Твой завинаги

13

Мъжът, седнал в края на дългата маса, би бил чест за всеки приемен салон в Лондон в разгара на сезона. От блестящата диамантена игла, която придържаше безукорните плисета на снежнобялото шалче на шията му, до не по-малко блестящата кожа на втория му най-добър чифт ботуши той представляваше гледка, която би изпълнила сърцето на всеки камериер със заслужена гордост. Дантеленият нагръдник на ризата беше в ярък контраст с тъмносиния жакет и стегнатия бежов панталон, който обхващаше бедрата му като втора кожа.

Дългата коса беше грижливо сресана и вързана на тила с кадифена панделка, което подчертаваше силната брадичка и високите скули. Светлината на свещите заглаждаше ръбовете на белега и скриваше празнотата на погледа му.

Саманта усети как гърлото й пресъхна. Обзе я копнеж, който не можеше да си позволи.

— Надявам се, че не ви накарах да чакате, милорд — промълви тя и направи реверанс, макар че той не можеше да я види. — Имах намерение да вечерям със слугите. Нали там ми е мястото.

Устните му трепнаха.

— Никъде няма да ходите. Тази вечер не сте ми болногледачка, а моя гостенка.

Гейбриъл се придвижи предпазливо до стола вдясно от него и го отмести назад, като вдигна подканващо едната си вежда. Саманта се поколеба. Знаеше, че ще се чувства много по-сигурна, ако седне в другия край на масата, далече от обсега му. Ала по лицето на Гейбриъл се четеше толкова момчешка надежда, че сърцето не й позволи да го разочарова. Когато той се наведе да й намести стола, тя усети колко сила се крие в мускулестите му ръце и колко горещи са гърдите му и се разтрепери.

Той се настани на стола си и заговори учтиво:

— Надявам се, че нямате нищо против Уорчестърски порцелан. За съжаление другият стана жертва на нещастна случайност.

Саманта се усмихна едва доловимо.

— Ужасно съжалявам. — Тя се огледа и забеляза, че масичката за сервиране е празна, че всички ястия са наредени на масата, и то така, че до тях да се стига лесно. Погледна подозрително чинията с пресни ягоди и отбеляза:

— Не виждам лакеите. Кой ще ни обслужва? Да не сте освободили цялата прислуга?

— Мисля, че заслужават малка почивка. През последната седмица всички се стараха много.

— Представям си. Колко усилия им е струвала само тази рокля…

— За щастие новата мода не изисква много плат, затова Мег успя да ушие роклята без нито една безсънна нощ.

— А вие страдахте ли от безсъние, милорд?

Вместо да отговори, Гейбриъл посегна към бутилката кларет, която стоеше между тях. Саманта грабна салфетката си, опасявайки се от най-лошото, но пръстите му се сключиха здраво около дългото гърло. Със зяпнала от учудване уста тя проследи как той напълни две чаши, без да разлее нито капка.

— Както виждам, не само слугите са имали много работа през последната седмица — отбеляза тихо тя и отпи глътка рубиненочервено вино.

— Ще позволите ли да ви сервирам? — осведоми се учтиво той и посегна към голямата лъжица в сребърната купа с пилешко фрикасе.

— Разбира се — отговори с готовност тя и проследи с възхищение сръчните му движения.

Без да търси нож и вилица, Гейбриъл грабна лъжицата си и започна да яде.

— Прав ли съм в предположението си, че роклята ви е харесала?

Саманта се погледна с гордост.

— Прекрасна е, но е ужасно непрактична. Все още не разбирам как Мег е успяла да я ушие толкова добре.

— Тя има очи за мерките. Каза ми, че не сте много по-висока от малката ми сестра Хонория. — На устните му заигра усмивка. — Ако бях разчитал само на казаното от Бекуит, щяхте да носите на гърба си палатка.

— Ами копринените обувчици? Да не би да имате също толкова талантлив домашен майстор на обуща?

— Не забравяйте, че живеем близо до Лондон. Бекуит обича да обикаля магазините на Оксфорд стрийт. Мисис Филпот влезе в стаята ви и измери ботушките ви, докато вие вечеряхте.

— Слугите във Феърчайлд Парк са не по-малко сръчни от господаря си. Но трябва да знаете, че не мога да задържа тези красиви неща. Не е прилично.

— О, не говорете така. Не мисля, че съм пренебрегнал правилата на приличието. Както забелязахте, в кутията нямаше бельо.

— Много умно от ваша страна — отвърна сладко Саманта и сложи в устата си парченце пиле. — Защото не нося такова.

Лъжицата на Гейбриъл падна шумно в чинията. Той отпи голяма глътка от чашата си и едва я преглътна.

— Трябва да призная, че никога не съм съжалявал за дързостите си повече от сега — изрече дрезгаво той, покашля се и изражението му стана сериозно. — Надявам се, че ще приемете не само подаръците. Моля ви също да приемете извиненията ми за непростимото ми държание онази вечер.

Докато Саманта следеше как пръстите му търпеливо опипваха покривката, за да намерят лъжицата, усмивката й избледня. Лъжицата беше само на сантиметри от търсещите пръсти, но това нямаше никакво значение.

— Боя се, че аз съм тази, която трябва да моли за извинение. Трябваше да разбера, че яденето ви създава огромни трудности.

Той вдигна рамене.

— Признавам, че си служа трудно с ножа и вилицата. Ако не мога да усещам яденето, не мога и да го намирам. — На челото му се появи замислена бръчица. — Защо просто не ви покажа?

Той отмести стола си и се надигна, със салфетката в ръка пристъпи към нея. Наведе се над нея и пулсът на Саманта се ускори. Топлият му дъх погали нежните косъмчета на тила й и тя съжали, че бе вдигнала косата си.

Преди да е успяла да възрази, той й свали очилата. Не се възпротиви и когато той нави салфетката, сложи я на очите й и я завърза хлабаво.

Без светлината на свещите, която я водеше, Саманта трябваше да разчита само на Гейбриъл — на топлината, миризмата и докосванията му. Той плъзна уж небрежно два пръста по тила й и тя затрепери безпомощно, ужасена от прозрението, че беше изцяло зависима от него.

— Да не искате да ми отмъстите, като ме накарате да изям фрикасето с пръсти? — опита се да се пошегува.

— Не съм толкова жесток. Не и когато един слепец трябва да води друг. — Тя чу проскърцване на порцелан, когато той посегна покрай нея, отмести една купа и придърпа друга. — Опитайте с това — пошепна той и сложи вилицата в ръката й.

Макар че се чувстваше смешно, Саманта се опита да набоде нещо в чинията пред себе си. Нямаше представа какво има там, защото то непрекъснато й се изплъзваше. След като няколко пъти го прекара през цялата чиния, най-сетне успя да го набоде. Вдигна вилицата към устата си и усети замайваща миризма на пресни ягоди. Устата й се напълни със слюнка. Мъчително достигнатият плод беше само на сантиметри от устните й, когато падна от вилицата и плесна тихо на масата.

— По дяволите! — изруга тя и зачака подигравателния смях на Гейбриъл.

Ала той просто посегна край нея и внимателно взе вилицата от ръката й.

— Разбрахте ли, мис Уикършъм? Когато не може да вижда, човек трябва да изостри другите си сетива. Обонянието например… — Свежият аромат на ягодата се появи точно пред носа й и тя бе готова да се закълне, че усеща лицето на Гейбриъл в тила си като нежна милувка. — Пипането… — Топлите му пръсти обхванаха тила й и той потърка ягодата о тръпнещите й устни, за да ги примами да се отворят. Гласът му се понижи. — Вкусовите усещания…

Обзета от сковаваща леност, Саманта нямаше друг изход освен да се отвори пред него. Откакто змията беше изкусила Ева в райската градина, надали е имало друга жена, примамена така от забранения плод, помисли си неволно тя. Приемайки неизречената покана, Гейбриъл мушна зрялата ягода между устните й и сладостта на плода експлодира върху езика й. Тя издаде тих стон на задоволство.

— Още? — попита той и дрезгавият му глас беше изкусителен като на дявола.

Саманта искаше още. Още много. Въпреки това поклати глава и отблъсна ръката му — от страх, че той ще събуди у нея глад, който никога няма да бъде утолен.

— Аз не съм дете — изрече сърдито тя, като нарочно го имитираше. — И няма да позволя да ме хранят като дете.

— Добре. Както желаете. — Тя чу отново разместване на съдове, чу как той опита нещо и облиза устни. — Заповядайте — покани я след малко той и отново сложи вилицата в ръката й. — Опитайте това.

Макар че копринените нотки в гласа му трябваше да я предупредят, тя заби вилицата в купичката, решена да му покаже, че може да улучи от първия опит, все едно какво има вътре. И изпъшка задавено, когато ръката й потъна до китката в студена желирана маса.

— За десертите на Етиен се носят легенди — пошепна в ухото й Гейбриъл. — Разправят, че разбивал крема по цели часове, докато постигне желаната плътност.

— Вие сте един коварен негодник! — Саманта извади ръката си от лепкавия десерт. — Нарочно го направихте!

Тя затърси салфетката, но пръстите на Гейбриъл се сключиха около китката й.

— Позволете — промълви той и вдигна ръката й към устните си. Саманта изобщо не беше подготвена за шока, когато усети как показалецът й се плъзна в устата му. Влажната горещина между устните му беше в ярък контраст със студения десерт. Той облиза сметановия крем от пръстите й с чувствена отдаденост, която стопи съпротивата й. Беше й много лесно да си представи как езикът му се занимава с други, още по-чувствителни места от тялото й.

Ужасена, Саманта издърпа ръката си. Бузите й пламтяха кървавочервени.

— Когато ме поканихте на вечеря, милорд, не ми беше ясно, че аз ще съм основното ястие.

— Това не е истина, мис Уикършъм. Вие сте вкусният десерт.

— Казвате го, за да подиграете характера ми, нали? — не се удържа да попита тя.

Гейбриъл избухна в смях. Това беше изключително рядко събитие и тя трябваше да го види. Смъкна импровизираната превръзка от очите си и се огледа замаяно. Гейбриъл седеше спокойно на своя стол. Боже, колко красиви бяха бръчиците от смях покрай очите му!

През остатъка от вечерта той беше идеалният сътрапезник и й позволи да усети цялото очарование, с което някога беше събирал около себе си тълпи от жени. След като си хапнаха от прочутия крем на Етиен — с лъжички, не с пръсти, — той се надигна и й предложи ръката си.

Саманта избърса устните си със салфетката и с болка осъзна, че беше готова да отиде с него до края на света.

— Мисля, че е много късно, милорд. Време е да се оттегля.

— Не си отивайте. Искам да ви покажа още нещо.

Неспособна да отхвърли молбата му, Саманта стана и сложи ръка върху неговата. В сърцето й покълна подозрение. Използвайки бастуна си, Гейбриъл я изведе от салона и двамата тръгнаха по дълъг коридор, докато спряха пред позлатена двойна врата, която Саманта виждаше за първи път.

Той намери опипом месинговата брава и отвори двете крила.

— Господи! — пошепна изумено Саманта, като видя пред себе си картината от сънищата си.

Намираха се в балната зала, която тя бе открила при първата си обиколка на къщата. Но вместо да тъне в мрак, сега тя сияеше в цялото си великолепие. Полилеите бяха излъскани до блясък и в тях горяха десетки свещи. Глазираните венециански плочки сияеха ослепително сини. Редицата френски прозорци бяха широко отворени и разкриваха огряната от луната градина.

Гейбриъл остави бастуна си до стената. Тук не му беше нужен. Нямаше мебели, в които да се спъне, нито крехки порцеланови фигури, които да счупи.

— Ще позволите ли да ви помоля за този танц, уважаема госпожице? — попита учтиво той и й предложи ръката си.

— Упражнявали сте се, нали? — попита обвинително Саманта. Изведнъж си бе спомнила тайнствената музика и трополенето, които бе чула миналата нощ. — А пък аз си помислих, че мисис Филпот и мистър Бекуит са си уговорили среднощна среща в салона.

Гейбриъл избухна в смях и я изведе в средата на осветената зала.

— Съмнявам се, че съм им оставил достатъчно сили за среднощна среща. Не мога да преброя колко пъти си блъскахме главите с Бекуит. Мисис Филпот ме убеди да танцувам по чорапи, за да щадя бедните й стъпала. След време трябваше да признаем, че съм жалък танцьор на менуета и народни танци.

— Защото не усещате партньорката си — промърмори Саманта, припомнила си думите му отпреди малко.

— Точно така. Като не я усещам, не мога да я намеря. И това е причината, поради която започнах да танцувам валс с Бекуит. — Гейбриъл въздъхна театрално. — Позорно е, че мисис Филпот не може да танцува валс.

— Валс ли? — пошепна Саманта, неспособна да скрие ужаса си. — Но, милорд, лично архиепископът го заклейми като връх на безсрамието.

Гейбриъл отново се засмя.

— Само си представете какво щеше да каже, ако ме видеше да танцувам с иконома си.

— Даже Уелският принц каза, че е крайно неприлично мъжът да притиска непозната жена до гърдите си. Такава близост между партньори в танца може да доведе само до неприлично поведение.

— О, така ли? — промърмори Гейбриъл, повече възхитен, отколкото отблъснат. Сключи пръсти около китката й и я привлече към себе си.

Саманта дишаше тежко, сякаш вече се въртеше из залата.

— Този модерен танц може да е приет в Париж или Виена, милорд, но е забранен в лондонските бални зали.

— Тук не сме в Лондон — промърмори Гейбриъл и я прегърна.

После кимна към музикантите, които чакаха в галерията. Когато засвири невидимо чембало, той сложи ръка на гърба й и се задвижи в такт с нежните тонове на „Барбара Алън“. Меланхоличната балада за пропуснат шанс и изгубена любов беше една от любимите песни на Саманта. Никога преди това не я беше чувала като валс, но се оказа, че подхожда перфектно на плъзгащия се три-четвърти такт на танца.

Когато тялото му се завъртя в неустоимия ритъм на валса, Гейбриъл възвърна вродената си грация. Затвори очи и сетивата му се изпълниха със сладостни спомени: възбудата да притиска топло женско тяло до своето, шумоленето на копринените поли, доверието, с което тя се остави в ръцете му. За първи път от Трафалгар насам нямаше причини да се оплаква от загубата на зрението си. Докато водеше със сигурна ръка партньорката си, отново се чувстваше цял и съвършен.

От гърдите му се изтръгна тържествуващ смях. Завъртя вихрено Саманта и двамата се понесоха из залата.

Когато отзвучаха последните тонове на „Барбара Алън“, двамата избухнаха в луд смях. Невидимите музиканти засвириха „Ела и живей с мен“, добре позната песен, която обаче не беше в ритъма на валса, и двамата спряха. Гейбриъл я задържа в ръцете си. Все още не беше готов да се отдели от тялото й.

— Ако се опитвате да ме впечатлите с изискаността си, ще се провалите с гръм и трясък — проговори предупредително тя.

— Мисля, че под изисканите маниери и тънката коприна в сърцата си оставаме варвари. — Той вдигна ръката й към устните си и целуна меката длан. Устните му останаха върху топлата кожа по-дълго, отколкото изискваше приличието. — Дори вие, скъпа мис Уикършъм.

Треперенето в тихия й глас бе ясно доловимо.

— Ако бях цинична, милорд, щях да ви заподозра, че сте изградили този сценарий не като извинение, а като изкушение.

— Вие какво предпочитате? — Неспособен да устои на изкушението, Гейбриъл сведе глава и потърси отговора от устните й.

Саманта затвори очи, сякаш по този начин можеше да отрече съучастието в ставащото. Ала не беше в състояние да потисне сладостната тръпка, която я прониза, когато устните на Гейбриъл се плъзнаха по нейните в плаха милувка. Това не беше целувката, която бяха разменили в библиотеката. Онова беше страстно нахлуване в сетивата й, а това беше целувка на любовник — бавно и сладко предусещане на удоволствията, намек за страстта, която можеше да последва. Тази целувка беше много по-изкусителна и опасна за самотното й сърце.

Устните му се плъзнаха по нейните и ги убедиха да се отворят, да позволят проникването на езика му. Като почувства кадифената му горещина в устата си, Саманта усети как се разтапя. Сгуши се в него и последните искри от съпротивата й угаснаха. Внезапно се почувства като бедна просякиня пред празнично осветена къща. Това тук беше празник за сетивата й, потискан с години. Страстно, с цялата сила на съществото си пожела да го погълне, да утоли насъбралото се в нея желание с горещината на целувката му.

Когато езикът й се включи в прастария танц и се наслади на вкуса му, той простена дълбоко в гърлото й. Не беше нужно да вижда, когато ръката му се мушна в деколтето й и намери меката гръд под копринения корсаж. Палецът му закръжи около възбуденото зърно, потърка го и то се втвърди в очакване. Саманта простена до устата му, надвита от копнеж — забранен и опасен.

Засрамена от безпомощния стон и не знаейки накъде щяха да продължат пръстите му, тя се отдели от него. Той въздъхна и опря чело в нейното.

— Вие не бяхте съвсем искрена с мен, нали, мис Уикършъм?

— Защо казвате това?

Предполагайки, че ужасът в гласа й се дължи на интимностите, които си бе позволил, той опря уста в ухото й и пошепна:

— Защото — за мое голямо неудоволствие — носите бельо.

В този момент песента свърши и внезапната тишина им напомни, че горе в галерията има зрители.

— Да изсвиря ли още една песен, милорд? — Ведрият, безгрижен глас на Бекуит стигна до тях през позлатения парапет и ги увери, че икономът не е проследил представлението на танцовата площадка.

Саманта намери сили да се изтръгне от обятията на Гейбриъл и извика към галерията:

— Не, благодаря, Бекуит. Лорд Шефилд има нужда от спокойствие. Утре точно в два ще продължим уроците. — Тя се обърна към Гейбриъл и проговори със студена учтивост — Благодаря за вечерята, милорд.

Развеселен от връщането й към ролята на строга болногледачка, Гейбриъл направи церемониален поклон.

— Аз също ви благодаря, мис Уикършъм… за танца.

Свел глава, той се вслуша в бягащите й стъпки и не за първи път се запита какви ли още тайни криеше неговата болногледачка.

Бекуит се върна в общата стая на персонала и намери там мисис Филпот, седнала пред огъня с чаша чай в ръце.

— Е, как мина вечерта? — попита веднага тя.

— Бих казал, че успехът беше зашеметяващ. Точно от това имаха нужда, и двамата. За съжаление не сме били достатъчно дискретни — миналата нощ мис Уикършъм ни е чула в салона. — Той се ухили и обясни: — Каза, че си помислила, че двамата сме си уговорили среднощна среща.

— Ама че работа. — Мисис Филпот вдигна чашата до устата си, за да скрие усмивката си.

Бекуит поклати глава.

— Кой би повярвал, че един оплешивяващ иконом и една строга вдовица се прегръщат в тъмното като болни от любов хлапаци?

— Да, кой би повярвал? — повтори тихо мисис Филпот и започна да вади фуркетите от сложната си фризура.

Когато копринените черни къдрици нападаха по раменете й, Бекуит зарови пръсти в тях и въздъхна доволно.

— Винаги съм обичал косата ти, нали знаеш.

Тя улови ръката му и я притисна към бузата си.

— А аз винаги съм обичала теб. Или поне от мига, когато събра смелост да наречеш самотната млада вдовица „Лавиния“ и изостави официалното „мисис Филпот“.

— Можеш ли да си представиш, че оттогава минаха почти двайсет години?

— Имам чувството, че беше едва вчера. А кои песни им изсвири?

— „Барбара Алън“ и „Ела, живей с мен“. Тя е любимата ти песен, нали.

— „Ела, живей с мен и ми позволи да те обичам“ — процитира тя безсмъртното любовно послание на Марлоу.

— „И небето ще ни дари с безкрайна наслада“ — завърши той и я изправи на крака.

Тя му се усмихна и очите й светнаха като на младо момиче.

— Как мислиш, господарят ще ни уволни ли, ако разбере?

Бекуит поклати глава и се наведе да я целуне.

— Като съдя по онова, което видях тази нощ, смятам, че ще ни завиди.