Твой завинаги

2

На следващата сутрин, докато слизаше опипом по извитата стълба към прекрасния парк на имението Феърчайлд, Саманта имаше чувството, че и тя е ослепяла. Всички прозорци в голямата къща бяха със спуснати завеси. Сякаш и къщата, и господарят живееха във вечна нощ.

В подножието на стълбата беше поставен огромен свещник и запалените му свещи даряваха достатъчно светлина, за да й покажат, че пръстите й бяха оставили ясно видими следи в дебелия слой прах по парапета. Саманта направи гримаса и изтри праха в полите си. Сигурно никой нямаше да го забележи върху безутешната сива вълна.

Въпреки потискащия мрак тя забеляза ясни следи от приказното богатство на семейство Феърчайлд. Опитвайки се да не се плаши от изложената на показ многовековна привилегированост, тя премина през фоайето. Къщата не беше подновявана от построяването си. Бяха премахнали само тъмната ламперия и арките от времето на Тюдорите, които издаваха строгите й якобински корени. Сенки танцуваха по блещукащия мрамор с розови жилки, докаран от Италия. Всяка нежна извивка, всеки перваз, всички релефи по тапетите бяха покрити с бронз или злато. Даже скромната спалня, която й бе отредила мисис Филпот, беше с огромна стъклена врата, а стените бяха покрити с копринена дамаска.

Като си спомни думите на Бекуит, че някога господарят му наистина е бил принц от приказките, Саманта огледа разкошното фоайе и сбърчи носле. Сигурно не е трудно да се държиш така арогантно, ако си израснал в подобен палат.

Решена да открие скривалището на новия си питомец, тя приложи един от многото трикове в неговия арсенал. Застана неподвижна, наклони глава и се ослуша.

Никъде не се чуваше тропот, нито крясък. Затова пък много добре чу мелодичното тракане и звън на съдове и стъкло. Последва не толкова мелодичен шум от чупене на порцелан и ядно проклятие. Саманта потръпна, но на устните й изгря триумфална усмивка.

Събра полите си, прекоси салона, в който я бяха приели вчера, и следвайки шума, стигна до вратата в отсрещния край. Докато прекосяваше празните помещения, тя се сблъска с немалко доказателства за скорошното преминаване на графа. Под тромавите й полуботушки скърцаха парчета счупен порцелан и изпотрошено дърво. Когато спря да вдигне един крехък стол в стил Чипендейл, тя откри под седалката злобно ухиленото лице на фигурка от майсенски порцелан.

Разрушенията не бяха изненадващи, като се имаше предвид навикът на Гейбриъл да върви, без да опипва пътя си, без да го е грижа, че може да се удари в някоя мебел.

Саманта мина през сводестия коридор и влезе в трапезарията, която беше абсолютно тъмна. Добре, че в двата края на масата горяха свещи, иначе щеше да помисли, че се е озовала в семейната гробница.

Двама лакеи в морскосини ливреи стояха като статуи от двете страни на махагоновата маса. Бекуит следеше загрижено всяко движение на господаря си. Никой не забеляза застаналата на прага Саманта. Всички погледи бяха съсредоточени в закусващия граф. Когато бутна с лакът една великолепна кристална чаша и за малко не я събори, Бекуит даде знак на един от лакеите, младежът се наведе и грабна чашата, преди да падне на пода, който и без това беше покрит с парчета стъкло и порцелан — безмълвно доказателство за нежеланието на Гейбриъл да внимава.

Саманта огледа широките рамене и мускулестите мишници на мъжа на масата и отново си каза, че графът има невероятно тяло. Сигурно беше в състояние да й прекърши вратлето само с палец и показалец. Естествено, ако можеше да я достигне.

Под светлината на свещите косата му блестеше. Очевидно след ставането от леглото беше сресал буйната си грива само с пръсти. Носеше същата смачкана риза, с която го бе видяла вчера, сега покрита с мазни петна, а точно през корема минаваше тъмна ивица шоколад. Ръкавите бяха небрежно навити до лактите — така поне дантелените маншети не се топяха в чинията му.

Той поднесе парче шунка към устата си, отхапа малко, после затърси нещо в чинията пред себе си. Саманта се намръщи неодобрително. Никъде не се виждаха прибори. Гейбриъл си взе пърженото яйце направо с пръсти. След това посегна към топлите хлебчета, намазани с мед. Облиза доволно устни, но не можа да стигне до капчицата мед в ъгъла.

Макар да се чувстваше като подла шпионка, Саманта не беше в състояние да откъсне поглед от тази единствена капчица мед. Въпреки отвратителните маниери на мъжа на масата, начинът, по който ядеше, беше неописуемо чувствен — страстта, с която задоволяваше глада си, без да го е грижа за приличието, я разтреперваше. Когато си взе друго парче шунка и загриза кокалчето, по брадичката му покапа сок. Приличаше на воин от далечното минало, завърнал се от жестока битка и забавления с жените на победените. Саманта неволно си представи как замахва насреща й с кокалчето и се провиква: „Дай още ейл, жено!“

Изведнъж Гейбриъл се вцепени и подуши въздуха. Лицето му се разкриви. Ноздрите на Саманта също се издуха, ала всичко, което можа да помирише, беше апетитната миризма на пържена шунка.

Графът остави шунката в чинията си и заговори с трудно овладян гняв:

— Бекуит, редно е да ми кажете, че току-що сте донесли пресен лимон за чая ми.

Икономът се обърна рязко и като забеляза Саманта, очите му се разшириха от ужас.

— Боя се, че не съм, милорд, но ако желаете, веднага ще ви донеса.

Гейбриъл се надигна заплашително и протегна ръка към него, но Бекуит успя да избяга през най-близката врата.

— Добро утро, милорд — поздрави меко Саманта и се настани на стола насреща му, разбира се, извън обсега на ръцете му. — Не бива да се сърдите на мистър Бекуит. Той имаше други, по-важни задължения.

Гейбриъл се отпусна в стола си и смръщи чело.

— Дано знае как да фалшифицира препоръчителни писма и да събира багажи. Така ще можете да се върнете заедно в Лондон.

Саманта се направи, че не е разбрала намека му, и се усмихна учтиво на вцепенените лакеи от двете страни на масата. С червените бузи, обсипаните с лунички носове и разрошените кестеняви къдрици двамата приличаха на шестнайсетгодишни хлапета. След като ги огледа по-внимателно, тя разбра, че бяха не само братя, но и близнаци.

— Умирам от глад — заяви бодро тя. — Може ли да ми поднесете закуска?

Гейбриъл веднага усети, че лакеите се поколебаха. Не беше много редно човек от персонала да се храни на една маса с господаря.

— Обслужете дамата, глупаци! — заповяда грубо той. — Не е гостоприемно да изпратим мис Уикършъм обратно в Лондон с празен стомах.

Лакеите побързаха да изпълнят заповедта и едва не си удариха главите, когато се наведоха от двете страни на Саманта с чиния, прибори и чаша. Когато й поднесоха препълнена табла, тя им се усмихна успокояващо и си взе порция пържени яйца, хлебче и няколко парчета пържена шунка. Нещо й подсказваше, че ще има нужда от цялата си сила.

Когато лакеят й наля чаша ароматен чай, тя каза на Гейбриъл.

— Снощи не излязох от стаята си, защото разопаковах вещите си. Казах си, че няма да имате нищо против, ако започна да изпълнявам задълженията си от тази сутрин.

— Нямате никакви задължения — отговори рязко той и отново напълни устата си с шунка. — Уволнена сте.

Саманта разгъна салфетката на коленете си и предпазливо отпи глътка горещ чай.

— Боя се, че не е във ваша власт да ме уволните. Аз не работя за вас.

Гейбриъл захвърли шунката и златнокафявите вежди се сключиха заплашително над носа.

— Какво казахте? Май слухът ми също е пострадал от раняването.

— Вашият предан мистър Бекуит ме назначи по заповед на баща ви. Това значи, че работя за маркиз Торнууд, Тиодор Феърчайлд. Докато той не ми каже изрично, че вече не се нуждае от услугите ми като болногледачка, аз ще се стремя да върша работата си, и то така, че да задоволя него, не вас.

— О, това е щастливо обстоятелство за вас, нали? Единственото, което ще ме задоволи, е да видя незабавното ви заминаване.

Използвайки ножа и вилицата, Саманта си отряза парче шунка.

— Тогава се боя, че сте осъден на вечно недоволство.

— Това ми стана ясно от първия миг, в който чух гласа ви — отбеляза хапливо той.

Отказвайки да удостои с отговор тази грубо провокативна забележка, Саманта започна да яде с апетит. Гейбриъл опря лакти на масата и издаде дълбока въздишка.

— Кажете ми, ако обичате, мис Уикършъм, с кое от задълженията си искате да започнете? Желаете ли например да ме нахраните?

Саманта хвърли поглед към блестящите бели зъби, които тъкмо отхапваха ново парче шунка, и отговори предпазливо:

— Като виждам невъобразимото въодушевление, с което се отдавате на храненето, не бих посмяла да приближа пръстите си до устата ви.

Един от лакеите получи внезапен пристъп на кашлица и лицето му почервеня още повече. Брат му недоволно го смушка в ребрата.

Гейбриъл оглозга кокалчето и го хвърли на масата, доста далече от чинията.

— Това означава ли, че намирате маниерите ми за тромави и груби?

— Досега не знаех, че слепотата изключва използването на прибори и салфетка — отвърна спокойно Саманта. — Можехте спокойно да ядете и с краката.

Гейбриъл застина на мястото си. Силно опънатата кожа около белега пребледня и лицето му стана още по-страшно. В този момент Саманта беше искрено благодарна, че в ръката му нямаше нож. Той стисна с десницата си облегалката на стола и се обърна в посоката, от която идваше гласът й. Макар да знаеше, че не може да я види, Саманта с мъка потисна напора да се размърда неспокойно.

— Трябва да призная, че ми ставате все по-интересна, мис Уикършъм. Говорите като културен човек, но не мога да разбера откъде идва акцентът ви. В Челси ли сте израснали?

— В Челси — потвърди тя. Съмняваше се, че той често е имал случай да посещава скромния квартал в северната част на Лондон. Отпи голяма глътка чай и си изгори езика.

— Любопитен съм да разбера защо жена с вашите… таланти се съгласява да работи на такова място. Какво ви накара да се заемете с тази самопожертвователна професия? Може би християнската любов към ближния? Възхитителното желание да помагате на страдащите? Или съчувствието към инвалидите?

Докато разбъркваше яйцата си, Саманта обясни кратко:

— Показах на мистър Бекуит препоръчителните си писма. Сигурна съм, че няма да намерите за какво да възразите.

— В случай, че още не сте забелязали, аз нямам възможност да ги прочета — отвърна с жлъчна подигравка Гейбриъл. Затова е по-добре да ме посветите в съдържанието им.

Саманта остави лъжичката.

— Както вече уведомих мистър Бекуит, бях почти две години гувернантка у лорд и лейди Карстеърс.

— Познавам семейството.

Саманта се скова. Наистина ли ги познаваше?

— След като войната с Франция отново пламна, прочетох в „Таймс“ колко много наши войници и моряци страдат от липса на добри грижи и предложих услугите си на тукашната болница.

— Все още не разбирам защо сте предпочели да превързвате гноясалите рани на мъже, които крещят от болка, и да държите ръцете на умиращите, вместо да тъпчете каша в устите на хлапета от благороден произход.

Саманта се постара гласът й да прозвучи разумно.

— Тези мъже бяха пожертвали всичко за краля и родината. Как да остана настрана, без да принеса поне една малка жертва?

Гейбриъл изпухтя презрително.

— Единственото, което са пожертвали мъжете, е способността им да разсъждават разумно. Продали са се на кралския флот за парче син плат и малко злато на раменете.

Саманта събра вежди над носа, ужасена от цинизма му.

— Защо сте толкова жесток? Не си ли спомняте, че кралят похвали със силни думи храбростта им?

— Това не би трябвало да ви изненадва. Короната открай време обича да хвали мечтателите и безумците.

Саманта забрави, че той не можеше да я види, и скочи от стола си.

— Те не са безумци! Те са герои! Герои като вашия началник адмирал Нелсън!

— Нелсън е мъртъв — отговори студено той. — Не знам дали това го прави герой или глупак.

Логиката му беше неоспорима. Саманта се отпусна отново на стола си.

Гейбриъл стана, хвана се за ръба на масата и се запъти към нея. Когато силните му ръце намериха резбованата облегалка на стола й, Саманта стисна здраво зъби, за да не избяга. Втренчи поглед право пред себе си и застина неподвижна. Само накъсаното дишане издаваше вълнението и страха й. Той със сигурност я чуваше как диша.

Гейбриъл се наведе и горещият му дъх опари тила й.

— Сигурен съм, че сте искрено отдадена на професията си, мис Уикършъм. Но що се отнася до мен, ще имате само едно задължение, докато се вразумите и сама поискате да ви уволня. — Говореше тихо, но всяка от думите му беше по-натрапчива от вик. — Да стоите колкото може по-далеч от мен.

Той се изправи рязко и се запъти навън. Мина покрай лакея, който се втурна да му подаде ръка, и излезе. Всъщност не биваше да я изненадва, че той предпочиташе сам да намира пътя си през тъмната къща, вместо да приеме подадената ръка, но тя въпреки това се разтрепери, когато скоро след излизането му се чу трясък и звук от тежко падащо тяло.

Този предиобед Саманта нямаше друга работа, освен да обикаля затъмнените стаи на Феърчайлд Парк. Тишината беше почти толкова потискаща, колкото сумракът. Не се усещаше нищо от оживлението, което можеше да се очаква от обитавано имение в Бъкингамшайър. Не се виждаха прислужнички, които да размахват метличките за прах по стените, парапетите и первазите. Нямаше и зачервени перачки, които да мъкнат кошници със снежнобели ленени платна нагоре по стълбата. По коридорите не срещна нито един лакей с наръч дърва за горене, предназначени за някоя от многобройните стаи. Всяка камина, покрай която минаваше, беше студена и тъмна, жаравата се бе разпаднала на пепел. Изрязани от скъпо дърво херувими я гледаха тъжно от богато украсените облицовки на камините. Кръглите им бузи бяха оцапани със сажди.

Малкото слуги, които срещна, сякаш се мотаеха из къщата без особена задача. Щом я видеха, те се скриваха в сенките и снишаваха гласовете си до тайнствен шепот. Нито един от тях не бързаше да вземе метла, за да почисти парчетата порцелан и стъкло или потрошените мебели, разпръснати по пода.

Саманта извървя поредния дълъг, тъмен коридор и отвори с трясък позлатената двукрила врата в края му. Мраморни стъпала подеха надолу в огромна бална зала. През мрачните зимни месеци тя не си позволяваше да се отдава на спомени, но сега не устоя и за миг затвори очи. Представи си залата като море от пъстри цветове и светлина, от музика и весели разговори. Представи си как се плъзга по блестящия паркет в силни мъжки обятия, видя как мъжът й се усмихва, а тя вдига ръка и докосва златните еполети на рамото му.

Саманта разтърси глава и отвори очи. Каква глупачка беше! Затвори вратата на балната зала и продължи пътя си. Графът беше виновен за всичко. Ако й позволеше да изпълнява задълженията, за които я бяха наели, със сигурност щеше да обуздае фантазията си.

Тя прекоси просторен салон, като внимаваше за мебелировката не повече от Гейбриъл. Кракът й се удари в една преобърната масичка, тя нададе гневен вик и заподскача на един крак, разтривайки изтръпналите пръсти на другия през износената кожа на обувката си. Ако ударът беше малко по-силен, със сигурност щеше да си счупи пръстите.

Като видя тънките слънчеви лъчи, които се бореха с тежките кадифени завеси, Саманта спря и сложи ръце на хълбоците си. Гейбриъл може и да беше решил да се погребе в този мавзолей, но тя нямаше да го позволи.

Когато изведнъж забеляза с ъгълчето на окото си нещо бяло, тя се обърна рязко и откри млада прислужница, която тъкмо се промъкваше на пръсти към вратата.

— Ей! Ти там! — повика я Саманта. Момичето спря и се обърна с видимо нежелание.

— Да, мис?

— Ела тук, ако обичаш, и ми помогни да вдигна тези завеси. — Саманта напрегна всичките си сили и забута една отоманка към близкия прозорец.

Вместо да побърза да й помогне, момичето се заотдръпва назад, закърши бледите си ръце, обсипани с лунички, и загрижено поклати глава.

— Не смея, мис! Какво ще каже господарят?

— Ще ти каже да си гледаш работата — отвърна остро Саманта и се покачи на отоманката.

Тъй като нямаше търпение да чака колебаещото се момиче, тя протегна ръка, сграбчи тежкия плат и го дръпна с все сила. Ала вместо да се премести настрана, завесата се откачи и падна върху нея като задушаващ облак от кадифе и прах. Саманта се разкиха неудържимо.

През високите прозорци нахлу слънчева светлина, в която затанцуваха безброй прашинки.

— О, мис, не биваше да правите това! — изплака момичето и запримигва като плаха сърна, внезапно излязла от сумрачния храсталак на светло. — Веднага ще повикам мисис Филпот.

Саманта изтри ръце в полата си, скочи от отоманката и доволно огледа резултата от работата си.

— Да, точно така, повикай я. В момента нямам друга работа и с удоволствие ще си поговоря с добрата жена.

Момичето промърмори нещо неразбираемо и избяга от стаята.

Когато след няколко минути влезе в салона с развени поли, мисис Филпот бе поздравена от гледката на новата болногледачка на господаря, която балансираше опасно на крехък стол в стил Луи XV. Вцепенена от ужас, икономката проследи как Саманта свали поредната тежка завеса. Тя също падна като лавина на главата й и я погреба под облак смарагдовозелено кадифе и валма прах.

— Мис Уикършъм! — извика с треперещ глас мисис Филпот и вдигна ръка към очите си, за да ги предпази от ярката слънчева светлина, която нахлуваше необезпокоявано през френските прозорци. — Какво означава това?

Саманта слезе от стола и се освободи от тежката материя. Проследи стъписания поглед на икономката и метна завесата върху внушителната купчина вече свалени завеси в средата на стаята.

— Всъщност смятах само да ги вдигна, но като видях колко са прашни, реших, че трябва незабавно да се изнесат навън и да се изтупат хубаво.

Мисис Филпот се изпъчи и сложи ръка върху връзката ключове на колана си, сякаш беше дръжка на меч.

— Аз съм домакинята на Феърчайлд Парк. Вие сте болногледачка на господаря. Проветряването на завесите не е ваше задължение.

Саманта я погледна равнодушно и отвори най-близкия прозорец. В стаята повя мек бриз с аромат на люляк.

— Може би не, но аз съм длъжна да се грижа за пациента си. Той не може да види светлината на деня, но това не означава, че трябва да го държим далече от чистия въздух. Ако проветри хубаво дробовете си, това ще подобри състоянието… и настроението му.

Мисис Филпот я погледна несигурно. Очевидно се изкушаваше да се съгласи.

Окуражена от колебанието й, Саманта се заразхожда напред-назад, въодушевено обличайки плановете си в думи.

— Първо ще наредите на момичетата да изметат всички парчета стъкло и порцелан, а на лакеите — да изнесат потрошените мебели. После ще приберем на сигурно място всички чупливи неща и ще преместим мебелите до стените, за да може графът да се придвижва свободно.

— Но той прекарва почти цялото време в спалнята си…

— Нима го обвинявате за това? — осведоми се високомерно Саманта и примигна. — А вие как бихте се чувствали, ако при всяко напускане на спалнята рискувате да си ударите глезена или да си разбиете главата?

— Господарят лично нареди да спуснем всички завеси. Той настоя всичко да остане, както е било винаги… преди… преди… — Икономката преглътна, неспособна да завърши изречението. — Съжалявам, но аз не мога да работя против желанията му. Не мога да дам заповеди в този дух и на слугите.

— Значи няма да ми помогнете?

Мисис Филпот поклати глава и в сивите й очи светна искрено съжаление.

— Не мога.

— Е, добре. — Саманта кимна спокойно. — Уважавам лоялността ви спрямо вашия работодател. Убедена съм, че обичате работата си… и него.

С тези думи тя се врътна на токовете си, отиде до следващия прозорец и го отвори широко.

— Но какво правите? — извика мисис Филпот, когато поредната завеса се стовари върху главата на Саманта сред облак прах.

Младата жена отнесе завесата до огромната купчина в средата на стаята, после се върна до прозореца и вдъхна дълбоко свежия утринен въздух. Обърна се към мисис Филпот и изтупа праха от ръцете си.

— Върша си работата.

— Онази тук ли е още? — попита шепнешком една от слугините в кухнята и махна на червенобузия лакей, който бе застанал на прага.

— Боя се, че да — отговори също така тихо той, грабна една топла наденичка от таблата и я сложи в устата си. — Не я ли чуваш?

Макар че се беше стъмнило преди повече от час, от първия етаж на къщата все още долитаха тайнствени шумове. Глухо трополене, тракане и стържене, пъшкане, от време на време скърцане на мебел, влачена по паркета. Шумовете бяха започнали малко предиобед и нямаше изгледи да спрат скоро.

Слугите бяха прекарали деня като повечето дни след завръщането на Гейбриъл от войната — събрани около старата дъбова маса пред кухненския огън, те се отдаваха на спомени за доброто старо време. В хладната пролетна вечер мисис Филпот и Бекуит седяха един срещу друг и пиеха чай, без да си говорят и не смеейки да се погледнат в очите.

След едно особено силно изтропване, при което всички трепнаха, една от прислужничките промълви виновно:

— Не смятате ли, че би трябвало…

Укорният поглед на мисис Филпот я накара да замълчи и засрамено да сведе глава.

— Мисля, че трябва да си гледаме нашата работа — отсече икономката.

Един от младите лакеи излезе напред и смело зададе въпроса, който вълнуваше всички:

— Какво ще правим, ако господарят чуе нещо?

Бекуит свали очилата си, изтри ги със снежнобяла кърпичка и мрачно поклати глава.

— Отдавна мина времето, когато господарят се интересуваше какво става около него. Няма причини днес да е другояче.

Думите му хвърлиха сянка на потиснатост върху всички. Атмосферата се помрачи още повече. Някога се гордееха с великолепната къща, която им беше поверена, и правеха всичко, за да я поддържат в изряден вид. Но господарят вече не можеше да види как дървото блести под сръчните им ръце, как всички подове са чисто изметени и пред всяка камина са приготвени дърва — значи вече нямаше смисъл да се трудят. По-добре да се отдават на мрачните си мисли.

Почти никой не забеляза влизането на едно от новите слугинчета. Момичето отиде право при мисис Филпот, направи реверанс, после още един — очевидно не смееше да заговори.

— Не подскачай като тапа по водата, Елси — изсъска мисис Филпот. — Какво става? Ще кажеш ли най-после?

Мачкайки престилката си, момичето направи още един реверанс.

— Мисля, че е най-добре да дойдете и да видите със собствените си очи, мадам.

Мисис Филпот се надигна и хвърли подканващ поглед към Бекуит. Икономът също стана и я последва. Двамата излязоха от кухнята, потънали в мислите си, и не забелязаха, че останалите слуги ги последваха — един подир друг.

Мисис Филпот спря на най-горната площадка на стълбището и за малко не предизвика катастрофална верижна реакция.

— Шшт! Я чуйте! — изсъска предупредително тя. Всички затаиха дъх. Какво трябваше да чуят? Тишина. В къщата цареше тишина.

Когато мълчаливото шествие обходи стаите, под краката вече не скърцаше счупено стъкло или строшено дърво. През прозорците струеше лунна светлина и разкриваше чисто изметени подове и грижливо струпани в ъглите счупени мебели: в единия ъгъл бяха онези, които още можеха да се поправят, а в другия — останалите, които ставаха само за огъня. Макар че най-тежките мебели бяха останали по местата си, през повечето помещения можеше да се минава свободно. Чупливите предмети бяха подредени най-отзад във витрините или красяха первазите на камините. Всички килими, които можеха да спънат господаря, бяха навити и облегнати на стената.

Най-сетне намериха новата болногледачка на графа. Обляна от бледата светлина на луната, тя спеше изтощено на отоманката в библиотеката. Слугите образуваха кръг около нея и я загледаха с неприкрито любопитство.

Предишните болногледачки на господаря се задоволяваха, без да мърморят, с неясния социален статут, определен за гувернантките и домашните учители. Естествено, никой не ги смяташе за равни на господаря, но никоя от тях не се принизяваше дотам, че да общува със слугите. Хранеха се в покоите си и никога не цапаха крехките си бели ръце със слугински работи като метене на подове или проветряване на тежки завеси.

Ръцете на мис Уикършъм вече не бяха крехки и бели. Бледите овали на ноктите й бяха изпочупени, с черни ръбове. На дясната й длан, между палеца и показалеца, се бе образувал огромен мехур. Очилата висяха накриво на носа й, а тихото похъркване движеше влажния кичур, паднал на бузата й.

— Да я събудя ли? — попита шепнешком Елси.

— Съмнявам се, че ще успееш — отвърна тихо Бекуит. — Бедното дете е напълно изтощено. — Той махна на най-едрия лакей. — Защо не отнесеш мис Уикършъм в стаята й, Джордж? Едно от момичетата ще дойде да ти помогне да я сложите в леглото.

— Аз ще отида — обади се Елси, забравила плахостта си. Когато лакеят вдигна мис Уикършъм в силните си ръце, една от слугините внимателно оправи очилата на носа й.

След като лакеят излезе, мис Филпот се загледа с непроницаемо изражение в отоманката. След малко Бекуит се покашля и я докосна по рамото.

— Да изпратя ли слугите да си легнат?

Икономката бавно вдигна глава. В сивите й очи се четеше желязна решителност.

— Не, в никакъв случай. Чака ни много работа. Вече няма да им позволявам да се мотаят и да безделничат. Имат си задължения и трябва да ги изпълняват. — Тя щракна с пръсти и се обърна към двамата млади лакеи: — Питър и Филип, вдигнете онзи шезлонг и го преместете към стената.

Близнаците се ухилиха широко и побързаха да изпълнят заповедта.

— Внимавайте — произнесе предупредително мисис Филпот. — Ако издраскате розовото дърво, ще ви намаля заплатите.

Тя застана пред стреснатите слугини и плесна с ръце така енергично, че шумът отекна в библиотеката като пистолетен изстрел.

— Бетси, Джейн, донесете метли и парцали. И няколко кофи с гореща вода. Майка ми винаги казваше, че няма смисъл да се мете, ако после не избършеш с мокър парцал. Сега няма завеси и прозорците ще се измият лесно. — И тъй като слугинчетата стояха и я зяпаха неразбиращо, тя размаха ръце срещу тях. — Не стойте като втрещени и не отваряйте уста като изхвърлени на брега пъстърви. Вървете, вървете!

Мисис Филпот отвори широко един от френските прозорци и пое дълбоко аромата на люляк, който струеше в нощта.

— О, как ухае! — въздъхна блажено тя. — Утре сутринта къщата вече няма да мирише на отворен гроб.

Бекуит застана до нея.

— Ти да не си се побъркала, Лавиния? Какво ще кажем на господаря?

— О, ние нищо няма да му казваме. — Мисис Филпот кимна към вратата, през която бяха изнесли мис Уикършъм, и на устните й заигра хитра усмивка. — Тя ще се оправи с него.