Твой завинаги

11

— Какво е? — попита Гейбриъл, обзет от неприятно предчувствие.

— О, нищо — отвърна бързо Саманта. — Питър пак прави глупости.

— Не е Питър, а Филип — поправи я Гейбриъл.

— Как винаги ги разпознавате? — попита тя, искрено учудена. Самата тя много рядко различаваше близнаците.

— Питър използва само капки розова вода за тоалета си, докато Филип буквално се облива с нея с надеждата Елси да му обърне внимание. Не е нужно да имам очи, за да знам, че в момента лицето му е червено като майска роза. Какво носиш, момче? — попита направо той, обърнат към младия лакей.

— Нищо важно, милорд — увери го Саманта. — Просто един огромен… морков. Защо не го занесеш в кухнята на Етиен, за да го използва за обяда, Филип?

Объркването на прислужника личеше ясно по гласа му.

— Прилича ми по-скоро на стар ботуш. Питам се само кой го е изгризал и го е захвърлил в градината…

Като си припомни колко елегантна и гъвкава беше коринтската кожа на ботушите му, Гейбриъл не можа да потисне стона си. Когато най-сетне овладя гласа си, той изрече тихо и заплашително:

— Ще ви улесня максимално, мис Уикършъм. Или ще си отиде кучето — той се наведе към нея и вдъхна дълбоко ментовия й аромат, — или вие.

Саманта се намръщи неодобрително.

— Е, добре, щом непременно държите да го махнете. Филип, моля те, би ли изнесъл Сам навън?

— Разбира се, мис. А какво да правя с това?

— Ще го върнем на законния му собственик.

Преди Гейбриъл да е осъзнал какво означаваха думите й, калният ботуш го улучи в гърдите.

— Благодаря — изрече сковано той и го отдалечи от чистата си риза. После, размахвайки бастуна, се обърна и закрачи обратно към стълбата. Ала достойното му оттегляне бе осуетено, когато стигна до първото стъпало една крачка по-напред, отколкото смяташе. Стана му зле, когато усети, че десният му чорап се намокри също като левия.

Усещайки развеселения поглед на мис Уикършъм в гърба си, той изкачи стъпалата, стараейки се да не издава твърде отчетливи шумове с мокрите си чорапи.

Гейбриъл нахлупи възглавницата на главата си, но гъшият пух не беше в състояние да заглуши жалния вой, който проникваше необезпокоявано през прозореца на спалнята му. Воят беше започнал точно в мига, когато положи глава на възглавницата и очевидно нямаше да престане до разсъмване. Кучето виеше така, сякаш сърцето му беше разбито.

Гейбриъл се обърна по гръб и метна възглавницата по посока на прозореца. В останалата част на къщата цареше неодобрителна тишина. Мис Уикършъм сигурно лежеше спокойно под завивките си и спеше съня на праведниците. Представяше си я с всички подробности: копринената коса разпростряна като ветрило по възглавницата, нежните като цветчета устни се отваряха с всяко дихание. Но дори в неговата фантазия крехките й черти бяха засенчени от тъмни следи.

Сигурно е измила аромата на лимон от кожата си, преди да си легне, продължи мрачните си размишления Гейбриъл, и сега излъчва само собствената си сладка миризма. Тя беше по-наситена и по-замайваща от всеки парфюм, обещаваше градина от земни удоволствия, на които никой мъж не би могъл да устои.

Гейбриъл въздъхна тежко. Тялото му се гърчеше от възбуда и копнеж. Ако кучето не млъкнеше скоро, щеше да зареве и той.

Отметна завивката, стана и отиде до прозореца. Докато търсеше резето, в палеца му се заби тресчица.

— Шшт! Млъкни! — изсъска той в празнотата под прозореца си, след като успя да го отвори. — За бога, млъкни най-после!

Воят на кучето изведнъж прекъсна. Чу се скимтене, изпълнено с надежда, след това настъпи тишина.

Гейбриъл въздъхна облекчено и се върна в леглото.

Воят започна отново, този път още по-жален отпреди.

Гейбриъл скочи, затвори прозореца, върна се до леглото си и затърси опипом халата си, обикновено окачен на таблата. Излезе от спалнята си, без да се сети за бастуна.

— Пада им се, ако се строполя по стълбата и си счупя врата — мърмореше си злобно той, докато предпазливо слизаше стъпало по стъпало. — Кучето със сигурност няма да лае на гроба ми, най-много да направи нещо друго. Ще ида да кажа на лесничея просто да го застреля.

След като се спъна в една отоманка и си удари глезена в извития крак на един скрин, той най-сетне успя да вдигне резето на една от вратите, които извеждаха на терасата.

Когато отвори, хладният нощен въздух помилва нежно сгорещената му кожа и той се поколеба. Не смееше да изложи обезобразеното си лице на безмилостната лунна светлина.

Ала жалният вой не преставаше. Трябваше да намери кучето. А и откъде можеше да знае, че тази нощ имаше луна?

Прекоси бавно терасата. Много от каменните плочи бяха разхлабени и в стъпалата му се впиваха ситни камъчета. Слезе в градината и тръгна по влажната трева, следвайки кучешкия вой. Почти го достигна, когато Сам внезапно престана да вие. Нощта стана толкова тиха, че той чу далечното квакане на жаба и собственото си дишане.

Гейбриъл се отпусна на колене и опипа земята пред себе си.

— Ти, проклето псе, къде си се скрило? Когато не искам да те виждам, непрекъснато подскачаш около мен, а сега…

Някакъв храст наблизо изшумоля, между клоните изскочи кълбо козина и се хвърли в ръцете му като изстреляно от оръдие. Скимтейки възбудено, кученцето се изправи на задните си крака и прещастливо облиза лицето му.

— Няма нищо, няма нищо — промърмори той и вдигна треперещото телце на ръце. — Нямаме причини да ставаме сантиментални, нали? Всичко, което искам, е да се наспя като хората.

Без да пуска кучето, Гейбриъл се изправи и се запъти обратно към къщата и към своята спалня. Едно трябваше да признае: с малкото топло телце в ръцете му нощта не беше толкова тъмна, а пътят беше много по-кратък.

На следващия ден дори Саманта не посмя да каже нищо, когато Гейбриъл слезе за закуска със Сам по петите. Макар да продължи да се оплаква, че кучето постоянно му се пречка в краката, тя видя, че когато се чувстваше ненаблюдаван, работодателят й си играе с кучето, чеше го зад ушите или му избира особено вкусни късчета от яденето си.

В края на седмицата Гейбриъл се справяше успешно с лабиринта от мебели, без да се удря в краката на масите и без да блъска мраморните статуйки и порцелановите овчарки. Много доволна от напредъка му, Саманта реши, че е дошло времето за следващия урок.

Вечерта Гейбриъл се разхождаше нервно пред заключените врати на трапезарията. Стомахът му къркореше и той се чувстваше като тигър в клетка. Беше слязъл долу в обичайния час, ала заекващият Бекуит го уведоми, че вечерята ще се забави, затова трябвало да чака пред вратата, докато го повикат.

Гейбриъл стисна бастуна си и сложи ухо до вратата. От време на време от трапезарията се чуваше шумолене и тракане на съдове, които събуждаха любопитството му. Неприятното предчувствие и гладът му се засилиха, когато долови тихия, но енергичен глас на болногледачката си.

Гейбриъл се опита да разбере какво казваше тя и изобщо не усети, че Бекуит се е приближил до вратата. Когато двете крила се отвориха тържествено, той полетя устремно напред и едва не падна на носа си.

— Добър вечер, милорд — поздрави Саманта някъде вляво от него и той долови съвсем ясно нежната ирония в гласа й. — Надявам се, че ще ми простите това малко закъснение. Търпението ви е във висша степен похвално.

Гейбриъл смръщи чело, опря се на бастуна и се опита да запази достойнството си.

— Вече се питах дали пък не сте замислили среднощна вечеря. Или може би ранна закуска. — Той наклони глава, но не чу добре познатото скимтене, което придружаваше всяко хранене. — Какво направихте със Сам? Много ли е, ако изразя надеждата да го видя на масата на сребърна табла с ябълка в муцуната?

— Тази вечер Сам ще се храни с прислугата. Не се притеснявайте за него. Питър и Филип обещаха да му приготвят достатъчно за ядене. Надявам се, няма да ми се разсърдите, че го прогоних от салона, но мисля, че е крайно време отново да се подчиним на принудите на обществото. — Усмивка стопли гласа й. — Помолих да застелят масата с покривка от снежнобял лен. Сложили сме три сребърни свещника, във всеки от тях горят по четири бели восъчни свещи, които разпръскват светлина върху най-финия порцелан, най-хубавите чаши и най-тежките сребърни прибори на мисис Филпот.

Без да напряга особено фантазията си, Гейбриъл видя пред себе си картината, нарисувана от Саманта. Имаше само един проблем: даже с бастуна в ръка той се страхуваше да направи дори една крачка към масата — защото можеше да се спъне в нещо чупливо или да се подпали.

Усетила колебанието му, Саманта го улови внимателно за лакътя.

— Ако позволите, ще ви отведа до стола ви. Позволих си да ви сложа начело на масата, където ви е мястото.

— Това значи ли, че вие ще вечеряте със слугите, където ви е мястото? — попита сърдито той, докато тя го водеше около масата. Саманта погали ръката му.

— Не ставайте глупав. И насън не би ми хрумнало да ви лиша от компанията си.

Следвайки мекия натиск на ръката й, той се настани на стола си. Като чу, че тя зае място вдясно от него, с неудобство скръсти ръце в скута си. Беше забравил какво трябва да прави с тях, когато не се храни. Изведнъж реши, че пръстите му са твърде дълги и несръчни и не пасват на китките.

За негово облекчение влезе прислужникът с първото ястие.

— Печени пуешки гърди с диви гъби — поясни Саманта, докато лакеят слагаше порцията в чинията му.

Сладкият аромат замая сетивата на Гейбриъл, устата му се напълни със слюнка. Когато прислужникът излезе, той протегна ръка към чинията. Саманта се покашля предупредително.

Стреснат, Гейбриъл оттегли ръката си.

— Вилицата е отляво на чинията, милорд. Ножът е вдясно.

Гейбриъл въздъхна и опипа покривката, докато намери приборите. Вилицата легна чужда и тежка в ръката му. При първото набождане изобщо не улучи месото. Среброто се удари със звън в тънкия порцелан и той се разтрепери. След още три опита набоде една гъба, но трябваше да я гони по цялата чиния. Най-после да сложи нещо в уста!

Докато се наслаждаваше на пикантния й вкус, той се осведоми официално:

— Как сте облечена, мис Уикършъм?

— Какво казахте? — пошепна тя. Не беше очаквала такъв въпрос.

— Описахте подробно трапезарията, но забравихте себе си. Откъде мога да знам, че не седите до мен по долна риза и чорапи? — Гейбриъл набоде на вилицата си още една гъба и сведе глава, за да скрие усмивката си след това абсурдно обвинение.

— Мисля, че моята външност няма никакво значение за предстоящата вечеря — отговори ледено Саманта. — Може би трябваше да започнем с повторение на основните правила за учтив разговор.

Гейбриъл неволно си представи как дръпва покривката, слага я на масата и…

Преглътна бързо гъбата и принудително изведе мислите си от тази опасна територия.

— Направете го заради мен, моля ви. Как да разговарям с дама, като не мога да си я представя?

— Е, добре — смекчи се тя. — Тази вечер случайно съм облякла вечерна рокля от черен бомбасин. Яката е доста висока, в стила на кралица Елизабет, а на раменете ми има вълнен шал, за да ме пази от течението.

Гейбриъл потръпна.

— Звучи ми като нещо, което се носи на погребение. Най-вече на собственото. Отдавна ли имате предпочитание към тъмните цветове?

— Не, отскоро — отговори тихо Саманта.

— Какво ще ми кажете за косата си?

— Щом непременно искате да знаете — обясни нетърпеливо тя, — ще ви я опиша. Вдигнала съм я на кок и съм го стегнала в черна мрежичка. Фризурата ми е много практична.

Гейбриъл се опита да си я представи и поклати глава.

— Съжалявам. Така не става.

— Какво казахте?

— Непоносимо е да си ви представя във вдовишки дрехи. Това ми разваля апетита. Добре, че не ми описахте обувките си. Сигурен съм, че те са пореден пример за разумна покупка.

Чу се тихо шумолене, сякаш Саманта бе повдигнала покривката, за да погледне обувките си. Но това беше единствената й реакция.

Гейбриъл поглади избръснатата си брадичка и се облегна назад в стола си.

— Мисля, че носите нещо в стила на скандалната френска мода — от кремав муселин, с висока талия и дълбоко деколте, което подчертава разкоша на женските форми. — Присви очи и продължи по-тихо: — Не носите шал, а стола от най-фин кашмир, мек като ангелски крила. Столата свършва точно над изкусителните трапчинки на лактите ви. Полата е достатъчно къса, за да показва при всяка крачка розовите ви чорапи.

Очакваше тя да прекъсне шокиращото описание с възмутени викове, но Саманта бе хипнотизирана от тихия, леко дрезгав глас и не смееше да отвори уста.

— Носите розови копринени обувки, абсолютно неудобни, но прекрасни за танцуване. Косите ви са вдигнати като коронка и в къдриците са вплетени подходящи по цвят панделки. Само няколко малки кичурчета са нападали покрай страните ви. Имам чувството, че съвсем скоро сте излезли от ваната…

В продължение на един дълъг миг в салона цареше тишина. Когато Саманта най-сетне заговори, гласът й прозвуча задъхано и Гейбриъл се усмихна вътрешно.

— Никой не би ви обвинил в липса на фантазия, милорд. Освен това разбрах, че сте познавач на женското облекло.

Той се направи на смутен.

— Вероятно е следствие от това, че в младостта си хабях много време да го събличам.

Саманта преглътна шумно.

— Мисля, че е по-добре да вечеряме, преди да сте преминали към описание на въображаемото ми бельо.

— Няма да е нужно — отговори той с кадифеномек глас. — Защото не носите такова.

Саманта шумно пое въздух, а тропането на вилицата по порцелана му показа, че тя бе сложила парченце месо в устата си, за да не слуша повече безсрамията му.

Гейбриъл се сети, че е гладен, и зашари с вилицата в чинията си. Успя да набоде парче месо, но тежестта му показа, че е твърде голямо, за да го пъхне в устата си, без да го укорят. Стисна здраво зъби. Как да изяде това месо — все едно да налапа жива пуйка, разперила крила насреща му! Ако не искаше да гладува до утре сутринта, трябваше да потърси ножа вдясно от чинията.

Той опипа покривката, но преди да улови дръжката, острието се заби в палеца му.

— Проклятие! — изсъска той и вдигна порязания пръст до устните си.

— Господи! — извика уплашено Саманта. — Много ли боли? — Столът й изскърца и Гейбриъл разбра, че тя е станала от мястото си.

— Не смейте! — изфуча той и размаха вилицата в нейната посока, сякаш беше кама. — Не искам съжалението ви. Единственото, което искам, е да се навечерям. Ако огладнея още малко, ще изям и вас.

По шумоленето на роклята й разбра, че отново бе седнала.

— Съжалявам, не помислих за това — отговори съкрушено тя. — Ще ми позволите ли да нарежа месото ви?

— Не, благодаря. Нали нямате намерение да ме придружавате до края на живота ми, за да ме обслужвате? Трябва да се науча да го правя сам.

Гейбриъл захвърли вилицата и посегна към чашата с надеждата, че доброто вино ще му помогне да забрави смущението от проявената несръчност. Ала непохватното търсене доведе дотам, че преобърна чашата. Не беше нужно да види, за да разбере какво е станало, защото чу стъписаното охкане на Саманта и си представи как виното се е изляло върху снежнобялата покривка и в скута й.

Скочи, измъчван от срам, глад и див гняв.

— Това е лудост! По-добре да ида да прося на някой ъгъл, вместо да се преструвам, че има надежда да живея като джентълмен! — Удари с юмрук по масата и съдовете затракаха. — Знаете ли, че някога дамите си оспорваха правото коя да седи до мен на масата? Че се надпреварваха да спечелят вниманието ми, сякаш е най-прекрасният десерт? Коя жена би пожелала сега да вечеря в моята компания? Не мога да й дам нищо, което да я зарадва — освен ядно ръмжене и вино в скута! Разбира се, ако още преди вечерята не подпаля по невнимание фризурата й!

Той събра покривката с две ръце и я дръпна с все сила. Всички скъпи съдове, елегантните кристални чаши, целият резултат от дългите усилия на Саманта падна с трясък на пода.

Гейбриъл усети студен полъх в тила си и разбра, че някой бе влязъл в помещението.

— Няма нищо, Бекуит — заяви спокойно Саманта. Очевидно икономът се бе поколебал, защото тя добави с тон, който не търпеше противоречие: — Аз ще се погрижа.

Бекуит и течението изчезнаха и двамата отново останаха сами. Гейбриъл стоеше в края на масата със зачервени бузи, дишайки тежко. Чакаше Саманта да му изкрещи, да му каже, че се е превърнал в чудовище. Искаше да чуе от устата й, че вече никой не може да му помогне, че за него няма надежда. Може би тогава щеше да престане да се бори…

Вместо това тя коленичи пред него и той усети докосването на рамото й до бедрото си.

— Веднага щом събера парчетата — обясни тихо тя между тракането на счупен порцелан и стъкло, — ще наредя да донесат друга чиния.

Неестественото й спокойствие и неспособността му да я извади от равновесие го вбесиха. Той я сграбчи за рамото и я вдигна до гърдите си.

— Когато трябва да защитите онези жалки глупаци, служещи на краля и родината, сте много въодушевена, но никога не защитавате себе си. Нямате ли сърце? — изкрещя гневно той. — Нямате ли чувства?

— О, да, имам чувства — отвърна остро тя. — Усещам всяка стрела, която отправяте срещу мен, страдам от всяка обидна забележка. Ако бях лишена от чувства, нямаше да изхабя цял ден да подготвя тази вечеря. Нямаше да стана на разсъмване, за да попитам готвача кое е любимото ви ядене. Нямаше да пребродя цялата гора, за да избера най-вкусните гъби. И със сигурност нямаше да размишлявам цял следобед какви съдове да красят масата. — Гейбриъл усети треперенето й и неволно я притисна до гърдите си. — Да, аз имам чувства, милорд. Имам и сърце, но няма да ви позволя да го разбиете!

Тя се откъсна от него и той усети как на ръката му капна нещо горещо и мокро. Чу бързо отдалечаващи се стъпки и затръшване на врата.

Със съзнанието, че е останал съвсем сам, Гейбриъл вдигна ръка и вкуси капката. Тя беше солена.

Той падна тежко в стола и скри лице в ръцете си.

— Момичето е право — ти си говедо — изръмжа гневно той. — Имаш спешна нужда от няколко урока по добри маниери на масата.

Мина доста време. Най-сетне Гейбриъл усети нечия топла ръка на рамото си.

— Мога ли да ви помогна с нещо, милорд? — осведоми се Бекуит с несигурен глас, сякаш се подготвяше за рязък отказ.

Господарят му бавно вдигна глава.

— О, да, Бекуит — отговори глухо той и помилва ръката на предания си служител. — Мисля, че можете да ми помогнете.