3- До този мъж

— Съжалявам, това не може да е вярно. Имах цикъл през това време, а преди това бях на хапчета. – Няма нужда да знае, че пропуснах няколко. Това сега е маловажно.

— Имали сте цикъл? – пита.

— Да!

— Това не е необичайно – подхвърля лекарят небрежно. – Нека направя някои измервания!

Не е ли? Поглеждам към Джеси предпазливо. Виждам единствено мускулестото му тяло, замръзнало на място. Изглежда така, сякаш е бил вкаменен. Дали все още е толкова въодушевен? Не знам, но по-добре да свиква. Всичко това е негово дело. Няма да поема никаква част от вината. Да, трябваше да внимавам повече. Да, трябваше да повярвам на инстинкта си и да се изправя срещу Джеси по-рано и по-категорично. Или може би не. Това е отмъщение в най-добрата му форма. Той не се е пазарил за това и ако не бях толкова шокирана, мисля, че щях да изпитвам

самодоволство. Мисля, че щях да се изсмея в зашеметеното му красиво лице и да му кажа, че сам си го е изпросил. Така е, така че по-добре да се измъкне от малкото си вцепенение и да се изправи пред последиците. Да, той ще бъде баща. Аз ще се погрижа. Моят предизвикателен, невротичен бивш плейбой ще трябва да се справи с голямо предизвикателство и то се нарича обезумяла от хормони съпруга и две ревящи бебета. Усмихвам се на себе си, докато се отпускам на възглавницата и се отнасям в света на фантазията, пълен с хаос, в който Джеси си скубе косата, а аз го гледам и се усмихвам, докато двете ни дечица тичат около глезените му и се състезават за вниманието му. Фантазия, която съвсем скоро ще се превърне в реалност. Моят господар ще има силна конкуренция в областта на изискванията, защото за едно нещо се моля с цялото си сърце и то е тези две бебета да наследят всяка вбесяваща черта, която той има. Надявам се да приличат на баща си и се надявам да го предизвикват всеки ден до края на живота му. Поглеждам към неподвижното му тяло и се усмихвам леко. Надявам се също така да приличат на него, защото е красив и се пръска по шевовете от искрена и силна любов. Любов за мен и любов за бебетата ни.

Току-що съм се приземила меко на Седмото небе на Джеси.

* * *

След като ми каза да карам полека следващите един-два дни и ме провери за контузия на врата, лекарят разпечата една снимка и ни изпрати да си вървим. Измъкнахме се от болницата ръка за ръка, а Джеси нежно държеше за ъгълчето малката черно-бяла снимка от ултразвука. Аз го водих през целия път, защото той беше прекалено погълнат от снимката, за да гледа къде върви. Джон ни взе и ни остави пред „Луссо”. Смя се най-силно, откакто го познавам, когато му казах новината, която бяхме научили. Трябваше да му я съобщя аз, защото Джеси все още не можеше да говори. Дори не попита Джон дали е хванал DBS-а. Затова го питах аз. Загубил бил шибаното нещо.

Подминаваме Кейси, който изглежда малко изненадан, че не го гледат кръвнишки, и насочвам Джеси към асансьора. Почти измъкнах кода от него. Не ми го каза. Просто разсеяно натисна четирите цифри.

3-2-1-0.

Смешно ми е, но оставам сериозна външно.

Сега сме в кухнята. Джеси се е стоварил в стола и все още зяпа снимката, а аз отпивам от чаша вода и го чакам да се върне към действителността и към живота. Ще му дам половин час, после ще го полея със студена вода.

Отивам горе и звъня на Кейт. Слушам я как ахка шокирано първо на разказа ми за драматичната гонитба с коли, после на новината за близнаците. После и тя се смее. Взимам душ, суша косата си, намазвам се с крем и обличам тайландските рибарски панталони. Усмихвам се, щом осъзнавам, че те ще растат заедно с корема ми.

Когато слизам долу, той все още стои неподвижно до плота и се взира в снимката от ултразвука.

Сядам до него малко объркана и дръпвам лицето му към моето.

— Ще проговориш ли скоро?

Очите му обхождат цялото ми лице много дълго, но накрая се спират на моите.

— Не мога да дишам, Ава.

— Аз също съм шокирана – признавам, въпреки че явно не съм толкова шокирана, колкото е той.

Устната му бавно се пъхва между зъбите, които сякаш стискат свирепо, а зъбните колелца се задвижват в главата му. Това моментално ме изправя на нокти.

— Аз бях близнак – казва той тихо.

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

Свивам се назад в стола, пускам брадичката му и за милионен път само за ден не мога да изрека никакви думи. Нищо. Нямам абсолютно никакво вдъхновение. Сега съм по-шокирана, от който и да било друг момент през целия този дълъг ден.

Джеси се усмихва меко.

— Моето храбро момиче остана без думи.

Така е. На практика съм абсолютно смаяна. Ще си помислите, че съм свикнала този мъж да ме шокира, но не, той успява да ме свари неподготвена всеки път.

Джеси се протяга, погалва нежно бузата ми, плъзва ръка около врата ми и започва да прави нежни кръгове с палец.

— Ела с мен във ваната! – казва той тихо, става от стола и ме издърпва нагоре. – Имам нужда да бъда с теб.

Повдига ме и ме притиска към тялото си. Плъзвам ръце около раменете му, а краката ми намират любимото си място, докато той се качва по стълбите. Притискам устни към врата му и го целувам. Носи ми дълбоко утешение да го целувам, да вдишвам аромата му и да усещам ментовата му свежест и твърдото му тяло. Знам, че ще бъда посветена в голяма част от неговата история, но няма да го притискам за информация. Няма да я изстисквам от него, нито пък ще тропам с крак, ако реши да не я сподели с мен. Може да се възползва от скорошните новини като причина за шока, в който е изпаднал, и аз бих му повярвала, но той не го прави. Вместо това споделя част от миналото си, без да се налага да го заплашвам, за да получа информация. Той сподели, че е бил близнак, не че е близнак. А сега жена му е бременна с близнаци и това явно изважда на повърхността нещо дълбоко скрито в него.

Поставя ме върху плота на мивката в банята и се заема с обичайните си действия по нагласяването на температурата на водата, пълненето на ваната и разбъркването й до получаване на пяна. Взима кърпи и подрежда тоалетните принадлежности встрани от ваната. Връща се при мен, щом всичко е готово. Протяга се, надига потника ми и ме целува. Започваме бавно да сплитаме езиците си, докато ме съблича, като се оттегля от мен съвсем за малко, за да извади потника през главата ми, а след това се отново притиска устни в моите и продължаваме нашата бавна сладка целувка. Това е специална целувка. Наистина специална и аз отлагам събличането на неговата тениска, за да не се налага да отделя устни от моите. Тази целувка не води към гореща любовна сцена. Тя изниква от болката, която той изпитва от това, че сподели нещо болезнено и аз знам, че това, което се случва в този момент, в който той буквално излива любовта си в мен, е неговият начин да намери сила. Това е неговият начин да се убеди, че съм истинска, преди да разтовари от плещите си отминала болка.

Пъхвам ръце под тениската му и плъзвам ръце към твърдия му мускулест стомах и после настрани.

— Съблечи я – казва той. – Моля те, махни всичко, което е помежду ни.

Молбата му ме прави малко неуверена, но устните му се притискат по-твърдо към моите и аз възвръщам силите си. Това не е просто молба да махна дрехите му. Справям се бързо. Неотложността да почувствам допира на голата му кожа до моята се е превърнала в най-важната ми задача, така че се отдръпвам от устата му и изтеглям тениската нагоре, а после свалям дънките по краката му и той ги изритва. Вдига ме от плота, маха тайландските ми панталони и смъква дантелените ми боксерки. Не пропускам факта, че той проверява дали има кръв. Няма. Бебетата са добре. Повдига ме към себе си, вплитам ръце в косата му и леко и нежно го целувам, докато той пристъпва във ваната с мен и се отпуска на колене.

— Водата добра ли е? – мърмори той, докато се намествам в скута му.

— Чудесна е. – Притискам се към твърдата му гръд, отпускам лакти върху раменете му и прокарвам ръце по главата му, а устните ми се слепват с неговите нежно, но неотстъпчиво.

— Всичко е чудесно – шепне той.

— Всичко е чудесно, щом те имам.

— Имаш ме. – Пръстите му се вплитат в косата ми, стискат я и той ме отдръпва назад. Дишам в лицето му. – Знаеш това, нали?

— Ти се ожени за мен, разбира се, че го знам.

Той поклаща глава, хваща ръката ми, сваля халката ми и я повдига.

— Мислиш ли, че това олицетворява любовта ми към теб?

— Да – признавам тихо.

Той се усмихва леко, все едно не съм разбрала. И аз не съм.

— Тогава трябва да махнем диамантите и да сложим сърцето ми на тяхно място. – Той бавно връща халката на пръста ми.

Аз се разтапям в скута му, протягам се и отпускам ръка върху гърдите му.

— Харесвам сърцето ти точно където е в момента. – Навеждам се и го целувам по гърдите. – Харесва ми как то тупти, когато ме гледаш.

— Само за теб, бебче. – Той притиска устни към моите и известно време само ме целува. – Нека те изкъпя – мърмори, докато прокарва устните си по шията ми. – Завърти се!

Неохотно го оставям да ме премести от скута си. Освобождава коленете си и сяда, след което ме намества между краката си и започва да ме къпе. Въздишам доволно, но не казвам нищо. Нямам намерение да предизвиквам разговор във ваната. Не и този път. Оставям го да води. Разбира се, моят любопитен ум вече е претоварен, но няма аз да съм тази, която ще прекъсне удобната тишина. Освен това, поглъщам жадно обичта, с която съм обгърната на Седмото небе на Джеси и й се наслаждавам. Миналото на моя бог няма никакво значение за нашето бъдеще. Той го каза преди и сега повече от всякога знам какво е имал предвид.

— Добре ли си? – пита той, като прокарва гъбата по основата на врата ми.

Усмихвам се с уста близо до водата.

— Прекрасно.

Наблюдавам как водата се къдри и вълничките започват да се диплят около мен, когато той се приближава още по-близо и отпуска устни върху ухото ми.

— Безпокоя се леко за моята непокорна малка изкусителка – шепне той.

Не искам в крайна сметка да се окажа възбудена и трепереща, но това е нещо, което не мога да избегна, когато той е наблизо, камо ли пък когато диша в ухото ми.

Притискам буза към него.

— Защо?

— Защото е твърде тиха, а предполагам е любопитна, защото има информация, която би трябвало да научи. – Той целува слепоочието ми и се отпуска назад, като ме придърпва със себе си.

— Ако искаш да ми я дадеш, ще го направиш.

Гърдите му се стягат малко под мен от мълчалив смях.

— Не съм сигурен, че ми харесва начинът, по който бременността влияе върху моето малко момиче. – Ръцете му се отпускат върху корема ми. – Първо, тя разви непоносимост към члена ми в устата й. – Той повдига бедра към задника ми, все едно за да демонстрира какво изпускам. Знам точно какво изпускам и това не ми харесва. – И, второ, вече не ме удостоява със своите категорични искания за информация.

Повдигам рамене незаинтересовано.

— Моят господар не ме удостоява със своето разнообразно майсторско чукане, така че сме квит, не мислиш ли?

Той се смее и аз съм леко обезпокоена, че не виждам очите му, защото ако ги виждах, щях да съзра искрите в тях, както и малките бръчици в ъглите им.

— Но тя все още не е изоставила мръсния си език. – Той ме стисва леко над хълбоците и аз подскачам и изпищявам, но след миг се успокоявам и тишината се възстановява. Знам, че мислите му препускат буйно, почти мога да ги чуя. Изглежда сякаш му се иска да го принудя да говори, но няма да го направя. Ние седим в мълчалива готовност.

Най-накрая той въздиша и започва да описва малки кръгове от двете страни на пъпа ми.

— Казваше се Джейк – той не казва нищо повече. Съобщава ми името на близнака си и замълчава, а аз просто лежа тихо върху него и го чакам да продължи. Той трябва да го направи, без да го подтиквам. Знам, че иска да го разпитвам, но аз имам нужда той да ми разкаже всичко доброволно.

— Правиш това нарочно, нали? – пита Джеси. Наясно е, така че аз оставам смълчана. И тогава той въздъхва отново, а тялото ми се повдига и отпуска с неговото. – Той ме боготвореше. Искаше да бъде като мен. Никога няма да го разбера – звучи ядно и внезапно ме обръща с лице към себе си. Вече лежа по корем и цялата изпъната върху него се взирам в тъжните му зелени очи. – Не мога да се справя сам, бебче. Помогни ми!

Всичките ми инстинкти се включват и аз се притискам към него и се избутвам нагоре, така че лицето ми да е в основата на врата му.

— Приличахте ли си? – питам. Близнаците са еднакви в повечето случаи.

— Той беше пълна моя противоположност. Както визуално, така и като характер.

— Той не беше ли бог? – питам тихо и се упреквам, че въпросът ми звучи все едно допускам, че брат му е бил грозен. Нямах това предвид, но единствено така би бил пълна негова противоположност.

Ръцете му галят нежно гърба ми.

— Той беше гений.

— И защо това да е пълна твоя противоположност? – питам.

— Джейк имаше невероятен ум. А аз имах външността си, която, както много добре знаеш, използвах добре. Той не използваше ума си. Ако го беше използвал, нямаше да е мъртъв.

Нима? Всичките ми досегашни мисли остават на заден план, заменени от въпроси, които нахлуват в ума ми и които не мога да удържа.

— Как умря той?

— Беше блъснат от кола.

— Какво общо има това с използването на ума му.

— Защото беше пиян, когато залитна на пътя.

Прозрението ме удря, и то много бързо. Аз изскочих на пътя в петък. И също бях пияна.

— Кармайкъл не е единствената причина да не говориш с родителите си, нали? – питам.

— Не, фактът, че съм виновен за смъртта на брат ми, е основната причина – той го казва без каквото и да било чувство, почти саркастично. Усещам обида в гласа му. – Кармайкъл и имението дойдоха след това и просто добавиха няколко пирона в ковчега.

— Джейк е бил техният любимец – мразя се, че го казвам. Ядосвам се дори при мисълта, но бавно се съвземам. Не познавам семейството на Джеси и нямам никакво желание да го опозная, след като той ми каза, че близките му се срамуват от него и от начина му на живот. Но вече разбирам, че пукнатината не е само в резултат на имението и на това, което произхожда от него.

— Джейк беше всичко, което те искаха от един син. Аз не бях. Опитах се. Учех, но не ми се удаваше така естествено, както на Джейк.

— А той е искал да бъде като теб?

— Той искаше малко от свободата, която аз получих, след като бях заклеймен като този с по-малките възможности. Цялото им внимание беше съсредоточено върху Джейк, гения – този, с когото можеха да се гордеят. Джейк трябваше да отиде в Оксфорд. Джейк щеше да направи първия си милион, преди да навърши двайсет и една. Джейк щеше да се ожени за някоя англичанка с добър произход и да създаде учтиви и умни деца – той прави пауза. – Само че Джейк не искаше нито едно от тези неща. Той искаше сам да избере посоката на живота си, а най-трагичното е, че щеше да направи добър избор.

— И какво се случи? – Заинтригувана съм. Джеси вече е събрал сили.

— Имаше някакъв купон. Знаеш, пълен с пиене, момичета и възможности.

Да, знам и се обзалагам, че Джеси е бил редовен гост на тези купони.

— Ние наближавахме седемнайсет. Подготвяхме се за финалните изпити и попълвахме формуляри за Оксфорд. Идеята беше моя, разбира се.

— Какво? – Не съм сигурна, че ми харесва посоката, в която се насочва разказът, но знам, че скоро ще науча края.

— Да излезем и да бъдем тийнейджъри, да зарежем ученето за малко и да спрем да живеем според очакванията на родителите ни – това искахме тогава. Знаех, че ще се наложи да си платя, но бях подготвен да посрещна гнева на родителите ни. Просто щяхме да пийнем по няколко заедно като братя. Исках да прекараме известно време като нормални младежи. Това беше просто една нощ. Никога не съм очаквал, че ще платя толкова жестока цена.

Сърцето ми се къса за него. Измъквам лице от най-любимото ми място във врата му и сядам. Трябва да го погледна.

— Напи ли се?

Веждите му отскачат.

— Аз ли? Не. Аз пийнах няколко, но Джейк се наливаше все едно повече никога нямаше да види алкохол. Буквално го изнесох от онази къща. И тогава той ми каза колко потиснат се чувства и че не иска да ходи в Оксфорд. Договорихме се – Джеси се усмихва нежно, доволно – да им кажем заедно, че повече няма да им се подчиняваме. Искахме да взимаме решения съобразно нашите мечти, а не на база това какво ще впечатли наглите копелета, с които родителите ни общуваха. – Сега той вече наистина се усмихва. – Той искаше да кара мотор, но това беше забранено като твърде примитивно и обикновено занимание. Безотговорно… – Очите му се затварят, но той ги отваря отново и вече не се усмихва. – Никога не съм го виждал толкова доволен при мисълта, че ще въстане с мен, че поне веднъж ще направим това, което искаме, а не това, което ни е казано. И тогава той излезе на пътя. – Джеси ме поглежда в очакване на моята реакция. Той иска да знае дали го обвинявам.

— Не може да те обвиняват за това. – Усещам как побеснявам.

Той се усмихва и маха косата от лицето ми.

— Обвиняват ме, защото съм виновен. Не трябваше да отклонявам Джейк от неговия перфектен път. Глупавият идиот не трябваше да ме слуша.

— Не изглежда като да си го отклонил – противопоставям се.

— Той нямаше да е мъртъв, Ава. Ами ако…

— Не, Джеси! Не мисли така! Животът е пълен с условности. Ами ако родителите ти не бяха ви задушавали? Ами ако се бяхте опълчили по-рано и бяхте казали „стига толкова”?

— Ами ако аз бях играл футбол? – Лицето му е изопнато. Това е въпрос, който си е задавал многократно и на който не е намерил отговор.

Готова съм да му го дам.

— Никога нямаше да ме срещнеш – усещам как чувствата стягат гласните ми струни. – И аз никога нямаше да те срещна – шептя, а самата мисъл ме довършва. Сълзите започват да се стичат по лицето ми. Това е немислимо. Непоносимо. Всичко се случва с определена причина и ако Джейк все още беше жив, тогава животът на Джеси без съмнение щеше да е поел в друга посока и ние никога нямаше да се срещнем. Казах това, защото глупавата мисъл, заседнала в глупавата му глава, може да облекчи неговото мъчение.

Главата му се отпуска назад и той гледа към корема ми.

— Всичко, което се е случило в живота ми, ме е водило към теб, Ава. Отне ми цяла вечност, но най-накрая открих своето място.

Притискам ръката му към корема си.

— Което е до мен и до тези малки същества.

Очите му обхождат тялото ми и той хваща китката ми с другата си ръка, като ме придърпва надолу.

— До теб и до тези малки същества – потвърждава. – Нашите малки същества.

Реакцията на Джеси към новината е разбираема и колкото повече той говори за родителите си, толкова по-малко ги харесвам. Безсмислената потребност да поддържат положението си е разбила семейството им.

— Ами Амалия? – питам.

— Амалия ще се омъжи добре и ще бъде добра съпруга и майка и аз вярвам, че тя ще изпълни своето задължение. Пишеше доктор Дейвид, нали?

— Да.

— Ето, виждаш ли! – Тонът му е наситен с известна горчивина, каквато изпитвам и самата аз.

Не искам да виждам родителите му. В представите ми се появява картина на недоволен английски джентълмен с джобен часовник, с ловджийска пушка и с карирани панталони, напъхани във високи ботуши. Това е образът на бащата на Джеси. А каква ли е майка му? Вероятно дама, облечена в костюм от две части с наниз перли и с опъната горна устна, която сервира чай само в сервиз от китайски порцелан и само в подходящото време от деня. Обзалагам се, че чаят е „Ърл Грей”. Става ми смешно при мисълта за възмущението им от речника на Джеси.

И от имението. Той наистина им се е противопоставил след смъртта на Джейк. Все едно е искал да го направи в негова чест и по някакъв особен начин е отмъщавал за смъртта му. Той се е отдал на този бунт, за да се справи с липсата на Джейк и за да изпълни това, за което са се разбрали. Въпреки че се надявам, че мечтата на Джеси

не е била да стане хедонистичен* плейбой. Вече разбирам интереса му към моторите.

[* Хедонизъм – етическо учение, според което най-висшата цел на човешкия живот е удоволствието. – Б.пр.]

— Започнал си да прекарваш повече време с Кармайкъл след смъртта на Джейк, така ли?

— Да. Кармайкъл знаеше причините. Самият той беше преживял нещо подобно с дядо. – Плъзва ръце по гърба ми. – Удобно ли ти е?

— Да, добре съм – казвам с успокояващ глас и чакам да продължи.

— Това беше облекчение. Избягах от ежедневното напомняне, че Джейк вече не е до мен, и се разсейвах със задачите, които чичо ми ми даваше в имението. – Той се размърдва леко. – Сигурна ли си, че ти е удобно?

— Чувствам се напълно удобно. – Пощипвам зърното му и той се смее. Това е хубаво. Значи му е леко да споделя с мен.

— Удобно й е – цупи се.

— Удобно й е. И какви задачи вършеше?

— Всякакви. Събирах чашите на бара, косях ливадата. Баща ми подскочи до небето, но аз не му позволих да ме спре. И тогава те обявиха, че ще се местим в Испания.

— А ти отказа да тръгнеш.

— Да. Все още не ме допускаха до стаите в имението по онова време. Все още бях девствен – той се подсмихва, знам, че го прави, – но на осемнайсетия ми рожден ден Кармайкъл ме остави да разпускам в бара. Това беше най-лошото, което можеше да направи. И аз просто се плъзнах по плоскостта. Стана естествено. Прекалено естествено. – Поглеждам към него. Усмивката му е изчезнала. – Пребиваването в имението ме разсейваше от грижите ми, а алкохолното опиянение и сексът ги помитаха напълно.

— Бягство от реалността – шептя. Той е избягал от вината, която родителите му са стоварили върху него, като е започнал да пие и да спи с прекалено много жени. – Какво мислеше Кармайкъл за всичко това?

Той се усмихва.

— Мислеше, че е фаза, която ще отмине. И точно тогава и умря.

— А родителите ти се опитаха да те накарат да продадеш имението. – Вече знам всичко това.

— Да, те веднага се прибраха от Испания при новината за смъртта на чичо ми. Намериха ме – по-младата версия на семейната черна овца, да се изживявам като господар и да преследвам жените. Наслаждавах се на свободата си и не им позволих да ме превърнат в подходящ син. Бях наперен и самоуверен, и изключително богат. – Стисва устни. Той е прекалено обиден. Това не може да се оправи. – Казах им къде да си заврат ултиматума. Имението беше животът на Кармайкъл, а вече беше и моят. Точка по въпроса.

Какво да кажа на това? Мислех, че всичко ми е ясно, но днешният разговор прави всички предишни смешно незначителни. Двама от най-важните хора в живота му са му били отнети преждевременно. И двамата при инциденти с кола. Тогава защо той кара толкова безотговорно? Не знам, но всичко това обяснява неговата прекалена покровителственост.

— Децата ни ще бъдат каквито искат да бъдат. – Хапя го по брадичката. – Стига да не искат да станат плейбои.

Той сграбчва задника ми и стиска силно.

— Сарказмът не ти отива, жено.

— Мисля, че ми отива – отговарям тихо.

— Права си. – Той ме придърпва нагоре и целува зърното ми. – Белегът ми избледнява.

— Поднови го тогава! – Притискам гърди към него като една малка изкусителка, каквато Джеси знае, че съм, и той поема с устни моето набъбнало зърно и смуче нежно. Стена дълго и ниско, дълбоко удовлетворена. Заравям нос в мокрите му кичури и вдишвам прекрасния му аромат.

— Хубаво ли е? – пита той и стисва зърното ми със зъби.

— Мммм… – Чувствам се спокойна.

Устните му обхождат избледняващия белег и той започва да смуче по-силно, така че да изтегли кръвта на повърхността.

— Ава, не знам как ще отстъпя гърдите ти на бебетата. – Той ме пуска и аз сядам върху нещо доста твърдо. Очите му се разширяват и той вдишва рязко. – О, не, не можем. – Той ме премества и сяда. – Няма да го направя, Ава. И да не си посмяла да се правиш на изкусителка.

Мръщя му се.

— Корнуол – заплашвам и Джеси изпада в ужас, но скоро след това също се мръщи, може би дори по-ужасно от мен.

— Няма да ходиш никъде! – продължава да ръмжи той и става, красивият му твърд член е на точното ниво. Сграбчвам го бързо, преди да успее да излезе от ваната, обвивам ръка около него и го придърпвам надолу. – Мамка му, решила си да ме измъчваш.

— Смяташ да избягаш от мен ли? – Прокарвам бавно ръка по цялата му дължина. Колко съм лоша?

Той поклаща глава.

— Ава, няма никакъв шанс да те обладая.

— Седни – кимам към ръба на ваната и плъзвам език по мократа глава на огромния му пенис.

Той съска и поглежда към тавана.

— Ава, ако ме зарежеш, за да отидеш да повръщаш, ще полудея. – Той се тласка нежно напред.

— Няма. – Не съм сигурна, но има и други начини да се справим. – Седни! – Бутам го към ръба на ваната и коленича между бедрата му, но той не ми оставя възможност да измислям нови варианти и сграбчва ръцете ми.

— Ако ще седя на тази страна, тогава ти ще седнеш на срещуположната. – Той ме зашеметява с жадна целувка и ме отблъсква, а очите му се изпълват с копнеж. Нетърпението кара корема ми да се свие. – С широко отворени крака.

Въздишам леко и на мига се проклинам за това. Той ме изкушава да направя нещо, което да може да контролира. Възбужда ме с тези изпълнени с обещания за удоволствия очи и ме предизвиква да откажа. Плъзга длани под ръцете ми, повдига ме да стъпя и нежно ме побутва назад. Аз се отпускам върху края на огромната вана. Усещам твърдия ръб под задника си, но въобще не ме е грижа. Не мога да се съсредоточа върху нищо друго освен върху мъжа, който седи срещу мен твърд и изпълнен с желание. И тогава той прокарва език по долната си устна, а аз се улавям как му отговарям със същото.

— Оближи си пръстите, Ава – заповядва. Това не е нежният подход, от който се страхувах. Джеси е в доминиращ режим. А аз съм на върха на удоволствието. Знам, че няма да има здраво чукане, но този поглед, тази осанка, този заповеден тон…

Поднасям пръсти към устата и ги плъзвам между устните си бавно и внимателно, без да откъсвам очи от неговите. Не бих могла, дори да искам. Обичайното пристрастяване е достатъчно силно, за да ме спре, а когато дългите му мигли се повдигат и пропускат жаждата, която очите му не могат да сдържат, е невъзможно.

— Плъзни ръка от шията си надолу! – казва той грубо. – Бавно!

Аз изпълнявам и мързеливо прокарвам ръка надолу по тялото си, като минавам през зърната и по стомаха.

— Достатъчно бавно ли е за теб?

— Разреших ли ти да говориш? – пита той, без да откъсва очи от моите.

Цупя се, но продължавам пътешествието си надолу и достигам до основата на бедрата си.

— Спри! – Той откъсва поглед от мен, а очите му се спускат бавно надолу и внимателно оглеждат своето притежание, преди да достигнат ръката ми. – Един пръст, бебче. Бавно плъзни един пръст вътре.

Изпълнявам и плъзвам един пръст, като в същото време поемам дълбоко въздух.

— Помни, това е мое. – Той вдига очи към моите. – Така че бъди нежна.

Думите му, начинът, по който ги казва, и фактът, че наистина вярва в казаното, ме карат да затворя очи и да събера сили.

— Очите, Ава!

Опитвам се да се успокоя с упражнения за дишане и изпълнявам заповедта му.

— Добро момиче! – Той посяга надолу и хваща леко члена си. Сърдечният ми ритъм се увеличава неколкократно. – Опитай!

Не чувствам срам. Никога не съм чувствала, независимо какво прави или иска да направя аз. Мозъкът ми винаги отчита някаква лека нервност, може би дори малко колебание също така, но само един поглед в тези очи и това е забравено. Ръката ми се плъзга нагоре по тялото ми бавно и изкусително и аз закачливо пъхам пръста в устата си и стена, докато го правя.

— Добре ли е? – Той движи леко ръка по члена си, докато ме гледа. Аз буквално се влудявам от желание, но знам, че не трябва да мърдам от тази страна на ваната. Знам кой командва.

Гледам го с натежали, изпълнени с желание очи, докато облизвам и смуча пръста си и се превръщам в отчаяно тресящо се от нерви кълбо.

— Ще приема това за да. – Той спира да се докосва, изглежда, се опитва да събере собствените си сили. – По дяволите, Ава!

Разбирам, че самоконтролът му се изплъзва, и се възползвам от предимството, като отправям ръка към сърцевината си, сплитам пръсти и започвам да се самозадоволявам с точни и премерени движения. Извивам гръб, разтварям още по-широко краката си и отпускам назад глава със стон. Чувствам как се разпадам и започвам да дишам накъсано, докато удоволствието ми нараства благодарение на ритмичните ми докосвания.

— По дяволите, Ава! Погледни ме! – съска той. Подчинявам се на командата му. Той също е на ръба. Тялото му се е стегнало и ръката му се движи по члена му по-стегнато и по-бързо. Това само ме окуражава, започвам да движа пръстите си все по-бързо и тялото ми се стяга. – Близо си, бебче.

— Да – губя контрол.

— О, Боже, още не! Овладей се!

— Не мога – крещя аз. Мисълта, че той ще ме спре, ме кара да се паникьосам леко. Аз съм на ръба. Не мога да спра. – О, Боже!

— Ава, мамка му, овладей се! – Ръката му сега се движи ужасно бързо, а главата му се олюлява, но той ме пронизва със зелените си очи.

Опитвам всичко. Стягам се цялата, а краката ми разплискват водата в момента, в който спирам и се опитвам да потисна конвулсиите в утробата си.

— Джеси! – крещя отчаяно. Напрежението в слабините ми вече е почти неконтролируемо.

— Ава, изглеждаш дяволски поразително. – Бясното движение на ръката му го кара да стене, той пада на колене във водата и изпуска потиснат вик.

Отдръпвам ръката си, щом главата му се оказва между краката ми и устата му поема контрола, докато той продължава да се самозадоволява пред мен. Топлината на устните му ме изтласква и изпадам в екстаз. Сграбчвам косата му и го притеглям към себе си. Ще се пръсна от удоволствие.

И го правя.

Бедрата ми се стягат около главата му и аз свършвам, разтърсена от удоволствие. Поемам дълбоко въздух. Дробовете ми се взривяват. Отпускам се. Той се върти и ме поглъща нежно, а после с бавни движения на езика си поема нагоре по тялото ми,

докато най-накрая открива устните ми. Издърпва ме на колене, хваща ръката ми и я поставя на мястото на своята върху твърдия си член. Все още не е свършил.

— Мой ред е – шепти. – Дръж го срещу себе си!

Мократа му главичка докосва клитора ми и се притиска навътре, а неспирният трепет в утробата ми започва да намалява. Поемам контрола и го хващам нежно, като го повеждам към оргазъм. Ръцете му, които вече са свободни, обхващат врата ми и държат здраво главата ми, а устните му ми носят същото удоволствие, което ръката ми носи на него. Джеси не е обезумял от възбуда, а по-скоро е спокоен и отпуснат. Той се владее много по-добре от мен.

— Само продължавай така – мърмори. – Мога да остана така завинаги.

— Обичам те. – Не знам защо изпитвам нужда да кажа това точно сега, но го казвам въпреки всичко.

Езикът му се плъзва нежно в устата ми, отдръпва се, спира се на устните ми и нахлува, като се заиграва с езика ми. През цялото време поглъщам неговото внимание и продължавам да изкушавам кадифената му твърдост, притисната към сърцевината ми. Това ми въздейства невероятно, въздейства невероятно и на него.

— Знам – прошепва той, изпуска лек вик, впива по-силно устни в мен и свършва. Горещото му семе се излива в мен, а той пулсира в ръката ми и стене в устните ми.

— Работата ми тук е свършена – въздишам, отпускам го, плъзвам пръсти в мократа му коса и го придърпвам леко.

— Ти си дивачка, жено. – Той сяда върху петите си и ме придърпва в скута си. – Водата е изстинала.

До този момент не я усещах, но сега, след като го спомена, потрепервам.

— Малко. – Вдигам рамене и се притискам към него, за да търся топлината му.

— Нека те измия. – Той се опитва да ме отдели от себе си, но аз мърморя недоволно и впивам нокти в гърба му. – Ще бъда бърз. Не искам да настинеш. – Полага още усилия да ме отдели от тялото си и докато се усетя, вече ме сапунисва. – Моята жена е уморена. – Целува ме по носа. – Гушкане?

Кимвам и той ме изнася от ваната. Изсушаваме се един друг мълчаливо и се отправяме към леглото. Не ни отнема много време да заемем обичайните си пози – той по гръб, а аз простряна върху гърдите му с лице във врата му, обгърната здраво от ръцете му.

— Никога няма да обичам едното повече от другото – заявява той тихо.

Не му отговарям. Вместо това целувам врата му и се сгушвам още по-плътно до него.

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Бих могла да лежа тук завинаги и само да го гледам как спи. Спокойният му ментов му дъх гали лицето ми и укрепва дълбокото ми чувство на принадлежност. Нежният допир на дланта му до моя корем засилва любовта ми към този мъж. А близостта с идеалното му тяло увеличава желанието ми за неговото докосване. Има милиони неща, свързани с него, които ме водят до отчаяние, но има и безкрайно много, които ме карат да го обожавам. Някои от тях са и в двата списъка.

Неспособна да устоя, се протягам и прокарвам палец по небръснатата буза и по разтворените му устни и се усмихвам, когато той се намръщва леко, а после въздиша и се успокоява отново. Ръката му върху корема ми несъзнателно започва да описва кръгове. Безупречността на красивото му лице ще ме смайва до последния ми ден – леко почернялата му от слънцето кожа, по момичешки дългите му мигли и почти незабележимата бръчка между веждите му са само част от зашеметяващите му черти. Би ми отнело цял живот, за да ги опиша. Моят невъзможен мъж с всичките му предизвикателства.

Галя лицето му, после с върховете на пръстите си преминавам по опънатата кожа на врата му и дланта ми се плъзга по здравата му гръд. Въздишам замечтано и доволно, докато се възползвам от спокойния момент, за да изследвам тялото и лицето му, и почти ми се иска той да остане така цяла вечност, за да мога да го гледам и да му се наслаждавам необезпокоявана. Но тогава никога не бих чула гласа му, не бих видяла тези очи, не бих изживяла неговото преследване, нито пък обратното броене.

— Приключи ли с докосването? – грубият му глас ме изтръгва от мечтанието, а ръката ми застива върху белега. Очите му все още са затворени.

— Не, стой тихо и неподвижно – нареждам тихо и продължавам с ласките.

— Както желаеш.

Ухилвам се и се навеждам напред, като прокарвам устни по неговите.

— Добро момче.

Затворените му устни потрепват и той очевидно потиска усмивката си.

— Ами ако искам да бъда лошо момче? – пита той.

— Ти говориш! – Посочвам и едно от очите му се отваря нахално. Нищо не може да ме възпре да се усмихна, без значение колко сурова и сериозна се опитвам да бъда.

— Добро утро!

Той се раздвижва изключително бързо. Аз съм по гръб, притисната под тялото му за една наносекунда, а ръцете ми са приковани над главата ми. Не успях дори да разбера кога ме атакува, камо ли да издам изненадано писък.

— Някой си мисли за сънлив секс – заключава той и се накланя напред, за да ме хапне по носа.

— Не, мисля си за Джеси Уорд, което означава, че си мисля за различни видове чукане.

Вдига вежди замислено.

— Ти си ненаситна, красиво момиче. – Той ме целува силно. – Внимавай с езика!

Бързо отговарям на целувката му, но той ме спира, като се отдръпва. Намръщвам се. Той се усмихва. Това самодоволство ли е? Мръщя се по-силно, но съм пренебрегната.

— Мислех си… – заявява той.

Спирам да се мръщя незабавно. Мислите на Джеси са почти толкова тревожни, както и преследването.

— За какво? – питам подозрително.

— За това колко драматичен е нашият семеен живот.

Той е прав. Не мога да споря с него, но какво цели с това?

— Добре? – произнасям думата бавно, изобщо не съм сигурна, че е добре.

— Позволи ми да те заведа някъде! – моли се той. Зелените му очи ме умоляват, а Джеси дори започва да се цупи. Дали е осъзнал, че тази физиономия има почти същото въздействие върху мен, колкото и чукането? – Само двамата, никой друг.

— Никога повече няма да сме сами – напомням му.

Той се повдига и поглежда към корема ми, а аз виждам как се усмихва. После се навежда, целува корема ми и връща този умолителен като на малко кученце поглед към мен.

— Позволи ми да те обичам! Позволи ми да те отведа за няколко дни!

— Ами моята работа? – Напоследък не изпълнявам задълженията си много съвестно.

— Ава, ти претърпя катастрофа вчера.

— Знам – отстъпвам. – Но имам ангажименти, а Патрик…

— Аз ще говоря с Патрик – прекъсва ме той. – Той ще поеме твоите ангажименти.

Очите ми се присвиват.

— Ще говориш с Патрик или ще прегазиш Патрик? – питам. Той прави физиономия на обиден, но не му обръщам внимание.

— Ще говоря с Патрик.

— Деликатно.

Той се усмихва.

— Нещо такова.

— Не, Уорд. Не нещо такова. Деликатно. Точка!

— Това да ли е? – пита той с надежда. Иде ми да прегърна очарователния трън в задника.

— Да – съгласявам се. Той има нужда от почивка точно толкова, колкото и аз, а може би повече. Вчерашните събития няма да успокоят тревогите му. – Къде ще отидем?

Той се раздвижва и скача от леглото като въодушевено дете в сутринта на Коледа.

— Където и да е. Не ми пука.

— На мен ми пука. Не карам ски. – Сядам рязко в леглото при мисълта да бъда издокарана в ски екип с гигантски парчета дърво, прикрепени на краката ми.

— Не бъди глупава, жено! – Той ме стрелка с очи, изчезва в гардеробното и се появява малко по-късно с куфар. – Ти носиш бебетата ми – сочи корема ми. – Имаш късмет, че не съм те вързал за леглото за остатъка от бременността ти.

— Би могъл, ако искаш. – Притискам ръце към таблата на леглото. – Няма да възразя.

— Ти си изкусителка, госпожо Уорд. Ела да събираме багажа! – Той се връща в гардеробното и ме оставя да седя на леглото. Мърморя достатъчно високо, за да ме чуе, ставам и отивам след него в помещението, което служи за гардероб. Той сваля безразборно дрехи и ги трупа на куп до куфара.

— Къде отиваме?

— Не знам. Ще звънна на няколко места. – Той щастливо събира багажа си, но тогава вдига поглед и вижда, че стоя подпряна на вратата. – Ти няма ли да събираш багаж?

— Аз не знам къде отиваме. На топло, на студено? С кола, със самолет?

— С кола – заявява твърдо и се извръща да свали още тениски. – Не може да летиш.

— Какво имаш предвид с това, че не мога да летя? – пелтеча зад гърба му.

— Не знам. Налягането – той повдига голите си рамене – може да смачка бебетата.

Смея се, защото иначе мога да го фрасна по главата.

— Кажи ми, че се шегуваш!

Той бавно се обръща с лице към мен. Не е впечатлен от чувството ми за хумор. Личи по цялото му красиво лице.

— Не се шегувам, когато става дума за теб, Ава. Би трябвало да знаеш това.

Това е нелепо.

— Налягането в самолета няма да смачка бебетата, Джеси. Ако ще ме водиш някъде, нека да е със самолет. – Едва се сдържам да не тропна с крак в подкрепа на заявлението си.

Той изглежда малко изненадан от моята заповед и се замисля, като дъвче устни. Бавно обмисля казаното.

— Не е безопасно за бременните да летят – казва той тихо. – Четох за това.

— Къде го чете? – питам през смях, ужасена от мисълта, че е възможно Джеси да изрови някакъв наръчник за бременност. Спирам да се смея в мига, в който той вади наръчник за бременност.

— Тук. – Той ми го подава смутено. – Също така трябва да взимаш фолиева киселина.

Зяпам в книгата пред мен с нещо средно между удивление и забавление, докато той започва да прелиства страниците. Някои са подгънати в ъглите и забелязвам, че някои параграфи са подчертани с неонов фулмастер. Той знае какво търси и аз не мога да направя нищо повече от това да се взирам в моя красив невротичен властен маниак.

— Ето, виж! – Той пъха книгата под носа ми и сочи в средата на страницата, където има подчертано в розово. – „Министерството на здравеопазването препоръчва на бременните да приемат дневна доза от четиристотин микрограма фолиева киселина, докато се опитват да забременеят и да продължат да я пият през първите дванайсет седмици на бременността, когато се оформя гръбначният стълб на бебето – той се мръщи. – Ние имаме две бебета, значи може би трябва да взимаш осемстотин микрограма.

Сърцето ми е готово да се пръсне.

— Обичам те – казвам с усмивка.

— Знам. – Той прелиства още няколко страници. – Летенето е малко по-нататък. Само…

Удрям книгата и двамата гледаме как тя лети и се удря в пода. Той ме поглежда с присвити очи, а устните му се опъват в права линия. Това ме кара да се ухиля, на което той се мръщи още повече. Ритвам книгата. Той въздиша.

— Вдигни я! – изръмжава.

— Глупава книга – ритам я отново. Все още се хиля.

— Вдигни книгата, Ава!

— Не – отсичам кисело. Знам точно какво правя. Очите ми се изпълват със задоволство при яростта, която се понася от неговата красива физика.

Той повдига вежди и бръчката му вече е в режим на готовност. Личи, че мисли усърдно по въпроса. Знае какво правя. И тогава изправя три пръста пред лицето ми.

— Три – прошепва.

Усмивката ми се разширява и аз первам ръката му настрани.

— Две – противопоставям се.

Той полага всички усилия да сдържи собствената си усмивка.

— Едно.

— Нула, бебче – приключвам вместо него и се сгърчвам от удоволствие, когато ме мята през рамо със засилка, но все пак внимателно, и ме понася към спалнята. Смея се силно, когато ме полага на леглото с прекалено много внимание, след това ме ляга върху мен и отмества косата от лицето ми.

— Кога ще се научиш? – пита той, подхваща тила ми и надига главата ми, така че носът ми опира в неговия.

— Никога – признавам.

Той се усмихва с тази усмивка, която е предназначена само за мен.

— Надявам се. Целуни ме!

— Ами ако не го направя? – питам. Но ще го направя. И той го знае.

Пресяга се надолу и отпуска върха на пръста си в сгъвката над хълбока ми. Задържам дъха си.

— И двамата знаем, че ще ме целунеш, Ава. – Устните му гъделичкат моите. – Да не губим ценно време, през което бих могъл да се загубя в теб! Целуни ме сега!

Езикът ми се плъзга по долната му устна и сега аз започвам да го дразня, като го докосвам едва-едва, но после той ме атакува с езика си, като прави нежни кръгове около моя. Накрая Джеси изстенва и напада устата ми с груба сила. Мислено си отбелязвам точка. За него е невъзможно да ми устои.

— Мммм – въздишам и отвръщам на решителните набези на езика му. Имаме нужда от това. Имаме нужда от няколко дни, в които да бъдем само двамата, да се обичаме и да се подготвяме за бъдещето, в което ще живеем заедно. Бъдеще, в което ще има и две бебета. Имам нужда Джеси да бъде само мой за известно време. Не искам да се разсейвам с нищо освен с него, нито пък да решавам някакви проблеми. Искам да бъдем само двамата.

— Не пише, че не мога да летя, нали? – питам, глупаво или не. Знам, че е невъзможно, защото съм виждала бременни жени по самолетите. Това е просто още едно от неразумните правила на Джеси.

Той напада устните ми и ги засмуква.

— Логично е – казва.

— Не, невротично е – споря. – Бременни жени летят непрестанно, така че ще ме качиш на самолет и ще ме заведеш на някое топло място, и ще ми позволиш да пирувам с теб през цялото време. Постоянен контакт. Искам постоянен контакт. – Знам, че това ще го зарадва, и когато той повдига глава, без да спира да смуче устната ми, усмивката му го потвърждава.

— Нямам търпение. – Той целува носа ми и става. – Хайде тогава! Губим ценно време за пир. – Намига ми, обръща се и ме оставя да се търкалям в белите чаршафи. Аз наистина съм на Седмото небе на Джеси.

* * *

Дърпам куфара си надолу по стълбите и той се тътри звучно.

— Хей! – викът ме кара да подскоча насред път и аз стисвам парапета, за да се успокоя. Крясъкът е последван от оглушителни стъпки нагоре по стълбите. Аз съм сграбчена и задържана неподвижно. – Какво правиш, по дяволите, жено?

Страхът ми се превръща в гняв.

— По дяволите, Джеси, ти си виновен, мамка му! – Веднага осъзнавам грешката си, ръмженето, което идва от Джеси, потвърждава, че току-що съм говорила като пиян моряк. Два пъти в едно изречение. Упреквам се наум и треперейки, притварям очи.

— Ще внимаваш ли с шибания ЕЗИК! – Той взима куфара. – Чакай тук! – излайва и аз заставам неподвижно, преди всичко защото съм като закована на едно място, онемяла от вика му. Той буквално захвърля куфара ми, когато достига до основата на стълбището, като мърмори и сипе ругатни под нос, а след това се връща при мен и ме взима на ръце. – Ще си счупиш шибания врат, глупава жено.

— Носех куфар. Ти ме накара да подскоча! – Не се съпротивлявам и не се опитвам да се освободя.

— Не трябва да носиш нищо друго освен моите бебета.

— Нашите бебета.

— Точно това казах. – Той ме оставя да стъпя. – Не прави глупости, жено!

Приглаждам блузата си, като пуфтя, докато го правя.

— Защо носенето на куфар да е глупост?

— Защото си бременна.

Не мога да понеса това.

— По-добре се обуздай, Уорд – заплашвам го и насочвам пръст към лицето му. – Корнуол.

Той започва да се смее, което само засилва раздразнението ми с няколко нива. Би трябвало да се тревожи, не да се смее.

— Колко пъти ще ме заплашваш с шибания Корнуол? – пита той наперено, все едно знае, че никога няма да изпълня заканата си. Може и да го направя. Не съм във възторг от идеята да прекарам цялата си бременност с родителите ми, но всичко би било по-добре от това.

— Тръгвам сега – крещя в лицето му.

— Хайде тогава! Ще те заведа. – Той взима куфара ми и тръгва към вратата, като поглежда през рамо и вижда, че стоя на едно място. Какво иска да каже с това „ще те заведа”? – Идваш ли? – пита.

Успява да ме заблуди.

— Обади ли се на Патрик? – питам, докато вървя след него. Няма начин Джеси доброволно да ме отведе при майка ми.

— Да – отговаря той кратко и рязко. – Трябва да си на работа във вторник. – Затваря вратата след мен и вика асансьора.

— Не мога да повярвам, че използваш обратното броене като код – мърморя, но той не ми обръща внимание.

Слизаме в мълчание – аз наблюдавам отражението му в огледалните врати, докато той звъни на Джон. Все още не ми обръща внимание.

Вратите се отварят и той кимва към тях, докато продължава да обяснява на Джон, че трябва да се свърже със Стив и че ще ме заведе при родителите ми. Не ми се вярва. И да се свърже със Стив за какво?

— Здравей, Ава – веселият тон на Кейси бързо връща усмивката на намръщеното ми лице.

— Госпожо Уорд! – излайва Джеси насред разговора си с Джон, докато минаваме покрай бюрото на портиера.

Пренебрегвам го.

— Добро утро, Кейси. Как си?

— Много добре, благодаря. Прекрасен ден! – Той кима с глава към входа и аз виждам как слънцето грее. – Приятен ден, Ава!

— Благодаря – казвам сънливо, докато излизам в тежкия въздух, но веднага забелязвам, че сватбеният ми подарък чудодейно се е върнал в Луссо, но белият „Рейндж Роувър” е напълно забравен, когато виждам един „Астън Мартин”.

— Да, благодаря, голямо момче! – Джеси затваря и се отправя към странната кола, като натоварва куфара в нея.

— Какво е това? – питам, сочейки DBS-а.

Той затваря багажника и стисва брадясалата си челюст замислено.

— Мисля, че може би е кола.

— Сарказмът не ти отива, Боже. Имам предвид откъде се появи?

— Дойде от гаража, за да замести моята. – Той подхваща лакътя ми и ме насочва да вляза.

— Все още ли не са намерили твоята?

— Не – отговаря той бързо с очевидно нежелание да продължава по темата, но това не ме спира.

— Какво ще прави Стив? – питам. Той се отдръпва и внезапно спира насред крачка.

— Нищо – лъже ме и аз повдигам вежди подозрително, за да му покажа, че съм наясно. – Той проверява някои неща за мен – пъшка Джеси и се протяга, за да ме закопчае.

Отблъсквам ръцете му, когато прехвърля колана през стомаха ми.

— Би ли спрял? – Избутвам го и хлопвам вратата, като го оставям от другата страна на стъклото да ме гледа безмълвно. Вече ми се иска да ме заведе при мама. Не знам дали ще мога да издържа повече, а дори не съм се опитвала да се убеждавам, че той може да спре. Две бебета изглеждат като двойно глезене. Глезене от Джеси. И знам много добре какво търси Стив, а също така знам, че фактът, че Стив е незасегнат, е в резултат от това, че разследва случая с дрогирането ми, а сега и с катастрофата. Отпускам глава назад към облегалката и се извръщам, за да видя как Джеси се настанява на шофьорското място и как премества седалката назад, за да има място за дългите му крака.

— Защо не взехме моята кола? – питам, като кимвам към моята блестяща снежнобяла машина.

Той замръзва и поглежда към мен с ъгъла на очите си.

— Не може да караш много далеч.

Вътрешно ликувам.

— Не, но ти можеш! – Би трябвало да го атакувам с истерия и да го накарам да кара проклетия танк. Няма да се изненадам, ако се окаже, че нещото е бронирано.

— Да, бих могъл, но имам тази сега. – Той ме докосва леко и пали двигателя, като го форсира шумно с доволна усмивка. – Чуй това! – той въздиша, вкарва на скорост и потегля.

Завистливо се възхищавам на дълбокото ръмжене на DBS-а и докато отпускам главата си на облегалката, продължавам да се наслаждавам на невероятния профил на Джеси.

— Къде ме караш? – питам, докато вадя телефона от чантата си.

— Казах ти, при майка ти.

Извъртам очи драматично. Знам, че по-скоро сам би си отрязал главата, отколкото да види майка ми доброволно.

— Добре – въздишам и набирам Кейт.

— Дай ми телефона! – Ръката му се насочва към мен, а пръстите му сграбчват въздуха помежду ни. – Никакъв телефон.

— Трябва да се обадя на Кейт.

Той хваща телефона ми и го изключва.

— Обадих се на всички, които трябва да знаят, че заминаваме, включително и на Кейт. Успокой се, Ава!

Не се опитвам да променям нещо. Нямам желание.

* * *

— Ава, бебче, събуди се!

Отварям очи и се протягам, а ръцете ми опират в нещо. Объркана, поглеждам нагоре и виждам покрива на колата. Тогава обръщам глава настрани и се оказвам лице в лице с моя властен маниак. Той ми се усмихва широко.

— Къде сме? – потърквам очи.

— В Корнуол – отговаря бързо.

Все още спящият ми мозък регистрира потребността ми да пишкам.

— Спри – казвам. Прозвучава като хленчене. – Трябва да пишкам! – Извъртам се на седалката и хващам дръжката, за да сляза, като междувременно оглеждам околността. Позната ми е – ниска стена, която огражда неголям двор, малка барака, през която може да минеш по ветровития път надолу към плажа, и смесица от пясък и листа в канала. Това ми изглежда познато. Твърде познато.

Обръщам лице към него.

— Не си се шегувал – казвам недоумяващо и проверявам повторно, но видът на висящия неопрен* в градината оттатък пътя само потвърждава страховете ми. – Решил си да ме захвърлиш при мама? – звуча обидено. Обидена съм. Може би той не е успял да се справи с нелепата си свръхпредпазливост и е стигнал до заключението, че ако родителите ми се грижат за мен по време на бременността, няма да получи удар. Това може също така да спаси брака ни, защото мога да си представя предстоящите месеци на контрол от негова страна и съпротивата от моя – и това докато съм твърде дебела, за да си отмъщавам. Ще стана колкото кит. Огромна. Чудовищна. Дебела и бременна и абсолютно непривлекателна. Бих могла да ревна.

[* Водолазен костюм. – Б.пр.]

Усещам ръката му да се плъзга по врата ми и да извива лицето ми към неговото.

— Не ме заплашвай с Корнуол! – хили се той. И аз започвам да плача като глупава, препълнена с хормони бременна жена. През безсмислените си сълзи виждам как усмивката му изчезва и на нейно място идва тревожно изражение. – Скъпа, шегувам се. Трябва да ме посекат на части, за да те вземат от мен. Знаеш това. – Той ме притегля в скута си и аз заравям глава във врата му, като хлипам глупаво. Постъпвам напълно неразумно, знам го. Той никога не би ме изоставил. Какво ми става? – Ава, погледни ме!

Сумтя в него и колебливо повдигам глава, така че да види белязаното ми от сълзи лице.

— Ще стана дебела. Огромна! Близнаци, Джеси! – Доволството, което изпитвах в болницата, е изчезнало отдавна. Всяка мисъл за това как го тормозя с пищящи бебета и промяна на настроението се е изличила от ума ми. Ще се подуя като балон. Аз съм на двайсет и шест. Не искам отпусната кожа и стрии. Никога повече няма да мога да облека дантела. – Ти няма да… – дори не мога да мисля за това, камо ли да го кажа.

— Да те желая – довършва Джеси вместо мен. Той знае.

Леко поклащам глава, чувствам се виновна, че съм такъв егоист, но онзи поглед, който виждам, когато съм в ръцете му или когато ме погледне… всъщност не знам какво бих правила, ако никога повече не го видя. Имам нужда от него. Той е важна част от нашата връзка.

— Да… – Трябва да бъда честна. Това е страх наред с всички други, които придружават тази бременност.

Джеси се усмихва леко и поставя ръка на бузата ми, а палецът му започва нежно да чертае кръгове.

— Скъпа, това няма да стане никога.

— Няма как да знаеш. Не може да знаеш как ще се чувстваш, когато глезените ми се подуят и започна да ходя все едно имам пъпеш между бедрата си.

Той започва да се смее силно.

— Така ли ще бъде?

— Вероятно.

— Нека ти кажа, жено! Желая те все повече и повече с всеки изминал ден, а вярвам, че вече носиш бебетата ми няколко седмици – разтрива леко корема ми със свободната си ръка.

— Още не съм дебела – мърморя.

— Няма да бъдеш дебела, Ава. Ти си бременна и нека ти кажа – мисълта, че носиш частица от мен и теб на топло и сигурно място, ме прави извънредно щастлив и… – бавно повдига хълбоците си. Твърд е – това ме кара да те желая дори още повече. Сега млъкни и ме целуни, съпруго!

Хвърлям му циничен поглед, а той ме поглежда очакващо, като отново повдига хълбоци нагоре. Това ме завладява напълно и аз направо се отпускам върху него. Точно в този момент решавам, че няма да позволя да надебелея. Ще правя упражнения за тазовото дъно, докато посинея. Ще тичам също така и ще нося

дантела, когато раждам.

— Ммм, това е моето момиче – прошепва, когато го оставям, за да си поема дъх. – Мамка му, Ава, много бих искал да разкъсам тези дантелени бикини и да те чукам до оглупяване на мига, но не искам публика.

— Не ми пука – отново се хвърлям върху него. Нападам устата му с език и дърпам косата му свирепо. Той току-що каза, че иска да ме чука. Не ми пука къде сме.

— Ава – бори се с мен със смях. – Престани или няма да отговарям за действията си.

— Няма да те държа отговорен – не се предавам. Дърпам тениската му и се притискам към ерекцията му.

— По дяволите, жено! – пъшка той.

Почти съм го пипнала, но тогава чувам рязко почукване по прозореца до главата ми. Дръпвам се с ахване и бързо скривам почти неутолимата си похот. Гледаме се няколко секунди. И двамата дишаме тежко. После едновременно извъртаме глави към прозореца.

Там стои полицай. И не изглежда много щастлив. Бързо съм вдигната от скута на Джеси и поставена на седалката си, където приглаждам косата си и се изчервявам в милион оттенъка на червеното. Джеси се ухилва с дяволитата си усмивка и ме гледа, докато се оправям.

— Това ще ти е за урок – спуска стъклото и се обръща към ченгето. – Съжалявам. Бременна е. Хормони. Не може да си държи ръцете далеч от мен – едва удържа смеха си, а аз ахвам и удрям бедрото му. Той се засмива, хваща ръката ми и стиска. – Виждате ли?

Полицаят започва да кашля и самият той се изчервява.

— Да… ами… обществено място – размахва ръка наоколо. – Продължавайте, моля!

— На гости сме. – Джеси вдига прозореца и блокира всякакво следващо запъване и заекване от изчервения полицай, после обръща палавото си лице към мен. Това е сговорчивият Джеси. Не безсрамен като всеки друг път, но очарователен и симпатичен, и дяволит. – Готова ли си?

— Мислех, че ще ме качваш на самолет? – Обичам Нюкий и нямам търпение да се видя с мама и татко, но точно в момента искам Джеси само за себе си.

— Да, но едва след като кажем на моята възхитителна тъща, че ще става баба. – Изскача от колата и ме оставя ужасена и внезапно вече не толкова нетърпелива да видя мама. Тя ще припадне. Вратата до мен се отваря. – Излизай!

Затварям очи, за да се успокоя.

— Защо ми причиняваш това? – питам.

— Те трябва да знаят. – Хваща ръката ми и ме издърпва.

— Не, ти просто нямаш търпение да кажеш на моята четиридесет и седем годишна майка, че ще става баба.

— Не е вярно! – защитава се, но аз го познавам. Обожава да я дразни. Държи ръката ми, докато ме води по алеята към къщата на родителите ми.

— Откъде знаеше къде да дойдеш? – Това едва сега ми хрумва. Никога не е идвал тук. Или е?

— Обадих се и попитах за адреса, а вярвам, че това е колата на баща ти – посочва мерцедеса на татко. – Прав ли съм?

— Да – мърморя. Родителите ми очевидно ни очакват.

Докато приближаваме входната врата, Джеси вдига ръката ми, целува я нежно и ми намига. Усмихвам се на вбесяващия мошеник. И тогава той щраква чифт белезници около китките ни.

— Какво правиш? – дръпвам, но е късно. Добре е закопчал белезниците. – Джеси!

Входната врата се отваря и мама застава там. Изглежда прекрасно в чифт три

четвърти дънки и лек кремав пуловер.

— Моето момиче е у дома!

— Здрасти, мамо! – чурулика Джеси, вдига закопчаните ни ръце и махва ухилен. Знаех, че ще го направи, и въпреки че горката ми майка се олюлява от шок, не мога да не се усмихвам. Той е в игриво настроение и това ми харесва.

Мама е разтревожена и бързо оглежда зад нас, после сграбчва Джеси и го завлича в коридора.

— Свали тези белезници от дъщеря ми, напаст такава!

Джеси се смее и ги сваля веднага, което бързо връща доброто настроение на Елизабет.

— Доволна ли си? – пита.

— Да. – Тя тупва рамото му, после идва и ме стиска до гърдите си. – Толкова се радвам да те видя, скъпа. Приготвила съм ви стаята за гости.

— Ще оставаме ли? – питам, приела прегръдката й.

— Излитаме на сутринта – съобщава Джеси. – Реших да дойдем, преди майка ти да започне да мисли, че те държа далеч от нея.

Мама ме пуска и поема Джеси в обятията си.

— Благодаря ти, че я доведе – казва и го стиска много здраво.

Усмихвам се, докато гледам как приема прегръдката й, като извърта очи над рамото й към мен. Той не прави това заради себе си. Знам, че би предпочел да бъда до него всеки ден от седмицата, но наистина се опитва и аз го обичам още повече за това.

— Възползвай се максимално, защото я отвличам на сутринта!

— Да, да, знам. – Мама го пуска. – Джоузеф! Те са тук! Ще направя чай.

Следваме я до кухнята. Зяпам наоколо и попивам съвършената чистота и подреденост на дома на родителите ми. Не съм израснала тук, но мама се е постарала много, за да направи копие на дома от детството ми, дори накара да съборят една стена, за да съедини кухнята с трапезарията и да се получи огромна семейна стая.

Татко седи на кухненската маса и чете вестник.

— Здрасти, тате! – Навеждам се през рамото му и го целувам по бузата. Той се напряга при тази публична проява на привързаност.

— Ава, как си? – Затваря вестника и протяга ръка на Джеси, който се е настанил удобно на стола до него. – Тя държи ли те на палци?

— Разбира се! – Джеси ми хвърля поглед, а аз се мръщя.

След като посещавам тоалетната, се настанявам на масата при татко и Джеси и гледам тихо как бъбрят свободно, докато мама прави чай и се включва в разговора от време на време. Чудесен знак. Ако някой ми беше казал, че това е възможно, когато за първи път се запознах с моя господар на секс имението, щях да му се изсмея в лицето. Никога нямаше дори да го сънувам. Толкова съм щастлива.

— Мислех, че може да отидем до вятърната мелница за вечеря – казва мама и поставя чая на масата. – Ще се разходим до там. Ще бъде прекрасна вечер.

Татко изсумтява в знак на съгласие. Несъмнено чака с нетърпение да обърне няколко бири.

— Това звучи като план – съгласява се.

— Идеално. – Джеси поставя ръка на коляното ми и стиска.

Да, идеално.

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

— Първо дамите! – Джеси задържа вратата отворена и двете с мама се промушваме. – Джоузеф.

— Благодаря, Джеси! – Татко тръгва напред и ни повежда към една маса до камината, която е осветена от редица свещи вместо обичайните дънери и пламъци, които пукат през зимните месеци.

— Питиета? – пита Джеси. Дръпва един стол за мен, но скоро ме спира да положа задника си, когато забелязва, че е от твърдо дърво и няма никакви възглавници. Оставя ме да стоя и бързо го разменя за близкия стол с висок гръб и подлакътници, тапициран в кралско зелено кадифе.

— Аз ще пия чаша бяло вино – казва мама и кацва деликатно на стола си и сваля очилата, за да прочете менюто.

— Халба „Карлсберг” за мен, моля! – казва татко.

— А за моето красиво момиче? – пита Джеси и ме бутва да седна на мекия стол.

— Вода, моля! – давам поръчката си, без да се замисля, а главата на мама подскача от менюто.

— Не искаш ли вино? – Гледа ме с учудване, докато гледа през очилата си към мен.

Размърдвам се на стола и усещам как Джеси се мотае зад мен, докато ме намества по-близо до масата.

— Не, трябва да ставаме рано утре – обяснявам небрежно и взимам менюто. Много рязко ми е напомнено защо сме тук. Наистина не чакам с нетърпение това.

— О! – Все още изглежда изненадана, но не задълбава в темата, вместо това посочва специалитетите в менюто.

Усещам дъха на Джеси в ухото ми. Разбира се, потрепвам. Все още не съм се успокоила от авантюрата ни в астън мартина.

— Обичам те. – Той целува бузата ми и аз вдигам ръка, за да докосна брадясалата му буза.

— Знам.

Оставя ни на масата, за да поръча питиетата, и гледам как мама чете всичко в менюто на татко, а после рецитира специалитетите на деня от различните дъски, закачени около нея.

— Чували ли сте Дан? – питам.

— Да, той се обади по-рано, скъпа – казва ми мама. – Каза, че сте се видели за обяд вчера. Колко хубаво! Казах му, че ще дойдете, преди да заминете на почивка, но той не знаеше. Изненадана съм, че Джеси не се е сетил да му каже.

Аз не съм изненадана, но мама изглежда блажено в неведение за враждебността между брат ми и съпруга ми.

— Стана в последната минута. – Поклащам глава. – Джеси вероятно е забравил – казвам го с чувство на вина. Изобщо не ми хрумна да кажа на Дан, че няма да съм в Лондон известно време.

Спасена съм от по-нататъшно разпитване, когато на масата е поставена табла. Всеки взима питието си, а родителите ми въздъхват благодарно. Поглеждам към моята изпълнена с бистра течност чаша с толкова ентусиазъм, колкото чувствам, а после към чашата с вино на мама и въздишам.

— Какво ще поръчате? – пита мама. – Мисля да си взема плато с морски дарове. Навеждам се към Джеси и чета неговото меню, и спускам ръката си върху коляното му. Той я вдига и разсеяно я целува, без да сваля очи от менюто.

— Какво да бъде, бебче?

— Не съм сигурна.

— Аз искам миди в чесън – заявява татко и посочва дъската, на която са изобразени подбрани ястия от морски дарове. – Адски вкусни – млясва с устни и отпива от халбата си.

Разкъсана съм. Морската храна е задължителна, особено толкова близо до морето, но какво да поръчам? Плато морски дарове, пълно с различни видове миди, раци и кралски скариди или миди, потопени в чесново масло с топъл, прясно опечен хляб. Стомахът ми изръмжава, напомняйки ми да побързам да го напълня.

— Не мога да реша.

— Кажи ми какво мислиш и ще ти помогна! – Поглежда към мен и чака да го осветля относно колебанието си.

— Миди или плато морски дарове – размишлявам.

Очите му проблясват.

— Нито едно от двете! – изтърсва и привлича вниманието на родителите ми, които застиват с вдигнати към устните им питиета.

— Защо? – възпротивявам се и се обръщам намръщена към него, но бързо осъзнавам точно защо. Чел е нещо в онази скапана книга. – О, стига, Джеси!

Той поклаща глава.

— Няма начин, жено. Никакъв шанс. Има някакъв живак, който може да увреди нервната система на едно неродено бебе. Дори не се опитвай да ми противоречиш за това!

— Ще ми позволиш ли изобщо да ям нещо? – Челото ми е напълно смръщено. Обичам морска храна.

— Да. Пиле, пържола. И двете са с високо съдържание на протеин, което е добре за нашите бебета.

Изпъшквам в знак на разочарование и грабвам свирепо водата си. Ще подлудея.

Докато бебетата се появят, вече ще бъда на прозак*.

Толкова съм заета да се цупя наум, че ми отнема няколко мига, за да отбележа зашеметените лица на родителите ми от другата страна на масата.

[* Прозак – търговско наименование на флуоксетин хидрохлорид – лекарствен продукт, използван като антидепресант. – Б.пр.]

„О, мамка му!”

— Направи го със стил, Ава! – прошепва Джеси и оставя менюто на масата. Поглеждам го невярващо. Аз ли?

— Бременна ли си? – изтърсва мама. Очевидно информацията е регистрирана.

— Ава? – обръща се към мен татко, но аз оставам загледана в Джеси, който чете менюто, което току-що е оставил.

Поемам дълбоко въздух и захапвам дулото. Вече не мога да избягам, не че съм допускала, че Джеси ще ме остави да напусна Нюкий, без да им кажа.

— Изненада – прошепвам като кекав кръшкач.

— Но вие сте женени от пет минути! – ахва мама. – Пет минути!

Гледам как татко поставя успокоително ръка върху нейната, но това няма да я спре. Усещам как се задава проповед, а в този случай усещам също да се задава и прегазване в стила на Джеси. Не мога да си представя, че той ще приеме критичната реч на майка ми добре. Но тя е права. Ние сме женени едва от няколко седмици. Не точно от пет минути, но почти. Не смея да й кажа в коя седмица съм. Тя достатъчно бързо ще съпостави календарите и ще изчисли колко скоро, след като съм срещнала този мъж, той ми е надул корема. Беше достатъчно трудно да приеме факта, че съм се запознала с него и сме се оженили толкова бързо, въпреки че Джеси ги прегази съвсем нежно и получи одобрението на баща ми.

Оставам мълчалива, Джеси също, както и баща ми, но не и майка ми. О, не. Тя едва е започнала. По изопването на пръстите й върху чашата с вино познавам, че поема дълбоко въздух за речта.

И тогава наистина се разтревожвам, защото очите й се разширяват и се обръща към Джеси.

— Било е сватба по принуда, нали? Оженил си се за нея, защото е трябвало!

— Благодаря! – смея се и мисля колко е противно за нея да каже такова нещо. Тя явно не може да мисли в този момент и вече говори глупави неща. Въпреки че прекара с нас сравнително малко време, тя знае какво изпитваме един към друг.

— Елизабет. – Джеси сяда напред. Погледът му е суров, а зъбите му са стиснати. – Ти знаеш много добре – изрича със спокоен глас, но долавям раздразнението и едва ли мога да го обвиня. Той е обиден, аз също.

Мама се муси, но татко се намесва, преди тя да може да отговори.

— Значи не сте знаели на сватбата?

— Не – отговарям бързо и хващам чашата с двете си ръце, за да попреча на рефлекса ми да ме издаде. Да, и двамата знаехме адски добре, въпреки че аз го отричах.

— Разбирам – въздъхва татко.

— Не мога да повярвам! – вайка се мама. – Бременна булка предполага само едно нещо.

— Тогава не казвай на никого! – сопвам се. Чувствам се ужасно ядосана от реакцията й. Не мога да я обвиня. Тя е достатъчно шокирана, въпреки че не знае цялата истина, но как може да повярва, че е възможно да бъда принудена да се омъжа само защото съм бременна? Това ме вбесява страшно, а не знам как се чувства Джеси. Показател може да е потрепващото му напрегнато тяло и когато хваща ръката ми и започва да върти халката ми, знам, че мама ще бъде прегазена.

Навежда се напред, а аз затварям очи.

— Елизабет, аз не съм някой осемнайсетгодишен хлапак, принуден да постъпи правилно, след като си е поиграл с някое момиче! – Не може да се каже, че се зъби на майка ми, но когато отварям очи, за да преценя точно колко е свиреп, веднага забелязвам, че се бори с изопнатата си устна. – Аз съм на трийсет и осем години. Ава е моя съпруга и няма да позволя да бъде ядосвана или тревожена, така че ти можеш да приемеш новината и да ни дадеш благословията си или да продължиш да се държиш по този начин, но тогава аз ще отведа моето момиче у дома. – Все още върти халката ми и въпреки че постави твърдо моята мелодраматична майка на мястото й, и то доста сурово, ми иде да го целуна. И да го зашлевя. Не иска да бъда ядосвана ли? Казано от него, това е адски смешно.

— Нека всички се успокоим малко, става ли? – казва татко, напълно спокойно и тихо. Винаги е бил добър дипломат. Той не само че избягва изблици на привързаност, но изобщо не е склонен към противоречия. Забелязвам, че хвърля предупредителен поглед на майка ми. Това е нещо рядко и той го използва към съпругата си само когато смята, че е крайно необходимо. Точно сега определено е необходимо, защото ако тя не бъде обуздана, Джеси ще я прегази напълно и няма да го направи нежно. Той се държа необичайно търпеливо досега, но пък и мама е доста търпелива към моя предизвикателен съпруг.

— Ава – усмихва се татко през масата към мен. Ръката му е върху ръката на съпругата му като изтънчен намек да млъкне, по дяволите. – Как се чувстваш?

— Добре – отговарям бързо и усещам как Джеси стиска ръката ми. Трябва да намеря заместител на „добре”. – Перфектно. Не мога да съм по-щастлива – отговарям и се усмихвам на татко.

— Ами тогава, те са женени, финансово стабилни – засмива се татко. Забавно е да каже, че Джеси е финансово стабилен. – И са зрели хора, Елизабет. Стегни се! Ти ще бъдеш бабче.

Чувствам се унизена. Човек може да си помисли, че сме двама тийнейджъри. Усмихвам се извинително на Джеси, който поклаща глава напълно раздразнен.

— Няма да съм бабче! – дави се мама. – Аз съм на четиридесет и седем години – набухва косата си. – Но може да съм нана – отбелязва замислено.

— Може да си каквото искаш, Елизабет. – Джеси вдига отново менюто, явно се опитва да не влошава повече положението. Виждам, че му се ще да мачка.

— А ти трябва да внимаваш с езика, Джеси Уорд! – Пресяга се през масата и перва върха на менюто му, но той не се извинява. – Чакайте! – изписква мама.

— Какво? – пита татко.

Очите на мама се стрелкат между мен и Джеси, напред-назад, отново и отново и накрая се спират на Джеси, който е вдигнал вежди и чака тя да ни обясни за какво да чакаме.

— Ти каза бебета – множествено число. Ти каза „нашите бебета”.

— Близнаци. – Джеси се усмихва весело и цялото раздразнение и признаците на прегазване изчезват за част от секундата. Потрива леко корема ми. – Две бебета. Две внучета.

— А, проклет да съм! – смее се татко. – Ето това е нещо много специално. Честито! – Гърдите му се издуват леко от гордост и това ме кара да се усмихна топло.

— Близнаци ли? – включва се мама. – Ава, скъпа! Ще бъдеш изтощена. Какво…

— Не, няма! – Джеси я отрязва напълно, преди да успее да зарови по-дълбоко. – Тя има мен. Край.

Мама сяда назад бдително, а аз се разтопявам на място. Да, имам него.

— Ти имаш и нас, скъпа – казва мама тихо. – Толкова съжалявам. Просто беше голям шок. – Навежда се напред и протяга ръка. Взимам я. – Винаги ще имаш нас.

Усмихвам се, но осъзнавам, че всъщност няма да ги имам. Те живеят на километри от Лондон, а след като семейството на Джеси е извън картинката, няма да мога да се обаждам на баби и дядовци да отскочат и да ме облекчат за един час. Няма да мога

да наминавам да видя мама на чаша чай, за да си побъбрим и тя да види внуците си. Усещам ръката на Джеси да се стяга около моята и да ме извлича от моите неочаквани и нежелани мисли. Поглеждам го, а той се взира право в очите ми.

— Ти имаш мен – потвърждава, сякаш е прочел мислите ми. Вероятно е.

Кимвам и се опитвам да се убедя, че той е всичко, от което се нуждая, но при положение че ще имам две бебета, за които да се грижа, а Джеси по цял ден ще бъде в имението, изглежда, че ще бъда доста самотна. Ще трябва да забравя игрите за възрастни и, честно казано, явно ще ми бъде трудно да отида някъде и ще завися изцяло от помощта на приятелите.

— Решихте ли?

Поглеждам нагоре и виждам сервитьорка, въоръжена с тефтер и химикалка, готова да приеме поръчката ни. Усмихва се широко и се усмихва много сърдечно на Джеси.

— За мен пържола, моля! – казвам. Ръката ми се пъхва върху коляното му инстинктивно и отбелязва началото на моята собствена прегазваща сесия. Сервитьорката не прави опит да запише нещо и не пита как искам пържолата. Просто се носи със звезди и мечти в погледа, а алчните й очи пробягват по тялото на моя бог. – Аз ще взема пържола – повтарям, този път без „моля”. – Средно опечена.

— Моля? – Тя откъсва поглед от Джеси, който крие самодоволната си усмивка, докато се преструва, че чете менюто.

— Пържола. Средно препечена. Искате ли да ви го напиша? – питам сковано. Чувам, че Джеси се хили.

— О, разбира се. – Сервитьорката започва да пише. – А за вас? – пита и поглежда към родителите ми.

— За мен миди – казва татко.

— Плато морски дарове – изпява мама. – И още една чаша вино – вдига чашата си.

Сервитьорката записва всичко, после се обръща отново към Джеси. И отново се усмихва.

— А за вас, сър?

— Какво ще ми препоръчате? – Изхвърля я на няколко метра с усмивката си, запазена само за жени.

Извъртам очи, докато я гледам как дръпва опашката си и се черви обилно.

— Агнешкото е добро.

— За него същото като за мен! – Събирам менютата и ги бутвам към нея. Усмихвам се сладко. – Средно препечена.

— О? – Тя поглежда към Джеси за потвърждение.

— Щом съпругата ми казва така – накланя се към мен и прехвърля ръка през рамото ми, но задържа погледа си върху сервитьорката. – Правя, каквото тя иска, затова изглежда, че ще ям пържола.

Подсмихвам се, мама и татко се хилят, а сервитьорката пребледнява зад тефтера си. Почти със сигурност й се иска да има бог, който прави каквото му се каже. Каква шега! Тя се оттегля и пъхва тефтера и химикалката в предния джоб на престилката си.

— Невъзможен си – казвам тихо, докато родителите ми се усмихват и гледат топло през масата как Джеси се опитва да изяде врата ми. – И откога правиш каквото аз искам?

— Ава, това беше доста грубо – мама ми се кара. – Джеси може сам да избира храната си.

— Няма нищо, Елизабет. – Засмуква врата ми още малко. – Тя знае какво обичам.

— Ти обичаш да си невъзможен – казвам и потривам бузата си в наболата му брада.

— Обичам да гледам как мачкаш хората – прошепва в ухото ми. – Ще ми се да те наведа над масата и да те чукам много здраво.

Не ахвам, нито се присвивам на глупавите думи, изречени без никакво безпокойство, че имаме компания. Те определено бяха само за моите уши. Обръщам се към него и притискам уста към ухото му.

— Спри да казваш думата „чукам”, освен ако няма да ме чукаш!

— Внимавай с езика!

— Няма!

Джеси се засмива и захапва врата ми.

— Дръзка си.

— Да вдигнем тост! – Веселият тон на татко ни изтръгва от интимния ни момент. – За близнаците!

— За близнаците! – припява мама и всички чукваме чаши в признание на факта, че ще стана много дебела.

Наслаждавам се на пържолата си, но не мога да не хвърлям пълни с копнеж погледи през масата към вкусния подбор на морска храна на мама и тате. След като Джеси плаща сметката, тръгваме бавно към къщата на родителите ми. Мама сочи забележителности на Джеси, докато вървим и бъбрим. Щом стигаме у дома, татко заема обичайното си място до прозореца, въоръжен с дистанционното, а мама слага чайника.

— Чай преди лягане? – пита.

Джеси поглежда към мен и вижда, че се прозявам.

— Не. Ще заведа Ава в леглото. – Идва при мен и поставя ръце на раменете ми, за да ме изведе от кухнята. Не възразявам. – Пожелай лека нощ на майка си!

— Лека нощ, мамо!

— Да, скачай в леглото! Трябва да ставате рано – казва тя и включва чайника.

— Пожелай лека нощ на баща си! – нарежда Джеси, докато минаваме покрай дневната.

— Лека нощ, татко!

— Лека нощ и на двама ви! – Татко дори не обръща глава от телевизора.

Избутва ме нагоре по стълбите и ме повежда по коридора, докато стигаме до гостната, където започва да ме съблича.

— Това беше мило – разсъждавам, докато сваля роклята ми през главата.

— Беше, но майка ти все още е трън в задника – отговаря Джеси сухо. – Подай ми китката си!

Протягам ръка към него и гледам как сваля моя „Ролекс” и го поставя на нощното шкафче.

— Ти отново я прегази – усмихвам се.

Той вдига ръце към врата ми и започва да развързва кремавия ми дантелен шал.

— Накрая ще се научи. – Шалът ми е свален и диамантът вече се вижда. Джеси се

усмихва и го оправя. – Очакваш ли с нетърпение няколко дни постоянен контакт?

— Нямам търпение – отговарям, без да се поколебая. Вдигам ръце, за да разкопчея ризата му. Наистина нямам търпение. Тази вечер беше чудесна, но ще бъда на Седмото небе на Джеси, когато успеем да се усамотим. Избутвам ризата от раменете му и въздъхвам. – Ти си просто прекалено идеален! – Навеждам се и целувам гърдите му нежно и бавно.

— Знам – съгласява се той без следа от хумор или сарказъм. Наистина знае, арогантният задник.

Пускам ризата му и започвам да разкопчавам копчетата на панталона му, после пъхвам ръце отзад и ги прокарвам по твърдия му задник.

— Обичам това. – Забивам нокти в плътта му.

— Знам – съгласява се отново и аз се усмихвам. Стигам до бедрата му, плъзвам ръка напред и хващам леко члена му. Твърд е, както предполагах.

— И знаеш колко много обичам това.

Той изсъсква през зъби и се дръпва назад, но аз не го пускам.

— Ава, бебче, няма никакъв начин да те обладая под покрива на майка ти.

— Защо? – цупя се. – Мога да бъда тиха! – Правя се на изкусителка.

Той ме поглежда съмнително и би трябвало. Изобщо не мога да гарантирам, че ще бъда тиха.

— Не мисля, че можеш.

Отпускам се на колене, за да развържа обувките му, а той повдига крака един след друг, за да ги сваля, заедно с чорапите. Хващам колана на дънките му и бавно ги дръпвам надолу по краката му.

— Мисля, че ще се изненадаш от това какво мога да правя. Вдигни! – потупвам глезена му.

— Имаш предвид, че ще се изненадам от това, което мога да те накарам да правиш. – Повдига поред краката си, за да махна дънките и боксерките му. – И никога не се изненадвам, че имам такъв ефект върху теб.

Разбира се, той е наперен, но е сто процента прав, не че ще му кажа. Няма нужда. И няма да му го кажа. Вместо да галя прекалено издутото му его, се навеждам и целувам горната част на стъпалото му, после премествам устните си върху глезена му, правя кръгове с езика си и прокарвам пътя си нагоре по краката му с целувки. Не бързам. Поставям длани отпред на бедрата му, за да го усетя, докато устните ми се плъзгат по всеки сантиметър гола плът, но съвсем скоро се озовавам при врата му въпреки решението ми да удължа времето за съблазняване.

Вдишвам аромата му и се повдигам на пръсти, за да достигна брадичката му, която е по-високо от обичайното, защото той гледа нагоре към тавана. Не мога да я достигна.

— Какво има?

— Опитвам се да се владея – гласът му е гробовен.

— Не искам да се владееш.

— Не казвай това, Ава! – предупреждава.

— Не искам да се владееш – повтарям с нисък гърлен глас и хапя врата му.

Реагира бързо. Обвива кръста ми с ръка и ме притиска към най-близката стена с ръмжене. Аз съм в екстаз и се опитвам да запазя спокойствие, но устните ми се разтварят и пъшкам тежко.

— Изглежда, издаваш звуци – отбелязва той тихо. Държи лицето ми от едната страна и притиска уста към ухото ми. Затварям устни, стискам очи и отпускам глава на стената. Трябва да се съсредоточа, за да бъда тиха, дори да не иска да ме обладае грубо. – Сега слушай много внимателно! – Разкопчава сутиена ми, докато продължава да държи бузата ми и устата си до ухото ми. – Родителите ти, изглежда, ме харесват. Не проваляй това!

Мили Боже, самоувереността ми гасне бързо. Защо не нае стая в хотел, по дяволите! Прехапвам болезнено долната си устна, решена да запазя тишина. Джеси дръпва дантеления ми сутиен от тялото ми и го пуска на пода, после се навежда и поема зърното ми в устата си. Засмуква го нежно, докато то изтръпва и се втвърдява. Удрям глава в стената и лицето ми се изкривява, докато се опитвам спешно да задържа стенанието от удоволствие.

Провалям се.

— Ооо, Боже! – стена и отново удрям глава в стената.

— Боже! – Той веднага притиска устните ми. – Ти просто не можеш да се контролираш, нали?

Поклащам глава и безсрамно се съгласявам с него.

— Не.

— Което само потвърждава това, което и двамата знаем, нали? – Притиска голите си хълбоци към мен и ме принуждава да се изправя на пръсти в опит да избегна триенето, което ще ме накара да изгубя контрол още повече.

Отново се провалям.

— Да – казвам задъхано и сграбчвам голите му рамене.

— И какво е то, Ава? – Захапва устната ми и задържа, докато чака да му дам отговор – отговор, който и двамата знаем.

— Ти командваш – потвърждавам тихо. Очите му проблясват одобряващо и аз протягам надолу ръка, за да го погаля, но едва съм докоснала главичката му и той се дръпва от мен.

— Мисля, че току-що изяснихме кой командва – избутва ръката ми. – И аз трябва да пазя сегашното благоразположение на родителите ти към мен, затова ти ще пазиш тишина! – Взира се в мен, очевидно очаква потвърждение, че разбирам. Разбирам, но изобщо не мога да гарантирам тишина. – Можеш ли да пазиш тишина, Ава?

Лъжа.

— Да. – Прикована съм от него и от силата му и не бих казала истината, ако това значи той да ме отмъкне в леглото за гушкане. Бременността ми влияе много силно. Искам го по-отчаяно от всякога, ако това изобщо е възможно.

Очите му проблясват лениво и почти незабележима усмивка просветва през лицето му. Пресяга се и дръпва ръката ми от косата.

— Изглежда, имаме проблем – прошепва. – Не мърдай! – Обръща се, а аз искам да му крещя, но тогава той вдига нещо и вниманието ми е отклонено, докато бавно се връща към мен и крие зад гърба си това, което държи.

Започвам да шавам и да се въртя на място в опит да разбера какво може да крие, но той не ме оставя да любопитствам дълго. Премества ръце отпред и вдига дантеления ми шал, после го усуква около юмруците си и го изпъва. Стискам зъби, а бедрата ми сами се свиват. Всъщност всеки мой мускул се стяга значително в момента, в който си представям възможностите какво може да ми направи с този шал, а аз знам, че няма да го използва, за да ми върже очите.

— Мисля, че ще наречем това тихо чукане. – Вдига шала до устата ми и го плъзва между устните ми. – Отпусни си езика! – нарежда ми нежно, после прокарва шала около главата ми и го връзва здраво, но не стегнато. – Ако имаш нужда да крещиш, захапи! Разбра ли?

Кимвам. Очите ми проследяват как се навежда, за да свали бикините ми. Наистина няма значение, че не мога да говоря, защото не мога и да мисля. Не мога да измисля какво да кажа, единственото, което ме владее в момента, е очакването. И може би малка част от мен се чуди дали е връзвал устата на друга преди мен. Възможно е. Много е вероятно. Мисълта е нежелана, но покорното ми състояние ми пречи да я последвам. Усещам горещия език, който се плъзга по вътрешната страна на крака ми. Не искам да крещя, но все пак захапвам шала. Очите ми се затварят, а сърцето му тупти равномерно в гърдите. Чувствам се изненадващо спокойна.

Диша тежко в ухото ми, докато сплита пръсти с моите и вдига ръцете ми нагоре към стената, после целува чувствителната плът от вътрешната страна на ръката ми нежно и болезнено бавно. Скоро започвам да се страхувам, че ако крещя, ще бъде от нетърпение. Джеси ще го направи, без изобщо да бърза.

— Мисля, че ще направим това легнали – ниският му и сигурен глас ме кара да се моля за самоконтрол. Джеси смъква надолу ръцете ни, все още със сплетени пръсти, и тръгва назад, като ме насърчава да вървя с него. Нямам нужда от насърчаване. Ще следвам този мъж, където и да отиде, независимо дали в леглото или до края на света.

Навежда се и ме хваща, после изправя крака, коленичи на малкото двойно легло и ме полага нежно. Целува върха на носа ми, приглажда косата от лицето ми и ме обръща леко настрани. Вдига крака ми и го свива, за да възседне другия на леглото. Намества се напред, като се държи с една ръка и придържа крака ми нагоре с другата. Наблюдава какво прави през цялото време, докато приближава и накрая допира сърцевината ми. Ако можех, щях да изскимтя, но той ми подсказва да вдигна ръце и да хвана таблата на леглото. Гърбът ми се извива, въпреки че Джеси просто си стои там. Мъчително е.

— Ава – целува стъпалото ми, – нищо не може да победи това. – Потъва бавно в мен и отмята глава назад. Трябва да погледна. Преборвам съкрушаващата нужда да затворя очи в пълно блаженство, за да мога да наблюдавам лицето му. Челюстите му се напрягат, натискът на пръстите му върху глезена ми се увеличава, свободната му вече ръка е върху кръста ми, а торсът му се стяга и всеки мускул по гърдите му е отчетливо видим. Толкова искам да го докосна, но съм обездвижена от удоволствие, което ме прави негодна да помръдна. Той е прав. Нищо не може и никога няма да може да победи нашето съединение. То е агонизиращо хубаво и аз съм прикована към Джеси, напълно пленена от него. Толкова невероятно много го обичам.

— Харесва ли ти какво виждаш? – пита той и се изтегля бавно. Толкова съм омаяна от движението на мускулите му, че дори не съм забелязала, че главата му се е отпуснала и той ме наблюдава. Джеси запушва устата ми, доставя ми невероятно удоволствие, а после очаква невъзможното. Иска да отговоря ли? Не мисля, че е необходимо, той знае отговора много добре, но все пак кимвам. Той не се усмихва, нито показва някакво одобрение. Просто постепенно навлиза дълбоко в мен, сякаш ме награждава за мълчаливия отговор. – Аз също харесвам това, което виждам! – Благословена съм с едно точно извъртане на хълбоците му. Може да не съм в състояние да крещя от удоволствие, но мога да стена. Това и правя.

Джеси се отдръпва бавно и отново се гмурва навътре. Започва да поддържа стабилен ритъм. Остава овладян, точен и мощен, но сдържа силата, на която знам, че е способен. Решен е да докаже гледната си точка – за ненужната грубост, от която мисля, че се нуждая, и гледна точка, която не съм сигурна, че би била на дневен ред, ако не бях бременна. Той ме задоволява напълно. Той ме обожава. Мога да живея с това през следващите няколко месеца.

Отново стена, когато притиска хълбоци към мен, а щом усещам зъбите му да одраскват глезена ми, отмятам глава назад и неочаквано ме заливат горещи тръпки, които бодат навсякъде по кожата ми, но най-силно между бедрата.

— Тя губи контрол – пъшка Джеси тихо. Изправя се още малко на колене и повдига таза ми. Започвам да клатя главата си и стискам още по-силно таблата. Извивам тяло в опит да се обърна по гръб. Опитвам се напразно. Никога няма да мога да го надвия. Той стиска хълбока ми и ме държи там, където иска да бъда. – Не се бори с мен, Ава! – Напада здраво, но внимателно. Изобщо не е близо до силата, на която знам, че е способен. Но все пак е хубаво. Не се нуждая от това. Копнея за него. Голяма разлика, но неутолимото ми желание е добре заситено, а очакванията ми са удовлетворени.

Той нахлува в мен с потиснато съскане. Опитвам се отново да се обърна, но е безполезно. Никога няма да спечеля, само се изтощавам, а искам да запазя силите си за натрупващото се освобождаване. Захапвам шала и изпускам заглушен вик.

— Подлудявам ли те, бебче? – пита той. Самодоволството му е явно доловимо, докато възвръща равномерния ритъм.

Не го поглеждам. Затварям очи и насочвам вниманието си към туптенето в сърцевината ми, преди да ми е заповядал да го овладея. Той ме води и въпреки че е бавно и почти без усилие, все пак е много дълбоко и е много приятно, а аз ще изригна.

— Добре се справяш, Ава. – Потъва навътре, завърта и излиза. – Моята изкусителка става по-силна. – Отново вътре, отново завъртане, отново вън.

Скимтя и стискам таблата. Движението на тялото му в моето е невероятно добро. Толкова хубаво. По дяволите! Опитвам се да извикам името му, но постигам единствено приглушен едва доловим вой.

— Ава! – прошепва той силно. – Млъкни, по дяволите! – с това искане идва и едно по-малко овладяно напъване на хълбоците му. Това изкарва още един вик от мен, но той не е по-разбираем. Върховното удоволствие ме разкъсва, когато Джеси обръща уста към крака ми и захапва, а после протяга ръка и започва да гали клитора ми с палец. Това ме довършва. Преглъщам, тялото ми се изопва в дъга, когато всеки мускул се разтърсва от спазми, и аз захапвам дантеления шал. Ако можех да говоря, щях да изстрелвам ругатни, затова несъмнено е добре, че не мога. Треперя и стена, а Джеси продължава да нахлува в мен, все още твърд, без да спира да хапе глезена ми. Разтърсена съм от удоволствие, което продължава безкрай.

Чувствам се ужасно благодарна, когато пуска крака ми и ми позволява да се изтърколя по гръб. Разбита съм и мускулите ми все още неумолимо се свиват около Джеси, докато той се задържа дълбоко в мен и нагласява краката ми, за да се настани между бедрата ми.

— Добре ли е? – пита. Веждите му са вдигнати уверено, докато ме гледа. Кимвам. Очите ми се затварят, независимо колко отчаяно искам да ги задържа върху красивото му мокро лице. Също така искам да дръпна косата му, но дланите ми сякаш са запоени за таблата. – Никога няма да разбереш какво задоволство изпитвам да те гледам как се разпадаш под докосването ми – прошепва той. Отварям за кратко очи и виждам как надига торса си, подпирайки се на двете си ръце. Не прави никакъв опит да се раздвижи в мен, просто изглежда доволен да се извисява над мен. Той не се отдръпва, а все още потръпва в мен и аз се принуждавам да отворя очи. Джеси се взира в мен, сякаш чака да го погледна. – Тя се върна.

Да, едва-едва и все още пулсираща около трептящия му член. Опитвам се да кажа нещо. Изтощеният ми ум е забравил, че устата ми е вързана, но щом осъзнавам ограничението си, вдигам ръце и обгръщам лицето му между дланите ми. Брадата му е на почти два дни. Обожавам я.

Обръща глава и целува дланта ми, после се отпуска на лакти. Пъхва пръсти под шала и го дръпва надолу под брадичката ми и той вече е върху шията ми. Мога да говоря, но странно, сега не искам да кажа нищо. Държа лицето на Джеси и попивам щастието, което се излъчва от красивите му зелени очи. Щастлива съм да правя само това.

— Искам да те целуна – заявява, но докато малкото му изявление е сладко, също така е и на светлинни години от обичайното искане „целуни ме”. Може би затова челото ми се набръчква и очите на Джеси проблясват развеселено.

— Така ли?

— Ммм… – Прокарва палец по долната ми устна и наблюдава съсредоточено. – Наистина искам.

— Може да ме целунеш. – От връзването гърлото ми е пресъхнало и гласът ми е станал нисък и дрезгав.

Палецът на Джеси достига ъгълчето на устата ми, после отново се връща върху устните ми.

— Не искам разрешение – казва тихо и затваря очи и отново ги отваря, като ги приковава в мен. – Просто мисля на глас.

— Защо не спреш да мислиш и не го направиш? – Повдигам таза си и му давам знак, че целуването не е единственото, което искам да направи. Аз все още трептя, а възбуденият му член все още е сгушен уютно в мен.

— Изискваш ли, госпожо Уорд?

— Отказваш ли, господин Уорд?

— Не, но ти…

— Знам кой командва – прекъсвам го. Той ми се усмихва дяволито, докато бавно се навежда, устните му откриват моите и той взима това, което съм готова да му дам.

— Никога не съм вкусвал нещо по-хубаво. – Хълбоците му се извъртат и той усеща моето удоволствие.

— Дори Ава еклера? – питам, целувайки влажните му сочни устни.

— Дори Ава еклера – потвърждава и с гризване си проправя път до ухото ми. – Дори фъстъчено масло – мърмори и провира ръка под коляното ми. Дръпва сгънатия ми крак нагоре и запъва юмрук в матрака, така че кракът ми е преметнат през ръката му. – Просто чиста – засмуква меката част на ухото ми, – сурова… – захапва, – гола – и после провлачва през зъбите си. Потрепервам, когато плъзва устни по бузата ми и пъхва език в устата ми. – Ава – довършва с шепот. – Чиста, сурова и гола Ава. И я имам за цели три дни… само… за… себе си.

Усмихвам се и заравям пръсти в косата му. Не мога да устоя да не дръпна игриво, докато той стене и ме ощастливява с размърдване на адски възхитителните си и носещи ми безкрайно удоволствие хълбоци. Дълбоки завъртания. Твърди нахлувания. Леки оттегляния. Въздишам, а той буботи ниско, но нямам интерес да свърша отново. Мога, но не искам. Искам да се съсредоточа върху него, затова посрещам въртенето му с моето собствено и осигурявам оптимален контакт и удоволствие само за него.

Когато усещам как мускулите му се стягат около мен, знам, че е наближил ръба, затова задълбочавам целувката си, дръпвам косата му малко по-силно и простенвам. Джеси пламти и когато се отдръпва с пъшкане, знам, че иска да вижда очите ми. Премествам ръце на врата му и усещам как вената му пулсира в ритъма на задъханото му дишане. Очите ни се срещат. Неговите пълни с жажда, моите пълни с подчинение.

— Сърцето ми бие диво – мърмори той. Нахлува в мен още веднъж дълбоко и просто остава там, докато вдишва тежко и започва да трепери. – Мамка му, това е хубаво.

Не се присъединявам към оргазма му, но това не ми пречи да скимтя леко и да вдишвам рязко. Обхващам кръста му с бедрата ми и премествам ръце на раменете му, за да го дръпна надолу. Целувам го страстно, като нападам устата му свирепо и му помагам в края на оргазма му.

— Хубаво ли е? – питам.

Той ме целува и леко захапва езика ми.

— Не задавай глупави въпроси! – предупреждава ме сериозно. Претъркулва се по гръб и вдига ръка, за да се настаня на щастливото си място. С пръсти докосвам белега му и започвам обичайното си пътешествие от край до край, докато Джеси ме дръпва плътно и вдишва в косата ми. – Добре ли е?

— Не задавай глупави въпроси! – казвам ухилена.

— Ава, някой ден ще ти набутам цял сапун в устата.

Вероятно ще го направи.

— По кое време тръгваме?

— Към седем. Летим по обед от „Хийтроу”.

— „Хийтроу”? Трябва да се върнем чак до Лондон! – Той шегува ли се?

— Да. Това беше единственото място, от което можах да намеря полет за толкова кратко време.

Цупя се, но този път тонът му е категоричен, а и каква би била ползата да се оплаквам? Няма да стигна доникъде, и то не просто заради краткото време и липсата на възможности.

— Можеше да намериш нещо от Бристъл поне – просто не мога да се спра.

— Млъкни! Да поговорим за нашите планове за уикенда!

— Направил ли си планове? – питам.

— Да. Планът включва дантела и още повече гола плът. – Целува ме по косата и това веднага ме разсейва.

Само аз, Джеси и гола плът, след като много дантела е била премахната… бавно. Усмихвам се, сгушвам се по-плътно в него и оставям сънливият ми ум да се зарее към всички типични за Джеси неща.

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

— Взехте ли всичко? – Мама все още е по халат, докато се мотае по алеята.

— Да – въздъхвам с истинско раздразнение за десети път.

— Беше за кратко, но съм толкова щастлива, че дойде да ни видиш. – Стиска бузите ми и ме целува. Не трябва да си приписвам заслугите за това. Ако не беше Джеси, кой знае докога щях да отлагам това пътуване. – Трябва да се грижиш за себе си.

Извъртам очи, но я прегръщам.

— Беше толкова хубаво, че се видяхме.

— Да не намекваш, че не мога да се грижа за моята съпруга? – пита Джеси сериозно, докато затваря багажника на колата.

— Не, казвах й да се грижи за себе си – мръщи се леко на Джеси. – Никога не бих намекнала, че не можеш да се грижиш за моята дъщеря – тя го дразни. Сякаш жените О’Ший имат непреодолим импулс да предизвикват Джеси Уорд.

Джеси тръгва бавно към нас и оставя татко да разглежда напълно заредения DBS.

— Няма нужда да се грижи за себе си, защото аз го правя. – Дръпва ме от ръцете на мама, в знак че присвоява съпругата си от майка й. – Тя е моя – ухилва се и ме прегръща, за да подсили ефекта.

— Заплаха! – пухти мама и се опитва да не се засмее. – Джоузеф! Да не ти хрумват никакви идеи!

Обръщаме се и виждаме татко да прокарва длан по лъскавия капак на астън мартина. Ако бях достатъчно близо, съм сигурна, че щях да чуя въздишка.

— Само му се възхищавам – казва под нос. – Мислех, че твоята е с черна кожа.

Поглеждам към Джеси и пращам телепатично съобщение да измисли бързо как да обясни защо интериорът е станал от черна кожа на кремава.

— Моята е в сервиз. Дадоха ми тази, докато я оправят – обяснява бързо, без да се запъва. Той е толкова по-добър лъжец от мен, а аз мразя това.

Татко се смее.

— Аз не получавам такива коли от моя сервиз.

Джеси се усмихва и ме повежда към седалката. Избутва ме надолу нежно и закопчава колана ми, после нагласява ремъците върху корема ми. Избутвам ръцете му и си спечелвам ръмжене.

— Способна съм да се справя и сама – мърморя.

— Да, ти си много способна – присвива раздразнено очи към мен – да ме докараш до лудост.

— Ти сам се докарваш до лудост – възразявам. Избутвам го и затварям вратата. Спускам прозореца. – Довиждане! – Пращам въздушна целувка на родителите ми. Джеси стиска ръката на татко и целува мама по бузата, после обикаля колата от предната страна и дълбае дупки с поглед в мен през прозореца.

Влиза вътре и пали двигателя.

— Този уикенд ще бъде много по-приятен, ако правиш каквото ти се казва – мърмори и потегля от алеята пред къщата на родителите ми.

Махвам им за довиждане и се обръщам на седалката към Джеси.

— Мога сама да си сложа колана.

— Но аз искам да го правя лично – настоява той сърдито. – Това е моя работа.

— Да ми слагаш колана ли? – смея се.

— Сарказмът не ти отива, жено. – Започва да натиска копчета по волана. – Моя работа е да се грижа за теб. Няма ли сутрешно гадене днес?

— Не – въздишам. – Ти се грижиш за това, като ми натъпкваш джинджифилова бисквита в устата в мига, в който се събудя – отбелязвам саркастично. Подскачам, когато стереоуредбата се включва и самият мистър Джей Ти* се присъединява към нас. Обръщам към Джеси очи, изпълнени с изненада и веселие. Той знае, че го гледам, но се прави на разсеян. – Накарал си ги да сложат този диск вътре, нали? – Използвам цялата си воля, за да не се усмихна.

[* Джей Ти (J. T.) – в случая са инициалите на Джъстин Тимбърлейк. – Б.пр.]

Той се мръщи, гледайки пътя.

— Не ставай глупава!

— Направил си го. В частта със специални изисквания на формуляра, който си попълнил, си написал: „Моля ви, заредете уредбата с Джъстин!” – правя пауза. – Сложи ли сърчице и целувчици също? – Вече определено се хиля.

Бавно се обръща към мен, но в очите му няма весели нотки.

— Мислиш ли, че си забавна?

— Да. – Пресягам се и усилвам звука. После започвам да танцувам и да пея в седалката си, общо взето, дразня моя фанатизиран по Джей Ти бог. – Хей! – изписквам, когато пръстите му стискат хълбока ми и музиката внезапно отново стихва. – Това ми харесваше.

— И би трябвало. Той е много талантлив мъж – заявява Джеси честно.

— Ти си много талантлив мъж.

— Знам. – Свива рамене. – Имаме много общи неща. Джей Ти е страхотен.

— Срещал ли си го?

— Не, той продължава да ми праща предложения за приятелство, но аз съм прекалено зает – сега вече и Джеси крие усмивката си.

Смея се, а той си слага слънчевите очила, но не преди да ми намигне и да размърда рамене.

Това е отпуснатият Джеси. Боже, обичам този мъж.

Джеси ни повежда на приключение около летището. Завива и обикаля около коли, прави завои в грешната посока и, общо взето, просто сякаш няма никаква представа къде отива. Гледам как знакът за паркинга на летището отплува покрай прозореца ми и се мръщя на себе си. После поглеждам часовника. Единадесет и половина, а се предполага да излетим след половин час. Не сме се чекирали, не сме минали проверка, нищо.

— Мамка му! – изтърсвам и грабвам чантата си от пода.

— Ава, езикът! Какво има? – Завива прекалено рязко и ръката ми се стрелва, за да се закрепя за вратата.

— Ще караш ли по-полека! – сопвам се ядосано. Дали сега не е добър момент да му посоча, че шофира глупаво?

— Ава, няма по-безопасно място за теб от това да си в кола с мен. Какво има? – Не поглежда към мен, затова не може да оцени невярващото изражение на лицето ми, но тогава бързо си припомням защо изобщо изругах.

— Паспортът ми – казвам. Гмурвам се в чантата си и търся напълно напразно, защото знам, че не е там. Не го сложих там и забавям процеса, когато осъзнавам точно къде е паспортът ми. Джеси ще откачи. – Оставих паспорта си в кутията с дреболии – казвам му и наум се проклинам, задето още не съм подредила тази кутия.

Джеси протяга ръка и отваря жабката.

— Не, не си, но си забравила да смениш името си, госпожице О’Ший. – Пуска паспорта в скута ми и ми хвърля укорителен поглед.

— Значи пътувам неомъжена? – питам. Отварям паспорта и се възхищавам на моминското си име.

— Млъкни, Ава! – набива спирачки и изскача. Бързо заобикаля колата, идва от моята страна и отваря вратата. Щях да го направя и сама, но просто зяпам навън през предното стъкло с леко зинала уста. – Хайде!

Вдигам поглед точно когато един облечен с костюм и ботуши мъж приближава заедно с мъж в капитанска униформа. Паспортът ми е измъкнат, някакви документи са подписани и разменени и после багажът ни е изваден от багажника.

— Цял ден ли ще седиш там, жено? – Джеси ми подава ръка, аз автоматично я взимам и му позволявам да ме издърпа от колата.

— Какво е това? – питам и кимвам към подобния на играчка самолет, който стои на няколко метра от нас.

— Това е самолет – отговаря весело. Дръпва ме към самолета, но аз изобщо не се чувствам по-ентусиазирана, когато го приближаваме, защото той не става по-голям. Не се изпълвам с повече увереност и когато Джеси трябва да се свие, за да влезе в проклетото нещо, без да си удари главата. Спирам пред нелепо малкото количество стъпала, които ще ме отведат на борда и щом ръцете ни се опъват, Джеси се обръща, за да види какво ме задържа. – Ава?

— Няма да се кача на това нещо! – Нападната съм от неразумен пристъп на страх. Никога не съм се страхувала да летя, но този малък самолет сякаш изпомпва тревога по вените ми. Имам чувството, че не ми стига въздух.

Джеси се усмихва, но в същото време се мръщи.

— Разбира се, че ще се качиш – дръпва ръката ми нежно и насърчително, но аз не помръдвам. Дори отстъпвам назад. – Ава, никога не си казвала, че те е страх да летиш. – Отново се навежда и застава прав от външната страна на самолета.

— Не ме е страх. Харесвам големите самолети. Защо не се качим на голям самолет? – Поглеждам зад мен и виждам купища големи самолети. – Защо да не отидем с един от тези?

— Защото вероятно не отиват там, където искаме – казва тихо. Усещам как ръката ми се отпуска пред мен, когато Джеси приближава и слага длан на бузата ми. – Напълно безопасно е – уверява ме и извръща лицето ми от големите самолети, на които бих предпочела да се кача. Не ми пука, че не отиват там, където искаме. Ще отида там, където ме отведат.

— Не изглежда безопасен. – Поглеждам край него и виждам идеално изглеждаща жена с идеално подредена коса, идеален грим и идеална усмивка. – Изглежда прекалено малък.

— Ава – нежният му успокоителен глас ме кара да го погледна. Джеси ми се усмихва. – Това съм аз, твоят неразумен, прекалено покровителствен властен маниак. – Целува ме нежно. – Наистина ли мислиш, че доброволно бих те подложил на опасност?

Поклащам глава, напълно наясно, че се държа като дете. Но страхът ми ме изненадва. Би трябвало да съм шокирана, че Джеси е наел частен самолет, но не съм. Фактът, че от мен се очаква да летя на този частен самолет, е по-шокиращ.

— Чувствам се малко нервна – признавам тихо. С тревога регистрирам близостта на целия персонал, включително и на капитана зад мен.

— Отговори на въпроса ми! – притиска ме Джеси.

— Не, не мисля.

— Добре. – Обръща ме и хваща раменете ми, като нежно ме избутва нагоре по стълбите. – Ще ти хареса, довери ми се!

— Добро утро! – Идеалната жена, която стои идеално на място, ни поздравява, като протяга ръка, за да ни посочи накъде да отидем. Не е необходимо. Има само два пътя, а аз няма да пристъпя близо до кабината.

Когато салонът се разкрива пред мен, забелязвам едва няколко седалки, всичките масивни, кожени и наклонени и само в два реда – по един от всяка страна на самолета. Насочват ме към средата, обръщат ме и ме настаняват на меката седалка. Мълча и се боря с порива да скоча, докато Джеси затяга колана ми и сяда срещу мен. Веднага вдига краката ми в скута си.

— Шампанско, сър? – Идеалната дама се е върнала. Забелязвам, че се усмихва щастливо на моя бог, но съм прекалено заета да се занимавам с жалката си тревога, за да я прегазя.

— Само вода – отговаря Джеси кратко без усмивка, без благодарност и без „моля”. Дамата се оттегля набързо. Джеси сваля балетните пантофки от краката ми, пуска ги безгрижно на пода, после се настанява удобно и поставя краката ми така, че да са под добър ъгъл за масаж. – Добре ли е? – пита той.

— Не съвсем. – Нямам представа какво ме прихвана. – Имаше редовни полети, нали? – питам подозрително и бързо хвърлям поглед навън през малкия прозорец.

— Не знам. Не проверих. Ние не пътуваме с граждански полети, Ава.

— Ти не. Аз да – размърдвам пръстите на краката си. – Краката още не са ми се подули.

Палците му правят възхитителни кръгове по свода на стъпалото ми.

— Затвори очи и се настани удобно, бебче! – нарежда ми нежно и аз го правя. Очите ми бавно се затварят, а последната картина, която виждам, е на моя бог, който нежно масажира краката ми и се опитва да разсее неоправдания ми пристъп на нервност.

Преставам да разсъждавам и се зарейвам в полусъзнателно състояние на блаженство. Не е трудно да го постигна, когато Джеси ме докосва, дори само по краката. Както винаги той сякаш изсмуква от мен всичките ми грижи, независимо дали става дума за оправдани или напълно несъстоятелни и ненужни грижи, като внезапния ми страх от летене. Подсъзнанието ми слабо отбелязва, че независимо какви са грижите, Джеси е техният създател.

И тогава в ума ми започва да изплува всичко, свързано с Джеси, и аз се усмихвам едва забележимо: мисля си за дантелата, за калите, за фъстъченото масло и за укорите, че ругая. Въздъхвам. Различните видове чукане в стила на Джеси, избухливостта, игривостта и нежността. Може би вече наистина се усмихвам. Белезниците, запушената уста, разпятието, гребната машина и Ава еклерът. Пулсът ми се ускорява. Тъмнорусата коса, ясните зелени очи, изваяното съвършенство и наболата от ден или два брада. Начинът, по който изправя яките на тениските си, различните видове усмивки за жени и за мен, а сега и за корема ми. Неговата пламенност, покровителствеността, властното му държане. Начинът, по който върви, и начинът, по който мачка хората. Всички начини, по които ме обича, с неговото безпардонно и сурово обожание. Начинът, по който аз отвръщам на тази любов.

Премествам се в седалката в задрямалото си състояние и чувам смеха на Джеси. Тих, нисък смях. После усещам влажната топлина на езика му върху палеца на крака ми. Усмихвам се, изтръгната от мислите за красивия ми съпруг. Отварям едно око и срещам усмивката, запазена само за мен.

— Сънуваш ли? – пита и захапва малкия ми пръст.

— Теб – въздъхвам. – Кажи ми кога ще излетим, за да сложа глава между краката си!

— Аз ще сложа моята между краката ти. – Засмуква палеца ми и аз потрепервам.

— Само ми кажи!

— Погледни през прозореца, бебче!

Намръщвам се и поглеждам навън, като очаквам да видя писти и самолети, но вместо това виждам облаци.

— О! – За част от секундата се стягам, защото регистрирам, че няма никакво движение. Не се чува почти никакъв звук. Наистина е спокойно. Поглеждам встрани и забелязвам, че чашите ни с вода ни са поставени върху една полирана до блясък маса. После хвърлям поглед по пътеката и виждам идеалната жена да се размотава в другия край на самолета. – Защо не ми каза? – питам и се настанявам назад в седалката.

Джеси целува палеца ми.

— И да пропусна звуците и израженията, които правеше? – Пуска крака ми. – Ела тук! – Не се бавя и секунда. Разкопчавам колана и направо се гмурвам в скута му, като сгушвам глава под брадичката му и обвивам с ръце врата му. – Заспивай отново и ме сънувай, жено!

Няма нужда да моли два пъти. Ранното ни ставане и дългото шофиране си казват думата, а не искам да съм като пребита, когато кацнем, където и да кацаме. Все още не съм попитала, но не ме интересува. Ще бъде топло, слънчево и ще сме само аз и Джеси.

* * *

Събуждам се, все още притисната в тялото на Джеси. Чувам, че говори, но звуците са приглушени. Леко замаяна се повдигам и виждам, че идеалната жена кръжи около нас.

— Добре дошли в Малага, госпожо Уорд! – Поразява ме с неискрена усмивка, която явно е част от работата й.

— Благодаря! – Също се усмихвам, но определено по-искрено. Малага? Като испанската Малага? Малага близо до Марбея?

— Моето красиво момиче се върна. – Джеси целува бузата ми. – Хареса ли ти полетът?

Поглеждам го все още сънена и забелязвам брадясало, неясно, усмихнато лице и разрошена тъмноруса коса.

— Да не ти дърпах косата, докато спах? – изграчвам и се пресягам, за да я пригладя.

— Правиш много неща, докато спиш. Мога да те гледам вечно.

Опитвам се да помръдна, но не постигам абсолютно нищо.

— Трябва да се протегна – оплаквам се и се гърча.

Чувам щракване и внезапно вече съм свободна.

— Трябваше да те закопчея. – Помага ми да се изправя и ме гледа как вдигам ръце, почти докосвайки тавана на самолета. О, това е толкова хубаво!

— Не трябва ли да съм закопчана на моето място за приземяването? – питам. – Не трябва ли седалката да е в изправена позиция, масата прибрана и всичките ми принадлежности да са грижливо прибрани под предната седалка?

Повдига язвително вежда.

— Да. Наложи се почти да прегазя прекрасната дама – изправя се и дръпва блузата ми надолу, която се е покатерила над пъпа ми от протягането. И я държи на място, докато накрая спирам. – Свърши ли?

— Да. – Прозявам се, а той пуска ръба на блузата. Знам, че това вероятно е знак за всичко, което ме очаква през следващите няколко дни, но се надявам Джеси да се отпусне, и то бързо, защото съм си взела банския и ще го нося.

Излизаме на ярката слънчева светлина и аз се усмихвам. Жегата ме удря в лицето и ме стопля до сърцевината ми. Или още повече. Вече усещам прекрасната топлина да преминава през мен и знам, че ще ми става все по-топло през следващите няколко дни. Слизаме по стълбите до пистата, където сме приветствани от някакъв испанец, който подава на Джеси комплект ключове. Тогава забелязвам DBS-а.

— Не може да бъде! – изтърсвам. – Не можеше ли да вземем такси?

Джеси се подсмихва и подписва документите, които са му подадени.

— Аз не използвам обществен транспорт, Ава.

— А трябва. Ще ти спести цяло състояние.

Джеси връща документите и бързо ме настанява от грешната страна на колата, което ме обърква малко. Той ме закопчава, а аз успявам да събера мислите си, отпускам се в познатата, малко по-топла мекота на кожената седалка и се заслушвам в тропота от товаренето на багажа.

Джеси скача вътре и слага очилата си.