Твой завинаги

6

— Непоносим негодник! — съскаше гневно Саманта, докато прибираше копринената си пола в пътническия сандък, без да си направи труда да я сгъне както трябва. Грабна една избеляла фуста и я хвърли върху полата. — Не мога да разбера защо бях такава глупачка да се опитвам да му помогна.

Докато тичаше напред-назад в скромната си стая и хвърляше в сандъка фуркети и обувки, чорапи и книги, тя чу отгоре добре познат трясък. Таванът потрепери, по главата й се посипа мазилка.

Саманта усети как сърцето й направи скок, но изобщо не погледна нагоре.

— Може да съм глупачка, но този път няма да се хвана на номерата му — изфуча тя и разтърси глава. — Щом иска да се държи като слон в магазин за порцелан, нека да се научи сам да мете след себе си, нали така?

Тъкмо когато прибираше последния чифт обувки, тя чу отгоре приглушения звън на камбанката, която я беше викала безброй пъти — толкова тих и кратък, че го помисли за плод на въображението си. Хвърли в сандъка един роман на Уолтър Скот и томчето със сонети на Шекспир и изфуча гневно. Гейбриъл беше голям глупак, ако си въобразяваше, че тя ще се отзове на този жален звън.

Докато събираше нещата от тоалетката си, тя изведнъж усети, че нещо не е наред. Трябваше й почти минута, за да разбере какво е.

Тишина.

В къщата цареше гробна тишина.

Стиснала в ръце гребен и четка, Саманта погледна несигурно към тавана. Обзе я лошо предчувствие, по гърба й пролази студена тръпка, но тя вдигна рамене и побърза да се отърси от неприятното усещане. Гейбриъл сигурно се бе върнал в леглото и се цупеше.

Тя посегна към шишенцето с парфюм и установи, че ръката й трепери. Отпусна се на столчето и се вгледа в огледалото. То беше старо, напукано, цялото на петна и жената, която я гледаше отсреща, й беше някак чужда. Саманта свали грозните очила, но странният израз в очите й не изчезна.

Каква беше тя — смела или страхлива? Защо се бореше с Гейбриъл — защото той беше грозен тиран, или защото се бе осмелил да я докосне? Затова ли бягаше? Попипа косата си, прокара пръст по бузата си и слезе към устните, за да проследи милувката от съня си. Незнайно защо, арогантността на Гейбриъл се понасяше по-лесно от нежността му. Освен това беше много по-малко опасна за нараненото й сърце.

Сложи очилата на носа си и стана, за да прибере шишенцето с парфюм в пътната си чанта.

Трябваше й по-малко от половин час, за да освободи помещението от признаците на краткото си присъствие. Тъкмо когато закопчаваше малките месингови копчета на пътното си палто, някой почука силно на вратата й.

— Мис Уикършъм! Мис Уикършъм! Тук ли сте?

Саманта сложи шапката на главата си и отвори вратата.

— Отлично, Бекуит. Тъкмо смятах да позвъня за някой лакей, за да изнесе багажа ми.

Икономът не обърна ни най-малко внимание на приготвения багаж. Очите му се въртяха като безумни.

— Трябва веднага да дойдете с мен, мис Уикършъм! Господарят се нуждае от вас!

— Какво има пак? Да не го е засърбяло на някое трудно достижимо място? Или кърпите му не са добре колосани? — Саманта завърза връзките на шапката под брадичката си. — Какъвто и слабоумен претекст да е измислил, аз мога да ви уверя, че господарят ви изобщо не се нуждае от мен. Никога не ме е искал. — Тя остана безкрайно изненадана, когато от тези думи я заболя сърцето.

За неин ужас Бекуит, непоколебимият защитник на приличието и достойнството, я сграбчи за рамото и я повлече след себе си.

— Моля ви, мис — изплака той. — Не знам какво да правя! Боя се, че без вас ще умре!

Саманта се освободи от хватката му и той спря.

— О, стига, Бекуит! Няма нужда от този театър. Напълно сигурна съм, че графът ще се справя отлично без мен. Изобщо няма да забележи, че ме няма.

Саманта погледна по-внимателно верния иконом и следващите думи заседнаха в гърлото й. Жакетът на Бекуит беше ужасно омачкан. Оскъдната коса, винаги грижливо пригладена, беше ужасно разбъркана. Погледът й падна върху дебелите му пръсти, които все още стискаха ръкава й. Ръждивочервените следи по тях бяха направили петно на ръкава й.

Сърцето й изведнъж се качи в гърлото.

Саманта рязко освободи ръкава си и мина покрай иконома. Събра полите си, излезе в коридора и хукна нагоре по стълбите, вземайки по две стъпала наведнъж.

Вратата към спалнята на Гейбриъл беше полуотворена и Саманта веднага го видя: той лежеше на пода като победен великан, лицето му скрито в локва кръв. Саманта вдигна ръка към устата си, за да потисне ужасения си вик.

Мисис Филпот беше коленичила на дъските до него и притискаше кърпичката си на шията му. Тънката материя беше напоена със светлочервена кръв. Не беше трудно да се разбере какво бе станало. Около него бяха разпръснати остри парчета стъкло и порцелан.

Саманта прекоси помещението с два скока и се отпусна на колене до безжизненото тяло, без да обръща внимание на острата болка, която я прониза. В коляното й се бе забило парченце стъкло. Когато посегна към кърпичката и я вдигна, за да огледа раната в шията на Гейбриъл, мисис Филпот се отдръпна назад, готова да й отстъпи задължението да помогне.

Икономката отмахна един влажен кичур от лицето си и по бузата й остана следа от кръвта на господаря й.

— Дойдохме да му донесем следобедния чай и го намерихме тук. Нямам представа откога лежи така. — Острият поглед на жената веднага забеляза пътническото облекло на Саманта. Нищо не й убягваше. Вдигна звънчето и й показа кървавите отпечатъци по дървената дръжка.

— Намерих го точно до ръката му. Опитал се е да повика помощ, но никой не го е чул.

Саманта затвори за миг очи, спомни си тихия звън, който бе пренебрегнала хладнокръвно. Когато отново отвори очи, видя на прага Бекуит, който безпомощно кършеше ръце.

— Има ли лекар в селото? — попита остро тя. Бекуит кимна. — Веднага го повикайте! Кажете му, че е въпрос на живот и смърт. — И понеже икономът остана на прага, неспособен да отвърне поглед от безжизненото тяло, Саманта изкрещя гневно: — Веднага!

Бекуит се отърси от вцепенението и хукна надолу по стълбата. Мисис Филпот стана, за да донесе няколко от чистите кърпи, които висяха под голямото огледало. Саманта грабна една кърпа, нагъна я и я притисна към шията на Гейбриъл. Макар че от раната все още се процеждаше кръв, течението не беше много силно. Можеха само да се молят да не е загубил толкова кръв, че да умре.

Тя махна на мис Филпот и й заповяда да държи кърпата. После хвана Гейбриъл за раменете — трябваше незабавно да провери дали няма и други рани. Напрегна цялата си сила и с помощта на икономката най-сетне успя да го обърне и да го сложи в скута си. Лицето му беше смъртнобледо. Само белегът пламтеше, а по шията му имаше няколко кървави резки.

— Проклет глупак — пошепна беззвучно тя. — Виж каква я свърши.

Ресниците му затрепкаха, вдигнаха се леко и разкриха възхитителните зелени очи. Когато обърна глава, за да я погледне със стъклена яснота, Саманта спря да диша. В следващия миг очите му се затвориха, сякаш бе решил, че не си струва усилието.

— Вие ли сте, мис Уикършъм? — пошепна дрезгаво той. — Звънях ви.

— Да, знам. — Тя отмахна една къдрица от челото му. — Но сега съм тук и ще остана.

Гейбриъл смръщи чело.

— Исках само да ви кажа да вървите по дяволите.

Саманта се усмихна през сълзи.

— Това заповед ли е, милорд?

— Вие и без това няма да я изпълните — промърмори той. — Безсрамна жена.

След тези думи Гейбриъл изгуби съзнание и главата му натежа в скута й. Саманта стигна до заключението, че само изчезващите му сили са били причина тази обида да прозвучи почти като нежност.

Когато след около два часа доктор Тадеус излезе от спалнята на графа, пред вратата се беше събрал почти целият персонал и бдеше. Мисис Филпот седеше в най-удобното кресло, притиснала към устата си дантелена кърпичка. Бекуит седеше на стола до нея, а останалите слуги бяха насядали по стъпалата.

Саманта стоеше настрана от всички. Лекарят беше наредил на слугинчетата да изметат парчетата от пода и да избършат кръвта, двама лакеи бяха вдигнали Гейбриъл, за да го сложат на леглото и да му свалят напоения с кръв панталон, след което всички трябваше да напуснат стаята. Докторът настоя да бъде сам, докато преглежда пациента. Не допусна дори нея, болногледачката.

Когато доктор Тадеус най-сетне се появи на прага, Саманта излезе напред. Все още носеше пътническото си палто — смачкано, цялото в кървави петна. Затаила дъх, тя зачака да чуе дали лекарят ще потвърди най-лошите й опасения.

Погледът на възрастния мъж обходи мрачните лица на събралите се.

— Мисля, че спрях кървенето. Парчето е одраскало вратната вена. Ако разрезът беше малко по-дълбок, щеше да се наложи да изпишете още едно име в семейната гробница. — Лекарят поклати глава и приглади дългия си мустак. — Графът е голям късметлия. Явно си има ангел-хранител.

Макар че всички се усмихнаха облекчено, никой от слугите не погледна Саманта в очите. Тя знаеше много добре какво мислят. Тя беше болногледачката на господаря и беше длъжна да внимава. Вместо това го бе оставила сам, точно когато имаше най-голяма нужда от нея.

Сякаш бе прочел мислите й, лекарят попита рязко:

— Вие ли сте болногледачката?

— Да — отговори твърдо Саманта, събрала цялата си воля, за да не трепери.

Докторът се намръщи.

— Младо същество като вас би трябвало да си търси съпруг, а не да гледа болни. — Той извади от чантата си кафяво шишенце и й го подаде. — Дайте му малко, за да спи спокойно. Поддържайте раната чиста. И се погрижете поне три дни да остане в леглото. — Лекарят вдигна рунтавите си бели вежди и добави с едва забележима усмивка: — Това няма да е много трудно за вас, нали, детето ми?

Изведнъж Саманта си представи как двамата с Гейбриъл лежат съвсем голи върху кървавочервена коприна. Бузите й пламнаха.

— Разбира се, че не. Ще се погрижа господин графът да изпълнява всички ваши нареждания.

— Направете го, мис, и аз ви обещавам, че младият граф ще се възстанови много бързо.

Доктор Тадеус щракна ключалката на чантата си и й кимна за довиждане. Слугите го изпратиха с видимо облекчение и разведрени лица.

Както винаги дискретен, Бекуит изчака всички да се отдалечат и пристъпи към Саманта.

— Все още ли желаете някой от лакеите да изнесе чантите ви, мис?

Саманта погледна в меките кафяви очи на възрастния мъж, но не откри и най-малка следа от ирония.

— Мисля, че вече не е нужно, благодаря, Бекуит. А сега ви моля да ме извините — добави бързо тя и стисна ръката му. — Знам, че господарят има нужда от мен.

Саманта прекара нощта до леглото на Гейбриъл. На всеки няколко минути проверяваше дали превръзката не се е напоила с прясна кръв, даде му лауданум, когато той застена и започна да се мята неспокойно, непрекъснато слагаше ръка на челото му, за да провери дали няма температура. На зазоряване на лицето му се върна малко цвят. Едва тогава Саманта сложи глава на облегалката на креслото, което бе придърпала до леглото му, и затвори уморените си очи.

Събуди я плахо почукване по вратата и тя скочи. През прозореца нахлуваше слънчева светлина. Първата й работа беше да погледне пациента си — Гейбриъл спеше дълбоко и спокойно, гърдите му се вдигаха и спускаха в равномерен ритъм. Ако не бяха тъмните сенки под очите му, никой не би предположил, че само преди няколко часа е бил на прага на смъртта.

Саманта отвори вратата и видя Питър, младия лакей, който й носеше кърпи и кана с топла вода. Той хвърли несигурен поглед към леглото и обясни:

— Извинете, ако ви попречих, мис. Мисис Филпот ме праща да измия господаря.

Саманта хвърли бърз поглед през рамо. Спящият Гейбриъл беше не по-малко впечатляващ от будния. Но след като едва не го бе убила, тя никога вече нямаше да занемарява задълженията си. Преглътна колебанието си и отговори:

— Няма да се наложи, Питър.

— Филип — поправи я той.

— Извинете, Филип. — Саманта взе каната и кърпите от ръцете му и обясни с твърд глас: — Аз съм неговата болногледачка. Аз ще го измия.

— Сигурна ли сте, мис? — Обсипаните с лунички бузи се оцветиха в тъмночервено, гласът му се понижи до шепот. — А прилично ли е?

— О, разбира се — успокои го тя и го побутна към вратата.

Когато остана сама, Саманта сложи легена на масичката до леглото и изля в него топлата вода от каната. Ръцете й трепереха така силно, че по полите й пръсна вода. Нямам причини да съм толкова нервна, укори се тя. Задълженията й изискваха да мие пациента — то беше същото както да смени превръзката или да му даде лекарство.

Когато започна да бърше ръждивочервените петна по лицето и шията му, тя се успокои. Ала когато дойде моментът да махне чаршафа, се поколеба. Уж беше жена с опит, достатъчно уверена, за да не падне в несвяст, като види гол мъж, а какво се оказа… Но решителността й надделя. В сегашното си състояние — каза си гневно тя, — Гейбриъл е като малко дете. Няма никаква разлика. Щом съм мила малки момченца, ще се справя и с него.

Ала когато отметна завивките и разголи мускулестата гръд и твърдия корем, тя осъзна болезнено, че пред нея не беше дете, а мъж. И то забележително мъжествен.

Саманта потопи кърпата в топлата вода и започна да мие добре оформения гръден кош, решена да махне всички следи от засъхнала кръв. По златните кичурчета на гърдите му заблестяха капчици вода. Когато една особено смела струйка се стече по корема и изчезна под чаршафа, погледът й я проследи като хипнотизиран. Изкушението на непознатото, каза си е въздишка тя.

Бе уверила Филип, че няма нищо неприлично в това болногледачката да мие пациента си. Ала внезапната сухота в устата, ускореното дишане и мъчителното желание да махне чаршафа и да погледне под него бяха крайно неприлични.

Тя погледна скритом към вратата и си пожела да я беше заключила.

Захапа долната си устна, хвана кранчето на чаршафа между палеца и показалеца и полека го вдигна.

— Въобразявам ли си или тук наистина става течение?

При звука на дрезгавия баритон, малко неясен, но подигравателен както винаги, Саманта изпусна чаршафа, сякаш се бе запалил.

— Простете, милорд. Исках само да видя как е… как е…

— Как тече кръвта ми? — помогна й той и махна в нейната посока. — Моля ви, продължавайте. Нямам никакво намерение да ви попреча да задоволите… любопитството си. По отношение на състоянието ми, естествено.

— Кога се събудихте? — попита обвинително Саманта, обзета от лоши подозрения.

Той се протегна и мускулите на гърдите му изпъкнаха.

— Ами… малко преди Филип да почука.

Саманта си припомни с каква нежност беше измила лицето и гърдите му и се разтрепери. Дощя й се да потъне в земята.

— Значи през цялото време сте били буден? Просто не мога да повярвам, че допуснахте…

— Какво? — Той я изгледа със слепите си очи и се усмихна невинно. — Нима можех да ви забраня да изпълните задълженията си?

Саманта рязко затвори уста. Знаеше, че не може да продължи да го укорява, без да обвини себе си. Бързо вдигна чаршафа, за да не вижда повече голите му гърди.

— Ако имате проблеми със съня, ще ви дам още малко лауданум.

Гейбриъл потрепери от отвращение.

— Не, благодаря. Предпочитам болката пред нищото. Така поне съм сигурен, че съм още жив. — Когато Саманта провери превръзката му, на лицето му изгря разкаяна усмивка, която я прониза право в сърцето. — Надявам се, че няма да остане белег. Би било ужасно добрата ми външност да пострада, нали?

Тя отмахна кичурите, нападали по челото му, и притисна ръка о хладната кожа. Странно, но собствената й кожа гореше като в треска.

— В момента суетата би трябвало да е последната ви грижа. Имате късмет, че останахте жив.

— Може би сте права. — Гейбриъл светкавично хвана ръката й и я задържа върху челото си. — Но какво ще кажете за собствения си късмет, мис Уикършъм? Не трябваше ли отдавна да сте отново в Лондон и да дарявате със скъпоценното си съчувствие някой нещастен моряк, а той да ви гледа обожаващо с кравешките си очи и веднага щом стъпи на краката си, да ви предложи брак?

— И къде щеше да е тогава предизвикателството? — попита тихо Саманта, неспособна да откъсне поглед от силните мъжки пръсти, сключени около тънката й, бледа китка. Палецът му беше точно върху лудо биещия пулс. — Предпочитам да дарявам със скъпоценното си съчувствие неблагодарни, вечно мрънкащи грубияни. Знаете ли, ако толкова сте искали да остана, не беше нужно да си разпорите гърлото. Трябваше просто да кажете моля.

— И да разруша славата си на мрънкащ грубиян? Дори не мисля. Освен това ви позвъних само за да изпитам удоволствието да ви съобщя, че сте уволнена. — Палецът му се плъзна в нежна милувка по горещата й кожа.

— Е, точно сега не мога да си тръгна — отвърна хладно тя. — Съвестта не ми позволява да ви напусна, преди да сте се възстановили напълно от раняването.

Гейбриъл въздъхна.

— Да, разбирам, че трябва да останете. Сърцето не ми дава да натоваря чистата ви съвест е такова ужасно мъчение.

Неприятно засегната от думите му, Саманта издърпа ръката си. Там, където я бяха стискали пръстите му, имаше червени петна.

— За съжаление не сте съвършената болногледачка — заяви недоволно той и кимна към стола. — Заспахте и захъркахте.

— А пък вие се лигавите — отговори сърдито тя и дръзко сложи пръст в ъгъла на устата му.

— Туш, мис Уикършъм! Езикът на дамата е остър като ума й. Може би трябва да повикате лекаря, преди отново да съм почнал да кървя. — Той отметна тънката завивка и прехвърли крак през ръба на леглото. — Всъщност май е по-добре да го повикам сам. Въпреки вчерашното малко произшествие тази сутрин се чувствам учудващо бодър.

— О, не, не смейте да ставате! — Саманта го хвана за раменете и го натисна обратно върху възглавниците. — Доктор Тадеус каза да останете в леглото поне три дни. — Изгледа го заплашително и добави: — За съжаление забрави да ми каже как да ви задържа там, затова имам пълна свобода на действие.

Гейбриъл се облегна удобно, сложи ръце зад главата си и слепите му очи заблестяха дяволски.

— Не се притеснявайте, мис Уикършъм. Сигурен съм, че ще ви хрумне нещо интересно.

По прозорците на спалнята барабанеше дъжд. Ала вместо да го приспи, приятният ритъм опъваше до скъсване възбудените му нерви. Всички обещаващи успех планове от последните два дни да избяга от проклетото легло бяха осуетени от постоянното присъствие на неуморимата му болногледачка.

Поради нарастващата му нервност всеки шум в стаята му изглеждаше преувеличен — скърцането на пейката под прозореца, когато мис Уикършъм се облягаше по-удобно на възглавниците, сладкото хрускане, когато забиваше зъбите си в сочната кора на ябълката, тихото шумолене, когато прелистваше страниците на книгата си.

Като комбинираше спомена с фантазии, Гейбриъл я виждаше съвсем ясно пред духовния си взор: тя седеше точно на мястото, където и той обичаше да седи като дете. Тогава тази стая беше спалня на родителите му. Млечният абажур на настолната лампа хвърляше мека светлина върху фигурата й, държеше сенките в шах. Сигурно беше подвила крака под себе си, за да ги предпази от влажния студ, който в дъждовни дни проникваше през процепите. Когато отново отхапа от ябълката, той видя и здравите й бели зъбки, видя как малкият розов език се стрелна напред, за да оближе капчиците сок в ъгъла на устата.

Забарабани с дългите си пръсти по завивката и ожесточението му се засили. Покашля се, но чу само поредното изшумоляване на хартия, когато тя обърна страницата. Покашля се отново, този път с настойчивостта на пистолетен изстрел.

Усилията му бяха възнаградени със страдалческа въздишка.

— Сигурен ли сте, че не искате да ви почета малко, милорд?

— Не, благодаря — отговори намръщено той. — Не искам да се чувствам като малко дете.

Вдигането на раменете й беше физически доловимо.

— Както желаете. В никакъв случай не искам да ви преча да се цупите.

Той й остави време отново да се задълбочи в историята и попита:

— Какво четете?

— Пиесата на Томас Мортън „Добре е да побързаме“. Доста остроумна комедия на нравите.

— Гледах постановката в театър Роял на Дръри Лейн. Със сигурност сте установили, че има много общи черти между мисис Грънди и вас — рече той, намеквайки за фигурата, която олицетворяваше обществения морал, без да се появява на сцената. — Мислех, че трагедиите на Гьоте са ви повече по вкуса. Мрачно морализаторство, бедните души горят във вечния адски огън само защото случайно са видели края на женски чорап или са направили някой подобен непростим грях.

— Предпочитам да вярвам, че няма непростим грях.

— Тогава ви завиждам за невинността — отговори той и с изненада установи, че наистина й завижда.

Шумът от прелистването на нова страница му показа, че тя предпочита да чете, вместо да спори с него. Тъкмо когато се приготви за дълъг следобеден сън, тя избухна в сърдечен смях.

Гейбриъл се намръщи недоволно. Звънкият смях го засегна по-силно, отколкото очакваше. Сложи крак върху крак, за да скрие нежеланата възбуда.

— Засмяхте ли се или ябълката заседна в гърлото ви?

— О, извинявайте — отвърна небрежно тя. — Засмях се на едно особено весело място.

След минута прозвуча нов смях и той се осведоми сърдито:

— Е? Не мислите ли, че е признак на лоши маниери да пазите за себе си литературните брилянти?

— Нали казахте, че не искате да ви чета?

— Припишете го на неутолимото ми любопитство. Просто искам да узная какви неща забавляват жена без чувство за хумор като вас.

— Е, добре.

Тя му прочете остроумен словесен сблъсък между двама братя, подарили сърцата си на една и съща дама, и Гейбриъл с учудване отбеляза, че болногледачката му е сбъркала професията си. Трябвало е да иде на сцената, каза си с мрачно признание той. Комичните ударения оживяваха фигурите. Преди да осъзнае какво прави, Гейбриъл се надигна в леглото и се наведе към нея.

Точно в средата на размяната на остроумия тя прекъсна четенето.

— О, извинявайте! Не биваше да чета толкова дълго и да смущавам спокойствието ви.

Той отхвърли извинението й с властен жест. Непременно трябваше да научи как свършва сцената.

— Спокойно можете да четете до края. Реших, че мънкането ви е за предпочитане пред собствените ми мисли.

— Мога да си представя, че бързо ще ви доскучае.

Не беше нужно да се напряга, за да си представи самодоволната й физиономия, когато отново се наведе над книгата. Но поне направи, каквото бе поискал от нея: зачете от мястото, където беше прекъснала, и му прочете цялата пиеса до края. Щом завърши последното действие, и двамата въздъхнаха доволно.

Когато Саманта най-сетне заговори, гласът й бе загубил твърдостта си.

— Сигурно скуката е най-лошият ви неприятел, милорд. Преди войната сигурно сте имали много и различни… забавления.

Въобразяваше ли си, или тя изрече думата с нещо като нежност?

— Скуката наистина беше най-лошият ми неприятел, но то беше, преди да дойдете във Феърчайлд Парк.

— Ако ми позволите, ще ви помогна да преодолеете монотонността на дните си. Ще се разхождаме в парка и всеки следобед ще ви чета. Ако желаете, ще ви помагам да водите кореспонденцията си. Сигурно има доста хора, които жадуват да чуят нещо за вас. Другарите ви офицери? Семейството ви? Приятелите ви в Лондон?

— Защо да събуждам сладките им спомени? — попита подигравателно той. — Когато си мислят за мен, сигурно си ме представят мъртъв. Така е по-добре.

— Не ставайте глупав — укори го тя. — Абсолютно сигурна съм, че ще се зарадват, като им пишете, че сте добре.

Гейбриъл се вслуша в енергичните стъпки, с които тя прекоси стаята. Докато не чу, че се отваря едно от чекмеджетата на писалището.

Без много да мисли, следвайки единствено инстинкта си, той отметна завивката и направи скок в посока на шума. Този път отчаянието изостри сетивата му, вместо да им попречи. Ръката му с лекота намери дръжката и бързо затвори чекмеджето. Тъкмо когато щеше да издиша облекчено, забеляза, че мекото „нещо“, което държеше между протегнатите си ръце, не е никой друг, освен болногледачката му.