Любима моя Сесили,
Безкрайно трудно ми е да повярвам, че майка ви е започнала да нарича баща ви на малко име едва след като му е родила пет деца…
Когато на следващата сутрин Саманта влезе в спалнята на Гейбриъл, работодателят й седеше пред тоалетната масичка с бръснач в ръка.
Сърцето й се качи в гърлото.
— Не, милорд! Не го правете! Днес със сигурност ще ви позволя да станете от леглото! Обещавам!
Гейбриъл се обърна към звука на гласа й, но не остави бръснача.
— Знаете ли кое е най-голямото предимство на слепеца? — попита той и й намигна. — Че няма нужда от огледало, когато се бръсне.
Наистина нямаше нужда от огледало, но блестящата повърхност над тоалетната масичка отразяваше всяка подробност от лицето му. Както обикновено, не си беше направил труда да закопчее копчетата на ризата си. Ленът с цвят на слонова кост разкриваше голяма част от широката, сякаш посипана със златен прах мъжка гръд и началото на мускулестия корем.
Саманта прекоси решително помещението и сложи малката си ръка върху големите му пръсти, за да му попречи отново да вдигне острието към гърлото си.
— Дайте ми го веднага, преди да сте си разпорили гърлото. За пореден път.
Той отказа да го пусне.
— Мога ли да съм сигурен, че вие няма да свършите тази работа вместо мен?
— Ако ви скъся с една глава, баща ви няма да ми даде заплатата.
— Или ще я удвои.
Тя дръпна по-силно и накрая Гейбриъл се предаде.
Саманта намери четка, разби на пяна ухаещия на хвойна сапун за бръснене и намаза бузите и брадичката му, като внимаваше да не намокри превръзката. Под опитната й ръка острието се плъзгаше без усилия по тридневната брада и скоро освободи енергичната брадичка. Кожата му беше гладка и твърда, съвсем различна от нейната. За да стигне до ухото му, тя се принуди да се наведе над него и гърдите й докоснаха рамото му.
— Откъде се взе този внезапен интерес към приличен външен вид? — попита тя, стараейки се гласът й да звучи шеговито и да прикрие внезапното й задъхване. — Сигурно тайно храните желанието да станете нов Бю Бромел, най-известният лондонски денди?
— Бекуит има новини от баща ми. Лекарите са се върнали от континента. Днес следобед ще дойдат тук.
Изразителното му лице остана неподвижно. За да му помогне да скрие надеждата и мъчителния страх, Саманта взе кърпата и изтри остатъците от сапун по лицето му.
— Ако не можете да ги подкупите с красивата си външност, опитайте да ги спечелите с гостоприемство и учтиви маниери, както направихте с мен.
— Дайте ми тази кърпа! — изсъска Гейбриъл, когато усети болка около устата. — Какво правите? Да не искате да ме удушите?
Точно в момента, когато тя се наведе, той посегна към лицето си. Вместо да уловят кърпата, пръстите му се сключиха около меката й гърда.
Като чу слисаното изохкване на Саманта, Гейбриъл се вцепени. Ала парещата горещина, която премина от сърцето към слабините му, го изтръгна бързо от вцепенението. Макар да не го смяташе за възможно, той усети как бузите му пламнаха от смущение. Сякаш беше ученик!
Беше милвал доста по-пищни гърди, но нито една, която да пасва така съвършено в ръката му. Пръстите му обхванаха меката й пълнота, сякаш бяха създадени за това. Макар че не посмя да размърда пръсти, той усети през тънкия плат на роклята как зърното се втвърди под докосването му.
— О, господи! — пошепна с треперещ глас той. — Това май не е кърпата!
Саманта преглътна шумно и дрезгавият й глас прозвуча съвсем близо до ухото му.
— Не, милорд. Боя се, че не.
Нямаха представа колко време са останали така, докато не влезе Бекуит.
— Не бях сигурен коя ще искате да облечете, милорд — изрече той с приглушен глас — Гейбриъл предположи, че е заради купчината ризи, която носеше. — Затова накарах Мег да изпере всички.
Докато икономът вървеше с твърди крачки към гардеробната, Саманта и Гейбриъл отскочиха един от друг, сякаш ги бяха заварили да вършат нещо неприлично.
— Много добре, Бекуит — отвърна Гейбриъл и скочи, при което нещо падна със звън на пода.
Би дал десет години от живота си, ако можеше да види лицето на болногледачката си в този миг. Дали най-сетне беше успял да разруши желязното й самообладание? Дали мекичките й бузки бяха зачервени? Ако да, дали това беше от смущение или от желание?
Чу как тя се запъти към вратата.
— Моля да ме извините, милорд; но трябва да се погрижа за няколко неща… долу, в кухнята… затова ще ви оставя да се съблечете… исках да кажа, да се облечете… сам. — Чу се глух удар, сякаш някой се блъсна в рамката на вратата, последван от задавено охкане. Вратата се отвори и затвори.
Точно тогава Бекуит излезе от гардеробната.
— Много странно, милорд — отбеляза достойният иконом.
— Какво е странно?
— Знаете ли, милорд, никога не съм виждал мис Уикършъм толкова развълнувана. Лицето й беше огненочервено. Да не би да се разболява от треска?
— Надявам се, че не — отговори Гейбриъл мрачно. — Знаете, че прекарвам по-голямата част от деня си с нея. Нищо чудно да се заразя от болестта й.
Безобидна заблуда.
Това е всичко. Саманта си повтаряше двете думи, докато крачеше напред-назад във фоайето и чакаше Гейбриъл да слезе. Лекарите бяха пристигнали от Лондон преди повече от час и вече го очакваха в библиотеката. От поведението им, от учтивите кимвания и неразгадаемите лица не можеше да се заключи какви вести носеха.
Безобидна заблуда, повтори отново тя и изведнъж спря, защото за малко щеше да се блъсне в едно напълно невинно стайно растение. Но в начина, по който пулсът и дишането й се бяха ускорили под докосването на Гейбриъл, нямаше нищо безобидно. Не беше безобидно и напрежението, което изведнъж възникна между двамата — въздухът в къщата беше зареден с енергия като преди лятна буря.
Саманта чу зад себе си стъпки и се обърна. Гейбриъл слизаше по стълбата, сложил ръка върху блестящия махагонов парапет. Ако не знаеше, че е сляп, никога не би си го помислила. Стъпките му бяха уверени, главата високо вдигната. Бекуит го следваше с горда усмивка.
Сърцето й се преобърна. Бушуващият дивак, който я посрещна във Феърчайлд Парк, беше отстъпил място на зрял, преживял и препатил близнак на мъжа от портрета. Стегнатият черен панталон и строго скроеният жакет подчертаваха снежната белота на ризата, шалчето и маншетите. Буйните златнокафяви къдрици бяха стегнати на тила с кадифена панделка. Ако не беше червеният белег на лявата буза, щеше да прилича на изискан провинциален благородник, слязъл да поздрави своята дама.
Странно, но белегът само подчертаваше мъжката му красота, придаваше й дълбочина. Предишната му красота беше повърхностна, докато сега…
Саманта чу зад себе си изненадан шепот и се обърна. Тя не беше единствената, дошла да се възхити на това превъплъщение. Десетина слуги надничаха иззад завесите и от алковите и зяпаха смаяно своя господар. Филип дори се бе надвесил от парапета на галерията, а Питър го държеше здраво, за да не загуби равновесие и да падне на главата на Гейбриъл.
Без да знае как е стигнала дотам, Саманта застана пред него на последното стъпало.
Той моментално усети присъствието й, спря точно на една крачка пред нея и направи елегантен поклон.
— Добър ден, мис Уикършъм. Надявам се, че одобрявате външността ми.
— Вие сте роден джентълмен. Бю Бромел щеше да побледнее от завист, ако можеше да ви види. — Саманта протегна ръка и поправи гънките на шалчето му, преди да осъзнае колко интимен беше този жест. Бързо оттегли ръката си. Това не беше нейна задача. Нямаше право да го докосва по този начин. Отстъпи крачка назад и заяви сковано: — Гостите ви пристигнаха, милорд. Очакват ви в библиотеката.
Гейбриъл се извърна настрана и по лицето му премина сянка на несигурност. Бекуит го прихвана за лакътя и го поведе към библиотеката.
Изведнъж Саманта изпита чувството, че той е безкрайно самотен, докато крачи така към неизвестното и единствената му пътеводна светлина е надеждата. Понечи да тръгне след него, но Бекуит я задържа — меко, но непоколебимо.
— Колкото и страшни да изглеждат, мис Уикършъм — обясни шепнешком той, когато Гейбриъл влезе в библиотеката, — има пътища, които един мъж трябва да извърви сам.
Часовете се точеха мъчително бавно. Месинговите стрелки на часовника над стълбището сякаш бяха престанали да се движат. Минутите се удължаваха в часове, а часовете — в дни.
Всеки път, когато си намираше някакъв претекст да мине през фоайето, Саманта заварваше там поне десетина прислужници. Когато отиде в кухнята да си вземе чаша мляко, тя завари там Елси и Хана, които лъскаха парапета на стълбището, сякаш животът им зависеше от това, докато Мили се беше покачила на една стълба и чистеше кристалния полилей частичка по частичка. Когато отнесе празната чаша в кухнята, едва не се сблъска с Филип и Питър, които се плъзгаха на колене по мраморния под. Слугите криеха надеждите си за Гейбриъл също така грижливо, както той криеше от тях своята надежда. Макар че всички час по час обръщаха глави към вратата на библиотеката и се опитваха да доловят нещо от разговора вътре, през дебелите махагонови врати не проникваше никакъв шум.
Късно следобед във фоайето не остана нито една прашинка. Мраморният под блестеше, огледално гладък от грижливото полиране, и червенобузата, набита перачка Мег се подхлъзна и едва не си счупи главата. Тя минаваше толкова често към кухнята и обратно, натоварена с кошове пране, та Саманта не можа да се отърве от подозрението, че тайно е измъкнала от шкафовете чисто бельо, за да има с какво да се занимава.
Когато слезе отново във фоайето, уж за да върне една книга в кабинета, се появи лично мисис Филпот. Бетси беше почистила облицовката на стената така основно, че под позлатата ясно се виждаха жилките на дъбовата дървесина.
— Какво правиш, за Бога? — попита остро икономката и Саманта се стресна. Но вместо да укори момичето за грешката му, мисис Филпот изтръгна парцала от ръката му и собственоръчно затърка в обратната посока. — Винаги се лъска по линията на жилките, не обратно.
Саманта не пропусна да отбележи, че докато лъскаше, мисис Филпот многократно долепи ухо до вратата към библиотеката.
Когато слънцето залезе, болногледачката и прислужниците вече бяха престанали да се преструват, че работят. Саманта седеше на най-долното стъпало, опряла брадичка върху ръцете си, слугите бяха насядали по пейките и по другите стъпала. Някои дремеха, но повечето седяха в напрегнато очакване, пукаха с пръсти и тихо си шепнеха.
Когато вратите най-сетне се разтвориха без предупреждение, всички скочиха. Шестима облечени в черно мъже излязоха и тихо затвориха вратата зад себе си.
Саманта се надигна и се вгледа в сериозните им лица. Макар че повечето се опитаха да избегнат търсещия й поглед, най-дребният, слабичък мъж с любезни сини очи и късо подрязани бакенбарди, я погледна открито в лицето и мрачно поклати глава.
— Толкова съжалявам — прошепна той.
Саманта се отпусна отново на стъпалото с чувството, че някой е стиснал сърцето й в юмрук и е изстискал всичката кръв. Досега не знаеше колко голяма е била надеждата й.
Сякаш от нищото изникна покрусеният Бекуит, за да придружи лекарите до изхода. Саманта се изправи с мъка и втренчи поглед в непроницаемия махагон на вратата към библиотеката.
Мисис Филпот се вкопчи с безкръвни пръсти в дървеното топче на най-долния стълб на парапета. Всяка надежда и енергия я бяха напуснали и на тяхно място личеше трогателна несигурност.
— Сигурно е много гладен. Дали да не му занеса…
— Недейте — отговори твърдо Саманта, припомнила си предупреждението на Бекуит. Щом има пътища, които мъжът трябва да извърви сам, ние сме длъжни да стоим настрана, каза си тя. — Не бива. Той сам ще ни повика, когато е готов.
Когато слънцето залезе и премина във вечерен здрач, а после и в кадифената чернота на пролетната нощ, Саманта започна да съжалява за великодушието си. Минутите, които се влачеха като охлюви, докато лекарите преглеждаха Гейбриъл, сега летяха с крила от черна кожа. Един след друг слугите ставаха и се разотиваха по стаите си, неспособни да понасят повече оглушителната тишина в библиотеката. Макар че никой от тях не го признаваше, всички предпочитаха да чуят трясък от разбито стъкло, придружен от грозни проклятия.
Саманта беше последната, която се оттегли. Предаде се едва след като смъртнобледият Бекуит й пожела лека нощ. Само след минута беше в спалнята си, навлече нощницата и сплете косата си, но не можа да понесе мисълта, че ще се сгуши в удобното си легло с бяло лакирани табли, докато Гейбриъл е затворен сам в библиотеката.
Докато ходеше напред-назад, гневът й растеше. Бащата на Гейбриъл сигурно е знаел каква ще е присъдата. Защо не беше придружил лекарите? Присъствието му щеше да смекчи смъртоносния удар, който бяха дошли да нанесат.
Ами майката на Гейбриъл? Къде беше тя? Нейното равнодушие беше непростимо. Колко ли жестокосърдечна беше тази жена, та бе оставила сина си под грижите на прислужници и непознати!
Саманта спря пред сандъка в ъгъла, където беше скрила писмата на бившата годеница. Дали в някое тайно ъгълче на сърцето си Гейбриъл не беше хранил надеждата, че щом си възвърне зрението, ще си върне и изгубената любов? Дали сега тъгуваше и за загубата на тази мечта?
Часовникът във фоайето удари кръгъл час. Саманта се облегна на вратата и преброи ударите. Дванайсет.
Ами ако Бекуит се беше излъгал? Ами ако някои пътища бяха толкова тъмни и опасни, че не можеха да се извървят без подкрепяща ръка? Даже да беше ръката на непозната жена.
Тя грабна с треперещи пръсти металния свещник и се измъкна безшумно от стаята. Беше вече на половината път, когато се сети, че е забравила очилата. Свещта хвърляше призрачни сенки по стените, докато бавно прекоси фоайето. Тишината беше по-потискаща от мрака. Това не беше мирното дишане на спяща къща, а потискащата тишина на дом, застинал в напрегнато очакване. Потискаше я не толкова липсата на шумове, колкото властното присъствие на страха.
Вратата към библиотеката беше все така затворена. Саманта сложи ръка на бравата, очаквайки да я намери заключена. Ала вратата се отвори, без дори да изскърца.
Изведнъж я връхлетя истински потоп от полуоформени впечатления: догарящият огън в камината, който въпреки това пращеше бодро; празната чаша до почти празната бутилка шотландско уиски в ъгъла на писалището; документите, разпръснати по пода, сякаш някой ги бе помел от масата в пристъп на гняв.
В крайна сметка всички тези впечатления бяха заличени от гледката на Гейбриъл, който повече лежеше, отколкото седеше на стола зад писалището с пистолет в ръка.