Твой завинаги

15 декември 1809 година

Скъпи мой лорд Шефилд,

Днес е третата годишнина от сватбата ни и се чувствам задължена да ви уведомя, че вие сте все така безсрамен, непоносим и арогантен, да, дори повече от преди, особено откакто непрекъснато разнасяте дъщеря ни на раменете си из къщата и парка. Въпреки моите възражения и въпреки предупрежденията на скъпата ви добросърдечна майка, моята най-вярна съюзница, вие настояхте да й дадем името Саманта и това доведе дотам, че щом някой я извика по име, пристигат малката и кучето. Известно време не можехме да бъдем сигурни кого от двамата ще заварим да дъвче блажено ботушите ви. Маниерите на момичето по време на ядене показват забележителна прилика с някогашните маниери на баща й. Тя отказва упорито да се храни с вилица и лъжица и пръска кашата си по стаята с въодушевление, което ужасява мистър и мисис Бекуит.

Пиша ви освен това, за да ви уведомя, че благодарение на вашите самопожертвователни (и твърде чести) знаци на внимание аз съм отново в благословено състояние. Надявам се този път да ви подаря син със зелени очи и златни къдрици. Той със сигурност ще командва прислугата с дръзкото високомерие, което може да се очаква от наследника на името Феърчайлд.

Твоята вечно предана Сесили

16 декември 1809 година

Моя любима лейди Шефилд,

Ако позволите, ще насоча ценното ви внимание върху обстоятелството, че нашето малко ангелче е наследило повечето си качества от скъпата си майка. Тя обича от време на време да се прави, че е някой друг (или нещо друго) — веднъж е приказна принцеса, друг път градинска жаба. Освен това има навика да изчезва точно когато имаме спешна нужда от нея. Едва вчера, докато отчаяно чаках новоизпеченият камериер Филип да ми върже шалчето за неделното отиване на църква, я намерих дълбоко заспала в гардеробната ми под огромна купчина шапки.

Значи сега искате да ми подарите син? Благодаря ви! Без съмнение той ще бъде същият възхитителен и неустоим досадник като майка си и сестра си.

Веднъж ме попитахте, скъпа моя, дали ще ви обичам и когато устните ви се набръчкат и очите ви избледнеят. Смея да ви уверя, че ще ви обичам дори когато ще имам съвсем малко силици (и няколко зъба), за да целувам набръчканите ви устни. Ще те обичам, сърце мое, дори когато отслабна и костите ми щръкнат, заплашвайки да пробият изтънялата ми кожа. Ще те обичам и когато зрението ми отново изчезне, но знай, че твоето сладко лице ще е последното, което ще видя на този свят. Защото съм и винаги ще бъда

Твоят любящ съпруг Гейбриъл