3- До този мъж

— Г отова ли си да гуляеш през следващите три дни?

— Не. Заведи ме у дома! – ухилвам се. Навеждам се и целувам устните му.

— Никакъв шанс, жено. Цялата си моя и ще се възползвам пълноценно – отвръща на целувката ми. Дланта му е на тила ми и ме придърпва по-близо.

— Винаги съм твоя.

— Правилно. Свиквай! – Пуска ме, после бързо включва астън мартина на скорост и изсвистява надалеч от самолета.

— Свикнала съм – отбелязвам. Подпирам лакът на вратата и намествам глава, за да наблюдавам непознатия свят около нас. Известно време всичко е много скучно и бетонно, но след това излизаме от летището и от врявата на централна Малага и поемаме по някакъв крайбрежен път, а гледката на Средиземно море, преливащо в небето, задържа вниманието ми за останалата част от пътя. „Менсън” пеят за широко открито пространство, а миризмата на жега, смесена с вдигнатия прах от стария път, по който се движим, надмогва обичайния свеж аромат на ментова вода и аз негодувам от нашествието в носа ми. Но ако оставим настрана миризмата, всичко останало ми носи блаженство. Пътуваме в приятно мълчание, уредбата ни прави компания, ръката на Джеси е върху коляното ми, а моята я стиска. Хвърлям поглед към профила му и се усмихвам, после затварям очи, отпускам се още повече в кожената седалка и мисля за мирните, безгрижни дни, което ни предстоят.

* * *

Отпуснала съм клепачи, но не спя. Отварям очи, когато настилката под гумите става неравна и колата започва да подскача. Поглеждам напред и първото нещо, което забелязвам, е ужасното състояние, в което е пътят. Има чакъл навсякъде по надупчената му повърхност, което кара Джеси да шофира престижната кола внимателно. Никога не съм го виждала да кара толкова предпазливо, но е очевидно, че ако ускори малко, подът на колата може да се отцепи.

— Къде сме? – питам и се оглеждам наоколо за нещо интересно. Няма нищо, само пуста земя, този ужасен прашен път и няколко къщи. Не, не къщи. Колиби би било по-подходящо определение. Не може в тях да живеят хора.

— Това е раят, бебче – казва Джеси смъртно сериозен. Едва не се разсмивам, но тревогата ме спира. Виждала съм рая предимно на снимки, а няма начин това място да е по-далеч от него. На път съм да започна да настоявам Джеси да обърне обратно, но тогава пред погледа ми се появяват две дървени врати и вниманието ми е привлечено от висока, варосана стена, която се простира в двете посоки от портата. И тогава виждам.

Рай.

Има табела на стената до портата и на нея пише „Рай”. Джеси не може да е сериозен. Рай ли? Това със сигурност не е рай и аз се чудя как е възможно Джеси да избере място за нашата почивка, с толкова евтино име? Рай ли? Тези стени изглежда не са били докосвани с вар от две десетилетия, а на мен започва да ми се гади от подскачането на прекрасната кола. Джеси ме е довел до това бунище? Има ме само за себе си за три дни, а ме е довел тук? Предпочитам да спя в колата. Вече не съм толкова отпусната, а заставам нащрек, след като съм обградена от такъв пейзаж. Да, тихо е, но цялото мъртвило на околността просто я прави зловеща, а не спокойна.

— Джеси… – не съм сигурна какво да кажа. Джеси изобщо не изглежда смутен от гледката, което ме кара да мисля, че е бил тук и преди. Ако е бил, тогава защо се връща? Не ми дава никакво обяснение, той просто натиска едно копче и се усмихва топло, когато дървената порта започва да се отваря. Бил е тук и преди. Решавам да си затварям устата, въпреки че вече съм наясно. Няма да остана тук. Няма начин.

Цупя се наум в седалката, но когато минаваме през портата, изведнъж потъваме в сумрак. Балдахин от най-наситеното зелено, което съм виждала, се простира над нас и над алеята напред. Забелязвам клонки, обсипани с бели цветове тук и там сред зеленината, а в колата се процежда най-могъщият аромат дори през затворените прозорци.

— Тази миризма – вдишвам дълбоко и въздишам.

— Това е нищо. С падането на нощта става по-силна. – Джеси също вдишва дълбоко и мънка от удоволствие, докато издиша. Напълно съм заинтригувана. Той се е отдал на спомени.

Въпреки че миризмата е божествена, все още съм притеснена за мястото, на което се намираме, но когато слънчевата светлина проблясва към края на алеята и лъчите пронизват стъклото на колата, аз присвивам очи дори през очилата. Сякаш е било включено някакво осветление и внезапно съм пренесена в…

Рай.

Дъхът ми спира в гърлото и аз разкопчавам колана, за да седна по-напред. Примигвам, за да съм сигурна, че не си въобразявам. Мръсната бетонна джунгла на пустеещите земи е свършила и на нейно място се е появило идилично убежище, преливащо от зеленина, грижливо подрязани ливади и перголи, отрупани с китки червени цветя. Внезапно вече не се движим и аз изскачам от колата, без да губя време. Затварям вратата и попивам моето ново, прекрасно обкръжение. Тръгвам през неравната павирана алея към тухлената вила отпред, без да си давам труда да чакам Джеси, и дори не проверявам дали ме следва. Изкачвам стълбите до верандата, която обикаля цялата къща, и се обръщам, за да огледам добре мястото.

Рай.

Когато решавам, че съм видяла всичко, поглеждам отново към Джеси. Виждам го как седи на капака на колата с протегнати напред и кръстосани в глезените крака. Ръцете му са скръстени на гърдите. Той се усмихва.

— Какво мисли красивото ми момиче? – извиква към мен.

Протягам ръка и дръпвам лист от храста, който виси от дървена рамка на верандата. Подушвам го и въздъхвам.

— Мисля, че току-що официално пристигнах на Седмото небе на Джеси.

— Къде? – объркването и усмивката в гласа му са ясни.

Усмихвам се, пускам листа и се затичвам към него, като смътно отбелязвам нарастващото му веселие, докато се изправя и се подготвя за нападението ми. Изстрелвам се към него, тялото ми заема обичайното си положение на бебе маймуна и аз атакувам устата му, изпълнена с ентусиазъм. Джеси не ме спира. Държи ме под дупето и се усмихва на грубата ми сила.

— Това е най-любимото ми място на света – казвам, пускайки устните му. Поглеждам към него и забелязвам, че слънчевите му очила са все още на мястото си. Свалям ги, за да го видя.

— Щастлива ли си? – пита той, въпреки че е напълно очевидно, че не съм на себе си от радост.

— Не съм на себе си! – Сплитам пръсти в косата му и дръпвам.

— Добре. – Свежда уста към врата ми и ме захапва леко, после ме отстранява от себе си. – Нека взема куфарите!

— Ще ти помогна – казвам автоматично и тръгвам след него към багажника. Бързо спирам, когато Джеси се обръща и ме поглежда предупредително. – Добре, няма да ти помогна. – Вдигам ръце. Вместо това вадя чантата си от колата и тръгвам след Джеси към едноетажната вила.

Той оставя куфарите за кратко, докато опитва три различни ключа в ключалката, преди най-после да открие подходящия. Вратата се отваря и съм въведена в пълен

мрак. Светлина прониква само през тънките процепи на затворените кепенци. Не виждам много, но мога да помириша това благоухание и тук, вътре. То е навсякъде.

— Чакай тук! – нарежда Джеси, оставя куфарите до вратата и изчезва отново навън. Стоя и се взирам към стените за ключ за осветлението, но не виждам нищо, въпреки че вратата е отворена. И тогава сякаш прожектор огрява затъмнена сцена. Внезапна струя слънчева светлина се стрелва през стаята и се сблъсква с отсрещната стена. После от друг прозорец се появява още една. Лъчът минава през първия и създава ярък кръст от светлина в полумрака на стаята. Следва ги още един, после още един. Гледам как мястото се превръща в оживен кръстопът от светлинни линии, докато накрая вече няма мрак, а само слънчева светлина, която се излива от всеки прозорец и врата. Чувствителните ми очи искат да се затворят, но е невъзможно – има толкова много за гледане. Стените са гладки и бели, подът е покрит с огромни плочи с цвят на мед и кремави килими са пръснати напосоки върху тях. Огромен полукръгъл диван е разположен с лице към вратите, които водят към басейн, обграден от яркозелена трева. Отвъд него е плажът.

— Еха! – въздъхвам. Тръгвам нерешително напред. Вълнението ми нараства, когато пейзажът пред мен започва да се разкрива. Преди да се усетя, съм прекосила терасата и моравата и се боря с вратата от ковано желязо, която стои между мен и плажа.

— Ето! – Джеси внезапно слага ръка върху моята. В ключалката е поставен ключ, вратата се отваря и аз успявам да премина.

Десет дървени греди, оформени като стъпала и покрити с пясък и трева, ме отвеждат до плажа. Той е пуст и докато се оглеждам на всички страни в търсене на признаци на живот, осъзнавам, че се намираме в малък залив. Не се виждат никакви други имоти – нито барове на плажа, нито хотели, нищо. Наистина сме само ние, тази вила и полунощната синя топлина на Средиземно море.

— Все още ли си на Седмото небе на Джеси? – прошепва в ухото ми. Плъзва ръка над гърдите ми и ме придърпва, за да се облегна на него.

— Да. Къде си ти?

— Аз ли? – пита. Целува нежно бузата ми и плъзга длан на корема ми. – Бебче, аз съм в рая.

Затварям очи с доволна усмивка и потъвам в тялото му. Ръката ми открива неговата върху корема ми и пръстите ни се сплитат. Седмото небе на Джеси наистина е рай.

* * *

През остатъка от следобеда подреждаме багажа, получаваме доставка на хранителни стоки и Джеси ми показва къщата. Има шест спални с вградени бани и всичките имат врати, които водят към различна част на верандата. Кухнята е бяла и модерна с боядисани дървени плотове. В нея има разни дребни неща като окачена дървена решетка с чугунени тигани, висящи над мястото за готвене, които да подчертават провинциалния стил на вилата. Като интериорен дизайнер съм във възторг. Самата аз не бих могла да свърша по-добра работа. Стаите са с гладки стени, пищни тъкани покриват леглата, а на прозорците виси нежен муселин. Окачени тук и там маслени картини отнемат голотата на гладките стени, а небрежно поставените килими разчупват покрития с плочи под на цялата вила. Това място е част от миналото на Джеси, сигурна съм, но не го притискам с въпроси. Той ми каза само, че обновяването е продължило много години с прекъсвания, затова допускам, че мястото е негово. Но още не го е потвърдил.

Сега седим на огромната дървена маса между кухнята и дневната с кана ледена вода и въпроси, които не са в състояние да останат в ума ми още дълго. Мястото има някаква значимост в живота на Джеси, но аз се мъча да сдържам любопитството си.

Джеси ме гледа с лека усмивка как вдигам чашата до устните си, после уталожва собствената си жажда, но задържа погледа си върху мен. Нямам търпение да разбера и той го знае, но ме кара да страдам. Вместо доброволно да ми даде информацията, за която знае, че жадувам, той ще ме накара да попитам, а аз обещах на себе си, че повече никога няма да го притискам за миналото му. То вече няма значение за мен, но това явно не пречи на любопитството ми. Не мога да се спра.

Благодарна съм, когато заговаря преди мен и осуетява изстрелването на цял откос въпроси.

— Искаш ли нещо за ядене?

Не мога да овладея изненаданото изражение на лицето ми.

— Ще ми сготвиш ли? – Тук няма Кати, а Джеси знае, че мразя да готвя.

— Можех да наема хора, но те исках само за себе си – усмихва ми се с онази палава усмивка. – Мисля, че ти трябва да се грижиш за мен и да изпълняваш задълженията си като моя съпруга.

Давя се и започвам да кашлям се от наглостта му? Моите задължения ли?

— Когато се ожени за мен, знаеше, че мразя да готвя.

— А когато ти се омъжи за мен, знаеше, че аз не мога да готвя – отвръща ми наперено.

— Но ти имаш Кати.

— В Англия имам Кати, която да ме храни, което е добре, след като жена ми не го прави – вече е сериозен. – В Испания имам моята съпруга. И тя ще ми направи нещо за ядене. Добре се справи с пилето.

Прав е, добре се справих, но това не значи, че ми хареса. Но бих излъгала, ако кажа, че не ми хареса да гледам как Джеси го яде. Погрижих се за него за разнообразие. При тази мисъл осъзнавам, че колкото и да е странно, съм готова да му приготвя ядене.

— Добре – изправям се. – Ще изпълня задължението си.

— Добре. Време беше да започнеш да правиш това, което ти се казва – отговаря Джеси откровено без усмивка и без следа от хумор. – Захващай се тогава!

— Не си насилвай късмета, Уорд! – предупреждавам. Оставям го на масата и отивам до хладилника. Не ми отнема много време, да реша какво да сготвя. Грабвам чушки, Чорисо*, ориз, гъби и агнешки котлети и ги отнасям до плота, после откривам дъска за рязане и нож.

[* Чорисо (на испански chorizo) е пикантен колбас, тип наденица от свинско месо, популярен в Испания и Португалия. – Б.пр.]

Залавям се за работа. Срязвам чушките наполовина и махам семките, после накълцвам гъбите и наденицата на тънко и ги запържвам. Сварявам ориза, нарязвам малко пресен хляб и изпържвам агнешкото. През цялото време Джеси седи и ме гледа, без да предложи помощ и без да направи опит за разговор. Просто тихо наблюдава как изпълнявам задължението си да го нахраня.

По средата на пълненето на чушките той се появява пред мен и се навежда през плота.

— Справяш се страхотно, жено.

Вдигам ножа и го насочвам към него.

— Не се отнасяй снизходително към мен! – Шокирана съм, когато отпуснатото му лице почернява и ножът е изтръгнат от ръката ми.

— Не размахвай шибаните ножове, Ава!

— Извинявай – изтърсвам. Поглеждам към ножа в ръката му и бързо осъзнавам глупостта си. Острието изглежда гадно, а аз го развявам като лента за художествена гимнастика. – Извинявай – повтарям.

Поставя ножа внимателно и явно се осъзнава.

— Няма нищо. Забрави!

Кимвам към масата, за да не започна да се извинявам отново. Джеси изобщо не изглежда щастлив.

— Искаш ли да приготвиш масата?

— Да – казва тихо. Може би мисли, че е прекалил, не знам, но необщителното му поведение и попареното ми от мъмренето настроение създават осезаемо напрежение.

Джеси ме оставя и тихо подрежда масата за двама, докато аз довършвам приготвянето на вечерята.

— Заповядай! – Плъзвам чинията му пред него, но преди да успея да дръпна ръката си, той я хваща и ме поглежда с изпълнени със съжаление очи.

— Прекалих.

Вече се чувствам по-добре.

— Не, няма нищо. Не трябваше да съм толкова невнимателна.

Усмихва се.

— Седни! – Избутва стола ми, но още щом сядам, той става. – Липсва ни нещо – уведомява ме. Излиза и ме оставя да се чудя къде е отишъл. Връща се бързо, в едната си ръка държи свещ, а в другата дистанционно. Намира кибрит, пали свещта и я поставя в центъра на масата. После натиска няколко копчета на дистанционното и вилата се изпълва с отчетлив мъжки глас. Разпознавам го веднага.

— Мик Хъкнал*? – питам, леко изненадана.

[* Michael James „Mick” Hucknall – английски поп певец и автор на песни. Познат като вокалист на „Симпли Ред”. – Б. пр.]

— Или бог. Което и да е – усмихва се и заема стола си.

— Готов си да споделиш титлата? – питам и вдигам тъпия си нож и безопасната вилица.

— Той го заслужава – отговаря Джеси небрежно. – Това изглежда добре. Яж!

Виждам кимването му към чинията и се усмихвам леко. Нахвърлям се върху парчето агнешко, като устоявам на порива да размахам отново ножа си към Джеси, когато се навежда, за да погледне месото ми. Проверява колко добре е сготвено. Помагам му, като обръщам чинията към него, за да види центъра на агнешкия ми котлет. Трябва да е доволен. Обичам пържолите малко по-сурови, но агнешкото трябва да е напълно опечено, за да ми хареса.

Набождам едно парче с вилицата и го вдигам към устните си.

— Може ли? – питам напълно сериозна и без следа от усмивка на лицето ми, защото

отразявам изражението на Джеси.

— Може – казва. Реже агнешкото и отхапва първата си хапка. Дъвче, кимва и преглъща. – Ти можеш да готвиш, съпруго.

— Никога не съм казвала, че не мога. Просто не обичам да го правя.

— Дори и за мен?

Поглеждам го, за да преценя изражението му. Точно както се опасявах. Няма и следа от хумор и той не ми се цупи закачливо. Знам накъде води това и въпреки че наистина ми харесва да готвя за Джеси, не искам да го правя всеки ден.

— Нямам нищо против – отговарям хладно.

— Харесва ми да готвиш за мен – размишлява той. – Нормално е.

Замръзвам и оставям ножа долу.

— Нормално ли?

— Да, нормално. Както правят нормалните хора.

— Нормално, като жената да готви, а съпругът да яде ли? Това е шовинистично – смея се, но не и той. Все още е съсредоточен върху внимателно рязане и ядене. Иска да бъда нормална ли? Тогава да се опита да е малко по-нормален и самият той. Но дали аз искам да е нормален? Не, не искам. Нямаше да е Джеси, ако беше нормален. Нямаше да сме ние, ако той беше нормален. Вместо да го нарека пещерняк, захапвам парче агнешко. Ние не сме нормални, не напълно. И се надявам да си останем такива.

Джеси свива рамене, оставя приборите си до чинията и се обляга назад в стола. Бавно вдига очи към моите, докато дъвче преднамерено бавно. Какво става в тази негова глава? Зеленината на погледа му ме завладява и ме кара и аз да дъвча бавно.

— Това не е ли нормално? – пита. Гласът му е нисък и гърлен.

— Имаш предвид да вечеряме заедно ли?

— Да.

Свивам леко рамене.

— Да, това е нормално.

Той кимва кротко.

— Ами ако те просна на тази маса по време на вечеря и те изчукам? Това ще бъде ли нормално?

Очите ми се разширяват леко от изненада. Не знам защо, тъй като това би било напълно нормално за нас.

— Нормално за нас е ти да вземаш каквото искаш, когато искаш. Можеш да се откажеш от ядене, сготвено от жена ти, ако искаш.

— Добре. – Взема ножа и вилицата. – Харесвам това, което е нормално за нас.

Мръщя се към него. Какъв беше смисълът?

— Нещо тревожи ли те? – питам.

— Не – отговаря прекалено бързо.