Твой завинаги

12

Саманта се цупеше.

За съжаление не беше добра в цупенето. Даже като малко момиче рядко прибягваше до това средство, за да наложи волята си. Обикновено бяха необходими само една сладка усмивка или логическо обяснение, за да получи от мама и татко, каквото искаше. Но сега нямаше надежда да получи онова, което искаше. Никаква.

Тя остана цели три дни в спалнята си, като я напускаше само за да се нахрани със слугите в голямата трапезария в сутерена. Винаги носеше книга и когато някой понечеше да я заговори, забиваше нос в страниците. След няколко напразни опита да привлече вниманието й, човекът се отказваше и се отдалечаваше със загрижен поглед и тежки въздишки.

Тя съзнаваше, че се държи детински, но не можеше другояче. Като не изпълняваше задълженията си към Гейбриъл, даваше основание на Бекуит да изпрати писмо до маркиза и да я уволни. Но междувременно й беше станало все едно. Настроението й изобщо не се подобряваше от факта, че той я избягваше също така грижливо, както тя него. Очевидно мисълта да я срещне някъде случайно го плашеше, защото беше наредил да затварят вратите на салона винаги когато търсеше убежище там. Саманта минаваше покрай вратата с високо вдигната глава, решена да не забелязва странното трополене и възбудените викове, които нерядко се чуваха от вътрешността.

Бекуит и мисис Филпот сякаш не забелязваха мъката й. Два пъти ги откри в един ъгъл да стоят съвсем близо един до друг и да разговарят оживено. В момента, когато я видяха, двамата се разделиха със смутеното обяснение, че трябвало незабавно да се погрижат за много важни неща: Бекуит да полира супника, а мисис Филпот да провери дали Мег е колосала покривките за маса. Саманта логично предположи, че двамата се съветват как най-учтиво да й обяснят, че е време да си потърси друго място.

Не стига, че беше изгубила вътрешния си мир, ами и не можеше да спи. През третата нощ след караницата с Гейбриъл лежеше будна и се взираше намръщено в тавана, когато стомахът й изведнъж се разбунтува. Тъй като беше изхабила половината нощ да се мята без сън от едната на другата страна, тя реши да слезе в кухнята и да си потърси нещо за ядене.

Тъкмо когато минаваше покрай салона, до ушите й достигна музика. Стори й се странно, че вратите са затворени толкова късно след полунощ, и притисна ухо към позлатеното дърво.

Господи, какво ставаше тук? Шумът, който бе дочула, наистина беше музика. Или не точно. Някакъв мъж тананикаше, а звънък женски глас го придружаваше.

Преди да е разбрала думите на песента, мъжът започна да брои ритмично:

— Едно, две, три, четири… едно, две, три, четири… Последва трополене. След доста дълга, тайнствена пауза към вратата се запътиха нетърпеливи стъпки.

Саманта хукна като подгонена през фоайето и с мъка успя да се скрие зад огромната статуя на Аполон. Клекна зад нея и точно в този момент вратата на салона се отвори.

От тъмното помещение излезе Бекуит, задъхан, с разрошена коса, сякаш някоя жена го беше милвала по главата. Саманта зяпна смаяно. След него вървеше мисис Филпот, приглаждайки престилката си. Икономката се усмихна и прибра изплъзналата се от кока й къдрица.

— Лека нощ, мистър Бекуит.

— Спете добре, мисис Филпот — отвърна той и направи церемониален поклон.

Двамата се запътиха в различни посоки, а Саманта остана на мястото си с отворена уста. Нямаше да се изненада, ако от салона бяха излезли Елси и Филип, усмихнати, със зачервени лица, но никога не би заподозряла, че скованият иконом и строгата икономка си организират среднощни срещи в салона. Очевидно възрастните служители имаха повече късмет в любовта от нея. Тя въздъхна и тръгна обратно нагоре по стълбата. Апетитът й беше угаснал.

Следващият ден беше безкрайно изнервящ. Следобед Саманта реши, че е време да престане да се сърди. Наметна се с шала и излезе на дълга разходка в парка с надеждата, че силният априлски вятър и гонещите се по небето облаци ще прочистят главата й от мрачните мисли.

Когато се върна, видя на леглото си дълга кутия. Хвърли шала си на стола и се огледа подозрително. Сигурно Бекуит бе наредил да й донесат кутията, за да си събере нещата, преди да я изхвърлят от къщата.

Вдигна предпазливо капака и не повярва на очите си. Кутията ухаеше на санталово дърво, а сложената в нея рокля беше от нежен муселин с цвета на маслен крем. Неспособна да устои на изкушението, Саманта извади роклята от кутията, премери я и приглади гънките.

Отдавна не беше виждала нещо толкова хубаво. Късите буфан-ръкави бяха обточени със светложълта дантела, а под гърдите платът беше набран със сатенена панделка в същия цвят. Четириъгълното деколте беше достатъчно дълбоко, за да разкрие женските прелести, но напълно прилично. Материята беше толкова нежна, че изглеждаше почти прозрачна, затова под роклята можеше да се носи само най-фино бельо.

От раменете до очарователния шлейф, с който завършваше класически драпираната пола, роклята беше съвършена и й беше абсолютно по мярка, сякаш я бе ушила най-добрата модистка. „Мисля, че носите нещо в стила на скандалната френска мода.“ Докато споменът за дрезгавия баритон на Гейбриъл милваше сетивата й, тя откри картичката, изплъзнала се между гънките на роклята.

Без да остави роклята, Саманта се наведе и вдигна картичката. Скованият почерк беше на Бекуит.

Нищо повече.

Картичката се изплъзна от пръстите й. Остави роклята на леглото, изпълнена с мисълта колко ли смешно беше изглеждала върху практичната кафява рокля, която носеше в момента.

Нямаше друг избор, освен да върне подаръка на Гейбриъл и да отхвърли поканата му. Не можеше да се държи като бивша метреса и да се задоволи със скъп подарък. Погледът й се върна към кутията. Господи, там имаше още нещо! Във въодушевлението си от роклята не бе разгърнала хартията.

Бръкна вътре и усети под пръстите си…

„… стола от най-фин кашмир, мека като ангелски криле, която завършва точно над очарователните трапчинки на лактите ви.“

Саманта отдръпна ръката си като опарена. Откъде Гейбриъл можеше да знае за трапчинките, нали беше сляп? Сигурно всички жени имат такива трапчинки, отговори си строго тя. Вероятно той е целувал безброй дами, преди да отиде на война и да загуби зрението си.

Тя грабна капака, решена да затвори кутията на Пандора, преди да се появи още някое неустоимо изкушение.

„Стъпалата ви са обути в чифт розови копринени обувчици, абсолютно фриволни, ужасно неудобни, но много подходящи да танцувате с тях цяла нощ.“

— Не и обувки — пошепна Саманта, не смеейки да погледне в кутията. — Не може да е чак такъв дявол.

Накрая остави капака на леглото и предпазливо отмести столата. От устните й се изтръгна безпомощен стон. Копринените обувчици бяха като зачервени женски бузки, толкова крехки, сякаш бяха направени за фея, а не за жена от плът и кръв.

Саманта сведе поглед към ботушките от груба кожа, които носеше. Сториха й се по-грозни и по-прашни от всякога, след дългата разходка в парка. Тя захапа замислено долната си устна. Какво толкова, ако ги изпробва? Сигурно и без това няма да й станат. Тя въздъхна и се отпусна на килима, за да събуе ботушките си.

Саманта беше свикнала да бърза по стълбите и коридорите, обута в тежките си ботушки, и сега имаше чувството, че се носи във въздуха. Плоските копринени обувчици бяха съвсем леки и тя не ги усещаше. Добре, че бяха вързани с панделки на глезените, иначе щяха да се изплъзнат от краката й. Докато вървеше през фоайето, тя се поглеждаше крадешком във всички огледала, край които минаваше. Не би се изненадала, ако откриеше на раменете си чифт пеперудени крилца, полускрити от елегантната рокля.

С новата рокля се чувстваше не като разумна, строга болногледачка, а като млада девойка със сърце, изпълнено с надежда. В същото време съзнаваше, че тази надежда е много опасна. Докато вървеше към трапезарията, извади от чантичката си грозните очила и упорито ги сложи на носа си.

Макар че никъде не се виждаха слуги, тя не можеше да се отърси от чувството, че я наблюдават — сякаш от всички страни безшумно се отваряха и затваряха врати. Когато мина покрай салона, беше готова да се закълне, че е чула меланхолична въздишка, последвана от кискането на Елси. Обърна се рязко и видя, че вратите са открехнати. Тъмното помещение зад тях изглеждаше пусто.

Саманта застана пред трапезарията точно когато часовникът отброи осмия удар. Тежките махагонови врати бяха затворени и тя се поколеба. Кой знае какво я очакваше вътре. Преди три дни Гейбриъл сигурно се беше чувствал като просяк, докато чакаше тя да го повика.

Тя вирна решително брадичка, стисна зъби, приглади столата си и почука на вратата.

— Влез!

Саманта влезе в просторното помещение — и откри начело на масата, огрян от безброй свещи, приказния млад принц от портрета в галерията.