3- До този мъж

— Напротив, тревожи те – изстрелвам и мисля, че знам какво е. – Да не би внезапно да си се замислил, че няма да имаме възможност да правим някои неща където и когато искаме с две бебета около нас?

— Изобщо не.

— Погледни ме! – настоявам и той го прави, но ме гледа шокиран. Не му давам възможност да се присмее на заповедта ми или да ме пита на кого мисля, че говоря. – Това е, нали?

Шокиран е и намръщен.

— Където и когато.

— Не и с две бебета около нас. – Сега аз мога да му се смея. Тревожи се. Внезапно е напълно наясно, че няма да има власт над тялото ми, когато си поиска. Връщам се към вечерята си, доволна от откритието. Не мога да повярвам, че още не е мислил за това. – Те ще имат нужда от голямо внимание през повечето време.

Джеси насочва вилицата си към мен. Не ножа, а вилицата.

— Да, основното ти задължение ще бъде да се грижиш за децата ни, но освен това и ще трябва да се грижиш и за моето задоволяване. Където и когато, Ава. Може би ще трябва да контролирам страстта си към теб, но не мисли, че ще пожертвам целта на живота си, която е да те имам. Постоянен контакт. Където и когато. Това няма да се промени само защото имаме бебета. – Набожда парче агнешко и го откъсва от вилицата с уста.

Ако искането му да готвя за него беше крайно, тогава нямам представа как да определя малката му реч.

— Дори ако съм скапана от нощни хранения? – опитвам.

— Прекалено уморена, за да те имам ли? – пита шокиран.

— Да.

— Ще вземем бавачка. – Агнешкото му става жертва на ново свирепо забождане и аз вътрешно се смея до пръсване.

— Но нали имам теб? – напомням му.

Въздъхва и пуска ножа и вилицата до чинията.

— Да. – С пръсти започва да разтрива слепоочията си в успокоителни кръгове. – Ти имаш мен и винаги ще ме имаш. – Протяга ръка и взема моята. – Обещай ми никога да не казваш, че си твърде уморена или че нямаш настроение!

— Ти си този, който ми казва, че съм твърде уморена – направо пищя. – Ти можеш да ме отхвърляш.

— Това е, защото аз командвам – казва той откровено. – Обещай ми! – настоява той.

— Искаш да ти обещая, че ще бъда на твое разположение както и когато ти изнася.

Поглежда встрани съвсем за кратко, после ме поглежда замислено.

— Да – казва просто.

— Ами ако не го направя? – Нахална съм само заради идеята. Никога няма да съм твърде уморена за този мъж, но внезапното му откровение е всъщност доста забавно. Трябваше да е помислил за това, преди да започне да ми крие хапчетата.

Той се засмива и после арогантната свиня се обляга назад и издърпва тениската през главата си, разкривайки се в цялото си изсечено съвършенство. Поглежда към гърдите си, сякаш иска да освежи паметта си точно колко невероятно безупречен е. Гледам го в очите. Макар и да точа лиги над агнешкото си, упорито устоявам на тактиката му. Опивам се от неговата божественост, очите ми се плъзгат по всяка част от твърдото му тяло и си отбелязвам наум да подновя белега си. Избледнява.

— Никога няма да устоиш на това – махва с ръка към торса си.

Поглеждам нагоре към самоуверените му яркозелени очи.

— Свикнала съм с това. – Откъсвам алчния си поглед от съвършенството на лицето му към чинията си. Но очите ми жадуват за още. – Става някак еднообразно след

време – добавям колкото мога по-небрежно.

Той е върху мен след секунда. Дръпва ме от масата и ме мята върху един килим на пода. Нямам и миг, за да разбера какво се случва, докато не се оказвам задъхана и напълно под него.

— Лош лъжец си, бебче.

— Знам – отстъпвам. Не ме бива.

— Да видим колко си свикнала, става ли? – Премества ръцете ми отстрани до тялото ми, възсяда ме и ме приковава на място. Аз съм обездвижена и внезапно започвам да се тревожа от ситуацията. Преди много често бях в подобно състояние и в повечето случаи се превръщах в едно нещастно момиче.

— Джеси, моля те, недей! – умолявам безрезултатно. Знам, че думите няма да ме доведат доникъде. Джеси е в прегазващо настроение. Внезапно е осъзнал, че може да бъде изместен, и това подпалва животинския му инстинкт да заклейми собствеността си и вероятно и да ме маркира. Той е като лъв.

— Какво? – пита, въпреки че знае адски добре какво. – Нали си свикнала.

Напълно наясно е, че се преструвах на равнодушна. Никога няма да свикна и се радвам. Ще го гледам точно така, ще го оценявам точно така и ще разпалва желанието ми точно така до края на дните ми. И не мога да чакам. Страстта кипи във вените ми точно сега. И винаги се разпалва от няколко подходящи думи или докосване. След това преминава в нетърпение и в мъчително удоволствие, водещо до експлозия. Започвам да кипя сега. Мускулите на корема ми се стягат и вероятно Джеси е наясно, защото за разлика от преди сега е върху корема ми. Дали е получил просветление, че няма да нарани бебетата така, както беше просветлен, че вече няма да съм само негова?

Неудобната ми поза и неуморното туптене между бедрата ми не се облекчават, когато Джеси се повдига на колене и започва да разкопчава дънките си. Това ще бъде болезнено. Ако е решил да мине с пълна сила в режим на доминиране, искам да се възползвам максимално, а нямам никаква надежда да докопам инициативата, както съм прикована под него. Усещам как в мен се надига вик на безсилие и независимо колко усилено да се опитвам да откъсна ненаситните си очи от тези коремни мускули, докато разкопчава дънките си, се провалям ужасно. Свикнала ли? Какво нелепо твърдение!

— Джеси, пусни ме! – Не си правя труда да се боря, защото само ще се изморя, а аз пазя силите си за това, което се надявам да последва.

— Не, Ава! – Смъква дънките надолу малко и разкрива тесните бели боксерки „Армани”. Става все по-трудно.

— Моля те!

Зад спуснатите му клепачи проблясва победоносен поглед, въпреки че и двамата знаем, че още не е свършил.

— Не, Ава – повтаря дрезгаво и пъхва палец в колана на боксерките.

Зървам тъмнорусите му косми и непогрешимата опъната гладка плът на члена му.

— Боже! – Затварям очи безнадеждно. Мразя го и го обичам в същото време. Оставам в мрак и съм изключително озадачена, когато не получавам познатата команда да го погледна. Но не съм озадачена задълго. Усещам движение и нещо твърдо и влажно се плъзва по устните ми. Инстинктивно отварям уста, но не

получавам нищо. Това може да доведе до повръщане, независимо че мечтая да поема члена му в устата си. Отварям очи и виждам корема му. Джеси е подпрял една ръка до главата ми, за да се наведе над мен. Търся лицето му. Знам какво ще открия, но това не ме спира. Знам какво изражение ще срещна, знам, че ще ме подлуди от желание, и знам, че няма да мога да направя нищо по въпроса.

И ето го. Моя господар – подпрян на яката си ръка, а ужасно дългите му мигли хвърлят сянка върху зашеметяващото му лице. Примигвам и се взирам в корем и гърди, които трябва да бъдат определени като опасност. Като се добави и фактът, че се подпира на една ръка и че едва докосва устните ми с огромното великолепие на члена си, аз съм съсипана.

— Дай ми го! – настоявам спокойно.

— Какво ти причинявам, Ава? – пита, явно уверен в отговора, който ще му дам, и продължава да ме измъчва с още един лек допир до устните ми.

— Ти ме парализираш, мамка му! – изкрещявам и се гърча безсмислено.

— Внимавай с шибания език! – направо пъшка, докато го казва, и това само усилва желанието и раздразнението ми.

— Моля те!

— Свикнала ли си с мен?

— Не.

— И никога няма да свикнеш. Това е нашето нормално състояние, бебче. Приеми го! – Плъзва се в устата ми със стон и аз го приемам охотно, въодушевено и жадно. Стена около нахлуващия му член, смуча, лижа и хапя, но нямам пълен контрол. Той владее положението, но не ми пука. Нали все пак има контакт. – Бъди нежна, Ава! – казва задъхан и поглеждам нагоре, за да се насладя на напрежението по лицето му, докато гледа устата ми да задоволява възбудата му. – Обичам шибаната ти уста, жено! – Свободната си ръка я плъзва под главата ми, обхваща тила ми и ме задържа на място, докато се движи напред-назад нежно, бавно, равномерно и възхитително. Не е необходимо да ме чука грубо, за да бъде доминиращият Джеси. Той е открил щастливата среда в нормалната ни връзка. Аз още не съм, но вече започвам да разбирам, а той адски добре се справя да ми показва пътя.

Захапвам нежно средата на твърдия му член. Издайническите признаци – обичайното пулсиране, придружено от напрягането на краката му, които са затиснали ръцете ми, ми дават нужния подтик. Започвам да лижа и смуча по-свирепо, пренебрегвайки искането му да съм нежна. Той ще свърши. Стена с члена му в устата си, той се извива с откос от ругатни и вече не е в устата ми. Повдига се на колене, хваща в шепа огромния си член и ме гледа с разтворени устни, докато свършва. Ядосана съм, но една от любимите ми картини за всички времена е освежена – еротичната, изключителна представа за Джеси, който се довежда сам до оргазъм. Но този път е още по-хубаво, защото тъкмо е протегнал ръка нагоре и е отметнал влажната коса от лицето си, а мускулите на гърдите му изпъкват още повече. Едва не се давя от задоволство. Ако имах още няколко мига, мисля, че щях да свърша само като го гледам. Мамка му, той изглежда божествено.

— Господи! – излайва. Отпуска се на пети и дръпва потника и сутиена ми надолу, после поставя члена си между гърдите ми и свършва. Диша тежко, потен и влажен и се отрива в мен, като пръсва семето си навсякъде.

Аз съм маркирана.

— Където и когато, бебче – пухти. Навежда се надолу и ме напада свирепо с устните си. Приемам и това с готовност, като му позволявам да продължи да взема каквото иска. – Просто идеално.

— Ммм… – мънкам. Няма нужда да казвам нищо. Беше идеално. Той е идеален.

— Ела тук! – Сяда, оправя сутиена и потника ми, после се изправя и ме вдига. Отнася ме до масата, слага ме на стола ми и ми сочи чинията. – Довърши вечерята си!

— Не повърнах – казвам почти гордо.

— Браво!

— Защо не свърши в устата ми? – питам, докато си закопчава дънките.

Сериозен е и трепва, но само за миг. Заема стола си, кимва към ножа и вилицата ми в мълчалива заповед и взима своите.

— Може да отрови бебетата.

Ако устата ми беше пълна с агнешко, щях да се задавя, но вместо това се пръскам от безпомощен пристъп на смях.

— Какво? – кикотя се.

Не повтаря, само намигва и аз се влюбвам още малко.

— Яж си вечерята, жено!

Ухилвам се, гледайки в чинията си и започвам да се храня напълно задоволена въпреки липсата ми на оргазъм. Все още леко бълбукам, но не се тревожа.

— Какво ще правим утре? – питам.

— Не знам за теб, но аз ще гуляя.

— Ще ме държиш заключена в Рая цял уикенд ли? – Нямам нищо против, но би било хубаво да излезем на разходка, може би или дори да отидем на вечеря.

— Не смятах, но мога да уредя катинарите. – Пъхва бавно вилицата с парче пълнена чушка в устата си и ме гледа с вдигнати вежди. Давам му идеи.

Не получава духовит отговор от мен. Просто се усмихвам още по-сърдечно, погълната от щастие, докато продължавам с опитите си да довърша храната си.

— Боже, обичам тази шибана усмивка. Покажи ми я!

Вече не се хиля. Усмихвам се както подобава, а той ме благославя със своята запазена само за мен усмивка с проблясващи очи.

— Щастлив ли си? – питам.

— Не съм на себе си, мамка му!

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Знам, че се усмихвам насън. Нямам нужда дори да отворя очи, за да се ориентирам. Хладният бриз, повяващ от отворената врата, смесицата от солен морски въздух и силното благоухание са всичко, което ми трябва, за да си спомня. Но и двете миризми не надвиват моя най-любим аромат, който е запечатан във всяко влакно на памучните чаршафи, в които е спал. Но Джеси не е в леглото.

Отварям очи и първото, което виждам, е джинджифилова бисквита, до нея таблетките фолиева киселина и чаша с вода. Усмихвам се. Взимам хапчетата и ги изпивам, после дъвча бисквитата. Изтърколвам се до ръба на леглото и не се затормозявам с бельо или дрехи. Сами сме на пустинен плаж, а аз не съм забравила искането на Джеси да слизам за закуска точно така всяка сутрин. Сега поне мога да го направя, без да се тревожа, че Кати може да дойде. Замъквам голото си тяло в основната част на вилата, за да търся моя господар, но не го намирам. В дневната забелязвам, че муселинът на вратата, която води към верандата, пърха под ласката на лекия вятър, затова се боря с купчината движеща се материя и накрая се озовавам на дървената веранда. Поемам дълбоко свежия въздух. Идеално. Явно е рано, защото слънцето все още е ниско, но вече е горещо и бризът, който разрошва косата ми и я пръсва по цялото ми лице, носи съвсем лека прохлада. Боря се с косата си, но накрая успявам да я вържа на хлабав възел и щом зрението ми се изчиства, виждам Джеси в далечината. Той бяга. Облечен е в свободни шорти, без тениска и без маратонки. Облягам се на дървения парапет и наблюдавам щастливо как се приближава, а мускулестото му тяло проблясва на сутрешното слънце. Може да е мираж.

— Добро утро! – чуруликам, когато е на няколко метра. Поти се и всъщност е леко задъхан. Това е необичайно. Той е робот, когато бяга, и никога не показва признаци на умора или пренапрягане.

Взима кърпа, която е окачена на перилата и започва да се трие с усмивка.

— Добро утро наистина. – Очите му обхождат голотата ми, която е едва леко прикрита от стълбовете, зад които стоя. – Как се чувстваш?

Бързо премислям и правя оценка на тялото си. Стигам до заключението, че се чувствам идеално. Изобщо не ми се гади.

— Добре.

— Хубаво. – Приближава се и поглежда към мен. – Дай ми целувка!

Навеждам се и докосвам устните му. Уникалната му миризма е усилена от чистата пот, която се стича по тялото му.

— Подгизнал си.

— Това е, защото е ужасна жега. – Дръпва се. – Закуска? – Казва го като въпрос, но не възнамерява да е въпрос. Ако откажа, тогава без никакви въпроси ще ми изръмжи и вероятно ще ме завлече вътре и ще ме нахрани насила.

— Ще ти направя нещо. – Тръгвам през верандата към стаята ни.

— Къде отиваш? – подвиква след мен.

— Да облека нещо.

— Хей! – извиква и се обръщам. Лицето му е изпълнено с възмущение. – Откарай си голия задник в кухнята, жено!

— Моля? – смея се.

— Чу ме! – Гледа ме с очакване и ме предизвиква да не му се подчиня.

Поглеждам към голото си тяло и въздъхвам. Той няма да отправя такива искания, когато съм издута от бременността до пръсване. Ще го отвратя от храната. Но засега се чувствам удобно в кожата си и той явно се чувства щастлив да ме гледа, затова променям посоката и влизам във вилата през вратата на кухнята. Когато минавам покрай Джеси, получавам шляпване по дупето.

* * *

Ако нашето нормално състояние се свежда до това да приготвям закуска и да се храним и двамата голи, тогава бих казала, че ми харесва. Ако нашето нормално състояние ни отнема три часа да се приготвим, защото никой от нас не може да държи ръцете си далеч от другия, тогава наистина го обичам. Ако нашето нормално състояние е аз да обличам лятна рокля и да ме гледат така, сякаш напълно съм изгубила ума си, тогава не съм толкова запалена по него.

— Помисли пак! – Той рови из дрехите ми, ругае и се присмива на себе си, докато оценява и хвърля всяка от плажните ми рокли настрани. – Направила си го нарочно.

— Горещо е. – Смея се, застанала в центъра на стаята по дантелено бельо. Гледам как всъщност Джеси губи ума си.

— За Бога, Ава! – Вдига гащеризон без презрамки с много къси шорти.

— Ти каза, че имам страхотни крака – споря.

— Да, всичко, което имаш, е страхотно, но това не значи, че искам всички да го знаят. – Хвърля гащеризона настрана и грабва дълга, черна рокля с тънки презрамки. – То е за моите очи – заявява, – само за моите очи.

— Какво ти има, по дяволите? – Дръпвам роклята от ръцете му. – Нямаше проблем с роклята ми за приема за годишнината и с дънковите ми панталонки.

— Не е вярно. Направих изключение, но видях как те гледат мъжете.

Той занася ли ме?

— Аз виждам как те гледат жените!

— Да, а можеш ли да си представиш как биха ме гледали, ако лудувах наоколо полугол? – кимва към роклята. – Можеш да облечеш това.

— Често си без риза – посочвам. – Но аз не те повалям като ръгбист на пода, за да прикрия тялото ти. Отпусни се!

— Не! – крещи той.

Състезаваме се по мръщене, но той определено води.

— Ти си неразумен – съскам. – Ще нося каквото искам. – Хвърлям черната рокля към него и взимам тъмнорозовата си лятна рокля, влизам в нея и я дръпвам нагоре по тялото си.

Джеси ме гледа как свирепо дърпам роклята.

— Защо ми причиняваш това? – пита нетърпеливо.

— Защото е неразумно да мислиш, че можеш да диктуваш гардероба ми, ето защо. – Връзвам роклята зад врата си и я приглаждам. Не обръщам внимание на ниското ръмжене, което се носи от моя неразумен господар. Никога няма да отстъпя за тази част от нормалната ни връзка. – Не е толкова зле.

— Ти си прекалено красива – мърмори нацупено.

Усмихвам се и пъхвам крака в джапанките си.

— Но съм твоето красиво момиче, Джеси.

— Така е – отговаря тихо. – Ти си моя.

Вдишвам успокояващо и пристъпвам към него.

— Никой няма да ме вземе от теб – не знам колко пъти трябва да му го казвам. Познавам този страх, но също така знам, че проблемът му е в армията жени, които са се перчили около него голи през по-голямата част от живота му. Той не иска мъжете да ме гледат така, както гледат тези жени, както Джеси е гледал тези жени преди мен.

— Знам – въздъхва, – но нужно ли е да избираш най-миниатюрната рокля на шибаната планета?

Целувам бузата му.

— Преувеличаваш.

— Не е така – оплаква се и притиска прясно избръснатата си буза към устните ми. – Може ли да направим компромис?

— Какъв? – питам. Кляка и вдига плетена жилетка. Започвам да клатя глава. – Няма начин, Уорд. Ще припадна от жега.

Джеси демонстрира нелепо преувеличено раздразнението си, пуска жилетката и се изправя.

— Добре, но няма да съм отговорен, ако някой тъпак те погледне особено.

Гледам го леко объркана, докато стои пред мен. Изглежда свеж и привлекателен в сърфистките си шорти и бялата тениска на Ралф Лорън с вдигната яка в стил Джеси.

— Аз трябва да се справям с особените погледи, насочени към теб ежедневно.

Ухилва се.

— Да, но и ти прегазваш всички.

Смея се и излизам от стаята.

— Моят ритуал по прегазването е малко по-нежен от твоя.

Раят става все по-хубав. Беше изкушаващо да накарам Джеси да ме държи заключена във вилата, но исках да разглеждам с него, да се разхождаме, хванати за ръце, да обядваме и да бъдем заедно по други начини. Не се е случвало често, откакто се запознахме, и въпреки че той се цупи малко, знам, че се е насладил на общуването ни днес. Ръката му около раменете ми ме държа сгушена в него, а когато се хранихме в бара на плажа, той ме накара да седна близо до него, за да поддържа контакта.

Вече е тъмно и ние подскачаме по неравния път към вилата. Познатият аромат удря носа ми, докато се плъзгаме през дървената порта и караме по павирания път под балдахина от зелено и бяло.

— Хубав ли беше денят ти? – пита Джеси, изключва двигателя и ме поглежда почти с надежда.

— Да, благодаря. А за теб?

— Това беше най-хубавият ден, бебче. Но сега аз избирам какво да правим до края на вечерта. – Разкопчава колана ми и се навежда през мен, за да отвори вратата. – Вън!

Изпълнявам нареждането му и се изстрелвам от меката кожа.

— Какво ще правим?

— Ще играем игра. – Вече е от моята страна на колата и ме гледа хитро с вдигната вежда.

— Каква игра? – Любопитна съм и е очевидно.

— Ще видиш. – Хваща ръката ми и ме повежда към вилата. – Чакай ме на килима в дневната! – нарежда. Целува озадаченото ми лице и ме оставя като непотребна вещ до вратата.

Къде отива той? Гледам намръщено как изчезва и тръгва към стаята. Нямам какво друго да правя, освен да следвам указанията му, затова пускам чантата си и тръгвам към посочения килим. Отпускам се върху дебелата мека материя. Любопитният ми ум препуска хаотично, но не задълго. Джеси се появява и разбърква тесте карти.

— Карти ли ще играем? – питам. Опитвам се да не звуча разочаровано.

— Да. – Краткият му отговор е знак, че наистина ще играем карти, независимо колко протестирам. Карти?

— Не предпочиташ ли да гуляеш с мен? – опитвам с тактиката на изкусителка, но без особена увереност. Знам кога ще спечеля, а сега случаят не такъв.

Оглежда ме предпазливо, докато се смъква на задника си и подпира гърба си на дивана. Дългите му крака са разтворени пред него.

— Ще играем покер на събличане.

Размърдвам се неловко на мястото си.

— Не знам как се играе покер. – Ще загубя, но дали това е толкова лошо? – Играта няма да е честна, ако не знам как да играя – възразявам и решавам, че ще е лошо. Джеси се усмихва и искам да изтрия това самонадеяно изражение от лицето му. Моята борбена страна току-що е излязла на повърхността.

— Добре – казва той бавно. Разбърква внимателно картите замислен. – Ами

Понтон*? – Може би е зърнал обърканото ми лице, защото се усмихва леко. – Двайсет и едно? Канаста? Вист?

[* Вид хазартна игра, подобна на 21. – Б. пр.]

Поглеждам го празно.

— Не, съжалявам. Нямам представа за какво говориш. – Протягам крака и се облягам назад на ръцете си. – Макао?

Засмива се. Отмята глава назад. Обичам този смях.

— Макао ли?

— Да, много съм добра.

— Ава, да оставим макаото за времето, когато дойдат бебетата – засмива се на себе си и раздава по две карти. – Добре. Аз съм банкерът, а ти трябва да погледнеш картите си.

Свивам рамене и вдигам картите. Имам десетка и шестица.

— Добре.

— Какво имаш?

— Няма да ти кажа!

Джеси извърта очи.

— Това е пробна игра. Кажи ми какво имаш!

Държа картите до гърдите си.

— Десетка и шестица – казвам подозрително.

— Значи шестнайсет?

— Събираш ли ги?

Той ще съжалява. Може би вече съжалява.

— Да, събирам ги.

— Добре. В такъв случай имам шестнайсет – показвам му картите си.

Той кимва.

— Победител е този, който е най-близо до двайсет и едно, когато всички играчи са направили ходовете си.

— Какви ходове? – едва сдържам усмивката си, когато той отмята назад глава и гледа тавана раздразнено.

— Ходовете, които ще обясня, Ава.

— О, добре. Обяснявай!

Отпуска главата си надолу и въздиша уморено. Определено съжалява. Обзалагам се, че вече му се иска да беше избрал гуляя.

— Така. Имаш шестнайсет и трябва да стигнеш възможно най-близо до двайсет и едно, без да изгориш. Да изгориш значи да имаш повече от двайсет и едно. Ясно?

— Ясно.

— Добре. Със сбор от шестнайсет би трябвало да продължиш, което значи да ти раздам още една карта. Ясно?

— Ясно.

Избутва друга карта към мен и аз я вдигам предпазливо, сякаш той вече не знае какво държа в ръка.

— Какво получи? – пита.

— Поп! – Не ме бива, но знам, че с това горя. Хвърлям картите на пода. – Не исках да взимам.

— Не можеш да останеш на шестнайсет, Ава.

— Но поне нямаше да изгоря.

— Нямаше, но е много вероятно да бия твоите шестнайсет, така че по-добре да рискуваш – обръща картите си и разкрива вале и дама.

— Двайсет – потвърждавам бързо.

— Правилно. И ще си остана пас, така че печеля. – Събира картите и започва отново да ги разбърква. – Разбра ли?

— О, ще ти сритам задника, Уорд – потривам ръце и се настанявам удобно.

Джеси се усмихва на състезателния ми дух и вероятно мисли, че съм глупава. Все пак Джеси Уорд е невероятен във всичко.

— Трябва да поговорим за залозите, бебче.

— Не съм гладна*, благодаря. Накара ме да ям достатъчно днес.

[* Игра на думи. В английския език думите steak – пържола, и stake – залог, звучат по един начин. – Б.пр.]

Отмята глава назад и се смее наистина здраво. Опитвам се да запазя сериозно изражение, но толкова обичам, когато се смее.

— Имам предвид на какво ще играем – зелените му очи се спират на мен. – Боже, обичам те, мамка му!

— Знам. На какво ще играем? – Започвам да харесвам тази игра все повече и повече.

— Колко части облекло имаш върху себе си? – очите му пробягват по цялата дължина на тялото ми, сякаш се опитва да разбере.

Играта на карти вече не изглежда толкова зле.

— Три. Рокля, сутиен и бикини. О, и обувки, така че пет – посочвам джапанките си.

— Свали джапанките! – нарежда. – Аз имам две – подръпва тениската и шортите си.

— Ами боксерките ти?

— Те бяха препятствие – подхвърля небрежно и раздава по две карти. Много добре знам накъде отива това. Без препятствия. – Първият, който остане гол, губи – ухилва ми се, – а победителят взема властта.

Ахвам на развеселеното му изражение.

— Какво стана „с където и когато”?

— Просто съм разумен – свива рамене и кимва към картите ми. – Не си насилвай късмета! Винаги мога да оттегля предложението за потенциалната власт.

Вдигам картите си внимателно и ги държа близо до лицето си. Той е самоуверен както винаги, щом ми дава преднина с дрехите.

— Няма нищо разумно в това да се пазариш за властта в нашата връзка. – Поглеждам надолу към картите си и виждам две седмици. – Ще взема още една.

Плъзва карта към мен все така усмихнат.

— Всичко това е част от нашето нормално състояние, жено. Заповядай!

— Благодаря! – отговарям учтиво, дръпвам картата от пода и я поставям до другите. Осмица. Драматично пухтя и ги хвърлям между нас. – Горя – оплаквам се.

Джеси се усмихва и обръща собствените си карти. Вале и девятка.

— Мисля да пропусна – размишлява. – Ти губиш. – Поклащам глава, докато гледам как оставя картите и бавно пълзи към мен. Очите му прогарят моите възхитено. Пулсът ми се ускорява при вида на приближаващото се дебнещо тяло. Щом стига до мен, бавно вдига ръце до тила ми. – Да разкараме роклята! – прошепва и дръпва връзките, за да разхлаби възела. – Изправи се!

Принуждавам се да се изправя, когато единственото, което искам, е да се срина по гръб и да позволя на Джеси да ме обладае още сега. Може да си задържи властта. Не я искам. Никога няма да я поискам. Гледам изпълнените му с желание очи, докато хваща ръба на роклята ми и я вдига над главата. Изправя се и я хвърля на дивана.

Навежда се над ухото ми и захапва месестата част.

— Дантела – мърмори и топлият му дъх облива кожата ми. Напрягам се въпреки усилията ми да не се поддам, той ме оставя в това състояние на копнеж, за да заеме отново позиция на задника си. – Седни!

Затварям очи и събирам разсъдъка си. Трябва да бъда силна, защото за него това е само игра. Сядам долу, облечена в дантелено бельо, и като истинска изкусителка, каквато съм, разтварям широко крака и се облягам назад на ръцете си. Ако той ще играе игрички, тогава и аз ще играя.

— Раздавай отново, господарю!

Многозначителната усмивка, изпълзяла на красивото му лице, издава мислите му. Неговата изкусителка е оправдала репутацията си. Той раздава картите, аз поглеждам предпазливо и моментално заявявам намерението си да пропусна. Той кимва замислено и обръща картите си. Има деветка и дама.

— Пропускам – поглежда ме. Аз се ухилвам и хвърлям моите два попа наперено, после на ръце и колене се отправям към него.

Възсядам бедрата му и хващам ръба на тениската.

— Разкарай я! – прошепвам и я дръпвам нагоре. Джеси вдига ръце с готовност и аз я хвърлям зад него. Въздишам и се навеждам, за да целуна гърдите му. – Ммм, твърди са. – Извъртам се порочно в скута му, като изтръгвам остро вдишване от него, но после слизам от него и отново сядам на килима. – Раздавай!

Съвсем очевидно е, че се бори с порива да ме тръшне на пода. Познавам по дискретното наместване в зоната на слабините му и по свирепото дъвчене на устната му. Наистина се съсредоточава и това много ми харесва. А и гледката се подобрява с всяка ръка, която печеля. Само още една и той е мой – с властта и всичко останало.

Раздава отново и аз вдигам картите си. Бързо смятам сбор от четиринайсет.

— Карта, моля – махвам с ръка. Двойка. Общо шестнайсет. По дяволите, наистина не знам какво да правя сега. – Пас! Не, карта! – подава ми още една карта с усмивка. – Не! Не, ще пропусна. – Избутвам картата, а той започва да се смее.

— Нерешителна си? – пита. Изправя се, като изпъчва прекалено гърдите си.

Примигвам с любопитните си очи, решена да не губя концентрация. Няма да се оставя да бъда разсеяна, но е истински ад да устоя на порива да го погледна бързо. Или дори да го зяпам.

— Ще пропусна – потвърждавам високомерно.

— Добре. – Той отчаяно иска да потисне усмивката си, докато обръща картите си. – Хм, шестнайсет – размишлява. – Какво да правя?

Свивам рамене.

— Ти решаваш! – Не използвам думите му от пробната игра. Умирам си да го направя, но се сдържам. Искам да видя как господин Удивителен във всичко ще изиграе тази ръка.

— Ще взема – казва и обръща една карта.

Не знам как, но успявам да запазя лицето си безизразно, когато се оказва шестица.

— Боже – прошепвам. Откъсвам очи от картите му и ги плъзвам нагоре по гърдите, по врата му и накрая по прекрасното му лице. – Ти рискува – хвърлям картите си към него. – Аз не. Разкарай шортите!

Той изучава картите ми с лека извивка на устните и поклаща глава.

— Ти ме би, бебче.

— Властта е в мен! – Започвам да пълзя към него. Не искам да се бавя, трябва да бъда властна. Това беше най-дългата игра на карти. – Как се чувстваш? – разкопчавам ципа на шортите му.

Не се опитва да ме спре. Подпира гръб на дивана и повдига задника си, за да мога да смъкна шортите надолу по бедрата му. Разкривам възбудения му член и едва се сдържам.

— Аз ще ти задам същия въпрос – мърмори ниско и гърлено, а гласът му е толкова секси.

— Чувствам се могъща. – Хвърлям шортите през главата му, взимам картите от ръката му и ги оставям грижливо на една страна.

Джеси прокарва палец по долната ми устна, устните му се разтварят и втренчено ме гледа в очите.

— Какво е планирала моята малка изкусителка?

Би трябвало да избутам ръката му, но не го правя.

— Тя ще предаде властта – прошепвам. Поставям ръце на бедрата му и се навеждам напред, докато носовете ни се допират. – Какво ще каже моят бог на това?

Усмихва се с онази божествена усмивка.

— Твоят бог казва, че неговата изкусителка е научила добре урока си. – Свива големите си ръце около китките ми и ги дръпва, така че ръцете ми се озовават на раменете му. – Твоят бог казва, че неговата изкусителка няма да съжалява, че му е предала властта. – Притиска устни към моите и езикът му минава бавно през устата ми. – Но и този бог, и неговата изкусителка знаят как действа нашата нормална връзка. – Хваща ме през дантелените ми боксерки и полага чело върху моето. – И връзката ни е просто идеална.

Вцепенявам се, но се плъзвам надолу по дланта му, за да ме погали.

— Ти си идеален. – Целувам го и автоматично вплитам пръсти в косата му. Отново я дърпам. Просто не мога да се спра.

— Знам – мърмори, докато аз го целувам настойчиво, и плъзга ръка през кръста ми върху дупето ми. – Мислех, че отстъпи властта.

Не бих могла да спра, дори животът ми да зависеше от това. Моля се наум във всичко свято той да не наложи властта си, защото съм отчаяна, копнееща и разкъсвана от желание.

— Моля те, не ме спирай! – Нямам никакъв срам и все още прокарвам език през устата му.

Той изстенва и ме придърпва към себе си, без да показва намерение да ме спре. Ще ме остави да получа своето.

— Знаеш, че не мога да ти откажа, бебче.

— Напротив, можеш – споря, докато прониквам дълбоко с език в устата му. Глупаво е от моя страна да му го напомням точно сега. Често ми отказва, когато съм уморена или когато е решил да ме прегази.

— Не и сега. – Той се изправя, а аз съм усукана около него, но дори не разбирам, че е станал. Прекалено съм погълната от целувката. Едва когато хладният нощен въздух докосва голия ми гръб, се притискам към тялото на Джеси, притискам го по-силно и го целувам по-здраво. В ума ми няма място за въпроса къде отиваме. Не ми пука.

Звукът на вълните през нощта, които нежно галят брега, е първото нещо, което чувам. После долавям соления аромат на Средиземно море. Във въздуха има хлад, но топлината на тялото на Джеси, притиснато плътно към моето, премахва всякакво неудобство. Аз горя и не мисля, че дори Антарктика би ме охладила. Джеси слиза по дървените греди внимателно, докато ме носи надолу към морето, но не ме вкарва във водата. Коленичи и ме поставя на мекия влажен пясък, без да откъсва устни от моите нито за миг. Ръцете ми се плъзгат по цялото му мускулесто тяло, а краката ми са под него. Бързо се задъхвам. Не се чувствам по-добре дори когато една нежна вълна се разбива около изпънатото ми тяло и ме обгражда с плитка локва хладна, солена вода. Шокираният ми тих писък не може да бъде удържан, ноктите ми се забиват в бицепсите на Джеси и извивам гръб в опит да избягам от водата. Покритите ми с дантела гърди се притискат в неговите. Набързо съм охладена.

— Шшш! – успокоява ме. – Тихо сега! – нежно изречените думи ме успокояват веднага. Не знам как или дори защо. Все още ми е студено, но той винаги успява да ме успокои. Целува врата ми, хапе и засмуква, после отново целува лицето ми. – Обичам те – прошепва. – Мамка му, обичам, обичам, обичам те.

Сърцето ми се пръсва.

— Знам. – Докосвам устните му. – Знам, че ме обичаш. Нека да се любим! – Точно от това се нуждаем сега. Не от чукане. Не грубо. Просто любов.

— Дори не планирах да правя нещо друго. – Дръпва дантелата и избутва бикините ми надолу по краката. – Ще наречем това сънлив сумрачен секс.

Плъзвам длани нагоре по ръцете му, по врата и накрая обгръщам бузите му. Виждам лицето му съвсем ясно въпреки мрака около нас. Сънливият сумрачен секс може да стане моят нов любимец.

— Дадено – мърморя и премествам крака, за да му помогна да махне бельото ми.

Плъзга ръка под кръста ми и ме повдига леко, за да може да стигне до сутиена ми.

Маха го с една ръка, плъзва го надолу по ръцете ми и го оставя да виси на китките ми, след като отказвам да пусна лицето му. Искам да задържа устни върху неговите. Нежните ласки на езика му върху моя ме пращат право на най-високото ниво на Седмото небе на Джеси. Зърната ми щръкват още повече и изтръпват донякъде от студа, но най-вече от желание. И тогава той се измъква от ръцете ми със стон и се отдръпва. Изучава ме няколко мига, после потъва в мен точно, напълно и съвършено. Спира едва когато е влязъл до половина.

Лицето му е неразгадаемо, но зелените му очи са съвсем друго нещо. Те достигат до най-дълбоките кътчета на душата ми. Заливат ме с възхищение и преданост.

— До края ли? – пита толкова тихо, че почти не го чувам от лекия шум на вълните.

Кимвам и вирвам хълбоци нетърпеливо. Моята тактика успява. Джеси вдишва колебливо и бързо ме повдига, когато друга вълна изпълзява към нас. Отново извиквам, но внезапното му пълно проникване е по-вероятната причина от студа. Джеси ме държи до себе си, а аз притискам лице към шията му, после водата се оттегля и той отново ме връща на пясъка. Обгръщам с ръце раменете му, а той се подпира отстрани на главата ми. И просто се гледаме. Това е повече от удоволствие. Той ме изпълва изцяло и усещам как пулсира. Дори моите мускули се свиват около него, но никой от нас няма спешна нужда да ускори темпото. Хладно е, и двамата сме мокри, но сме абсолютно щастливи. Нищо около нас не съществува, точно както ни харесва.

— Искаш ли да се раздвижа? – Притиска устни към моите. – Кажи ми какво искаш, бебче!

— Само теб. Както и да го направиш.

— Аз идвам с неконтролируема любов към теб. Това достатъчно ли е?

Повече от достатъчно. Целувам го, вместо да отговоря, но той се отдръпва. Натежалите му притворени очи търсят словесен отговор.

— Достатъчно е – съгласявам се с тиха въздишка. Струва ми се, че току-що одобрих предизвикателното му държане. Но няма проблем.

— Радвам се. – Залюлява хълбоци нагоре, което ме кара да въздъхна тихо, и мускулите му се напрягат. – Толкова е хубаво да те усещам. Не знам как съм оцелявал без теб. Аз просто съществувах, Ава. Не живеех. – Отдръпва се постепенно навън и лениво се притиска отново навътре. Долепва устни до моите, за да заглуши тихия ми вик на удоволствие, смесено с поредната порция студ, когато още една вълна ме изненадва. – Сега живея. Само за теб.

— Разбирам – казвам, защото знам, че това ще бъде следващият му въпрос. – Разбирам всичко това.

— Добре. Имам нужда да разбираш. – Вън и вътре отново. И двамата въздишаме и се напрягаме. – Обичам нашето нормално състояние.

Усмихвам се и се гърча под него при следващото потъване. Нашето нормално състояние. Аз също обичам нашето нормално състояние. То е Джеси да ме обича толкова свирепо, че да полудява. А аз да отвръщам на тази любов. И да го приемам с всичкото му предизвикателно държане. Вече съм го приела.

Вече дори не усещам студа на морските вълни, които се плискат около мен. Желанието пълзи във вените ми и стопля кожата ми. Посрещам всяко движение на члена му с всеки мускул на тялото си. Отвръщам на страстта му с моята собствена. Целувам го, докосвам го, дърпам косата му и стена. Той люлее хълбоците си напред и назад толкова прецизно и толкова ритмично, че всеки тласък ме приближава неотклонно към върха. Мекотата на езика му, който изследва всяка част на устата ми, и твърдото кадифе на члена му, който се плъзга навътре и навън в мен, както винаги, ми носят пълен екстаз.

Показвам недоволството си, когато Джеси прекъсва целувките ни, но той не ми обръща внимание, а се отдръпва, за да ме огледа, докато поддържа ритъма.

— Трябва да те видя – прошепва. – Трябва да видя как тези очи потъмняват, когато свършваш за мен.

— Джеси – пъшкам. Няма да чака много дълго. Всеки момент ще се взривя благодарение на моя господар и на изкусното му отношение към мен. Знам, че ще бъда наказана, ако затворя очи, затова се опитвам с всички сили да устоя на изкушението да отметна глава назад и да ги стисна. Трудно е, когато той ми причинява това.

Повдига тялото си и се подпира на юмруците си.

— Близо е – отбелязва тихо. – Овладей се, Ава! Не ме карай да спирам! – Ускорява ритъма, без да откъсва очи от моите.

— Моля те, не спирай! – С ръце стискам здраво задника му и го придърпвам към мен.

— Тогава знаеш какво да правиш. – Завърта таза си силно и дълбоко, почти нарочно прави нещата по-трудни за мен. Преглъщам вика си и събирам цялата си воля, за да забавя неизбежното, докато той бъде готов. Това изисква дълбоки, овладени вдишвания, затова преглъщам трудно и започвам поредица от упражнения за регулиране на дишането. Джеси знае, че се мъча. Знае, защото ме гледа с лека многозначителна усмивка и ударите му стават по-силни. Бицепсите му също се издуват, което показва, че премества юмруците си в пясъка, за да може да ме измъчва с изтощителното си любене. И действително успява. Става все по-лошо и по-лошо.

Лежа под него, буквално удавена от неговото внимание и захапала здраво долната си устна. Аз клокоча и умирам от желание да се освободя от напрежението. През дивата си сексуалност търся признак, че той самият е близо. Отчаяна съм, когато не откривам нищо, но тогава зелените му очи изчезват зад клепачите съвсем за кратко и хълбоците му потрепват. Той се бори. От страх, че може да забави темпото, за да се съвземе, бързо увивам крака около кръста му и използвам всеки мускул, за да го притисна по-плътно в мен. Това е неговото поражение. Той изсъсква, подскача отново и аз изкрещявам благодарно, придвижвам ръцете си до предмишниците му и стискам здраво.

— Ти, малка… МАМКА МУ! – Отмята назад глава, а плавният му ритъм преминава в твърди удари. Възползвам се, че очите му са далеч от моите, и ги притварям. Задържам и дишането си. – Очите! – не ме оставя той. Клепачите ми отново се отварят и погледът ми се насочва към влажното и сурово лице, изпълнено с безсилие. Безсилие от това, че не може да се овладее. – По дяволите, жено! – пъшка. – Искаш ли да свършиш?

— Да!

— Знам! – Движи се яростно в мен, крещи отново и отново, и накрая излайва: – Сега! – и аз свършвам, цялото ми тяло се разтърсва, обзето от свирепи спазми и последователни изригвания, които просто продължават да идват. Разгорещена съм до краен предел. Неговата сперма бликва в мен, а движенията му утихват и той стене.

Дишането му е накъсано. Моето дишане е подложено на изпитание. Джеси все още е подпрян на ръцете си и се поти обилно, докато главата ми се мята и съм почти дезориентирана от силата на собствения си оргазъм.

— Ти ме накара да загубя контрол, Ава – пъхти над мен. – Проклятие, жено, ти ме накара да откача.

Отпускам ръце над главата ми в мокрия пясък. Забелязвам още една отиваща си вълна, но тялото ми не я е усетило. Аз изгарям отвътре.

— Няма да ги нараниш – настоявам задъхано.

Той разтърсва глава, сякаш също е объркан, после измъква члена си от мен и се отпуска на лакти, за да поеме зърното ми между устните си. Едва осъзнавам горещината на устните му.

— Това е хубаво – въздъхвам. Най-после затварям очи за неограничено време, докато той пирува с гърдите ми. – Просто продължавай да го правиш!

— Толкова си сладка – мърмори. Долепва устни до мястото, на което е неговият белег, и засмуква дълбоко.

Оставям го щастливо на заниманието му, докато се опитвам да стабилизирам дишането си и препускащото си сърце, но все още горя.

— Отнеси ме до водата! – пъшкам. – Трябва да се охладя.

Поклаща глава и освобождава гърдата ми, за да ме погледне.

— Не може! – Отново поглъща едното зърно на гърдата ми, без повече обяснения.

— Защо? – настоявам.

Целува всяко от зърната ми, преди да вдигне лице към моето. Очите му са блестящи езера от дяволитост.

— Може да простудим бебетата.

Не се смея, но се ухилвам.

— Няма.

Избутва косата от лицето ми и ръцете му пропълзяват нагоре по моите, докато пръстите ни се сплитат над главата ми.

— Откъде знаеш?

Повдигам глава само колкото да допра устни до откачения обичлив задник.

— Дори това да е вярно, а не е, точно сега температурата на тялото ми е извън всякакви графики, така че вероятно опичам бебетата ти, докато говорим.

Той ахва в драматична проява на ужас и скача, като ме издърпва на крака.

— По дяволите, жено! Трябва да те охладим. – Мята ме на рамо и шляпва задника ми.

— Ох! – смея се, доволна от неговата игривост. – Върви бавно, за да мога да свикна!

— О, не. – Нагазва навътре бързо и ме оставя да изпитам най-лошото. – Нямаме време да се занасяме. Рискуваме да имаме чифт добре опечени бебета. – Хваща хълбоците ми, което предизвиква крясъци и гърчене от моя страна, но той ме държи здраво. Вдига ме над себе си, хълбоците ми са в големите му длани, а ръцете ми са на раменете му и аз гледам надолу към едно коварно лице, което се опитва да остане сериозно. Хиля се толкова широко, че бузите ме болят. – Здравей, красиво момиче!

— Здрасти! – Стягам се. Знам какво следва или се надявам, че знам.

Джеси губи битката и ме поразява с усмивката си. Свива ръце и ме отпуска, за да ме целуне силно по устните.

— Довиждане, красиво момиче! – Мощните му ръце се изправят бързо и ме изстрелват назад във въздуха. Аз пищя и размахвам ръце и краката във всички посоки в безумна наслада. Падам във водата, все още пищяща, но устата ми бързо се пълни с вода, докато потъвам. Заглушената неистова бъркотия под водата определено не е само мое дело, затова ритам с крака бързо към повърхността. Измъквам се с пъшкане и бързо се завъртам на триста и шестдесет градуса, за да намеря Джеси. Никъде не го виждам и освен накъсаното ми дишане цари мъртва тишина. Застивам, доколкото мога, и движа краката си съвсем леко, колкото да ме държат на повърхността. Проклятие, къде е Джеси? Тихи вълнички се отдалечават от мен и не мога да разбера дали аз причинявам движението на водата или нещо в дълбините отдолу – нещо високо, жилаво и красиво, нещо, което може да задържи дъха си адски дълго време. Не знам защо, но също задържам дъха си и тихо обмислям следващия си ход. Дали да остана неподвижна и тиха, или да се хвърля към брега?

Да се хвърля, да остана. Да се хвърля, да остана.

Изпускам складирания в дробовете ми въздух.

— Мамка му, мамка му, мамка му! – Напълно съм разкъсана. Сърцето ми препуска, докато се боря с нерешителността си, но тогава чувам плясък зад мен и без никакви указания краката ми се задвижват. Плувам, сякаш животът ми зависи от това, сякаш ме преследва акулата от „Челюсти”*. И врещя като момиче. – Ох, мамка му! – изскимтявам и пронизвам нощния въздух с мръсната си уста, когато някой хваща глезена ми и ме дръпва надолу. Превръщам се в търкаляща се купчина от подивели ръце и крака, вероятно ритам и удрям Джеси, но не мога да се удържа. И така му се пада. Уплахата ми се е превърнала в гняв и вече се боря с ръцете, които ме държат. Очите ми непрестанно се пълнят със сол всеки път, щом се опитам да ги отворя, а дробовете ми ще се пръснат. В този момент главата му се оказва между бедрата ми.

[* „Челюсти” – американски филм от 1975 г. на режисьора Стивън Спилбърг. – Б. пр. ]

Изтласквам се на повърхността и моментално изпускам въздуха от дробовете си с гневен вик.

— Джеси! – Намирам се на раменете му и той ме изнася от морето, и с ръце притиска глезените ми към гърдите си.

— Какво има, бебче? – Дори не е задъхан.

— Ти! – Шляпвам с ръце по главата му няколко пъти, после се спускам и грабвам брадичката му, за да дръпна главата му нагоре. – Дай да те видя! – съскам агресивно.

Той се смее.

— Здравей!

— Ти си заплаха!

Изглежда, без никакво усилие открива къде да стъпи и се издига от водата като някакво неземно създание.

— Ти ме обичаш – казва ми уверено.

Навеждам се, но не мога да го достигна.

— Искам да те целуна – хленча.

— Знам, че искаш. – За една наносекунда в поредица от координирани движения той ме смъква от раменете си и ме полага в ръцете си. – И вече можеш.

Усмивката, изглежда, е постоянно закрепена за лицето ми, а блясъкът в му очите му е дълбок и не показва признаци за потъмняване. Толкова сме щастливи. Безгрижният Джеси е в пълната си сила и ме дави в страст и пакостливост. Седмото небе на Джеси не може да стане по-хубаво.

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Толкова лесно мога да свикна с това. Мога да лежа всяка сутрин и да се протягам щастливо, да усещам бриза по голата ми кожа и да се разхождам по верандата, за да се възхищавам на моя бог от разстояние, докато той тича по извивката на плажа. Мога да му приготвям закуска, въпреки че мразя да готвя, и мога да седя гола на масата, докато той унищожава храната с постоянно одобрително мънкане, а после топва пръст в буркана с фъстъчено масло, което съм сигурна, че е донесъл с багажа, защото марката ми е позната. Мога да отварям уста, когато ми казва, за да може да ме нахрани, и мога да протягам ръка и да галя голите му, целунати от слънцето гърди, защото така ми се иска. Мога да се разтопя на стола, когато той ми намига и ме дръпва в скута си, за да ми се наслади, а после продължава да закусва с една ръка, докато с другата ме държи и ми предлага парчета сьомга. Мога да се пъхвам в банския си в уединението на Рая, да получавам ужасен поглед или настояване да облека нещо по-съществено и да отида да плувам в басейна на вилата. Мога да бъда издърпана за ръката и изсушена, после увита и отнесена до душа, където Джеси ме сапунисва и се грижи за мен по всеки възможен начин. Всеки възможен начин… и малко повече. Мога много, много лесно да свикна с това.

Последният ни ден в Рая е и аз се чувствам малко нещастна въпреки ужасно доволното ми състояние. Това е нашият последен ден, прекаран в отдаване единствено един на друг, без разсейването и без проблемите, с които ще се сблъскаме при завръщането ни в Лондон. Седя на леглото с кърпичка, промушена между пръстите на краката, и с шишенце яркорозов лак в ръката. Минало е пладне. Прекарали сме цялата сутрин в правене на нормалните за нас неща и сега се приготвям и гиздя за следобедна разходка до пристанището и за вечеря по здрач. Не искам да се прибираме. Искам да останем в Рая завинаги, само аз и Джеси.

— Мисля, че се разбрахме – без повече лакиране и без търсене на остатъци от уиски.

Вдигам поглед и виждам Джеси да изпълнява досадната задача да трие с кърпа тъмнорусата си мокра коса, но задачата не е толкова досадна, когато той я извършва. Нищо, което този мъж прави, не е глупаво или обикновено. Облягам се на възглавницата си и поглъщам възхитителната гледка. Той е гол. Потичат ми лиги.

— Трябва да си лакирам пръстите на краката. – Разклащам шишенцето и отвинтвам капачката. – Няма да отнеме много време и няма нужда да лакирам ръцете. – Размахвам вече изсъхналите розови нокти към него.

Съвсем бавно и преднамерено загорялото му голо тяло изпълзява на леглото и се настанява на колене в краката ми.

— Дай на мен! – Полага кърпата върху бедрата си, хваща стъпалото ми и го настанява на бялата памучна тъкан.

— Искаш да ми лакираш ноктите на краката? – питам. Леко съм развеселена от решението на моя съпруг да се заеме с толкова момичешка задача. Той ми хвърля равнодушен поглед, явно не е притеснен да се грижи за жена си дори с това.

Взима лака от ръката ми и намества стъпалото ми, за да може да изпълни собствено назначеното си задължение.

— Мисля, че трябва да се упражнявам – уведомява ме с безизразно лице и сух тон. – Скоро няма да можеш да ги стигаш заради…

Кракът ми замахва и се забива право в корема му, не че това има желания ефект. Джеси се ухилва и намества отново стъпалото ми.

— Не искам да се прибираме – казвам тихо.

— Аз също, бебче. – Не изглежда изненадан, сякаш е прочел мислите ми или може би мисли съвсем същото. Прокарва веднъж четката в центъра на нокътя на палеца ми, а после по веднъж от двете страни.

— Кога може да дойдем пак? – питам. Гледам как бръчката му се появява на челото. Това ме кара да се усмихна и на мига забравям обезсърчителните мисли.

— Може да дойдем, когато поискаш. Просто казваш и ще те кача на самолета. – Избърсва кожата в основата на нокътя и се отдръпва, за да огледа творението си. Изобщо не е зле, като се имат предвид големите му ръце и малката четчица. Поглежда ме. – Добре ли прекара? – пита ме усмихнат. Знае прекалено добре, че съм, и го знае главно защото току-що му казах, че не искам да си тръгвам.

— Райски – замислена казвам и облягам глава назад. – Продължавай! – кимвам към крака в скута му.

Очите му се присвиват игриво.

— Да, милейди.

— Добро момче – въздъхвам замечтано и се отпускам на възглавницата. – Какво ще стане, когато се приберем у дома?

Продължава да лакира ноктите ми, без да даде отговор. Нещо трябва да бъде направено, за предпочитане от полицията, а не от Стив. И въпреки че идеята да бъдем извън страната беше добре дошла, знам също, че това беше начинът Джеси да разсъждава трезво върху случилото се. Не може да ме крие в Рая вечно, въпреки че според него това амбициозно намерение изобщо не е неразумно, а ако поддържа и това прекрасно настроение, аз също не бих го смятала за неразумно. Ние сме в Рая, трябва да помня това. Джеси ме има само за себе си без разриви и без проблеми. Това е единствената причина за настоящото ми щастливо пребиваване на Седмото небе на Джеси и нищо друго. Връщането ни в Лондон бързо ще ме изхвърли оттам, сигурна съм.

— Това, което ще стане, е, че ти ще отидеш на работа и най-накрая ще изпълниш обещанието си да осветлиш Патрик за Микаел! – Хвърля ми изпълнен с очакване поглед, който аз пренебрегвам.

— Мислиш ли, че Микаел е откраднал колата ти?

— Нямам никаква представа, Ава. – Поставя долу крака ми и вдига другия. – Аз съм се заел с това, така че ти не тревожи красивата си малка глава!

— Как по-точно си се заел с това? – не мога да не задам този въпрос. Наистина искам да знам, защото нещо ми подсказва, че както повечето неща у Джеси и това няма да бъде стандартно.

Получавам предупредителен поглед, както си знаех, и не забравям, че ако настоявам, може много лесно да бъда изхвърлена от Седмото небе на Джеси, преди да се върнем в Лондон.

Приемам укорителния му поглед няколко мига, без да сведа очи и да скрия любопитството си, и все пак знам, че няма да ми бъде даден задоволяващ отговор. Вече мълчаливо съм го приела и също така за себе си съм се съгласила да не настоявам.

— Точка – казва Джеси просто и знам, че наистина е приключил.

Затова се отпускам и го оставям да довърши сложната задача да лакира ноктите ми, докато аз тихо се наслаждавам на грижовността му и на факта, че се привежда толкова близо, за да изпълни задачата си, и че няма и грам тлъстина по корема му.

— Готова си – заявява и завинтва капачето. – Невероятен съм дори в това – няма и следа от хумор в тона му.

Вдигам крака и се навеждам, за да погледна. Почти очаквам да видя лак до средата на пръстите си, но не. Джеси наистина е невероятен в лакирането на нокти, както във всичко друго освен в готвенето.

— Не е зле – подхвърлям небрежно и се преструвам, че обърсвам петънце, което дори не е там.

— Не е зле ли? Свърших по-добра работа, отколкото ти някога ще свършиш, жено – скача от леглото. – Ти си такава късметлийка, че ме имаш.

Подсмихвам се.

— Ти не си ли късметлия? – питам невярващо. Той е такъв арогантен задник.

— Аз съм по-голям късметлия – намига ми и аз бързо се правя, че вече не съм обидена. – Хайде! Да вървим да изследваме! – Днес е още по-въодушевен да излезем, отколкото беше вчера, и това е очевиден признак, че се наслаждава да ме обича и по друг начин.

* * *

Отбиваме от кръговото движение и се озоваваме пред охранителна порта, която води надолу към пристанището. Джеси сваля прозореца си и показва пластмасова карта на един екран. Вратата се отваря веднага и ние продължаваме.

— Къде сме? – питам и се привеждам напред в седалката си, за да огледам пътя напред.

— Това е пристанището, бебче. – Джеси продължава бавно и отбива в пешеходна зона. Хората механично се отместват, за да направят път, без да погледнат втори път DBS-а. Това би ми се сторило странно, но бързо забелязвам десетки луксозни коли, паркирани по продължение на пътя. И не само мерцедеси и БМВ-та. Гледам редици от бентлита, ферарита и дори още един „Астън Мартин”. И всички те крещят „милионери”. Хората явно са свикнали с нелепо скъпи автомобили, но вниманието ми бързо е откъснато от редицата луксозни коли, когато забелязвам редици и редици лодки. Не, не лодки. Това са яхти.

— Мамка му! – прошепвам, когато Джеси се плъзва в едно свободно място и изключва двигателя.

— Ава! Моля те, внимавай с шибания език! – издишва уморено, измъква се от колата и обикаля от моята страна. Не мога да помръдна от седалката си. Зашеметена съм от ярката белота на толкова много огромни плаващи планини на кея. – Излизай!

Разсеяно се измъквам с помощта на Джеси, но не откъсвам поглед от яхтите. Не мога да намеря думи. Едва проговарям:

— Моля те, не ми казвай, че притежаваш една от тези! – Поглеждам го с опулени очи. Не знам защо съм толкова шокирана. Този мъж е повече от богат, но яхта?

Усмихва се и слага очилата си.

— Не. Продадох я преди много години.

— Значи си имал яхта?

— Да, но нямах представа как се управлява глупавото нещо. – Хваща ръката ми и ме повежда към пътека, на която сме в безопасност от движещите се автомобили.

— Защо изобщо си я купил тогава? – питам. Поглеждам към него, но той подминава въпроса ми и сочи през морето.

— Ето там е Мароко.

Следвам посоката на ръката му, но виждам само открито море. Опитва се да отклони любопитството ми.

— Прелестно – казвам с изобилие от сарказъм, за да знае, че познавам тактиката му. Вадя си мои заключения за Рая и за големите яхти, но както си напомних по-рано, миналото на Джеси е точно това.

— Сарказмът не ти отива, жено. – Дръпва ме под ръката си и захапва ухото ми. – Какво искаш да правиш?

— Нека се пошляя наоколо!

— Да се пошляеш?

— Да, да се шляя – повтарям и гледам развеселеното му изражение. – Като да се мотая, разхождам, шляя.

Усмихва ми се почти очарован.

— Добре. Усещам как се задава нов Камдън.

— Да, точно като Камдън, но без странните секс шопове – довършвам тихо.

Вече се смее.

— О, има много странни секс шопове в страничните улички. Искаш ли да видиш?

— Не, не искам – отказвам. Спомням си танца на пилона на онази побъркана, облечена в кожа господарка. Ахвам тихо. Типът на Сара. Мамка му, тя изглеждаше точно като Сара с тази разлика, че вместо да размахва камшик, играеше на пилон. Сара може и да има пилон, кой знае, но внезапно осъзнавам фактите и това омаловажава приликите между жените. – Това не ти се стори привлекателно, нали? – Няма нужда да уточнявам. Джеси знае за какво говоря.

Хваща брадичката ми и я повдига към себе си.

— Казах ти и преди. Има само едно нещо, което ме възбужда, и аз го обичам в дантела.

— Добре – казвам тихо, защото не знам какво друго да кажа. Вероятно и той е направил връзката със Сара и въпреки че Сара повече или по-малко потвърди нежеланието на Джеси към облечения й с кожа задник, трябваше да го чуя лично от него.

Той целува челото ми и вдишва дълбоко в косата ми.

— Хайде, госпожо Уорд! Да се шляем!

* * *

Докато се върнем до кея, шляенето вече ми е омръзнало и знам, че Джеси ми е угаждал безусловно, като настояваше да купуваме всичко, което пипнех или погледнех, за да намали времето ми за шляене. Това нямаше да ме тревожи толкова, ако не беше типът магазини, в които се шляехме. Това не е Камдън. Да, имаше няколко сергии за дреболии, но бях насочвана главно към безбройните дизайнерски

магазини, от което се чувствах милион пъти по-подозрителна, отколкото в „Хародс”. Тихите малки магазинчета излагаха само няколко ключови тоалета, без да оставят възможност за шляене. Наистина видях една изключителна кафява чанта, която се осмелих да докосна само за да усетя мекотата на кожата, и Джеси, разбира се, прие това малко движение като признак, че я харесвам, и бързо накара да я пакетират. Не се опитах да го спра. Наистина харесвам новата си чанта, затова му благодарих, на което той отговори, като през целия следобед ми купуваше всичко, което погледнех, и ме поглеждаше с очакване, за да ми напомни да му благодаря.

Сега върви, натоварен с торби и, Бог да го благослови, изглежда изтормозен.

— Ще ги оставя в колата. Чакай тук! – Оставя ме отстрани на пешеходната зона да слагам балсам на устните си, а той отива до колата, за да хвърли торбите. Връща се бързо и ме сграбчва. Задушавам писъка си, когато ме вдига в ръцете си и ми се нахвърля. – Боже, липсваше ми! – Притиска току-що навлажнените ми устни с лекота и ме целува така, че всички да видят. Както винаги не знам къде се намирам и кой е наоколо. Оставям го да прави каквото иска с мен. – Ммм, вкусна си. – Отдръпва се и се цупи. Собствените му устни блестят леко от моя балсам.

— Ако искаш да носиш женско червило, прави го както трябва! – Вдигам ръка, за да го намажа, а той не ме спира, дори нацупва устни, за да нанеса балсама по-лесно. – Така е по-добре – решавам с усмивка. – Ти си още по-красив с бляскави устни.

— Вероятно – съгласява се лесно и примлясва. – Ела! Трябва да нахраня моята съпруга и фъстъците. – Връща ме във вертикална позиция и започва да оправя презрамките на малката ми жълта рокля. – Трябва да се стегнат.

Избутвам ръцете му. Тръгвам и намествам презрамките на роклята си, без да обръщам внимание на измърморените протести, които идват иззад мен.

— Къде ще ме храниш? – питам през рамо и продължавам да крача, но не задълго. Джеси ме хваща за кръста, аз се дърпам, но теглото е непоносимо.

— Не се отдалечавай от мен! – направо ръмжи. Завърта ме с лице към себе си. Мръщи се, а аз се усмихвам. – И можеш да изтриеш тази усмивка от лицето си. – Затяга презрамките ми, като мърмори нещо за непоносима жена, която го подлудява. – По-добре. Къде са всички дрехи, които ти купих?

— У дома – отговарям отсечено. Не че някоя от тях беше подходяща за почивка на слънце. Не ми беше дадено време да пазарувам за почивката, затова трябваше да се оправям с гардероба си отпреди няколко години. Тогава бях в началото на двайсетте и той продължава да се оплаква от тези дрехи.

Джеси поема търпеливо дъх.

— Защо продължаваш да си толкова непокорна?

— Защото знам, че това те подлудява. – Вървя по тънък лед, осъзнавам го, но няма да отстъпя. Никога.

— Ти просто се наслаждаваш, когато ме превръщаш в откачен ненормалник.

— Ти сам се превръщаш в откачен ненормалник – смея се. – Нямаш нужда от помощ за това, Джеси. Казах ти и преди – няма да диктуваш гардероба ми.

Очите му горят със зелено недоволство, но аз не се плаша от неговата сила. Наистина съм доста смела.

— Ти ме побъркваш – повтаря, защото не знае какво друго да каже.

— Какво ще направиш? – питам самодоволно. – Ще се разведеш с мен ли?

— Внимавай с шибания език!

— Аз дори не изругах! – вече истински се смея.

— Напротив, направи го, мамка му! Изрече най-лошата дума всъщност. Забранявам ти да я казваш.

Вече наистина започвам да се кикотя.

— Ти ми забраняваш?

Скръства ръце на гърдите си в знак на авторитет, сякаш съм лошо дете.

— Да, забранявам ти.

— Развод – прошепвам.

— Сега се държиш детински – пухти той точно като дете.

— Малко – свивам рамене. – Нахрани ме!

Разсмива се шумно и поклаща глава.

— Трябва да те държа гладна и да те награждавам с храна само когато правиш това, което ти е казано. – Стисва раменете ми, обръща ме и ме повежда към ресторант с изглед към морето. – Ще те нахраня тук.

Един щастлив испанец със зализана черна коса и черни мустаци ни отвежда до маса за двама на външната тераса и ни настанява.

— Питиета? – пита с тежък испански акцент.

— Вода, благодаря. – Джеси ми помага да седна и ме прибутва под масата, а после се настанява срещу мен и ми подава менюто. – Тапас* тук са върховни.

[* Испанско мезе под формата на малки хапки. – Б.пр.]

— Ти избери – подавам му менюто обратно през масата. – Сигурна съм, че ще направиш подходящия избор. – Веждите ми са вдигнати нахално. Джеси взима менюто от ръката ми замислено, но без присмех или укорителен поглед.

— Благодаря – казва бавно.

— Моля – отвръщам. Наливам по една чаша вода, когато сервитьорът поставя леденостудена кана на масата. Задушно е, а жаждата ми е пламнала при вида на капката, която се стича отстрани на каната. Пресушавам чашата на една глътка и веднага наливам втора.

— Жадна ли си? – Джеси ме гледа учудено как бързо пресушавам втората чаша. – Внимавай! – предупреждава. Мръщя се, но не мога да спра да преглъщам ледената течност. – Може да удавиш бебетата.

Започвам да кашлям през смях и поставям чашата си, за да грабна салфетка.

— Ще спреш ли с това?

— Какво? Просто показвам бащинска загриженост – изглежда засегнат, но аз знам.

— Ти не вярваш, че мога да се грижа за бебетата ни, нали?

— Напротив – отговаря тихо, без никаква убеденост. Наистина не го вярва. Шокирана съм и лицето ми вероятно го показва, въпреки че Джеси нарочно не ме поглежда, за да види изражението ми.

— Какво мислиш, че ще направя, по дяволите? – Съжалявам за въпроса в мига, в който изстрелвам думите, още повече когато Джеси обръща глава и ми отправя скептичен поглед. – Недей! – предупреждавам. Гласът ми се прекършва и сълзи от съжаление започват да парят в очите ми. Опитвам се да не потекат по бузите ми и се самообвинявам заради безсърдечните си мисли. Чувствам се ужасно и сама, без Джеси да подклажда вината.

Гледам навсякъде, само не и към него, защото ако погледна лицето му сега, ще си спомня за мрачното място, което искам да забравя. Не го обвинявам, че се съмнява в способностите ми, аз самата се съмнявам в себе си, но имам него, както продължава да ми напомня.

За миг вече седи до мен и ме придърпва към себе си. Гали гърба ми и заравя уста в косата ми.

— Съжалявам. Не се разстройвай, моля те!

— Добре съм – казвам, за да не е толкова загрижен. Ясно се вижда, че не съм добре, но не мога да изгубя контрол над емоциите си в ресторанта, за да ме видят всички. Една жена през няколко маси вече ме зяпа. Не съм в настроение за любопитни досадници, затова й хвърлям поглед, преди да се отдръпна от гърдите на Джеси. – Казах, че съм добре – сопвам се рязко и вдигам чашата си, за да има какво да правя и да не се разплача.

— Ава – казва Джеси тихо, но не мога да го погледна. Не мога да погледна в очите мъжа, когото обичам, защото знам, че ще видя презрението му. Никога ли няма да забрави? Непреклонна съм и знам, че никога нямаше да го направя, но все пак имах такава глупава идея, а той я прочете черно на бяло. – Погледни ме! – Гласът му е по-суров и по-строг, но аз не се подчинявам. Забелязвам, че проклетата жена все още ме зяпа. Поглеждам я в очите, за да й кажа с поглед „чупката”, което бързо я кара да сведе поглед и да се занимае с вечерята си. – Три.

Извъртам очи, но не е защото той започна обратното броене. Не. Защото знам, че няма да получа чукане в стил Джеси или прегазване, щом стигне до нулата.

— Две.

Сякаш ми размахва морков, който никога няма да захапя. Глупаво, знам, но потребността ми от Джеси и невероятният му начин да ме подчини с чукане са дълбоко насадени в мен, а бременността, изглежда, само увеличава желанието ми за всичко това.

— Едно.

Издишам уморено и започвам да си играя с вилицата. Отказвам да се подчиня и вероятно с това само скъсявам фитила.

— Нула, бебче. – Грабва ме от стола, преди умът ми да регистрира последната цифра от обратното броене, и се озовавам на пода с китки, приковани над главата ми, и Джеси, възседнал кръста ми. Очите ми са широко отворени, а ресторантът е притихнал. Игла да падне – ще се чуе. Взирам се в Джеси, който изобщо не е засрамен и е напълно равнодушен към обкръжението ни. Проснал ме е на пода в ресторанта. На какво си играе той, по дяволите? Дори не смея да отклоня поглед от него. Усещам милиони шокирани очи, които следят спектакъла, който Джеси е създал. Ужасена съм.

— Джеси, пусни ме! – Бих приела много неща заради него, но това? Това е извън всякакви граници на безсрамието. Мамка му, ами ако някой се опита да го издърпа от мен?

— Предупредих те, бебче. – Лицето му излъчва веселие, докато аз просто съм ужасена. – Където и когато.

— Да, добре – гърча се. – Доказа тезата си.

— Не мисля, че съм – казва небрежно и се настанява удобно, като надвесва лице над моето. – Обичам те.

Искам земята да ме погълне. Да ме грабне и да ме целува, докато почти загубя съзнание насред оживената улица, е едно. Да ме прикове на пода в пълен ресторант е лудост.

— Знам. Пусни ме!

— Няма.

Боже, дори не чувам тракане на ножове и вилици, което значи, че храненето е преустановено.

— Моля те! – умолявам тихо.

— Кажи, че ме обичаш!

— Обичам те – едва просъсквам думите през стиснати зъби.

— Кажи го така, все едно го чувстваш, Ава! – Той няма да се откаже, не и докато не изпълня глупавата му неразумна заповед както му харесва.

— Обичам те. – Гласът ми е по-нежен, но все още смутен.

Той ме оглежда със съмнение, но какво очаква, по дяволите? Повече от облекчена съм, когато се премества и ме изправя на крака, но остава на колене пред мен. Опитвам се да оправя роклята си само и само да избегна да се изправя пред вечерящите, които несъмнено ни гледат шокирано. След като съм отделила много повече време от необходимото, за да пригладя оправя роклята си, рискувам и поглеждам бързо присъстващите в ресторанта, после ми се иска да умра на място. Изкушена съм да побягна, но забелязвам, че Джеси все още е на колене пред мен.

— Стани! – казвам с приглушен шепот, въпреки че очевидно съм чута. Все още е зловещо тихо.

Тръгва напред на колене, докато не се изравнява с краката ми, плъзва ръце около задника ми и гледа нагоре към мен с очи на кутре.

— Ава Уорд, мое красиво, непокорно момиче. – Лицето ми се сгорещява все повече. – Ти ме правиш най-щастливия мъж на шибаната планета. Ти се омъжи за мен, а сега ме благославяш с близнаци. – Плъзва ръка от задника към корема ми, гали го влюбено и целува центъра. Определено се чуват няколко въздишки от страна на зрителите. – Обичам те толкова много, мамка му. Ти ще бъдеш невероятна майка на моите бебета! – Не мога да направя нищо повече, освен да се взирам в него, докато прави публичното си изявление, объркващият глупак. И чувам още въздишки. Започва да целува тялото ми нагоре, докато стига до шията ми. – Не се опитвай да ме спреш да те обичам! Това ме прави тъжен.

— Тъжен или луд? – питам тихо.

Измъква се от скривалището си във врата ми, събира косата ми и я надипля по гърба ми, после хваща бузите ми в дланите си.

— Тъжен – потвърждава. – Целуни ме, съпруго!

Нямам желание да се излагаме още, затова се подчинявам и му давам това, което иска. Така ще се измъкна по-бързо. Но тогава започват ръкопляскания и Джеси престава да ме целува и театрално се покланя и ме настанява на стола ми. Оставаме ли?

— Обичам я – свива рамене, сякаш това обяснява защо ме повали на пода и настоя за признание в любов, а после обяви на група непознати, че очакваме близнаци.

— Близнаци!

Подскачам при развълнувания развален английски на сервитьора, който размахва пред нас бутилка шампанско.

— Трябва да празнувате! – Отпушва тапата и налива две чаши. Присвивам се. Много е мило, но няма никакъв шанс някой от нас да го пие.

— Благодаря – усмихвам се на сервитьора и се моля да не се задържи близо до нас и да ни гледа как чукваме чашите и отпиваме. – Това е много мило! – Сигурно е чул умствената ми молба или е видял притесненото ми лице, защото се оттегля и ме оставя да преценявам обстановката. Отново в ресторанта настъпва оживление, само някои ни хвърлят по някой поглед, но интересът, изглежда, е отмрял. Онази жена все още ни зяпа обаче. Намръщвам й се, но се разсейвам, когато ръката на Джеси се озовава на коляното ми. Обръщам се и виждам лицето му, изразяващо дяволитост. Да, той е демонстрирал своето виждане силно и ясно, така че всички да видят.

— Не мога да повярвам, че направи това.

— Защо? – избутва чашите с шампанско настрани.

Искам да се аргументирам, но отново усещам върху себе си нечий поглед и знам чий е. Обръщам се бавно и виждам, че тя отново се взира в нас. Седи през няколко маси и помежду ни има доста хора, но малка пролука в тълпата ми дава идеална видимост, а очевидно и на нея, защото тя се възползва максимално.

— Познаваш ли тази жена? – питам и задържам погледа си върху нея, въпреки че тя отново е свела поглед към храната си.

— Каква жена? – пита Джеси и се обляга на мен, за да види накъде е насочен погледът ми.

— Там, жената със светлосинята жилетка – почти посочвам през ресторанта, но бързо смъквам ръката си. – Виждаш ли?

Сякаш изминава цяла вечност, а той все още не ми е отговорил, затова се обръщам и виждам как цветът се оттегля от лицето му и то става пепеляво, а доволството отстъпва място на шок.

— Какво има? – Инстинктивно лепвам ръка на челото му, за да проверя температурата му, и забелязвам само след миг, че е студен като камък. – Джеси? – Той се взира в пълен транс. Притеснена съм. – Джеси, какво не е наред?

Той поклаща глава, сякаш иска да се отърси от мозъчно сътресение, и се обръща към мен, а погледът му подсказва, че нещо го измъчва. Виждам, че се опитва да отклони поглед, но се проваля ужасно. Нещо сериозно не е наред.

— Тръгваме си! – Той се изправя и събаря една чаша, като привлича още внимание. Хвърля купчина банкноти на масата и не губи време, а вдига задника ми от стола и ме повежда навън.

Крачи устремено към колата и буквално ме влачи след себе си.

— Какво ти става? – опитвам отново, но знам, че е напразно. Той е изключил напълно.

Отваря вратата на колата и аз го поглеждам, докато ме насочва вътре, но не получавам отговор. Нито признание, нито изражение, нито обяснение. Забелязвам, че рамото му се напряга и повдига, а гърдите му започват да се издуват. Поглежда около нас и все още се опитва да ме набута в колата.

— Джеси. – Непознатият женски глас откъсва вниманието ми от моя вцепенен съпруг към жената зад мен. Жената. Взирам се в нея объркано и усещам как ръката на Джеси ме стиска по-силно. Вече чувам и дишането му. Напълно съм озадачена, но успявам да я огледам. Прокарвам очи нагоре и надолу по тази непозната, която прекара голяма част от времето си в морския ресторант да гледа мен или Джеси, или нас. Не съм сигурна. Но колкото по-дълго я гледам, толкова по-ясно ми става всичко.

Джеси се опитва да ме премести, за да ме вкара в колата, но аз го отблъсквам, прекалено любопитна кого виждам.

— Ава, бебче, тръгваме. – Той не изисква, нито крещи по мен нетърпеливо въпреки неподчинението ми. От това ми се доплаква.

— Джеси, сине! – Жената пристъпва напред и страховете ми вече са потвърдени.

— Не можеш да ме наричаш така – казва Джеси сковано. – Ава, влизай в колата!

Влизам. Това беше потвърждението, което ми трябваше. Няма нужда да чувам

нищо друго, нито крясъци, нито обяснения. Това е майката на Джеси. Намествам се и гледам как съпругът ми обикаля колата от задната страна. Усещам тревога, когато виждам как майка му бърза, за да го пресрещне. Наблюдавам как поставя ръка на рамото му, а той я отърсва, чувам как го моли за възможност да говорят и после виждам как тя притиска тялото си към вратата на шофьора, за да му попречи да влезе в колата. Той мушва ръце в косата си. Болката по лицето му къса сърцето ми. Той няма да я отстрани със сила, което го оставя уязвим. Не мога да седя и да гледам как се мъчи, затова излизам и отивам при Джеси и майка му. В мен гори единствено решителност.

Заставам пред Джеси като щит и поглеждам майка му право в очите.

— Моля ви, махнете се!

Джеси се навежда през мен.

— Ти не трябваше да си тук. Защо си тук? – Гласът му е съсипан и разтреперан, както и тялото му. Усещам вибрациите да се процеждат в гърба ми. – Сега е сватбеният уикенд на Амалия в Севиля. Защо си тук?

Започва да ми просветва. Не прочетох достатъчно от поканата, за да видя датата и мястото, но Джеси очевидно го е направил. Защо иначе би ме довел тук, освен ако не е бил сигурен, че родителите му няма да са наблизо? Никога не би рискувал. Когато дойдохме, реших, че е странно, но не се задълбочих. Оказва се, че те са тук. И това причинява ужасен смут у Джеси.

— Баща ти – започва тя. – Сватбата беше отложена, защото баща ти получи сърдечен удар. Амалия се опита да се свърже с теб, след като ти не отговори на сватбената й покана.

Гърдите на Джеси се притискат към мен и знам, че ще заговори, което е добре, защото аз не мога да измисля какво да кажа. Зашеметена съм. Това е информационно претоварване.

— Тогава ми кажи защо Амалия се опита да се свърже с мен? Защо не го направи ти?

— Мислех, че ще отговориш на сестра си – отговаря тя бързо. – Надявах се да отговориш на обажданията на сестра си.

— Е, сгрешила си – изревава през рамото ми и аз трепвам. – Не можеш да правиш това с мен. Вече не, мамо. Влиянието ти вече провали живота ми и сега аз го оправям сам.

Тя трепва, но не се оправдава. Зелените й очи, които са същите като на Джеси, са замъглени и отчаяни. Толкова много мисли препускат в ума ми, но моята първа грижа е Джеси и очевидното му страдание. Майка му също страда, но вече не я харесвам, затова тя не е моя грижа.

— Близнаци – прошепва тя и протяга напред ръката си.

Замръзвам. Не мога да помръдна. Очите й изучават корема ми и виждам болката, гравирана по набръчканото й лице. Джеси ме дръпва и едва избягвам допира на ръката й. Това ме изтръгва от зашеметеното ми състояние и ме кара да преоценя ситуацията. Не ми отнема много време. Трябва да измъкна Джеси.

— Ава – изрича нежно в ухото ми. – Моля те, измъкни ме оттук!

Сърцето ми се къса на две.

— Моля ви учтиво – поглеждам към майка му, чиито очи все още са насочени към корема ми. – Махнете се!

— Това е още един шанс, Джеси! – Тя вече хлипа, но изобщо не изпитвам симпатия към нея. Джеси не говори. Остава неподвижен и тих зад мен. Мисля, че може да е изпаднал в транс и изобщо не съм изненадана. Тези няколко думи само подсилиха моята решителност и вместо със сълзи очите ми се изпълниха с гняв. Но не мога да си го изкарам на майка му.

Обръщам се и плъзвам длан под ръката на Джеси.

— Хайде! – казвам тихо и дръпвам ръката му. Той ме оставя да го поведа. За първи път го водя и го правя бързо. Решена съм да изведа съпруга си от тази ситуация, която го наскърбява. Виждала съм го такъв едва няколко пъти, но всеки път е свършвал с душевна мъка. Не съм подготвена да подложа него или себе си на още трудности във връзката ни.

Отварям пътническата врата и нежно го насочвам вътре, а той се гледа безцелно пред себе си. Облекчена съм, когато виждам майката на Джеси да минава пред колата, защото това значи, че мога да избързам и да скоча на шофьорската седалка. Първото, което правя, е да открия ключалката и да натисна копчето, а после претърсвам Джеси за ключовете. Никога не съм карала от противоположната страна на пътя, т.е. от лявата страна на колата, но сега не е времето да изпадам в паника за нещо толкова незначително. Паля DBS-а и едва поглеждам назад, когато давам на задна, после включвам на първа и тръгвам напред малко по-внимателно. Хвърлям поглед в огледалото за обратно виждане и забелязвам един мъж да поема майката на Джеси в обятията си. Баща му.

Оглеждам пътя напред и забелязвам портите, но нямам време да изпадна в паника как да намеря картата, която ще ги отвори. Те сами се преместват и аз се отдалечавам от родителите на Джеси все повече. Поглеждам към него и не харесвам това, което виждам – смутен мъж, който се взира с празен поглед през прозореца и не показва никаква емоция. Щях да се чувствам по-добре, ако беше ядосан, но той не е. Единственото познато нещо са бръчката през челото му и зъбните колела на сложния му ум, които се въртят диво и неконтролируемо. Странно, тези дребни подробности ми предлагат някаква утеха. Но не и това, за което може би мисли.

Още един шанс ли? Това каза тя. Не мога да обвиня Джеси за този срив, не и когато майка му предположи, че всичко може да се оправи с раждането на неговите собствени близнаци. Това е жестоко и егоистично и никога няма да заличи годините тъга и предателство, които е преживял.

Тези бебета и аз сме единственият шанс на Джеси за щастие, а не възможност за родителите му да оправят грешките си. Ако тя смята да използва бебетата ми като някаква семейна терапия, трябва да помисли отново.

Нямам представа къде отивам, но успявам да накарам Джеси да ме упъти. Познатият аромат на Рая най-после ме кара да се отпусна напълно, докато карам по павираната алея към вилата. Джеси излиза от колата, тръгва към верандата и ме оставя да го следвам неуверено. Не знам какво да правя. Знам, че няма да говорим, затова трябва да направя това, което ми подсказва инстинктът, тоест просто да бъда до Джеси. Не да измъквам информация, за да успокоя любопитния си ум, нито да тропам с крак и да настоявам за отговори. Вече знам какво трябва да направя и знам, че родителите му са повлияли на живота му прекалено много. Сега той го оправя съвсем сам, точно както каза, и аз трябва да му позволя да го направи.

Следвам го във вилата и го намирам да стои в средата на стаята. Приближавам тихо зад него, но той не трепва, когато пъхвам ръка в неговата. Знае, че съм близо, както винаги. Повеждам го към спалнята и започвам да разкопчавам ризата му. Между нас не прескача сексуално напрежение, нито споделяме тежко, отчаяно дишане. Аз просто се грижа за него.

Главата му е отпусната и той е напълно унил, но ми позволява да го съблека и накрая застава пред мен гол и мълчалив. Опитвам се да го отведа до леглото, но той стои твърдо и ме обръща с гръб към себе си, после разкопчава роклята и я измъква през главата ми, като ме кара да вдигна ръце. Оставям го да го направи, за да го измъкна от меланхолията му, затова стоя тихо, докато разкопчава сутиена, а после коленичи и смъква бикините ми. Повдига ме към тялото си. Обкрачвам хълбоците му с крака и той се намества на леглото с гръб, опрян на таблата, така че седя в скута му и се притискам към гърдите му. Не е готов да остави място между двама ни, което ми харесва. Обгръщаме с ръце, като ме притиска към себе си, носът му е в косата ми, а пулсът му е бавен и стабилен под ухото ми. Това е единственото, което мога да направя, и ако е нужно, ще го правя до деня, в който умра.

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Тази сутрин се чувствам различно. Лежа по гръб, но не съм изтегната върху леглото и лекият бриз не гъделичка кожата ми, и не мога да се протегна. Отнема ми няколко секунди, за да осъзная защо. Защото съм свита под Джеси, който лежи наполовина върху мен, за да не притиска корема ми. Лицето му е сгушено в мястото между брадичката и рамото ми, дланта му е върху корема ми, а горещият му ментов дъх топли врата ми. Защо не е излязъл да тича? Моят пробуждащ се мозък е малко объркан, но не задълго. Бързо включва на скорост и ми напомня за събитията от снощи, за болката, за скръбта и за шока. Раят се е обърнал с главата надолу. Малкият ни пашкул щастие е срязан. Родителите на Джеси вече знаят за мен и след малката му прегазваща мисия в ресторанта знаят също, че е женен и че чака близнаци.

Плъзвам пръсти в косата му и масажирам нежно, докато гледам в тавана. Не искам да мисля за това. Не искам да дълбая повече и наистина не мисля, че има нужда. Беше достатъчно да го видя толкова смутен, за да получа потвърждение какво изпитва към родителите си. Трябва само да бъда до него, да го изслушам, когато пожелае да говори, и да го държа, когато има нужда от утеха. Болезненият вид на лицето му върна всички спомени за нас от черното ни минало – момента, в който стояхме в дневната на Кейт и той ме умоляваше да не го напускам, когато го оставих пиян в „Луссо” и когато го открих в кабинета му с размахалата бич Сара. Всички тези инциденти доведоха до още мъчителна болка и аз трябва да избягвам повторение на всяка цена. И ще го направя. Този мъж е имал много проблеми, но аз ще залича цялата болка и страдание. Нищо чудно, че иска да ме държи далеч от всичко това. Аз съм неговото късче рай и никога няма да му позволя да се върне към адското си празно минало.

Докато лежа и размишлявам, усещам, че е буден. Усещам лекото пърхане на дългите му мигли до шията ми, но не показвам, че знам. Оставам тиха и му оставям време да помисли, и продължавам нежно да усуквам косата му и да масажирам главата му. Той би разбрал, че съм будна, дори да не помръдвам.

— Никога нямаше да те доведа тук, ако знаех – дрезгавият му глас нарушава тишината след толкова дълго мълчание, че съм загубила представа за времето. – Никога не съм искал животът ми с теб да бъде опетнен от миналото ми.

Нашият живот бе почернен по много начини и аз знам, че той не е искал миналото му да ни засегне. Но това се случи. А може да се случи отново, ако му позволи.

— Случилото се не ни е засегнало – уверявам го. – Моля те, не му позволявай да го направи!

— Те нямат място в живота ми, Ава. Не са имали досега, още по-малко ще имат за в бъдеще. – Ръцете му започват бавно да се движат по корема ми.

Знам защо го казва. Бебетата му няма да заменят Джейк. Няма да облекчат вината на родителите му. И знам със сигурност, че няма да са повод за помиряване. Някои неща са непростими. И едно от тях е родителите ти да не те обичат и подкрепят. Баща ми винаги е твърдял, че никога няма да ми нарежда какво да правя, а само ще

ме съветва. Че няма да ме принуждава за нещо, ако знае, че то би ме направило нещастна. Че винаги ще ме подкрепя, независимо дали изборите, които правя, са правилни или грешни, и че би оправил нещата, ако съм сбъркала. И го е правил. Много пъти. Не в толкова тежки ситуации като тези, които е предизвикал изборът на Джеси, но принципът е същият. Това правят родителите. Те не влияят на децата си за собствена изгода. Състраданието ми е свирепо. Джеси винаги е казвал, че аз съм всичко, от което се нуждае. Знам, че го казва от цялото си сърце. И това е напълно разбираемо, като се има предвид какво е преживял този мъж – не само жените и пиенето, а и родителите му, и в това е коренът на всичко.

— Няма нужда да ми обясняваш каквото и да било. Ти и аз – повтарям думите, за да подсиля моите собствени.

Той се превърта на гръб и ме дръпва, за да се покатеря на гърдите му. Настанявам се и започвам леко и бавно да проследявам белега му.

— Това място беше на Кармайкъл – казва тихо. – Беше част от имуществото му, както и лодката.

— Знам – усмихвам се. Бях права в моето лично заключение.

— Откъде знаеш?

— Иначе защо да имаш вила толкова близо до мястото, където живеят родителите ти.

Не го виждам, но знам, че се усмихва.

— Моето красиво момиче ме плаши.

— Защо? – питам и мръщя лице.

— Защото обикновено настоява за информация.

Трябва да се съглася, че научих повече, откакто се убедих да си държа устата затворена, отколкото когато тропах с крак и крещях.

— Не може да ми кажеш нищо, което да ме убеди отново да избягам от теб.

— Радвам се, че каза това – отговаря тихо.

Ако можеше да каже нещо, което да ме накара да се вцепеня и да ми се иска да върна думите си назад, е точно това. Не помръдвам, защото, ако погледна към него, само ще го насърча да продължи, а вече знам, че няма да ми хареса това, което ще чуя. Затова оставам точно където съм и очите ми се стрелкат по гърдите му. Иска ми се да се сритам. Защо казах нещо толкова глупаво? Сякаш несъзнателно изтръгвам признания от този мъж.

Невежеството е блаженство. Невежеството е блаженство.

— Ава? – казва той тихо.

— Какво?

— Трябва да ти кажа нещо – опитва се да стане, но аз се опитвам да го затрудня максимално. Не че има някакво значение. Отмества ме от гърдите си с минимални усилия и ме обръща по гръб. Възсяда кръста ми, но не се отпуска напълно върху мен. Не че това ще направи бягството ми по-лесно. Няма да ходя никъде. Джеси дъвче устната си няколко мига, докато аз го гледам, а изражението ми е скептично. Знам, че знанието е сила, но като се има предвид с какво ме е дарил Джеси в това отношение, съм уплашена до смърт.

Хваща ръцете ми и ги държи здраво.

— Оставих Сара в имението, докато ме няма.

— КАКВО? – Повдигам глава и гласът ми внезапно пресипва.

— Тя се занимава с нещата, докато ме няма. Джон не може да се справи сам, Ава.

— Но Сара? Ти каза, че вече я няма, край! – разярена съм. Кръвта ми кипва и стопля лицето ми. Всички мисли за изчезнали родители и болезнени истории биват заличени при споменаването на нейното име. – Защо си допуснал това, след всичко, което направи тя? – Измъквам ръцете си от неговите и се опитвам да го избутам. – Махни се!

— Ава, успокой се!

— Защо? Тревожиш се, че може да нараня бебетата ти ли? – изплювам към него.

Тези думи заличават загриженото му изражение и от очите му вече струи неодобрение. Мръщи ми се, но изобщо не ми пука.

— Не говори шибани глупости! – Успява да хване размаханите ми ръце и ги затиска над главата ми.

— Ти го мислиш – крещя в лицето му. – Постоянните ти наставления и прекалено покровителственото ти държание ми казват всичко, което трябва да знам.

— Винаги съм бил прекалено покровителствен, така че не размахвай тази карта!

Прав е, но аз съм бясна и ще използвам всичко срещу него, което ми напомня, че сме се отклонили леко от курса.

— Или тя се маха, или аз!

Той всъщност поглежда встрани. Не го оценявам. Извивам се и той ме пуска, но само защото не иска да нараня бебетата му. Това ме вбесява още повече.

— Ава, бях объркан. Ти отказваш да работиш за мен, а се нуждая от човек, който знае какво прави.

Спирам и се обръщам към него.

— Значи тя отново работи за теб? – Не мога да повярвам. Нейната състрадателна реч в кафенето не значи нищо. Вероятно се радва на това. Джеси става и тръгва към мен. – Спри където си, Уорд! – Насочвам пръст към лицето му. – Не се опитвай да ме успокояваш или да ме убеждаваш, че всичко е наред, защото, мамка му, не е!

— Внимавай с шибания език!

— Няма! Тя те обича. Знаеш ли това? Всичко, което тя направи, е, защото иска да те отнеме от мен, затова дори не помисляй да ме убеждаваш, че идеята ти е добра.

— Знам.

Затварям уста и се отдръпвам леко.

— Как така знаеш?

— Знам, че ме обича.

— Така ли?

— Разбира се, Ава. Не съм глупак.

Присмивам се.

— Очевидно си. Ти би прегазил всеки, който се опита да ме отнеме от теб, но точно под носа ти тя върши страхотни интриги, а ти решаваш да ги пренебрегнеш. – Обръщам се и тръгвам към кухнята. Трябва ми вода, за да облекча гърлото си.

— Напротив, Ава. Говорих с нея, тя призна и съжалява за всичко.

— Разбира се, че съжалява. Тя се провали! Вероятно съжалява, че не се е справила по-добре. – Тръшвам чашата на плота. – Можеше и да не говориш с нея. А предложи ли й погребение или кремация?

Лицето му се изкривява.

— Какво?

— Обичайният избор, който даваш на хората, които ме нараняват. Предложи ли го на Сара?

— Не. Предложих й работа в замяна на нейната дума, че никога повече няма да се намесва. Казах й, че ако ти поискаш, тя ще трябва да напусне.

— Искам! – крещя. – Искам да се махне!

— Но тя не е направила нищо.

Поглеждам с неверие дебелокожия идиот от другата страна на плота.

— Не е направила нищо ли?

Затваря очи и въздиша дълго и уморено.

— Имам предвид, че не е направила нищо, откакто я върнах. А и ти я награди с добър удар по челюстта за нещата, които беше направила преди това.

— Защо ми причиняваш това? Знаеш как се чувствам, Джеси.

— Защото тя е отчаяна, Ава. Тя няма друг живот освен имението.

— Съжаляваш ли я? – питам по-спокойно. Обичам всичко в този мъж освен внезапното му съчувствие към всички тези жени от миналото му, които се опитват да провалят връзката ни. Като се има предвид какво направи с Мат, за Бога.

— Ава, първо искам да се успокоиш, защото не е добре за теб или за бебетата.

— Спокойна съм! – изпищявам. Вдигам чашата с треперещи ръце. Далеч съм от спокойна.

Джеси въздиша и накланя глава, за да изпука врата си, сякаш облекчава някакво напрежение. Нямам представа защо е толкова напрегнат. Да му кажа, че ще продължа да работя за Микаел и да видим каква реакция ще предизвика това! Принципът е същият, почти.

Джеси идва при мен и взима чашата от ръката ми. Вдига ме и ме поставя на плота. Хваща брадичката ми и повдига лицето ми към своето. Все още съм намръщена и го гледам ядосано.

— Сара няма нищо. Изритах я, когато си призна всичко, и повече не мислех за това – поема дълбоко дъх. – Докато Джон не й се обади и тя му наговори всякакви откачени неща. Най-тревожната част от които е, че е казала, че смъртта е по-добър вариант от живота й далеч от мен.

Това веднага ме прави подозрителна и мисля, че това е поредната тактика да го пипне. Не мога да се спра.

— Търси внимание – нападам и все още се мръщя. Миналите й действия са ясен признак докъде би стигнала.

— И аз така мислех, но Джон не беше толкова сигурен, затова я потърси. Беше си срязала китките и беше изпила купчина болкоуспокоителни – вдига вежди, когато се присвивам. – Това не беше вик за помощ, Ава. В постъпката й изобщо нямаше търсене на внимание. Джон едва е успял да я закара навреме в болницата. Тя е искала да умре.

Не мога да разсъждавам. Има много разумни въпроси, които би трябвало да задам, но нищо не ми хрумва. Празна съм.

— Не искам друга смърт на съвестта си, бебче. Живея със смъртта на Джейк всеки ден. Не мога да го направя.

Изпълнена съм от съчувствие.

— Тя дойде да ме види – казвам. Не знам защо го споменавам.

— Тя ми каза. – Погалва с длан бузата ми. – Но съм изненадан, че ти го премълча.

Какво мога да кажа? Че думите на Сара всъщност станаха причина всичко да ми се

изясни? Че тя е причината да се озова в имението в такова състояние?

— Не мислех, че е важно – отговарям вяло. Дали знае кога точно Сара ме посети, защото ако знае, тогава със сигурност знае, че няколко часа по-късно се държах като побъркана в отчаянието си да го видя.

— Сара е казала на Мат за пиенето ми – започва да хапе устната си.

Присвивам се още повече и отмества ръка от лицето ми. Така ли е разбрал Мат?

— И така ти си разбрал, че си събирам вещите от дома на Мат, нали?

Кимва.

— Тя каза, че те е чула да говориш по телефона с някого, че възнамеряваш да си събереш нещата. Бях прекалено бесен, за да съобразя. Действах импулсивно, а едва после започнах да си задавам въпроси.

Значи списъкът с простъпките й е още по-дълъг. Толкова отчаяно искам да я съжалявам.

— Тя каза, че вече не може да работи за теб – напомням му. – Как се оказа така, че работи?

— Аз я помолих. Никога няма да намеря човек за тази работа, което значи, че аз трябва да я върша, а не съм готов да се откажа от времето си с теб. И трябва да знаеш, че тя прие единствено при условие, че ти нямаш нищо против.

Имам ли нещо против? Това ме кара да се чувствам адски гадно. Значи бъдещето на Сара е поставено в моите ръце? Ако кажа, че имам, дали отново ще посегне на себе си? А ако се съглася, дали ще се изправя пред поредния рунд опити й да ни раздели? Това е прекалено голяма отговорност. Защо е трябвало да се опитва да се самоубива, глупава жена!

— Ти не ми даваш особен избор – мърморя. – Ако откажа, тя може отново да среже вените си и тогава и двамата с теб да изпитваме неописуема вина. – Опитвам се да бъда логична, но се провалям. Не искам да губя Джеси заради имението в най-добрите времена, още повече заради купчина документация, която само ще го напряга. Никога няма да го виждам. Но ако приема, тогава приемам това, което тя ни причини, а не мисля, че мога да го направя, дори при положение че се е опитала да се самоубие. Но думите на Джеси продължават да отекват в главата ми.

„Живея със смъртта на Джейк всеки ден. Не мога да го направя.”

И аз не мога да му го причиня само заради моята несигурност. Моите тревоги са обосновани, а вината на Джеси не е, но не мога да го натоваря с още проблеми – той вече има достатъчно на плещите си. Би било жестоко и себично. Прекалено много го обичам.

Отново хваща бузите ми и зелените му очи ме пронизват, пълни с прямота.

— Ще й кажа, че не става. Не мога да те гледам нещастна.

Разпадам се вътрешно. Той е готов да живее с възможността за още кръв по ръцете си, въпреки че не е виновен, само за да съм щастлива аз? Поклащам глава.

— Не. Повече ми се иска да бъдеш с мен по-дълго време, отколкото тя да изчезне от живота ни.

— Така ли? – изглежда изненадан.

— Разбира се, но трябва да ми обещаеш нещо.

— Всичко, знаеш това – целува челото ми.

Това не е съвсем вярно, защото ако той беше на мое място, не би искал да живея с вината. Изобщо не се чувствам великодушна към Сара, но е трудно да пренебрегна жена, която се е опитала да се самоубие, защото съпругът ми не я иска.

— Когато дойдат бебетата, няма да бъдеш в имението ден и нощ. Ще бъдеш с мен толкова често, колкото е възможно. Не знам дали съм в състояние да се справя. – Идеята да съм сама с близнаците ме плаши. Не ме интересува, че току-що го признах. Бях достатъчно уплашена от идеята за едно бебе. А две? Ужасена съм и той трябва да го разбере.

Устните му се извиват в краищата. Смешна ли му се струва моята паника?

— Ава, ще трябва да ме заровиш на два метра под земята, преди да направя нещо друго. Ти можеш да се справиш, защото имаш мен. – Обгръща ме с ръце и ме дръпва от плота, така че не ми остава друг избор, освен да се притисна към него с крака около голите му хълбоци и с ръце около раменете му. – Всичко ще бъде наред.

— Знам – признавам. Чувствам се емоционално уязвима, сякаш търся постоянни уверения. Той винаги ми ги дава, но трябва да е леко загрижен за моята тревожност. Едва ли показвам майчински инстинкти. Не трябва ли жената да чете книги и да купува фолиева киселина?

— Да не се караме! Сърцето ми се къса от болка, а не искам ти да се напрягаш. Трябва да внимаваме за кръвното ти налягане. – Започва да крачи обратно към спалнята.

Сплитам пръсти на тила му и се отдръпвам, за да го видя.

— Конфискувам тази книга.

Той ми се ухилва.

— Книгата е моя и ще я задържа.

— Трябва да се сприятелим. – Изправям гръб и повдигам тялото си, така че зърното ми е до устата му. – Прочете ли онази част от книгата, където пише, че съпругът трябва да обслужва всички искания на жена си?

Захапва нежно и завърта език възхитително бавно, което изтръгва стон от мен и усмивка от него.

— Да, но самолетът ни ще излети след два часа. Трябва ми повече време, затова ще те обслужа във ваната, щом се приберем. Става ли?

— Не става – отвръщам и отново бутвам гърдите си към устата му. – Искам да остана в Рая.

— Ти си непоправима и това ми харесва. – Когато ме пуска на леглото, сумтя възмутено. – Но трябва да хванем самолета.

— Нуждая се от теб – хващам пениса му леко и го дразня, но Джеси отскача.

— Ава, когато се любим, искам да имам достатъчно време. – Целува ме леко по устните. – Събирай багажа!

Пльосвам се на леглото в пълно раздразнение, подхранено от бременността. Времето ми в Рая е свършило.

ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Едва се раздвижвам, когато паркираме пред „Луссо”. Спала съм през целия път, но още съм като пребита. Дори не правя опит да изляза от колата, когато Джеси изключва двигателя и разкопчава колана ми. Оставам потънала в кожената седалка, докато той не ме изважда. Едва успявам да отворя очи в асансьора, за да освежа спомена за красотата на Джеси. Той се справя с ключалките, отваря и затваря вратата и ме отнася горе по стълбите. Очите ми са още затворени, но разпознавам меката повърхност на спалнята, когато ме поставя върху нея.

— Ще напълня ваната и ще донеса куфарите. Ти добре ли си така?

— Ммм… – Обръщам се настрани. Не мога да се размърдам, дори за да си взема вана с Джеси, а това е безпрецедентно. Чувам как се засмива леко, а после долавям и звука на водата в банята и той отново ме вдига. – Мислех, че ще донесеш куфарите – мърморя.

— Вече ги донесох, Ава. Ти пак се унесе. – Оставя ме да стъпя и ме съблича, после съблича и себе си с една ръка, докато ме държи с другата, сякаш смята, че мога да се срина. Мисля, че наистина бих могла. Нямам никаква енергия.

Вдига ме и ме потапя във ваната заедно със себе си, а аз изобщо не му помагам. Оставям го да ме настани в скута си, а лицето ми е сгушено в рамото му. Топлата вода не прави нищо, за да ме събуди.

— Това ми липсваше – казва тихо. – Знам, че си уморена, но искам само няколко минути.

— Добре – съгласявам се. Стига да ме изсуши и да ме сложи в леглото, може да прави каквото иска с мен.

— И трябва да те обслужа – добавя. Сънливите ми очи се отварят в миг, а похотливият ми мозък бързо се задвижва. Определено мога да събера сили за това. Опитвам се да се обърна, но Джеси ме задържа със смях. – Боже, Ава! Би го направила, нали?

— Винаги.

— Трогнат съм, но ми харесва жена ми да е в съзнание, когато я чукам.

— Не казвай думата „чукам”! – оплаквам се. – Това само ще ме накара да те искам повече.

— Възможно ли е това? – пита сериозно.

— Вероятно не. – Не си правя труда да се присмивам на безочието му. Той е прав. – Искам да те видя – оплаквам се и се гърча в желязната му хватка. Повдигам изтощеното си тяло, сядам в скута му и протягам ръка, за да докосна почти двудневната му брада. – Няма да се бръснеш утре.

— Така ли?

— Да. Ден втори ми е любимият. – Навеждам се, за да прокарам буза по неговата. – И искам да облечеш сивия костюм с черната риза.

— Със или без вратовръзка?

— Със. Сивата, хлабаво завързана. – Целувам устните му и пъхвам нежно език между тях.

Той отвръща на целувката ми нежно, сладко и любящо.

— Ако ти решаваш какво да нося, тогава е честно аз да решавам какво да носиш ти.

— И без това го правиш.

— Не, защото не ми позволяваш. – Обхваща тила ми с ръце и ме придърпват по-близо.

— Какво искаш да облека? – направо изстенвам думите до устните му.

— Черната рокля.

— Тази до коленете с три четвъртите ръкави ли?

— Същата. Харесвам всяка рокля, която носиш, но тази наистина ми е любима. – Захапва устната ми и я прокарва между зъбите си. – Не – прошепва.

Отново ще бъда пренебрегната. Усещам го по решителността на възхитителното му лице. Вероятно е прав да ми отказва, но това няма да спре напъпилото желание, което ме напада. Винаги съм била алчна за него, но напоследък съм неумолима.

— Каза, че не можеш да ми отказваш – потривам похотливо слабините си в неговите. Нямам никакъв срам.

— Мога, когато едва държиш очите си отворени, жено. Отговорът е „не”, край. – С големите си ръце хваща хълбоците ми предупредително и аз подскачам леко. Обръща ме, за да може да прокара гъбата по гърба ми. – Бременността обърква хормоните ти.

— Само ако продължаваш да ми отказваш. Създаваш ми комплекс, а още дори не съм дебела.

— Ава! – сопва се той. – Бременността също така влияе на разума ти. Престани!

Въздишам. Отпускам глава между свитите си колене и придърпвам косата през

рамо, за да му дам достъп до целия ми гръб. От ритмичните ласки очите ми отново натежават и аз се предавам на умората си, като оставям Джеси да прави каквото иска. В мига, в който ми откаже, а аз не съм умствено и физически изтощена, адът ще се отприщи.

— Благодаря ти, че ме заведе в Рая – мърморя тихо.

Целува рамото ми и докосва с уста ухото ми.

— Бебче, ти ме водиш в рая всеки ден.

* * *

Не съм щастлива. Той се е събудил, излязъл е да тича, изкъпал се е и се е облякъл без мен, но ми е оставил джинджифилова бисквита и фолиева киселина до леглото. Стоя пред голямото огледало по дантела и си суша косата, когато виждам в отражението му той да влиза в спалнята. Трябва да му благодаря, че не е обръснат и носи сивия костюм, черната риза и вратовръзката, както поисках, но това не оправя настроението ми, въпреки че изглежда невероятно.

— Добро утро! – чурулика щастлив и буден.

Поглеждам го намръщено и хвърлям сешоара на пода, после отивам в гардероба, за да намеря нещо да облека. Знам какво трябва да сваля от закачалката, но в пристъп на чиста детинщина избирам нещо друго, надявам го и го закопчавам бързо. Излизам и пъхвам крака в черните си високи велурени обувки, после се отправям отново към банята. Наясно съм, че едрото му тяло е до мен и че следи всяко мое движение. Хвърлям бърз поглед, докато минавам, и виждам ръцете му в джобовете на панталоните и развеселеното изражение на лицето му. Не му угаждам с весели приказки, вместо това се отправям към огледалото в банята и бързо се гримирам.

Джеси влиза и застава зад мен. Свежата му прелест ме удря в носа.

— Какво мислиш, че правиш? – пита, все още с весело изражение на лицето.

Спирам насред нанасянето на спиралата и се отдръпвам от огледалото.

— Слагам си грим – отговарям. Знам много добре, че няма това предвид.

— Нека перифразирам! Какво мислиш, че си облякла?

— Рокля.

Веждите му се извиват нагоре.

— Да не започваме деня зле, жено! – подава ми черната рокля. – Облечи тази!

Поемам дълбоко въздух, за да се успокоя, и се обръщам да взема роклята, после излизам от банята без нито дума. Ще облека роклята, но само защото съм достатъчно ядосана. Не само че бях изтръгната от рая, но както предрекох, бях изхвърлена от Седмото небе на Джеси. Лондон не се отразява добре на връзката ни. Не, ще го перифразирам. Пребиваването на Джеси в Лондон не се отразява добре на връзката ни.

Старая се с всички сили да му покажа какво неудобство ми причинява, но той не се трогва. Стои търпеливо и наблюдава как свалям роклята и я заменям с тази, която той е избрал. Пресягам се назад, хващам ципа и дръпвам нагоре по гърба ми, но някъде към средата изпускам малкото парче метал. Бързо го откривам отново, но се случва същото.

Затварям очи. Мразя да моля самодоволния задник за помощ.

— Ще ме закопчаеш ли, моля?

— Разбира се – изчуруликва и в следващия миг се притиска към гърба ми, а устата му е до ухото ми. – С голямо удоволствие – прошепва, с което предизвиква свирепа вълна от предателски тръпки през мен. Хваща косата ми и я премества отпред, после хваща ципа и дръпва. – Боже!

— Какво? Развален ли е? – Мога да се разсмея. Не защото роклята е повредена, обичам тази рокля, а защото знам, че няма да ме прати на работа със зейнала на гърба дреха.

— Ами… – опитва отново – не, бебче. Мисля, че може би ти е малка.

Ахвам напълно ужасена и се обръщам да видя гърба си в огледалото. Има поне два сантиметра гола плът, а материята не е разтеглива. Клюмвам. Започва се. Всички странични ефекти на бременността ще бъдат удвоени, защото нося два фъстъка, а не един. Насилвам се да не плача, въпреки че съм на ръба. Трябва да приема това. Трябва да бъда ентусиазирана колкото Джеси. За него няма проблем, той все още ще бъде бог в края на моята бременност, а моето тяло вероятно ще бъде обезобразено. Обръщам се към него и откривам загрижено лице и захапана устна. Мисли, че ще се разпадна.

— Може ли вече да облека другата рокля? – питам тихо.

Той видимо се отпуска и дори сам ми донася другата рокля, после ми помага да се измъкна от черната и да облека току-що одобрената.

— Красота – казва. – Трябва да бягам. Кати е долу и ти е приготвила закуска. Моля те, изяж я!

— Ще я изям.

Не може да скрие изненадата си, че съм се съгласила веднага.

— Благодаря.

— Няма нужда да ми благодариш за това, че ям – мърморя. Грабвам чантата си и излизам от спалнята.

— Имам чувството, че трябва да ти благодаря за всичко, което правиш, без да спориш с мен. – Следва ме надолу по стълбите.

— Ако все още ми начукваше разум, щях да споря. – Стигам до долу.

— Да не си ядосана, задето не те обслужих тази сутрин? – пита, а тонът му е явно развеселен.

— Да.

— Така си и мислех. – Грабва ръката ми и ме завърта, така че тялото ми се сблъсква с твърдите му гърди. И тогава ме изяжда жива. Започва да ме целува пламенно и аз не го спирам. Това няма да замести секса, който не правихме тази сутрин, но може да утоли жаждата ми до по-късно.

— Приятен ден, бебче! – Завърта ме отново и шляпва дупето ми, после ме отвежда до арката на кухнята. – Погрижи се жена ми да си изяде закуската, Кати!

— Добре, момчето ми. – Кати махва с бъркалката за яйца над главата си, но не се обръща.

— Ще се видим по-късно. И не забравяй да говориш с Патрик! – Излиза, без да чака потвърждение, че наистина ще говоря с Патрик. Знам, че времето ми за това е изтекло.

— Ава, изглеждаш толкова добре – провиква се към мен Кати от другия край на кухнята. – Цялата сияеш и си свежа.

— Благодаря, Кати! – Усмихвам се на нейната любезност, но се чудя дали просто не се опитва да ме накара да се чувствам по-добре. – Може ли да взема закуската си с мен? Малко закъснявам.

— Разбира се. – Започва да я опакова. – Добре ли прекарахте?

Усмивката ми се разширява и аз приближавам, за да взема закуската си.

— Прекарахме чудесно – казвам, защото наистина е така въпреки последната ужасна вечер.

— Толкова се радвам. И двамата се нуждаехте от почивка. Кажи ми, бисквитите вършат ли работа?

— Да.

— Знаех, че ще подействат. И близнаци! – Напъхва закуската в чантата ми и хваща бузите ми. – Осъзнаваш ли какъв късмет имаш?

— Да – отговарям и наистина го мисля. – Трябва да тръгвам.

— Да, да, върви, скъпа! Аз ще започвам с прането.

Оставям Кати да сортира бели и тъмни дрехи и се качвам на асансьора, след като набирам новия код. Бързо се озовавам във фоайето на „Луссо”, където виждам как Кейси сортира пощата.

— Добро утро, Кейси! – поздравявам, докато подминавам.

— Госпожо Уорд! Върнахте се! – Настига ме, докато се отправям към яркото слънце навън. – Добре ли прекарахте?

— Кейси, няма нужда да ме наричаш „госпожо Уорд”. Ава ще свърши работа. Прекарахме страхотно, благодаря! – Слагам слънчевите си очила и вадя ключовете от чантата си. – Харесва ли ти новата работа?

— Повече, след като се върнахте.

Заковавам на място.

— Моля?

Той се изчервява ужасно и започва да си играе с писмата в ръката му.

— Това прозвуча зле. Съжалявам. Просто… Знаехте ли, че сте единствената жена в сградата?

— Така ли?

— Да. А тези богати бизнесмени не казват и дума. Просто изгрухтяват към мен или отправят искания по телефона. Вие сте единствената, която отделя време да говори. Благодарен съм ви, това е.

— О, добре – усмихвам се на неудобството му. – Имаш предвид богати бизнесмени като съпруга ми ли?

Той се изчервява още повече.

— Добре, сега вече сам си копая гроба – засмива се неудобно. – Просто е хубаво отново да видя весело лице тук.

— Благодаря – усмихвам се и той ми се усмихва, а сините му очи проблясват. – По-добре да вървя.

— Разбира се. Ще се видим по-късно – отдръпва се, после се обръща и се отдалечава небрежно към бюрото си. Трябва да раздвижа задника си. Днес е първият ми ден отново на работа, а ще закъснея. Би било хубаво все пак да съм в списъка с добрите служители на Патрик.

Дори не забавям крачка, когато излизам от „Луссо” и виждам, че Джон ме чака. Той също не свива рамене извинително, както обикновено. Очаквах това.

— Как си, Джон? – Радвам се да го видя отново. Липсваше ми големият дружелюбен мъж.

— Всичко е наред, момиче – избоботва той и тръгва след мен към пътническата седалка. Скачам вътре и закопчавам колана. Гледам намръщено как Джон се настанява до мен. – Няма ли да възразяваш днес? – пита, а гласът му е закачлив.

— Мисля, че бих подписала смъртната си присъда, ако го направя – отговарям сухо.

Джон се смее и намества голямото си тяло на седалката, а после пали рейндж ровъра.

— Радвам се. Имах изрични указания да те пренеса на ръце възможно най-внимателно, ако упорстваш. – Поглежда към мен през черните си очила. – Не исках да се стига до това, момиче.

Ухилвам му се.

— Значи вече си назначен за мой телохранител? – Знам, че ако има някой, на когото Джеси може да ме повери, това е Джон. Шегувам се, разбира се, не е възможно Джон да се радва, че ще ме вози до работа всеки ден.

— Ако това прави копелето щастливо, ще го правя. – Джон се измъква от паркинга. – Ти и бебетата добре ли сте? – Задържа погледа си на пътя.

— Да, но сега вече сме трима, които могат да разстройват Джеси – оплаквам се.

— Откачено копеле! – Той се смее, разкривайки златния си зъб. – Как се чувстваш?

— Имаш предвид като бременна или след инцидента? – Задържам погледа си върху него, за да преценя реакцията му. Искам да знам дали има някакво развитие, след като заминахме.

— И двете, момиче – не казва нищо повече.

— Добре и по двете точки, благодаря. Някакви новини за колата на Джеси? – скачам право на въпроса. Достатъчно удобно се чувствам с Джон, за да изтърся каквото искам.

— Нищо, за което да се тревожиш – отговаря хладно. Може да се чувствам достатъчно добре, като задавам въпроси, но трябва да си напомня, че Джон не се чувства достатъчно добре да ми отговаря. Няма да получа нищо от него. – Как беше в Рая? – пита в очебийна тактика за смяна на темата.

— Райско – замислям се, – докато не се сблъскахме с родителите на Джеси. – Не съм сигурна дали трябва да разгласявам това, но вече го казах и ако съдя по изражението, което проблесна по вечно хладното лице на гиганта, съм го шокирала. Кимвам с глава, за да потвърдя, че е чул правилно, и лъскавото му чело се набръчква над очилата. – Сватбата на Амалия е била отложена, защото бащата на Джеси е получил сърдечен удар – продължавам. Джон сигурно е наясно със сватбата, с поканата и с това, че родителите на Джеси живеят близо до Рая. Той винаги е бил тук според Джеси.