Твой завинаги

17

— Непременно ли трябва и тя да е тук? — попита маркиза Торнууд с унищожителен поглед към Саманта.

Младата жена се направи, че не е чула думите й. И тя би дала всичко, за да напусне препълнения кабинет. Беше истинско мъчение да седи на ръба на високия стол и да се прави на равнодушна, макар че сърцето й се разкъсваше между страха и надеждата.

Преди Саманта да стане и да промърмори някакво извинение, Гейбриъл заяви с твърд глас:

— Разбира се, че трябва. Все пак тя е моята болногледачка. — Макар че не обърна глава към нея, топлината на гласа му я увери, че означава за него много повече от това.

Той седеше пред масата за карти, покрита с филц, и главата му беше стегната в нещо като желязна каска, донесена от доктор Ричард Джилби — единственият лекар, който му остави искрица надежда, че някой ден ще възвърне зрението си. Дребният мъж с дружелюбни очи и грижливо подрязани бакенбарди нито веднъж не се оплака, че маркиз Торнууд го е събудил посред нощ, след като самият той е бил събуден от заекващия от вълнение Бекуит. Лекарят бе събрал всички необходими уреди, които приличаха повече на средновековни инструменти за мъчение, отколкото на медицински пособия, и бе потеглил към имението със семейната карета на Феърчайлд.

Макар че слънцето беше изгряло преди няколко часа, Валери и Евгения все още спяха сладко на брокатения диван. Хонория стоеше зад лекаря и следеше внимателно какви инструменти изважда от чантата си и как си служи с тях. Маркизът крачеше напред-назад по стаята с бастун в ръка, а съпругата му седеше в най-удобното кресло в салона като на трон и нервно мачкаше дантелената си кърпичка.

Саманта отговори предизвикателно на неодобрителния поглед на маркизата. Макар да беше измила саждите от лицето и косите си и да бе облякла чиста рокля, тя пазеше с цялото си същество спомена за нежността на Гейбриъл и разтърсващите емоции, с които я беше дарил.

— Аха! — извика внезапно лекарят и всички се стреснаха. Многозначителното му кимане и тайнствените покашляния късаха нервите на всички. Макар че всичко беше заложено на карта, Гейбриъл чакаше спокойно лекарят да довърши прегледа, преди да поиска отговор. Сам беше единственият в стаята, който не се интересуваше от случващото се — бе се излегнал доволно пред камината и с наслада дъвчеше излъскан до блясък ботуш за езда.

Маркизът почука с бастуна си по пода и обърса потта от челото си.

— Е, какво става, добри човече? Открихте ли нещо обнадеждаващо?

Доктор Джилби изобщо не му обърна внимание. След малко щракна с пръсти по посока на прозорците.

— Спуснете завесите! Веднага!

Бекуит и мисис Филпот се втурнаха да изпълнят нареждането му и в усърдието си едва не се сблъскаха. Всички останали слуги бяха прогонени от салона, но Саманта многократно беше виждала главите на Петър и Филип да надничат през прозорците.

Сумракът, който се настани в помещението след спускането на завесите, й предложи миг почивка. Сега можеше да гледа Гейбриъл, без да крие копнежа в очите си. Вече нямаше очила, които да скриват очите й, и се страхуваше, че чувствата й са очевидни за всички.

Доктор Джилби закрепи върху огледалото на челото си огромно увеличително стъкло. Когато вдигна към него запалена свещ, Хонория се надигна на пръсти и надникна над рамото му.

— Какво виждате сега? — попита тихо лекарят.

— Сенки, които се движат? Очертания? — Гейбриъл поклати глава, присви очи и се опита да се концентрира. — Честно казано, почти нищо.

— Отлично — отвърна лекарят и подаде свещта на Хонория. После свали абажура на газената лампа на масата и с бързо движение я размаха пред лицето на Гейбриъл. Лицето на слепия потръпна. — А сега?

Гейбриъл извърна глава, за да не гледа право в лампата.

— Танцуващи пламъци. Толкова ярки, че едва понасям да ги гледам.

Беше невъзможно да се прецени дали дълбоката въздишка на доктор Джилби бе добър или лош знак. Той отвори ключалките на апарата, свали го от главата на Гейбриъл, обърна се и размаха ръце като диригент, току-що завършил майсторско произведение.

— Можете отново да вдигнете завесите.

Бекуит и мисис Филпот изпълниха нареждането му и в салона нахлу слънчева светлина. Саманта втренчи поглед в скръстените си ръце, защото умираше от страх да погледне Гейбриъл.

Маркизът стисна треперещата ръка на съпругата си и й се усмихна окуражително. Даже Евгения и Валери станаха от дивана и погледнаха лекаря с надежда в зелените си очи, които досущ приличаха на братовите им.

Най-сетне Гейбриъл прекъсна напрегнатата тишина.

— Откъде дойде този внезапен обрат, докторе? До миналата нощ не можех да правя разлика между светлината и тъмнината.

Доктор Джилби поклати глава и прибра разглобения апарат в чантата си.

— Сигурно никога няма да узнаем. Предполагам, че при удара в слепоочието се е освободил някакъв съсирек, който е притискал очния нерв. Иначе щяха да са му необходими месеци, за да се разтвори. Може би това изобщо нямаше да се случи.

Гейбриъл опипа предпазливо резката на слепоочието си.

— Май отдавна трябваше да помоля иконома си да ме цапне по главата с бастуна.

Саманта искаше да отиде при него, да го прегърне и да сложи нежна целувка върху раната, която бе получил заради нея.

Знаеше, че няма право да го докосне, но поне можеше да зададе въпроса, който висеше неизречен във въздуха. Въпрос, който другите се страхуваха да зададат.

— Ще може ли да вижда отново?

Лекарят окуражително потупа Гейбриъл по рамото и сините му очи засияха.

— Може би ще минат няколко дни или дори седмици, преди мозъкът ви да е отново в състояние да разпознава повече от сенки и очертания, момчето ми, но имам всички основания да кажа, че ще оздравеете напълно.

Саманта сложи ръка пред устата си, за да потисне радостното си хълцане.

Хонория нададе радостен вик и се хвърли в прегръдката на Гейбриъл. Останалите от семейството се стълпиха около тях — Евгения, Валери и майката едва не го задушиха в прегръдките си, бащата сърдечно го потупа по рамото. Когато Сам скочи, за да се присъедини към веселата суетня, пронизителният му лай увеличи още повече възбудения шум.

Саманта се огледа и откри мисис Филпот в прегръдката на Бекуит. Тесният й гръб трепереше под напора на чувствата. Икономът улови погледа над Саманта над рамото на жената и тя бе готова да се закълне, че в очите му са светнали съжалителни искри.

Тя се изправи и безшумно напусна помещението. Знаеше, че няма право да остане по-дълго тук. С изпънати рамене и високо вдигната глава, в случай, че някой от слугите я наблюдаваше, тя изкачи стълбата към втория етаж. Когато най-сетне се прибра в стаята си, тя затвори вратата зад гърба си и спусна резето.

Сложила ръка на устата си, за да заглуши хълцането си, тя се свлече на пода и облегна гръб на вратата, надвита от радост и тъга едновременно. Даже когато от очите й потекоха сълзи, не можеше да каже дали плачеше заради Гейбриъл или заради себе си.

Саманта седеше по нощница на ръба на леглото и сплиташе косите си. Това беше всичко, което бе направила, след като тази сутрин се затвори в стаята си — само жизнено необходимото, нищо повече. Когато мисис Филпот й изпрати по Елси табла с ядене, тя изяде чудесната зелева супа до последната лъжичка, макар че много искаше да я изхвърли през прозореца. От днес щеше да живее ден за ден и имаше нужда от сили, за да се изправи срещу безутешното бъдеще.

Бъдеще без Гейбриъл.

Ръцете й застинаха насред движението. Недоплетената плитка се изплъзна от пръстите й. Повече не можеше да отрича очевидното. Работата й тук беше свършена. Гейбриъл вече не се нуждаеше от нея. Той беше отново там, където му беше мястото — сред семейството си.

Тя стана от леглото, отиде до шкафа и извади вехтия си кожен куфар. Сложи го до леглото и го отвори, после вдигна капака на раклата си.

Никога не беше помисляла, че ще тъгува за роклите от грозен серж или за практичните вълнени чорапи, които носеше след пристигането си във Феърчайлд Парк. Но сега й се дощя да зарови лице в дрехите и да плаче без край. Бутна ги настрана, извади чиста риза и фуста и ги прибра в пътническата чанта заедно с тънко томче със стиховете на Марлоу. Тъкмо когато щеше да затвори раклата, погледът й падна върху кремава хартия за писма.

Писмата на Гейбриъл.

Беше ги заровила дълбоко в раклата, за да не ги види никога вече, но точно сега те се появиха отново, примамливи и неустоими като в деня, когато ги бе получила.

Саманта извади вързопчето и затвори капака на раклата. Приседна на ръба на леглото и плъзна пръсти по хартията, толкова изтъняла от честото докосване, че можеше да се счупи под докосването й. Живо си представяше как Гейбриъл милва хартията със силните си пръсти и претегля всяка дума, сякаш е от злато.

Знаеше, че по-късно ще се мрази за това, но не устоя и отвърза панделката, която държеше писмата. Тъкмо когато разгъна първото писмо и го вдигна към светлината на свещта, закрепена за таблата на леглото, на вратата й се почука.

Саманта скочи и се огледа виновно. Огледа ужасено стаята и изрита куфарчето, за да го скрие отново под леглото. Беше на половината път към вратата, когато се сети за писмото в ръката си.

Отново се почука, този път доста нетърпеливо.

— Един момент, моля! — извика в отговор тя, хвърли се отново към леглото и скри писмата под дюшека.

Отвори вратата и видя на прага Гейбриъл, облечен само с халат от тъмнозелена коприна. Преди да е успяла да каже дори една дума, той посегна към нея, взе лицето й между ръцете си и я зацелува с такава страст и нежност, че дъхът й спря. Когато най-сетне отдели устни от нейните, Саманта се олюля.

— И аз ви желая добра вечер, милорд — пошепна с треперещ глас.

Гейбриъл я бутна настрана и влезе в стаята. Затвори вратата, спусна резето и се облегна тежко на дебелото дърво.

— Какво ти е? — Саманта го огледа загрижено. — Да не те преследват орди варвари?

— По-лошо. Семейството ми. — Той зарови пръсти в разбърканата си коса. — Хвърчат из къщата като ято гълъби. Вече си мислех, че никога няма да успея да се измъкна. Не можеш да си представиш колко е трудно да се промъкнеш покрай някого, когото не можеш да видиш.

Благодарна, че той не можеше да види подутите очи и следите от сълзи по бузите й, Саманта отговори с привидно безгрижие:

— Ако вярваме на доктор Джилби, скоро няма да имаш такива проблеми.

Гейбриъл поклати глава, сякаш още не можеше да осъзнае щастието си.

— Учудващо, нали? Но искаш ли да знаеш кое е най-чудното? — Той посегна отново към нея и стисна до болка стройната й китка. — Когато доктор Джилби ми заяви, че отново ще оздравея напълно, веднага разбрах какво искам да видя най-много на този свят: твоето сладко лице.

Саманта побърза да се извърне настрана.

— Боя се, че ще бъдеш сериозно разочарован.

— Това е абсолютно невъзможно. — Всички следи от хумор се изпариха изведнъж, гласът му прозвуча съвсем сериозно. — Ти никога не би могла да ме разочароваш.

Стиснала здраво устни, Саманта изтръгна ръката си и се отдалечи на няколко крачки. Страхуваше се, че той ще я целуне отново, но много повече се страхуваше от собствената си реакция.

— На какво обстоятелство дължа честта на това неконвенционално посещение?

Гейбриъл се облегна отново на вратата и скръсти ръце под гърдите си. Похотливата му усмивка изпрати сладостни тръпки по гърба й.

— Не ми се правете на невинна, мис Уикършъм. Аз не съм първият господар, който се промъква в спалнята на горещо желана от него прислужница.

— Но нали тъкмо вие, милорд, ме уверявахте, че не влиза в навиците ви да натрапвате вниманието си на женските членове на персонала?

Гейбриъл се отдели от вратата и се придвижи в посока на гласа й с грациозността на пантера, тръгнала на лов.

— Защо да упражнявам принуда, след като прелъстяването е много по-ефикасно? И много по-… — устните му разтегнаха последната дума — сладко?

Саманта заотстъпва назад. Този променен Гейбриъл беше много по-голяма заплаха за сърцето й. Въпреки това не можа да устои да не се включи в играта му.

— Междувременно трябва да сте разбрали, че не съм от жените, които се оставят да ги прелъстят заради няколко дрънкулки, с цветисти думи или екстравагантни обещания. Нито пък се поддавам на очарованието на мига. Няма да спечелите лесно нито тялото, нито сърцето ми!

Когато сянката на Гейбриъл падна върху нея, тя се удари в ръба на леглото. Той сложи ръка на гърдите й, бутна я съвсем леко и тя падна по гръб върху завивката. Преди да е успяла да възрази, той я последва и нежно обхвана лицето й с големите си ръце.

— В момента не нося със себе си дрънкулки. Но какво ще кажеш, ако ти обещая да те направя своя законна съпруга и да те обичам и почитам до края на живота си?