Твой завинаги

16

Гейбриъл седеше на прага към изкуствената руина и се вслушваше в ромоленето на потока, който обикаляше скалата. Руината беше замислена да изглежда като рушаща се кула на стар замък. Като момче беше прекарал много вълнуващи часове да се отбранява от нападащите варварски орди, въоръжен с дървен меч. Интересно защо варварите винаги приличаха на сестрите му.

Седеше неудобно на каменната пейка, опрял гръб на стената, изпружил дългите си крака. Мекият нощен вятър си играеше с косите му, изплъзнали се от кожената лента и почти скрили назъбения белег, който пресичаше бузата му. Беше белязан и от другите събития на деня: ботушите му бяха разкривени, ръкавът на ризата разкъсан от тръни. На дланта му се виждаше прясна кървава ивица, а коляното му беше подуто и болеше.

Ала най-дълбоката рана беше в сърцето му. Защото беше имал нещастието да чуе словесния сблъсък между майка си и Саманта.

След като часове наред беше бродил безцелно из гората, използвайки един здрав клон като бастун, той направи грешката да се върне в къщата. Истинската му цел беше да се промъкне незабелязан, затова опипваше стената в търсене на отворен прозорец. Ала веднага забрави намерението си, като чу гласа на майка си откъм салона.

„Че би било по-милостиво, ако синът ми бе загинал на борда на онзи проклет кораб. Милост за него, защото щеше да завърши живота си чисто и бързо, вместо да страда още дълги години. Нямаше да продължи да живее този жалък живот… като половин мъж!“

Гейбриъл се опря тежко на стената и се свлече на земята, клатейки глава. Думите на майка му не можеха да го засегнат. Те само потвърждаваха онова, което самият той отдавна предполагаше.

„И колко практично би било това за вас!“

Тъкмо когато щеше да се изправи и да продължи пътя си, чу гласа на Саманта, висок и ясен, и той го прикова на място. Наклони глава, изумен от гнева и страстта в думите й. Би дал всичко на света, за да може да види лицето на майка си в този момент. Никой досега не беше посмял да разговаря по този начин с Клариса Феърчайлд, маркиза Торнууд.

„Защото много добре знае за какво си мислите вие всички, когато го гледате. Синът ви може да е сляп, милейди, но не е глупак.“

Когато Саманта свърши страстната си тирада, той едва се удържа да не заръкопляска. Дощя му се да влезе в салона и да извика „Браво!“.

„Добре се справи, моето момиче“ — пошепна вместо това и със следващото поемане на дъх проумя, че това беше истината.

Това беше стрелата, която се заби право в сърцето му. Стрелата, която го прогони далече от къщата и го накара да потърси убежище в хладната усамотеност на руината.

Гейбриъл вдигна лице към небето, което не можеше да види, и се заслуша във веселото плискане на потока, което сякаш го подиграваше. Имаше чувството, че цял живот е обожавал красотата само за да се влюби в жена, която никога не е виждал.

Всъщност изобщо не ме е грижа как изглежда Саманта, проумя изведнъж той и едва не извика — толкова силно беше смайването му. Красотата й нямаше нищо общо с мека кожа, трапчинки на бузите или дълга, блестяща коса с цвета на топъл мед. Саманта може би беше безцветна и безлична, но за него беше неустоима. Красотата й сияеше отвътре, подхранвана от нейната интелигентност и страст, от упорития й стремеж да го направи по-добър човек.

Вече не беше склонен да се задоволява с малко. Даже горещо обичаната Сесили Марч се бе оказала само красива мечта, която избледня и се разпръсна на прах под ярката светлина на деня. Може би не я виждаше, но със сърцето си знаеше, че Саманта ще е винаги наблизо, когато протегне ръка към нея.

Гейбриъл се надигна и опипа наоколо за импровизирания си бастун. Най-простото беше да се прибере вкъщи и да изслуша заслужените упреци на болногледачката си. Без съмнение Саманта щеше да оцени подслушването му като връх на лошите маниери. Но може би щеше да поправи настроението й, като й признаеше, че я обича повече от живота си. Когато се изправи и се опря на тоягата, на устните му играеше усмивка. Искаше му се да види лицето на майка си, когато я уведоми за намерението си да се ожени за своята болногледачка.

На половината път до къщата Гейбриъл чу добре познат лай, който идваше някъде откъм гората.

— Какво, по дяволите… — успя да изсъска той малко преди едно дребно, но много здраво „нещо“ да скочи в краката му с такава сила, че едва не го преобърна.

Ала дори бурната и тромава привързаност на Сам не беше в състояние да развали настроението му.

— Някой ден ще ме умориш, глупако — скара му се той и се опря тежко на тоягата. После се опита да продължи към къщата, но кучето заскача около него и не му позволи да направи нито крачка. — Какво ти става, Сам? Защо си се развилнял така?

Вместо отговор кучето захапа края на тоягата и я задърпа като обезумяло, сякаш беше решено да я изтръгне от ръката на господаря си. Макар че Гейбриъл се възпротиви, Сам изобщо не се отказа. Заби здравите си зъби в дървото и изръмжа призоваващо.

Гейбриъл изруга сърдито и коленичи във влажната трева. Ала вместо да скочи в ръцете му, както очакваше, кучето впи зъби в разкъсания му ръкав и го задърпа отчаяно, като последователно скимтеше и ръмжеше.

— Какво ти става, за бога? — Гейбриъл се опита да вземе кучето на ръце, но Сам се отбраняваше като луд и продължаваше да го дърпа за ръкава.

Гейбриъл се намръщи подозрително. Малкото коли мразеше да излиза навън в тъмното. По това време обикновено се свиваше на кълбо на възглавницата му и доволно захъркваше. Защо изведнъж се бе озовало в градината в този късен час?

Невъзможно!

Тихият глас в главата му казваше истината. Сам беше излязъл навън през нощта само защото с него е имало някой. Някой, който е тръгнал да го търси… Някой като Саманта.

Гейбриъл доближи лице до кучето и помириса козината му. Както очакваше, усети аромат на лимонова трева. Ала свежата сладост бе заглушена от друга миризма, горчива и тъмна.

Пушек.

Гейбриъл скочи рязко и подуши въздуха. Всеки друг би приписал лекия полъх на пепел в нощния въздух на пушека от далечна камина. Ала леката миризма на пушек изпълни дробовете на Гейбриъл като черна мъгла от мрачно предчувствие.

Кучето скочи от ръцете му и отново заджафка възбудено. Затича се към гората, върна се при Гейбриъл и отново се втурна към гората, сякаш го подканваше да го следва.

Гейбриъл остана на мястото си, разкъсван между къщата и гората. Трябваше да повика помощ, това беше ясно. От друга страна обаче — Саманта се нуждаеше от него, а той беше загубил много време, докато разгадае знаците на кучето.

Най-сетне се обърна с надеждата да е в посоката на къщата и изкрещя, колкото сили имаше:

— Пожар! Пожар! — Беше готов да се закълне, че чу как се отвори прозорец и женски глас извика нещо, но нямаше време да спре, за да се увери. — Заведи ме при нея, Сам, хайде! — заповяда той и последва истеричния лай на кучето.

Сам очевидно усети, че е бил разбран, защото хукна към гората, продължавайки да лае. Гейбриъл го последва, размахвайки тоягата си като меч.

Без да обръща внимание на бодливите храсти и парещата болка от ударите на клоните по лицето му, той тичаше през гората като внезапно подивяло животно. Няколко пъти падна, спъваше се в гниещи стъбла и стърчащи от земята корени, но не спираше. След всяко падане се изправяше, хващаше по-здраво тоягата и продължаваше напред. Спираше само за да се вслуша в лая на Сам, който го водеше.

Когато изоставаше, кучето се връщаше при него, за да се увери, че няма да се изгубят. Миризмата на пушек се засилваше с всяка крачка.

След като едва излезе от един дяволски гъст храсталак, Гейбриъл се озова на нещо като сечище и спря. Наклони глава и се вслуша, ала не чу нищо, освен мирните шумове на нощната гора. Опитвайки се да се пребори с паниката в сърцето си, той се напрегна и най-сетне чу лая на Сам — доста далечен, но все пак ясен. Обърна се в тази посока и отново хукна напред. Трябваше да стигне до Саманта, преди кучето да се е върнало, за да го подкани да бърза.

Пушекът вече не беше само миризма, а буквално висеше във въздуха, гъст и задушлив. Докато Гейбриъл тичаше слепешком, тоягата му се удари в някакво препятствие и се счупи на две. Той я захвърли и изруга. Протегна ръка и улови жилав бръшлян. Отмахна го и опипа каменната стена под него. Тя беше толкова гореща, че трябваше веднага да отдръпне ръката си.

Веднага разбра, че се намираше пред стария обор, в самия край на имението Феърчайлд. Сградата беше изоставена още преди раждането му и дълги години никой не беше идвал тук.

— Саманта! — изкрещя той и отчаяно затърси отвор. Сам лаеше диво, почти истерично.

Гейбриъл последва кучето и намери отворена врата. Сам влезе в обора и Гейбриъл разбра, че нямаше друг изход, освен да го последва. Не можеше да си позволи да чака, докато дойде някой от къщата. Той беше единствената надежда за Саманта.

Пое дълбоко въздух и се втурна в горящия обор. Чу пращенето и съскането на пламъците, които лижеха старите греди над главата му. Димът изпълни дробовете му и го задави.

— Саманта! — изкрещя дрезгаво той и се помоли тя да е още в съзнание, за да го чуе.

Бе направил само няколко крачки, когато чу силен трясък. Не успя дори да вдигне ръка, за да се защити от падащата греда. Нещо го улучи право в слепоочието.

Гейбриъл се свлече на земята и потъна в мрак. Когато пред очите му просветна, се видя отново на борда на „Виктори“. Над главата му свиреха шрапнели, носеше се миризма на оръдейни залпове. По лицето му се стичаше кръв, влизаше в очите и устата му, а когато вдигна глава, видя как Нелсън бавно се свлече на дъските с учудено изражение, сякаш времето вървеше със скоростта на охлюв.

Гейбриъл стисна ръце в юмруци. Нелсън бе умрял, докато той командваше кораба, но Саманта нямаше да умре.

Събра цялата сила на волята си, изправи се, стъпи здраво на краката си и сложи ръка пред лицето си, за да се опази от искрите, които се сипеха от тавана. Лаят на Сам бе преминал в жално скимтене, което звучеше почти човешки.

Приведен, понякога пълзейки, Гейбриъл се придвижи в посоката на звука. Нещо изскърца под ботушите му, той протегна ръка и напипа счупените очила на Саманта. Тя беше само на сантиметри от тях. Той прегърна отпуснатото й тяло и изохка облекчено, когато усети дъха й върху лицето си.

— Браво, моето момиче, дръж се — пошепна той и целуна топлото й чело. — Дръж се за мен и всичко ще бъде наред.

Вдигна я на ръце като дете и я понесе в посоката, от която беше дошъл. Сам ги последва, като лаеше настойчиво. Едва успяха да излязат през вратата, когато оборът зад тях рухна сред снопове от искри. Към небето се издигнаха ослепителни пламъци. Гейбриъл бе понесен от вълната и падна на колене с товара си.

Все пак успя да се изправи и отнесе Саманта колкото можеше по-далеч от задушаващите облаци пушек и пепел. Най-сетне Саманта напълни дробовете си с чист въздух и се закашля мъчително — дрезгав, стържещ звук, идещ дълбоко от гърдите. Гейбриъл я положи внимателно върху купчина влажни листа, седна до нея и притегли главата й в скута си. Бузата й беше топла под ръката му, но за съжаление не можеше да види какъв цвят има кожата й. Държа я така, вслушвайки се в мъчителната й кашлица, докато тръпките преминаха и тя задиша по-спокойно.

Нещо студено и влажно се мушна под лакътя му. Гейбриъл протегна ръка и зарови пръсти в меката кучешка козина. Погали нежно малкото коли, опитвайки се да успокои силното му треперене.

— Ти си най-доброто куче на света, Сам — пошепна той, без да усеща, че зъбите му тракаха от студа и от преживения ужас. — Щом се приберем у дома, ще ти подаря всичките си ботуши. По дяволите, даже ще ти купя още един чифт, щом толкова ти харесват.

По някое време Саманта отвори очи и видя Гейбриъл, наведен над нея със загрижена физиономия. Лицето му, макар и омазано със сажди, беше по-красиво от всякога.

— Видях те — прошепна дрезгаво тя и протегна ръка, за да помилва бузата му. — Ти ме погледна някъде от небесата, облян от слънчева светлина. А после… всичко стана тъмно.

Той се опита да се усмихне, но не успя. Зарови лице в косата й и я притисна до гърдите си, сякаш никога вече нямаше да я пусне. Саманта въздъхна доволно и се сгуши в него. Прекрасно беше да се озове отново в обятията му.

— Добре ли си? — Той се наведе над нея и внимателно опипа ръцете и краката й. — Имаш ли нещо счупено? Или някакви изгаряния?

— Не мисля. — Тя поклати глава и движението предизвика режеща болка в тила й. — Само главата ме боли адски.

— И моята — призна той с разкаяна усмивка.

Саманта уплашено отвори очи и откри кървавата рязка в слепоочието му.

— Божичко! — пошепна тя и очите й се напълниха със сълзи. За малко да го загуби! — Тръгнах да те търся. Качих се в плевнята и прилепите ме стреснаха. Изпуснах лампата и… Вината е изцяло моя.

Очите му просветнаха в мрака.

— Вероятно не ми остава нищо друго, освен да удържа разходите за построяването на нов обор от заплатата ти. Сигурно ще минат няколко години, докато отработиш задълженията си.

— Как ме намери? — попита тя и с облекчение установи, че вече дишаше и говореше по-леко.

— Имах неоценим помощник.

Следвайки кимането му, Саманта вдигна глава и видя Сам, който се бе свил на кълбо в купчина сухи листа и често-често вдигаше глава, за да я подуши. Козината му беше цялата в сажди, на някои места дори опърлена.

— Веднъж ми каза, че той може да бъде моето спасение — напомни й Гейбриъл. — Оказа се права.

— Можеше да причини смъртта ти! — Саманта вдигна ръка и безсилно го удари в рамото. — Никой ли не ти е казвал, че слепи хора не се втурват току така в горящи сгради?

— Ти май се готвиш да ми се накараш за проявената глупост.

Тя поклати енергично глава, като смело преглътна режещата болка.

— Това не е глупост. Това е геройство. — Сълзите закапаха от очите й, когато вдигна ръка и прокара пръсти по белега му. — Моят герой.

Гейбриъл преглътна тежко и улови ръката й, за да поднесе върховете на пръстите към устните си.

— Не, любов моя, ти си истинската героиня. Ако имаше само един капитан като теб във флота си, Нелсън щеше да гони Наполеон чак до Париж.

— Не говори глупости! Бях победена от една изгнила стълба и от дузина прилепи.

— Всъщност говорех за много по-страшен противник. За майка ми.

Саманта примигна смаяно.

— Ти си чул какво й казах?

— Всяка великолепна думичка. Трябваше здраво да стисна зъби, за да не поискам бис.

Нещо в лицето му спря дъха й. Беше го виждала подигравателно и саркастично, гневно и развеселено, но никога така… така решително.

— Ужасно невъзпитано е да подслушваш под прозорците, нали знаеш — произнесе укорително тя. — Даже когато си сляп.

Гейбриъл поклати глава.

— Знаех си, че няма да избегна укорите ти. Казах ли ви вече колко ви се възхищавам, мис Уикършъм?

Саманта се изсмя нервно.

— Разбира се, че не. И не е нужно. Аз съм напълно доволна от уважението ви, милорд. Нямам никакво желание да ми се възхищавате.

Ръката му се зарови в косата й.

— А какво ще кажете за обожанието, мадам? Може би предпочитате да ви обожавам?

Сърцето й заби като лудо. Май беше прибързала. Може би наистина беше ранена смъртоносно.

— Със сигурност не! Само глупавите млади момичета, чиито празни глави са натъпкани с романтични безсмислици, копнеят за този вид внимание.

— А за какво копнееш ти, Саманта? — Преди да му се е скарала, че я нарече по малко име, топлата му ръка се плъзна по устата й. — Има ли нещо, което желаеш толкова силно, че чак те боли? — Палецът му спря в ъгълчето на устата й и тя закопня с цялата сила на сърцето си за целувката му.

— Теб — пошепна безпомощно тя и вдигна ръце, за да обгърне тила му.

Макар да имаше вкус на сажди и сълзи, това беше най-сладката целувка, която Саманта беше изживявала някога. Гейбриъл не й спести нищо. Прегърна я здраво и мушна език в устата й, за да разпали огън, много по-опустошителен от онзи, от който току-що бяха избягали. За да вкуси пламъците му, Саманта нямаше да се поколебае дори да изгори на пепел.

Гейбриъл нежно я положи върху постелята от листа и застана над нея като сянката от видението й. Тя кимна и затвори очи, готова да го последва в мрака.

Гейбриъл отдели устни от нейните и я зацелува по шията, вдъхна дълбоко аромата й, сякаш беше на скъп парфюм, а не на лимонова трева и пушек.

— Не мога да понеса мисълта, че едва не те загубих — призна дрезгаво той и притисна устни към пулсиращата вена на шията й.

Тя се хвана здраво за силните му рамене и се понесе по вълните на емоцията.

— Ами ако Бекуит беше назначил друга болногледачка? Той имаше намерение да убеди вдовицата Хоукинс да се върне и да продължи да се грижи за теб, знаеш ли?

Гейбриъл се разтрепери — колкото от смях, толкова и от ужас.

— Да не съм чул повече такива приказки — изсъска заплашително той и когато вдигна глава, в очите му светнаха дяволски искри. — Ей сега ще ти затворя устата.

Когато устата му отново падна върху нейната, Саманта отговори на целувката, пренебрегвайки повелите на разума. Той пожъна десетки сладки целувки от устните й, докато тя остана без дъх от копнеж, а той полудя от желание. Саманта усещаше с наслада ритмичните движения на хълбоците му върху своите — предизвикателен ритъм, много по-възбуждащ от ритъма на танца им в балната зала.

Вече не можеше да се прави, че не усеща вълните на насладата, които се разпространяваха в долната част на тялото й. Когато той се потърка в хълмчето между краката й, тя простена тихо до устните му. Движенията му бяха шокиращи, но тя се наслади на възможността най-сетне да усети отблизо онази част от тялото му, която опъваше панталона и й показваше намеренията му.

Без да съзнава какво прави, тя разтвори крака. Гейбриъл намери път между дебелите вълнени поли и ленени фусти, за да помилва интимните й части.

Дръзките милувки предизвикаха нови сладостни стонове. Саманта не можеше да повярва, че е станала толкова безсрамна, но копнееше да усеща пръстите му върху голата си кожа отново и отново. Когато той оттегли ръката си, тя беше готова да закрещи от разочарование. Ала пръстите му се плъзнаха по вълнените й чорапи и по нагоре по копринената кожа на бедрата.

Саманта не беше в състояние да се възпротиви на нежната му настойчивост. Когато усети пръстите му в кичурчетата между краката си, тя скри лице в рамото му, внезапно обзета от непоносима плахост.

Докосването му вече не беше смело, а безкрайно нежно. Пръстите му се плъзгаха по подутата й плът и оставяха парещи следи, които постепенно гонеха съмненията й.

Гейбриъл простена задавено.

— Знаех си, че щом веднъж проникна под добродетелните ти поли, ще ти докажа, че не си от лед. Разтопи се за мен, ангеле мой — заповяда нежно той и започна да милва с устни и език ухото и шията й, докато пръстите му се плъзгаха във влажния отвор между краката й.

Саманта простена и тялото й се разтърси от силни тръпки. Беше се превърнала в пленница на милващите му пръсти, в безсрамно същество, напълно излязло от контрол. Отдавна знаеше, че му се носи славата на изкусен любовник, но не очакваше, че той ще познава тялото й по-добре, отколкото се познаваше самата тя, че е в състояние да се съсредоточи изцяло върху стремежа си да я дарява с наслада, без да мисли за себе си.

Цената на самообладанието му личеше само от тежкото дишане и натиска на твърдия му член върху бедрата й.

Гейбриъл продължи да я милва, вече с два пръста, разтвори я внимателно, без да престава да дразни с палец мястото, където сякаш се бяха събрали всичките й усещания.

Умелите му пръсти й доставяха такова удоволствие, че тя стенеше, извиваше се и се плашеше, че ще загуби съзнание от напора на желанието, за чието съществуване дори не беше подозирала. Заля я вълна от тъмна наслада и когато се пречупи, тялото й полетя към висините на екстаза. Гейбриъл впи устни в нейните, за да задуши вика й в целувката си.

Той отдели устни от нейните едва когато тръпките в тялото й отслабнаха.

— Много съжалявам — пошепна тя, когато най-сетне можеше отново да говори.

— За какво? — попита нежно той и приглади влажните къдрици, нападали по челото й.

— Не исках да бъда такава егоистка.

Той избухна в тих смях.

— Не ставай глупава. Аз го преживях не по-малко силно от теб.

— Наистина ли?

Той кимна тържествено.

Окуражена от признанието му, Саманта протегна ръка и помилва твърдия му член под меката сърнешка кожа на панталона.

— И аз искам да ти доставя удоволствие.

Гейбриъл издиша шумно и произнесе следващите думи през здраво стиснати зъби.

— Със сигурност ще ми доставиш огромно удоволствие, но се боя, че се налага да почакам.

— Защо?

Той я целуна нежно по начупените устни.

— Защото ей сега ще си имаме компания.

Все още замаяна от преживяната наслада, Саманта седна в тревата и съвсем ясно чу, че към тях се движеше нещо голямо.

Гейбриъл бързо оправи полите й — само миг, преди от храсталака да изскочи Бекуит, следван по петите от Питър и Филип.

— Слава на небето, вие сте добре, милорд! — извика икономът, размахвайки фенера си. — Като видях, че старият обор е рухнал, се уплаших от най-лошото.

— По дяволите, Бекуит! — Гейбриъл вдигна ръка, за да закрие очите си, и извърна лице. — Веднага махнете тази дяволска лампа, защото ме заслепявате!

Възцари се смаяно мълчание. Всички присъстващи, включително Гейбриъл, моментално осъзнаха какво означаваха тези думи.