Твой завинаги

19

— Бекуит!

Когато добре познатият рев отекна по коридорите на Феърчайлд Парк, всички членове на персонала затрепериха от страх. Ужасените им погледи се отправиха към тавана, откъдето се чу силен трясък, последван от редица проклятия, толкова гневни, че позлатените ламперии загубиха част от позлатата си.

Скоро след това по стълбата загърмяха стъпки. Изпокрилите се слуги чуха пронизителен лай, последван от ново проклятие.

— По дяволите, ако не се мотаеш постоянно пред краката ми, няма да настъпвам проклетата ти опашка!

Кучешки лапки затропаха по плочките. Сам имаше достатъчно ум в главичката си, за да се спаси с бягство.

Бекуит размени загрижен поглед с мисис Филпот и извика:

— Заповядайте в трапезарията, милорд!

Гейбриъл влезе с грозно смръщено чело, облечен само с халат. Обърна се на всички страни и размаха бастуна си като оръжие.

— Виждал ли е някой Саманта? Когато се събудих, беше изчезнала!

Някой изохка шокирано. Гейбриъл се обърна рязко към звука. Твърде късно бе осъзнал, че не е сам с иконома си. Изду ноздри и проговори бавно:

— Всичко, което усещам, е пържена шунка и прясно сварено кафе. Кой още е тук?

— Ами… не много — заекна Бекуит. — Само мисис Филпот. Елси. Майка ви и баща ви. И… — той се покашля смутено. — И сестрите ви.

— Какво? А къде е пазачът на дивеча Уили? Какво става тук? Нима не е могъл да се откъсне за малко от лова, за да прави компания на приятелите си на закуска? — Гейбриъл разтърси глава. — О, няма значение. Единственият човек, който ме интересува, е Саманта. Виждал ли я е някой?

Бекуит смръщи чело.

— Сега, като я споменавате, мисля, че не. Което ме учудва, защото е вече почти десет часът, а мис Уикършъм обикновено става рано. Тя е много усърдна болногледачка.

Маркизът огледа сина си от несресаната коса до босите крака и се ухили с разбиране.

— И на мен така ми се струва.

Евгения, Валери и Хонория се закискаха тихо.

— Момичета! — укори ги остро майката и ги удостои с унищожителен поглед. — Вече се нахранихте и сте свободни. Оставете ни сами.

Когато момичетата се запътиха към вратата с нещастни лица, Гейбриъл заяви:

— Не е нужно да ги гониш. Вече не са деца. Крайно време е да престанеш да ги затваряш в учебната стая, когато се разиграва семейна драма.

— Видяхте ли? — пошепна Хонория и смушка Валери с лакти, когато трите отново се настаниха на столовете си. — Нали ви казах, че Гейбриъл е най-добрият голям брат на света.

— Ще видя дали мога да намеря мис Уикършъм, милорд — обади се мисис Филпот. — Може би някой от прислужниците я е видял тази сутрин.

— Благодаря ви — кимна Гейбриъл.

След като икономката излезе, маркизът се облегна удобно на стола си и скръсти ръце над закръгленото си коремче с меланхолична въздишка.

— Много добре си спомням какво се случи, като бях няколко години по-млад от нашия Гейбриъл. Имаше едно чудесно девойче, чистеше стаите…

— Тиодор! — изсъска предупредително съпругата му. Той протегна ръка и помилва бузата й.

— Това беше много преди да те срещна, любов моя. След като се запознах с теб, не удостоявах другите момичета дори с поглед. Исках само да кажа, че подобни неща се случват и с най-примерните мъже. Не е позорно да се забавляваш с персонала.

Гейбриъл се обърна като ужилен.

— Аз не се забавлявам със Саманта! Аз я обичам и съм твърдо решен да я направя своя жена.

Бащата и майката посрещнаха това разкритие с ужасени стонове.

— Трябва ли да донеса ароматните соли? — осведоми се загрижено Евгения. — Мама изглежда така, сякаш всеки момент ще припадне.

— Искаш да се ожениш за буржоазка? — Гласът на Валери трепереше от ужас. — Да се обвържеш в свещен брак с жена от друго съсловие?

— Мога да те уверя, че у мис Уикършъм няма нищо буржоазно и нищо неприлично — отговори спокойно Гейбриъл.

— Господи, това е най-романтичната история, когато някога съм чувала! — извика въодушевено Хонория и кафявите й очи засвяткаха. — Представям си как пристигаш на бял кон, за да я спасиш от живот на изискана бедност…

Гейбриъл изпухтя пренебрежително.

— Ако някой тук е бил спасен от някого, това бях аз — от нея.

— Виж, синко — започна вразумително маркизът. — Не е нужно да вземаш прибързани или необмислени решения. Едва вчера ти бе казано, че отново ще можеш да виждаш. Разбираемо е, че чувствата ти са излезли от равновесие. Че без да мислиш, си се хвърлил в обятията на това… на това…

— Да? — подкани го заплашително Гейбриъл.

— На това очарователно момиче — побърза да уточни маркизът.

— Но това още не означава, че трябва веднага да встъпиш в един безперспективен брак. Помисли само: когато си възвърнеш зрението и отидеш в Лондон, можеш да я настаниш в някое хубаво малко жилище близо до градската си къща и да я направиш своя официална метреса, щом толкова я искаш.

Лицето на Гейбриъл помрачня, но преди да отговори на баща си, в салона се върна мисис Филпот.

— Съжалявам, милорд, но не открих нито следа от младата дама. Обаче намерих в стаята й това. — Гласът й се понижи до шепот и всички протегнаха шии да чуят по-добре. — На възглавницата…

— Прочетете го — заповяда Гейбриъл и се отпусна на най-близкия стол.

Икономката поклати нерешително глава и подаде писмото на Бекуит.

Икономът разгъна белия лист с видимо колебание и леко треперещи ръце.

— Скъпи лорд Шефилд — зачете високо той. — Винаги съм ви казвала, че един ден вече няма да имате нужда от мен. Макар да сте човек на честта, не очаквам да спазите обещанията, които ми дадохте в нощта на… — Бекуит млъкна и хвърли измъчен поглед към господаря си.

— Продължавайте — подкани го Гейбриъл. Очите му бяха тъмни и празни.

— … не очаквам да спазите обещанията, които ми дадохте в нощта на луда страст. Пламъците й лумват буйно и заслепяват дори хората, които би трябвало да виждат истината. Много скоро зрението ви ще се възстанови и ще се върнете към обичайния си живот. Живот, в който аз не мога да участвам. Моля ви да не ме съдите твърде строго. Може би ще запазите мил спомен за мен в някое ъгълче на сърцето си. Желая ви цялото щастие на света. Саманта.

Когато Бекуит сгъна писмото, мисис Филпот отиде при него и с треперещи пръсти сложи ръка върху неговата. По бузите на Хонория се стичаха сълзи и дори Евгения скри лице в дантелената си кърпичка.

— Ти си прав — изрече тихо маркизата и остави чашата си на масата. — Тя е необикновено младо момиче.

Бащата въздъхна с видимо облекчение.

— Съжалявам, момчето ми, но сигурно ще разбереш, че това е най-доброто и за двама ви.

Гейбриъл се надигна безмълвно и се запъти към вратата, като си помагаше с бастуна.

— Къде отиваш? — попита изненадано маркизът.

Когато Гейбриъл се обърна към семейството си, лицето му издаваше дива решителност.

— Смятам да я намеря. Отивам да я търся.

Бащата и майката си размениха загрижен поглед.

— Ами ако тя не иска да я намериш? — попита тихо маркизът.

Саманта остави пътната си чанта на леглото. Раменете й висяха безсилно. След като беше мъкнала чантата от една пощенска карета към следващата и беше прекарала няколко безсънни нощи в път, тя имаше чувството, че багажът й се състои от камъни, а не от малко бельо за смяна, от пакетче писма и от томче с поезия. Ако не бяха писмата, сигурно щеше да се изкуши да хвърли чантата в най-близката купчина боклук. Пътят до селото тази сутрин й се стори безкраен. Веселото цвърчене на птиците, които мътеха в живия плет от двете страни на входната алея към къщата, сякаш я подиграваше.

Все още носеше безличната кафява рокля, която бе облякла преди три дни, за да напусне Феърчайлд Парк на разсъмване. Полите й бяха ужасно прашни, а корсажът беше украсен с петно от засъхнало мляко: детето на една от пътничките в каретата я напръска. Спомни си ужасния път от Хорнси до Саут Мимс и изохка.

Искаше й се да изпитва някакви чувства, но не беше в състояние. Беше я обзело благословено вцепенение. Понякога се питаше дали един ден чувствата й ще се върнат, но трябваше да признае, че вцепенението беше за предпочитане пред хапещата душевна болка, когато трябваше да остави Гейбриъл спящ в леглото й.

Тя се огледа и се отпусна на столчето пред тоалетката. Беше напуснала тази стая като момиче, а сега от огледалото я гледаше жена. Никой нямаше да заподозре по сериозното й лице, че очите й можеха да сияят от щастие или че когато се усмихваше, на бузите й се образуваха две омагьосващи трапчинки.

Макар че ръцете я боляха от изтощение, тя се опита да развали кока на тила и да разпусне косите си. Тежката грива напада по раменете й и тя огледа отражението си в огледалото с уморени очи — очи с цвета на морето под ясно лятно небе.

По стълбата прозвучаха стъпки — стъпките на майка й, толкова енергични и добре познати, че тя с болка си припомни времето, когато майка й можеше да излекува всяка болка на малката си дъщеря, все едно физическа или душевна, само с нежна прегръдка и с чаша топъл чай.

— Хората смятат — говореше си високо майката, докато изкачваше стълбите, — че когато една майка позволява на дъщеря си да придружи богатата си приятелка на дълго пътуване по континента, тя може да очаква поне малко благодарност. Благодарност, която се изразява в редовно писане на писма — за да знае майката, че момичето й е още живо и не е попаднало в някой ужасен затвор някъде във Франция. И още майката очаква, че при завръщането си дъщерята няма да се промъкне в дома си като някой крадец, а ще влезе да поздрави родителите си, както е редно. Велики боже, изобщо нямаше да узная, че си отново вкъщи, ако сестра ти не беше…

Саманта се обърна, без да става от столчето. Майка й спря на прага и вдигна ръка към сърцето си. Чертите на доброто й лице се разкривиха от ужас.

— Божичко, Сесили! Какво си направила с прекрасните си коси?