

— Радвам се да ви видя в добро състояние — изрече сковано тя, като нарочно се задъхваше. Това й се удаде лесно, защото имаше чувството, че свежият му мъжки аромат ей сега ще я задуши. — Чух за чудотворното ви изцеление. Радвам се да видя, че слуховете отговарят на истината.

Лицето му си остана неразгадаемо.

— Тази нощ май ни събра съдбата. Още не съм имал случай да ви благодаря.

— За какво?

— За това, че дойдохте да ме посетите в болницата, където лежах ранен.

Сърцето й направи огромен скок. Защо трябваше да забива нож в раната й? За първи път изпита жал към французите. Страшно беше да имаш такива неприятели.

Тя вдигна лице към неговото и го удостои с омагьосваща усмивка.

— Няма за какво да ми благодарите. Просто изпълних християнския си дълг, нищо повече.

Очите му потъмняха. Най-сетне бе успяла да предизвика някаква реакция. Но триумфът й беше твърде кратък. Преди да й отговори, менуетът завърши. Последните тонове на мелодията увиснаха безсилно помежду им.

Гейбриъл се наведе над ръката й и устните му докоснаха меката кожа.

— За мен беше удоволствие да подновим познанството си, мис Марч, макар и само за да осъзная колко малко съм ви познавал в действителност.

Когато квартетът поде омайващ виенски валс, другите двойки напуснаха танцовата площадка, за да си вземат нещо освежително или да обменят най-новите клюки. Нищо не опразваше танцовите площадки по-бързо от валса. Никой не искаше да го заподозрат, че познава стъпките на скандалния танц.

Гейбриъл направи крачка назад и Сесили усети как в сърцето й се надига паника. Само след минута той щеше да й обърне гръб и да изчезне завинаги от живота й. Вече бяха привлекли доста любопитни погледи. Тя се огледа скритом и видя Естел, която ги наблюдаваше от другия край на залата — лицето й беше бяло почти колкото роклята.

Какво имам да губя? — запита се отчаяно тя. — Доброто си име? Добродетелта си? Изисканото общество още не знаеше, но тя беше безнадеждно компрометирана.

Преди Гейбриъл да е успял да се отдалечи, тя сложи ръка върху неговата.

— Никой ли не ви е казвал, че е неучтиво джентълменът да изостави дама, която иска да танцува?

Той я погледна втренчено. В очите му светеше подозрение, примесено с лека подигравка.

— Никой не би могъл да каже, че Гейбриъл Феърчайлд е отказал нещо на дама.

С тези добре познати думи той сложи ръка на тънката й талия и я привлече към себе си. Когато я изведе в средата на залата, Сесили затвори очи и осъзна, че има волята да поеме всякакъв риск, да плати всякаква цена, само и само отново да се озове в обятията му.

— Трябва да призная, че съм изненадан да ви видя тук тази вечер — заговори той, докато я въртеше вихрено и телата им се движеха в съвършен ритъм. — Мислех, че отдавна сте съпруга на някой провинциален благородник или земевладелец. Защото знам, че цените почтеността на мъжа повече от всичко друго.

Тя се усмихна и му показа трапчинките си.

— Както вие цените у жената качеството да се поддава лесно на прелъстяване, нали?

— Това е качество, с което вие със сигурност не се отличавате — отговори той и втренчи поглед някъде в далечината.

— За разлика от повечето жени, които тази вечер ви поглъщат с погледи. Искате ли да отстъпя мястото си на някоя от тях?

— Тази проява на великодушие ви прави чест, но се боя, че нямам време за такива приключения. Утре сутринта излизам в открито море с „Дефанс“.

Сесили излезе от ритъма и се спъна. Ако той не бе стегнал хватката си, сигурно щеше да падне. Принуждавайки стъпалата си да се задвижат отново в такта на валса, тя го погледна невярващо.

— Отново отивате на война? Да не сте си загубили ума?

— Загрижеността ви ме трогва, мис Марч, но за съжаление идва малко късно. Нямате причини да измъчвате хубавата си главица с моите проблеми.

— Но миналия път, когато воювахте под командата на Нелсън, за малко да не се завърнете у дома! За малко да ви изгубим! Струваше ви зрението, здравето ви, вашата…

— Много добре знам какво ми струваше войната, мис Марч — прекъсна я тихо Гейбриъл. При това измери лицето й с поглед, в който нямаше и капчица подигравка.

Сесили закопня до болка да го докосне, да помилва назъбения белег на бузата му. Ала острите парченца от нарушените обещания и разбитите мечти, които покриваха земята между тях, бяха непреодолими.

Тя сведе поглед към гърдите му.

— Защо толкова държите отново да станете герой? След като рискувахте живота си за краля и родината, близо е до ума да се предположи, че вече не е нужно да доказвате никому нищо.

— На вас не, но на някой друг човек…

— Аха! Трябваше да се сетя, че зад това се крие жена. — Макар да знаеше, че не е редно да очаква от него да я помни вечно и да не поглежда към другите жени, тя усети как в сърцето й пламна ревност, по-горчива от жлъчка. Заболя я ужасно, като си го представи с друга жена, в обятията й, в леглото й, как прави с нея невероятно нежните, безсрамни неща, които беше правил с нея. — Вие винаги сте бил склонен да принесете най-голямата жертва пред олтара на любовта, нали, милорд?

Музиката заглъхна и двамата спряха един срещу друг в средата на залата. Сесили усети с гърба си любопитните погледи и учудения шепот на гостите.

Този път в очите на Гейбриъл имаше само съчувствие.

— Не знаех какво е любов, докато не срещнах Саманта. За съжаление я загубих. Простете, че ви го казвам, мис Марч, но вие не сте достойна дори да бършете прахта от обувките й.

Той направи кратък поклон, обърна се рязко и се запъти към изхода на залата, без да удостои никого от присъстващите дори с поглед.

След като Гейбриъл си отиде, Сесили остана още малко на мястото си, докато най-сетне пошепна:

— Да, наистина не съм достойна.

Гейбриъл затвори безшумно вратата на градската къща зад гърба си, благодарен, че слугите отдавна си бяха легнали. Заключи грижливо и се запъти към малкия салон. Един от лакеите беше поддържал огъня в камината, за да прогони ноемврийския студ.

Графът захвърли влажното си палто и си наля солидна порция скоч от кристалната гарафа на масичката с напитките. Когато алкохолът опари гърлото му, той си припомни една друга тъмна нощ, когато беше изпил почти цяла бутилка уиски, за да се замае и да сложи край на живота си. Тогава от мрака изникна Саманта като ангел на светлината и му върна желанието и волята за живот. Тогава за първи път вкуси устните й и притисна топлото й тяло към своето.

Той изпразни чашата на един дъх. Дървеният дракон му се ухили дръзко от поставката си върху стъклената масичка. Помещението беше обзаведено в китайски стил, но тази нощ завесите от яркочервена коприна, лакираните мебели и миниатюрните пагоди изглеждаха по-скоро глупави, отколкото екзотични.

Той не искаше да признае, че новата среща със Сесили го е развълнувала повече, отколкото очакваше. Беше си въобразил, че е станал нечувствителен към прелестите й. Ала когато я видя да стои на последното стъпало, сама и изгубена като малко момиче, болка прониза сърцето му.

Беше доста по-слаба, отколкото я виждаше в спомените си. Късите й къдрици отначало го уплашиха, но много бързо разбра, че страшно й отиват. Придаваха на красотата й зрялост, правеха стройната й шия още по-дълга, а сияещите сини очи — по-големи. Но най-силно го разтърси необяснимата тъга, която тлееше в дълбините им.

Гейбриъл си наля още едно уиски. Сигурно е бил глупак да си внушава, че срещата с някогашната му любов няма да го развълнува. Беше прекарал безброй нощи в морето със спомена за нея и с писмовните й обещания. Обещания, които днес тя отхвърли с една единствена подигравателна забележка и с очарователна усмивка.

Той зарови пръсти в косата си. Уискито разпали треската на необуздаността, която пулсираше във вените му. Някога намираше облекчение в леглата на опитни куртизанки или танцьорки от операта. Сега единствената му утеха бяха призраците на двете жени, които беше обичал.

Точно тогава някой позвъни на входната врата и го изтръгна от мрачните мисли.

— Кой, по дяволите, прави посещения по това време? — промърмори той и излезе във фоайето.

Отвори вратата и видя на прага жена, увита в дебела наметка с качулка на главата. В продължение на един дълъг миг в сърцето му пламна безумна надежда. Тогава обаче тя отметна качулката си и разкри късо отрязани медноруси къдрици и две святкащи сини очи.

Гейбриъл огледа изпитателно улицата, но не видя никъде карета или наемен файтон. Жената сякаш беше изникнала от гъстата мъгла.

Пулсът му се ускори. Това беше предупреждение. Трябваше да я прати да си върви по пътя, да затръшне вратата пред красивото й носле. Ала дяволчето, което седеше на рамото му, го накара да се облегне на рамката, да скръсти ръце под гърдите и да я измери от глава до пети с дързък поглед.

— Добър вечер, мис Марч — поздрави провлечено той. — Защо идвате в дома ми? Да не би да желаете още един танц?

Тя го погледна и той прочете в очите й молба и надежда.

— Питах се дали бих могла да поговоря с вас за нещо много важно.

Гейбриъл отстъпи настрана. Когато тя мина покрай него, спря да диша, защото не искаше да усети нежния аромат на цветя, който се излъчваше от цялото й същество. По-точно, не биваше да го усети. Отведе я в салона, припомняйки си колко пъти беше мечтал най-сетне да останат насаме — мечта, която твърде късно беше станала действителност.

— Ще позволите ли да ви сваля наметката? — попита учтиво той, опитвайки се да не забележи как красиво смарагдовозеленото кадифе подчертаваше нежния прасковен тен на кожата й.

Стройните й пръсти задърпаха неспокойно копринения шнур на шията.

— Не, благодаря. Малко ми е студено. — Тя приседна на облегалката на тапицираното с китайска коприна кресло и се вгледа почти уплашено в двойката огнедишащи дракони, които украсяваха решетката на камината.

— Не се бойте, те не хапят — увери я сериозно Гейбриъл, подчертавайки думичката „те“.

— Това ме успокоява. — Тя се огледа предпазливо в помещението, заинтересувана от екзотичния му разкош. — За момент си помислих, че съм попаднала в салон за пушене на опиум.

— Може да имам много пороци, но още не съм почнал да пуша опиум. Желаете ли нещо за пиене?

Сесили свали ръкавиците си и скръсти ръце в скута.

— Да, с удоволствие. Благодаря ви.

— Боя се, че в момента мога да ви предложа само уиски. Ако желаете, ще събудя прислугата да намери шери.

— Не! — Тя смекчи ужасения си вик с несигурна усмивка. — Не е редно да смущаваме съня им. Уиски е много добре.

Гейбриъл напълни чашата й, после и своята. Когато тя отпи първата глътка, той едва не избухна в смях. Очите й се напълниха със сълзи и тя едва потисна кашлицата си. Предположението му беше правилно — това момиче никога не бе пило уиски. Всъщност беше очаквал тя да благодари учтиво и да остави чашата настрана, но вместо това тя я вдигна отново към устните си и я изпразни на един дъх.

Очите му се разшириха от учудване. Каквото и да имаше да му каже, първо трябваше да събере смелост.

— Искате ли още една чаша или направо да ви дам бутилката?

Сесили поклати глава. Алкохолът бе зачервил бузите й, а в очите проблясваха опасни искри.

— Не, благодаря, една чашка е напълно достатъчна.

Гейбриъл се настани в края на широкия диван и разклати уискито в чашата си. Не беше в настроение за размяна на нищо незначещи учтивости.

След неловка пауза Сесили заговори решително:

— Знам, че посещението ми е необичайно, но трябваше да ви видя, преди да излезете в открито море.

— Защо изведнъж се разбързахте? През последната година имахте предостатъчно време да говорите с мен. Можехте просто да дойдете във Феърчайлд Парк, нали?

Сесили сведе глава и нервно смачка ръкавиците си.

— Не бях сигурна дали ще съм добре дошла. Нямаше да се учудя, ако бяхте насъскали кучетата срещу мен.

— Не ставайте глупава. Щеше да бъде много по-просто да заповядам на пазача на дивеча да ви гръмне с пушката си.

Тя го погледна изпод вежди, за да провери дали се шегува, но лицето му беше напълно неподвижно. Сесили пое дълбоко дъх.

— Дойдох при вас в този късен час, за да ви кажа, че приемам предложението ви.

— Какво казахте? — Той се приведе напред, помислил, че не е чул добре.

— Някога ме помолихте да стана ваша жена. — Тя вирна брадичка и отговори предизвикателно на погледа му. — С радост приемам предложението ви.

Той я изгледа невярващо и в следващия миг избухна в луд смях. Неудържимият смях избликна направо от сърцето му и го принуди да стане и да се облегне на перваза на камината, за да успокои дишането си. Не се беше смял така, откакто Саманта бе изчезнала от живота му.

— Прощавайте, мис Марч — отговори най-сетне той, опитвайки се да се овладее, като бършеше насълзените си очи, — но бях забравил необичайното ви чувство за хумор.

Сесили се надигна и се изправи пред него.

— Аз не се шегувам.

Гейбриъл изведнъж изтрезня. Остави чашата си на перваза на камината и отговори:

— Е, тогава жалко за вас. Смятах, че съм ви го казал достатъчно ясно: вие вече нямате никакво право върху сърцето ми.

— Точните ви думи бяха други: Не знаех какво е любов, докато не срещнах моята Саманта. Но за съжаление я изгубих.

Гейбриъл присви очи. В този момент почти я мразеше. Тя направи няколко крачки по стаята. Дългата наметка се влачеше по ориенталския килим.

— Нищо не може да ни попречи да се оженим още тази нощ. Можем да заминем за Гретна Грийн, както предлагахте някога.

Гейбриъл й обърна гръб и се загледа в трепкащите пламъци, неспособен да понася погледа на измамните сини очи.

Ароматът й замайваше сетивата му: същото прекрасно ухание на гардении, което струеше от писмата й. Спомни си как ги беше носил до сърцето си през дългите самотни месеци в морето и потрепери. В този момент усети ръката й под лакътя си.

— Някога ме желаехте — проговори тихо тя. — Можете ли да отречете, че и сега ме желаете?

Той се обърна рязко.

— О, да, разбира се, че ви желая. Само че не искам да се оженя за вас.

Тя направи крачка назад, но той я последва и стъпка по стъпка я изтласка до средата на помещението.

— Боя се, че вече не си търся съпруга, мис Марч. Затова пък съм готов да ви направя своя метреса. Ще ви настаня в хубава малка къщичка в някое предградие и ще търся удоволствие в леглото ви всеки път, когато корабът ми хвърли котва в пристанището.

Гейбриъл съзнаваше, че се държи като негодник, но не беше в състояние да престане. Цялата горчивина, която се беше трупала в сърцето му от Трафалгар насам, трябваше да се излее навън.

— За парите няма защо да се тревожите. Аз мога да бъда много щедър — особено когато задоволявате потребностите ми. Освен това няма да се чувствате виновна, че приемате подаръците ми. Защото ще трябва да си заслужите всеки екстравагантен накит, например обици или рубинена огърлица, или по гръб… — той впи поглед в треперещите й устни, — … или на колене.

Изправен над нея, Гейбриъл зачака оглушителната плесница, която заслужаваше за такива думи. Ей сега щеше да му изкрещи, че е негодник, да избухне в сълзи и да избяга навън.

Вместо това Сесили вдигна ръце и развърза шнура на наметката си. Шумолейки тихо, тежката материя се свлече на пода.